Карън Робърдс
Живот в лъжа (18)

Глава 17

Добре, можеш да забравиш за прераждането.

Това беше първата мисъл на облекчение за Лиса, когато видя, че семейство Гарсия са изчезнали на 1 май 1981 г., почти месец след нейното раждане. Разбира се, тя никога не беше вярвала истински, че такова нещо е възможно.

Хубавото на комбинацията от безжична интернет връзка и лаптоп беше, че Лиса можеше да направи всякакво проучване от всякакво място. Тя си даде сметка за това, докато отново гледаше датата на изчезване късно на следната сутрин. Седеше в един от неудобните пластмасови столове, които бяха подредени в редица в чакалнята пред залата за ядрено — магнитен резонанс, и убиваше времето, докато майка й беше вътре за поредното изследване. Точно на това място откри, че снимката на семейство Гарсия, прикачена към досието, е била направена в деня на нанасянето им в къщата, от която изчезват след осем месеца. Преди това те живели в Арлингтън, Вирджиния.

Беше накарала Ринко да й изпрати по електронната поща досието. Нямаше значение, че Скот й бе казал да не се занимава със случая. Беше прекалено емоционално обвързана, за да се подчини. А и кога всъщност е слушала Скот? Докато четеше различните документи, погледът й се прикова на информацията, че преди преместването си в Лексингтън Анджела е била рентгенолог в „Сейнт Мери“ и „Елизабет Хоспитал“ в Силвър Спринт, Мериленд, предградие на Вашингтон, подобно на Арлингтън. Съвпадението, че жената, на която толкова много прилича, е работила в същата болница, в която тя се е родила, накара пулса й да се ускори. Но тъй като Лиса се беше родила в Силвър Спринт през април 1981 г., а Анджела и семейството й по това време вече са живели от месеци в Лексингтън, не можеше да се направи пряка връзка между двете.

„Никъде не се споменава името на кучето. Никъде не се споменава Луси…“

— Госпожице Грант! — Женски глас отклони вниманието й от лаптопа.

— Да. — Лиса погледна нагоре и видя закръглена, посивяла жена в бяла престилка. Тя беше един от многото доктори, които лекуваха майка й, но Лиса не се сещаше кой точно. На престилката й имаше табелка с името, от която ставаше ясно, че е доктор Джоан Дийн, завеждащ рентгенологията. Сега Лиса си спомни.

— Исках просто да ви съобщя, че доколкото можем да кажем, майка ви не е претърпяла удар. Смятаме, че стресът в комбинация със състоянието й е причина да загуби съзнание. Не би трябвало да има последствия. Ако изследванията са в нормите и успеем да я върнем в предишното й физическо състояние, може да бъде изписана от болницата след няколко дни. Може би в понеделник.

Лиса усети вълна на облекчение. Това я накара да осъзнае, че колкото и да се смяташе подготвена за смъртта на майка си, в действителност все още не беше.

— Толкова се радвам. Благодаря ви, че ме информирахте.

Доктор Дийн кимна и поговори няколко минути за физиотерапията, която ще бъде приложена на Марта, за да укрепи организма й достатъчно, че да може да се придвижва с инвалидната количка. След това тя си тръгна и Лиса отново насочи вниманието си към лаптопа и досието на семейство Гарсия.

По време на изчезването съпругът, Майкъл, е бил служител в бензиностанция на „Уинчестър Пайк“. Имал е полицейско досие за дребни престъпления в тийнейджърските си години. Най-сериозното провинение — за укриване на крадени вещи — го е вкарало в затвора малко преди да се преместят в Лексингтън. Присъдата му била малка, деветдесет дни, но Лиса все пак се чудеше дали това не бе предизвикало преместването.

Ръчно написана полицейска бележка, прикрепена към досието на Майкъл, препоръчваше по-нататъшно проучване на миналото му с оглед на евентуална връзка с изчезването. Лиса прегледа останалата част от досието, но не откри сведения проучването да е направено. След трийсет години не беше учудващо, че документите са непълни. Досието вероятно бе минало през много ръце, преди окончателно да бъде архивирано. Това означаваше, че е имало достатъчно възможности да се изгубят документи от него.

Главен следовател по случая беше полицай от Лексингтън на име Дийн Бърнард. Въпреки че бележката, която препоръчваше по-нататъшно проучване на миналото на Майкъл Гарсия, не беше подписана, като сравни почерка с този на останалата част от документите, Лиса предположи, че Бърнард я е написал. Следващата логична стъпка бе да разговаря с него, но според полицейските регистри той се бе пенсионирал през 1995 г., и бе починал малко след това.

Това беше проблемът с неразкритите случаи. Хората умираха, преместваха се или забравяха. Документите изчезваха. Уликите се губеха. След време случаят изчезваше под лавината от нови престъпления.

Това щеше да се случи и с досието на Гарсия, ако Джемел не го бе забелязала и не се бе заинтригувала от голямата прилика между Анджела Гарсия и Лиса.

На Лиса й се искаше Джемел никога да не бе обръщала внимание на този случай. Тогава със сигурност щеше да спи спокойно.

В досието имаше коледна снимка на децата, която вероятно бе направена в някой от магазините, които организираха среща с Дядо Коледа за малчуганите. Местоположението навярно беше Лексингтън, тъй като двете деца изглеждаха на приблизително същата възраст, на която бяха изчезнали. Седнала в скута на Дядо Коледа, Мариса беше в рокля от шотландско каре и червен чорапогащник. Гледаше към малък плюшен елен, който държеше на ръце. Брат й, Тони, облечен с червен пуловер и черни панталони, стоеше до коляното на Дядо Коледа и гледаше сериозно към обектива. Също като Мариса, той беше жизнено, розовобузо и чернокосо момче. Беше хубавичък и малко дяволит. Тръпки пропълзяха по гърба на Лиса, когато увеличи снимката на екрана и видя, че очите на момчето са кафяви.

Топъл карамелено — кафяв цвят.

„Като моите.“

При тази мисъл стомахът й се сви. Но тогава тя си напомни, че златисто — кафявият цвят на очите не е нещо рядко срещано. Все пак в света половината от хората бяха с кафяви очи. Колко нюанса можеше да има?

Тъй като Мариса гледаше надолу, беше невъзможно да се определи цветът на очите й. В отчаян опит да разбере, Лиса претърси всяка страница за информация. Знаеше, че трябва да е част от досието. Детайлно описание на детето трябваше да е изпратено до медиите и властите из страната. Но дори и да беше сред документите, тя не можеше да го намери.

В съзнанието си Лиса си представяше очите на Мариса сини, но разбираше, че това е единствено заради куклата Катрина, която беше синеока. Ами ако очите на Мариса бяха също с цвят на карамел…

Какво? Тогава тя бе Мариса? Това ли подозираше тайно? Лиса поклати глава. Беше невъзможно. Не само защото бе видяла снимка, която доказваше раждането й, или защото животът й бе внимателно документиран още от самото начало. Разликата във възрастта беше основната причина.

И все пак тя не можеше да откъсне поглед от снимката.

В бебешкия й албум имаше нейна снимка с Дядо Коледа. На нея Лиса беше на четири години. Никога не бе знаела за съществуването й допреди деня на пожара, когато с майка й разглеждаха албума. Споменът за тази снимка щеше да потъне в дълбините на съзнанието й, докато сега не се сети за нея. Тя приличаше много на тази на Мариса. Толкова много, че можеше да е едно и също дете.

Сърцето на Лиса заби лудо. Все още гледаше снимката, когато изведоха майка й от залата за ядрено-магнитен резонанс. Тя вдигна очи при звука на количката, бързо затвори лаптопа, мушна го в чантата си и се изправи.

— Добри новини — поздрави я Лиса. Тя застана до количката, след като се усмихна на санитаря, който я буташе. — Доктор Дийн каза, че не си получила удар. Ще те подложат на физиотерапия, след което, когато поукрепнеш, ще те изпишат. Може би най-рано в понеделник.

— Това е… чудесно. Нямам търпение да се върна у дома.

Очите на майка й се замъглиха и Лиса разбра, че тя се бори с внезапния напор на сълзите. — Боях се, че ще умра тук.

— Няма да се случи. — Лиса уви пръстите си около тези на майка си, а в гърлото й заседна буца. Истината бе, че и тя се боеше от същото.

Малко по-късно, много небрежно тя попита майка си дали си спомня за семейство на име Гарсия, изчезнало от околността преди трийсет години.

За момент Марта се намръщи и Лиса реши, че ще отговори отрицателно. Лицето й обаче се отпусна.

— Да, спомням си.

Отговорът беше толкова изненадващ, че Лиса за момент изтръпна. Несигурна — последното нещо, което искаше, бе да притесни майка си — тя я погледна в очите. В тях нямаше и следа от смущение. Нямаше и нервност, каквато би трябвало да изпитва, ако пазеше престъпна тайна от дъщеря си и сега я разпитваха за нея.

— Познаваше ли ги?

— Не. Но… имаше и деца, аз… бях скоро станала майка. Даваха го по телевизията. И във… вестниците. Спомням си, че историята много ме натъжи. Защо? Открили ли са ги?

Като наблюдаваше внимателно майка си, Лиса поклати глава.

— В работата попаднах на досието по случая. Това е всичко.

Тя се поколеба, изкуши се да извади лаптопа от чантата си и да покаже снимките. Но болестта бе направила Марта крехка. Да види голямата прилика между любимата си дъщеря и жената от изчезналото семейство, можеше да я обезпокои. Можеше дори да породи неща, които беше по-добре да не се случват.

Дори само мислите за това семейство можеха да нарушат спокойствието й. Лиса имаше чувството, че се придвижва през минно поле. Една погрешна стъпка можеше да предизвика катастрофална експлозия.

— Това сигурно… е много интересно. Понякога ми се ще… и аз да бях имала кариера. — Тонът на Марта беше тъжен. Лиса познаваше достатъчно добре майка си, за да се убеди от думите и поведението й, че не крие нищо. Тя се остави да бъде поведена по пътя на спомените, по който се движеше Марта.

Когато малко след три следобед отведоха майка й за първи път на физиотерапия, Лиса излезе от болницата, за да свърши някои неотложни неща. Първото нещо, което направи, бе най-накрая да си наеме стая в „Мариот“ и да си премести там багажа. След като трябваше да се върне на работа утре, имаше нужда от подслон, различен от болницата. Когато се настани, излезе за бельо и тоалетни принадлежности, както и за някои дрехи.

Накрая се отправи към „Грейсън Спрингс“. Детектив Уотсън се беше обадил и бе помолил за среща в имението. Тя се бе съгласила, въпреки че имаше лошо предчувствие. По тона му съдеше, че има още въпроси и може би още подозрения към нея. Искаше обаче да вземе някои неща, включително всички свои албуми, и тъй като се чувстваше некомфортно да отиде в къщата или на друго изолирано място сама, тя реши, че присъствието на детектива й осигурява безопасност и компенсира всичко, което той й готвеше. В опит да извлече максимална полза от посещението си, Лиса си насрочи среща с фирмата, която бе избрала да ремонтира къщата. Освен всичко останало, тя искаше да разбере дали ще има възможност да се върнат у дома след изписването на Марта. Но колкото повече разсъждаваше върху това, толкова повече се страхуваше, че няма да бъде възможно. Имаше толкова много поражения и толкова много работа за вършене, че не беше изключено да се наложи да потърси друго място за себе си и майка си, докато поне част от ремонта не приключи. Мигновено се сети за къщата на управителя, където бяха отседнали Робин и Анди, но бързо отхвърли идеята. Сградата представляваше стара ферма, подобна на тази, в която живееше Бъд Бюканън. Беше напълно неподходяща за жена в инвалидна количка.

Беше изпитала облекчение от становището на доктор Дийн днес, но знаеше, че на Марта не й оставаше много време. Лиса искаше тя да прекара колкото се може повече от това време в къщата, която обича.

Когато изкачи височината на алеята и пред нея се изправи обгорелият и повреден силует на покрива, сърцето й се сви. По фасадата също личаха следи от пожара. Отстрани на верандата, вишка издигаше към унищожения втори етаж един мъж. На алеята имаше паркирани камиони и наоколо се трупаха работници, подобни на пчели. Тревата беше набраздена, прозорците — замъглени от дима, а предната врата зееше отворена. Лиса беше съкрушена от гледката на съсипаното имение „Грейсън Спрингс“. Очите й се насълзиха и гърлото й се сви, когато си спомни как изглеждаше домът й преди.

Но стореното не можеше да бъде заличено. Като мигаше, за да попречи на сълзите да рукнат, тя се опита да се стегне, да приеме положението и да се справи с него.

Представителят на строителната фирма, който я чакаше, потвърди опасенията й. Щеше да отнеме месеци, за да се върне „Грейсън Спрингс“ отново към живот. Дори ремонтът на тази част от къщата, която не беше засегната от огъня, щеше да отнеме седмици, тъй като водата и димът бяха нанесли щети по електрическата инсталация и климатичната система.

Жестоката истина беше, че майка й няма да може да се върне веднага у дома.

Както се оказа, детектив Уотсън имаше въпроси за детекторите за дим. Бяха открили полустопени останки на два от тях. От местоположението им сред отломките детективът предполагаше, че това са детекторите от тавана в двата края на коридора на втория етаж, в крилото, където беше стаята на Лиса.

— Кой отговаряше за поддръжката им? — попита детективът.

Лиса се смръщи. Около тях кипеше работа. Беше горещо и влажно, а миризмата на изгоряло, към която тя започваше да привиква, се носеше из въздуха. Освен това беше много шумно. Представителят на строителната фирма и екипът му бяха в далечния край на къщата и непрекъснато крещяха. Електрически трион ревеше откъм предния двор. Пожарен екип работеше вътре в къщата и Лиса наблюдаваше как изнасят кофа след кофа, всички пълни с почернели предмети. Складираха изнесеното, докато следователите огледат всичко.

— Робин, т.е., госпожа Бейкър, предполагам. Или господин Фрай. Всеки, който се сети. Защо?

— Установихме, че батериите са липсвали. И при двата детектора.

Лиса усети ледени тръпки да пропълзяват по гърба й. Разбира се, възможно беше да е случайно батериите да липсват. Някой ги е извадил, като е възнамерявал да ги смени, но е забравил да ги върне. Но доколко вероятно бе това?

Стомахът й се сви. Сърцето й се разтуптя силно. Тялото й реагираше и Лиса се постара да не го показва.

— Наистина ли смятате, че е било умишлен палеж?

— Нямаше да правим всичко това, ако не смятахме. — Детектив Уотсън примигна заспало като костенурка. — Казахте, че сте спели, когато пожарът е започнал. След като не са имали батерии, детекторите със сигурност не са работели. Ще ми кажете ли отново как се събудихте и разбрахте за пожара?

— О, за бога. — Подозренията му към нея бяха очевидни. — Ако е било умишлен палеж, не съм била аз, уверявам ви.

— Просто отговорете на въпроса, госпожице Грант.

Лиса отстъпи. Тя почти свършваше поредния си разказ за събуждането си от миризмата на дим, когато нещо в една от кофите грабна вниманието й.

— Спрете! — каза рязко на един униформен полицай, който носеше кофата. Полицаят се подчини и Лиса се приближи към него. — Това е мое.

Беше Катрина. Лицето на куклата бе зацапано със сажди, а косата й бе опърлена, така че краищата се бяха накъдрили около врата й. Дрехите й бяха мръсни и на места обгорели, а чорапогащникът и обувките липсваха. От обезцветяването ставаше ясно, че Катрина е била прогизнала от вода, която след това бавно е изсъхнала. Въпреки всичко куклата беше все още разпознаваема.

Почти конвулсивно Лиса я извади от кофата и я хвана за ръцете, покрити сега с твърдо синьо кадифе. Когато изправи куклата, очите й се отвориха. Сърцето на Лиса прескочи един удар. За момент тя получи зловещото усещане, че Катрина я гледа втренчено.

„Я се стегни.“

Когато си тръгна, тя взе Катрина с позволението на детектив Уотсън. Но докато пътуваше, празният поглед на сините кукленски очи я плашеше и тя реши да затвори Катрина в багажника.

Имаше чувството, че с нея се вози призрак.