Карън Робърдс
Живот в лъжа (30)

Глава 29

— Мислех, че ще се опитаме да бъдем дискретни? — протестираше Лиса, докато тичаха под дъжда към Ягуара Тя натисна бутона на дистанционното, за да отключи вратите. Скот я бе обгърнал с ръка и я държеше близо до себе си, тъй като чадърът беше в него. Краката им газеха дъждовната вода, която се стичаше по паважа. Планът беше да отидат с нейната кола до един италиански ресторант, който бе недалеч от офиса. След това Скот щеше да я придружи до болницата и да се върне с Анди, който наглеждаше Марта и щеше да си тръгне след пристигането на Лиса.

— Да го вземат дяволите. — Скот на практика трябваше да крещи, за да може Лиса да го чуе. Небето беше облачно и мрачно. В далечината се чу грохот на гръмотевица. — Нещата са такива, каквито са. Нямам намерение да се мъча да се крия. Както ти казах, ако не ми налиташ в офиса, няма да има проблем.

Лиса се мушна в колата. Чак когато Скот затвори вратата след нея, тя осъзна, че седи на мястото до шофьора в собствения си автомобил. Лека усмивка се появи на лицето й. Гледаше го как притичва към шофьорското място. Знаеше, че не е от мъжете, които обичат да ги возят.

— Помниш ли, когато ти казах, че аз ще шофирам собствената си кола? — попита Лиса студено, докато той се настаняваше зад волана.

Сини очи се срещнаха с кафяви.

— Искаш ли да караш?

— Не.

Скот протегна ръка за ключовете и тя му ги подаде.

— Когато искаш да караш, просто ми кажи. Ще се радвам да бъда просто пътник, скъпа.

— Такъв лъжец си. — Лиса закопча предпазния колан и се облегна назад, докато Скот потегляше.

Той й се намръщи.

— Само когато се налага.

Стигнаха до улицата и спряха на светофара. Скот се наведе, за да я целуне. Не беше кой знае каква целувка, но въпреки това горещи вълни обляха тялото на Лиса.

Светофарът светна в зелено и Скот потегли, като се включи в задръстването, причинено от дъжда.

— За какво искаше да говориш с мен? — попита той.

Лиса си пое дълбоко въздух. Топлината, която бяха породили присъствието на Скот и целувката му, изчезнаха. Беше мокра и се чувстваше потисната.

— Барти е, нали? Той е виновен за случилото се със семейство Гарсия. Ти се досети. Затова започнала се дърпаш и да ми казваш да зарежа случая.

Известно време Скот не отговори нищо. Той просто караше, като се мръщеше на дъжда, който падаше върху автомобили, сгради и пътни настилки. Равномерното движение на предните чистачки и бръмченето на отоплителя на предното стъкло изпълваха тишината. Лиса го наблюдаваше и чакаше.

— Не мога да отрека, че фактите сочат към него — каза най-накрая той. — Но не съм напълно сигурен, че е замесен. Освен влизането с взлом, нямам друго доказателство, което да го свързва със семейство Гарсия. На този етап със сигурност нямам достатъчно улики, за да го обвиня.

— Но смяташ, че ще можеш да събереш доказателства? Затова се колебаеше за по-нататъшното разследване. — Лиса се сети за Катрина. Връзката с Мариса Гарсия не беше напълно ясна. Както бе отбелязал Скот, куклата приличаше и на Лиса. Но по времето, когато е била поръчана, тя още не е била родена. Очите й не бяха сини, а и не си спомняше някога да е имала подобни дрехи.

Лиса имаше ужасяващото чувство, че изясняването на произхода на Катрина ще предостави на Скот необходимата връзка.

Бяха стигнали до ресторанта. Той паркира, изгаси двигателя и погледна към Лиса.

— Той е твой баща.

Тя отново усети как тревожното предчувствие я стиска за гърлото.

— Знам.

Скот взе чадъра от задната седалка.

— Не мърдай. Ще заобикаля откъм твоята страна.

Лиса кимна. Докато той вървеше под поройния дъжд към нейната врата, тя отвори и се приготви да излезе. Като протичаха с чадъра към вратата на ресторанта, те влязоха вътре.

Лиса обичаше този ресторант заради домашния уют, който предлагаше, и аромата на италианска кухня. Сега обаче тя едва забелязваше обстановката. Сервитьорката ги отведе до масата им и докато кръжеше нагоре-надолу с менюто, напитките и салатите, разговорът им се придържаше към по-общи теми. Когато останаха насаме, Скот погледна Лиса.

— Една част от медицинските регистри пристигнаха днес. Този на баща ти, на госпожа Марта и твоят. Все още ги проучвам, но вече открих нещо, което вероятно трябва да знаеш.

Лиса не смееше да попита. Тя остави хлебната пръчица, която се канеше да захапе.

— Какво?

— Яж си салатата. — Скот се увери, че тя го е послушала, преди да продължи. — Първо, имаш същата кръвна група като тази на баща ти. Това не позволява да се направи окончателно заключение, но означава, че не можем да изключим възможността наистина да си биологично дете на родителите си.

— Добре. — Тя чакаше и го гледаше как се храни. Достатъчно добре го познаваше, за да знае, че това не беше всичко.

— Очевидно си била болнаво дете, когато си се родила.

Тя се намръщи.

— Така ли?

— Не знаеше ли?

Лиса поклати глава.

— Никой никога не ми е споменавал за това.

— Била си преждевременно родена. Седмаче. Тежала си едва два килограма и двеста грама.

— Това го знам. — Лиса си спомни снимките, на които беше малко и сбръчкано новородено бебе в прегръдките на майка си. Барти също беше сниман в болницата непосредствено след раждането.

— Според медицинския ти картон си била родена с АРПББ — Автозомно-рецесивна поликистична бъбречна болест. — Скот рецитираше наименованието, сякаш се бе мъчил дълго време да го наизусти.

— Предполагам, че това е лошо.

Той кимна.

— Седемдесет и пет процента от бебетата, родени с такава болест, умират, преди да навършат една година.

— Така ли? — Лиса спря да се храни и се намръщи. — Винаги съм била абсолютно здрава. Поне доколкото си спомням.

Сервитьорката пристигна, за да замени салатите с основните ястия. Лиса вдъхна аромата на лазанята, която си бе поръчала. Знаеше, че няма да може да хапне много от нея. Стомахът й се беше свил.

— Ти трябва да си от двайсетте и пет процента, които са късметлии. — Скот се нахвърли на спагетите си с кюфтенца. Очевидно бе гладен. Въпреки напрежението, Лиса не можа да не се усмихне на скоростта, с която чинията му се изпразваше.

— Никога не съм чувала за… Как го нарече?

— Нарича се АРПББ. Яж си лазанята.

— Не съм особено гладна. — Но тъй като той гледаше, вместо да се храни, Лиса реши да хапне малко. — Сигурно са ме излекували още когато съм била малка, защото не си спомням да съм лекувана от такова заболяване. Всъщност единствената болест, за която си спомням, е варицелата. Боледувах от нея, когато бях на шест.

— Много от децата, които оживяват, имат продължителни симптоми.

Лиса поклати глава и хапна отново под зоркия му поглед.

— Винаги съм била в перфектно здраве.

— Да, знам. Поне така си мислех.

— Ще попитам майка ми.

— Направи го. Любопитен съм да разбера какво ще каже.

Лиса се поколеба. Скот вероятно усети това, защото я погледна въпросително.

— Открих какво означава щампата на куклата ми. — Докато думите не излязоха от устата й, тя не бе сигурна дали да му каже. Продължи почти неохотно. — Инициалите НМП, вписани в сърце.

Когато отново замълча, очите му се присвиха.

— Ще ми кажеш ли останалата част или трябва да гадая?

Тя отново се поколеба, защото в този момент информацията й се видя като поредната крачка напред по наклонената плоскост, а вече не бе толкова убедена, че иска да продължи. В крайна сметка му разказа. Когато най-накрая приключи, вече излизаха от ресторанта. Дъждът бе спрял, но облаците надвисваха злокобно над тях. Навсякъде имаше локви, които проблясваха на уличното осветление. Горещината беше толкова осезаема, че сякаш минаваха през сауна. Бе само шест и половина, но сякаш вече се бе здрачило.

— Не искам да го правя — каза тя, докато Скот се качваше в колата. Той отново шофираше, но Лиса не бе в настроение да спори. Не последва отговор. Скот просто запали колата и излезе на улицата.

— Чуваш ли ме? — Тя обърна глава, за да го погледне. — Не искам да го правя. Да продължавам разследването. Искам да спрем с това още сега.

— Чух те. — Повечето от колите бяха с пуснати фарове и ярки жълти светлини профучаваха покрай тях. Скот гледаше строго. — Общо взето смятам, че това е умно решение.

Лиса замълча за момент. Пред очите й изплуваха семейство Гарсия. Виждаше сцената от снимката в досието, на която Анджела Гарсия приличаше на нейна близначка. Сърцето я заболя. Съвестта я гризеше. Знаеше, че нуждата й да разбере какво се е случило с тях ще я измъчва цял живот. Но имаше други връзки, по-близки и неразрушими, които, без съмнение, стояха на първо място.

— Барти е — възкликна тя и сключи здраво ръце. — Не мога да го направя. Той е мой баща.

Думите прозвучаха като изтръгнати от нея.

— Знам. — Гласът на Скот беше тих. Тя знаеше, че той я разбира, и това й носеше поне малко утеха.

— Презирам го. Той изостави майка ми и мен. На практика ме пренебрегва цял живот. — Тя се засмя. Това беше несигурен и гневен звук, в който нямаше и капка веселост. — Обадих му се този следобед, за да го попитам за куклата. Не отговори. Не върна обаждането. Когато става въпрос за мен, той просто не желае да знае. — Тя пое дълбоко дъх. — Не мога обаче да понеса мисълта, че може да бъде арестуван за убийство, още по-малко съден и осъден. Дори да се отърве, скандалът ще го съсипе, професионално и вероятно финансово. Ами семейството му? Другото му семейство. Не знам защо ми пука, че това би могло да го разбие, но е така. — Погледът й бе пълен със страдание. — Много ли е глупаво?

— Не е глупаво. Човешко е. Дявол да го вземе, аз продължавам дълбоко в себе си да си повтарям, че баща ми е свестен човек. — Разкривената му усмивка бе красноречива. Очите на Лиса се спряха на драскотината на бузата му, преди да срещнат неговите.

Бяха стигнали до болницата и Скот паркираше недалеч от входа.

— Предчувствах, че ще реагираш така, щом разбереш накъде отиват нещата.

— Това е грешка. Знам, че е грешка просто да обърнем гръб. Случилото се с Гарсия трябва да бъде разкрито. Те заслужават справедливост. — Лиса млъкна и си пое дъх. — Но тоя проклетник ми е баща.

Тя усещаше неприятната лютивина от напиращите сълзи и ядно се опита да ги потисне.

Скот изгаси двигателя, след което разкопча своя и нейния колан.

— Знам — каза той отново. Наведе се и я целуна. Тя уви ръце около врата му и се притисна към него, сякаш беше единствената опора на този свят.

По-късно, когато вече бе в стаята на майка си, а Скот си беше тръгнал заедно с Анди, Марта й се усмихна.

— Е, Аналиса, кога смяташе да ми кажеш за Скот?

Лиса я погледна с изненада. Марта седеше в инвалидната си количка — сега сестрата смяташе за необходимо да я измъква от леглото поне за известно време през деня — а Лиса се бе свила на стола до нея и я хранеше. Според нея Марта изглеждаше по-добре. Всички тръбички и монитори бяха махнати и използваше кислородната маска само през нощта, но така беше от месеци насам. Беше облечена, бузите й бяха възвърнали малко цвета си, а очите й светеха. Трудно беше за човек да приеме, че всъщност състоянието й се влошава. Стомахът на Лиса се свиваше при тази мисъл и тя се опитваше да я прогони. Съвсем скоро — вероятно когато майка й приключи с вечерята си — тя трябваше да й съобщи за утрешните планове да я преместят в клиника.

— Какво за Скот? — попита Лиса.

— Ти и той… — Гласът на майка й заглъхна, но изражението не остави капка съмнение у Лиса. В този момент тя си спомни за бързата целувка пред асансьора миналата вечер, на която приятелите на Марта бяха свидетели. Вероятно още на сутринта тези жени са загрели телефона на майка й с обажданията си.

„Хваната съм“, помисли си тя, но това не я притесняваше особено.

— Добре, излизам със Скот — призна Лиса, въпреки че „излизам“ не беше точната дума. Нямаше намерение да навлиза в подробности пред майка си. — Не е кой знае какво. Смятах да ти кажа в някой от следващите дни. Евентуално. Зависи дали щеше да продължи достатъчно дълго, че да си заслужава да се говори.

Нямаше нужда да оставя у Марта впечатлението, че това е безкраен романс. Не и преди самата тя да успее да преодолее изненадата си, преди страстта помежду им да утихне до нормално равнище, така че да може да види по-ясно бъдещето на тази връзка. В крайна сметка, планът й винаги е бил да се върне обратно в Бостън…

— Кога… започна това? — Въпреки че Марта очевидно се опитваше да изглежда въздържана, тя изглеждаше, сякаш Лиса току-що й е направила най-хубавия подарък. На лицето й бе изписана наслада.

— На Четвърти юли. Бяхме в кънтри клуба и просто се… сближихме. — Цензурираната версия бе предостатъчна за майка й, чието лице засия в усмивка.

— Толкова… се радвам. Винаги съм го… харесвала. Откакто ти се върна, си мисля, че той е идеален за теб. Трябва…

Една сестра почука на отворената врата и влезе в стаята. Лиса я погледна въпросително.

— Доктор Спенсър ме помоли да ви кажа, че е уредил линейка да закара госпожа Грант до „Уорли Сентър“ в десет часа.

Марта гледаше сестрата. При тези думи обаче тя се намръщи и се обърна към Лиса, която внезапно остави лъжицата с ябълково пюре.

— „Уорли Сентър“? — попита Марта. — Какво е това?

Знаеше какво е. Дори бяха обсъждали възможността един ден, когато болестта стигне до необратим край, да бъде настанена там. Но тя винаги бе искала да умре у дома и Лиса й бе обещала да направи всичко възможно. Сега обаче това нямаше как да стане.

— Благодаря ви — каза Лиса на сестрата, която кимна и излезе от стаята. След това тя погледна към майка си.

— Утре те изписват. — Събра всички сили, и се опита да запази бодър тона си, сякаш се канеше да съобщи добра новина на майка си. — Тъй като не можем да се върнем в „Грейсън Спрингс“ за момента, доктор Спенсър препоръча „Уорли Сентър“.

Това не успя да заблуди Марта.

— Става… по-лошо, нали?

Лиса знаеше, че има предвид болестта. Цялото й същество желаеше да излъже, да отрече казаното от доктор Спенсър след резултатите от изследванията, да облекчи страха в очите на майка й. Но преди време, когато се бе върнала у дома, тя й беше обещала да не крие нищо от нея за болестта.

— Да — каза Лиса.

Лицето на Марта пребледня. Пръстите й се впиха в облегалките на инвалидната количка.

— Щеше да се върнеш у дома утре, ако не беше пожарът — каза Лиса бързо, като приклекна пред количката. — Болестта все още не е прогресирала до такава степен, че да се нуждаеш от специализирана помощ. Просто не може да се върнеш у дома и…

— Краят наближава — довърши Марта вместо нея. Тя гледаше надолу към Лиса. Пръстите й се бяха отпуснали, а изражението й вече беше спокойно. — Няма нищо. Добре съм. Вътре в себе си… го знаех. Не ме е страх и… не искам да се притесняваш за мен. Просто… би ли ме завела у дома, Аналиса? Тази вечер. Само за малко. Страх ме е, че ще вляза… в онази клиника и повече никога няма да изляза.

— Майко…

— Моля те, Аналиса.

— Вали дъжд.

— Моля те.