Карън Робърдс
Живот в лъжа (33)

Глава 32

Когато стигнаха до „Грейсън Спрингс“, вече се беше събрала тълпа. Лиса почти се зарадва на това. Изненадата от броя на хората, които видя зад къщата, и колите, паркирани на алеята и моравата, намали болката при вида на дома й. Той й напомняше толкова много за майка й, че само като го гледаше, я заливаше вълна от скръб.

„Стегни се“, заповяда тя сама на себе си, когато усети очите си да се наливат с парещи сълзи. Последното нещо, което искаше, беше да се разплаче пред непознати или пред телевизионните камери.

Освен полицейските коли, една линейка и два вана, които Лиса реши, че принадлежат на криминолозите, имаше камиони на три различни телевизионни канала. Виждаха се и още камиони, които навярно бяха на строителните работници, които все още бяха там, въпреки че работата им със сигурност бе прекратена поради зловещото откритие. Колите на събралото се множество зяпачи също бяха паркирани наоколо.

Скот мина през тревната площ и продължи към страничната част на къщата, за да паркира възможно най-близо до мястото, където бе открит скелетът. Двамата с Лиса извървяха пеша остатъка от пътя до задната градина, където дузина полицаи се суетяха. На медиите очевидно им бе забранено да се доближават, защото операторите снимаха отстрани. Една от репортерките разпозна Лиса и я покани даде интервю. Лиса поклати отрицателно глава и продължи да върви. Градината бе оградена с полицейска лента, но Скот я повдигна и двамата минаха под нея. Близо до задната веранда няколко строителни работника с каски в ръка разговаряха с полицейски служител, който си водеше записки. Ръководителят на строителната бригада, Бил Бруин, с когото Лиса бе разговаряла няколко пъти, й помаха. Жълт булдозер бе зарязан близо до „Градината с бебето“. Когато наближиха, Лиса забеляза, че част от тухлената ограда бе съборена, а фонтанът — паднал. Жена от екипа криминолози в син работен гащеризон снимаше мястото, където се издигаше преди фонтана, а двама мъже, също в сини работни гащеризони, бяха коленичили пред дупката, която се беше отворила. Розите наоколо бяха напълно разцъфнали. Когато Лиса и Скот стигнаха входа на градината, тя забеляза, че ароматът им е по-силен от обикновено. Това се дължеше на факта, че голяма част от розовите храсти бяха смачкани.

Детектив Уотсън гледаше надолу към дупката. Когато Лиса и Скот наближиха, той вдигна поглед и се запъти към тях. Тримата се срещнаха на няколко метра от мястото, където екипът криминолози работеше усърдно.

— Госпожице Грант. Бюканън. — Той кимна на Лиса и се ръкува със Скот. Изражението му беше мрачно. — Първо, моите най-искрени съболезнования за загубата на майка ви.

— Благодаря.

— Какво открихте? — попита Скот рязко.

— Както ти казах по телефона: скелет на бебе. Бе заровен под фонтана. Шофьорът на булдозера изгубил контрол, минал през тухлената стена и се забил във фонтана. Когато преместил машината, видял скелета. — Очите на Уотсън се спряха върху Лиса. — Чували ли сте някога за погребано бебе в градината ви, госпожице Грант?

Лиса поклати глава. Смразяващ студ премина през цялото й тяло. Ако имаше заровено бебе в градината, чие бе то? Имотът бе принадлежал на семейството на майка й от поколения.

— Не.

Скот я хвана под ръка и тя усети силата му.

— Колко време е престоял там? — попита Скот детектив Уотсън.

— Криминолозите ще кажат това. Госпожице Грант, от колко време е тук този фонтан?

Тя не можеше да си спомни да е виждала някога задния двор без „Градината с бебето“ или фонтана.

— Откакто се помня. — Лиса си пое дълбоко въздух. Денят бе дълъг и тежък. Беше толкова уморена, че започваше да се чувства замаяна. — Трябва да попитате Робин. Или Анди. Госпожа Бейкър и господин Фрай.

— Ще го направя. Те живеят в къщата на управителя, нали? Май в момента няма никой. Опитах се да се свържа с тях на мобилните им телефони, но не отговарят.

Лиса бе загубила своя телефон заедно с дамската си чанта и други принадлежности в катастрофата. Без него тя не можеше да провери колко е часът, но знаеше, че трябва да наближава девет. Робин и Анди можеха да са навсякъде, но преди пожара в къщата те почти винаги си бяха у дома по това време. Анди имаше навика да си ляга рано.

— Бяха на погребението по-рано днес. — Гордееше се, че успя да каже това, без да се разтрепери. — Сигурно са се отбили някъде по пътя за вкъщи.

— Колко годишно дете разбираш под „бебе“? — попита Скот.

Детектив Уотсън го погледна.

— Било е пеленаче. Хората ми твърдят, че е родено живо. Не е било мъртво раждане или пометнат плод. Ще трябва да изчакаме лабораторните изследвания.

— Как е умряло детето? — попита Лиса.

Уотсън сви рамене.

— Ще стане ясно след изследванията.

— Момче или момиче? — Скот гледаше към дупката зад детектива. Лиса проследи погледа му и видя как изваждат малък череп. Изведнъж усети, че й прималява.

— Момиче.

— Скот. — Лиса едва се държеше на краката си. — Ще отида да седна на стената за малко.

Той я погледна и кимна. Изражението на лицето му бе замислено. Пусна ръката на Лиса и тя обърна гръб на ужасяващата гледка. Запъти се към ниската част на оградата, близо до входа. Слънцето бе залязло вече и здрачът се сгъстяваше, но розови и оранжеви сияния все още обагряха небето над хоризонта. Беше горещо и задушно. Няколко звезди вече се очертаваха като диаманти върху моравото небе. Лиса седна на топлата тухлена стена и се загледа в познатата и обична обстановка наоколо. Прииска й се да зарови глава в скута си и да заплаче.

„Майко.“

Тя стисна ръце в юмруци и се съсредоточи върху това, което бе тук и сега — бебето в градината. Беше ужасно, но поне й помагаше да не рухне под тежестта на скръбта. Бе замаяна и й се гадеше. Главата й щеше да експлодира. Погледна към Скот и забеляза, че двамата с детектив Уотсън се бяха преместили. Взираха се в отворената кутия, в която бе поставен скелетът, потънали в разговор.

Лиса погледна назад към къщата и потръпна. Видя Робин през кухненския прозорец. Червената й коса не можеше да се сбърка. Огледа се с намерението да предупреди детектив Уотсън, но той все още разговаряше със Скот. Реши вместо това да отиде и да каже на Робин, че детективът иска да говори с нея.

Тя се изправи и се запъти към къщата, като махна с ръка на строителните работници, които очевидно един по един даваха показания. Усети, че някой я наблюдава, и погледна наляво, откъдето я следеше телевизионна камера. Това я накара да побърза. Качи се по стълбите, прекоси верандата и влезе в кухнята. Усети познато и същевременно неприятно чувство.

Майка й не бе там.

„Просто трябва да продължиш напред.“

— Робин? — викна Лиса, докато прекосяваше кухнята. — Робин?

Къщата беше мрачна и притихнала, сякаш страдаше за своята господарка. Лиса влезе в трапезарията и като не намери Робин, се запъти към стаята с телевизора. Завесите бяха дръпнати и през прозорците проникваше достатъчно светлина. Мебелите бяха покрити със слой прах и навсякъде се усещаше миризма на плесен. Сякаш къщата също бе умряла.

Лиса затвори очи под натиска на поредната вълна скръб, когато чу шум зад себе си.

— Робин? — Опита се да се усмихне, обърна се и в този момент нещо я удари с все сила по главата.