Карън Робърдс
Живот в лъжа (3)

Глава 2

— Какво си направила, пътувала си във времето? — Тонът на Джемел показваше, че се шегува.

— Така изглежда, нали? — Лиса все още изучаваше снимката. Погледната от възможно най-близо — снимката беше малка, стара и некачествена — жената на фотографията приличаше достатъчно на нея, за да й бъде близначка.

— Ууу. — Зловещият звук дойде от Ринко. После той добави прозаично: — Едва ли ти е роднина, нали?

— Името на семейството е Гарсия. Родителите се казват Майкъл и Анджела, а децата — Тони и Мариса. — Добави Джемел.

С поглед, прикован върху снимката, Лиса поклати глава.

— Нищо не ми говори.

Тя погледна към листа хартия, който беше най-отгоре на дебелото почти половин сантиметър досие. Изписан на ръка, небрежно скъсан от жълт юридически бележник, листът като че ли съдържаше някакви бележки. Това, което успя да разбере от него — почеркът беше труден за разчитане — не й казваше много. Приличаше на записките на следовател при разпита на някого, който в основни линии свидетелстваше, че семейство Гарсия са били добри хора. Тя повдигна листа. Следваше написан на пишеща машина списък с имена, никое, от които не й говореше нищо. Предположи, че е списък на хора, които полицията или е разпитвала, или е имала намерение да разпита, но нямаше как да е сигурна.

— Е, какво се е случило? — попита тя, като погледна нагоре. Доколкото познаваше Джемел, можеше да предположи, че е изчела цялото досие.

— Изчезнали. Цялото семейство, включително и кучето. Внезапно изчезнали без следа. Един ден съпругът не се поява на работа. Нито пък съпругата. Децата отсъстват от училище. Никой не отговаря, когато се опитват да се свържат с тях по телефона. Накрая някой отива до къщата, за да провери. Няма ги.

Лиса се намръщи.

— Може би са се преместили.

— Това е, което първоначално полицията предположила. Колата на съпруга липсвала, въпреки че тази на жена му била все още там. Биха могли да са се качили и заминали. Но не били казали на никого, че напускат, а къщата била претърсена. Мръсните чинии от последната вечеря били в съдомиялната, която все още не била включена. Ваната била пълна с вода и с няколко плуващи играчки, а мръсните дрехи, които момичето е носило същия ден, били смачкани на пода до ваната, което навело полицията на мисълта, че майката е къпела дъщеря си. С друга думи, ако са заминали по собствено желание, всичко сочело, че нещо се е случило, за да напуснат така набързо.

— Като какво например?

— Нямам представа — каза Джемел. — Освен ако не са се криели от нещо или някого и ги е било страх, че ще бъдат открити. Полицията проверила няколко възможности съпругът да е замесен в престъпление, но нищо не излязло от това.

— Кажи й за кръвта — каза Ринко.

Лиса погледна Джемел въпросително.

— В кухнята имало следи от кръв, която е била почистена. Всъщност много кръв. Сякаш някой е бил убит.

— Чия е била кръвта?

Джемел сви рамене.

— Не е отбелязано в досието. Или ако е, съм го пропуснала.

— Хммм. — С чувство на безпокойство, Лиса погледна отново досието. Миниатюрните лица от снимката я гледаха сериозно. Мъжът и момчето, също като жената, носеха джинси. Съпругът беше облечен с дълго непромокаемо военноморско яке, а на главата си носеше бейзболна шапка, нахлупена ниско над очите, така че косата му оставаше скрита, а лицето му беше в сянка. Момчето беше чернокосо и хубавичко, облечено в бял пуловер, като този на майката. Момичето беше бузесто и изглеждаше очарователно в своята синя рокличка с дълъг ръкав, вероятно кадифена, набрана в горната си част и с дантелена якичка, в белия си чорапогащник и обувки тип „Мери Джейн“ Нейната коса също беше черна, подстригана късо, така че едва докосваше раменете й. Бретонът й почти стигаше до очите. Имаше нещо в снимката, което смущаваше Лиса и което вероятно беше свързано с начина, по който изглеждаше жената. Естествено, беше невъзможно тези хора да имат някаква връзка с нея самата. Голямата прилика между нея и жената можеше да бъде резултат от малките размери и недотам добрия фокус на снимката. Ако имаше по-добра и ясна снимка, вероятно приликите щяха да се сведат до цвета на косата и до ръста.

— Странно — каза тя, затвори досието и го остави настрана.

— Да — съгласи се Ринко, като прибави още едно досие за сканиране към малката купчина до компютъра.

— Това ли е всичко, което ще кажеш? — попита Джемел с негодувание.

Лиса сви рамене.

— Не казват ли, че всеки има двойник някъде? Може би това е моят.

— Ако аз бях на твое място, със сигурност щях да искам да науча повече. Но както и да е. — Джемел звучеше разочаровано. Няколко минути по-късно тя излезе от стаята и Лиса се захвана за безсмислената работа да компютъризира досиетата.

В пет часа — край на работното време на предишната й непрежалима длъжност като изгряващ сътрудник в „Тод, Ларкман и Спрингър“ — гърбът вече я болеше. Ръцете й бяха отпаднали. От прекомерно дългото седене пред компютъра пред очите й се мержелееха лилави петна. Осъзнавайки закъснението си от час и двайсет минути, както любезно беше подчертал Скот тази сутрин като непростимо, тя продължи да работи упорито, дори след като Ринко, с пъшкане и оплакване, че се е схванал, стана от пода и даде да се разбере, че смята да си ходи.

— Върви, аз ще се оправя — подкани го тя. Погледна към часовника си и видя, че е около шест и десет. До шест и половина щеше да е наваксала закъснението си и Скот можеше да върви по дяволите.

— Да, тръгвам си, оставям те сама тук долу и евентуално на някой психар, който идва да дръпне един джойнт. — Ринко поклати глава. — Това място е било предназначено за кланица. Хайде, Грант, използвай въображението си. Махай се, докато можеш.

Лиса вдигна поглед от екрана и се засмя.

— По-добре да не използвам въображението си, ако ще ме докара дотук.

— Досиетата няма да избягат. Тук съм от средата на май и нямам дори малък напредък. Мисля, че се размножават в тъмното.

Това, че досиетата няма да избягат, беше толкова вярно, че Лиса склони. Избута назад стола, стана и се протегна. Боже, гърбът й се беше вдървил! Погледът й попадна върху досието на семейство Гарсия. Знаеше, че е нелепо да смята, че това има нещо общо с нея, но все пак бе заинтригувана от мисълта за мистериозно изчезналото семейство и за приликата с жената. Може би бяха роднини, някакви далечни братовчеди. Някой у дома би могъл да знае. В крайна сметка, можеше да си спомнят за изчезването на семейството, тъй като със сигурност това бе предизвикало шум в местните медии.

— Трябва да заключиш, нали? — Нещо й просветна и тя се ухили на Ринко, докато взимаше дамската си чанта и куфарчето от пода. Ключовете, с които той нетърпеливо подрънкваше, я накараха да се усети. — Затова искаш да ме изкараш оттук. Не можеш да заключиш, докато не си тръгна.

— Може би. — Насиленият му отговор го издаде. — Може би в седем започва концерт, за който имам билети. Може би. Това е всичко, което казвам.

— Какъв концерт? — Погледна виновно Ринко, който връщаше непрочетените папки от пода обратно в кутията, откъдето бяха взети, грабна досието на Гарсия и го мушна в куфарчето си. Щеше да го прочете в свободното си време довечера и да го донесе утре, без никой да разбере и без нищо да пострада. Дори нямаше да скрие намерението си от Ринко, който и без това не би могъл да я спре, но не искаше да му създава неприятности, ако някой разбереше, че е взела досието.

— „Дед Вампайърс“. Ще свирят заедно със „Скутър Бойс“ и „Ла Гордита“.

Това бяха, доколкото Лиса смътно си спомняше, местни групи.

— Звучи чудесно. — Тя го поведе навън, изчака, докато той изгаси осветлението и заключи, и тръгна с него към асансьора.

— Би трябвало да е страхотно — съгласи се Ринко.

— Стадион „Руп Арена“? — попита тя, докато се качваха в асансьора. Мислеше си за задръстванията, които щяха да се образуват ако ставаше въпрос за това главно място за провеждане на представления и всякакви други големи мероприятия, особено за баскетболните мачове на отбора на „Университета Кентъки“.

— Ще им се. — Той поклати глава. — На открито е, във „Фроли Парк“.

— Среща ли имаш?

— Просто ще се пошляем с приятели.

Асансьорът спря и те, излязоха в просторното, кънтящо фоайе с мраморен под, след което се сляха с потока от напускащи сградата хора. Топлото и меко вечерно юлско слънце ги огря, когато излизаха през една от многото врати със затъмнени стъкла, които представляваха част от дългата стъклена фасада с кехлибарен цвят. Бетонната настилка под краката им още излъчваше достатъчно горещина, за да изпържиш яйце, слънцето все още висеше над хоризонта като ярка оранжева бейзболна топка, а в купето на „Ягуара“, който беше ремонтиран и докаран на паркинга, докато тя работеше, вероятно беше горещо като в пещ. Но точно меките, златни вечерни часове бяха това, което правеше лятото в тревистата област на Кентъки вълшебно. Тези вечери липсваха най-много на Лиса, когато замина за „Уелсли Колидж“ в Масачузетс, оттам за „Правния университет“ в Бостън, а после пое по най-прекия път към професионалното си развитие като сътрудник в една от челните юридически фирми в Бостън. Тя се беше върнала у дома миналия октомври заради майка си, но това първо лято, прекарано на юг след толкова години, й напомни защо не искаше да замине първия път.

— Прекрасна нощ за концерт — каза Лиса.

— Да.

— Лека нощ, Грант, Ринко — подвикна Янцен през рамото й. Като балансираше с купчината книги и досиета, както и с дамската си чанта и куфарчето, тя премина бързо покрай тях и се отправи към паркинга.

— Лека — отговориха й Лиса и Ринко в един глас.

Бърз поглед към пълното с копнеж изражение на Ринко, проследяващ с очи веещите се руси коси на Янцен и полюшващата й се пола, Лиса направи изненадващо откритие — той си падаше по Янцен.

— Иди да й предложиш помощ за книгите — пришпори тя Ринко шепнешком.

Той погледна изненадано към нея, сякаш подозираше, че тя би могла, незнайно как, да е разкрила тайната му, и поклати глава.

— Не. Тя се оправя и сама, а и без това трябва да тръгвам за концерта си. — Вече бяха стигнали до паркинга, Ринко, махна с ръка за довиждане и зави към стария си ван „Додж“, а Лиса продължи към мястото, където мъжът от сервиза й беше казал, че е паркирал колата й. — Ще се видим утре.

— Приятно прекарване на концерта.

Петнайсет минути по-късно Лиса вече беше оставила зад гърба си малкия, но изпълнен с живот Лексингтън. Веднъж пресякла стария мост с две платна над река Кентъки ленива шир от кална вода, любимо място на местните рибари — тя вече беше в окръг Удфорд. Покритите с листа второкласни пътища, които водеха към „Грейсън Спрингс“, бяха тесни и лъкатушещи. Живописни мостове над криволичещи потоци обточени със стени от хоросанов камък, строени от странстващи ирландски зидари преди около двеста години допълваха гледката. Малки и големи ферми осейваха пейзажа. Те варираха от мизерни стопанства с няколко кокошки и крава, които едва изхранваха собствениците си, до имения с климатизирани конюшни и просторни пасища с чистокръвни животни, сред които някога „Грейсън Спрингс“ бе бил диамантът в короната. От всички страни се простираха тучни полета, покрити с прословутата ливадна метличина на Кентъки, наричана синя трева. Лиса неведнъж бе трябвало да обяснява на свои разочаровани приятели от колежа, дошли на посещение, че синята трева всъщност не е наистина синя. Беше зелена като всяка друга трева, освен в определени дни, когато вятърът духаше от правилната посока, светлината беше подходяща и… Е, достатъчно беше да се каже, че в деветдесет и девет процента от случаите синята трева беше зелена. Но какъвто и цвят да имаше, тя беше идеална за отглеждането на най-добрите състезателни коне в света и поколения наред я засяваха именно заради това.

Лиса често си мислеше, че това място е едно от последните оцелели кътчета на аристократизма в Америка. Хората тук знаеха потеклото си и от значение бе кой си. Ако не си син или дъщеря на някое от семействата от привилегированата класа, ти оставаш невидим, просто една пчела работничка, трудеща се в кошера на обикновения живот. Някои от най-заможните хора в света живееха тук, имаха къщи или посещаваха този край редовно. Английската кралица беше прекарала почти едногодишна почивка в „Лейнс Енд“, друга от първокласните ферми, чиито собственици бяха сред най-близките приятели на Нейно Величество. На местните търгове за коне редовно присъстваха владетелите на Саудитска Арабия и разграбваха най-добрата стока на цени, които извикваха усмивка върху лицата на търговците. Холивудски звезди, европейски дизайнери и бизнесмени милиардери живееха в тих разкош в обширни имоти, за които никой извън малкия затворен свят не знаеше. Толкова много първокласни частни самолети кацаха и излитаха от летище „Блу Грас“, че търговските му функции отстъпваха на заден план пред основната задача, а именно — да угажда на елита. Името „Кийнланд Рейс Корс“, с което наричаха хиподрума в Лексингтън, се харесваше повече на богаташите и звучеше много по-шикозно от традиционното „Кийнланд Рейс Трек“.

Мястото беше красиво, старомодно и представляваше нейния скъп дом. Беше се върнала само преди осем месеца, но бе готова да се закълне, че усеща как дълбоко вкорененият й южен аристократизъм потича отново във вените й като жизнен сок. Понякога тя копнееше за Бостън, както копнееше за хладен бриз посред непоносима жега. Един ден, когато всичко тук се успокои, смяташе да се върне в Бостън и да събере отново парчетата на живота, който си бе създала.

Лиса бе върната обратно в настоящето от „Петата симфония“ на Бетовен, звучаща от дамската й чанта. Така звънеше мобилният й телефон. Извади го от чантата си и видя, че я търси Джоел. Младши съдружник в бързо развиващата се и просперираща фирма за недвижими имоти на баща си, той беше отлетял, след като откара Лиса до работата й, с баща си за Чикаго, където имаха ангажимент, който щеше да ги задържи до следващия ден.

— Обаждам се просто да видя как си — каза той, когато Лиса вдигна телефона. Тя предположи, че е пристигнал току-що. Мургав, рус и достатъчно красив, за да участва в реклама на „Ралф Лорен“, Джоел беше още едно от децата на елита. Баща му беше близък приятел на нейния баща, което означаваше, че тя познава Джоел, откакто се помни. Бяха на една и съща възраст, в гимназията движеха в една и съща компания от необуздани богаташки деца и ходеха от достатъчно дълго време, за да бъде той неин кавалер на абитуриентския бал. Когато при завръщането й у дома я покани да излязат, тя не видя никаква причина да му откаже. Оттогава започнаха да се виждат все по-често и по-често. Скоро той даде ясно да се разбере, че иска нещо повече, т.е. да правят секс — нещо, за което Лиса все още не бе готова. От опит знаеше, че сексът рано или късно води до голяма каша и драма, а точно в този момент имаше достатъчно грижи, за да се задълбочава в нещо, което никога нямаше да бъде нищо повече от мимолетна връзка — освен ако не останеше в Лексингтън за постоянно, а тя изобщо нямаше такова намерение.

— Как мина полетът ти? — попита тя.

— Добре. Оправиха ли ти колата?

— В момента се прибирам с нея.

— Хубаво. Нещо интересно в работата?

Лиса си помисли да му каже, че едва не я бяха уволнили. Тогава обаче щеше да се наложи да спомене за Скот, а при положение че двамата никога не се бяха харесвали, това щеше да доведе до много по-сериозен разговор, който тя нямаше желание да води. Вместо това му разказа за случая на семейство Гарсия и за огромната й прилика с Анджела Гарсия.

— Преди да започнеш да си въобразяваш разни неща, може би първо трябва да разгледаш по-добре снимката. — Тонът на Джоел беше сух. — Не можеш да разчиташ на една размазана снимка.

— Взех със себе си досието. На път за работа утре бих могла да занеса снимката в „Уолгрийнс“, за да я увеличат и да направят копие. — Идеята й хрумна в момента, но й се стори добра.

— Звучи добре — каза Джоел, след което Лиса чу нечий глас на фона. — Татко те поздравява.

— Кажи му, че и аз го поздравявам — отговори Лиса. Санфорд Пейтън не беше от любимите й хора — освен че беше приятел и съдружник на баща й, той имаше склонност да се държи с Джоел като с некадърен десетгодишен хлапак, а нея никога не бе одобрявал. И все пак тя се стараеше да е учтива.

— Виж, трябва да затварям. Ще се прибера утре късно. Ако не се видим преди това, не забравяй, че в събота сме в кънтри клуба. Ще те взема в седем.

— Ще съм готова. — Лиса си взе довиждане и затвори. Идната събота беше Четвърти юли и клубът организираше в чест на празника годишно празненство с шведска маса, танци и фойерверки. Събитието беше популярно — привличаше тълпи от хора и винаги гарантираше забавление. Повечето от приятелите й, които все още бяха в града, щяха да присъстват. Надяваше се, че в работата няма да изникне нещо, което да я възпрепятства. Почивните дни, особено съботите, бяха теоретична възможност за почти всеки в прокуратурата.

Все пак Четвърти юли беше национален празник. Ако се наложеше, щеше да измисли някоя нагла лъжа, с която да оправдае невъзможността си да отиде на работа.

Обмисляйки различни възможности за безопасно оправдание, Лиса гледаше разсеяно лудориите на животните в полето, когато „Ягуарът“ попадна в дупка на пътя и изгасна. Просто ей така.

— О, не! — изпъшка тя, заслушана със страх в шума на отказващия двигател.

Едва успя да отклони колата встрани от пътя, преди напълно да изгасне.

— Проклета бракма — измърмори Лиса.

Даде на първа скорост просто защото реши, че така е редно, и погледна отчаяно показателя за горивото, с надеждата това да е проблемът. Нямаше такъв късмет. Резервоарът беше пълен. Освен ако показателят не бе дефектен като всичко друго в колата, проблемът беше другаде. Лиса си помисли, че вероятно има повреда в скоростната кутия, която се предполагаше, че трябва да са ремонтирали в сервиза. Колата дори не беше нейна, а на майка й. Марта Грант винаги беше карала „Ягуар“ и този бе последният, който купи, преди да започне да проявява симптоми на амиотрофична латерална склероза — диагноза, поставена й преди четири години. За съжаление, колата не беше подходяща за жена в инвалидна количка, така че Лиса замени своята надеждна „Хонда“ с достатъчно просторен ван. Финансовото състояние на стопанството не им позволяваше да купят друга кола, а Лиса не искаше да натъжава майка си, като я лишава от поредния символ на отминалия й живот.

Това беше причината, поради която тя не можа да се отърве от „Ягуара“.

Лиса тършуваше в чантата си за мобилния телефон, когато внезапното отваряне на вратата до нея я накара да подскочи и да изпищи.