Карън Робърдс
Живот в лъжа (21)

Глава 20

Лиса се бореше с пристъпа на паника. Тя бързо паркира на едно от местата за посетители на „Спешно отделение“, което се намираше на около петнайсетина метра от входа, добре осветено, и изтича вътре. Когато стъклената плъзгаща се врата се затвори зад нея и шумът и движението в претъпканата чакалня я погълнаха, Лиса се почувства в безопасност и забави крачка. Отправи се към асансьора в края на коридора, където чакаха поне дузина хора, като непрестанно се обръщаше и поглеждаше назад. Не видя подозрителен. Постепенно сърцето й възвърна обичайния си ритъм. Дишането й се нормализира.

За първи път мисълта, че може да е в опасност, й изглеждаше реална.

„Трябва да се обадя на полицията.“

Това беше основното, което й се въртеше в главата, докато се качваше към стаята на майка си на четвъртия етаж, но знаеше, че не е готова да го направи. Защо? Причината беше същата, поради която не каза на Уотсън за досието.

Ако приликата й със семейство Гарсия означаваше нещо, искаше първа да разбере какво е то, преди да реши как да постъпи.

Анди беше в стаята на майка й. Двамата гледаха тенис. Марта, която държеше дистанционното, намали звука при влизането на Лиса, а Анди се изправи.

— Здравей, майко. Анди. — Лиса им се усмихна бързо и моментално погледна към прозореца. Щорите бяха вдигнати. Като се имаше предвид, че стаята беше силно осветена, всеки, намиращ се на паркинга долу, можеше да види вътре. Тази мисъл я накара да потрепери.

— Лиса. — Анди я поздрави с кимване. За да го прегърне тя мина от другата страна на леглото, където той стоеше, и погледна през прозореца. Жълтеникавата светлина на охранителните лампи осветяваше отделни части от паркинга. Той беше почти пълен. Няколко коли обикаляха и се опитваха да си намерят свободно място. Лиса виждаше единствено фаровете им. Самите коли не можеха да се разпознаят. Когато Анди я освободи от прегръдката си, тя направи една-две крачки, за да стигне прозореца, и дискретно спусна щорите. Нито майка й, нито Анди възразиха на това.

„Сега си в безопасност“, каза си тя, в опит да овладее паниката. Обеща си да не напуска болницата тази нощ. Усети желание да се обади на Скот и да му разкаже за случилото се, но веднага го потисна. Нищо не се бе случило, освен че бял автомобил се беше оказал на две от местата, където бе била и тя. Следеше ли я? Възможно беше. Но също таткова възможно беше и да не е така.

„Успокой се.“

Последното нещо, което искаше, бе да разстрои майка си.

„Ще проверя регистрационния номер по-късно.“

— Обичах… тенис — каза Марта тъжно, докато Лиса, която се опитваше с всички сили да забрави за случилото се, я целуваше по бузата.

— Освен това изглеждаше изключително добре в онези къси полички за тенис — каза Анди.

— Нали? — Марта се усмихна, след което се обърна към Лиса. — Е, как мина… денят ти?

Докато двете с майка й си разкажат събитията от деня, Анди вече си бе тръгнал. Лиса го беше помолила да премести колата й от мястото пред „Спешно отделение“ и да й върне ключовете, преди да си отиде. Госпожа Уетинг, приятелка на майка й, се отби за половин час, а една от санитарките дойде да оправи походното легло. Чак когато двете останаха сами, Лиса мина на темата, която я бе притеснявала цял ден: реакцията на Барти, когато видя Катрина.

Тя се постарала подходи възможно най-деликатно.

— Помниш ли една от куклите ми, голяма, с черна коса, сини очи и синя кадифена рокля? Кръстих я Катрина.

Лиса седеше до леглото на стола, на който преди това бе седял Анди. Майка й отново държеше дистанционното и двете гледаха новините. Мисълта да покаже Катрина на Марта я изкушаваше, но се притесняваше, че обгорялата кукла би могла да напомни на майка й прекалено много за пожара.

Марта се смръщи.

— Имаше… толкова много кукли. Трудно е… да си спомня някоя конкретна. Защо?

— Просто се чудех кога съм я получила, това е всичко. Не мога да си спомня.

— Винаги получаваше кукли… за рождените си дни и… за Коледа. Всеки път, когато някой се чудеше какво да ти подари, аз му казвах… кукла. Много ги обичаше.

Лиса се усмихна. Когато беше дете, рождените дни и Коледите бяха вълшебни. Майка й много се стараеше да направи всеки празник специален. Тогава смяташе всичко това за даденост.

— Бях ужасно разглезена, нали?

Марта също се усмихна.

— Може би малко. Но аз… обичах да те глезя.

Лиса се поколеба. Не й се щеше да намесва Барти в разговора. Двете рядко говореха за него, защото тя не обичаше да мисли за баща си, а спомените за краткото време, през което бяха семейство, винаги натъжаваха майка й. Но тази вечер Лиса имаше нужда от отговори.

— Някога татко — Марта мразеше, когато Лиса го наричаше по име — подарявал ли ми е кукла?

Марта се усмихна.

— Той винаги… ти подаряваше кукли. Беше луд по теб.

Думите й поразиха Лиса. Сякаш буквално я отвяха.

— Тогава какво се случи? Защо ни напусна? — Въпросите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да се спре. Никога преди не беше питала майка си за причината Барти да изчезне от живота им. Беше прекалено горда, а и да признае пред себе си, че баща й ги е изоставил, беше прекалено болезнено.

— О, Аналиса. — Майка й я гледаше с такова състрадание, че Лиса я заболя сърцето. Тя стисна зъби и се опита да се овладее. — Той… не напусна теб, а мен.

— Напусна и мен. Напусна и двете ни. — Лиса трябваше да се бори, за да овладее гласа си, но все пак успя. — Той напусна семейството ни.

Майка й въздъхна.

— Баща ти напусна мен — повтори тя твърдо. — Бяхме женени… от шест години, когато ти се роди. И двамата искахме да имаме деца. Продължавах да опитвам… и да опипвам да забременея, но не се получаваше. Когато накрая забременях с теб, това беше… чудо. Тогава той беше конгресмен. Кандидатира се… за сенатор. Моментът беше много вълнуващ. Санфорд менажираше предизборната му кампания. Джейн — първата съпруга… на Санфорд, която почина преди четиринайсет години — беше също бременна… с Джоел. Двете с нея бяхме в къщата в Силвър Спринг, а мъжете непрекъснато пътуваха. После… ти се роди. Беше недоносена, седмаче. Толкова се тревожех… за теб, че реших… да те взема у дома в „Грейсън Спрингс“. Майка ми и… баща ми все още бяха живи тогава и се грижеха за нас. Но на Барт… не му хареса, че се върнах при родителите си. Това породи проблеми между нас. Татко не го харесваше. Казваше, че се е оженил за мен… заради парите. Тогава смятах, че греши, но после вече… не бях толкова сигурна. Барт загуби изборите. Все още беше конгресмен и пътуваше непрестанно. Но знаех, че приема загубата на изборите като… поражение. Това го… промени. Двамата с татко изобщо не се разбираха. Барт искаше… да се преместим в къщата в Силвър Спринг. Но мама беше болна. Не можех да я оставя. Така че… двете с теб останахме. С Барт се виждахме все по-рядко. Когато мама и татко починаха, а баща ти… загуби мястото си като конгресмен и се премести в „Грейсън Спрингс“, бракът ни… вече беше пред разпад. Разведохме се на следващата година.

— Но той никога не дойде да ни види след развода. — Сега, когато раната беше наново отворена, Лиса не можеше да сдържа болката си, която отричаше с години. Тя я разяждаше отвътре, подобно на киселина.

— Знам. — Марта облиза устните си. Очите й бяха безкрайно тъжни и Лиса разбираше, че мъката в тях беше заради нея. — Държеше се… зле с теб. Но смятам, че причината бях аз. За да те види, трябваше… да се види с мен. След развода той вече не можеше… да ме понася.

Това не беше извинение да не посещаваш дъщеря си и болката в сърцето на Лиса се усили. Точно тогава познатият гняв, който Лиса винаги изпитваше, когато мислеше за Барти, изплува на повърхността.

— Това означава, че е много глупав човек. — Гласът на Лиса беше суров. Беше вдигнала високо глава.

Майка й се усмихна.

— Това си мислех… с години. Късмет е, че и ти мислиш така.

Лиса се засмя и малкият възел в гърдите й започна да се разхлабва.

— Късмет — съгласи се тя.

След това разговорът премина на други, не толкова драматични теми, докато сестрата не го прекъсна. Тя донесе лекарствата на Марта. Когато най-накрая майка й заспа, Лиса вече беше прекалено уморена и също си легна.

В болницата, сред толкова много хора, Лиса се чувстваше в безопасност. Ако беше останала да спи в хотелската стая, както настояваше майка й, нямаше да може да мигне цяла нощ. Последното нещо, от което се нуждаеше сега, бе да остане сама.

Страхът се бе настанил в живота й и постепенно обладаваше цялото й същество.

 

 

На следващата сутрин, докато Марта беше на физиотерапия, Лиса използва компютърна програма от работата, която имаше инсталирана на лаптопа си, за да провери регистрационния номер на белия „Форд“. Беше регистриран на името на фирма „Диюрнал Пластикс“, чийто адрес за кореспонденция беше пощенска кутия. Когато пусна за проверка фирмата, удари на камък. Нямаше никаква информация за нея. Това можеше да означава две неща: или фирмата беше прекалено малка и прекалено нова, или беше параван, за да се скрие истинският притежател на автомобила.

Не можеше да е сигурна, но втората възможност й се струваше по-вероятна. Нервите й бяха опънати до краен предел.

Тъй като беше Четвърти юли, национален празник, персоналът в болницата бе в намален състав. След физиотерапията за Марта нямаше предвидени други изследвания и не й оставаше друго, освен да слуша музика, да чете или да гледа телевизия. Лиса очакваше да я няма до малките часове на нощта, така че бе уредила Робин да прекара нощта в болницата с майка й, а тя да остане да спи в хотелската стая.

Сега обаче мисълта, че някой може би я преследва, се бе настанила натрапчиво в главата й и да прекара нощта сама в хотела й се струваше все по-малко привлекателно.

„Ставаш смешна. Накарай Джоел да те изпрати до стаята и да остане, докато провериш, после му пожелай лека нощ и заключи вратата след него. Ще бъдеш в пълна безопасност.“

Знаеше, че е права. Но когато Робин дойде в седем часа и Лиса се върна в хотела, за да се облече, нервите й бяха все така опънати, въпреки че беше все още светло и навън хората празнуваха. Организираха паради и пикници, а подготовката за светлинното шоу показваше, че щом се стъмни, над целия град ще блеснат фойерверки. Тя поглеждаше в огледалото за обратно виждане на всеки пет секунди и дебнеше около себе си, но от белия автомобил или друга подозрителна кола нямаше и следа.

Когато най-накрая влезе в хотелската си стая, дланите на Лиса бяха потни. Трябваше да свърши още нещо, преди да си вземе душ и да се облече за партито: да провери дали всичко е наред с Катрина.

Тя плъзна вратата на гардероба и отвори кашона със затаен дъх. Разбира се, Катрина беше на мястото си. Лежеше в кашона със затворени очи, прилична на труп в ковчег. Гледката беше толкова неприятна за Лиса, че тя нямаше как да остави куклата. Вдигна я — очите на Катрина се отвориха — и се поколеба. Не знаеше какво да прави. Не искаше да я оставя в спалнята, но не искаше и да я държи затворена в гардероба. Куклата я беше уплашила ужасно.

Лиса погледна към часовника до леглото и установи, че има само час, докато Джоел дойде да я вземе. Нямаше време за нищо друго, освен да се изкъпе и облече.

Тя с неохота връщаше Катрина обратно в кашона, когато щампа, отпечатана на стъпалото на куклата, привлече вниманието й. Прокара пръст по релефните й линии и вдигна куклата, за да погледне отблизо. Сърце с инициали НМП в него. След толкова години щампата беше износена и малко бледа, но все още достатъчно четлива. Тя обаче не й говореше нищо.

Лиса отново погледна часовника. Нямаше време да включва компютъра, за да проверява. Ако не искаше Джоел да я свари под душа — а тя наистина нямаше такова желание трябваше да побърза.

Заключи вратата на банята след себе си. Осъзнаваше, че това бе начин да се предпази повече от Катрина (въображението й си я представяше като отмъстителна и способна да се движи), отколкото от някое нахално човешко присъствие. Изкъпа се и си направи прическата и грима. Когато излезе предпазливо от банята, тя си сложи бельото и забърза към гардероба, като поглеждаше към часовника. Кашонът беше все още затворен, което означаваше, че Катрина е вътре. Дразнеше се на собствената си глупост и все пак се бореше с желанието да провери в кашона. В момента нямаше време да се притеснява за куклата. Очите й се спряха на червената рокля, която й бе дала Нола. Извади я от гардероба, облече я и се огледа в огледалото. Изглеждаше добре.

Червеното не беше цвят, който обикновено носеше, но й отиваше. Роклята — без ръкави, тясна и къса — също й стоеше добре. Червените обувки с високи токчета правеха краката й да изглеждат дълги, стройни и с хубав тен. Дрехата беше прекрасна. Рокля на прелъстителка. Докато се оглеждаше, Лиса усети прилив на вълнение и лек гъдел в корема. Пулсът й се ускори.

Тя с разочарование осъзнаваше, че всичко това бе породено от предчувствието й за ефекта, който видът й ще окаже върху един определен мъж.

Почукване по вратата на стаята оповести пристигането на Джоел. Лиса отмести поглед от отражението си в огледалото и отвори вратата.

— Боже! — беше реакцията на Джоел, когато плъзна поглед по нея. Тя му се усмихна и той я целуна по устните.

Дори докато я целуваше, Лиса не трепна. Сърцето й не ускори ритъма си и не усети гъдела на пеперудки в корема си. Колкото и да й беше неприятно, трябваше да приеме истината: Джоел не беше мъжът, който можеше да я накара да омалее.

Беше Скот, който щеше да дойде на празненството в клуба с Нола.