Карън Робърдс
Живот в лъжа (31)

Глава 30

— Това е… забавно. — Бузите на Марта отново си бяха възвърнали цвета, а лицето й от дълго време не бе било по-оживено. — Никога преди не съм бягала… от болница.

Лиса знаеше, че привидната веселост на майка й беше най-вече заради нея. Сърцето й се късаше, но все пак успя да се усмихне. Бяха в „Ягуара“, Марта седеше на седалката до нея, а инвалидната количка — сгъната и прибрана в багажника. Ако майка й не бе толкова лека, Лиса никога нямаше да успее да я вкара в колата сама. Но сега тя беше толкова малка, че преместването й не изискваше повече усилия от това да вдигнеш дете. Вдигнатата облегалка на седалката и здраво стегнатият колан осигуряваха нейната безопасност. Лиса имаше един куп възражения против това пътуване, но не можеше да устои на молбата на майка си — тя никога преди не бе молила за нищо — нито на копнежа в очите й. Освен това имаше ужасното предчувствие, че Марта е права. Едва ли някога отново щеше да излезе от клиниката.

Сърцето я заболя, когато призна истината пред себе си.

Тя караше през сгъстяващия се мрак към „Грейсън Спрингс“. Слушаше пресекливите хълцукания на чистачките, които бе включила заради ситния дъждец. Гледаше неоновите сияния на моловете и мокрите улици, преструвайки се на безгрижна.

— Доктор Спенсър ще побеснее, ако разбере за това. — Лиса погледна укорително майка си.

Тя се изкикоти.

— Аз ще поема вината. — Обърна глава и се загледа през прозореца. — Толкова е хубаво да изляза от болницата. Би ли отворила прозореца? Искам… да помириша дъжда.

Лиса внимателно спусна стъклото на своя прозорец до половината. Реши да не отваря този на майка си, защото не искаше вятърът да духа в лицето й. Топлият, влажен въздух, миришещ на почва, нахлу в колата и разроши косата на Марта. Тя вдиша дълбоко.

— Обичах… дъждовните нощи. Ти се роди в такава нощ.

— Така ли?

— Да. Спомням си как баща ти ме закара спешно до баницата в дъжда. Ти се роди преждевременно. Бях… толкова уплашена. Но и развълнувана. Толкова развълнувана… от предстоящото майчинство.

— Бях ли болна, когато се родих? — Въпросът изгаряше съзнанието на Лиса от момента, в който Скот й каза за медицинския й картон, но не искаше да го зададе ненадейно на майка си. При възможността обаче, която й се удаде сега, тя не можа да устои. — От нещо, наречено АРПББ?

Марта я погледна с изненада.

— Откъде знаеш? Точно така беше. Когато се роди, изглеждаше… добре. Беше мъничка, но реших, че това… е нормално. Всички мислеха така. На следващия ден обаче… ми казаха, че имаш сериозно заболяване. Нещо, свързано с бъбреците ти. АРПББ. Никога не бях чувала за тази болест. Казаха, че може да не оживееш. Повечето бебета, страдащи… от това, умирали. — За момент тя замлъкна. Лиса я погледна и забеляза, че лицето й е посивяло.

— Майко… — каза тя остро, като се опасяваше, че нещо не е наред.

— Добре съм. — Марта също я погледна. — Просто си спомнях. Беше най-лошият момент… в живота ми. Бях толкова… уплашена. Ако беше умряла, и аз щях да умра.

— Но не съм. Възстановила съм се.

Марта се усмихна.

— Да. Слава богу. Молех се. Заставах на колене пред люлката ти и молех Господ… да не ми отнема дъщерята. Лекарите казаха, че няма начин… да се разбере дали ще оживееш или не. Три четвърти умирали… до няколко месеца. Искаха да те задържат в болницата, но аз те отведох у дома. В „Грейсън Спрингс“. Това беше правилното решение. Мама и татко се грижеха… и за двете ни. Не се отделях от теб. Държах те, плачех и се… молех. Молех се ден и нощ. И ти се оправи. Добре си. Беше… чудо, Аналиса. Чудо и за двете ни.

— Никога не си ми казвала.

— Мразех да си припомням. Беше… ужасно. А и ти се възстанови. Страх ме беше да не те урочасам. Боях се, че ако говоря затова… или си мисля, ще предизвикам отново болестта. — Тя се усмихна. — Звучи глупаво, нали? Но бях толкова уплашена. А ти беше толкова здрава. Освен варицелата, почти… не си боледувала.

Вече бяха извън града и се движеха по пътя за окръг Удфорд. Тук, където нямаше никакво улично осветление, беше тъмно като в рог и Лиса пусна дългите светлини. В огледалото за обратно виждане се виждаха още две коли — едната наблизо, другата по-далеч. Дъждът се усилваше и една капка падна на рамото й. Ако беше сама, щеше да затвори прозореца, но майка й харесваше миризмата.

— Все пак варицелата беше тежка. — Лиса се опита да разведри настроението. — Спомням си, че имах чувството, че кожата ми гори, толкова много ме сърбеше.

— И непрекъснато искаше… да се чешеш. Трябваше да ти правя бани със сода бикарбонат.

— От това още повече ме сърбеше!

Марта се разсмя.

— Баните трябваше да предизвикат обривите, за да се възстановиш по-бързо.

Лиса също се засмя.

— Това си беше мъчение, майко. На собственото ти дете. Трябва да се засрамиш.

Наближаваха моста, който бележеше границата с окръг Удфорд. Лиса виждаше вече ниските каменни стени, които се извиваха като дъга на фона на нощното небе. Под моста реката течеше, черна като петрол. Нивото й се бе покачило почти до брега. Още малко дъжд и щеше да прелее.

— Радвам се за теб и Скот — каза майка й. — Това, което най-много ме притесняваше, беше… мисълта, че ще останеш сама, когато си отида.

Лиса й хвърли бърз и начумерен поглед.

— Все още не отиваш никъде. А колкото до Скот и мен, тепърва ще разберем какво ще се получи.

— Ще ми се… — започна майка й, но внезапно спря, тъй като нещо удари силно колата отзад. Лиса изпищя. „Ягуарът“ се изстреля напред. Скърцащ звук на метал раздра нощта.

От внезапния силен удар главата на Лиса отскочи назад. Очите й се разшириха. Сърцето й заби лудо. Ръцете й стиснаха волана и тя инстинктивно натисна спирачките. Гумите изсвистяха. Задната част на колата започна да поднася по мократа настилка. Миризма на горяща гума нахлу през прозореца.

— Аналиса! — извика майка й.

Завладяна от ужас, Лиса рязко завъртя волана надясно, към средата на пътя. Може би щеше да овладее колата, ако задните гуми не бяха се отлепили от земята. Колата се друсаше, клатеше и буксуваше върху хлъзгавата трева. Високите дървета, които ограждаха пътя, се изправяха опасно близо. Кракът на Лиса натискаше яростно спирачката. Обля я вълна на ужас, когато усети нещо в спирачките да се чупи. В този момент педалът под крака й пропадна и тя не усещаше вече никакво съпротивление.

„Спирачките не работят.“

Не можеше да повярва. Времето замря. Пулсът й се ускори, устата й пресъхна. Кракът й все още натискаше безполезния педал на спирачките, а ръцете й се бореха с волана. Внезапно обаче тя разбра, че е абсолютно безпомощна. Колата бе извън контрол. Докато се движеха бясно, краят на моста мина внезапно покрай предното стъкло. Друг автомобил се появи пред погледа й под прав ъгъл на „Ягуара“. Фаровете му блестяха. Те полетяха назад към нищото. С ужас Лиса забеляза, че гледа назад, откъдето бяха дошли. На фона на нощното небе се открояваха силуетите на дървета, полета и насрещни фарове.

„Ягуарът“ се преобърна с капака надолу и падна. Лиса чу крясъци — своите и на майка си. Само секунда преди да се ударят, смразена от ужас, тя осъзна, че падат в реката.

Нещо я удари силно в лицето. Пред погледа й се появиха звезди, но струя хладна вода, проникваща през отворения прозорец, вля адреналин в кръвта й и я върна в съзнание. Това, което я бе ударило, беше въздушната възглавница. Намираха се в реката. Колата се пълнеше с вода и потъваше със задната част. Светлината на фаровете се извисяваше все повече към небето. На фона им се виждаха блещукащите сребристи капчици дъжд. Вътре в колата беше тъмно, клаустрофобично и страшно. Лиса видя, че задната седалка вече е почти потопена във водата. Колата потъваше бързо.

Смразяваща паника обхвана цялото й същество.

— Майко! — извика тя и обърна очи към Марта, в опит да се освободи от предпазния колан. Майка й бе призрачно бледа фигура, отпусната на седалката като кукла. За части от секундата Лиса помисли, че е в безсъзнание или дори мъртва, но в този момент Марта обърна глава към нея. Очите й проблясваха в тъмнината и Лиса усети облекчение. В най-добрия случай им оставаха само няколко минути. Тя натисна клаксона, като се надяваше някой да чуе и да разбере, че са паднали в реката. Зад тях имаше коли. Къде бе отишъл автомобилът, който ги удари? Трябваше да е наблизо. Тя извика за помощ през прозореца, като междувременно се бореше с предпазния колан. Ръцете й трепереха, пръстите й бяха несръчни, а закопчалката на колана не искаше да се освободи. Между предните седалки се плискаше вода, която бързо се покачваше и поглъщаше колата. Тъмна и клокочеща, тя се опитваше да ги засмуче надолу.

— Аналиса. — Очите на майка й бяха вперени в лицето на Лиса. Въздушната възглавница висеше отпусната пред нея. Пръстите й трепереха в скута.

— Ще те измъкна. — Като се бореше да запази спокойствие, Лиса успя да разкопчае колана си и сграбчи този на майка си. Колата потъваше бързо. Водата заливаше вече арматурното табло. Бяха потопени до кръста. Времето изтичаше.

— Не. — Гласът на Марта беше пресипнал и почти не разпознаваем. Очите й бяха потъмнели от ужас. — Всеки момент… ще потънем. Остави ме. Така или иначе умирам. Аналиса…

— Няма да те оставя. — Гласът на Лиса беше пламенен. Ръцете й бяха под водата и се бореха с колана. — Мамка му, защо не иска…?

Тя обърна глава към прозореца и извика отново за помощ.

Предпазният колан се откопча. Водата достигаше до нивото на гърдите и продължаваше да приижда през отворения прозорец. Лиса усещаше струята върху гърба си. Оставаше им малко време.

„Мили боже, ако не се измъкнем оттук, ще се удавим.“

Стори й се, че в далечината се чуват сирени.

Водата се издигаше към раменете й и покриваше брадичката на майка й. Марта дишаше тежко, а лицето й изглеждаше мъртвешки бяло в мрака. Сипкавият звук дишането й изпълваше тясното пространство. Обезумяла от ужас, пищяща с цяло гърло за помощ, Лиса събра сили, сграбчи ръката на майка си и я придърпа върху арматурното табло.

„Трябва да се измъкнем.“

Ако наистина бе имало сирени, вече не ги чуваше. Не чуваше нищо друго, освен пулсиращата кръв в ушите си. Водата се покачваше бързо. Беше топла като живо същество. Само главата на Лиса се подаваше вече над водата. Освободена от хватката на предпазния колан, Марта се носеше с лице към тавана. Водата пое тежестта й и това направи придвижването й по-лесно. Задъхана, Лиса сграбчи края на отворения прозорец и придърпа себе си и майка си към него. Усещаше, че не им остават повече от няколко секунди. Задната част на колата потъваше към дълбините на реката.

— Помощ! Във водата сме! — извика тя в нощта.

„Прекалено късно е. Колата потъва.“

Тя инстинктивно усещаше това. Нямаше време да крещи или да мисли, трябваше да излязат от колата, тъй като водата вече достигаше покрива. Лиса си пробиваше път през нахлуващия поток. Мръсната вода проникваше в устата й и я давеше. Яростната й атака почти я заслепяваше. Тя плъзна първо главата и раменете си през прозореца. Сграбчи горната част на рамката с една ръка и се оттласна с крака от седалката, така че главата й почти се подаде над повърхността. Пое си жадно въздух, решена да не се отказва, и стисна отчаяно китката на майка си. Между горния край на прозореца и реката оставаха само няколко сантиметра. Не можеше изобщо да види Марта. Виждаше само черната вода, която нахлуваше в колата, и проблясък от покрива на „Ягуара“, който се носеше над повърхността като черупката на костенурка. Усещаше, че майка й не се движи. Дори вече не се опитваше да стисне ръката на Лиса. Беше отпусната като… като труп. Тази мисъл накара Лиса да застине от страх.

— Майко! — извика тя, но Марта не отговори. Оставаше й единствено да се моли майка й да е в такава позиция, че да може да си поема въздух. Вече беше излязла от колата. Придържаше се за рамката на прозореца и риташе с крака като обезумяла, за да се задържи над водата. Сърцето й биеше лудо от страх и напрежение. Като използва колата за опора и мобилизирайки всичките си сили и воля, които имаше, тя най-накрая успя да издърпа майка си навън през прозореца и да задържи главата й над водата. Но очите на Марта бяха затворени, устните — също. Главата й бе отпусната назад, така че само бледият овал на лицето й се виждаше над черната вода. Крайниците й се носеха като мокри ленти.

— Майко! — извика Лиса ужасена, но Марта остана безмълвна. Костваше й неимоверни усилия да предпази майка си да не потъне. Смътно осъзнаваше звука от плискаща се вода и приближаващите сирени, примигването на сини светлини. Вниманието й беше изцяло върху майка й. С една част от съзнанието си тя знаеше, че идва помощ, но се боеше, че е прекалено късно.

Чу се силно бълбукане и колата потъна. Просто така. Стана толкова бързо. Лиса все още се държеше за рамката на прозореца и трябваше да го пусне. Внезапно тя усети цялата тежест на Марта и направи усилие да се задържи над водата, да плува. Водовъртежът от потъването на колата обаче я повлече надолу. Беше безпомощна. Засмука я с такава сила и неочакваност, че тя изпусна китката на майка си.

„Не!“

Протягаше ръце във всички посоки като луда. Опитваше се да намери Марта отново, но не виждаше нищо в тъмните глъбини на реката. Беше на косъм от удавяне и трябваше да се откаже. Бореше се да изплува на повърхността и да си поеме въздух, докато дълбоко в нея един глас не спираше да крещи.