Карън Робърдс
Живот в лъжа (36)

Глава 35

До следобеда Лиса се почувства достатъчно укрепнала, за да шофира до затвора на окръг Удфорд и да наблюдава разпита на Робин, който провеждаха детектив Уотсън и Джанис Бърнард — областен прокурор около шейсетте, с посивяла коса до раменете и вкус към хубави костюми в пастелни цветове. Уотсън поясни, че вчерашният разпит е бил отложен поради намирането на Лиса и костите в кладенеца. Скот също присъстваше. Двамата с Лиса бяха свързани до края на живота си. Тя бе лудо влюбена в него. Той й предложи брак и сега беше вече неин — неин възлюбен, неин бъдещ съпруг, нейно семейство. Скот също не показваше никакво желание да я изпуска от поглед. Вероятно и на двамата щеше да им отнеме известно време да се възстановят от травмата, която им нанесе нейното изчезване, но животът се връщаше в нормалното си русло. Утре и двамата трябваше да отидат отново на работа.

Това не притесняваше Лиса. Внезапно тя бе започнала да жадува за нормален живот. Щеше да е приятно да живее нормален живот със Скот. Нищо нямаше да е както преди. Майка й — да, нейната майка, независимо какво казваше биологията — си бе отишла. С това щяха да настъпят много промени. Но нормалният живот — нейният нов нормален живот — изглеждаше обещаващ.

Барти бе също в залата за наблюдение. Той бе помолил да присъства и предвид позицията му, те трябваше да се съгласят. Лиса обаче не смяташе, че баща й го прави толкова от загриженост за случилото се с нея и майка й, колкото заради връзката му със семейство Гарсия. Чувствата й към него все още бяха смесени. Беше хубаво да знае, че той не е убиец, но оставаха още много грехове за изкупване.

Когато Лиса видя през стъклото Робин, която седеше срещу Уотсън пред дълга маса в малката, боядисана в бежово, стая, й призля. Майка й бе обичала тази жена и й се бе доверявала. Лиса също.

Госпожа Бърнард започна разпита.

— Добре, госпожо Бейкър. Първото нещо, което искам да направя, е да ви кажа, че имаме доказателства, че брат ви е убил семейство Гарсия. Тези доказателства представляват вещи, намерени при телата, включително комплект военни медальони с името на Андрю Фрай на тях. Не се съмнявам, че анализът на открития ДНК — материал ще потвърди заключението. Всичко това означава, че вече нямаме нужда от показанията ви, за да осъдим господин Фрай. Това от своя страна влошава вашето положение. Ако ни лъжете, ако ви хванем в лъжа, това ще е основание за нас да оттеглим споразумението, което сключихме с вас, за да открием местонахождението на Лиса Грант. Всъщност ме информираха, че вие вече сте ни излъгали, като сте казали, че не знаете къде е била отведена госпожица Грант. Съветвам ви да ни обясните защо.

Робин погледна уплашено.

— Аз… аз не знаех. Не знаех със сигурност. Анди я вкара в камиона си, в сандък за оръжия отзад. А аз се качих отпред при него и той ме остави пред магазина за хранителни стоки, защото знаехме, че ще трябва да се върнем в къщата и че ще ни трябва алиби. Анди сметна, че покупките ще са достатъчни.

— Хайде, може и да не сте знаели със сигурност, но сте имали доста добра представа къде я отвежда. Знаели сте, че ще я убие. Било е естествено да я захвърли на същото място, където е хвърлил телата на семейство Гарсия. — Погледът на детектив Уотсън бе смразяващ. Лиса никога не бе предполагала, че този мъж ще й стане симпатичен.

Робин постави на масата дланите си — четвъртити, с къси пръсти и толкова добре познати на Лиса. Внезапно тя ги вдигна, сключи ги в знак на молба пред себе си и погледна към госпожа Бърнард.

— Никога не сме искали да я убием. Не и Лиса. Това е просто една голяма каша! Ако Лиса не се бе върнала у дома, ако не бе започнала работа за това проклето момче, ако не бе открила снимката и не бе започнала да си вре носа, всичко щеше да си бъде наред. Помислих си, че Анди ще умре, когато един ден тя се прибра у дома и започна да разпитва за Гарсия. После видях в стаята й досието и казах на Анди. Знаехме, че трябва да направим нещо, за да се отървем от документите, а и да отвлечем вниманието на Лиса от тях. Ако просто бяхме взели досието, това щеше да я накара да се заинтересува още повече. В къщата бяхме само ние и Лин, така че щеше да е очевидно кой го е взел, нали? Ето защо Анди запали малък пожар в коридора, където бе стаята на Лиса. Мислехме, че в бъркотията тя няма да се сети за досието, а ако пък се сети по-късно, ще реши, че е било изхвърлено при почистването.

— Значи Андрю Фрай, Анди, запали пожара? — Изражение ето на госпожа Бърнард бе безстрастно. За разлика от детектив Уотсън, на чието лице Лиса забеляза, че всички чувства се изписват, тя бе трудна за разгадаване.

— Да. Но ние не искахме да нараним Лиса, госпожа Марта или който и да било друг. Просто искахме да вземем досието. Само че Анди забрави за резервните бутилки с кислород на госпожа Марта, които бяха складирани в предишната й спалня, до тази на Лиса. Огънят стигна до тях и цялото крило се взриви. Не бяхме предполагали, че това може да се случи.

Лиса си спомни пожара и потрепери. Ако не беше Скот, тя можеше да умре онази нощ. Сега той стоеше между нея и Барти и играеше ролята на буфер. Очевидно Скот усети потрепването й, защото я обгърна с ръка.

— Не сте искали да навредите на никого. — Гласът на детектив Уотсън бе пълен със сарказъм. Госпожа Бърнард го стрелна с поглед, за да го обуздае.

— Не. Никога не сме искали! Анди никога не е искал. Но Лиса не спря да любопитства. Причината беше в приликата й с жените Гарсия. Ако знаехме, че ще прилича толкова много на тях, никога нямаше… Както и да е. След пожара започнахме наистина да се притесняваме. Тези военни медальони, за които споменахте, Анди винаги ги бе носел на врата си и разбра, че ги е загубил. Реши, че верижката се е скъсала в кухнята на семейство Гарсия онази нощ. Знаеше, че ако някой намери медальоните, ще започнат да го издирват. Бе ги търсил и преди, но с годините всичко се уталожи и той почти забрави за тях. Докато Лиса не раздуха отново нещата. Тогава отиде отново да ги търси. Започна да си мисли, че може да са паднали в отдушника. Беше в къщата, когато тя се появи. Не можеше да я остави да го види, затова трябваше да направи това, което направи. Беше му ужасно неприятно и нямаше да се случи, ако Лиса просто бе се отказала. Но тя така и не го направи.

— Значи вината е била изцяло нейна. — Детектив Уотсън бе успял поне да смекчи сарказма си. Въпреки това госпожа Бърнард отново го стрелна с поглед.

— Нейна беше! Наистина беше нейна. След като Анди я удари по главата, тя трябваше да се откаже. Но отново не го направи. Лиса си е такава. Ужасно инатлива е, когато си науми нещо. Госпожа Марта постоянно се чудеше на тази й черта.

От другата страна на Скот Грант направи неспокойно движение. Лиса се зачуди дали Анджела Гарсия — беше невъзможно да мисли за нея като за своя майка — е била инатлива. Разбира се, Барти я е познавал добре. Дори е бил влюбен в нея. Тази мисъл не й харесваше. Нейната лоялност към майка й бе все още твърде голяма.

— Значи това е причината Анди да реши да убие госпожа Марта Грант, като инсценира автомобилната злополука, при която тя се е удавила. — Гласът на госпожа Бърнард бе толкова спокоен, сякаш обсъждаше обедното си меню. Ръцете на Лиса стиснаха дървения прът, който ги отделяше от стъклото, и тя започна да трепери. Скот я погледна загрижено и я притисна още по-здраво към себе си.

— Не е нужно да слушаш това — прошепна той в ухото й. — Можеш да изчакаш отвън.

Лиса поклати глава.

— Оставам. — Тя стисна зъби, застави се да спре да трепери и насочи обратно вниманието си към стаята за разпити.

— Никога не е искал госпожа Марта да умре! — Робин се бе навела напред и говореше на госпожа Бърнард. — Анди дори не знаеше, че тя е в колата. Никога преди не се бе возила в колата на Лиса. Беше прекалено трудно да я качим и да я свалим. Анди стоеше в камиона, от другата страна на улицата, когато Лиса излезе. Ще кажете, че трябва да е видял госпожа Марта да влиза в колата, но не е. Наложи се да стои по-далеч, защото онова дяволско момче на Бюканън бе наело човек, който да следва Лиса, да я наблюдава. Анди я бе следил отблизо просто за да види дали ще му се отдаде възможност да предизвика лек сблъсък и да я уплаши, докато не разбра, че и някой друг прави същото. Онази нощ обаче нямаше никой и той реши да използва възможността. В действителност не се опитваше да я убие. Мислеше, че ще оцелее, най-много да влезе в болница за кратко.

Лиса разбра, че никога досега не бе изпитвала гняв. Истинският гняв представляваше примитивна вълна на възбуда, която те кара да искаш да убиеш. Точно това бе усещането й сега, докато гледаше Робин и мислеше за ужаса на майка й през онази нощ. Тя издиша въздуха от дробовете си с леко съскане, усети загрижения поглед на Скот, но задържа вниманието си върху Робин.

— Но въпреки всичко госпожа Грант е умряла — заяви госпожа Бърнард прямо и Лиса едва се сдържа да не затрепери. Жестоката истина бе, че нищо не можеше да промени случилото се. — Тогава ли Анди реши да убие Лиса?

Робин поклати глава.

— След като госпожа Марта умря, решихме, че Лиса ще е прекалено разстроена, за да продължи да се занимава с Гарсия. Може би е било именно така, но точно тогава откриха бебето. Костите на бебето.

Робин рязко наведе глава. Лиса се наклони напрегнато напред.

— Какво значение имаше това? — Госпожа Бърнард водеше сега разпита и Лиса се замисли дали не бе сритала детектив Уотсън под масата.

— Анди знаеше, че ще направят от онези ДНК — тестове. Щеше да се разбере, че бебето е било на госпожа Марта и господин Барт. След това сигурно щяха да вземат проба и от Лиса и да направят връзката с Гарсия. Нямаше да могат да намерят връзка между онова семейство и нас, но щяха да намерят такава с Лиса. Тогава всичко щеше да започне да излиза наяве и скоро щяха да разберат какво сме направили. Двамата с Анди бяхме в къщата и гледахме как изравят костите на бебето. Знаехме, че съвсем скоро ще бъдем спипани. Тогава Лиса влезе да ме търси. — Робин облиза устни и простря ръце. — Не искахме да я нараним. Анди не искаше да я нарани, но това беше единственото, за което се сетихме.

Лиса бе благодарна за присъствието на Скот. Тя се облегна на него и се хвана здраво, докато слушаше как жената, която бе считала почти за своя леля, говори съвсем непринудено за решението да я убият.

— Никога не сте имали намерение да нараните някого, нали? — Сарказмът в гласа на детектив Уотсън се бе върнал. — Обзалагам се, че не сте искали да нараните и това бебенце, което открихме под фонтана. Но някой от вас го е удушил.

Робин ахна. Устните й затрепериха, а лицето й пребледня. Тя скръсти ръце пред гърдите си, прегърби се и почти се стопи.

— Имаме доказателства, че бебето е било удушено, госпожо Бейкър. — За разлика от този на детектив Уотсън, гласът на госпожа Бърнард бе почти деликатен.

— Не бях аз. Анди го направи. Старият господин Кармъди — бащата на госпожа Марта — му нареди, но дори не знаех, че Анди го е направил. Нямаше да се съглася с това. Беше много болна, но и толкова сладка. Госпожа Марта я обичаше страшно много. Аз също. Двете с госпожа Марта се грижехме за нея. Всички лекари казваха, че ще умре, но ние не вярвахме. Госпожа Марта постоянно се молеше. Решихме, че се подобрява. Но една нощ, една ужасна нощ около един часа, госпожа Марта отиде да си полегне. Аз люлеех в ръце малкото бебче. Беше мъничка и едва се хранеше, но аз я люлеех, за да заспи. Тогава господин Кармъди дойде и я взе. Не знаех какво се случва, докато Анди не се върна с някакво бебе. Беше увито в същото одеяло, облечено в същите дрешки, но не беше същото бебе. Знаех, че не е същото. Бях го видяла как се ражда няколко часа по-рано в кухнята на онази прокълната къща. Анди ми каза какво са направили, какво го е накарал да направи господин Кармъди. Наредил му да удуши моето малко бебче, тъй като лекарите и без друго казали, че ще умре. Госпожа Марта нямало да понесе това и за да спаси обичната си дъщеря, господин Кармъди решил да й даде здраво бебе — бебето на онази жена, Гарсия. Не можех нищо да направя.

Детектив Уотсън издаде някакъв звук, но нещо — Лиса предположи, че е ритник под масата — го спря. Госпожа Бърнард заговори вместо него.

— Госпожа Грант не разбра ли, че детето е друго?

Робин поклати отрицателно глава.

— Господин Кармъди се погрижи тя да не разбере. Същата вечер събуди госпожа Марта и я заведе в санаториум. Вероятно вие ще го наречете психиатрична клиника. Каза им, че страда от нервен срив, породен от здравословните проблеми на детето й. Той имаше много пари и огромно влияние. Познаваше много хора. Задържаха я месец. Когато се върна, всички се бяхме поуспокоили, а бебето — новото бебе — заякваше. Госпожа Марта никога не забеляза разликата. Беше щастлива, че детето й е здраво, а ние — че тя не се наложи да преживее загубата. След време всички забравихме случилото се. Просто продължихме напред.

„Просто продължихме напред“. Думите отекваха в съзнанието на Лиса. Просто са продължили напред, след като са убили цяло едно семейство и безпомощно пеленаче, след като са й откраднали собствения живот.

Не смееше да мисли прекалено за това, защото имаше чувството, че земята под краката й се разтваря. Всичко познато й се разпадаше. Вероятно бе показала с нещо страданието си, защото ръката на Скот я обгърна още по-здраво.

— Добре ли си? — прошепна той.

Тя кимна, благодарна за силата му. Скот беше нейната опора, скалата, на която можеше да разчита да се облегне, докато възстанови равновесието си.

— Обичам те — едва дочуто промълви той. Лиса склони глава на рамото му. Бе сигурна, че той знае нейните чувства.

— Добре, г-жо Бейкър. Нека минем на нощта, в която семейство Гарсия умират. Ще ни кажете ли какво се случи? — Детектив Уотсън гледаше Робин без капка съчувствие.

Тя въздъхна. Отпусна отново длани на масата, погледна детектива, а след това и госпожа Бърнард, която й се усмихна едва забележимо.

— Не бях там. Поне не в началото. Не и в къщата им. Бях в „Грейсън Спрингс“. Госпожа Марта беше при бебето, а аз бях в кухнята и приготвях вечерята, защото всички трябваше да се нахранят, независимо от случващото се. Мъжът дойде да тропа на вратата. Аз отворих. Нямаше причина да не го направя, защото по това време не знаех нищо. Каза, че се казва Майкъл Гарсия и е дошъл да говори с господин Кармъди за дъщеря му. Беше много шумен и много груб. Очевидно господин Кармъди го бе чул, защото дойде в кухнята. Изглежда, го познаваше и го изведе да разговарят навън. Много внимавахме да не притесняваме госпожа Марта, защото беше ужасно разстроена. По-късно Анди ми каза, че господин Кармъди наистина познавал този човек. Бил наел частен детектив да следи господин Грант, защото подозирал, че изневерява на дъщеря му. Така разбрал за този мъж и семейството му, за лошите неща, които вършел господин Грант, за второто семейство, което имал. Господин Кармъди знаел всичко, но не искал госпожа Марта да разбере. Знаел, че приятелката на господин Грант се мести в околността заедно със семейството си. Бе пратил Анди да ги проучи и да му докладва. Той отишъл няколко пъти и се крил в гората, която била толкова гъста, че никой никога не разбрал за него. — Робин спря да си поеме дъх и детектив Уотсън й направи знак.

— Какво се случи, когато господин Гарсия и господин Кармъди излязоха навън?

— Няколко минути по-късно господин Кармъди се върна. Беше блед като платно и ужасно ядосан. Не каза нищо, просто се върна към заниманията си. Малко по-късно дойде Анди. Каза, че господин Кармъди искал да го види. След няколко минути двамата излязоха. Лицето на Анди бе добило онова изражение, което добиваше всеки път, когато се забъркваше в неприятности. Не исках да го разпитвам пред господин Кармъди, но погледнах през прозореца и видях, че слага пушката в камиона и потегля след „Мерцедеса“ на господин Кармъди. Тогава реших да ги последвам. Когато стигнах, колата на господин Кармъди и него самия ги нямаше. Там беше само камионът на Анди. Бе паркиран зад къщата, така че да не се вижда от пътя. Задната врата беше отворена и аз влязох в къщата. Видях застреляни трима души. Майкъл Гарсия лежеше точно до вратата, а на земята в коридора имаше една жена. Тя не беше мъртва, но кървеше. Кръвта беше навсякъде и точно тогава осъзнах, че е бременна и в момента ражда. Можеше да говори. Спомена нещо за дечицата си и направи рязко движение с ръка към съседната стая. Влязох и видях едно малко момче, което също бе простреляно. Вратата зееше отворена, така че излязох навън. В гората проблясваше светлина от фенер, след което се появи Анди. Попитах го какво е направил, а той ми отговори, че е изпълнил това, което му е наредил господин Кармъди. Каза ми, че има нужда от помощта ми, защото малкото момиче е избягало и се крие в гората. Трябвало да я открие и да убие и нея.

Лиса чу как Барти си поема дъх. Погледна към него и видя, че е смъртно бледен. Беше разбираемо. Това малко момиче, тази жена бяха също негово семейство.

— Намерихте ли момичето? — попита госпожа Бърнард.

Робин кимна.

— Намерихме го. Беше се свило на кълбо под един храст. Можеше и да не го открием, но с него имаше голямо черно куче, което започна да лае, когато се приближихме. Анди освети с фенерчето и видяхме, че момичето притиска силно към себе си кукла. Беше затворило очи и за нищо на света не искаше да погледне към нас.

Барти издаде сподавен звук и сграбчи дървения парапет. Скот се наведе и му каза нещо. Възрастният мъж кимна, което Лиса счете за знак, че е добре.

— Значи Анди уби момичето? — попита детектив Уотсън с равен и твърд глас.

Робин поклати глава.

— Не, не го уби. Не можех да му позволя да го направи. Нямаше как да поправя стореното, но нямаше и да го оставя да убие беззащитно момиченце. Ако можех, щях да го спра по-рано.

— Той не уби момичето? — Госпожа Бърнард я погледна учудено. — Тогава какво се случи с него?

— Накарах го да махне момичето, неговата кукла и онова куче, защото не искахме да оставяме следи. Беше обикновено черно куче. Единственото нещо, което го отличаваше, беше синя каишка с името му — Луси — и някакъв адрес в Мериленд. Свалихме каишката и взехме кучето в „Грейсън Спрингс“. Дори господин Кармъди не разбра, че е същото куче.

— Какво стана с момиченцето? — Тонът на детектив Уотсън беше рязък.

Робин го погледна.

— Накарах Анди да я заведе при сестра ни Джуди в Монтана. Сменихме дрехите й, подстригахме я и я накарахме да остави куклата, защото се опасявахме, че някой може да я разпознае. Един ден Лиса откри куклата в мазето. Беше на три или четири години. Тъй като госпожа Марта бе с нея, не можех да й забраня да я вземе. Беше минало толкова много време, че не виждах какво толкова може да обърка една кукла. Както и да е. Джуди и съпругът й не можеха да имат свои деца, а тя толкова много искаше дете. Казах й, че бащата на момичето е убил майка й и себе си, че няма други роднини и че тя може да я задържи, ако обещае да си затваря устата за произхода й. Обясних й, че никой друг не иска детето и че ще го затворят в дом, ако тя не се погрижи за него. Джуди беше ужасно развълнувана.

Барти се бе хванал за парапета и гризеше ноктите си. Лиса видя как Скот постави ръка на рамото му, за да го успокои.

— Да не би да твърдите, че Мариса Гарсия е жива? — Сега госпожа Бърнард бе тази, чийто тон беше рязък.

Робин кимна.

— Тя все още живее в Монтана. Медицинска сестра е. Сега се казва Мери Фрай.

Сякаш светът замря. Госпожа Бърнард, детектив Уотсън, Лиса, Скот и Барти гледаха вцепенени Робин.

Тя продължи.

— Та аз взех момиченцето с мен и оставих Анди да почисти след себе си. По-късно, когато се върна в къщата, ми каза, че жената е мъртва, но бебето й се е родило и е живо. Бе изкарал курс за оказване на първа помощ в армията, така че знаеше как да се погрижи за него. Когато се отърва от труповете, той донесе детето на господин Кармъди. — Робин си пое дълбоко въздух. — И това е цялата история.