Карън Робърдс
Живот в лъжа (28)

Глава 27

— Ехо? Ехооо? Къде са всички? — Енергичен мъжки глас, идващ откъм къщата на семейство Гарсия, наруши внезапното мълчание. — Собствениците на вана и „Ягуара“. Ехо?

Лиса погледна по посока на гласа и отново се обърна към Скот, който, без да обръща внимание, попита останалите:

— Предполагам, че всички сте пипали това?

Ринко мигновено се смути.

— Изровихме го и го разгледахме, преди Ринко и Емили да дойдат — каза Чейс. От леко нападателния му тон Лиса разбра, че хлапето се опитва да защити Ринко.

— Сигурно трябваше да ги предупредя да не пипат нищо, което намерят, но не се сетих за това. — Ринко беше малко засрамен сега. Лиса усети изблик на съчувствие. Не беше лесно да си признаеш, че си се издънил, когато очите на Скот са вторачени в теб, а Янцен и хлапетата гледат. — Сгафих, нали?

Скот изкриви устни. Лиса се зарадва, че той не отговори.

— Ако не си бил ти, това нямаше да бъде открито. — Янцен бе вирнала брадичка. Стрелкаше Скот с предизвикателен поглед. Тя се премести предано до Ринко, който й се усмихна признателно. За разлика от останалите момчета, които носеха джинси, Ринко бе с измачкани къси панталони в цвят каки и карирана риза. Косата му бе станала вълниста от жегата, а очилата се хлъзгаха от носа му. До него Янцен, която бе сплела косата си и носеше розова лятна рокля, изглеждаше спокойна и хубава. Трудно беше да си ги представи човек като двойка, но Лиса счете присъствието на Янцен в душната гора в неделя сутринта и готовността й да защити Ринко за добър знак. — Детекторът за метал беше твоя идея. Заслугата е твоя.

— Или вината — каза Ноа шепнешком. Очите му бяха приковани върху лицето на Скот.

Ашли се намръщи.

— Това, което открихме, е важно, нали така? Искам да кажа, принадлежало е на един от изчезналите хора.

— Знаете ли колко часове ни отне това? — Мат звучеше бесен. — На практика претърсихме всеки сантиметър от имота. Идваме тук от дни. Имам толкова много ухапвания от насекоми, че не остана здраво място по мен.

— Това ще ти се върне — увери го Ашли. — Почакай да впишеш в заявлението си за колеж, че си помогнал на прокуратурата за разкриването на криминален случай.

— Хей, умнице, познай какво! Някои от нас не ги е грижа за това — каза Остин. — Тук съм, защото е по-добре от стоенето у дома. — Той хвърли мрачен поглед на Скот. — И от изправителен дом.

— Или от ходенето на църква с баба ти и дядо ти — каза Сара.

— Тук си, защото харесваш Сара — каза Мат на Остин.

Като поглеждаше смутено към Сара, която бе изненадана от чутото, Остин се изчерви.

— Е, ти пък харесваш Ашли.

Ред бе на Мат да се изчерви, когато очите на Ашли се обърнаха към него.

— Справили сте се страхотно. — Лиса ги прекъсна, преди нещата съвсем да са излезли извън контрол. Скот можеше и да има своите причини да не аплодира усилията им, но те бяха работили усилено и тя не виждаше смисъл да ги лишава от удовлетворението им. — Трябва да се гордеете със себе си.

Ако можеше да го направи незабелязано, вероятно щеше да сръчка Скот в ребрата.

— Ехооо? Ако се интересувате от имота, с радост ще ви го покажа. Кой е там? — Енергичният глас се приближаваше. Всички се обърнаха в тази посока, но никой не отговори.

— Направихте ли снимки, преди да го преместите? — попита Скот Янцен и посочи медала.

Тя поклати глава.

— Но имам снимки на мястото след това.

— И това е нещо. — Скот стисна медала в ръка и го пъхна в джоба си. Това изненада Лиса. Очакваше той да повика екип от криминолози или поне да увие медала и да го изпрати в полицейската лаборатория. Докато тя се чудеше, Скот оглеждаше групата. Изражението на лицето му се смекчи. — Добре, трябва да призная. Това е важно откритие и нямаше да го има без всички вас. Добра работа. — Всички изглеждаха благодарни, освен може би Ринко, който гледаше Скот малко недоверчиво. Лиса не го винеше затова. Имаше чувството, че Ринко не бе чул края. Тонът на Скот бе толкова приветлив, че дори и тя не можа да долови нищо нередно. — Хайде, да отидем да видим какво иска този отвън.

Когато излязоха от гората, видяха пълен, оплешивяващ мъж на около петдесет и пет години, който стоеше на малката веранда пред къщата. Той веднага ги видя, помаха и тръгна към тях.

Щом се озова достатъчно близо, мъжът се представи като Джим Гейдж, посредник за продажба на недвижими имоти. Каза им, че в неделя обича да обикаля и да проверява имотите от списъка си. Видял колите им и спрял. С радост щял да отговори на въпросите им за имота.

Къщата стояла празна от година. Не знаел нищо за изчезналото семейство, живяло тук преди трийсет години. С удоволствие можел да им покаже къщата.

Той ги въведе през предната врата и ги остави да разгледат. Не им отне много време. Къщата беше малка — само три спални, една баня, всекидневна и кухня. Обзавеждането беше от осемдесетте години, включително и кафявият килим във всекидневната. За Лиса атмосферата беше потискаща не само защото нямаше климатична система и вътре беше задушно и горещо. Причината беше фактът, че това бе последното място, където са живели семейство Гарсия. Във въздуха все още можеше да се усети ужасът. Каквото и да се бе случило, според полицията по това време Анджела е къпела Мариса. Картината премина през съзнанието на Лиса, когато влезе в малката баня със зелени плочки. Ваната, мивката и тоалетната очевидно бяха същите. Тя погледна към ваната и си я представи пълна с вода и с плаващи детски играчки. Това я накара да отвърне глава. Слезе долу и се спря в кухнята. Посудата беше от евтините и през годините всичко беше западнало още повече. Шкафовете бяха от обикновено лакирано дърво, а единственият домакински уред, който бе останал — според Лиса, защото бе абсолютно безполезен — беше стара съдомиялна „Сиърс“. Нямаше нито хладилник, нито готварска печка. Линолеумът на пода беше с десен на червени тухли и очевидно бе на около трийсет години, което означаваше, че върху него не биха могли да останат следи от кръвта, пролята през нощта, когато изчезва семейство Гарсия. Всъщност подовата настилка от онова време вероятно е била махната и подменяна неведнъж след това. През прозорците над мивката бе лесно за всеки, намиращ се в къщата, да забележи, ако някой се приближава към задния вход.

Скот, който стоеше неотлъчно до нея през цялото време, попита Гейдж кой друг има достъп до къщата.

— Всеки посредник за продажба на недвижими имоти би могъл да се обади и да вземе ключ. Също и собствениците. Както и всеки, който има ключ. Например наемателите, които са живели тук. Доколкото знам, ключалките не са сменяни.

— Вече проверих кой би могъл да е имал достъп до къщата онзи ден — каза Лиса на Скот, когато се върнаха в колата и поеха към Лексингтън. Ринко и останалите пътуваха с вана пред тях. Шофираше Янцен и това развесели Лиса. Отиваха към веригата ресторанти „Уофъл хаус“, но двамата със Скот учтиво бяха отказали да се присъединят към тях. — Според секретарката в агенцията за недвижими имоти никой не е планирал да ходи там. А собствениците и предишните наематели са се преместили в друг щат.

Скот се настани по-удобно и скръсти ръце. Изглеждаше уморен. Тя разбираше как се чувства. Липсата на сън през миналата нощ започваше да се отразява и на двама им.

— Експедитивна си, а?

— Много. — Тя го стрелна с придирчив поглед. — Между другото, нужно ли беше да съсипваш деня на Ринко?

— Не знам за какво говориш.

— Чух те да му казваш да бъде в кабинета ти утре в девет.

Скот се усмихна.

— Няма да му навреди да се поизпоти тази нощ.

— Няма да го уволниш, нали?

Той поклати глава.

— Просто ще се уверя, че следващия път, когато му кажа да не се занимава с някой случай, ще го изпълни. Няма за какво да се притесняваш.

— Всъщност според мен са свършили много добра работа, като са открили медала.

— След което са го изкопали и са го премятали от ръка на ръка, така че всички евентуални доказателства да се изличат почти със сигурност. — Тонът му беше сух.

Лиса го погледна обезпокоена.

— Защо не повика криминолози на мястото? Или защо поне не се опита да запазиш каквото следи са останали по медала?

Скот я гледаше известно време, без да каже нищо. Внезапно провинциалният път, на който се намираха, стана необикновено тъмен и Лиса забеляза, че буреносни облаци започват да се скупчват на небето.

— Не повиках криминолози, защото не искам да раздухвам нещата. Този случай не е бил предмет на официално разследване от дълго време и засега вероятно е по-добре да си остане така. Що се отнася до медала, смятам да го дам за проверка като частно лице.

Внезапно гърдите на Лиса я стегнаха.

— Смяташ, че има причина да приличам на Анджела Гарсия, нали?

— За всичко си има причина.

— Скот…

— Скъпа, преди да продължим, трябва да се запиташ дали наистина искаш да разбереш истината. Защото понякога истината може да промени всичко. Понякога е по-добре да оставим някои въпроси без отговор.

Неприятното усещане в гърдите й се усили.

— Добре, изплюй камъчето. Какво знаеш, което аз не знам?

Той сви рамене.

— Скот, кажи ми.

— Майкъл Гарсия е влязъл с взлом в къщата на родителите ти в Мериленд. Бил е арестуван, но впоследствие обвиненията са били свалени. Само няколко седмици по-късно той и семейството му се местят в Лексингтън.

Лиса си пое въздух.

— Това е голямо съвпадение.

— Да.

— Знаеш, че Анджела Гарсия е работела в болницата, в която съм се родила, нали? Въпреки че периодът не съвпада с раждането ми. По това време тя и семейството й вече са живеели в Лексингтън.

— Знам всичко това.

— Има някаква връзка, нали. Това не е плод на богатото ми въображение.

— Уверен съм, че има нещо. Нещо достатъчно голямо, че да накара някой да подпали „Грейсън Спрингс“, за да се опита да потули всичко. Нещо, което е накарало по някаква причина някой да се върне в къщата на Гарсия и да те удари по главата, когато те е видял там.

— Какво например? — Лиса прехвърляше наум възможностите. Бе ги обмисляла толкова често и бе отхвърлила таткова много, че оставаха само няколко. — Видях снимки от раждането си, така че очевидно не съм осиновена. Може би съм „бебе в епруветка“. Може би Анджела Гарсия е дарила яйцеклетките си или ги е продала, а майка ми е използвала една от тях. Или пък е било ембрион. А може би не е това и семейство Гарсия са свързани с нас по друг начин, за който не знам. Или пък е най-удивителното съвпадение на света.

— Това, което не трябва да забравяме, е, че семейство Гарсия са изчезнали. Проверявах финансовите регистри и доколкото знам, не е имало абсолютно никаква активност след онази нощ. Никога не са се свързвали с никого. Нито с работодатели, нито с приятели, нито с роднини. Според социалните им осигуровки няма данни някой от двамата родители да е работил отново след изчезването. Това ме навежда на мисълта, че вероятно са мъртви. Много е възможно изчезването им и вероятната им смърт да нямат нищо общо с поразителната ти прилика с жените от семейството. Изобщо да нямат нищо общо с теб.

— Но? — Оставаше нещо недоизказано в гласа му. Вече бяха стигнали до града и бяха попаднали в капана на задръстванията. Ванът пред тях отби в уличката вляво и продължи с едно натискане на клаксона. Няколко едри дъждовни капки паднаха върху предното стъкло на колата. Видът на облаците не оставяше никакво съмнение, че не след дълго ще се излее пороен дъжд.

— Но може и да има връзка. А ако е така, каквото и да се е случило със семейството, може да има замесен някой, свързан с теб.

Лиса изчака за момент чутото да стигне до съзнанието й, след което в нея започна да се заражда чувство на ужас.

— Да не би да казваш, че някой, който ме е познавал, ги е убил? Кой? И защо?

— Не знам. Просто казвам, че това е възможност, която трябва да обмислиш. Въпросът е, че каквото и да се е случило със семейство Гарсия, се е случило преди много време. Свършило е. Не можем да им помогнем, каквото и да правим. Но ако продължим да ровим, ако открием истината, и тя е това, към което сочат фактите в момента, човекът, който ще пострада най-много, ще си ти.

Внезапно Лиса се почувства замаяна.

— Да не ми казваш, че трябва да се откажа?

— Мисля, че определено трябва да помислиш върху това, преди да е станало твърде късно. Имаш хубав, сигурен и щастлив живот, кариера. Имаш хора, които обичаш и които те обичат. Трябва да се запиташ дали разравянето на миналото си заслужава да рискуваш това, което имаш, дали няма да е по-добре да оставиш нещата така и да продължиш напред.

Ръцете на Лиса стиснаха здраво волана, докато думите на Скот достигаха мъчително до най-отдалечените кътчета на сърцето и съзнанието й.

— Ти си прокурор, за бога — избухна тя. — Може би става въпрос за убийство. Няколко убийства. Не трябва ли да сграбчиш доказателствата, които открихме, и тържествено да заявиш, че ще преследваш истината въпреки всичко?

— Това ще направи нещата по-лесни, нали? — Бледа сянка на усмивка се прокрадна върху устните му. — Скъпа, можеш да си сигурна, че съм взел присърце твоята безопасност. Няма да направя нищо, което смятам, че би могло да ти навреди.

— Оценявам това. — Лиса пое дълбоко въздух. — Беше страхотен през цялото време. Не мисля, че щях да се справя без теб. — Тя забеляза табелата, указваща хотел „Мариот“, и отби. — Въпросът е там, че имам чувството, че дължа на семейство Гарсия истината. Не мисля, че ще намеря покой, ако не я открия. Може и да ми се ще никога да не бях виждала снимката и досието, но след като това е факт, не мога просто да обърна гръб и да оставя нещата така.

Докато завиваше към паркинга, Лиса усещаше погледа на Скот. Изразът на лицето му беше странна смесица от нежност, печал и примирение. Внезапно се почувства страшно доволна, че той е заедно с нея в тази история, че каквото и да открият, няма да й се наложи да се изправи сама лице в лице с истината. Скот бе скалата, на която можеше да се опре, ако има нужда. Това я караше да усеща неописуемо облекчение.

— Искаш да продължиш, като пратиш по дяволите последствията?

Лиса се засмя, въпреки че прозвуча малко несигурно.

— Да, това искам.

— Добре тогава. Вече се разпоредих да осигурят медицинските досиета от осемдесетте години на всички, замесени в случая: родителите ти, семейство Гарсия, ти. Надявам се да ги получа в началото на седмицата. Освен това проверявам миналото на всеки, който е бил в близост до семейството, когато са изчезнали, както и на всеки, който евентуално би могъл да е имал достъп до къщата ви в нощта на пожара. Снимки на всички членове на семейство Гарсия, показващи начина, по който биха могли да изглеждат днес, ще бъдат качени в системата.

Докато тя паркираше до неговата кола, той все още я наблюдаваше с израз, който Лиса не можеше да разгадае.

— Какво?

— Вероятно ще искаш да се направи ДНК — тест. В зависимост от резултатите, много възможности биха могли да бъдат изключени.

„Или да бъдат потвърдени.“

Тя обаче не го каза на глас.

— Това беше едно от първите неща, за които си помислих, но… — Тя навлажни устни. Вече валеше. Капките дъжд падаха бързо и тежко и непрекъснато барабаняха върху колата. От паважа около тях се вдигаше пара. Миризмата на дъжд бе силна. — Не мога да кажа на майка ми нищо за това, което правя. Не и в нейното състояние. А не ми се ще да задигна подло чашата й, от която пие, и да я занеса в лабораторията. Барти също е проблем. И… и… ако се окаже, че не съм тяхно биологично дете? — Тя преглътна. — Предполагам, че част от мен все пак не иска да знае.

— Лиса…

— Не, искам да знам. Трябва да знам. Но… майка ми… Това са последните дни, които имаме заедно. Не искам да ги прекарам по този начин. — Внезапно тя вече не можеше да говори, тъй като в гърлото й заседна буца. Не че имаше какво повече да каже. Знаеше, че Скот я е разбрал. Погледна го с мълчаливо страдание и той разкопча предпазния си колан, наведе се към нея и плъзна ръка по задната част на врата й. След това я целуна.

Лиса притвори очи. След малко целувката, която в началото бе нежна, стана пламенна. Скот вече разкопчаваше предпазния й колан, за да я придърпа по-близо към себе си, когато мобилният й телефон иззвъня.