Карън Робърдс
Живот в лъжа (19)

Глава 18

— От „Уол-Март“ ли купи това? — Нола гледаше недоверчиво бялото ленено сако на Лиса, което беше облякла с проста бяла тениска и спортни черни панталони. — Направо не мога да повярвам. Много е сладурско!

— Имат някои хубави неща. Просто трябва да потърсиш. Пробвай да пазаруваш някой път там. Ще се изненадаш. — С прикрита усмивка, Лиса хапна от салатата си с риба тон. Рибата беше поднесена върху маруля и заобиколена от парченца червени домати. Изглеждаше толкова вкусно, че Лиса бе решена да я изяде до последната хапка. Освен това цената й беше доста висока и тя рядко си позволяваше този лукс напоследък. Двете с Нола седяха в сепаре в един от любимите си ресторанти — „Фортунис“ — който се намираше в оживения център на Лексингтън. Беше петък на обяд и мястото — популярно сред адвокатските среди заради близостта си до съдебната палата — бе препълнено и шумно. Тъй като в един Лиса трябваше да е в съдебната зала с документите, а часът вече беше дванайсет и половина, двете привършваха обяда.

Нола, която беше пристрастена към пазаруването от скъпи бутици, отхвърли предложението за „Уол-Март“

— Скъпа, забрави за „Уол-Март“. Донесох ти два големи кашона, пълни с качествени неща. Имаш късмет, че носим един и същи размер.

Лиса се усмихна на приятелката си. Наистина носеха един и същи размер, въпреки че Нола беше с около шест сантиметра по-ниска и със значително по-пищни форми. Вкусовете им обаче се различаваха доста. Нола беше синеока, със златисти къдрици, които се спускаха по раменете й, със закръглени бузи и вирнат нос. Въпреки своите двайсет и осем години, тя имаше хубостта на тийнейджърка. Обичаше ярките цветове, копринените материи, изрязаните горни дрехи, късите поли и прилепналите рокли. Ако в гардероба й имаше костюм, Лиса все още не го бе виждала. Единственото нещо, за което споделяха един и същи вкус, бяха обувките. И двете предпочитаха греховно скъпите високи токчета. Като богаташко дете, Нола можеше да си ги позволи. За съжаление, същото не важеше вече за Лиса.

 

— Не забравяй, че съм адвокат. Работя в консервативна среда.

— Хей, всичко, което съм ти донесла, е класика. Подходящо е за всякакъв случай. — Очите на Нола искряха. — Затова и ти го давам. Погрешни покупки. Кой иска да е скучен?

— Много ти благодаря.

— Знаеш, че не го казвам с лошо. О, виж кой е тук!

Нола гледаше зад Лиса, която се обърна към вратата. В първия момент, докато оглеждаше тълпата, не разпозна никой.

— Не, виж… — понечи да каже тя.

— Отиват към масата. — Нола вече махаше. — Боже, толкова е секси. Не ми казвай, че не мислиш така.

— За кого…

Гласът на Лиса заглъхна, когато видя Скот. Беше облечен в син костюм и беше в компанията на хора от офиса. Цялата група вървеше след една от сервитьорките към ВИП залата. Като областен прокурор, Скот беше достатъчно високопоставена личност, за да се ползва с привилегии.

А и наистина изглеждаше секси.

Скот ги забеляза и отговори на Нола с махване. Каза нещо на групата с него и се запъти към тях. Лиса познаваше някои от хората, с които бе дошъл — Пратчет, Елис и Кейн, която й хвърли мръснишки поглед — и им махна леко с ръка за поздрав. Всички, с изключение на Кейн, й отвърнаха.

„Майната й на Кейн.“

— Не забравяй, че сега ми е шеф — изсъска Лиса на Нола.

— Не е ли вълнуващо? — Нола се усмихна похотливо. — Скочи ли му вече в офиса?

— Не!

— Не ми казвай, че не ти е хрумвало?

— Не, не ми е хрумвало.

— Обзалагам се, че сексът с него ще е феноменален. Такъв жребец е. Всички тези мускули…

— Нола! — Лиса виждаше, че Скот идва към тях. Последното нещо, което искаше, беше той да ги чуе. — Тихо.

По мургавата кожа на Лиса изчервяването не личеше, но тя усети как лицето й пламва, когато Скот доближи масата им. Причината беше в глупавия брътвеж на Нола и тя стрелна смъртоносно с поглед приятелката си, като се надяваше това да е достатъчно, за да я накара да внимава с приказките си. Лиса не бе виждала Скот от сряда вечерта. Беше й се обадил вчера, за да й каже, че има копие от досието на Гарсия, че тя наистина си прилича с жената от снимката и че ще се разпореди някой да прегледа случая. Лиса се разтревожи, но той я увери, че ще я държи настрана от разследването, докато не се разбере накъде могат да ги отведат евентуалните следи. Отново я предупреди да не се замесва в това. Когато тя се опита да се възпротиви, той наблегна на факта, че това не е молба, а заповед. За нея това беше проява на типичната за Скот арогантност и тя му го каза. Според него обаче този въпрос не беше личен, а свързан с работата, така че се налагаше тя да се подчини. В крайна сметка, Лиса му затвори телефона. Миналата вечер той се бе отбил в болницата, но тя не можа да го види, тъй като бе в кафенето на долния етаж с Анди. Тази сутрин се върна на работа и бе толкова затрупана със задачи, че успя да се освободи за малко чак за обяд. Щеше да пропусне и него, ако не се бе вече уговорила с Нола. Дори и да имаше желание да се засече със Скот — а тя нямаше — това бе невъзможно, тъй като той бе прекарал сутринта другаде.

Независимо от скорошната им кавга, сега Лиса установи, че се радва да го види.

— Скот! — Нола скочи от мястото си, за да го прегърне. Тя беше както винаги сексапилна, облечена с предизвикателна розова блуза без ръкави, с къса черна пола на розови цветя, носеше бижута и невероятно високи обувки. Притиснала закръглените си форми към силното тяло на Скот, тя изглеждаше непоносимо женствена.

— Нола. — Скот по-скоро направи усилие да изтърпи прегръдката, отколкото да й отвърне със същото. Той бе винаги малко резервиран към Нола, която се държеше хищнически с мъжете, които я привличаха. Очите му срещнаха тези на Лиса. — Здравей, Лиса.

— Здравей, Скот. — Тя присви поглед. Скот й се усмихна — бавна, проникновена усмивка, която накара сърцето й да забие малко по-бързо.

„Мили боже, и аз съм като Нола.“

При тази мисъл тя сключи вежди. Усмивката му се разшири.

— Чувам, че си бил голям герой. — Нола го освободи от прегръдката си с очевидна неохота и седна обратно на мястото си.

— Какво имаш предвид?

— Разказах й как ме спаси от горящата къща. — Лиса го измери с поглед. — Че ме грабна на ръце и така нататък. Буквално й потекоха лигите.

— Е, от време на време трябва да надявам лъскавите си рицарски доспехи. Знаеш как е.

Нола се изкикоти. Лиса не.

— Това каква ме прави? Девойката в беда? — попита тя язвително.

— По-скоро принцесата от кулата.

Погледите им се срещнаха. Преди Лиса да успее да отговори, Нола го удостои с най-пленителната си усмивка.

— Не съм те виждала от цяла вечност. Защо не се присъединиш към нас?

— Той е с компания. — Лиса едва устоя на желанието да срита приятелката си под масата. — А и ние почти свършихме.

— Тъкмо смятах да си поръчам десерт.

Това беше нещо ново за Лиса. Нола беше вечно на диета и никога не ядеше десерт. Освен това знаеше добре, че Лиса, макар и понякога да си поръчваше десерт, сега нямаше време. Като се преструваше, че не забелязва изненадания поглед на Лиса, Нола се усмихна на Скот и леко се изви, така че да подчертае формите си. Това беше едно от запазените й движения за съблазняване. Лиса го бе виждала хиляди пъти през годините. Както се очакваше, Скот плъзна поглед надолу и тя установи, че той прави същото, което бяха правили безброй мъже преди него — наслаждаваше се на гледката. Деколтето на Нола беше дълбоко и Лиса не се съмняваше, че от позицията на Скот се разкриваше щедра гледка към бюста й. Всъщност Нола целеше именно това. Тя беше безсрамна флиртаджийка. Винаги бе била такава и винаги щеше да бъде. Използваше предимствата на пищните си форми. Целеше се в Скот още откакто влезе в пубертета, но до този момент безуспешно. Досега Лиса винаги се възхищаваше на нейната агресивност спрямо мъжете. Когато бяха сами, Нола обикновено казваше за мъжете, които преследваше: „Нола получава каквото иска“. Лиса винаги се смееше на това, защото си беше самата истина.

Но този път не й беше толкова забавно. Не и когато мерникът на Нола беше насочен към Скот. Защо ли това я притесняваше? Дори не искаше да се замисля.

Скот вероятно бе усетил тежкия поглед на Лиса, тъй като внезапно вдигна очи и срещна нейните. Не можа да се сдържи. Стрелна го със смразяващ поглед.

— Гарантирам, че сме много по-забавни от хората, с които е дошъл — добави Нола. — Не изглеждат никак вълнуващи.

— Не е учтиво — предупреди я Лиса с усмивка. Искрено се надяваше да не изглежда изкуствено, както й се струваше.

Нола не й обърна внимание.

— Щеше ми се да можех. — Скот отново гледаше към Нола, но този път в очите. Лека усмивка бе изписана на лицето му. Лиса не хареса тази усмивка. Предполагаше, че е реакция на нейния студен поглед. — За съжаление, имам работен обяд. Колкото и да искам, не мога да се освободя. Дори и заради компанията на две толкова красиви дами.

В отговор на това безочливо и нетипично за Скот ласкателство, усмивката на Лиса стана презрителна. Не че някой забеляза.

— Много жалко. — Нола направи очарователна нацупена физиономия. След това очите й блеснаха. — Знаеш ли, като се замисля, много се радвам, че се срещнахме. Спомняш ли си Марк Томас? Та Марк Томас и аз трябваше да отидем с Лиса и Джоел и с други наши приятели на празненството за Четвърти юли утре вечер, но с него тъкмо скъсахме. Така че това отпада. Но аз все още искам да отида, което означава, че ми трябва кавалер. — Тя засия в усмивка. — Ти можеш да ме заведеш, ако искаш.

Лиса изпита ужас при тези думи. Очите й се приковаха върху лицето на Скот.

Скот се усмихна по-широко.

— Определено искам.

За момент Лиса не вярваше на ушите си. Ако не затвореше уста, ченето й щеше да падне от изненада. За щастие, Скот се усмихваше на Нола и никой от двамата не я гледаше.

— Наистина ли? — Гласът на Нола внезапно прозвуча като този на развълнувано малко момиченце. Тя обаче бързо се съвзе. — Чудесно. Ще си прекараме прекрасно. Кънтри клубът винаги организира невероятни забави.

Лиса си спомни, че Скот никога не бе ходил на някоя от тях. Клубът не беше достъпен за всички. Освен ако не си член или придружител на някой от членовете му, не можеш да влезеш. Като момиче тя плуваше там, играеше тенис там, ходеше на партитата и танците, които се организираха там. Година след година тя беше част от клуба, без дори да се замисли. Това беше част от живота й. Но не и от този на Скот.

— Какво ще кажеш да ти се обадя по-късно и да се уговорим? — Той все още се усмихваше на Нола. Внезапно Лиса се почувства излишна, а това чувство никак не й се нравеше.

Нола все така сияеше.

— Имаш ли ми телефонния номер?

— Ако го нямам, ще го намеря. — Скот погледна Лиса усмихнат, което я накара да мисли, че той може би знае за недоволството й. Тя моментално овладя изражението си. — Нямаш нищо против да се присъединя към компанията ви, нали, Принцесо?

Лиса бе пощадена от задължението да отговори, тъй като сервитьорката дойде до масата им.

— Нещо друго, дами? — попита тя.

Лиса поклати глава.

— Сметката, моля. — Гласът й вероятно прозвуча по-твърдо от необходимото.

— Ами десертът? — попита Скот.

— Може би друг път. — Нола е трябвало да стане актриса помисли си Лиса. Звучеше наистина изпълнена със съжаление.

— Мразя да се наям и да стана, но трябва да вървя. — Когато сервитьорката остави сметката, Лиса извади двайсетачка — знаеше добре своя дял от сметката, защото почти винаги ядеше едно и също — и я сложи на масата. — Трябва да съм в съда в един. Не мога да си позволя да закъснея.

— Да, чух, че шефът ти е истински задник — каза Скот провлечено и накара Нола да се закикоти отново. Звукът стържеше по нервите на Лиса като нокти по черна дъска. Докато се измъкваше от сепарето, тя стрелна Скот с унищожителен поглед. Именно той беше този, който я дразнеше ужасно. Нола си беше просто Нола.

— Лиса, почакай! Не си тръгвай, преди да съм ти дала кашоните — викна Нола след нея. Лиса си пробиваше път през масите, след като махна за довиждане и на двамата. Обърна се за момент назад и забеляза, че приятелката й е само на няколко метра зад нея. Скот все още седеше до сепарето и говореше нещо на сервитьорката. Нола я настигна и тя направи всичко по силите си, за да изтрие мрачния поглед от лицето си. Лиса отвори вратата и се озова сред ярката слънчева светлина и влагата на паркинга. Приятелката й беше точно зад нея.

— Скъпа, не съм те разстроила с нещо, нали? — Нола беше малко задъхана. Лиса осъзна, че върви прекалено бързо за жена, която спокойно си тръгва от обяд с приятелка, и забави крачката. — Ако знаех, че имаш интерес към него, никога нямаше да го поканя. Знаеш това.

Лиса разбра с огорчение, че очевидно недоволството й е видно. Доколкото познаваше Скот, той едва ли бе пропуснал да го забележи.

„Проклятие.“

Тя закачи усмивка на лицето си и се постара да си върне равновесието. Погледна към Нола, която се бе изравнила нея, докато вървяха през претъпкания паркинг, където бяха колите им.

— Не се интересувам от него.

— Сигурна ли си? Защото мога да ти кажа, че излъчваш доста явни сигнали, които говорят противното.

Силен звук от клаксон накара Лиса да подскочи. Това беше пресилена реакция, която не би се случила, ако нервите й не бяха опънати. Тя разпозна звука и моментално се ядоса сама на себе си. Ресторантът се намираше на един ъгъл и пресечката пред тях беше натоварена по това време на деня. Токчетата на двете жени трополяха на фона на шума от гуми и спиращи и потеглящи автомобили. Миризма на бензин се носеше из въздуха. Новата двайсететажна банка от другата страна на улицата беше с огледална фасада, която отразяваше толкова ярко светлината, че Лиса трябваше да закрие очи с ръка. Не беше учудващо, че главоболието, което смяташе, че контролира с големи дози тиленол, се бе върнало.

— Лиса?

„Добре, успокой се!“

— Просто понякога той ужасно ме дразни. Чу ли как ми каза „Принцесо“? Нарича ме така от дванайсет години, вбесява ме всеки път и той добре го знае. Но именно затова го прави, разбира се.

— Аха. — Нола не прозвуча напълно убедено. — Бях забравила как вие двамата винаги се нападахте взаимно. Но ако има проблем, просто ми кажи. Ще се обадя на господин Готин областен прокурор и ще му кажа, че уговорката отпада. Приятелките винаги са преди гаджетата.

Лиса се засмя. Знаеше, че Нола би го направила. Просто трябваше да каже.

„Не и в този живот.“

— Не, няма проблем. Но не ти ли хрумна, когато канеше шефа ми, че може да е малко неловко за мен да изляза на двойна среща с него?

Нола я погледна дяволито.

— Когато го канех, мислех повече за господин Готин, отколкото за господин Областен прокурор. И определено не мислех за шефа на най-добрата си приятелка.

— Ще приема това за „не“.

— Да, така е. Но не виждам защо това, че Скот ти е шеф, има някакво значение. Какво, да не би да планираше да се натискаш с Джоел по средата на дансинга? Чакай само да му кажа, ще бъде очарован. — Нола спря, защото стигна до белия си „Лексус“. Натисна едно копче на ключодържателя и отвори багажника.

— Не съм планирала такова нещо. И да не си посмяла да му кажеш. — Лиса знаеше, че Нола и Джоел често се засичат. Познаваше добре приятелката си и беше убедена, че е способна да го направи. — Просто е неловко и толкова.

Лиса се запъти към блестящия на слънцето „Ягуар“ и отвори багажника, за да натовари големите кафяви кашони, пълни с дрехи. Нола вече вадеше един от тях. Лиса установи, че не е тежък. Взе го и внимателно го сложи в багажника си. Там беше и куклата Катрина, до купчината албуми — обърната по гръб и със затворени очи. Лиса бързо отмести поглед от куклата, която бе придобила странната способност да я плаши. Радваше се на възможността да се разсее от неприятното чувство, докато вземаше втория кашон от ръцете на Нола. Точно когато го слагаше в багажника до другия, нечий глас зад нея каза:

— Лиса?

Тя познаваше този глас. Настръхна, остави кашона, който започна да тежи като олово, обърна се и видя Барти. Той беше висок и красив, с блестящи сини очи и сребриста фризирана коса. Усмихваше се с голямата си крокодилска усмивка, сякаш се радваше да я види. Лиса обаче знаеше, че той тайно проклина съдбата, която ги бе довела до един и същи паркинг. Тъжното бе, че Барти приличаше на съдия — изискан, отговорен, благороден, което само доказваше колко лъжовен може да е външният вид. Последният контакт на Лиса с него бе чрез съобщение, което бе оставил за нея по телефона. Казваше й да му се обади, ако двете с майка й се нуждаят от нещо. Беше очевидно, че обаждането е по задължение, така че тя не си направи труда да отговори. Всичко в него — от скъпия костюм и внимателно поддържан тен до доброто му настроение — я дразнеше. Изглеждаше поне десет години по-млад, а беше на шейсет и осем. Лиса се сети за майка си и настръхна.

— Барти. — Гласът й беше равнодушен. Когато стигна до нея, за момент той се поколеба дали да я прегърне, но нещо в изражението й вероятно го разубеди. — Мислех, че днес нямаш възможност да обядваш, защото Тод е на състезание. Или… О, чакай, не беше ли заради процеса? Никога не мога да запомня.

Лиса усети до себе си Нола, която се бе приближила за подкрепа. Приятелката й бе добре запозната с отношенията между двамата.

Усмивката на Барти остана на лицето му. Дори не му мигна окото.

— Състезанието свърши рано. Знаеш, че беше в „Пол Дънбар“ — Едно от големите държавни училища в Лексингтън. — Затова бях в града. След състезанието Джил и Тод отидоха в Данвил, за да видят „Сентър Колидж“, така че се оказах свободен. Обади ми се Санфорд и решихме да се отбием тук да хапнем, преди да се прибера у дома.

— Съжалявам за пожара, Лиса. — Санфорд Пейтън я поздрави с кимване и се обърна към Нола. — Здравей, Нола.

До този момент Лиса не го бе забелязала, но той както винаги стоеше неотлъчно до Барти. Бащата на Джоел не притежаваше нищо от красотата на сина си, въпреки че можеше да бъде много чаровен, когато пожелаеше. Оплешивяващ, с къса посребрена коса, с добре развита челюст, със закръглен гръден кош и с все още властен външен вид, макар и на възрастта на Барти, той приличаше на застаряващ мафиот. Като дългогодишен близък приятел и бизнес съдружник на баща й, Лиса го познаваше от малка. Като баща на Джоел, тя се виждаше със Санфорд от време на време, но определено по-често, отколкото със собствения си баща. Освен склонността му да тормози Джоел, Лиса не знаеше нищо лошо за него, но и това, в комбинация с приятелството му с Барти, беше повече от достатъчно, за да не го харесва.

— Благодаря — каза тя. Нола, която според Лиса не можеше да се сдържа, когато ставаше въпрос за свободен мъж — Санфорд бе вдовец — засия.

— Нола, точно така. — Барти звучеше очарован. Лиса бе забелязала, че баща й огледа набързо приятелката й. — Нола Хемптън. Сега си спомням. Боже, не съм те виждал от гимназията. Аз…

— Съжалявам, че те прекъсвам, но трябва да вървя. В един трябва да съм в съда. — Лиса се обърна, за да затвори багажника, и отряза Барти без всякакво угризение. Погледна към Нола, чиито крака бяха точно до бронята. — По-добре да се отдръпнеш.

— Разбира се. — Нола отстъпи няколко крачки назад, Барти, който тъкмо обясняваше колко невероятно е, че и двете вече са големи, спря по средата на сладкодумната си реч.

— Боже мой, какво е това? — каза той с дрезгав глас. Тонът му бе толкова странен, че Лиса, която тъкмо се канеше да затвори капака на багажника, се обърна вместо това към него. Очите му бяха вторачени в Катрина. Не помръдваше и изглеждаше, сякаш едва диша. Най-подходящата дума, която хрумна на Лиса, за да опише изражението му, бе „вцепенен“.