Карън Робърдс
Живот в лъжа (27)

Глава 26

— Не може да дойдеш с мен. — Лиса спря зад колата си и му се намръщи. Скот също спря. Крачолът на панталона му се опираше в задната броня, която проблясваше на слънцето. На ярката дневна светлина той приличаше на мъж, който е будувал през по-голямата част на нощта и е правил скандални неща. Това беше самата истина, разбира се, но нямаше нужна да го показва пред колегите си.

— Със сигурност няма да те пусна да отидеш сама. Първо, от тук до там се простира огромна пуста площ. Второ, в случай че си забравила, някой те нападна последния път, когато беше там.

Беше виждала това изражение на лицето му и преди. „Непоколебимост“ беше точната дума.

— Посред бял ден е. А и Ринко е там.

— Не искам да обиждам другарчето ти от мазето, но не намирам това за много успокоително. Както и да е, да не мислиш, че ще успея да свърша нещо, докато междувременно се притеснявам за теб?

— Мислиш, че Ринко няма да забележи, че сме заедно в неделя сутринта? И за твое сведение, изглеждаш като човек след тежка нощ. Секси, но прекалено изобличаващо.

— Радвам се, че ме намираш секси. И като говориш за изобличаване… — Скот се наведе напред и я целуна страстно по врата. Усещането, което предизвикаха устните му, я накара да се разтопи, но притеснението, че могат да ги видят, охлади страстите й. Намираха се на паркинга на хотел „Мариот“, където имаше голяма вероятност някой да ги забележи. Лиса хвърли бърз поглед наоколо, а Скот се изправи.

— Имаш смучка на врата си. Точно тук.

Тя опули очи от ужас.

— Нямам! — Лиса напипа с ръка мястото, където Скот я бе целунал. — Имам ли?

Той кимна и се ухили. Лиса го удари по ръката като наказание за ухилената му физиономия, след което издърпа ластика от косата си. Плътна и тежка, тя се разпиля по раменете й и скри врата й като поло. За съжаление, беше ужасно горещо.

— Смучката е толкова детинско нещо. Не сме тийнейджъри.

— Знам. Съжалявам. Отнесох се.

Лиса си припомни колко се бе отнесъл той наистина, колко се бяха отнесли и двамата. При тази мисъл стомахът й се сви. Скот навярно забеляза нещо в очите й, защото погледът му се замъгли. За разлика от нея обаче, той не бе забравил темата на разговора им.

— Ти отиди в болницата при майка си, а аз ще отида да видя какво е открил Ринко.

— Няма начин. — Лиса държеше ключовете в ръка. Отключи колата и се отправи към вратата. — Върви и си върши работата, а аз ще видя какво е намерил Ринко.

— Няма начин. — Скот отиде до другата врата и я погледна над покрива на колата. Това не я учуди много, тъй като не се бе надявала да го откаже толкова лесно. — Ако ще ходиш, идвам с теб.

— Добре. Само имай предвид, че офисът е клюкарник и всички се интересуват от сексуалния живот на шефа.

— Супер. Какво ще кажеш аз да карам?

— Колата е моя. Аз ще карам.

— Харесва ми, когато оказваш контрол над мен.

Тя го погледна сериозно.

— Продължавай и наистина ще те оставя.

Лиса отключи и неговата врата и се качи в колата. Вътре беше горещо като в пещ. Седалката пареше под късите й панталони. Като мърдаше с крака в опит да намали досега с горещата кожа, тя запали двигателя и отвори прозорците, докато климатикът започна да издухва студен въздух. Погледна бързо в огледалото за обратно виждане и установи, че наистина има малка смучка отстрани на врата си.

— Казах ти — заяви Скот и хвърли сакото си на задната седалка, докато Лиса покриваше с косата си белега.

Тя си сложи колана и потегли, доволна от лекия полъх, който предизвикваше движението. С крайчеца на окото си видя, че Скот също слага колана си и си навива ръкавите.

Излязоха от паркинга и се вляха в движението, което беше малко натоварено, но нищо сериозно.

— Ще кажа на Ринко, че съм ти се обадила и съм те взела по пътя — каза Лиса.

— Това ще го заблуди.

— Слушай, и за двама ни ще бъде неловко, ако се разбере.

— Дотук с правилото ми да не излизам с жени, които работят за мен.

— Не искам да ти го натяквам, но ти го наруши, друже.

— Това ми е ясно, повярвай ми. — Той посочи към „Макдоналдс“ — Искаш ли да си вземем кафе за из път?

— Добра идея. — Тя отби към паркинга, поръча, плати с петдоларовата банкнота, която Скот й подаде, и му връчи кафето заедно с рестото.

Когато потеглиха отново, Лиса го погледна леко намръщена.

— Знаеш ли, можем да забравим за случилото се снощи и да продължим напред. Това ще улесни значително нещата в работата.

Той отпи от кафето.

— Не искам да го правя.

Предложението й бе нещо като експеримент и отговорът му я накара да почувства облекчение. Разбира се, не очакваше наистина да се съгласи. Привличането помежду им беше твърде силно, за да може, който и да било от тях да се измъкне така лесно.

— Трябва да сме много дискретни. — Като отпиваше от кафето си, тя му хвърли укорителен поглед. — Идването ти с мен до къщата на семейство Гарсия в неделя сутрин не е пример затова.

— Дискретността е относително понятие. Стига да не ми налиташ в офиса, всичко ще бъде наред. — Скот се ухили на изпълнения с възмущение поглед, който Лиса му отправи, след което смени темата. — Какво искаше Пейтън тази сутрин?

— Любопитен си, нали? — Вече бяха извън града. Докато завиваше по първото от няколкото тесни провинциални шосета, които водеха към къщата на семейство Гарсия, Лиса установи, че много се радва на компанията на Скот.

— Аха. Ще ми кажеш ли?

— Искаше да ме заведе на обяд днес.

Минаха няколко секунди. Тя го погледна косо, но от израза на лицето му не личеше нищо.

— Смяташ ли да продължиш да се виждаш с него? — Безразличният му тон отговори на всичките й въпроси.

Тя поклати глава. Оказваше се, че е много по-забавно, отколкото очакваше, да кара Скот да ревнува, но това не беше нещо, на което си играеше обикновено. Прямотата беше много по-присъща за нея. А и това между тях — беше нещо прекалено ново за нея, за да може да го определи точно като връзка — заслужаваше повече.

— Само като с приятел. — Лиса отново го погледна. — Никога не съм спала с него. Нито веднъж.

— Така ли?

— Да.

— Добре е да го знам — каза той и й се усмихна.

— Ами ти?

— Ако ме питаш дали спя с друга, отговорът е „не“.

— Чух, че се срещаш с някаква жена, която работи в банка.

Скот погледна изненадано, след което поклати глава.

— Клюкарската мрежа не си е осъвременила информацията. Това приключи преди време.

На върха на езика й беше да каже „добре“, но не го направи. Вместо това каза:

— Пристигнахме. — Тъкмо бяха изкачили едно възвишение и пред тях се разкриваше гледка към къщата на семейство Гарсия.

Скот проследи погледа й. Огледа имота леко начумерено. Лиса забеляза, че ванът на Ринко е паркиран в края на дългата алея. Всичко останало — от табелата, информираща, че къщата се продава, до избуялата трева и горската крепост, заобикаляща мястото от всички страни — изглеждаше точно по същия начин, както предишния път.

Лиса потрепери.

Скот изгълта остатъка от кафето си, докато тя паркираше зад вана. Нейното кафе беше наполовина изпито, но внезапно желанието й да го допие изчезна. Чувстваше се по-нервна, отколкото бе склонна да си признае. Огледа се наоколо, но Ринко не се виждаше никъде.

— Стой близо до мен, чу ли? — Типично за властолюбивия Скот. Тонът му превръщаше казаното повече в заповед, отколкото във въпрос. Лиса кимна и двамата слязоха от колата.

Навсякъде другаде в околността беше слънчев, горещ юлски ден. Но тук, в сянката на високите дървета, беше чувствително по-хладно, по-тъмно и по-тихо. Настоятелният хор на жътварите бе единственият звук. Уединението се усещаше ясно. То не създаваше впечатление за щастливо място и Лиса беше благодарна, че Скот бе настоял да я придружи. За нищо на света не би го признала, но ако беше дошла сама, досега щеше да е уплашена до смърт.

Може би наистина имаше прекалено богато въображение.

Беше грабнала телефона си и набираше номера на Ринко, когато Скот се присъедини към нея.

— Тук сме — каза тя на Ринко, когато той вдигна. След това, като поглеждаше към Скот, който беше смръщил чело, добави с по-тих глас. — Доведох Бюканън с мен.

Скот й хвърли ироничен поглед.

— Мамка му. — Ужасът, който изпита Ринко, беше очевиден. — Защо си го направила? Ще побеснее. Каза ми да престана да се занимавам с този случай.

— Съжалявам, нямах представа. — Тя погледна към Скот. Не изглеждаше вбесен. Всъщност беше доста весел. Лиса знаеше добре на какво се дължи това и Ринко можеше само да й бъде благодарен. — Къде си?

Но в момента, в който задаваше въпроса, получи и отговор. Трима тийнейджъри се появиха от гората в далечния край на къщата. Въпреки че първоначално се изненада да ги види, впоследствие си даде сметка, че не би трябвало. Естествено беше Ринко да доведе своите протежета. Обзалагаше се, че Янцен е също някъде наблизо. Едно от децата — русото момиче, Ашли — й помаха. Другото момиче — Сара — и високото момче с четинестата черна коса — Мат — стояха и гледаха с очевиден интерес Скот и нея. Момичетата носеха къси панталони, а момчетата — джинси.

— Няма значение. Виждам хлапетата — каза тя на Ринко, след което махна в отговор на Ашли и затвори телефона.

— Чудно. — Скот също бе видял децата.

— Това са своенравните овчици — напомни му Лиса.

— Да, разбрах. Става все по-хубаво и по-хубаво. Ако те са тук, вероятно и племенникът ми е с тях. А от нощта на пожара в „Грейсън Спрингс“ той е останал с впечатлението, че си ми гадже. И между другото те смята за голяма сладурана.

— С племенника ти сте говорили за мен? — Мисълта, че Скот споделя с петнайсетгодишен хлапак, беше смущаваща. Вървяха по посока на децата и Лиса плахо поглеждаше към къщата. Внезапно стана невъзможно за нея да забрави за онзи, който се криеше вътре и я нападна. Полазиха я тръпки. Трябваше да си повтаря да не ходи прекалено близо до Скот или да го хваща за ръката. Бе решена да се държи професионално, дори да се чувстваше уплашена.

— Именно той ми каза, че си била нападната, помниш ли? Останалото бяха просто случайни коментари.

— Ти поправи ли го? Аз не бях твое гадже. — Веднага щом думите излязоха от устата й, Лиса осъзна, че използва минало време.

— Да, не беше — съгласи се той.

Не убягна от вниманието й, че Скот също използва минало време. Сърцето й леко ускори ритъма си, когато си помисли, че сега вече може би беше. В момента обаче имаше сериозни притеснения, така че реши да остави тези размисли за по-късно.

— Просто за твое сведение, караш Ринко да се притеснява. Казва, че си му наредил да остави случая.

— Така е.

Тонът му стана изненадващо строг, което не вещаеше нищо добро за Ринко.

— Защо?

— Не искам да се замесват други хора, преди да сме наясно с това, с което си имаме работа.

— С какво смяташ, че си имаме работа?

Той поклати глава.

— Не знам. До момента единственото, с което разполагам, са голям брой съвпадения. Това обаче са странни съвпадения, такива, които ме карат да се разровя по-надълбоко.

— Да се разровиш по-надълбоко? Мислех, че си прехвърлил мръсната работа на друг.

— Реших да свърша сам това, в случай че се появи някаква връзка с теб.

Това я трогна толкова много, че тя спря. Когато Скот се обърна, за да я погледне, Лиса му се усмихна.

— Това е много сладко — каза тя.

Той изглеждаше малко възмутен.

— За протокола, Принцесо, аз не съм сладък.

Въпреки обръщението, Лиса имаше огромно желание да се хвърли в прегръдките му, да увие ръце около врата му и да го целува, докато и двамата останат без дъх. Но тъй като имаха публика, тя направи гримаса и продължи да върви.

— Да, такъв си. Понякога. Дръж се добре с Ринко. Той е добро момче. И просто се опитва да помогне.

Скот измърмори нещо.

Децата вече изчезваха обратно в гората, когато Лиса и Скот стигнаха дотам. Ашли им махаше развълнувано да ги последват. Имаше пътека, която Лиса забеляза, докато навлизаха в гората след групата. Тя беше тясна и се проточваше между дървета с груба кора, израсли толкова нагъсто, че накъдето и да погледнеш, виждаш още и още дървета. Клоните образуваха навес над главите им, който почти напълно скриваше слънцето и само няколко заблудени снопа светлина успяваха да проникнат през растителността. Беше мрачно, прохладно и тихо. Чуваше се единствено песента на жътварите. Килимът от нападали листа под краката им заглушаваше стъпките. Увивни растения пълзяха по стъблата на дърветата, а земята беше покрита със сплетени шубраци. Въздухът миришеше на пръст и беше толкова неподвижен, че дори листо не потрепваше.

Скот вървеше непосредствено зад Лиса.

— Няма да повярвате на това. — Ашли ги чакаше в началото на едно сечище. Тя сочеше напред, по посока на мястото, където Ринко стоеше до купчина листа, която очевидно бе събрана от Чейс. До хлапето беше Ноа, който държеше нещо, което на Лиса й отне време да определи какво е — детектор за метал с размерите на прахосмукачка. С мръсна градинарска лопата в ръка, Остин стоеше до Ринко. Сара и Мат бяха до тях. Янцен, която носеше дигитален фотоапарат, изглежда, снимаше. Всички се бяха събрали около нещо, което приличаше на плитка дупка, без съмнение прясно изкопана от Остин.

Всички погледи се обърнаха към Лиса и Скот.

— Обикаляхме целия имот с детектор за метал — каза им Ринко, когато двамата се присъединиха към групата. — Искахме да видим дали ще открием нещо интересно. Вижте какво намерихме.

Той с гордост подаде нещо на Скот, който се намръщи на предмета в ръката си. Лиса погледна и също се смръщи.

Предметът беше с размерите и формата на подложка за чаша, тъмносив, макар че от петънцата по краищата ставаше ясно, че някога е бил златист. Оръфана и мръсна панделка все още стоеше привързана в единия му край.

Лиса разбра, че това, което гледа, е медал от типа, който понякога се връчва на спортни състезания и се носи на врата.

— Вижте, има гравирана книга. — Ринко очевидно беше прекалено нетърпелив да покаже откритието, за да остави притеснението от присъствието на Скот да го възпре. — И погледнете отзад. — Той обърна медала в ръката на шефа си и посочи. — Пише „Мариса Гарсия“. Какво мислите за това?