Карън Робърдс
Живот в лъжа (13)

Глава 12

— Разбрах, че сте преживели финансови затруднения. — Твърдението — не беше въпрос — дойде от Грег Уотсън, следовател от полицията в окръг Удфорд. — Първо, имате доста голяма ипотека на мястото, нали?

Неспособна да повярва на ушите си, Лиса отмести очи от изгорялото скеле пред себе си и погледна недоверчиво следователя. Денят й и без това бе труден. Попадна в засадата, устроена от репортерите, още щом Скот си тръгна. Изненадана, тя заяви, че е спяла, когато е възникнал пожарът. Чак тогава си даде сметка, че прави грешка, като говори с пресата, и млъкна. Но вече беше прекалено късно. До обяд думите й бяха станали местната новина номер едно и по трите канала, което доведе до снимки на пожара и на пострадалата къща. Оттогава мобилният й телефон и телефонът в болничната стая на майка й прегряха. Бяха залети до такава степен от посетители, желани и нежелани, че Лиса бе принудена да посреща на вратата хора, които не бяха близки на майка й, с твърдението, че тя спи. Разменяше си по няколко думи с тях, след което учтиво ги отпращаше. Отново трябваше да разговаря с баща си по телефона и да слуша извиненията му, че не може да дойде в болницата. Накрая тя го прекъсна и му каза рязко, че е добре и че майка й определено няма да иска да го види, така че не им е нужен в болницата. Наложи се да се разправя със застрахователната компания, с полицията, с лекарите, лекуващи майка й, и с болничния бюрократизъм. От сблъсъка с действителността — овъглената й къща — сърцето я заболя. При мисълта, че нищо вече не е в състояние да върне миналото на „Грейсън Спрингс“, в гърлото й заседна буца, а стомахът й се сви. А сега я измъчваше и този следовател.

— Да, имотът е ипотекиран.

Изкъпана, гримирана и облечена в дрехи, заети й и донесени по-рано в болницата от Нола, Лиса се радваше, че поне изглежда по-добре, отколкото се чувства. Заради юнската горещина беше вързала косата си на опашка и бе сложила само червило и спирала. Въпреки че Нола, която харесваше розови и помпозни неща, трябваше сама да избира дрехите, тя познаваше достатъчно добре вкуса на Лиса, за да й донесе класическо облекло — права пола до коленете, бяло поло и елегантни обувки.

— Но трудно свързвахте двата края?

Лиса си пое дълбоко въздух, посрещна радушно гнева, който се надигаше вътре в нея като противодействие на скръбта.

— Може да спрете да шикалкавите и да ме попитате направо дали аз съм запалила пожара, детективе. — Тя беше учтива, но гласът й беше нетърпелив. Детектив Уотсън — мъж с жълтеникавочервена коса, дългурест, на около четирийсет и няколко години, привлекателен, средно висок и според Лиса под средното ниво на интелигентност — примигна бавно, напомняше й за сънлива костенурка. — Отговорът е „не“. Не съм се опитала да опожаря къщата, в която съм живяла цял живот; къщата, в която семейството ми е живяло поколения наред; къщата, която майка ми — неизлечимо болна — обича и в която иска да прекара последните си дни; къщата, която сега ще трябва да възстановя, защото не мога дори да си помисля да я продам преди смъртта на майка ми. Не, не съм я запалила заради нищожните пари от ипотеката.

— Всъщност доста пари, доколкото чух.

— Не съм сигурна каква е сумата, но не може да се сравни с това, повярвайте ми. — Лиса направи жест по посока на къщата, където група работници, явно повикани от застрахователната компания, вече се опитваше да предотврати по-нататъшните поражения от дъжда, който се очакваше през нощта. Мъжете на крана работеха заедно с мъже, качени на стълби, по спускането на син брезент над онази част на покрива, която беше най-близо до изгорялата. Под стриктното ръководство на Робин — Лин беше в болницата с Марта — още мъже работеха вътре в къщата.

Уотсън прехвърли вниманието си върху сцената пред тях. Стояха в задния двор, върху отъпканата трева пред ниската тухлена ограда, която ограждаше „Градината с бебето“. Беше към осем часа вечерта, почти здрач, така че слънчевата светлина беше станала по-мека и златиста. Влажността бе намаляла и сега човек не се потеше, ако не мърда. Миризмата на изгоряло, която витаеше тежко във въздуха, беше достатъчно силна, за да надделява над сладката миризма на розите в градината зад тях. Въпреки че стоеше с гръб към фонтана, настроен автоматично да се включва през деня и да се изключва през нощта, Лиса можеше да чуе успокояващото ромолене на стичащата се вода въпреки боботенето и дрънченето на крана, въпреки хаоса от гласове и други звуци. Подобно на по-голямата част от двора и северното крило на къщата, „Градината с бебето“ беше незасегната. Централната част на къщата, където поставяха брезента, бе претърпяла минимални поражения от огъня и дима, но това не беше нещо, което да не може да се възстанови за няколко дни. Имаше следи от обгаряне по покрива и белите стени бяха на места почернели от дима и саждите, но конструкцията на тази част бе все още здрава и стаите и мебелировката не бяха докоснати от огъня. Беше изгоряло северното крило, където се намираше стаята й. Външните стени все още стояха, както и коминът в далечния край, но линията на покрива изглеждаше така, сякаш гигант с остри зъби си беше отхапал парче. Това, което беше останало, бе черно и овъглено. Вътрешната част беше унищожена, с изключение на стените, а това, което не бе изгоряло, бе повредено от дима и водата. Лиса беше изгубила всичко, намиращо се в стаята й: дамската чанта с личните документи, куфарчето, мебелите, повечето дрехи, всичките й спомени, включително и керамичната жабка, която майка й й беше подарила по повод раздялата с първото гадже (тя беше на четиринайсет, облята в сълзи и нещастна, а жабката й бе връчена в малка синя кутийка, увита с бяла панделка, заедно с шоколадово десертче /любимото й/ и бележка: „Ще трябва да целунеш доста жаби, докато откриеш принца“), розовите балетни пантофки, които носеше, когато взимаше уроци по балет /балетът не й беше любим, но обичаше пантофки / и… толкова много неща, за които не биваше да мисли, за да не избухне в плач.

Куклите й — включително и Катрина — бяха също изгубени. Мисълта за това я тревожеше.

Но тъй като очите на детектив Уотсън бяха приковани в нея, тя трябваше да пропъди всички тези мисли.

— Разберете, когато разследваме възможността за умишлен палеж, трябва да зададем всички въпроси, госпожице — каза Уотсън с бавен и провлечен южняшки акцент. — Нямаме за цел да обвиним вас или някой друг.

Лиса почти чу неизказаното „все още“.

— Какво ви кара да мислите, че пожарът е бил умишлен? — Попита Лиса.

Детектив Уотсън поклати глава. Изглеждаше потаен и мистериозен, доколкото можеше да изглежда човек, напомнящ й за костенурка. В този момент агентът от застрахователната компания, с когото трябваше да се срещне и който се оказа пряма петдесетгодишна афроамериканка на име Трейси Маккой, дойде по пътеката точно когато Лиса задаваше въпроса си.

— Открили са следи от катализатор. — Госпожа Маккой носеше подвързан с червена кожа бележник с прикачен калкулатор. По-рано Лиса я бе забелязала да използва и двете неща, докато се разхожда наоколо. — Ако направите някои сметки, госпожице Грант, ще видим дали не можем да задвижим нещата.

— Какъв вид катализатор? — Лиса усещаше налягане в слепоочията си. Почти не бе спала, беше хапнала набързо от болничната храна и бе преживяла повече сътресения, отколкото човек можеше да понесе в рамките на един ден. Като се прибавеха притесненията за майка й и мъката по „Грейсън Спрингс“, не беше учудващо, че започва да чувства, че животът й излиза извън контрол.

— Разредител за боя. Права ли съм, детективе? — Госпожа Маккой погледна към Уотсън за потвърждение.

— Да. — Детектив Уотсън нямаше желание да даде дори толкова информация.

— Ако сте открили следи от разредител за боя, тогава вероятно не е било умишлен палеж. — В гласа на Лиса прозвуча нотка на облекчение. — Вчера в къщата имаше бояджии. В северното крило. Тази част, която изгоря. Вероятно са използвали разредител за боя, нали?

— Вероятно — каза детектив Уотсън. — Но…

— Открито е голямо количество разредител. Бил е по стените, пода и… — Госпожа Маккой млъкна, тъй като Уотсън я усмири с поглед.

— Е, добре — каза му госпожа Маккой. — Но знаете, че не го е направила тя. Върша това достатъчно дълго време, за да позная, когато някой се опитва да извърши застрахователна измама.

Детективът не изглеждаше впечатлен. Без да отговори, той прехвърли отново вниманието си върху Лиса.

— Можете ли да се сетите за някой, който би могъл да има зъб на вас или на семейството ви, или за някой, който би искал да ви навреди? Знаете ли причина някой да иска да подпали къщата ви?

За изненада на Лиса, отговорът изникна в главата й моментално и инстинктивно, сякаш от нищото.

„Вижте, има едно неразкрито досие, което донесох у дома от работата, и приличам досущ на майката…“

За секунда, не повече, Лиса обмисляте да спомене за досието на Гарсия. Но ако го направеше, можеше да задвижи поредица от събития, които нямаше да й харесат и над които нямаше да има контрол. Осъзнала това, тя усети, че започва да й се гади. Ами ако се окажеше, че има връзка с изчезналото семейство? Дори нямаше сила да разсъждава върху това сега. Ако досието беше причината за пожара, очевидно някой искаше да скрие нещо за семейството или за тяхното изчезване. В такъв случай въпросът беше кой и какво.

„Очевидно е кой, нали? Трябва да е някой, който знае, че съм взела досието със себе си.“

Това според мислените й изчисления правеше списъка на заподозрените кратък и добре известен. А също и плашещ. Сърцето й се сви, когато няколко имена мигновено изскочиха в съзнанието й. Не искаше да мисли за това.

Много по-вероятно беше да има богато въображение, както често я обвиняваше Барти, и пожарът да няма нищо общо с досието. Въпреки подозренията на детектив Уотсън, причината можеше и да не е била умишлен палеж. Несъмнено разредител за боя беше използван в къщата, в северното крило. Това не означаваше ли, че пожарът може да е нещастен случай?

„Да“, реши тя. Облекчението, което й донесе тази възможност, малко я замая.

— Госпожице Грант? — Детектив Уотсън я наблюдаваше внимателно.

— Не се сещам за никого — каза Лиса. Каквато и да беше истината, едно нещо бе сигурно: тя искаше да проучи още малко случая на Гарсия, преди да го посочи на детектив Уотсън и неговите хора като вероятна причина за подпалването на „Грейсън Спрингс“. Ако с нея беше свързана някаква мръсна тайна, тя искаше да я открие първа.

„Ако пожарът е заради досието на Гарсия, скритата причина би могла да разбие на парчета живота ми.“

При тази мисъл стомахът й се сви. Тя впиваше силно нокти в дланите си и едва се сдържаше да не оближе устните си.

„Ставаш смешна“, скара се на себе си.

— Собственици на ферма за коне, които се конкурират с вас? — продължи неумолимо детектив Уотсън. Беше вперил поглед в лицето й. — Ухажор, с когото сте скъсали скоро? Някой непочтен човек, на когото дължите пари?

Преднамерено, но незабележимо — поне така се надяваше — тя отпусна свитите си ръце.

— Поне аз не знам за такива. Определено не и ухажор. Както и кредитор. И не виждам причина собственик на някоя от околните ферми да иска да ни запали. Вече дори не притежаваме състезателни коне, а и вероятно са наясно, че имението „Грейсън Спрингс“ сигурно скоро ще бъде обявено за продан.

— Хммм. — Звукът, който издаде детектив Уотсън, беше неопределен. Лиса не беше сигурна дали действително я подозира в нещо или не.

— Госпожа Бейкър каза, че старият пияница, който живее нагоре по пътя, е гулял вчера. — Госпожа Маккой вдигна очи от бележника, където записваше нещо бързо. — Каза, че не ви харесвал.

— Не би могъл да го е направил. Снощи беше в затвора. Във всеки случай по-възможно би било да стреля по къщата, отколкото да я подпали.

Изведнъж Лиса се сети за децата, които Скот бе казал, че е заварил да купонясват в къщата на баща му миналата нощ. Дали не беше възможно да са направили нещо подобно от чиста тийнейджърска идиотия? Но подпалването на къща отиваше далеч извън границите на идиотията, а и нямаше намерение да обвинява, когото и да било без неопровержими доказателства. Нека детектив Уотсън проведе собствено разследване.

— Нося чек, с който да покриете неотложните си разходи за живот. — Госпожа Маккой извади бледосиня хартийка от един джоб в тефтера си и я подаде. С бърз поглед Лиса забеляза, че чекът е за две хиляди и петстотин долара. За щастие, семейството й беше много стар клиент на застрахователната компания. — Временно жилище, храна, някакви дрехи и лични вещи, които трябва да си набавите. Само пазете касовите бележки. Ако имате нужда от още, просто ми се обадете. Телефонният ми номер е на картичката. — Тя подаде визитката си и Лиса я прие с благодарност. — Ако ми се обадите утре, бих могла да ви дам списък с предприемачите, с които работим обикновено. Но можете да наемете и друг, ако предпочитате.

— Къде сте отседнали? — попита детектив Уотсън, когато след бързо ръкостискане госпожа Маккой си тръгна. — В случай, че се наложи да се свържа с вас.

— За момента ще остана в болницата с майка ми. — Робин щеше да бъде заедно с Анди в къщата на управителя, когато двамата не дежуреха в болницата, а Лиса смяташе, че ще е най-добре да си наеме собствена временна квартира. Досега не бе успяла да намери време за това. — Още не съм решила какво ще правя след това. Винаги можете да се свържете с мен на мобилния ми телефон.

Униформен полицай повика детектив Уотсън от далечния край на къщата. Той измърмори някакво извинение и я остави. Работата на Лиса тук свърши. Тя се отправи към „Ягуара“, оставен по-рано този ден пред болницата от сервиза. След множеството извинения я бяха уверили, че колата е в прекрасно състояние. Бяха затегнали развинтеното капаче и сменили трансмисионната течност. Лиса, меко казано, вече нямаше доверие на возилото си, но колата все пак я бе докарала до „Грейсън Спрингс“ и тя се надяваше, че ще и върне обратно до болницата без злополуки. Но първо смяташе малко да се поразходи.

Малко преди пет тя се бе обадила на Ринко. Поводът, който си бе измислила, бе да провери как се справят своенравните овчици в Сибир. Ринко бе обхванат от оптимизъм и ентусиазъм, което тя бе отдала най-вече на идеята си да помоли Янцен да заведе хлапетата до мазето и да помогне на Ринко да задейства програмата за обществено полезен труд. Лиса беше накарала Ринко да отвори досието на Гарсия на компютъра и да й даде адреса на къщата, от която бе изчезнало семейството.

— Смяташ да отидеш да провериш къщата ли? — Ринко не беше глупав.

Лиса въздъхна. Дотук с пазенето в тайна на намеренията си.

— Може би. В седем в „Грейсън Спрингс“ трябва да се срещна с агент от застрахователната компания, така че си мислих да отскоча до къщата, докато съм навън. Ако не съм се заблудила, тя ми е по път и… и… е, просто си помислих, че мога да я погледна. Случаят е интересен.

Лиса бе прозвучала, сякаш се оправдава.

Чу Ринко да трака по компютърната клавиатура.

— Хей, спокойно. Ако аз приличах толкова много на някаква мацка, изчезнала преди трийсет години, и аз щях да искам да огледам къщата, от която се е изпарила. — Ринко бе замлъкнал, за да обмисли нещата, въпреки че тракането по клавиатурата все още се чуваше. — Всъщност, ако приличах толкова много на някаква мацка, щях да имам много по-големи проблеми от това, че е изчезнала.

Като се смееше на собственото си остроумие, той й беше дал информацията, за която го бе помолила, и Лиса беше затворила.

Къщата, която тя търсеше, се намираше точно на границата на окръга. Бе добила смътна представа за мястото от бързия преглед на досието, преди да слезе за вечеря, оказа се, че е била права. Както си бе и мислила, къщата се намираше по пътя за града. Но докато караше на запад по тясното селско шосе, покрай което се редяха каравани и малки къщички, пътят започна да й се струва необичайно познат.

„Какво е това, дежа вю ли?“

Лиса погледна нагоре към балдахина от обрасли със зеленина клони, надвиснали над пътя, към канавките от двете страни на шосето, задръстени от бурени, през изкривените телени огради. Гледаше западналите дворове и виждаше явните следи на липсата на благополучие, която определяше облика на района. Тя си помисли с абсолютна убеденост: „Била съм тук и преди“.

Люлееше се на ръба на крайната възбуда. Внезапно осъзна, че пътят й изглежда познат, защото тя — Лиса Грант, а не сянката на Анджела Гарсия — наистина беше идвала тук преди, и то неведнъж. Пътят водеше към „Кармъди Лендинг“, стара невзрачна кръчма, където не бяха придирчиви към клиентите и не правеха проверка на възрастта им. Ето защо мястото беше любимо на непълнолетните пиячи от областта, а тя беше ходила няколко пъти там с приятели, когато бе все още в гимназията.

Връзката, която направи с мястото, й донесе такова облекчение, че тя въздъхна дълбоко.

„Идиотка“, скара се на себе си.

Когато стигна до малката тухлена къща, Лиса реши просто да мине покрай нея с колата и да я огледа. Ако в двора нямаше знак, че се продава, вероятно тя щеше да продължи, както възнамеряваше. Но когато видя, че мястото е пусто, просто не можа да устои. Тя обърна колата и се върна. Отби бавно от пътя и се качи на дългата чакълеста алея, която водите към къщата. Мръсни тухлени стени, нисък черен покрив с няколко липсващи керемиди, малка предна веранда, сгушена под островръх навес. Нищо не изглеждаше да се е променило, ако съдеше по снимката.

Когато спря срещу пътеката, която водеше към стълбите, на които бяха седели семейство Гарсия за снимката, тя видя, че към къщата има пристроен двуместен гараж. Вратата на гаража, която беше бяла и очевидно се нуждаеше от боядисване, бе затворена. Предната врата на къщата също беше бяла и затворена. На дръжката висеше тънка найлонова торбичка, оставена от някой амбулантен търговец. Голям панорамен прозорец със спуснати завеси говореше за местоположението на всекидневната. Имаше още два прозореца, по-малки и с две крила, отварящи се нагоре и надолу, които Лиса предположи, че принадлежат на някоя от спалните.

Нямаше никаква следа от живот на мястото. Лиса изгаси колата и слезе. Горещината й хареса след климатика в колата. Над къщата и двора бяха надвиснали дългите сенки на дърветата в гората, които се редяха едно до друго покрай алеята и по цялата дължина на малкия, около двайсет декара имот. Избуяла зеленина оформяше плътна стена, поне петнайсет метра висока, която скриваше залеза, въпреки че оранжево и мораво сияние обагряха потъмняващото небе. Височината на дърветата караше Лиса да смята, че те със сигурност са били на това място, когато в къщата са живели семейство Гарсия. Още една ивица дървета със същия размер се виждаше в далечния край на къщата. Тя изолираше мястото от съседите, от което ставаше ясно защо никой от живеещите наоколо не бе чул или видял нещо в нощта на изчезването на семейството.

Макар че на тръгване от „Грейсън Спрингс“ духаше лек ветрец, сега въздухът въобще не помръдваше. Освен пронизителния хор на жътварите и тихият звук от стъпките й по бетонния паваж, не се чуваше никакъв друг шум. Никой не минаваше по пътя. Нямаше дори птици в небето. Чувството за изолираност от останалия свят беше силно и тягостно. Когато наближи предното стълбище, Лиса се поддаде на внезапното желание да погледне бързо назад към гората. Побиха я тръпки по гърба, косъмчетата на врата й настръхнаха. Почувства се, сякаш сред дърветата има някой, някой, който дебне всяко нейно движение.

„Богато въображение“, почти чуваше Барти да казва.

Не видя нищо, освен преградата от кафявите стволове на дърветата, извисяващи се сред шубрака. Нямаше никой.

„Държиш се като идиотка.“

И все пак чувството, че я наблюдават, остана все така силно.

Така и не разбра защо просто не се обърна, не се качи в колата и не потегли. Несъмнено, тя не очакваше да открие тук отговора за изчезването на семейство Гарсия. Бяха изминали прекалено много години и вероятно голям брой семейства бяха живели в къщата оттогава. Повечето от тях дори и не подозираха за съществуването на Гарсия. Беше абсолютно невероятно да е останала каквато и да било следа от изчезналото семейство. И все пак тя не можа да се сдържи. Чувстваше се неустоимо привлечена от къщата.

Когато стигна стълбището и спря, усети, че сърцето й бие лудо.

„Я се стегни. Това е просто една празна къща, нищо повече.“

Но това не й попречи да огледа внимателно стълбището и да си представи семейството, седнало на него, както беше на снимката: Тук седеше Анджела, съпругът й — не си спомняше името му — до нея, тук беше Тони, а там — малката Мариса. Както и Луси — кучето.

Лиса се смрази, когато името на кучето изникна в съзнанието й.

„Откъде го знам?“

Устата й пресъхна. Тя се хвана за най-логичното обяснение.

„Разбира се, че съм го прочела в досието.“

Нямаше значение, че всъщност не си спомняше да го е срещала.

Малките и жадни за вода храсти отстрани на стълбите изглеждаха засадени наскоро. Тя ги погледна набързо, докато се качваше нагоре. Стигна до вратата и натисна дръжката. Беше заключено.

Мисълта, че няма друга възможност да влезе в къщата, освен с взлом — нещо, за което не беше подготвена — я накара да почувства облекчение.

„Не мога да вляза“, опита се да усмири гласчето в главата си, което сякаш я подтикваше да продължи.

Докато слизаше по стълбите, Лиса погледна почти с копнеж към „Ягуара“. Той я чакаше. Изглеждаше й близък и вдъхващ доверие. Зелената му боя проблясваше слабо на бледата светлина. Но вместо да се отправи към него, тя се запъти към задната част на къщата. Кухнята трябваше да се намира там. Сигурно имаше задна врата.

„Мога да опитам да вляза оттам.“

Можеше да спори със себе си колкото си иска. Трябваше да влезе вътре. Тя заобиколи покрай ъгъла на къщата и изгуби от поглед колата. Оказа се обкръжена от сенките и потрепери.

„Обади се на агента по недвижимите имоти, уговори си среща и се върни по друго време, придружена от друго човешко същество.“

Това беше най-разумното решение и тя възнамеряваше да последва собствения си съвет. Но първо искаше да приключи с обиколката около къщата, да добие усещане, без да се намесва чуждо присъствие във впечатленията й. Сякаш невидима сила я теглеше като магнит. Неспокойна, но упорита, тя погледна през прозорците: две спални и вероятно баня. Като съдеше по размерите на къщата и възрастта й, тя предположи, че е стандартният тип, състоящ се от три спални и една баня. Прозорците хвърляха сянка, която й пречеше да види вътре.

Когато стигна до задния двор, видя, че той свършва в началото на нива. Нямаше ограда, а само около четири декара пуста площ, обрасла с плевели, преминаваща в редици от светлозелени царевични стъбла, които се извисяваха над главата й. Ограден от гората от другите две страни, задният двор практически се оказваше затворен. Създаваше тягостно чувство, сякаш беше населен с тайни.

Мисълта за това я смути.

„Добре, тръгвам си“, обеща си, докато плъзгаше поглед по задната страна на къщата: два прозореца, още два по-малки, почти долепени един до друг и на по-голяма височина може би на кухнята — и врата, която гледаше към малка дървена платформа.

Нещо — сянка от движение — грабна вниманието й, когато стъпваше на платформата. Тя бързо обърна глава, за да огледа тази част от гората, където й се стори, че го видя. Беше почти същото място, на което почувства, че някой я наблюдава.

„Дали има някой в гората?“

Лиса спотаи дъх. Усети как по челото й избива студена пот.

Но там нямаше нищо. Никакво лице не бледнееше сред сенките. Никакви очи не проблясваха през растителността.

Нямаше движение, дори листо не потрепваше. Абсолютно нищо. Единствено пълна тишина и все същата стена от дървета.

„Виждаш ли? Там няма никой.“

Но независимо колко се мъчеше да се убеди, тялото й сякаш не приемаше посланието. Сърцето й биеше лудо. Пулсът й беше ускорен. Стомахът й се сви. Ако ръцете й вече не посягаха към дръжката на вратата, тя би изоставила мисията си незабавно. Но пръстите й стиснаха почти по своя воля месинговата дръжка и я натиснаха. В този момент желанието й да побегне към колата стана още по-силно.

Вратата не беше заключена.

„Боже мой!“

Нямаше сили да си тръгне точно сега, когато беше толкова близо. Тя съсредоточи цялото си внимание върху действията си и внимателно отвори вратата. Дишането й се ускори, сърцето й биеше нервно. Погледна с ококорени очи към мрака в кухнята. Първото нещо, което забеляза, бяха стари лакирани дървени шкафове, тапети на фигури и линолеум, имитиращ тухли. Спомни си за кръвта, с която се предполагаше, че е бил изцапан подът, и погледът й се впери надолу.

„Възможно ли е настилката на пода да е същата?“

В този момент звукът от „Петата симфония“ на Бетовен я накара да подскочи.

„Телефонът ми.“

Тя усети облекчение, когато разпозна звука — толкова осезаем, колкото и миризмата на плесен, която се носеше от вонята. Лиса пусна бравата, извади мобилния си телефон от джоба и хвърли бърз поглед към дисплея. Сенките пречеха да се видят хубаво цифрите.

— Ало — отговори тя, въпреки че не успя да установи кой я търсеше. Обаждането можеше да е от болницата, от Джоел или… Е, щом Скот й бе казал да си вземе отпуск, нямаше причина да избягва, когото и да било. Така че нямаше значение кой се обажда.

Не последва никакъв отговор.

Лиса се намръщи, отдалечи се от вратата и се запъти към края на платформата, като се надяваше да открие по-силен сигнал.

— Ало — нетърпеливо каза тя отново.

— Едва те чувам. — Гласът от другата страна прозвуча толкова глухо, сякаш идваше от дълбините на кладенец. Далеч от големия град, усилвателите на мобилните оператори бяха малко и отдалечени един от друг. — Хей, Ринко е. Къде си?

Готвеше се да отговори, когато внезапно движение зад нея я накара да извърти глава. Сива мъглявина изхвърча през вратата…

Лиса започна да пищи. Сърцето й щеше да изскочи от уплаха. Опита се да избяга, но беше прекалено късно. Телефонът падна с трясък и нещо се блъсна силно в слепоочието й.

Краката й се подкосиха и тя пропадна като скала в нищото.