Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (67) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

ПОСЛЕСЛОВ

Щеше да е добре да не пиша тази книга сам, а да раздам отделните й глави на компетентни хора и сетне на редакционен съвет, като си помагаме един друг, да я редактираме както трябва. Но не дочакахме такова време. А и на когото предлагах да вземе отделни глави, не вземаше, а предоставяше на мое разположение някоя история в устна или писмена форма. Предлагах на Варлам Шаламов да напишем заедно цялата книга — и той отклони предложението ми.

А имах нужда от цяла кантора. От свои обяви във вестниците и по радиото („Откликнете!“), от своя открита кореспонденция — така, както беше в Брестката крепост.

Но не само че не можех да се разгърна така, а трябваше и замисъла си, и писмата, и материалите да крия, да раздробявам, да върша всичко в дълбока тайна. И да прикривам дори времето за работата си над нея с работа уж над други неща.

Все започвах и все захвърлях тази книга. Никак не можех да разбера: нужно ли е, или не само аз да пиша такава. И дали ще мога да издържа? Но когато на това отгоре към вече събраното започнаха да ме затрупват множество арестантски писма от цялата страна — разбрах, че щом всичко това се предоставя на мен, значи съм задължен да я напиша.

Трябва да обясня: нито веднъж цялата тази книга заедно с всичките си части не е лежала на една маса! В най-големия разгар на работата над „Архипелага“, през септември 1965 г., архивът ми бе разгромен и романът ми иззет. Тогава написаните части на „Архипелага“ и материалите за другите части се разлетяха в разни посоки и повече не можаха да се съберат заедно: страхувах се да рискувам, че отгоре на всичко при толкова назовани имена. Непрекъснато си записвах кое да запомня, кое да проверя, кое да унищожа след това и с тези листчета пътувах от едно място на друго. Какво пък, тъкмо тази конвулсивност, това недоработване е признак за преследването на нашата литература. Такава приемете и вие книгата ми.

Прекратих книгата не защото я сметнах за завършена, а защото нямаше повече живот за нея.

Искам да моля не само за снизхождение, но и да викна: щом настъпи подходящо време, възможност — съберете се, оцелели приятели, които добре познавате нещата, и напишете своите коментари към книгата ми: което трябва, коригирайте, каквото трябва, добавете (само да не е много обемисто, сходните неща не бива да се повтарят). Ето кога и книгата можем да сметнем за окончателна, да ви помага Бог.

Чудя се, че и в този й вид можах да завърша книгата в пълна изправност. На няколко пъти губех надежда: няма да ме оставят.

Завършвам я в забележителната, двойно юбилейна година (а и юбилеите са свързани): 50 години от революцията, създала Архипелага, и 100 години от изнамирането на бодливата тел (1867 г.).

Втория юбилей, както ми се струва, ще го пропуснат…