Карън Робърдс
Живот в лъжа (17)

Глава 16

— Какво значи това, че ме очакваш обратно на работа в петък? — атакува Лиса първа. Гласът й беше тих, но въпреки това рязък и пълен с възмущение. Погледът й беше яростен. — В моето положение имам право на отпуск. Проверих в отдел „Човешки ресурси“, за да съм сигурна. А и ако си спомняш, миналата вечер ти ми каза да си взема колкото искам почивни дни.

— Е, добре. Промених си мнението. Работата се трупа. Управлявам цял офис и те наех като асистент, защото имаме нужда от такъв. Ако не можеш да се върнеш на работа до петък, ще се наложи да взема някой друг.

— Не мога да повярвам, че ме заплашваш. Майка ми има нужда от мен!

— Не, няма. Непрекъснатото ти седене до нея я плаши до смърт. Има чувството, че жертваш живота си, за да се грижиш за нея.

— А ти откъде знаеш? — В момента, в който каза това, тя разбра. — Тя ли ти го каза? Това ли си говорихте двамата вътре?

— Може би съм просто проницателен наблюдател на човешкото състояние.

— Глупости. — Тя го погледна свирепо, но когато прочете истината в очите му, отпусна рамене. — Знам, че тя се притеснява за мен. И все пак усещам, че трябва да остана с нея.

— Колкото по-бързо животът ти се върне към нормалния ритъм, толкова по-щастлива ще е тя. А и доколкото разбирам, в момента нищо не я застрашава.

— Все още чакаме резултатите от изследванията. — Лиса въздъхна. Прие неохотно истината. — Добре. Ще съм обратно на работа в петък.

— Чудесно. Това ни връща на въпроса, по който исках да говоря с теб. Как е главата ти?

Тя се намръщи.

— Какво?

— Главата ти. Сещаш се. — Скот посегна и я докосна много близо до мястото над ухото, където все още имаше цицина. — Мястото, където си получила удар.

Лиса се отдръпна рязко от ръката му.

— Кой ти каза?

— Едно птиче.

— Предполагам, че Ринко. Или племенникът ти.

— Е, ще ми разкажеш ли?

— Не. — Отговорът й беше твърд. Тя вече бе обмислила и бе отхвърлила идеята да сподели със Скот. Ако го направеше, той щеше да събере две и две и рано или късно да си направи същите изводи. Въпреки че беше прекалено невероятно дори да си го помисля, тя започваше да се убеждава, че пожарът и нападението бяха заради внезапния й интерес към случилото се със семейство Гарсия. А интересът й беше породен от ужасното вътрешно усещане, че случаят има нещо с нея самата. Ако това беше вярно, то имаше ужасяващи възможности, но къде точно щяха да я отведат?

Това тя не знаеше. Но знаеше, че не иска да разбира, въпреки че осъзнаваше безсилието си пред загадката.

— Едва ли има нещо общо с досието, което си взела у дома, нали? Досието със снимката на жена, която прилича ни теб? Досието, което изгоря в пожара?

Лиса го гледаше мълчаливо. От изражението му ставаше ясно, че я познава достатъчно добре, за да прозре истината в мълчанието й.

— Ударили са те по главата. — Очите му бяха вперени в лицето й. — Достатъчно силно, че да те повалят. Намерили си те в безсъзнание на земята в задния двор на къщата, където е живяло изчезналото семейство. Къщата, която си проверявала, защото приличаш на жената от снимката в досието. Скот замлъкна и вдигна въпросително вежди. — Как се справям дотук?

Киселият поглед, който Лиса му отправи, говореше красноречиво.

— Печеля сто точки, а? — Скръстил ръце пред гърдите си, той се подпря с рамо на стената. — Е, ще ме осветлиш ли за подробностите?

Тя го изгледа ядно.

— Мога да продължа да гадая, но е вече късно и съм уморен. Хайде, Принцесо, ако ти не можеш да ми кажеш, тогава кой?

Лиса се поколеба още малко. Беше възмутена от начина, по който Скот я нарече, въпреки че много добре знаеше колко тя мрази това обръщение. Обхвана я внезапна предпазливост. Беше я страх от мисълта някой да разбере за подозренията й. Всичко това я възпираше, макар да съзнаваше, че Скот е напипал истината. От кръга на семейството, приятелите и познатите й той беше единственият човек, на когото можеше да се довери и който можеше да й помогне. Ако не му кажеше, трябваше да продължи сама. А предвид обстоятелствата, това едва ли беше много умно.

— Заобиколих къщата. — Лиса се предаде. — Отидох да проверя задната врата. Исках да вляза вътре. Знам, че беше грешка и глупаво от моя страна, така че не започвай. Вратата беше отключена и аз я отворих. В този момент звънна телефонът ми. Беше Ринко, който очевидно точно отбиваше по алеята на къщата с онази група деца, която се опитваш да вкараш в правия път. Отдръпнах се от вратата, за да вдигна телефона. Вероятно в къщата вече е имало някой, защото усетих някакво бързо движение зад гърба си, преди нещо да ме блъсне силно отстрани и да ме събори на земята. — Лиса си пое въздух. — Ето, това е цялата история. Сега знаеш.

Скот я погледна замислено.

— Не си се обадила в полицията.

— Не.

— Някаква конкретна причина за това?

— Защото не исках да давам обяснения за това, което правех там.

— А не искаш да обясняваш какво си правела там, защото те е страх, че приликата между теб и изчезналата жена означава нещо, нали?

Проклетият му Скот винаги бе бил прекалено прозорлив, що се отнасяше до нея.

— Какво би могло да означава? — избухна Лиса. Сега, когато Скот бе отгатнал всичко, тя намираше за ужасяваща перспективата той да се рови из възможностите. — Че може би Анджела Гарсия и аз сме далечни братовчедки или нещо подобно? Че всеки има двойник, както казват? Интересно съвпадение е, но това е всичко.

Той я гледаше внимателно.

— Тогава от какво точно се страхуваш?

— От нищо. — Гласът й бе свиреп.

— Занасяш досието у дома и къщата ти изгаря. Унищожени са всички документи от него, а ти едва не се задуши — каза той бавно, с очи вперени в лицето й. — Отиваш до къщата на изчезналото семейство, за да я огледаш, и падаш в безсъзнание на земята, ударена от неизвестен нападател. Това наистина би могло да е просто лош късмет, но нека предположим за момент, че не е. Нека предположим, че е свързано с откриването на досието и с последвалия интерес към него. Хипотетично.

Лиса пое дълбоко въздух. Имаше чувството, че тръгва по опасен път.

— Хипотетично — съгласи се тя.

— Кой знаеше, че си взела досието у дома?

Това беше логичен въпрос, върху който самата тя с неохота се бе замисляла. Можеше да се разчита на Скот за навлизане в сърцето на проблема.

— Не много хора. Опитвах се да се сетя. — Тя огледа бързо коридора. Повечето от вратите бяха затворени. В сестринското отделение сега имаше две сестри, които обсъждаха купчина графики на бюрото пред тях. Друга сестра буташе количка към тях и спираше пред всяка стая. Санитарят все още размахваше парцала и почти беше стигнал края на коридора. Никой не им обръщаше внимание. Погледът й се върна на Скот. — Ринко беше единственият, останал в Сибир, когато взех досието, но съм сигурна, че нямаше представа какво правя. Докато пътувах към къщи, се обади Джоел. Мисля, че му споменах, че съм взела досието. Възможно е да е казал на баща си, който беше заедно с него, въпреки че не знам защо би го направил. След това ти може да си го видял?

Да съм го видял?

— Когато колата ми се повреди и ти спря. Куфарчето ми падна и се отвори. Досието беше едно от нещата, които се изсипаха на земята. Ръката ти беше точно върху него учудих се, че не го забеляза.

— Не съм — увери я той.

— И да си го видял, щеше да кажеш, че не си, нали? — Тя му се усмихна иронично, на което той реагира с мръщене. — Когато се прибрах у дома, занесох куфарчето в стаята си. Досието беше вътре. Извадих го. Ще ти прозвучи глупаво, но имам, или по-скоро имах, кукла, която приличаше много на малкото момиче от снимката. Исках да ги сравня. Баща ми се обади през това време и ми се струва, че може би му споменах за досието и затова, че е у мен. Но не съм сигурна. Знам, че все пак му казах нещо за него и за семейство Гарсия. — Лиса погледна Скот отбранително. — Всъщност го попитах дали не съм осиновена.

— Дали не си осиновена? — Скот изглеждаше слисан. — Това ли смяташ, че е?

Лиса поклати глава.

— Н-не. Беше просто внезапно хрумване. Във всеки, случай Барти ме увери, че не съм осиновена, а след това и мама ми показа бебешкия ми албум. Всичко беше там, всички снимки. Майка ми като бременна, раждането ми, болницата, всичко. Абсолютно всичко.

— Добре, значи е възможно баща ти да е знаел, че досието е у теб. Кой друг?

Лиса въздъхна.

— Тук става сложно. Когато слязох за вечеря, почти съм сигурна, че оставих досието отворено на пода в стаята ми. Предполагам, че при това положение всеки в къщата би могъл да е влязъл в стаята и да го е видял. Анди и Робин бяха там, както и Лин Картър, сестрата на майка ми, с която се запозна. Освен това имаше бояджии, които работеха недалеч от стаята ми. Спомняш ли си големия дъб, който падна върху къщата през май? Завършваха последната част от ремонта. Струва ми се, че бяха петима или шестима. Всеки един от тях може да го е видял, ако са влизали в стаята ми по някаква причина. По моите изчисления за досието са явели четиринайсет души, без да броим тези, на които са могли да кажат допълнително.

Скот бе смръщил вежди, докато Лиса говореше.

— Каза, че съдържанието на досието вече е било вкарано в компютъра, когато си го взела? — попита той.

Лиса кимна.

— Всичко трябва да е там, слава богу. Почакай да видиш снимката. Няма да повярваш колко много приличам на жената от нея.

Докато казваше това, тя предполагаше, че Скот ще иска да види снимката, че сега е заедно с нея в тази каша. Чувството беше приятно. Облекчение, усещане за сигурност.

Той все още се мръщеше.

— Веднъж вкарано в системата, досието трябва да е било маркирано с устройство за сигурност. Едно като онези малки пластмасови неща, които се залепват върху книгите в библиотеките. Видя ли нещо такова?

Лиса поклати глава.

— Ако е било там, не съм го забелязала.

— Трябва да е било там и ако е така, когато си минала през вратата, номерът на досието и името трябва да са били регистрирани. Ако системата работи както трябва — а това е едно голямо „ако“ — всеки от охранителния персонал в сградата би могъл да е разбрал за изнасянето на досието и да се е досетил, че вероятно си ти.

— Чудесно. За колко хора говорим?

Скот поклати глава.

— Не знам. Ще проверя.

Количката изтрополя покрай тях и накара Лиса, която и без това беше на ръба, да подскочи. Сестрата, която я буташе, ги погледна любопитно, след което им се усмихна и спря пред вратата на Марта, за да почука леко.

— Влизайте — каза й Лиса.

— Пак ли ще пренощувате тук? — попита сестрата, като отвори вратата. Лиса се усмихна и кимна.

Сестрата вкара количката в стаята и остави отворено. Лиса знаеше, че е рутинна проверка, но все пак изпитваше нужда да присъства. Тъй като речта на майка й беше колеблива, а подвижността й ограничена, част от болничния персонал имаше склонността да се държи с нея, сякаш и умствената й дейност беше намалена.

— Трябва да се върна при майка ми — каза тя на Скот.

Той кимна, но изглеждаше дълбоко замислен. Когато тя понечи да се обърне, хвана ръката й. Топлината му около голата й кожа я накара да притаи дъх, а пулсът й се ускори. Такава внезапна и силна реакция на докосването му беше нещо ново. Смутена от това, Лиса впери поглед в лицето му.

— В стаята на госпожа Марта ли ще прекараш нощта? — Ако той изпитваше нещо подобно на нейните чувства, не го показваше. Тя се откопчи от хватката му и скръсти ръце пред гърдите си като опит за самозащита.

— Да.

— Не излизай отново навън тази нощ. Дори и за да вземеш нещо от колата. Чу ли?

— Нямах такова намерение, но все пак защо?

— Или имаш ужасен късмет напоследък, или нашият хипотетичен сценарий не е всъщност толкова хипотетичен. Което и от двете да е, по-добре да не излизаш наоколо сама в тъмното.

Лиса ококори очи и забрави напълно за начина, по който ръката му увита около нейната, я накара да се почувства.

— Да не казваш, че съм в опасност?

Тази точно мисъл я бе плашила досега, поради което тя я избягваше. Сега обаче нямаше избор.

— Нека кажем, че започвам да гледам на това като на евентуална възможност.

Тръпки я побиха.

— Скот…

— Госпожице Грант? — Сестрата подаде глава през вратата. — Майка ви отказва да вземе приспивателното. Бихте ли ми помогнали?

Лиса се огледа объркана.

— Тя не иска да заспива точно сега. Изглежда иска да гледа „Хаус“. Дайте ми минутка и идвам.

Сестрата погледна неодобрително и се оттегли. Лиса отново се обърна към Скот, който й се мръщеше.

— Искам да оставиш този случай. Не говори за него с никой друг и спри да си вреш носа. Аз ще проверя вместо теб — каза той, преди тя да успее да добави каквото и да било.

— Но аз не искам друг да проверява — протестираше Лиса. — В случай…

Гласът й затихна. Истината бе, че тя не искаше да проучи достатъчно отблизо нарастващите си подозрения, че да може да изкаже страховете си с думи. Не че знаеше от какво точно се страхува. Все пак то можеше да се резюмира с две думи: нищо добро.

— Довери ми се. Ще го направиш ли? Ще взема мерки всичко да стане дискретно и името ти да не се замесва. Остани тази нощ в стаята на майка си и остави този проклет случай. И ако нещо те притеснява, обади ми се. Мога да дойда за десетина минути. Апартаментът ми е надолу по пътя.

— Добре — каза тя, макар и с лошо предчувствие. Не беше сигурна, че иска да остави случая на другиго, дори и при пълна дискретност. Но от опит знаеше, че да спори със Скот е изтощително преживяване, от което нямаше нужда точно в този момент. Тя се усмихна на различните спомени, които се появиха пред очите й. Бърза, горчива усмивка, която за нейна изненада го накара да присвие очи и да стисне устни, сякаш нещо го бе отвратило. Преди дори да се опита да разбере какво е, сестрата отново ги прекъсна.

— Госпожице Грант…

— Идвам. — Лиса се обърна извинително към Скот. — Наистина трябва да вървя.

С ръка на касата на вратата, тя се обърна и го погледна.

— Благодаря — добави тихо.

— За нищо.

Дори когато влезе в стаята, тя можеше да си представи как Скот се отправя към асансьора с онази лека и атлетична грация, която винаги свързваше с него. Докато помагаше на майка си да се приготви за сън, тя с изненада установи, че въпреки нейното присъствие и това на сестрата, се чувства самотна, уязвима и уплашена.