Карън Робърдс
Живот в лъжа (14)

Глава 13

Когато Лиса отвори отново очи, над нея се оказа притесненото лице на Янцен. То беше близо, засенчено и оградено от парче небе, което бавно ставаше мораво, докато мракът се сгъстяваше.

— В съзнание е. — Янцен извърна глава, за да съобщи на някого зад себе си.

— Мислиш ли, че трябва да се обадим на бърза помощ?

Лиса разпозна разтревожения глас, преди лицето на човека да се покаже иззад рамото на Янцен. Това беше Ринко.

— Не знам. — Янцен докосна ръката й. — Грант, чуваш ли ме?

Лиса събра всичката си сила и отговори:

— Да.

— Какво се случи? — попита Ринко.

Мръщенето й предизвика главоболие, така че Лиса се взря безизразно в двамата, без да отговори. Самата тя се опитваше да си обясни. Беше се запътила към „Грейсън Спрингс“, за да се срещне с агента от застрахователната компания, после…

— Може би не трябва да се движиш. — Ринко бе извадил телефона си. Лиса го виждаше в ръката му. Пръстите на другата му ръка се движеха над него. — Е, да се обадя ли на бърза помощ или не?

— Не знам. — Янцен се взираше дълбоко в очите й, което за момент обърка Лиса. — Зениците й изглеждат нормално — съобщи тя на Ринко. Лиса осъзна, че Янцен преценява размера на зениците й, за да провери за евентуално сътресение на мозъка.

Междувременно Лиса клатеше глава в отговор на въпроса на Ринко, но се наложи да спре. Движението толкова я замая, че се наложи за момент отново да затвори очи.

— Мамка му — каза Ринко. — Припадна ли?

— Не. — Лиса отвори очи, преди Янцен да успее да отговори, а Ринко да използва телефона. Тя имаше причина да не иска Ринко да се обажда, но точно в този момент, когато мозъкът й бе блокирал и болка пронизваше главата й, не можеше да си спомни каква беше. Направи огромно усилие. — Не се обаждай на никого. Просто ми дай минутка, може ли?

Гласът й беше слаб. Тя вдигна несигурно ръка, в опит да определи точния източник на болката. Откри цицина с размера на топче за пинг-понг точно над дясното си ухо и потрепери.

— Главата ли си удари? — попита Янцен.

Този път Лиса не направи същата грешка да помръдне. Пое дълбоко въздух и се опита отново да си спомни. Бе открила къщата на Гарсия…

— Какво правите вие двамата тук? — Озадачаващото присъствие на Ринко и Янцен я накара да се замисли. Изведнъж заобикалящата я обстановка се разкри напълно пред нея. Тя лежеше по гръб в някогашния двор на семейство Гарсия. Земята беше твърда и остри стръкчета трева бодяха ръцете и краката й. С прибрана зад ушите коса, със загрижена физиономия и с жълта пола с волани, приличаща на нарцис, Янцен бе коленичила до нея. Ринко бе застанал наведен зад Янцен. В ръката си държеше телефона, очилата му бяха малко накривени, яката — разкопчана, а вратовръзката му — разхлабена. Имаше и други присъстващи — приблизително дванайсетина човека, които не познаваше — струпани около нея в полукръг. Стояха прави (от нейната позиция — високи като дървета) и всички гледаха надолу към нея, с различна степен на загриженост в погледите. Първото й впечатление от тях представляваше бъркотия от кецове, джапанки, джинси, голи крака, тениски и странни прически. Това бяха тийнейджъри, своенравните овчици. Усети чувство на облекчение, когато направи връзката. Поне мозъкът й, изглежда, започваше да функционира отново.

— Започнахме да говорим за случая, след като отворих досието на компютъра, за да ти дам адреса. Всички решиха, че ще бъде много забавно да се опитаме да разгадаем какво се е случило със семейството след толкова години. Първото нещо, което трябваше да направим, бе очевидно да дойдем тук и да огледаме къщата, от която са изчезнали. — Все още бе в готовност да се обади на бърза помощ. Той жестикулираше с телефона в ръка. — Колата ти беше тук, когато пристигнахме. Знаехме, че трябва да си някъде наоколо, затова позвъних на мобилния ти. Ти отговори и после изпищя. Нямаше те отпред, така че изтичахме отзад. Намерихме те да лежиш на земята.

— Изглеждаше наистина зле — каза сериозно едно закръглено русо момиче с очи като на ракун. — Беше много бледа.

— Ашли реши, че си мъртва. Тя също изпищя — прозвуча подигравателният глас на високо, дългуресто момче с четинеста черна коса. — Точно като малко момиченце.

— Млъквай, Мат. — Русото момиче, което вероятно беше Ашли, го стрелна с поглед.

— Какво? Така беше — протестираше Мат.

— Спрете! — нареди Ринко.

Лиса забеляза, че къщата беше от лявата й страна. Очевидно нея сочеше Ринко, докато говореше. Тя лежеше в сянката й. От местоположението й изглеждаше, че е паднала от двете ниски стъпала към платформата. Затова ли бе изпищяла? Вратата на кухнята беше открехната и позволяваше да се надникне в тъмната стая. Гледката изведнъж накара Лиса да изтръпне.

За миг тя си спомни всичко. Бе отворила задната врата на къщата и в този момент телефонът й беше иззвънял. Когато се бе отдръпнала, за да отговори, нещо или някой я бе нападнал.

— Някой ме удари. Имаше някой в къщата. Аз отворих вратата и…

Тя замлъкна, защото внезапно й просветна, че който и да я бе нападнал, вероятно не бе много далеч. Вълна на замаяност я връхлетя, когато се изправи в седнало положение, и тя залитна. Ако не бе завладяна от чувството за неотложност, щеше да се строполи отново на тревата и да лежи така неподвижна до края на живота си. Вместо това, като се бореше да избистри ума си, тя се подпря с ръка на земята и погледна неспокойно наоколо.

— Видяхте ли някого? Някой да бяга? Или да потегля кола? Нещо подобно?

— Не. — Всички клатеха отрицателно глави. Светът около нея най-накрая спря да се върти и тя успя отново да фокусира лицата им.

— Тук нямаше никой, когато дойдохме. — Янцен вероятно бе забелязала, че тя изпитва затруднение, защото я обгърна с ръка за подкрепа. Лиса прие помощта с благодарност. — Само ти.

— Добре, сега мисля, че наистина трябва да повикам бърза помощ. — Ринко започна отново да натиска бутоните на телефона си.

— Не! — Остротата в гласа на Лиса накара пръстите му да спрат. Той я погледна въпросително. — Не се обаждай на никого. Нямам нужда от лекар, наистина.

— Трябва да извикаме поне полицията. — Янцен направи физиономия на Лиса. — Ако някой те е ударил…

— Може и да греша — излъга Лиса отчаяна. Докато мислите й се избистряха, тя ставаше все по-убедена в това, че не иска да привлича вниманието върху случилото се. Очевидно бе изненадала някого в къщата. Възможно беше този някой да е бил избрал произволно къщата, за да влезе с взлом — скитник, деца или просто някой престъпник, който няма нищо общо с нея и който не е искал да го заловят. Не беше изключено обаче нападателят й да е бил в къщата поради същата причина, която бе довела и нея — защото някога семейство Гарсия са живели тук.

„Има ли връзка?“

Вчера бе взела досието на Гарсия у дома. Миналата вечер имението „Грейсън Спрингс“ беше опожарено. А днес някой, намиращ се в предполагаемо празната къща на семейство Гарсия, бе изскочил навън и я бе нападнал.

Съвпадение ли беше? Боже, надяваше се да е така. Защото ако не беше съвпадение, тя бе попаднала на нещо, с което беше по-добре да не се занимава.

„Ако интересът ми по случая поражда такава реакция, то е, защото вероятно има нещо за разкриване.“

Мисълта стоеше пред нея като почти невидима заплаха. Лиса се съсредоточи в нея с пълното съзнание, че ако я последва, тя може да я отведе до истината за изчезването на семейство Гарсия и за огромната й прилика с Анджела.

„Искам ли наистина да разбера?“

Инстинктът й подсказваше, че най-правилното решение е да зареже всичко това.

„Никога не задавай въпрос, ако не си сигурен, че искаш да разбереш отговора.“

Това беше едно от първите неща, които научи като студентка по право.

„Искам ли да знам отговора на този въпрос?“

Това беше всъщност важното.

— Може ли да се махаме? — Другото момиче, което гледаше нервно наоколо, докато говореше, имаше къса черна коса и къса дънкова пола, която разкриваше слаби крака с обли колене. — Това място започва да ме плаши. Освен това казах на баба, че ще се върна, преди да се стъмни.

— Какво значение има дали ще си у дома, преди да се стъмни, или не? И без това ще излезеш да ядеш пица навън.

Момче със средно дълга кестенява коса погледна момичето, което говореше до този момент.

— Но ние няма да излизаме да ядем пица — подчерта русото момиче. — Вече го направихме. Сега сме тук, по средата на нищото, където вероятно се разхожда убиец, за да разглеждаме къща, в която вероятно е убито семейство. Съгласна съм със Сара. Мисля, че трябва да си вървим.

— Какво? Мислиш си, че трийсет години в къщата се е крил убиец? Това да не ти е „Петък тринайсети“? — изръмжа едно момче. То беше слабо, с рошава светла коса и Лиса веднага го разпозна. Беше племенникът на Скот. Как се казваше? О, да. Чейс.

— Не е казала това. — Чернокосото момиче, Сара, защити приятелката си. — И все пак нещо се е случило с нея. — Очите на Сара се спряха върху Лиса.

— Мисля, че сигурно съм паднала по стъпалата и съм си ударила главата — каза Лиса, когато всички погледи се насочиха към нея. Преди да има достатъчно време, за да обмисли внимателно всички възможни последствия, тя не искаше полицията да се намесва по какъвто и да било начин в случая с Гарсия. А точно това щеше да се случи, ако кажеше истината.

— Значи искаш да кажеш, че никой не те е ударил? Не е имало никой в къщата? — Ринко я погледна скептично.

— Баща ми винаги е казвал, че имам прекалено голямо въображение. Аз… в началото си помислих, че точно това се е случило, но сега, когато умът ми е малко по-бистър, смятам, че вероятно просто съм паднала по стъпалата. — Лиса се опита да се усмихне извинително, докато изричаше лъжата. Усмивката й обаче изглеждаше малко изкривена. Боже, главата я болеше жестоко. Но това не беше учудващо, като се имаше предвид цицината. — Съгласна съм със Сара. Така се казваш, нали? Мисля, че е най-добре да си вървим.

Сара потвърди името си с леко кимване.

— О, извинявай. Мислех си, че се познаваш с хлапетата. — Ринко каза бързо едно след друго имената им, като посочваше към всяко от децата. — Страшно са умни и ще окажат голяма помощ с досиетата. Измислихме така нещата, че да могат да идват за по два часа на ден няколко дни в седмицата. Янцен също ще помага. Няма да им отнемаме време от учебните занятия. Ще бъде като забавление.

— Чудесно. — Мислено стиснала зъби в опит да се противопостави на ново замайване, Лиса успя да се изправи. Главата я болеше, а светът се въртеше пред погледа й, но тя стъпи здраво на краката си. Опипа предпазливо цицината и потрепери. Не можа да се сдържи. Отново се загледа в къщата. — Може би някой трябва да затвори вратата.

— Аз ще я затворя. — Всички наблюдаваха Чейс, който се втурна нагоре по стъпалата към платформата. — Да я заключа ли?

Лиса си представи как се връща сама в къщата, за да я разгледа, и влиза през задната врата, която е казала на Чейс да не заключва.

„Няма да стане.“

— Заключи — нареди тя.

Чейс кимна, направи нещо на вътрешната брава — Лиса предположи, че завърта ключалката — и затвори вратата. В този момент на Лиса й хрумна, че може би има следи от нападателя й върху повърхността на месинговата дръжка. Например отпечатъци от пръсти. Но последното нещо, което искаше да прави, беше да започне разследване. Така че тя не каза нищо.

— Ако не искаш да се обаждам на бърза помощ, мога ли поне да те откарам до болницата? Трябва да погледнат главата ти. — Ринко хвана ръката й под лакътя за подкрепа и всички се запътиха към алеята пред къщата.

— Аз ще я откарам. Ти трябва да прибереш децата. Ванът е твой — подчерта Янцен. — А и аз не мога да карам кола с автоматична скоростна кутия. Помниш ли, казах ти?

— Да, вярно. — Ринко погледна Янцен и се поколеба. Съдейки по лицето му, Лиса знаеше какво иска да каже. Липсата на увереност го накара да премълчи предложението си.

— Може би Ринко ще те научи някой път — каза тя на Янцен. — Управляването на кола с автоматична скоростна кутия е полезно умение. — Тя самата не го умееше и всъщност никога не й се бе налагало, но все едно. Може би Янцен щеше да го намери за полезно. — Виж, мога и сама да шофирам. Отивам към болницата, защото майка ми е там. Така че ще ме прегледат, ако се наложи. Ти си към Лексингтън, нали? Ще караш точно зад мен, в случай че имам нужда от помощ.

Когато завиха зад ъгъла на къщата и „Ягуарът“ и ванът на Ринко се появиха пред погледите им, Лиса разбра, че не е единствената, която се оглежда нервно наоколо. Почти всички го правеха, дори и по-смелите момчета.

Може би всички усещаха, че някой ги наблюдава. Някой, който се криеше сред дърветата. Сърцето й отново заби лудо, когато очите й се взряха в една конкретна част от шубрака.

„Не видях ли току-що нещо да помръдва там?“

Ледени тръпки пропълзяха по гърба й. Докато упорито се вглеждаше, тя едва се сдържа да не потрепери. Нищо не помръдваше. Не виждаше нищо друго, освен храсти, стъбла на дървета, гъсто израсли едно до друго, и хаос от бурени и провиснали пълзящи растения.

— Сякаш можеш да почувстваш духовете им да витаят наоколо. — Увиснала на ръката на Ашли, Сара беше ококорила очи и гледаше назад към къщата. Думите й предаваха точно чувствата на Лиса.

— Духове? Ако имаш предвид Гарсия, те може дори да не са мъртви. Възможно е сега да си живеят живота в Калифорния или на друго място — каза Остин презрително.

Лиса знаеше, че е възможно. Защо тогава бе убедена, че не е така?

— Толкова си безчувствен. — Ашли поклати глава с отвращение. — Разбира се, че са мъртви. В противен случай някой все щеше да чуе нещо за тях.

— Да не мислиш, че всички са като извънземното Ити? Чудят се как да се свържат с близките си.

— Млъквай, Остин — каза Сара.

Стигнаха до колите и бързо влязоха вътре.

Дори когато излязоха на пътя и се насочиха към Лексингтън, Лиса не можеше да се освободи от усещането, че някой ги наблюдава.