Карън Робърдс
Живот в лъжа (5)

Глава 4

— Ще ми направиш ли една услуга? Прибери се сама до вкъщи, а аз ще дойда и ще си взема колата по-късно.

Стиснал устни, Скот погледна към Лиса, докато спираше колата в горния край на павирания път, водещ към дома й. Отдясно на него трима полицаи изкарваха от западналата бяла къща, в която Скот бе израснал, баща му, закопчан с белезници, облечен в потник и широки черни панталони и псуващ с цяло гърло.

Лиса едва успя да каже: „Разбира се“, когато той изхвърча от колата, като остави вратата отворена, за да може тя да заеме неговото място зад волана.

— Успокой се, татко — извика Скот рязко, докато крачеше към мястото на скандала.

— Скапаняк такъв, къде беше? — Полицаите влачеха Бюканън надолу по стъпалата, докато той изливаше своята жлъч върху Скот. Лиса, опитваща се да не слуша, заобиколи отпред колата. — Мислиш си, че вече си прекалено важен, за да дойдеш да ми помогнеш, когато те викам? Ако беше минал през вратата, щях и теб да гръмна. И щях да съм дяволски бесен, че съм пропуснал.

Лиса потрепери.

— Млъквай, татко.

Гласът на Скот бе твърд, тялото му — напрегнато, а ръцете — свити отстрани в юмруци. Докато пресичаше двора в посока на малката група, която беше спряла да го изчака в подножието на стълбите, по нищо не личеше, че все още си спомня за нейното съществуване. Тя разбра. Присъствието й и това на полицаите предизвикваше у него много по-голямо притеснение, отколкото тя някога бе изпитвала. Нямаше почти никакво съмнение, че освен всичко, ставаше въпрос и за болка, свързана с постоянното пиянство на баща му. Имаше проблем, но това беше неговият проблем, с който той трябваше да се справи. Едно безкрайно бреме, което му бе тежало през целия живот.

— Какво става, момчета?

Въпросът беше отправен към полицаите, които очевидно правеха всичко възможно, за да контролират своя буйстващ арестант, без да прибягват до насилие. Лиса не изчака отговора. Вместо да се мотае и да създава повече проблеми на Скот, тя се качи в „Джипа“ и потегли. Междувременно видя групата да говори в един глас на Скот, който вече бе стигнал до тях.

Той беше областен прокурор на Лексингтън, но това тук бе Удфорд. Имаше влияние, но не и власт. Докато караше надолу по пътя, Лиса се чудеше дали Скот ще успее да убеди полицаите да пуснат господин Бюканън. После се замисли за това, какво би могъл да е сторил старият злобар, за да дойде полицията. Вече нямаше деца у дома, които да бие, а съпругата му беше отдавна починала. Не бе останало много, което би могъл да направи, за да привлече вниманието на ченгетата. Спомена нещо за стрелба по Скот. И тъй като това не се беше случило, вероятно бе стрелял по някой друг.

Както и да е. Не се съмняваше, че Скот ще се справи и този път с проблемите, които му навличаше баща му. Междувременно тя си имаше своите проблеми, най-важният, от които бе повреденият „Ягуар“ Лиса извади мобилния телефон от чантата си, позвъни на пътна помощ и уреди да откарат колата й обратно в сервиза, който се предполагаше, че трябва да я е ремонтирал. Реши, че утре би могла да вземе товарния автомобил от фермата. Или ще измисли нещо друго. Важното беше да не закъснее втори ден за работа. При мисълта, че би могла да се срещне със Скот при същите обстоятелства, лицето й се сви в гримаса.

„Грейсън Спрингс“ се намираше само на около километър разстояние, но беше на светлинни години от двуетажната ферма с пет стаи, запусната веранда и течащ ламаринен покрив, където Скот бе отраснал. Нейният собствен дом, както си даде сметка, когато той изникна в дъното на обградената с дъбове алея, беше образец на южняшко предвоенно имение. Заобиколен от вълнисти тревни полета, пресечени от километри бяла ограда, „Грейсън Спрингс“ представляваше бяла каменна къща с двукрил портал отпред, поддържан от високи гръцки колони, които се извисяваха повече от дванайсет метра нагоре към покрития с плочи покрив. Приличаше на декор от „Отнесени от вихъра“. Най-старата част от постройката — централната — беше строена преди Гражданската война и се състоеше от три етажа. Двете двуетажни крила от всяка страна на къщата бяха пристроени по-късно. Имаше повече от двайсет стаи, без да се броят баните, килерите, просторните коридори и обичайните за старите къщи тайни кътчета. Повечето от помещенията сега не се използваха. Размерите на имението предопределяха безбожните разходи за поддръжка, с които Лиса бе добре запозната, защото сега тя плащаше всичко сама. На около километър зад къщата се намираха четирите обора, които някога бяха сърцето на стопанството. Те бяха извоювали име на „Грейсън Спрингс“ в средите на конните състезания. Сега стояха празни, като се изключеше Светулка — двайсет и осем годишната кобила на майка й. Множество фактори — от сринатата икономика до жестокия срив в конната индустрия, включително и дългогодишните здравословни проблеми на семейството й — бяха довели стопанството до сегашното му окаяно положение. Конете бяха разпродадени, всичко бе ипотекирано и славните дни се превърнаха в спомен. „Грейсън Спрингс“ едва се крепеше на ръба на банкрута. Лиса не хранеше надежди, че ще успее да опази имението и след смъртта на майка си. Но докато Марта Грант все още дишаше, тя беше решена да даде всичко от себе си, за да останат в къщата, да задържи банката настрана и да не продаде имота. Лиса държеше майка й да прекара последните си дни — колкото и да бяха те — в любимия си дом. Нямаше намерение да помрачава края на живота й, като допусне да разбере, че паричните фондове, предназначени да подсигурят бъдещето им, са изчерпани — последствие от лошото управление и цунамито, наречено Рецесия, което бе ударило финансовия свят. Лиса беше напълно уверена, че една евентуална продажба на фермата — което трябваше да стане — ще донесе достатъчно пари, за да се изплати ипотеката, която погрешно беше направена, когато приходите започнаха да намаляват, както и останалите дългове. След като всичко се издължеше, щяха да останат съвсем малко пари, ако изобщо останеше нещо. Когато майка й си отидеше, щеше да й се наложи да разчита само на това, което сама печели. Това никак не я очароваше, но не беше нещо, с което не би могла да се справи. Най-вероятно щеше да се върне обратно в Бостън, където се бяха установили повечето от състудентите й и където се надяваше, че ще успее отново да си намери работа като квалифициран адвокат, вместо да гние като асистент на ниска заплата. Във всеки случай засега тя възнамеряваше да направи всичко по силите си, за да вървят нещата тук, докато не дойде моментът, когато вече няма да има нужда да се преструва, че всичко си е както преди. Беше дала под наем конюшните и полето, така че майка й да вижда от прозореца на стаята си толкова коне, колкото е имало винаги. Стараеше се да поддържа къщата, двора и градините с тесните лъкатушещи пътечки, където Робин Бейкър — дългогодишната служителка на семейството им — разхождаше всеки хубав ден Марта. Ако вече не организираха пищни тържества, това беше — доколкото хората знаеха — заради болестта на майка й и нежеланието на Лиса. Постоянният персонал беше намален до двама души — тези, на които Марта разчиташе най-много. Робин и нейният брат — някогашният управител Анди Фрай, който на шейсет и шест години остана при тях като градинар и момче за всичко, тъй като бе работил в „Грейсън Спрингс“ през целия си живот и бе прекалено възрастен за промени — се бяха превърнали в част от семейството. Лиса смяташе, че най-малкото, което можеше да направи за майка си, с която се обожаваха, бе да запази света й непокътнат.

„Ще ми бъде тъжно, когато всичко това си отиде. Когато Марта си отиде…“

Само мисълта за това караше сърцето й да се свие. Нямаше да мисли за това. Не точно сега. Не и докато не се наложи.

Лиса паркира „Джипа“ и слезе от него. Хвърли поглед на асфалта и разбра, че работниците все още бяха тук и възстановяваха щетите, нанесени от едно дърво, което беше паднало върху покрива на северното крило по време на бурята миналия месец. Бяха свършили с ремонта на покрива предната седмица и сега поправяха и боядисваха тавана на спалнята. Проблемът беше, че застраховката покриваше само малка част от сумата и Лиса трябваше да намери начин да плати останалото.

„Още едно главоболие.“

— Чия е тази кола?

Гласът на Анди я накара да се обърне. Висок и слаб, с войнишка подстрижка, напомняща младежките му години в армията, с лице, набраздено от часовете, прекарани на слънце, той стоеше на задната веранда, която обхващаше цялата задна част на къщата и беше свързана с паркинга чрез стъпала. Носеше огромен букет. Жизнерадостните цветове — оранжево, бяло и пурпурно — на лилиите, хортензиите и будлеята бяха любимите й. Решен да пази истината за несигурното положение на фермата далеч от знанието на Марта, Анди бе работил в градината и сега носеше цветя на майка й. Както всички останали, Анди се радваше през годините на добрината на Марта. Той беше един от многото хора, които я обичаха искрено.

— На Скот Бюканън. „Ягуарът“ отново се развали и той ме докара.

Анди погледна към колата, след което повдигна въпросително вежди към нея. На път за кухнята, тя се присъедини към него на верандата.

— Е, а той къде е?

— У тях. Слезе там. Имаше някакъв проблем с баща му. — Не намираше за нужно да споменава за полицията. Това си беше работа на Скот. Той си решаваше дали да сподели с някого. — Ще дойде да си вземе колата по-късно.

— Какво е направил пак този стар негодник?

Имаше предвид господин Бюканън, чиито наклонности бяха известни.

— Обикновеното. Пиян и озлобен.

— Скапаняк. — Казано с презрителен тон, това звучеше повече от пренебрежително.

— Анди, спомняш ли си да си чувал за семейство, което е изчезнало някъде в околността преди трийсет години? Името им е било Гарсия. Двойка с две деца.

Той се смръщи, след което поклати глава.

— Не мисля, че съм чувал. Защо?

— О, нищо. Просто един случай, на който попаднах в работата. Беше ми любопитно, това е. Слушай, сигурно ще ми се наложи да взема товарния автомобил утре. Ще можеш ли да се оправиш без него?

— Разбира се. Знаеш къде са ключовете. — На кукичката зад хладилника в кухнята, където винаги държаха ключовете за всички превозни средства. Лицето на Анди се сбръчка в усмивка. — Тази гледка няма да е за изпускане. Облечена в луксозните си дрешки, караш до лъскавия си офис тази стара товарна бричка.

— Хей, трябва да направя каквото се налага. — Лиса се усмихна в отговор, въпреки че мисълта да шофира до работата опръскания с кал автомобил беше малко унизителна. Можеше само да се надява, че наоколо няма да има никой, който да я види.

Стигнаха до кухнята. Като отваряше проскърцващата врата, тя го покани с жест да мине пръв. Наслаждаваше се на аромата, който лъхаше от цветята, докато Анди минаваше покрай нея. Стаята беше просторна, старомодна и слънчева, с бели шкафове и изтъркан дървен под. Голяма дъбова маса заемаше пространството в средата на помещението. Освен цвета на стените, които сега бяха боядисани в нежен син нюанс, и кухненските уреди, нищо не се беше променило, откакто Лиса помнеше стаята.

— За мен ли са? — попита Робин, докато поздравяваше Лиса с усмивка.

Шейсет и четири годишна, набита, с четвъртито лице, с боядисана в предизвикателно червено коса и обута в широки, светлорозови полиестерни панталони на цветя, сега Робин бе неразделна компаньонка на майка й. Формално, тя все още беше икономка — длъжност, която бе изпълнявала, откакто Лиса се беше родила. Когато здравето на Марта се влоши, основната задача на Робин стана грижата за нея, въпреки че все още се занимаваше с къщата и с готвенето.

Беше започнала да идва медицинска сестра, която да отменя Робин и Лиса, редуващи се да дежурят в стаята на Марта, откакто дишането й се влоши преди шест седмици. В момента Робин бъркаше нещо във висока тенджера на печката. По миризмата Лиса разбра, че основната съставка беше пилешко месо.

— А това за мен ли е? — отвърна Анди като, поглеждаше многозначително към тенджерата, докато носеше цветята към шкафа до мивката. Робин му направи физиономия.

— На кого му е притрябвала грозната ти мутра на масата? Със сигурност не и на мен — му каза в отговор Робин и се усмихна на Лиса. — Госпожа Марта е в стаята с телевизора. Госпожа Томпсън и госпожа Пейнтър са при нея.

Това бяха две от многото приятелки на майка й. Лиса кимна и се запъти към горния етаж, за да смени дрехите си, без да ги прекъсва. Марта имаше толкова малко развлечения в последно време, че посещенията на приятелите й се ценяха високо. Лиса само можеше да е благодарна, че не са я забравили.

Тя съблече костюма си и облече скромни жълтеникавокафяви панталони до коляното, бяла тениска и гуменки. Сега, когато си беше у дома, от уважение към чувствителността на майка си Лиса отбягваше всичко прекалено късо, прекалено тясно или прекалено модерно. Напрежението, което бе натрупала през деня, почти беше изчезнало. Любимата къща, в която беше израснала, винаги бе имала успокоителен ефект върху нея. Дори приглушеното чукане, което придружаваше ремонтните дейности, както и тревогите по заплащането им, не можеха да променят това. Всичко свързано с къщата — от дървената облицовка в гостната стая на първия етаж и красиво изрисуваните прозорци, които разпръскваха цветни отблясъци на най-неочаквани места, до ръчно издяланото вито стълбище, което започваше от преддверието, и стъкления купол, представляващ характерна особеност за покрива — напомняше за отминали времена. Тя се чувстваше почти като част от къщата. Това не я учудваше, тъй като къщата беше притежание на семейството на майка й от поколения. Собствената й спалня беше разположена в задната част на по-новото (построено през 1894 г.) северно крило, не много далеч от тази на майка й. Или поне не много далеч от старата спалня на майка й. Тъй като болестта й беше прогресирала дотам, че се налагаше да я носят по стълбите, Марта бе поръчала да превърнат библиотеката в нейна спалня. Това не само улесняваше достъпа й, но и преддверията в тази част на къщата бяха достатъчно широки за инвалидната количка. При тези обстоятелства Лиса остана сама в северното крило. Не че възразяваше. В интерес на истината уединението й харесваше. А и тя обичаше стаята си. Стените бяха боядисани в кремаво, а завесите и кувертюрите бяха изработени по поръчка от ужасно скъп кретон на цветя в жълто, розово и зелено, който сама беше избрала на шестнайсет години. Персийски килим в преливащи се нюанси на розово и синьо покриваше пода. Стаята имаше висок четири метра таван, рядко използвана камина с елегантна облицовка в стил Адам и високи прозорци, гледащи над басейна и „Градината с бебето“, която представляваше заобиколена от тухлена стена експлозия от розови, червени и прасковени рози, в средата на която имаше малък фонтан във формата на крилато бебе херувимче, откъдето произлизаше и името й. Мебелировката беше старинна, с изключение на леглото — широко и с балдахин — и голямото бледозелено канапе и отоманката в ъгъла. По същото време, когато бе избрала кретона, съседната спалня беше превърната в баня и огромен дрешник. Банята се намираше между спалнята и дрешника.

Лиса влезе в банята, изми си ръцете и оправи грима си. Както стоеше пред огледалото и връзваше косата си на опашка, тя осъзна, че е забравила вратата към дрешника отворена. Можеше да види в огледалото закачалката, на която окачи сваления костюм, както и колекцията от кукли, подредени на полиците. Когато беше малка, Лиса не беше типичното момиченце, но обичаше своите кукли. Дори когато спря да си играе с тях, тя грижливо запази любимките си.

Докато връзваше косата си с ластика, погледът й мина разсеяно през куклите и се спря заинтригувано върху Катрина — кукла с почти детски ръст, която сега стоеше забравена в един ъгъл. Катрина имаше черна коса до раменете, плътен бретон и набрана в горната си част синя кадифена рокля с дантелена якичка.

Като гледаше към куклата, Лиса си пое дълбоко въздух.

„Малкото момиченце. Изчезналото семейство.“

Лицето на куклата. Прическата. Роклята. Всичко зловещо напомняше на малката дъщеря от снимката на семейство Гарсия. Как ли беше името й?

„Мариса“ името сякаш изшумоля в съзнанието й.

Прикована, с поглед все така вперен в куклата, Лиса усети как сърцето й бие лудо и пулсът й се ускорява.

— Не ставай глупава. Разбира се, че е съвпадение. — Скара се гласно на себе си, за да освободи напрежението, което за момент я бе обхванало. Тя се дръпна от огледалото и влезе в дрешника, който, въпреки отделената баня, беше просторен като спалня. Прозорците бяха закрити с тежки завеси. Макар че осъзнаваше колко е абсурдно, мракът в дрешника я караше да се чувства неспокойна. Тя бързо светна лампата, след което коленичи пред куклата, с която си беше играла години наред и която внезапно бе започнала да я плаши.

„Държиш се като пълна идиотка.“

Напълно го осъзнаваше, но това не й помагаше особено. Откакто се помнеше, имаше Катрина. Толкова отдавна, че дори не можеше да си спомни кога я беше получила. Катрина просто винаги бе съществувала като фон в живота й. Докато се вглежда внимателно в куклата, устата й пресъхна и пулсът й запрепуска яростно. Замислена да прилича на четири — петгодишно дете, Катрина беше с розови бузки и здрав вид, с големи сини очи, които се взираха невиждащи изпод извивката на остри черни мигли. Предпазливо, Лиса докосна лицето й. В съзнанието й изникна нелепият — както сама си даваше сметка — образ на танцуващата зла кукла Чъки. Успокоителната гладкост на хладката и твърда пластмаса прекъсна необуздания полет на въображението й. Това не беше непокътнатото тяло на малката Мариса Гарсия, скрито през всичките тези години в дрешника. Пред нея стоеше собствената й позната и обичана кукла.

„Пфу“

Лиса въздъхна успокоена. Дори не знаеше какво точно си бе помислила, но за нея беше облекчение да разбере, че въпреки всичко бе грешала.

Но ако не я лъжеше паметта, облеклото поразително приличаше на това, което носеше малкото момиче от снимката.

Опитвайки се да запази спокойствие пред празния поглед на порцелановите очи, Лиса плъзна пръст по един от кадифените ръкави, потърка полата между пръстите си и докосна набора в горната част на дрехата. Кадифето беше гладко и плътно, очевидно качествено. Наборът изглеждаше направен на ръка и украсен с истинска бродерия. Доволна, че беше взела със себе си досието на Гарсия, тя се изправи и влезе в спалнята, за да го извади от куфарчето, което беше пуснала на пода до леглото. Коленичи отново пред Катрина, отвори папката и премести погледа си от малкото момиче на снимката върху куклата.