Карън Робърдс
Живот в лъжа (7)

Глава 6

Преди Лиса да успее да отговори, ръцете на Скот се плъзнаха надолу по въжетата и той започна да дърпа назад люлката. Тя се хвана здраво, за да не се изпързаля от седалката, а краката й висяха на сантиметри от земята.

— Хей — възпротиви се Лиса, почти със смях. Той все още носеше бялата риза и сивите панталони. Тя предположи, че вероятно е дошъл, за да си прибере колата.

— Дръж се.

Както я беше вдигнал на високо, той пусна люлката и Лиса се понесе напред, за да се върне обратно към него след момент. Скот отново я бутна, като хвана ръба на седалката и я издигна, така че да се залюлее още по-силно. В този момент, докато летеше нагоре с изпънати крака към извиващите се и отрупани с малки плодчета клони, тя отново беше на единайсет години, а той — невероятно готиното момче, което можеше да я полюлее, ако наоколо нямаше никой друг и му се помолеше настойчиво.

— Стой далече от момчето на Бюканън. — Можеше почти ясно да чуе мъмренето на Робин и на останалата част от домашния персонал. През всичките години те не пропускаха да й направят забележка всеки път, когато ги видеха заедно. — Семейството им не е стока.

Тя, естествено, не ги слушаше. Кога изобщо бе слушала някого? Преди сексуалността изобщо да се зароди в съзнанието й, Лиса възприемаше Скот просто като невероятен партньор за игри, който рядко се унижаваше дотам, че да говори с нея. Беше прекалено малка, за да осъзнава, че в това затворено общество, в което стриктното класово разделение съществуваше и до днес, Скот не беше считан за подходящ приятел за госпожица Лиса Грант от „Грейсън Спрингс“. Сега тя си даде сметка колко снобско и глупаво беше това и колко болезнено за него е било да расте в тази среда. По онова време Лиса приемаше за нещо нормално да й правят забележки на висок глас, без никой да се интересува от наранените чувства на момчето; да не го допускат до басейна, тенис корта или дори да влезе в къщата за чаша вода, без изричното разрешение на госпожа Марта; или да не му се позволявала разговаря с Лиса и нейните приятели повече от необходимото.

Радваше се — както осъзна с изненада, докато той я люлееше — че беше постигнал нещо. Момчето, което всички гледаха с пренебрежение през годините, заслужаваше поне това възмездие.

Когато люлката полетя още веднъж обратно към него, ръцете, които трябваше да я хванат и да я извисят отново, бяха изчезнали. Лиса погледна с изненада през рамо и видя, че Скот си е тръгнал и сега върви към къщата.

Тя скочи полека от люлката и забърза към него.

— Ключовете ти са на куката в кухнята — каза тя, когато го настигна и закрачи редом с него.

— Знам. Вече ги взех. Дойдох само да ти кажа, защото не исках да си помислиш, че някой е откраднал колата ми. Смятах да поздравя майка ти, но госпожа Бейкър — Скот винаги беше наричал Робин госпожа Бейкър, възможно най-уважително — каза, че вече си е легнала.

— Вече си ляга рано. — Лиса се поколеба дали изобщо да повдига въпроса. — Всичко наред ли е с баща ти?

Скот сви рамене.

— Арестуван е. Очевидно е блъснал странично някаква кола, след което просто си е продължил и се е прибрал у дома. Точно тогава ми се е обадил, но вече са го били издирили и са пратили някой да го разпита. Стрелял по заместник-шерифа, когато той влизал. Чакат го от три до шест месеца най-малко. Щеше да е много повече, ако не го познаваха и заместник-шерифът не беше Каръл Райт.

Каръл Райт беше друг дългогодишен съсед.

— Можеш да използваш връзките си.

— Не желая да ходатайствам. Не и тази вечер. Питай ме пак утре.

От казаното Лиса направи заключение, че на Скот му бе дошло до гуша от баща му, за което не можеше ни най-малко да го вини.

— Вечерял ли си? — попита тя.

— Не още.

— Остана малко пилешка супа. И риба. Мога да ти стопля.

— Да ми сготвиш вечеря ли предлагаш?

— По-скоро да я бутна в микровълновата.

Той се усмихна, очевидно развеселен от картината, която извикаха в съзнанието му думите й.

— Госпожа Бейкър ще бъде очарована. Така злобно ме погледна, когато влязох в кухнята за ключа.

— Такава е с всички. Робин не е особено комуникативна. — Не беше напълно вярно, но беше близо до истината. Робин беше изключително мила с тези, които смяташе, че заслужават.

— Е, не че омаловажавам уменията ти да претопляш, но мисля да рискувам с един бургер в „Макдоналдс“.

Лиса се начумери.

— Можем да отидем в „Джимис“.

„Джимис“ беше малък крайпътен ресторант, на около два километра по пътя за Версай, чието местно произношение беше „Вирееше“. Освен приличната храна, в ресторанта имаше музика и беше оживен по всяко време на денонощието.

Лиса реши, че се нуждае да се махне от къщата. Тъй като майка й си беше легнала, нощта зееше пред нея, пуста като огромна черна дупка. Дори компанията на Скот беше за предпочитане.

Веждите му се повдигнаха в почуда.

— Ние?

— Защо не? Отегчена съм. Освен това нямам кола, така че не мога да отида никъде сама. А и вече ми призлява от гледане на телевизия.

Последва кратко мълчание.

— Просто за твое сведение, Принцесо, имам правило да не излизам с хора, които работят за мен. Нямам нужда от проблеми. Ако ти се излиза, предлагам да се обадиш на Любовника.

Лиса замръзна на място.

— Не те каня на среща. Боже, опази!

— Радвам се, че поне за нещо сме на едно мнение. — Той продължаваше да върви към колата си.

— Само се опитвах да бъда любезна с теб — викна тя след него, усещайки как кръвното й се покачва.

— Направи ми услуга и любезничи с някой друг.

— Така и ще направя. Не се притеснявай.

Скот стигна до колата си, отвори вратата и махна с ръка за сбогом.

— Не закъснявай за работа утре.

Тази реплика направо я вбеси.

— Кретен — измърмори Лиса, докато той влизаше в колата и затваряше вратата. Не можеше да я чуе и тя се зарадва. Не беше добър ход за кариерата да наречеш шефа си „кретен“. Но що се отнасяше до нея, той беше преди всичко Скот и след това неин шеф. Поне когато не бяха на работа. А тя нарече „кретен“ именно Скот, защото беше, винаги бе бил и щеше да си остане такъв.

— Малко е късничко за гости, не мислиш ли? — Така Робин я посрещна, когато тя влезе наперено в кухнята. Вратата за малко да се затръшне с трясък зад нея, ако не я беше задържала, като я хвана за дръжката в последния момент. — Естествено, не можеш да очакваш добри обноски от момчето на Бюканън.

Както беше ядосана на Скот, това извади Лиса още повече извън релси.

— Първо, той не е момче. На трийсет и две години е, което го прави вече възрастен. — Тя направи пауза, колкото да отпори рязко хладилника, извади диетично безалкохолно, затвори вратата и погледна гневно Робин. — Второ, тъй като беше така любезен да ме докара, когато „Ягуарът“ се развали, трябваше да дойде и да си вземе колата. Трето, той е областен прокурор, което ще рече, че е преуспял и влиятелен юрист. Освен това е и мой шеф, така че ще съм ти благодарна, ако се държиш любезно с него, когато го видиш.

— Аз съм любезна — запротестира Робин, като я гледаше изненадано. — С всички съм любезна. Но не можеш да пренебрегнеш факта, че той винаги създава само неприятности. Всички от семейство Бюканън са такива.

— Дръж се любезно — настоя през зъби Лиса, докато отваряше безалкохолното и излизаше от кухнята. — Говоря сериозно, Робин.

Нямаше как да разбере отговора на Робин, защото хлопна вратата след себе си и се отправи към спортната зала в южното крило на къщата. Ако не можеше да излезе навън, винаги можеше да потича на пътеката, докато напълно се изтощи. Имаше нужда от физическа умора, ако искаше да прогони раздразнението, което я мъчеше цял ден.

 

 

„Беше наистина жалка картинка“, помисли си огорчено Скот, докато караше нагоре по алеята, водеща към главния път, който трябваше да го отведе до Лексингтън и до апартамента му. Ето го, трийсет и две годишен и все още със същите проблеми, които го тормозеха и като тийнейджър. На първо място, баща му, за когото със сигурност не му пукаше, но и с когото със сигурност трябваше да се разправя. В такава малка общност, където всеки го познаваше като „момчето на Бюканън“, нямаше начин да се разграничи от баща си, дори и да искаше. А в деветдесет и девет процента от времето това беше най-голямото му желание. Все същият злобен и агресивен пияница, старецът правеше всичко възможно да пропъди всеки, който някога бе го обичал, в това число и Скот. Само абсолютната му решимост да не остави старото копеле да победи, го караше все още да се връща. Това, както и знанието, че кучият син се нуждае от него, въпреки че беше последното нещо, което би признал.

Другият проблем, който неизменно се връщаше като бумеранг, беше Лиса.

Толкова отдавна я желаеше, че да я има се беше превърнало в нещо като фикс идея. От момента, когато за пръв път на четиринайсет години тя започна да проявява интерес към него, до ден-днешен той се бореше със страстта си. В началото беше прекалено малка и Скот се срамуваше дори да си го помисли, независимо колко пъти умишлено се беше кълчила покрай него по бикини; колко пъти го беше молила да й „помогне“ да вземе, донесе или поправи нещо, което изискваше от своя страна да се отърка в него; колко пъти беше казала или направила нещо толкова подстрекаващо, че със същия успех можеше просто да дойде в леглото му. Когато стана пълнолетна, той продължаваше да бъде прекалено предпазлив, прекалено наясно с различията в социалното им положение и с лекотата, с която семейството им можеше да го унищожи, ако нещо се бе объркало. Освен това, Скот достатъчно добре си даваше сметка за всичко, което дължи на госпожа Марта, че да се занася с любимата й дъщеря. Но откакто Лиса завърши колеж и спря да се прибира у дома за лятото, той реши, че един ден ще прати по дяволите всички доводи и ще направи това, което и двамата желаеха. По това време, завършил като първенец на випуска си „Университета Кентъки“, той беше изгряваща звезда в прокуратурата и да излиза с нея вече не беше немислимо. Всички някогашни предразсъдъци за богаташкото момиче и сина на стария пияница бяха спрели да важат.

Въпреки че изглеждаше точно обратното.

Всеки месец тя беше по страниците на вестниците — посетила еди-кой си благотворителен бал, облечена с дизайнерска рокля по последна мода и с това, което Скот наричаше „гадже на месеца“. Познаваше бандата от момичета, с които тя дружеше, откакто познаваше нея самата, но той и те бяха част от различни общества. Момичетата прекарваха времето си в кънтри клуба, а той — с кутията с инструменти. Двете общества рядко общуваха помежду си. Докато се измъкваше със собствени сили чрез усилена работа и за първи път в живота си се държеше като равноправен със силните фигури на Лексингтън, той наблюдаваше как шефът му и шефът на шефа му се кланят доземи на богатите семейства като Грант и постепенно осъзнаваше колко е голяма все още пропастта между Лиса и него.

По-късно, докато Скот все още си проправяше път в кариерата, Лиса изчезна.

След това той я виждаше рядко, в случаите, когато се прибираше у дома. Беше както винаги сексапилна, красива и самоуверена. Скот обаче беше пораснал и помъдрял. Научил се бе, че е най-добре да избягваш проблемите, когато имаш тази възможност. Все така силно желаеше Лиса и все така сигурен беше, че тя няма да побегне с писъци, ако направи опит. Въпреки това, той не направи нищо. Не беше сигурен точно защо. При положение че репутацията й на хубавица беше всеобщо известна, той едва ли щеше да посегне на нещо, което не беше леснодостъпно. Може би точно това беше и причината. Може би нямаше желание да бъде поредната бройка в тефтера й. Или просто прекалено много уважаваше госпожа Марта, за да вкара в леглото си своенравната й дъщеря. Тази жена беше направила повече за него от всеки друг, повече дори от близките му.

Когато здравето на госпожа Марта се влоши и през октомври Лиса се върна обратно, той на няколко пъти я зърна. Дистанцираността обаче го устройваше. Кариерата му вървеше прекрасно, печелеше много и имаше амбиции за губернаторския пост. Работеше усилено за страната и за себе си. Последното нещо, от което се нуждаеше сега, беше отново да се пристрасти към Лиса Грант. Една авантюра с жена от хайлайфа, която беше в града само докато майка й почине, след което щеше да офейка обратно в Бостън, не влизаше в плановете му. Точно тогава Лиса дойде при него и го помоли за работа.

По дяволите, трябваше да прозре проблемите по-рано. Почти й беше отказал. Но тя го погледна с големите си очи с цвят на карамел и обясни положението, в което се намираше. Готова бе да работи каквото и да било и го молеше за тази услуга заради майка си. Накрая той се огъна. Не вярваше Лиса да приеме позицията на асистент, която й предложи, но тя се съгласи на мига.

От момента, в който Скот така глупаво я допусна обратно в живота си, и то срещайки я ежедневно, тя започна да го влудява. Не че го съблазняваше. Слава богу, беше пораснала достатъчно, за да престане с това. Но самото й присъствие наоколо го влудяваше. Побъркваше се, когато чуваше гласа й, когато гледаше начумерения й поглед, надвесена над някоя справка, когато я виждаше да преминава покрай кабинета му с неповторимата си кръшна походка, когато я зърваше да се реди на опашка за копирната машина, дори когато чуеше други хора да говорят за нея.

Най-вече откачи тази сутрин, когато я видя от прозореца си да се целува с Джоел Пейтън.

Тази вечер, когато Лиса предложи да отидат заедно в „Джимис“, той за малко да приеме.

Точно тогава си възвърна здравомислието достатъчно, че да й откаже. Истината беше, че Скот ужасно я желаеше, а тя без съмнение също, така че при тези обстоятелства вечерята в „Джимис“ имаше голяма вероятност да завърши в леглото. Въпреки че цял живот си беше представял именно това, все пак имаше достатъчно здрав разум, за да знае, че би било грешка. Грешка, толкова огромна и катастрофална, че да го извади извън релси в личен и в професионален план.

Нямаше да го допусне. Твърде дълго и усърдно беше работил, за да стане това, което е сега.

Въпросът беше, че когато я видя на люлката, времето като че ли се върна назад. Той сграбчи въжетата, както беше правил много пъти в миналото, а тя наклони главата си назад и му се изсмя. Докато я люлееше, той осъзна, че вече са възрастни и ако поиска, може да я има.

Тази мисъл го обля в пот и той се показа достатъчно умен, че да се обърне и да си тръгне.

Това, което трябваше да направи, беше да се поздрави за навременната съобразителност, с която Господ го бе дарил. Вместо това му се щеше да удари някоя стена.

Звънът от мобилния телефон отвлече вниманието му. Погледна надолу и видя номера, изписан на дисплея. Джани.

Не вдигна.

Джани Унгар беше двайсет и шест годишна, икономически съветник в неговата банка. Беше завършила колеж и произлизаше от средната лексингтънска класа. Умна и хубава, с къса кестенява коса и дребничка, но с добре оформена фигура, тя беше точно такова симпатично и безопасно момиче, с каквото трябваше да излиза. През пролетта те се виждаха достатъчно често, че Джани да си помисли, че са двойка. Само че не бяха. Поне той не смяташе така. Осъзна, че за нея нещата започват да стават прекалено сериозни, затова започна да се отдръпва. А когато това не помогна, изплю камъчето възможно най-внимателно. Всичко това се бе случило преди три седмици.

„Запитай се защо.“

Е, добре. Времето на раздялата им с Джани съвпадаше с появата на Лиса в кабинета му. Не му се щеше да си мисли, че двете събития имаха нещо общо помежду си, но вероятно беше именно така.

„Само се опитвах да бъда любезна с теб.“

Забележката на Лиса на сбогуване все още го измъчваше. Ако й позволеше, тя щеше да бъде любезна с него, както беше любезна с кой знае още колко мъже. След време без угризения щеше да продължи напред със следващия нещастен глупак, подобно на пеперуда, прелитаща от цвят на цвят, а той щеше да се бори с разрухата, останала след нея.

„Не си играй с огъня, че ще се опариш.“

Напълно подходящо за случая, предупреждението, което изникна в главата му, беше свързано с друг контекст и Скот се начумери на спомена, който то пробуди. Когато беше малък, горяха на двора доста боклуци и методът на баща му да го научи да стои далеч от огъня беше груб и лесен: предупреждение, плод на пиянска нападка, придружено със сграбчване за китката и мушване на ръката над горящите пламъци, достатъчно високи, за да опърлят пръстите и дланта. Беше се случило точно след смъртта на майка му, което ще рече, че по това време бе бил около шестгодишен. Въпреки това, той все още помнеше изгарящата болка и воя, който нададе, докато отскубваше ръката си под звуците на бащиния си смях.

„Копеле“, помисли си той безстрастно за стареца, докато Джипът достигаше края на алеята.

Скот спря и погледна къщата на баща си, която трябваше да е тъмна и празна, но с изненада откри, че всъщност не беше. Осветлението във всекидневната и кухнята беше пуснато, а една кола и един пикап бяха паркирани на пътя. Белият „Форд“, модел F-150, му се стори познат. Ако не грешеше, пикапът принадлежеше на брат му. Зеленото лого на вратата на шофьора, гласящо „Лон-Про“, потвърди предположението му. „Лон-Про“ беше фирмата за поддръжка на ливади, която притежаваше брат му.

Доколкото му бе известно, Райън не беше разговарял с баща им повече от година. Какво правеше в къщата? И кого бе довел със себе си?

Каквото и да ставаше, ако в него беше замесен Райън, то не предвещаваше нищо добро.

Скот въздъхна дълбоко. Щеше му се да е на всяко друго място, но не и тук. Знаеше, че какъвто и да беше проблемът, отговорността отново щеше да е негова. Той зави наляво, качи се на моравата, спря „Джипа“ и слезе.