Карън Робърдс
Живот в лъжа (20)

Глава 19

Лиса го наблюдаваше с внимание. Бе готова да се закълне, че под хубавия си тен лицето на Барти беше пребледняло.

— Старата ми кукла — каза тя бавно, без да сваля и за секунда очи от лицето му. — Една от малкото ми вещи, които оцеляха в пожара.

— Ооо. — Барти извъртя очи встрани, пое си дълбоко въздух и погледна Лиса. — Разбира се. Куклата ти. Не знам какво си мислех. Просто… обгоряла е и…

Санфорд взе ръката му. Дори и да бе видял нещо необичайно в поведението на Барти, спокойната му усмивка не го издаде.

— Ако Лиса трябва да е в съда в един, по-добре да я оставим да тръгва.

Барти го погледна, след което отново се обърна към Лиса.

— Разбира се. — Вече изглеждаше на себе си. Поне… Имаше ли капчици пот над горната му устна, преди да види Катрина? Лиса не можеше да си спомни. Но сега определено имаше. — От собствен опит мога да ти кажа, че съдиите мразят, когато някой закъснява. — Той погледна часовника си. — Вече е един без десет, така че…

— Трябва да тръгвам. — Нямаше време за губене. Щеше да обмисли странното поведение на Барти по-късно. Сега работата й трябваше да е приоритет. Тя хлопна капака на багажника и се сбогува бързо, докато се качваше в колата. Когато излизаше от паркинга, погледна в огледалото за обратно виждане. Нола си бе тръгнала, но Барти и Санфорд все още стояха на същото място, гледаха след нея и разговаряха.

За какво си говореха? Не можеше да е напълно сигурна, по нещо в Катрина разтърси дълбоко Барти. Мисълта за това накара Лиса да се облее в студена пот.

Забеляза ли Санфорд реакцията на баща й? Дали все още разговаряха за това, докато я гледаха как се отдалечава?

Вероятността за това според нея беше голяма, но нямаше как да е сигурна, а и сега не можеше да се притеснява. Просто нямаше време. Щеше да закъснее за съда, което не трябваше да се случва, не и два пъти за една седмица. Тя влезе в паркинга на съдебната палата и паркира на малкото разстояние между жълтите ленти, които ограждаха един контейнер за боклук и лошо паркиран пикап. Грабна новото си куфарче от задната седалка и се завтече към съдебната зала. Часовникът тъкмо удари един часа, когато тя седна на мястото си. Лирой Джонс — приветливият заместник-областен прокурор, който бе начело на делото — й се усмихна.

— Знаех си, че ще успееш — измънка той. В този момент влезе съдията и съдебният пристав викна:

— Всички да станат!

Това беше дело за злоупотреба. Църковен секретар бе обвинен в отклоняване на повече от сто хиляди долара от енорията. Предложеното споразумение бе отхвърлено и сега щатът полагаше всички усилия да спечели делото. Това беше стандартна прокурорска тактика, предназначена да сплаши следващия обвиняем, за да приеме споразумението и да спести време и разходи по делото. Лиса прекара следващите два часа, като шепнеше в ухото на Джонс обяснения за банкови документи, извлечения по кредитни карти, имейли и телефонни сметки, свързани с процеса. Обвиняемата беше пристрастена към хазарта и Лиса бе проверила всяко казино, за да открие суми, които да съответстват приблизително на липсващите пари. В резултат на проверката те държаха жената в ръцете си. Споразумението включваше четири месеца затвор. Признаването на обвиняемата за виновна щеше да й струва от три до пет години зад решетките. А Лиса бе сигурна, че ще успеят да се преборят за присъдата. Ако станеше така, това щеше да бъде суров урок не толкова за обвиняемата, колкото за защитника й.

Докато делото стигне до ръцете на съдебните заседатели и Лиса се върне на бюрото си, вече бе станало почти пет. Петък, пет часът, а всички все още бяха на работа. Лиса хвърли поглед на часовника, запазила спомена за работното си време в старата си служба. Тя загърби целия шум на помещението, в което работеха всички асистенти, и насочи вниманието си към подробностите по следващото дело. Работеше по него през последния месец и в момента всъщност просто проверяваше свършеното отново. Трябваше да е изключително концентрирана и да внимава всеки факт да е както трябва. Материалите бяха в системата, изпратени навреме на защитата, но случаят влизаше в съда в понеделник, а заместник — областен прокурор беше Кейн. С други думи, нямаше място за издънки.

— Е, как мина делото?

Гласът на Скот зад гърба й я стресна. Лиса го погледна учудено. Никога преди не бе разговарял с нея в общото помещение, а сега стоеше до бюрото й небрежно, сякаш правеше това всеки ден. В сакото от костюма си, той беше достатъчно широкоплещест, за да закрие видимостта й към по-голямата част от залата. Лиса беше наясно, че очите и ушите на колегите й наоколо са наострени за такава една клюка като разговор на шефа с досега незабележим служител. Тя овладя желанието си да му се намръщи и вместо това плъзна стола си малко назад, така че да може да го вижда, без да си криви врата.

— Мина добре. Убедена съм, че съдебните заседатели ще излязат с осъдителна присъда.

Точно така: напълно професионален тон и изражение. Беше горда със себе си.

— Това каза и Джонс.

„Тогава защо ме питаш?“, бе на път да му отговори остро Лиса, но точно навреме си спомни, че той й е шеф, че са на работа и вероятно ги слушат още десетки уши.

— Искате ли нещо? — попита тя, все така професионално. Той й се усмихна. Осветлението в залата подчертаваше привлекателността му. Този му вид не би трябвало да предизвика гъдел у Лиса, но стана точно обратното.

— Не мога да намеря телефонния номер на Нола.

Тя едва успя да прикрие възмущението си.

— Наистина ли ме молите да ви го дам?

Е, в гласа й все пак се прокрадна нотка на раздразнение, която Лиса се надяваше, че Скот няма да долови.

— Ако нямаш нищо против.

Тя изръмжа наум и каза:

— 814–9034.

Този път гласът й беше благ като мед.

Скот извади телефона от джоба си, повтори номера и го записа.

— Точно така. — Имаше чувството, че усмивката й тежи на лицето.

— Благодаря. — Той прибра телефона си. — Между другото днес, видях баща ти в ресторант „Фортунис“. Точно след като вие си тръгнахте, той дойде.

Тази тема на разговор беше съвсем малко по-приемлива от другата за предстоящата среща между Нола и Скот.

— И аз го видях. На паркинга. — Тонът й не беше окуражаващ. Мислеше да му спомене за Катрина и реакцията на Барти, когато я видя, но не го направи. Историята беше прекалено сложна и имаше много слушатели наоколо. А и Лиса не изпитваше желание да споделя с него точно в момента.

Скот я наблюдаваше внимателно.

— Знаеш ли, имам чувството, че си ми сърдита.

„Така ли?“, беше на езика й да каже, но се спря. Вместо това сви рамене безразлично:

— Че защо да съм?

— Ти ми кажи.

— Не съм сърдита, така че не мога да ви кажа. Вижте, трябва да приключа с това, ако не възразявате?

Лиса демонстративно се върна към работата си, като плъзна стола си отново към бюрото и впери поглед към монитора, без да вижда нищо — жест на очевидно пренебрежение.

— Чух, че вчера си ходила до „Грейсън Спрингс“.

Дотук с опита й да се отърве от него. Сега той беше вътре в самата работна кабинка на Лиса. Стоеше точно зад нея.

Въпреки че не гледаше към него, тя усещаше присъствието му с всяко свое нервно окончание. Колегите й сигурно умираха от любопитство. Надяваше се да не са наострили прекалено много уши, за да подочуят нещо. Провокирана от ненадейното му влизане в кабинката, Лиса отново отдръпна стола си, за да го вижда. Наложи се той да се премести, но все пак остана достатъчно близо, че да й се налага да накланя глава назад, за да го гледа в очите.

— Е?

— Уотсън казва, че е деветдесет процента сигурно, че е било умишлен палеж.

Това накара стомаха й да се свие.

— Кога говори с него?

— Той ми се обади преди около час.

— Лично ли е започнал да те информира?

— Хей, с него се познаваме отдавна. А и той знае, че случаят ме интересува.

— А случайно да спомена, че, изглежда, съм главната заподозряна?

Скот се усмихна. Беше лека, иронична и едва забележима усмивка, която накара очите му да се присвият и направи излъчването му адски секси. Реакцията на Лиса беше моментална.

„Много е готин. Проклетата Нола.“

— Да, спомена нещо за това. Но аз му напомних, че ти беше единственият човек в къщата, който едва не загина, и мисля, че той схвана намека. Ако искаше да опожариш къщата си заради пари, щеше да направиш така, че да не си там по това време.

— Напълно вярно. Благодаря.

— Пак заповядай.

Лиса си спомни колко много го ненавижда в момента и го погледна неприветливо.

— Има ли нещо друго? Защото ако няма, наистина трябва да продължа да работя. Искам да си тръгна от офиса най-късно… да кажем, в полунощ.

— Всъщност има. — Дори и да бе разбрал сарказма, в което тя бе убедена, не го показа с нищо. — Имаш ли планове за довечера?

При тези думи ръцете й стиснаха облегалките на стола. Очите й се вторачиха в неговите. За момент почти си помисли, че наистина ще го направи, но след това разбра, че няма.

— Надявам се, че това не е прелюдия към покана за вечеря или нещо подобно. Защото ако е така, отговорът е „не“. — Тонът й беше преднамерено насмешлив. Дали с това не прикриваше разочарованието си? Надяваше се да не е така.

— Сигурно си забравила правилото ми. Не излизам на среща с хора, които работят за мен. Помниш ли? — Лиса го погледна ядно, а той се усмихна. — Просто исках да ти напомня да внимаваш. Прибери се, преди да се стъмни. Не ходи сама на безлюдни места.

— Не се притеснявай. Ще държа Джоел до себе си през цялото време.

Скот не се хвана.

— Направи го. — Тих звук от джоба му го накара да бръкне за телефона си. Той погледна към дисплея му. Прочете някакво съобщение, след което отново вдигна поглед към Лиса. — Трябва да вървя. Ще водя баща ми до един изправителен център в Нашвил. Утре ще се върна.

— Ооо. — Част от раздразнението й бе заменено от загриженост. Щеше да е тежко пътуване, бе убедена в това. — Надявам се всичко да мине добре.

— Да. — Той я погледна. — Не забравяй пожара, чу ли? Не прави никакви глупости.

Лиса отново започна да се вбесява, но в този момент осъзна, че истинската причина Скот да я потърси не бе телефонният номер на Нола. Това беше просто начин да я подразни. Всъщност целта на идването му в общата зала, където никога досега не бе стъпвал, беше да й съобщи, че ще отсъства. Проявяваше загриженост за безопасността й. Внезапно Лиса усети как малкият възел на ревност, който, въпреки че отказваше да го приеме, се бе появил още в ресторанта, започва леко да се разхлабва.

— Задник — каза тя. Бе го наричала така стотици пъти през годините. Този път обаче тонът й беше мек.

Скот я погледна за момент, без да каже нищо. После й се усмихна иронично, махна за довиждане, обърна се и си тръгна.

— Лиса? — Щом Скот се скри от погледа й, се появи Джемел.

— Да?

— Добре ли си? — Янцен изникна иззад гърба на Джемел, като гледаше Лиса ококорено.

Лиса се намръщи.

— Да, разбира се.

Джемел погледна крадешком в посоката, в която бе тръгнал Скот, сякаш да се увери, че наистина е изчезнал. След това тя влезе в кабинката на Лиса, а Янцен я последва.

— Да не би току-що да нарече Бюканън „задник“? — Джемел я гледаше със страхопочитание.

„О, боже“, помисли си Лиса. Когато го казваше, напълно бе забравила, че някой може да я чуе. Тя не отговори. Просто гледаше Джемел втрещено. Нямаше желание да си признае, че е нарекла така шефа си. Клюката щеше веднага да обиколи офиса и да насочи вниманието на всички към отношенията й със Скот. А това нямаше да е от полза за нито един от двамата. Зад Джемел се появиха още любопитни колеги. Един след друг, те се тълпяха и в един момент сякаш половината офис се събра около кабинката й и я зяпаше.

— Желязна си! — заяви възторжено Джемел, очевидно приела мълчанието й за съгласие.

— Тя нарече Бюканън „задник“.

— Той уволни ли я?

— Какво каза той?

— Какво направи той, за да я предизвика, това искам да знам.

— Новото момиче си го бива.

— Няма да е задълго.

Колегите й говореха един през друг и я гледаха с такъв интерес, сякаш беше двуглаво теле.

— Разкажи ни всичко. — Янцен се беше опулила от любопитство.

— Няма нищо за разказване. — Лиса гледаше колегите, които чакаха пикантната част от историята. Тя въздъхна и направи единственото възможно нещо при създалите се обстоятелства. Излъга.

— Беше шега, ясно? Нарекох го така на майтап. Той знаеше това.

 

 

Не вярваше някой от тях да приеме опровержението, но поне направи всичко по силите си. Поне така си мислеше, докато се измъкваше от паркинга малко след осем вечерта. Беше уморена, гладна и нещастна заради предстоящата й двойна среща на Четвърти юли. Петъчният вечерен трафик беше ужасен. На стадиона в центъра на града имаше концерт на „Харт“. Тя се мъчеше с непрестанното спиране и потегляне по пътя за болницата, когато споменът за странната реакция на Барти я накара да си промени плановете. Нещо в куклата го бе разтърсило силно, тя беше сигурна в това. Катрина лежеше в багажника и Барти го знаеше. Едва ли щеше да е трудно да го разбие и да открадне куклата, докато колата й стои на тъмния паркинг в болницата цяла нощ.

От предпазливост Лиса спря при хотела, изпразни един от кашоните, сложи внимателно Катрина вътре и я занесе в стаята си на сигурно място. Барти, или по-вероятно някой, който работи за него, можеше да се осмели да разбие багажника й. Влизането с взлом в хотелска стая, особено при наличието на охрана и охранителни камери, беше съвсем друго нещо. Във всеки случай той нямаше да има никаква представа къде е куклата. Лиса я мушна заедно с кашона в най-тъмния ъгъл на гардероба, за да се увери, че е в безопасност. Докато беше все още в стаята, тя си взе бърз душ и си облече дрехи, подходящи за нощуване в болницата. След това внесе нещата, които бе донесла Нола. Тъй като кашонът, в който натрупа всичко, бе препълнен, тя бързо окачи всичко на гардероба. Дрехите бяха красиви. Малко по-ярки и по-прилепнали от това, което обикновено носеше, но все пак прилични, като се имаше предвид, че принадлежаха на Нола. Три чифта високи обувки — един черен, един с телесен цвят и един червен, който идеално пасваше на великолепна червена копринена рокля — и няколко модерни бижута допълваха подареното от Нола. Лиса бързаше, тъй като си даваше сметки, че часовникът отброява минутите до смрачаване. И все пак й отне много повече време, отколкото смяташе, и когато си тръгваше от хотела, вече започваше да се стъмва. Всичко, което бе останало от слънцето, беше една оранжева линия на хоризонта. В далечината небето вече аленееше. Звезди блещукаха леко на небосклона.

„Прибери се, преди да се стъмни.“

Тя почти чуваше гласа на Скот да звучи в главата й. Неприятното беше, че самата мисъл да е навън през нощта караше пулса й да се ускорява.

Ако пожарът наистина бе умишлен и ако тя и майка й — единствените облагодетелствани от застраховката — не бяха виновни, тогава какъв друг можеше да е мотивът, освен досието?

Имаше и други възможни мотиви. Например съсед, който ламти за земята им, както бе предположил Уотсън. Или може би предприемач — няколко такива се бяха свързвали с майка й през годините — който се надява да улесни решението им при следващото си предложение. Или някой от бояджиите бе задигнал нещо и бе подпалил къщата, за да прикрие кражбата. В краен случай винаги можеше да е някой недружелюбен съсед.

Можеше да продължи да изрежда вероятни мотиви с дни, защото това й действаше успокоително. Ако досието беше мотивът, тогава целият сценарий — от списъка на заподозрените до това, което виновникът се опитваше да прикрие — ставаше ужасяващ.

Едно нещо не й даваше мира и това беше реакцията на Барти, когато видя Катрина. Не можеше да мисли за значението на това сега. Беше прекалено уморена, прекалено обезпокоена и прекалено гладна. Въпросът с първото и последното можеше да се реши лесно. Тъй като вече й бе дошло до гуша от болничната храна, тя се отби в „Макдоналдс“, на няколко пресечки от болницата. Докато чакаше на изхода, за да се присъедини към уличното движение, Лиса вече пиеше диетичната си „Кока-Кола“ и хапваше от сандвича си с риба. Беше се здрачило и фаровете на колите раздираха тъмнината и в двете посоки на улицата.

Може би именно това беше причината да забележи белия „Форд Експлорър“. Неговите фарове не бяха пуснати. Докато излизаше на уличното платно, тя забеляза колата в огледалото си за обратно виждане и се намръщи. После опули очи. Не можеше да бъде напълно сигурна, но същият автомобил бе паркиран на паркинга на хотела, недалеч от мястото, където бе нейният „Ягуар“. Нямаше да го забележи тогава, ако през цялото време не бе имала зловещото чувство, че някой я наблюдава. След като се бе огледала и бе видяла само обикновени хора, които влизаха и излизаха от хотела, тя бе прехвърлила вниманието си на колите, една, от които бе „Фордът“. Единственият автомобил със затъмнени стъкла. И без това изнервена, това бе достатъчно, за да я накара да запомни регистрационния номер: DFY 347.

Като спря на последния червен светофар преди завоя за паркинга на болницата, Лиса завъртя глава назад, за да се опита да види регистрационния номер на „Експлоръра“. Беше няколко коли зад нея. Не можеше да види…

Светофарът светна зелено и тя трябваше да завие към паркинга. Намали скоростта и продължи да гледа в огледалото за обратно виждане, за да види какво ще направи автомобилът. Той отмина, но тя успя да зърне номера. Не целия, само последните две цифри. Четирийсет и седем. Каква беше вероятността да има два бели „Форд Експлоръра“ в района, чиито последни две цифри от регистрационния номер да са едни и същи? Почти нищожна. Трябваше да е същият автомобил.

При тази мисъл сърцето й заби лудо и по гърба й плъзнаха студени тръпки.

В този момент тя видя „Експлоръра“ да влиза през другия вход на паркинга, малко по-нагоре по улицата. Сърцето й буквално щеше да изхвръкне.