Карън Робърдс
Живот в лъжа (22)

Глава 21

Тя бе облечена в червено и бе толкова красива, че само като я гледаше, тялото му тръпнеше.

Нола беше във вихъра си. Надвесена над него, тя разкриваше пред погледа му пищните си форми, които прилепналата й рокля едва прикриваше. Русите й къдрици докосваха леко рамото му, парфюмът й се носеше във въздуха, а голото й бедро се притискаше многозначително под масата към неговото и само тънкият плат на черния панталон делеше нейната кожа от неговата. Нола ясно му показваше, че е негова, ако пожелае.

И все пак той виждаше само Лиса. Тя си проправяше път през тълпата към мястото, където двамата с Нола и още две други двойки седяха на една от стъклените градински масички, които ограждаха басейна. Скот гледаше стройното й тяло, грациозно като отлитащия към небето дим от факлите, осветяващи мрака, дългите й крака, припламващи под късата рокля, дългата й коса, по-черна дори от нощното небе, падаща на меки гънки, подобно на водна повърхност. Като се усмихваше, Лиса завъртя глава, за да каже нещо на мъжа зад себе си.

Пейтън, разбира се. Тъпакът дори бе обгърнал талията й с ръка.

Ръката на Скот стисна чашата. Ако в нея имаше нещо по-силно от безалкохолна напитка, досега щеше да го е гаврътнал. Но, за съжаление, нямаше.

— Ето ги. — Нола забеляза новодошлите и им махна. Останалите на масата — Мейси и Торнтън, Алексис и Бен, чиито фамилии Скот не можеше да си спомни — поздравиха също Лиса и Пейтън. Всички бяха стари приятели, наследници на семейства от елита, дългогодишни членове на клуба. Всички, освен него.

„Едно от тези неща не е като другите…“

— Съжалявам, че закъсняхме. — Лиса се усмихна извинително към всички на масата. Очите й за секунда срещнаха тези на Скот, докато тя сядаше на стола от ковано желязо точно срещу него.

— Да не се изгубихте? — Скот не можа да се сдържи. Подигравката, която измрънка под носа си и която бе насочена към Лиса, се изплъзна от устата му, преди да се усети.

Очите й се спряха върху неговите, докато Пейтън се настаняваше на стола до нея.

Около всяка от шейсетте маси край басейна имаше по осем стола. Втора група от семейни маси ограждаше близкия детски басейн. Всички бяха пълни и между тях сновяха сервитьори и сервитьорки. Между двата басейна имаше покрити с тента бар и бюфет. Редица от жени с вечерни рокли и мъже с костюми се извиваше край тях. Ароматът на печено месо се смесваше с този на лимонова трева и хлор. Смях и гласове изпълваха въздуха. Друга голяма бяла тента покриваше тухлената веранда зад предвоенното имение, което представляваше клубът. Верандата бе превърната специално за празненството в дансинг. Осветяваха го хиляди мигащи бели светлинки. Още светещи гирлянди украсяваха цялата външна част на клуба, включително и мястото, където седяха те. Група свиреше на живо „Маргаритавил“ и няколко двойки вече танцуваха енергично. Зад тентата се простираше игрището за голф, което се чернееше като кадифе в мрака. Според програмата на масата в единайсет и половина — оставаше още час и половина дотогава — на него щеше да се състои светлинното шоу от фойерверки. То претендираше да е най-голямото в областта.

— Минах през болницата, за да покажа на майка си роклята. Винаги нося панталони, така че бях сигурна, че ще иска да ме види с нея.

За разлика от неговия, гласът на Лиса не беше така тих. Нито пък нервен. Очите й го гледаха невъзмутимо. Тази неприсъща за нея невъзмутимост му говореше, че не е пропуснала да забележи, че е в лошо настроение. Скот знаеше, че тя съзнава причината.

Проблемът беше, че се познаваха прекалено добре.

— Знаех си, че този цвят ще ти стои добре. — Нола сияеше от щастие. Погледът й се плъзна върху Скот. — Не изглеждали страхотно?

— Красива е — каза той с равен глас. Очите му се насочиха към Нола, която все пак беше дамата му тази вечер. Усмихна й се. — Както и ти, в случай че съм забравил да го спомена.

— Забрави, но ти прощавам. — Нола сбръчка кокетно нослето си и Скот отново й се усмихна. Той я харесваше, намираше я за привлекателна и нейната дързост го забавляваше. Но вече добре знаеше, че от тази нощ няма да излезе нищо, че ще си остане просто една среща. Предполагаше, че и тя си дава сметка за това.

Тъжната истина бе, че Скот прие само за да подразни Лиса, само заради изумената й физиономия, когато Нола го покани. Ако беше сигурен, че Нола много добре разбира реалната ситуация, щеше да се срамува от постъпката си.

— Някой иска ли питие? — Пейтън огледа присъстващите на масата и направи знак на сервитьора. — Лис, обичайното ли?

На Скот никак не му се нравеше, че Пейтън я нарича Лис или че знае какво предпочитала пие. Когато бяха заедно, тя обикновено се придържаше към студен чай, сода или кафе. Нещо безалкохолно, защото го познаваше.

— Звучи добре. Благодаря — отговори Лиса. Докато сервитьорката взимаше поръчките им, тя отново погледна към Скот и се намръщи.

— Какво се е случило с лицето ти? — измърмори тя.

Говореше за прясната, петсантиметрова драскотина под лявото му око.

— Ударих се в една врата. — Без да си прави труда да понижава глас, той й каза същата лъжа, която бе казал на Нола и на всички останали. Истината не беше нещо, което искаше да се разгласява. Тя бе грозна, а в бляскавия свят, в който се намираше в момента, нямаше място за грозота.

— Врата? — Лиса го погледна скептично, но в този момент Мейси, която седеше в далечния край на масата, привлече вниманието й. Интересуваше се от състоянието на майка й. Лиса отговори и малко по малко разговорът се прехвърли върху общи теми, докато накрая дойдоха и напитките. Обичайното питие на Лиса се оказа „Космополитън“. Когато вдигна чашата си от масата, погледът й срещна този на Скот.

„Нямам проблем с хора, които пият. Просто аз не го правя.“

Беше й казал това преди много време, когато ги завари да се наливат с бира в една от плевните. Бяха Лиса, Нола и още няколко техни приятелки. Скот не си спомняше дали Мейси и Алексис бяха част от групичката. По това време всички готини мацки, които се движеха с Лиса, му изглеждаха еднакви. Тогава тя се изсмя и му предложи една бира, но той категорично отказа. Нарече го смотан, при което той им взе алкохола и го изхвърли.

От начина, по който Лиса го гледаше, докато отпиваше първата си глътка от коктейла, Скот имаше усещането, че тя също си спомня за онази отдавнашна вечер.

— Лиса ми каза, че доста я товариш с работа напоследък. — Пейтън се обърна към него. Опитваше се да завърже непринуден разговор, въпреки че двамата бяха като куче и котка.

Скот потисна импулсивното си желание да се заяде с него и се постара да бъде любезен.

— В офиса е напрегнато.

— Късметлия си, че имаш тази работа. — Пейтън поклати глава. — Бизнесът ни намалява.

— Така ли? — Скот се отпусна назад в стола си. Предчувстваше, че го очаква дълга нощ. През стъклената плоскост на масата той наблюдаваше с раздразнение как Лиса кръстосва дългите си крака. Ръката на Пейтън се плъзна върху коляното й и Скот стисна зъби.

— С около петдесет процента, ако имаме късмет.

— Проклетата рецесия — каза Нола. Под масата Лиса кръстоса другия си крак, ръката на Пейтън се отмести и Скот отново можеше да го гледа, без да изпитва желание да го удари.

— Престъпността е едно от нещата, които не се влияят от рецесията — каза провлечено той и Нола се засмя.

— Хей, Джоел, дали някога ще завършите търговския център, който строяхте във Версай? — каза един от мъжете в другия край на масата. Скот предположи, че е Бен.

Джоел кимна.

— В момента се опитваме да дадем под наем всички помещения.

— Фирмата ми е наемател. Тъкмо отворихме магазин за интериорен дизайн там. Нарича се „Рафълс“ — Нола се обърна към Джоел. — Ако успеем да накараме предприемача да ни направи отстъпка от наема…

Джоел отговори, Нола каза нещо и внезапно всички започнаха да говорят. Под прикритието на общия разговор, Лиса се наведе към Скот. Погледът му се впери в нея. Косата й се плъзгаше по едното рамо и обвиваше мургавата й кожа и яркочервения плат на роклята като ивица лъскав черен сатен. Тъй като бе надвесена към него, пред Скот се разкриваха гърдите й. Вместо червено като роклята й, червилото й беше почти естествен цвят, който блещукаше на светлината от факлите и правеше леко отворените й устни дяволски изкусителни. Тъмните ресни на миглите й хвърляха сянка върху бузите й. Очите й проблясваха в златисти оттенъци.

Красива бе слабо казано.

— Е, намери ли решение за баща си? — каза тя с тих глас, макар че не беше нужно. Около тях беше толкова шумно, че едва ли някой щеше да ги чуе.

Скот все още я изучаваше унило и не му се говореше.

— Да.

— Заради него ли е това на лицето ти?

Наистина се познаваха твърде добре. През годините Лиса беше виждала белезите му и знаеше коя е причината за това. Някога това му се струваше ужасно унизително.

Скот сви рамене, с което потвърди предположението й.

— На половината път си промени мнението. Когато не пожелах да обърна обратно, той ме фрасна с ключовете на колата.

Лиса отвори широко очи и си пое въздух.

— За малко да те улучи в окото.

— Остарява. Мерникът му също.

— Това не е смешно! Злобното старо копеле трябва да бъде затворен до края на живота си.

Лиса бе толкова възмутена, че Скот й се усмихна.

— Кое злобно старо копеле? — попита Пейтън.

Той не отговори. Лиса изглеждаше смутена. Въпреки че бе повишила глас накрая, Скот знаеше, че тя иска да запази разговора им личен. Скоро щеше да разбере дали нещастното му семейно положение ще се превърне в основна тема за разговор на масата.

— Един от подсъдимите. — Неясният отговор на Лиса звучеше презрително. Погледът й се насочи към Нола, която също се бе заслушала. Усмихна й се закачливо. — Успя ли да убедиш този скъперник да ви намали наема?

Внезапната веселост в гласа й целеше да започне един напълно нов разговор. Скот с радост затвърди убеждението си, че тя смята да запази личните тайни, които знаеха един за друг. Той никога не се беше и съмнявал в това.

— Не. — Нола погледна Пейтън с шеговито възмущение, на което той отговори с вдигане на ръце.

— Не зависи от мен. Компанията е на баща ми. Той е някъде тук. Говори с него.

Нола отговори, но Скот не чу какво, тъй като ръката на Пейтън отново се плъзгаше по коляното на Лиса.

— Какво ще кажете да отидем всички до бюфета? — предложи Мейси. Или беше Алексис? Скот изпитваше затруднение да ги запомни, въпреки че едната беше блондинка, а другата — червенокоса. Смътно си спомняше, че бяха част от необузданата тийнейджърска компания на Лиса, но при все това те си оставаха за него привлекателни непознати.

— Умирам от глад. А ти? — Нола се изправи, като изви тяло, с което целеше да разкрие пред Скот пищните си форми. Когато той и останалите станаха, тя се присламчи към него и го хвана за ръката с усмивка. Докато накланяше към него топлото си и обвито в тюркоазна коприна тяло, Скот й се усмихна в отговор. Той установи, че не е толкова трудно, ако фокусира вниманието си единствено върху нея. Призова джентълмена в себе си, като постоянно си напомняше, че при приемането на поканата й той е поел и отговорност към Нола за вечерта. Трябваше да се постарае тя да прекара: възможно най-приятно и да не обръща внимание на нещата, които биха развалили настроението му. Това обаче не беше лесно. Пейтън държеше ръката на Лиса, плъзна своята около талията й и я целуна по рамото.

Когато се озоваха под тентата, Скот откри, че познава изненадващо голям брой хора — големите играчи на Лексингтън бяха членове на клуба. Веселието, към което нямаше как да не се присъедини, го разсея достатъчно, че да изгуби следите на Лиса. Когато обаче двамата с Нола се върнаха на масата, тя вече беше там. Естествено, с Пейтън. Докато сядаше, Скот установи, че ръката на Джоел беше отново върху коляното на Лиса.

У него се надигаше враждебност. Опитваше се да държи погледа си настрани от краката й и да яде безвкусната храна, която бе натрупал в чинията си. Едва се сдържаше да не мушне ръка под масата, да сграбчи тази на Пейтън и да му счупи проклетата китка.

Лиса, нетипично за нея, истински се забавляваше. Дори беше весела. Говореше и се смееше през цялото време. Притискаше се към Пейтън, докосваше с глава рамото му и му предлагаше хапки от своята чиния. Когато привършваха с напитките след вечерята, Скот вече имаше чувството, че всяка дума, която произнася, излиза през зъби. Нола го завлече на дансинга и това го накара да усети облекчение.

Можеше да изтърпи Нола, която се бе лепнала за него, гризеше леко ухото му и го милваше по гърба. Можеше да изтърпи страстните й погледи и потъркването на бузата й в брадата му. Всичко това беше в реда на нещата, а и той нямаше проблем да контролира забавлението и да го държи в определени граници. При други обстоятелства дори щеше да се включи в играта. Нола беше достатъчно съблазнителна, за да накара всеки нормален мъж на негово място да забрави за приличието.

За съжаление, в момента той не изглеждаше да е нормален. Танцува с Нола, танцува с Мейси и Алексис, както и с много други жени. Бавни танци, бързи танци, мръсни танци. Беше добър танцьор. Беше се научил да танцува, също и да играе тенис и голф, тъй като това бяха умения, които можеха да му се окажат полезни по пътя към върха. Но освен лека възбуда, танцуването тази вечер не му носеше удоволствие.

Причината бе Лиса.

С Пейтън практически се натискаха на дансинга. Лиса танцува и с други мъже. Размяната на партньори беше честа и тя се държеше доста дружелюбно с всеки, с когото танцуваше. Но Пейтън беше този, който го вбесяваше. Ръцете и обгръщаха неговата шия, хълбоците й се притискаха към неговите и неговите ръце се плъзгаха надолу по задника й.

Като гледаше всичко това, Скот чувстваше прилив на ярост. Чувството беше първично, нелогично и ужасно глупаво, но беше безсилен. Беше дошъл тази вечер най-вече за да дразни Лиса. Вместо това той се оказа изтезаваният и от цялата ситуация вече му писваше.

— Ще ме извиниш ли за момент? — попита партньорката си, която всъщност се оказа Нола. Измъкна се от дансинга и се отправи към мъжката тоалетна, която беше на долния етаж на клуба. Спря се за момент в мрака извън тентата, за да си поеме глътка свеж въздух.

„Какво ти става? Знаеш каква флиртаджийка е.“

Може и да знаеше, но това не означаваше, че му харесва.

Вероятно щеше да остане в прикритието на тъмнината още дълго, ако не беше забелязал двама познати адвокати, които идваха с приятелките си откъм игрището за голф. Не беше в настроение за непринудени разговори в момента.

Той се вмъкна отново под тентата. Обмисляше възможността да се извини с работа или главоболие, за да си тръгне, преди съвсем да изгуби разсъдъка си, когато се натъкна на Лиса. Според посоката, от която идваше, вероятно бе ходила до дамската тоалетна. Забеляза я в последния момент, за да предотврати сблъсъка, Скот я хвана за горната част на ръката.

— О! — каза в изненада Лиса. Тя погледна към него и го позна. — Скот.

С крайчеца на окото си той видя Пейтън, който се насочваше към тях. Не се съмняваше, че ги е видял и че Лиса е целта му.

Скот изгуби спечеленото с мъка самообладание.

— Танцувай с мен — каза той.

Не беше въпрос и не изчака отговор. Дръпна я на дансинга и буквално я сграбчи в ръцете си.