Карън Робърдс
Живот в лъжа (2)

Глава 1

— Пропусна съдебното заседание! Съдията скастри Кейн, че е неподготвена. Тя не е щастлива, нито пък аз. — Скот Бюканън влетя, преди вратата на кабинета му, която Лиса Грант затваряше след себе си, напълно да се хлопне. Знаеше, че е виновна, и въпреки всичко трепереше в душата си при мисълта, че техните колеги — не, нейните колеги, защото той беше шефът — биха могли да чуят всяка дума.

— Имах проблеми с колата. — Знаеше, че би трябвало унизително да се моли за извинение. И щеше да го направи, ако шефът й беше всеки друг, а не той. Със свит стомах, тя спря в средата на просторния ъглов кабинет, за да срещне погледа му.

— Глупости. — Той стоеше зад очуканото си метално бюро — нямаше скъп махагон за този областен прокурор, приятел на работническата класа! — Гледаше я свирепо със светлосините си очи, които този вторник сутрин бяха леко зачервени, все едно бе препил предната вечер или по-вероятно — все едно бе работил до малките часове. Късата му и гъста тютюнево кафява коса изглеждаше така, сякаш скоро бе прокарал от раздразнение пръстите си през нея. Дебелите му вежди бяха смръщени. Четвъртитата му челюст изглеждаше още по-заядлива от обикновено. Беше свалил сакото на костюма си, провесено сега на облегалката на стола, и контрастът между бялата риза, бледосинята вратовръзка и мургавата кожа на лицето и врата му беше очевиден. Той бе широкоплещест, мускулест мъж на трийсет и две години, който имаше вид точно на това, което и беше — син на често безработен механик, който цял живот се беше занимавал с физически труд, докато не бе успял да си пробие път към правното училище.

— Това е истината.

Лицето му стана напрегнато.

— Ела тук.

От начина, по който я гледаше, тя разбра, че не се шегува, затова се подчини, като държеше високо вдигната главата си, докато очите му я оглеждаха подигравателно. Лиса осъзнаваше, че невъзмутимата й елегантност, която излъчваше на фона на гнева му, и задухата на ранния юни го влудяваха, а това я караше да изпитва поне малко задоволство. Двайсет и осем годишна, тя достатъчно често беше чувала, че е красива, за да има ясна преценка за собствената си привлекателност, а беше сигурна, че и той си дава сметка. Лицето й бе овално, очите — големи и с цвят на карамел, леко скосени. Кожата й бе естествено светлокафява, което означаваше, че рядко й се налага да прибягва до изкуствен тен. Косата й, в този момент прибрана на кок на тила, беше дълга, гъста и гарвановочерна. Черният й ленен костюм правеше впечатление на много скъп, въпреки че беше на две години. Той прилягаше на високото й, стройно тяло, все едно беше шит по мярка, както и бе. Бялата й блуза без ръкави под костюма беше копринена. Въпреки че носеше скъпите си обувки с висок ток на „Лубутен“, които беше невъзможно да се сбъркат заради червените им подметки, все още й липсваха няколко сантиметра, за да достигне неговите метър и осемдесет и пет. И все пак тя беше достатъчно висока, което искрено се надяваше да го подразни.

— Погледни през прозореца. — Когато стигна до него, той плъзна ръка около нейната, точно над лакътя й, избута я на няколко сантиметра вдясно и дръпна рязко въженцето на щорите, които покриваха големия прозорец зад бюрото му. Щорите се вдигнаха с дрънчене. Премигваща срещу яростната атака на ярката слънчева светлина, Лиса установи, че гледа към оживената улица „Мейн Стрийт“, предния вход на сградата и почти пълния паркинг. — Ето какво правех преди десет минути, защото получих обаждане от Кейн, че не си се готвила на съдебното заседание, и проверявах дали ще видя колата ти на паркинга. Знаеш ли какво видях вместо това?

Въпросът беше реторичен и Лиса знаеше отговора още преди той да й го каже. Тя трябваше да потисне порива си да направи гримаса.

— Любовника в своето „Порше“, който докарва до вратата разглезена Принцеса. О, и да не забравяме петте минути спокойно сбогуване. Много еротично, особено когато закъсняваш с цял шибан час и двайсет минути. Какво, бързият сутрешен секс продължи дълго?

Той пусна ръката й. С вдигната глава, тя се отдръпна от него, покрай невероятно разхвърляното бюро и застана насреща му.

— Върви по дяволите! — Гласът й беше любезен.

— Уволнена си, мамка му. — Неговият не беше.

— Съжалявам, ясно? Колата ми наистина се развали. — Тя отчаяно се нуждаеше от работата, иначе нямаше да го каже. — Трябваше да повикам Джоел — мъжа, с когото в момента излизаше, Джоел Пейтън, още познат като Любовника — да дойде да ме вземе.

— А какво ще кажеш за едно позвъняване до офиса междувременно? Просто за да кажеш, че може да закъснееш. — Тонът му бе пълен със сарказъм.

В интерес на истината, тя се беше обадила и бе говорила с една от колежките си, Емили Янцен, която бе обещала да вземе необходимите материали от бюрото й и да изтича до заседателната зала, за да я покрие. Чудеше се какво ли е станало с Янцен. Нещо очевидно се е случило.

Както и да е, нямаше начин да се оправдава за сметка на Янцен.

— Съжалявам — каза тя отново.

Скот изсумтя.

— Не дойде на заседанието. Тук, в офиса на областния прокурор, не правим така. Не си го позволяваме. — Той го каза, сякаш говореше на глуповато двегодишно дете. — Съдиите не обичат, когато изглеждаме неподготвени. Аз не обичам, когато изглеждаме неподготвени. Това е не-про-фе-си-о-нал-но. Чувала ли си някога тази дума?

Боже, мразеше да му раболепничи.

— Няма да се повтори.

Той я погледна спокойно и тя разбра, че е спасена. Поне от уволнението. Е, не вярваше, че той действително го мисли.

— Наистина ще е по-добре да не се повтаря. Вероятно не го знаеш, но това тук се нарича работа. От осем сутринта до приключване на работата. Почти шест дни в седмицата. Извинения не се приемат. Разбра ли?

— Да.

— Наложи ли се да проведем този разговор отново, задникът ти ще изхвърчи от офиса, преди от устата ти да е излязло и първото ласкателно извинение. Ясен ли съм?

Едва се сдържа да не му покаже среден пръст и да побегне.

— Да.

— Чудесно. — Телефонът на бюрото му започнала звъни. Той го вдигна и каза: „Добре. Тръгвам“. После затвори, без да сваля очи от нея. — Нямам време и търпение да ходя след теб, за да се уверя, че правиш това, което трябва и когато трябва, нито пък мога да си позволя да ти наема бавачка. До второ нареждане ще стоиш в мазето и ще преглеждаш неразкритите случаи. Когато слезеш долу, можеш да изпратиш Джемел да заеме твоето място. Тя поне има някаква работна етика.

Това я жегна.

— Скот…

Той вече се пъхаше в своето тънко сиво сако и излизаше иззад бюрото, запътен към вратата. Тъй като всички в офиса се обръщаха един към друг на фамилните си имена, тази грешка на езика го накара да я погледне многозначително в очите.

— Скъпа, на косъм си — той притисна палеца към показалеца си, така че между тях имаше няколко милиметра разстояние — да загубиш работата си, така че щях да внимавам, ако бях на твое място. От самото начало не исках да те наемам. Единствената причина да го направя, беше майка ти.

Мисълта да спомене, че да я наричат „скъпа“, особено на работното място, й харесваше дори по-малко, отколкото на него да чуе „Скот“, се появи и мигновено беше пропъдена. За първи път той я бе нарекъл така приблизително преди дванайсет години, така че въпреки факта, че той беше областен прокурор, който говори на новонаетата адвокатка, работеща в момента като асистент, не беше толкова унизително, колкото навярно изглеждаше. А и точно в този момент нямаше желание да го дразни повече. Не, поправка. Не трябваше да го дразни повече. Защото иначе имаше желание. Определено имаше желание.

— Тя също ви обича. — Въпреки че й беше неприятно да го признае, това бе истина. Красивата й, добросърдечна и блага майка, собственичката на „Грейсън Спрингс“ — хилядаакрова ферма за коне, която беше наследила от заможните си родители — бе проявила интерес към сина на неуспял съсед още когато момчето беше на дванайсет и то започна да работи при тях за някой долар. Оттогава, докато растеше, прекарваше по-голямата част от лятото и от свободните часове след училище, във фермата им. Марта Грант го беше поканила да се храни в кухнята (яденето се приготвяше от Елса, готвачката, но на подрастващ работник във фермата не беше позволено да влиза в къщата без изричното позволение на госпожа Марта), беше се погрижила винаги да има работа, а беше направила и безброй други неща за него, за повечето от които Лиса не знаеше нищо, но подозираше, включително за телефонните обаждания, които му уредиха стипендията, необходима да влезе в колеж. Ето защо, когато месец по-рано престижната адвокатска кантора, за която работеше, фалира под ударите на лошата икономика и тя не можеше да си намери работа в областта, Лиса преглътна гордостта си и дойде при него. Готиният бивш работник във фермата си го върна за това, че тя и приятелките й от училище „Лексингтън“ — най-скъпото частно училище в Лексингтън, Кентъки — някога го бяха примамвали в летните следобеди, като го гледаха влюбено и го закачаха, докато той се занимаваше с ежедневните си задължения. Не беше точно милостив, но я взе на работа като асистент, за малко повече от половината й предишна заплата. Това беше, както той каза, единствената свободна позиция. Или приемаш, или си заминаваш.

Тя я бе приела. И се справяше добре. Материалите, които бяха необходими за съдебното заседание тази сутрин — информация за миналото на обвиняемия, заключенията на криминолозите, показанията на жертвата — бяха събрани за кратко време, готови и чакащи в папка да ги вземе от бюрото си и да ги отнесе в съда.

Само че съдбата, приела вида на шестгодишна предавка на „Ягуар“, се бе намесила и тя се озова закъсала на тесен междуселски път в окръг Удфорд, докато първо не пристигна пътна помощ, а след тях и Джоел.

— Възнамерявах да мина да я видя. Как е тя? — попита той, като минаваше покрай нея.

— Все същото. Не се оплаква.

— Не, не би се оплакала. Тя е изтънчена дама. Жалко, че приличаш на баща си, нали?

Когато стигна до вратата, той я отвори и задържа с иронична вежливост, за да й направи път. Побесняла — родителите й бяха разведени и отношенията й с баща й, който беше федерален съдия, бяха хладни — тя едва успя да се въздържи да не излезе наперено след него в стаята, където пред бюрото си седеше неговата секретарка, Сали Адамс. Побеляла, закръглена и добродушна, ветеран със своите двайсет години стаж в прокуратурата, Сали моментално отклони погледа си от тях, като си даваше вид, че е заета с нещо на компютъра.

— Здравейте — поздрави Скот двама заместник-областни прокурори Дейвид Пратчет и Сандра Елис, които го чакаха. Зад тях, в голямата зала с преградени малки работни места, където се трудеше тълпа от сътрудници и където се намираше и бюрото на Лиса, настъпи всеобщо припряно движение. Дузина столове се плъзнаха от пътеката, където се намираха в момента (Лиса беше сигурна, че се бяха събрали да дебнат затворената врата и да обсъждат това, което се случваше зад нея) към местата, предназначени за тях. Разбира се, всички знаеха, че Лиса е изкупителната жертва на областния прокурор тази сутрин, и умираха да разберат как го е понесла. Но никой не искаше да бъде заловен от шефа, че клюкарства.

— Чандлър от отдел „Убийства“ съобщи, че Гейлин е готов да признае. — Елис се задъхваше от вълнение. Привлекателна брюнетка на около четирийсет години, тя носеше бледозелен летен костюм с пола. Лиса знаеше, че Гейлин е заподозреният наркоман, задържан предишния ден и обвинен в убийство на собствената си баба, която не пожелала да му даде пари за наркотици. Всички в офиса се интересуваха от случая, включително и тя.

— Да вървим. — Като се присъедини към тях, Скот закрачи бързо, без да се обърне назад. При тези обстоятелства Сали се осмели да погледне нагоре и отправи съчувствен поглед към Лиса.

— Добре ли си? Каквото и да е казал, не го приемай лично. Напоследък е в много лошо настроение. — Фактът, че Сали почти шепнеше, според Лиса говореше красноречиво.

— Добре съм.

„Малко разтреперана“, щеше да бъде верният отговор, но тя не смяташе да го показва. Като отвърна на съчувствената усмивка на Сали с бърза и решителна, Лиса се отправи към тоалетната, за да им даде време да се разкарат. Последното нещо, което искаше да направи, беше да пътува в асансьора със Скот Бюканън.

Решението й се оказа грешка. Вместо да се вози със Скот, тя стоеше пред асансьора, когато кабината пристигна на етажа и изхвърли, заедно с още дузина човека, Кейн и Янцен. Помощник-областен прокурор Аманда Кейн — енергична и хубава трийсетгодишна блондинка, която носеше семпла рокля без ръкави, а в ръката си държеше сако, куфарче и дамска чанта — изглеждаше напрегната. Асистент Янцен — също толкова хубавка, но много по-кротка блондинка, излязла преди няколко години от колежа, която беше облечена в светла щампована пола и розова тениска — изглеждаше отвратително. Двете забелязаха Лиса едновременно.

Очите на Янцен се разшириха, а тези на Кейн се присвиха.

— Успа ли се, Грант? — Кейн я погледна гневно. — Предполагам, че осем сутринта е малко раничко.

— Съжалявам. — Лиса знаеше, че им дължи извинение и че раздразнението на Кейн е оправдано. Това не я накара да се почувства по-добре. Стомахът й все още беше свит от срещата със Скот и този разговор слагаше допълнително сол в раната. — Колата ми се развали.

— Кажи го на Бюканън.

С тези думи Кейн отмина. Като се опитваше да не показва огорчението си, Лиса погледна въпросително Янцен.

— В момента, в който се обади, отнесох папката възможно най-бързо — каза Янцен със забързан и тих глас. — Бях там може би десет минути след началото на заседанието. Не поиска да я вземе. Каза, че вече е съобщила на съдията, че е неподготвена. Ако питаш мен, мисля, че тя направи всичко възможно да ти създаде проблеми. Такава кучка е.

— Сигурно ме занасяш. — Лиса погледна след Кейн. И преди си мислеше, че тази жена не я харесва, но това беше първият явен знак, че не греши. Мисълта да изложи цялата поредица от събития пред Скот в опит да покаже, че не само тя има вина за случилото се, беше пропъдена в момента на зараждането й. Можеше да се навикат на Кейн, но това нямаше да й създаде приятели, нито да промени мнението на Скот за издънката й, за която в края на краищата тя беше единствено виновна. Освен това не беше доносничка. Вниманието й премина отново към Янцен. — Благодаря, че все пак се опита. Длъжница съм ти.

Асансьорът иззвъня. Слизаше надолу.

— Няма проблем. — Янцен се усмихна. Вратите се отвориха, като разкриваха няколко човека, които бяха вече вътре. Янцен изглеждаше малко озадачена, докато Лиса се присъединяваше към хората в асансьора. — Къде отиваш?

— В мазето. Да се ровя из неразкритите случаи. — Влязла в асансьора, Лиса се обърна и направи кисела физиономия на Янцен.

— Боже мой, той те изпраща в Сибир! — изкикоти се Янцен нервно. — Прави това, когато е наистина…

Каквото и да бе искала да каже Янцен, не се разбра, защото вратите на асансьора се затвориха и Лиса бе понесена десет етажа надолу към мазето, където в една от стаите стояха наредени един върху друг кашони с неразрешени случаи, чакащи да бъдат прегледани. Първоначално досиетата се помещаваха в мазето на внушителната сграда на Окръжния съд. Мястото им беше сменено, когато прокуратурата се премести в тази по-нова постройка. Вместо да бъдат складирани и забравени, което според единодушното мнение на персонала беше най-правилното решение, те биваха препрочитани и проверявани отново за улики, които някога не е могло да бъдат анализирани, но днес имаше тази възможност. Извършваше се бърза оценка на вероятността нещо от тези случаи да бъде свързано с някои от случаите, по които прокуратурата работеше в момента. Всичко се вкарваше в компютърната система за по-лесна справка в бъдеще. Това беше неблагодарна и безкрайна работа, която никой не искаше да върши.

Мазето представляваше лабиринт от складове без прозорци, които, въпреки че сградата беше нова, вече изглеждаха задушни и малко влажни. Осветлението се състоеше от мъждиви луминесцентни лампи на тавана. Стените бяха жълти, подът — излъскан и сив. Като съзнаваше, че все още е раздразнена от последните неприятни събития, Лиса пое дълбоко въздух, стигна до стаята, където бяха складирани досиетата, и отвори вратата. В този момент миризмата на плесен от престоялата десетилетия хартия я накара да сбърчи нос. Кафяви картонени кутии бяха натъпкани навсякъде, издигащи се на купчини почти до тавана, така че единственото свободно място в стаята беше малка пътека, водеща от вратата до маса в дъното.

При звука на отварящата се врата, Алан Ринко и Тамара Джемел погледнаха нагоре изненадани. Около двайсетгодишен, блед и пълничък, с къса, къдрава кафява коса и очила с телени рамки, облечен със смачкани панталони в цвят каки, риза с къс ръкав и червена вратовръзка, Ринко беше студент, който прекарва лятото преди втората си година в юридическото училище, като стажува в прокуратурата. Асистент, Джемел беше може би трийсет и пет годишна, висока и яка, с черна коса до раменете и предпочитание към червения цвят, който днес носеше като блуза с къс ръкав и чифт черни панталони. За краткото време, което Лиса беше прекарала в прокуратурата, тя бе започнала да харесва Джемел, дала най-доброто от себе си, за да накара новодошлата да се почувства като у дома си.

— Хей, Грант. Какво правиш тук долу? — попита Ринко. Той седеше със скръстени крака на пода, с отворена кутия до себе си и кафяви папки, натрупани в скута му. Най-горната папка беше отворена.

— Заточиха ме. — Лиса затвори вратата след себе си, с комична гримаса и се приближи към масата, където Джемел седеше пред компютъра. С Ринко на земята вдясно от нея и купчина папки на масата, Джемел явно беше заета с въвеждането на информацията в системата, след като колегата й беше прегледал досиетата.

Джемел се ухили насреща й.

— С какво се провини, за да влезеш в мръсния списък?

— Закъснях, освен всичко друго. Сигурна съм, че ще чуете цялата история. — Тя направи знак на Джемел да стане. — Трябва да заема твоето място.

— Най-накрая ме връщат в земята на живите! — Джемел се изправи пъргаво. — Тук съм цяла седмица. Започнах да си мисля, че никой никога няма да се издъни.

— Е, това се оказах аз. — Лиса зае мястото на Джемел, погледна към екрана пред себе си, хвърли бегъл поглед на отвореното досие, от което очевидно се прехвърляше информацията, и потисна въздишката си. — Какво да правя?

— Няма нужда да набираш всичко. — Джемел стоеше зад нея, докато двете гледаха екрана. — Просто попълни бланка за всяко досие поотделно и го номерирай. След като направиш това, можеш просто да сканираш останалите документи. Ако попаднеш на нещо — знаеш, например ДНК — проба, която можем да дадем за анализ — отдели досието настрана. Това всъщност е работа на Ринко. Ти си само подкрепление, в случай че той пропусне нещо.

— Ринк не пропуска — каза младежът. — Гарантирам.

Лиса погледна купчината кафяви папки до компютъра.

— Какво правим с досиетата след въвеждането на информацията?

— Зависи. Кажи й, Ринко.

— Повечето от тях — тези, с които няма какво да правим — отиват обратно в кутиите — каза Ринко. — Материалите, както са все още от значение, като случай на изнасилване или убийство, където имаме ДНК за тестване, отиват в тази синя кутия. — Той посочи рязко с палеца си към синя пластмасова кутия с няколко досиета вътре, която стоеше близо до масата. — Спешните материали, като досието на някого, както в момента е в ареста, даваме на всеки прокурор, който би могъл да ги използва. Имали сме само един такъв случай, откакто съм тук. Правилата забраняват да се унищожава каквото и да било или да се изнася каквото и да било извън тази стая без разрешение отгоре.

— Не от Господ, а от Бюканън — поясни Джемел.

— Впечатляваш ме, Ринко — каза му Лиса.

— Хей, тук съм от седмици, така че ги разбирам тия неразкрити работи.

— Това ме подсеща. — Джемел се протегна покрай Лиса, за да вземе едно досие, което очевидно беше отделено настрана в далечния край на масата. Хвърли го така, че Лиса да го вижда, и го разгърна. — Така или иначе, щях да ти се обадя да слезеш и да погледнеш това. Какво мислиш?

Тя почука с показалеца си по отворената страница.

Лиса погледна послушно. Намръщи се на това, което видя: прикрепена с пожълтяло тиксо към вътрешната страна на корицата на мръсната кафява папка — снимка на семейство — мъж и жена, две малки деца и куче. Те седяха един до друг на предното стълбище на невзрачна едноетажна къща. Родителите бяха на горното стъпало, а децата — момче и момиче, може би съответно на шест и четири години — на долното. Момчето беше провесило ръката си около голямо черно куче, което седеше до него с изплезен език. Датата — 2 септември 1980 г. — беше надраскана с избледняло мастило върху бялата ивица в долния край на снимката.

Имаше нещо мрачно в снимката, някакво чувство за неизказана тъга, каквото често излъчват снимките на хора, отдавна отишли си. Или може би тя го усети така, защото, щом снимката беше закрепена към кафява папка, съхранявана в прокуратурата, явно нещо лошо се бе случило на някого от хората. Но не това привлече погледа на Лиса и я накара да се надвеси по-близо.

Жената — майката — беше тази, която грабна вниманието й.

Облечена с джинси и широк бял пуловер, тя гледаше към обектива, без да се усмихва. Дългата й, гъста черна коса се вееше леко от ветреца, а ръцете й бяха обгърнали коленете.

Първото нещо, което обаче порази Лиса, беше това, че гледа снимка на самата себе си, такава, каквато беше сега, направена преди почти трийсет години. Преди всъщност изобщо да е била родена.