Карън Робърдс
Живот в лъжа (16)

Глава 15

— Пейтън.

Скот поздрави грубо. Неочакваната му поява накара Лиса да подскочи. Тя тъкмо бе отлепила устни от тези на Джоел. При мисълта, че двамата са били наблюдавани от Скот, Лиса настръхна, а ръцете й се отдръпнаха от врата на Джоел по-бързо от нормалното. Омразно й бе да си признае, но се почувства смутена, когато се обърна към Скот.

Очите им се срещнаха. В неговите проблясваше неприязън.

— Бюканън. — Гласът на Джоел беше по-малко ентусиазиран дори от този на Скот. Двамата не се харесваха още от времето, когато Джоел като тийнейджър често пристигаше в „Грейсън Спрингс“ със своето открито „БМБ“ — подарък от родителите му за шестнайсетата годишнина. Той надуваше клаксона, за да даде сигнал на Лиса да излезе. Колата обикновено бе претъпкана с хлапета от компанията им. Междувременно Скот — по-голям и по-як от него — работеше в имението и всеки път срещаше презрителния му поглед. Докато не измисли прякора Любовника — в деня, когато наблюдаваше от офиса си целувката между двамата с Лиса — Скот предпочиташе да го нарича Ричи Рич. От своя страна, Джоел го бе кръстил „Градинарчето“.

Но това беше някога. Сега нито един от двамата не подаде ръка за поздрав на другия. Лиса отметна косата си от лицето и погледна въпросително Скот.

— Дойдох да видя госпожа Марта. — Скот отговори на незададения й въпрос, без да се усмихне. Неговата суровост вероятно бе породена от факта, че ги бе видял да се целуват. Лиса беше наясно, че Скот не обича да я вижда да целува друг, въпреки че той самият едва ли имаше планове да го направи. Това не беше нищо ново. Обичайното поведение на Скот. Мисълта обаче я накара да се намръщи.

— Малко е късно, нали? — Резкият й тон беше отмъщение за суровия му поглед. Тя го огледа. Брадата му бе набола, а косата му започваше да става вълниста, както винаги след дълъг и горещ ден. Все още носеше същия костюм, с който бе по-рано, но беше свалил вратовръзката. Изглеждаше едър и учудващо заплашителен за човек с костюм. Освен всичко имаше и уморен вид. Естествено, Лиса знаеше колко изтощителна бе за него миналата вечер, а очевидно бе прекарал и целия ден в работа. Кой не би бил уморен при тези обстоятелства? Тя самата беше изтощена от целия хаос от неща, за които обаче внимателно избягваше да мисли в момента. Лиса премести погледа си от Скот върху Джоел и не се сдържа да ги сравни. Чертите на приятеля й бяха по-изтънчени, челюстта — не толкова четвъртита, а сините му очи — по-дълбоки. Русата му коса блестеше в златисти оттенъци под светлината от лампите. Двамата със Скот бяха почти еднакви на ръст, но Джоел имаше по-слабо и елегантно телосложение, което костюмът му по европейска мода подчертаваше. Лиса реши, че няма никакво съмнение: ако се съдеше по чертите му, Джоел определено беше по-красив.

Но Скот бе много по-сексапилен. Достатъчно сексапилен, че сърцето й да започва да бие по-бързо в негово присъствие.

— Бях зает. Ако не е удобно, винаги мога да си тръгна и да се върна друг път. — Гласът на Скот беше суров, също като изражението му. Ако Лиса не бе вече възрастен човек, щеше да се поддаде на внезапния импулс да му се оплези.

Точно в този момент сестрата, чиято поява в стаята на майка й бе изкарала Джоел навън, излезе. Когато видя и тримата в коридора, тя им се усмихна.

— Изглежда, ще е будна за известно време — каза тя весело на Лиса, докато минаваше покрай нея. — Надявам се да харесвате „Хаус“, защото се е нагласила да гледа цял маратон от епизоди.

— Благодаря — викна Лиса след нея. Изражението на Скот стана насмешливо.

— Е, мога ли да вляза или не?

— Доколкото познавам майка ти, тя ще се зарадва на компанията му — каза Джоел.

Лиса и Скот удостоиха намесата му в разговора с бърз поглед.

Скот вдигна въпросително вежди към Лиса.

— Тъй като изглежда, че планира да остане будна, сигурна съм, че ще се радва да те види. Влизай. — Лиса посочи с жест вратата на стаята и показно изчака, докато той изчезне, преди да се обърне към Джоел. Фактът, че за нея беше голямо усилие да промени поведението си, подчертаваше умората и съкрушението й. Тя обаче събра всичките си сили и преднамерено се постара да проясни изражението и гласа си заради Джоел. Отчасти топлотата в гласа й може би беше и заради Скот, който — доколкото го познаваше — вероятно слушаше. Лиса обаче не искаше да си го признае. — Слушай, благодаря ти, че дойде. И все пак можеше да изчакаш до утре. Не беше нужно да идваш в болницата направо от летището.

— Разбира се, че беше. Ти си моето момиче. Когато имаш неприятности, аз съм насреща. — Джоел хвана двете й ръце и й се усмихна. Веселите му сини очи изразяваха чувство за собственост. Лиса му се усмихна в отговор, без да се захваща за изказването му, че тя е негово момиче. При други обстоятелства щеше да го обсъди с него, за да не му позволи да приема нещата за даденост. Но сега Лиса беше сигурна, че ако пожелае, Скот може да подочуе всичко. Джоел поднесе към устните си една по една и двете й ръце и целуна кокалчетата. Тя забеляза любопитните погледи на две сестри и почувства, че би могла да мине и без този романтичен жест. Ядоса се, но не беше в настроение да анализира защо. Продължи да се усмихва и дискретно отдръпна ръцете си.

— По-добре да си вървиш. Става късно.

Преди Скот да прекъсне целувката им за лека нощ, Джоел беше на път да си тръгне. Сега обаче той се колебаеше и красноречиво поглеждаше към отворената врата на стаята на майка й. Ясно се чуваше мърморенето на два гласа — този на Скот и на Марта.

— Мога да остана още малко, ако искаш. — Очевидно беше, че на Джоел не му допада идеята да си тръгне, докато Скот беше все още там. Винаги бе ревнувал малко от присъствието му в живота на Лиса.

— Не. Скот ще си тръгне след пет минути и смятам да затворя вратата за посетители. Майка ми може да гледа „Хаус“, ако иска. Аз ще си легна. — Щеше да спи на походното легло, което сестрите бяха донесли за нея точно като предишната нощ. То вече беше разпънато в един ъгъл на стаята. Утре вероятно щеше да наеме хотелска стая някъде наблизо и да купи дрехи и други неща от първа необходимост. Тази нощ обаче отново щеше да се изкъпе в банята на майка си и да ползва донесеното от Нола.

— Ако си сигурна, че нямаш нужда от мен…

— Сигурна съм.

— Добре тогава. Но само защото утре рано трябва да отпътувам за Синсинати. — Джоел се усмихна и я притегли към себе си за още една бърза целувка, след което се отправи към асансьора. Лиса нямаше желание да се присъедини към майка си и Скот и остана в коридора. Тя разтриваше слепоочията си, като се опитваше да облекчи пулсиращата болка в главата, която все още я измъчваше. Джоел беше на половината път до асансьора, когато се обърна. — Плановете ни за събота остават, нали?

— Не знам. — Лиса отдръпна ръце от главата си. Никой извън хората, които бяха присъствали, не знаеше за случилото се в къщата на Гарсия. — Ще видя как ще тръгнат нещата. Ще ти се обадя, ако има проблем. Става ли?

Той й отговори с махване. Слаб звън извести пристигането на асансьора и той побърза да се качи.

Когато Джоел си тръгна, Лиса се обърна и влезе в стаята на майка си. Първото й впечатление беше за изненадващо спокойствие, по-голямо спокойствие, отколкото през останалата част от вечерта. Беше останал само един нежелан, но пък добре познат й посетител, докато през останалото време стаята бе пълна с приятели на майка й. Повечето от тях тя фактически не познаваше добре, но те въпреки това умираха от желание да разговарят с нея. Телевизорът в стаята беше включен, но без звук. По-рано Лиса се бе разхладила доста от душа и бе намалила климатика, така че сега шумът му едва се долавяше. Коридорът отвън беше пуст. След ден като днешния, относителната тишина бе истинско облекчение за нея.

И все пак трябваше да се разправя със Скот.

Ограден от светещи болнични монитори, той стоеше откъм близката страна на леглото, с гръб към вратата. Държеше ръката на майка й и кимаше на нещо, което тя му говореше. Лиса ясно го чу да отговаря:

— Знаете, че ще го направя.

В този момент той усети присъствието й и погледна през рамо, а майка й каза:

— Аналиса. Искам… да не променяш… уговорката си за събота. — Тонът на Марта беше необичайно суров.

— Това е просто тържество за Четвърти юли в клуба. — Лиса изпита раздразнение от факта, че сега Скот бе наясно с плановете й. Очевидно последният й разговор с Джоел бе подочут. Скот я гледаше безизразно, но въпреки това тя знаеше какво си мисли. Той се подиграваше на връзката й с Джоел. — Мамо, по-важно е да се върна на работа, а не да отида на танци.

— Трябва… да се върнеш на работа. И трябва… да отидеш на танците. Няма ми нищо повече от това, което… ми имаше преди. — Марта пое дълбоко въздух. За Лиса беше болезнено да гледа усилията, които това костваше на майка й. — Мога да разчитам… на Анди, Робин, Лин и на безброй други приятели. Искам да се върнеш… към нормалния си живот.

Лиса заобиколи от другата страна на леглото и се озова точно срещу Скот. Тя го погледна крадешком и хвана студената ръка на майка си, която бе толкова слаба, че Лиса усещаше костите през тънката кожа. Марта беше облечена в синя болнична нощница, която оставяше врата, ръцете и по-голямата част от ключиците й голи. Изглеждаше крехка като сух лист. Бялата й коса правеше лицето й да изглежда почти сиво. Беше толкова слаба, че едва се очертаваше под синьото одеяло. Лиса с болка осъзна, че ръцете й са почти като на скелет. Сърцето й се късаше, като гледаше тръбичките и иглите, които стърчаха от тях.

— Докато не получим резултатите от изследванията… — започна Лиса, като несъзнателно разтриваше ръката на майка си в опит да я стопли.

Марта я прекъсна.

— Какво могат… да променят някакви изследвания? Вече… знаем, че умирам. Какво по-различно могат да ми кажат?

В очите й проблесна искрица от някогашния й смел дух.

Казаното от майка й беше толкова вярно, че за момент Лиса остана безмълвна.

— Госпожа Марта е права. Не можеш да стоиш тук цял ден и цяла нощ. — Тонът на Скот беше рязък. — Не е добре за никоя от двете ви. Трябва да се върнеш на работа. Ангажиментите ти не могат да чакат вечно.

Лиса го погледна възмутено, с което безмълвно искаше да му каже, че не одобрява липсата на съчувствие у него. Като се имаше предвид, че тя му бе разкрила затрудненото им положение, когато го молеше за работа, скритата заплаха в думите му не беше никак подходяща.

— Сигурна съм, че мога да разчитам на теб да не ме уволниш — каза Лиса безгрижно.

Скот сви устни.

— Но аз искам… да се върнеш на работа. — Пръстите на майка й стиснаха ръката й. — И искам да отидеш на танците. Искам и двете. Харесва ми… да слушам… за заниманията ти. Има много… хора, които могат да стоят при мен. Сърцето ми… е с теб, където и да си. Ако знам, че си навън… и вършиш разни неща, това ще направи деня ми по-хубав.

Неочаквано буца заседна в гърлото на Лиса.

— Майко…

— Не ме… съжалявай, Аналиса. Имах прекрасен живот. Сега искам… ти да изживееш своя.

Лиса усети напиращи сълзи в очите си.

— Майко… — каза тя безпомощно отново.

— Утре можеш да си вземеш почивен ден, но те очаквам отново на работа в петък. — Тонът на Скот беше вбесяващо властен. Лиса се ядоса и го стрелна с поглед, който искаше да каже: „Знаеш къде можеш да си го завреш“. Той отговори с лека усмивка, която я подразни още повече, и като резултат от всичко това, сълзите й просто изчезнаха.

— После в събота… ще отидеш в клуба. — По свой начин гласът на майка й беше също толкова заповеднически, колкото този на Скот.

— Хубаво. — Лиса не се намръщи на майка си, но скритият поглед, с който стрелна Скот, беше смъртоносен. — Работа в петък, танци в събота. Разбрах. — От уважение към майка си тя преглътна остатъка от това, което искаше да каже. И без това то щеше да е насочено към Скот.

— Трябва да тръгвам. Отбих се просто да видя как си. — Гласът на Скот беше внимателен, когато се обърна към Марта. Той стисна ръката й за последно и насочи вниманието си към Лиса. — Ще ме изпратиш ли, ако обичаш?

Типичният Скот. Това беше повече заповед, отколкото въпрос. По изражението на лицето му Лиса заключи, че той има да й каже нещо. Това я устройваше напълно, тъй като и тя имаше какво да му каже. Усмихна се заради майка си и го последва навън, като затваряше вратата след себе си, за да е сигурна, че няма да се чува. Имаше само една сестра в сестринското отделение. Тя бе обърната с профил към тях и говореше по телефона. В другия край на коридора санитар миеше пода. При все това мястото беше пусто. В общи линии те бяха сами.