Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shattered, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Карън Робърдс. Живот в лъжа

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2011

Редактор: Мая Арсенова

Техн. Редактор: Никола Христов

Художествено оформление: Огнян Илиев

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-170-273-4

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Сърцето на Лиса се сви, а тя се извърна да види непознатия, появил се изневиделица на пустия междуселски път. Изпита облекчение, защото пред нея стоеше Скот.

— Проблем ли има, Принцесо? — Гласът му беше безстрастен. Подпрян с една ръка на покрива на колата, той се наведе и я погледна язвително през отворената врата.

Най-неприятното беше, че се зарадва да го види.

— Проклетото чудо просто спря. Сутринта ти казах, че имам проблеми с колата. Сега вече сигурно ще ми повярваш. И не ме наричай Принцесо.

Устните му се свиха.

— Ще спреш ли двигателя?

След като тя се подчини, той се отдръпна от вратата и застана пред колата.

— Отвори капака — извика Скот, като я погледна през предното стъкло.

Тя го отвори. След като той вдигна капака и се скри зад него, тя слезе от колата, затвори вратата и отиде при Скот. Далечно бръмчене й подсказа, че някъде в околните ферми работи машина. Слабият и сладък мирис на току-що окосено сено се смесваше с по-силната миризма на нещо изгоряло. Опасяваше се, че точно това изгоряло нещо е жизненоважна част от двигателя й.

„Мамка му.“

Тъй като свали сакото си, когато се качваше в колата, сега тя посрещна с удоволствие вечерната топлина, която милваше голите й ръце, охладени от климатика. Забеляза, че Скот също е свалил сакото си. Ръкавите му бяха навити до лактите, беше разхлабил вратовръзката си и бе разкопчал горните копчета на ризата си. Тесен черен колан опасваше стегнатата му талия и пристягаше сивия му панталон малко над хълбоците. Наведен над двигателя, Скот бърникаше жички и развиваше капачета. С неохота, както хиляди пъти преди, Лиса отбеляза, че той има хубав задник — малък и стегнат като на атлет.

Струваше й се, че май му го беше казала веднъж по времето, когато бе арогантна тийнейджърка с бушуващи хормони. Всъщност беше сигурна в това. „Хубав задник“ беше точната реплика, отправена към него, когато веднъж го завари по шорти и потна тениска, надвесен над косачката. „Върви да си играеш с куклите, момиченце“, беше презрителният му отговор.

Споменът я накара да се смути и тя направи всичко по силите си, за да го пропъди.

— Една от жиците на акумулатора се е разхлабила, затова колата е спряла — каза Скот изпод капака. — Оправих я.

— Значи мога да потегля? — попита тя с надежда. Биваше го да оправя всякакви машини, така че не се учуди. Да си син на механик, имаше своите преимущества, въпреки че в конкретния случай недостатъците бяха повече. Откакто бе взел шофьорска книжка на шестнайсет години, той беше карал много бракми, но винаги успяваше да ги поддържа в движение. Беше го виждала да поправя кухненски уреди, климатик и различни селскостопански машини.

— Не. — Той завинти една капачка, която беше махнал, изправи се и я погледна. — Големият проблем е, че ти е свършила трансмисионната течност. Имаш късмет, че скоростната кутия не се е повредила.

— Но днес точно я ремонтираха!

Скот затвори капака с трясък.

— Или са забравили да сложат обратно трансмисионната течност, или има изтичане. Имаш късмет, че жицата на акумулатора се е разхлабила, иначе щеше да се наложи да купуваш нова скоростна кутия. Хайде, ще те откарам до вас. Освен ако не искаш да чакаш Любовника?

Подразнена от начина, по който наричаше Джоел — което и беше целта му според нея — Лиса го последва до предната врата на колата, която той вече й бе отворил.

— Джоел не е в града. И между другото, един съвет, господин Областен прокурор — да наричаш хората с имена като Любовник и Принцеса, е детинско — каза тя. Той се беше облегнал на задната врата на колата със скръстени ръце и я гледаше. — Може би е време да пораснеш.

Той се засмя, докато тя се навеждаше към колата, за да събере нещата си.

— Ти ме провокираш. Вероятно присъствието ти връща всички тези стари детски спомени обратно. Хей, спомняш ли си нощта, когато майка ти ме повика да поправя климатика и ти и приятелките ти — бяха пет и май щяха да спят у вас — решихте да се разхладите, като събличате дрехите си и плувате голи в басейна, така че да ви видя? Не беше ли ти тази, която извика: „Хей, кифличке, спри да зяпаш и се присъедини към нас?“

Докато изваждаше ключа от стартера и събираше вещите си, Лиса усети как бузите й пламват. Тя се измъкна от колата и го погледна със свиреп поглед.

— Беше Нола и ти го знаеш. — Нола Хемптън беше най-добрата й приятелка. — Бяхме на шестнайсет.

— Повярвай ми, бях наясно. Само че думата, която ми се въртеше в главата по това време, беше „малолетни“.

— Затова ли не дойде да плуваш? — Пресилен присмех прозвуча в гласа й, докато затръшваше вратата с едно полюшване на ханша си. Още един смущаващ спомен, който я караше да се чувства неловко, но предпочиташе да я одерат жива, отколкото да го покаже.

— Точно заради това. — Той се ухили широко, когато погледите им се засякоха. — Пробвай ме сега.

За момент пулсът й се ускори при мисълта, въпреки че беше сигурна, че той не го мисли наистина.

— Няма да стане.

Доволна, че е намерила извинение да отмести поглед, Лиса натисна бутона на ключодържателя и заключи вратата с едно пиукане. В този момент тя изпусна куфарчето си, което се отвори от удара в земята, обърна се и половината от съдържанието му се разсипа.

— Опа — каза той.

— Мамка му! — Като крепеше дамската си чанта, сакото и ключовете, тя се наведе, за да набута всичко обратно ида си вземе куфарчето. Скот я изпревари. Лиса погледна големите му кафеникави ръце, които посягаха към разсипаните от куфарчето неща, спомнила си за досието на Гарсия. То стоеше най-отгоре и беше невъзможно да се сбърка заради червения етикет, който имаха всички досиета на прокуратурата. Тя го съзря и усети как сърцето й ускори ритъма си в очакване на неизбежното.

То обаче не се случи. Скот бутна документите обратно в куфарчето, затвори го и се изправи. Дори да беше забелязал досието, с нищо не го показа.

Лиса издиша, чак сега разбираше, че през цялото време е сдържала дъха си. Тя не смяташе, че той наистина ще я уволни, но и не беше напълно сигурна. Да те хванат, че си взел досие от прокуратурата без разрешение, беше сигурен начин да разбере това.

— Не ми се ще да те пришпорвам, но трябва да тръгвам.

Той пое обратно към черния си „Джип“, паркиран зад „Ягуара“. Сложи куфарчето й на задната седалка, отвори вратата, след което заобиколи и се настани зад волана.

— Какво всъщност правиш тук? — попита Лиса, когато потеглиха. За момент забрави, че той вече не живее в съседната на „Грейсън Спрингс“ ферма, в която беше отраснал.

— Баща ми се обади преди около час. — Не беше нужно да казва нищо повече. Картината й беше ясна. Общото при неудобните спомени бе, че всеки има такива. Повечето от неговите вероятно бяха свързани с баща му. Той беше алкохолик, който не намираше нищо нередно в това да бие синовете си (Скот имаше по-голям брат, Райън), докато растяха, да стреля без причина с пушка или да обикаля мъртво пиян със стария си пикап, като крещи мръсотии през прозореца. — Не говореше особено смислено, но реших, че ще е по-добре да дойда и да проверя.

— Аха. — Ясно беше, че Бъд Бюканън — за Лиса той все още беше господин Бюканън — вероятно бе позвънил мъртво пиян. Като се имаше предвид начинът, по който господин Бюканън се отнасяше със Скот (тя си спомняше безбройните синини около очите му и подутите устни, причината, за които клюките приписваха на баща му), фактът, че синът все още приемаше обажданията на баща си и отиваше след работа чак до Удфорд, за да го види, говореше много за него.

— Как се чувстваш отново у дома? — попита Скот. Очевидно нямаше желание да говори за баща си или за проблемите, свързани с телефонното обаждане, и Лиса уважи това.

— Добре. Малко е клаустрофобично, но се радвам, че мога отново да прекарвам повече време с майка си. — Болестта на майка й беше нелечима. Въпросът бе колко още й остава. Лиса се надяваше да са години, но я бе страх, че може да е много по-малко. — Това е единственото място, където искам да бъда при създалите се обстоятелства.

— Да. — Отговорът на Скот потвърди една истина, която и двамата знаеха. Марта Грант беше прекрасна, любяща майка за понякога неблагоразумната си дъщеря и верен негов приятел.

Лиса се сети за нещо.

— Гейлин призна ли?

Последва кратка пауза, през която той я погледна учуден. На лицето му се изписа кисела физиономия.

— Ако щеш ми вярвай, но за секунда нямах и представа как би могла да знаеш това.

— Мълва. — Тонът й беше лек.

— Не, имам предвид, че напълно забравих, че вече си адвокат. Кой би си помислил? Гледам те и започвам да си мисля за онази ужасно разглезена тийнейджърка, която ме следеше в продължение на две лета и практически си просеше да й направя нещо непозволено.

— Пораснах — каза тя кратко. — Би било хубаво, ако оставим в миналото тези спомени. Предлагам ти сделка — аз ще ги забравя, ако и ти ги забравиш.

Той погледна към нея и се усмихна — бавна, ленива усмивка, която я накара да го погледне строго.

— Не, спомените са нещо много забавно.

Лиса сдържа яда си.

— Гейлин призна ли или не?

— Да, призна. Дори ни каза къде е скрил оръжието на убийството, след като се споразумяхме с него. Без смъртна присъда.

— Той и без това нямаше да получи такава. Всеки добър адвокат щеше да пледира за невменяемост и да доведе дузина ридаещи роднини, които да свидетелстват колко добро момче е всъщност и как баба му не би искала да види внука си екзекутиран.

— Досетих се за това. Освен това, той е на деветнайсет. Бил е на осемнайсет, когато е извършил убийството, което дава възможност на защитата да представи нещата от друга гледна точка. Но той се съгласи на доживотна.

— След петнайсет години ще бъде навън.

Скот сви рамене.

— Правосъдната система…

Внезапно той прекъсна, тъй като бяха стигнали отбивката, която свързваше междуселския път с доста по-широкия „Маунт Олимпус“. Лицето му се промени, а ръцете му стиснаха здраво волана. Лиса се огледа, за да види какво бе привлякло вниманието на Скот, и забеляза фермата на Бюканън, която се намираше в горния край на пътя, водещ към „Грейсън Спрингс“. Четири полицейски коли с пуснати сигнални лампи бяха паркирали сред шубраците в двора. Униформен полицай бързаше нагоре по стълбите на къщата.

— О, не! — каза Лиса.

— Проклятие. — Скот обърна към дома си и натисна газта.