Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (19)

(1918–1956
Опит за художествено изследване)

Включено в книгата
Архипелаг ГУЛАГ
1918–1956
Опит за художествено изследване
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 38 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова


ТРЕТА ЧАСТ
ТРУДОВО-ИЗТРЕБИТЕЛНИТЕ

Само кой е ручал еднъжка от една съдина с назе, може да ни разбира.

(от писмо на гуцулка, бивша зечка)

Това, което трябва да намери място в тази част, е необозримо. За да схванеш и обхванеш неговия див смисъл, трябва много живота да прекараш в лагерите — в същите, в които и един срок не можеш изкара докрая, ако не се наредиш на по-лека работа, защото лагерите са изобретени за изтребване.

Ето защо: който по-дълбоко е гребнал, по-пълно е вкусил, той вече от гроба няма нищо да разкаже. Главното за тези лагери вече никой никога не ще разкаже.

И непосилен е за отделното перо целият обем на тази история и на тази истина. Това, което написах, е само контролно прозорче към Архипелага, а не обзор от наблюдателна кула. Но за щастие изплуваха и ще изплуват още няколко книги. Може би в „Колимски разкази“ на Шаламов читателят по-точно ще усети безжалостния дух на Архипелага и предела на човешкото отчаяние.

Но нали вкусът на морето може да се разбере и от една глътка.

Първа глава
ПРЪСТИТЕ НА АВРОРА

Розовопръстата Еос, така често споменавана от Омир, наричана от римляните Аврора, помилва със своите пръсти и първото ранно утро на Архипелага.

Когато нашите съотечественици чуха по Би Би Си, че според М. Михайлов концентрационни лагери съществуват в нашата страна още през 1921 г., мнозина от нас (а и на Запад) бяха потресени: нима толкова от рано? Нима още през 1921 г.?

Разбира се, че не! Разбира се, че Михайлов греши. През 1921 г. концентрационните лагери вече действуват с пълна сила (те дори получават вече завършения си вид. Много по-точно ще бъде да кажем, че Архипелагът се ражда под изстрелите на „Аврора“.

А и как да бъде другояче? Да разсъдим.

Нима Маркс и Ленин не ни учат, че трябва да разрушим старата буржоазна машина за принуда и в замяна на нея да създадем незабавно нова? А в машината за принуда влизат: армията (нали не се чудим, че в началото на 1918 г. е създадена Червената армия?); полицията (още преди армията е обновена и милицията); съдът (от 24 ноември 1917); и — тъмницата. Откъде-накъде при установяването на диктатурата на пролетариата ще трябва да се бавим с новия вид тъмница?

Тоест изобщо да се бавим с тъмницата, все едно дали е стара или нова, е просто невъзможно. Още през първите месеци след Октомврийската революция Ленин настоява за „най-решителни и драконовски мерки за повдигане на дисциплината“[1]. А възможни ли са драконовски мерки без тъмница?

Какво ново е способна да внесе в случая пролетарската държава? Илич напипва нови пътища. През декември 1917 г. той предлага комбинация от следните евентуални наказания: „конфискация на цялото имущество… тъмничен затвор или изпращане на фронта и принудителни работи за всички престъпили настоящия закон“[2]. Ще рече, смеем да отбележим, че основната идея на Архипелага — принудителните работи, е издигната още през първия следоктомврийски месец.

А и Владимир Илич не може да не се замисля върху бъдещата наказателна система, докато седи кротко с приятеля си Зиновиев сред ухаещото окосено сено в Разлив, сред бръмченето на пчелите. Още тогава той пресмята и ни успокоява, че: „потискането на експлоатиращото малцинство от мнозинството на довчерашните наемни роби е до такава степен сравнително лека, проста и естествена работа, че тя ще коства много по-малко кръв… ще струва много по-евтино на човечеството“ в сравнение с предишното потисничество на мнозинството от малцинството[3].

И колко по-евтино ни струва това „сравнително леко“ вътрешно потисничество от началото на Октомврийската революция? Според пресмятанията на емигриралия професор по статистика И. А. Курганов от 1917 до 1959 г., без да включваме военните загуби, само от терористично унищожаване, потискане, глад, повишена смъртност в лагерите и включвайки дефицита от понижената раждаемост… са загинали 66,7 милиона души (без този дефицит — 55 милиона).

Шестдесет и шест милиона! Петдесет и пет!

Кой човек — все едно наш или чужд — няма да изтръпне?

Ние, естествено, не гарантираме за цифрите на професор Курганов, но нямаме официални. След като бъдат отпечатани официалните, специалистите ще могат да ги съпоставят критично. (Още сега се появиха няколко изследвания с използуване на премълчаната и разпиляна съветска статистика — но същото страшно множество от погубени напират и в тях.)

Тук са интересни и други едни цифри. Какъв е щатът в централния апарат на страшното III отделение, стиснало за гърлото цялата велика руска литература? При създаването му — шестнадесет човека, в разцвета на дейността му — четиридесет и пет. Дори за най-затънтеното ГубЧК направо смешна цифра. Или колко политзатворници заварва в царската Тюрма на Народите Февруарската революция? (Да не забравяме, че към „политзатворниците“ в предишната Русия спадат също експроприаторите, извършителите на въоръжен грабеж, политическите убийци.) Някъде всички тези цифри ги има. По всяка вероятност само в Крести такива затворници са били повече от петдесет човека, и в Шлиселбург шейсет и трима, и неколкостотин се завръщат от сибирско заточение или каторга (от Централния александровски затвор са освободени около двеста), а и малко ли са още във всяка губернска тъмница! Все пак интересно — колко? Ето например цифрата за Тамбов, взета от тогавашните местни вестници. Февруарската революция, разтворила вратите на тамбовската тъмница, заварва там политзатворници… 7 (седем) човека. В иркутската те са значително повече — двадесет. (Излишно е да се напомня, че от февруари до юли 1917 за политика не затварят, а след юли лежат едва единици, и то при крайно свободен режим.)

Ето ви обаче нова беда: първото съветско правителство е коалиционно, част от народните комисариати се налага да бъде предоставена на левите есери и един от тях за съжаление се оказва Народният комисариат на юстицията. Ръководен от гнили дребнобуржоазни представи за свободата, този НКЮ довежда наказателната система едва ли не до пълна разруха, присъдите са учудващо меки и почти не се използува прогресивният принцип за принудителния труд. През февруари 1918 г. председателят на СНК другарят Ленин изисква да се увеличат местата за излежаване на присъди и да се засилят наказателните репресии[4], а през май, вече поел конкретно ръководството, той нарежда[5] да се дават за рушвет не по-малко от десет години тъмничен затвор плюс десет години принудителен труд, тоест общо двадесет. Подобна скала е могла на първо време да се стори песимистична: нима след двадесет години ще има още нужда от принудителен труд? Но ние знаем, че принудителният труд се оказа извънредно жизнена мярка и дори и след петдесет години е твърде популярен.

Дълги месеци още след Октомври тъмничният персонал си остава навсякъде царският, само комисарите на затворите са нови. Тъмничарите най-безочливо създават свой профсъюз („съюз на тъмничните служещи“) и установяват в тъмничната администрация изборното начало! Не остават по-долу и затворниците: те също имат вътрешно самоуправление (Окръжно на НКЮ от 24.4.1918: затворниците, където това е възможно, да бъдат привличани към самоконтрол и самонаблюдение). Подобна арестантска слободия („анархична разпуснатост“) не отговаря, разбира се, на задачите на диктатурата на прогресивната класа и слабо спомага за прочистването на руската земя от вредните насекоми. (Какво повече да говорим, след като не са затворени тъмничните черкви! — и нашите, съветските затворници ходят на драго сърце там в неделя, макар и само да се поразтъпчат.)

Естествено, и царските тъмничари не са съвсем безполезни за пролетариата, все пак — това е специалност, важна за най-близките цели на революцията. Затова предстои „да бъдат подбирани тези лица от тъмничната администрация, които не са загрубели и затъпели напълно в нравите на царската тъмница (а какво значи «напълно»? и как ще разбереш това? забравили са «Боже, царя ни пази» ли?) и могат да бъдат използувани за работа по новите задачи“[6].

(Например стегнато отвръщат „тъй вярно“, „съвсем не“? Или бързо превъртат ключа в ключалката?) Разбира се, и самите тъмнични здания, килии, решетки и ключалки, макар на пръв поглед и да остават същите, но само на пръв поглед, всъщност получават ново класово съдържание, висок революционен смисъл.

И все пак навикът на съдилищата до средата на 1918 г. по инерция да осъжда изключително само „на тъмничен затвор“ забавя събарянето на старата държавна машина в нейния тъмничен дял.

В средата на 1918-а, а именно на 6 юли, става събитие, чието значение не се разбира от всички, събитие, известно повърхностно като „потушаване на метежа на левите есери“. А всъщност това е преврат, едва ли отстъпващ на този от 25 октомври. На 25 октомври е провъзгласена властта на Съветите на Депутатите, поради което е наречена съветска власт. Но първите месеци тази нова власт е още силно помътнена от участието в нея и на други партии освен болшевишката. Макар коалиционното правителство да е създадено само от болшевики и леви есери, в състава на Всерусийските конгреси (II, III и IV) и на избраните на тях ВЦИК-ове попадат и представители на другите социалистически партии — есери, социалдемократи, анархисти, народни социалисти. От това ВЦИК-овете придобиват нездравия характер на „социалистически парламенти“. Но в течение на първите месеци на 1918 г. с редица решителни мерки (подкрепяни от левите есери) представителите на другите социалистически партии или биват изключвани от ВЦИК (с негово решение — една своеобразна парламентарна процедура), или не се допускат да бъдат избрани в него. Левите есери са последната чужда партия, все още съставяща една трета от парламента (V Конгрес на Съветите). Настъпва накрая време да се отървем и от тях. На 6 юли 1918 г. те са поголовно изключени от ВЦИК и СНК. По този начин властта на Съветите на Депутатите (по традиция наричана съветска) престава да противостои на волята на болшевишката партия и взема формата на Демокрация от Нов Тип.

Едва от този исторически ден може да започне сериозно преустройство на старата тъмнична машина и създаването на Архипелага[7].

А посоката на това желано преустройство е отдавна ясна. Още Маркс в „Критика на Готската програма“ посочва, че единственото средство за превъзпитаване на затворниците е производителният труд. Разбира се, както обяснява много по-късно Вишински, „не трудът, който изсушава ума и сърцето на човека, но вълшебникът, който от нищо, от нищожество превръща хората в герои“[8]. Защо нашият затворник не бива да си чеше езика в килията или да чете книжки, а трябва да се труди? Ами защото в Републиката на Съветите няма място за безделие по принуда — за „принудителен паразитизъм“, който е възможен при паразитния царски строй, например в Шлиселбург. Такова арестантско безделие просто е в противоречие с основите на трудовия строй на Съветската република, залегнали в конституцията от 10.7.1918 г.: не трудещите се да не ядат. Ще рече, ако затворниците не бъдат привлечени на работа, според новата конституция ще бъдат лишени от храна.

Централният наказателен отдел към НКЮ, създаден през май 1918 г. (и оглавяван вече от болшевиките, левите есери след Бресткия мир излизат от правителството), незабавно принуждава тогавашните зекове да работят („започва да организира производителен труд“). Но законодателно това е обявено вече след юлския преврат, а именно на 23 юли 1918 г. — във „Временна инструкция за лишаването от свобода“ (тя просъществува през цялата Гражданска война до ноември 1920): „Лишените от свобода трудоспособни се привличат задължително към физически труд.“

Може да се каже, тъкмо от тази Инструкция от 23 юли 1918 г. (само девет месеца след Октомврийската революция) започват лагерите и се ражда Архипелагът. (Кой би казал, че раждането е било преждевременно?)

Необходимостта от принудителен труд на затворниците (и без това впрочем на всички вече ясна) е допълнително изяснена на VII Всесъюзен Конгрес на Съветите: „Трудът е най-добрият начин да се парализира разлагащото влияние… на безкрайните разговори между затворниците, в които по-опитните просвещават новаците.“[9]

Не закъсняват и комунистическите съботници и същият този НКЮ призовава: „Необходимо е да се приучат (затворниците) към комунистически, колективен труд.“[10] Тоест вече и духът на комунистическите съботници да се пренесе в принудителните лагери!

Така тази припряна епоха натрупва наведнъж много задачи, за решаването на които отиват десетилетия.

Основите на „поправително-трудовата политика“ са включени ни VIII конгрес на РКП(б) (март 1919) в новата партийна програми. Пълното организационно оформяне обаче на лагерната мрежи в съветска Русия съвпада строго с първите комунистически съботници (12 април — 17 май 1919 г.): постановленията на ВЦИК за лагерите с принудителен труд излизат на 15 април 1919 и на 17 май 1919 („Собрание Узаконений РСФСР за 1919 год“, 12, с. 124, и 20, с. 235. — Б.а.). Според тях лагерите за принудителна работа се създават (с усилията на Губчк) задължително във всеки губернски град (за удобство — в чертата на града или в някой манастир, или и близко имение) и в няколко околии (засега — не във всички). Лагерите трябва да побират всеки поотделно не по-малко от триста души (за да може трудът на зековете да покрие разноските по охраната и администрацията) и да се намират под ръководството на Губернските Наказателни Отдели.

* * *

И все пак лагерите за принудителен труд не са първите лагери в РСФСР. Читателят вече няколко пъти е прочел в присъдите, издавани от трибуналите (част първа, глава 8) — „концлагер“ и е решил, може би, че сме допуснали грешка? че необмислено сме прибягнали до по-късната терминология? Не.

През август 1918 г., няколко дни преди покушението на Ф. Каплан срещу него, в телеграма до Евгения Бош[11] и до пензенския губизпълком (те не съумяват да се справят със селското въстание) Владимир Илич пише: „съмнителните (не «виновните», но съмнителните — А.С.) да бъдат затворени в концентрационен лагер извън града“[12]. А освен това „…да се премине към безпощаден масов терор…“ това още не е декретът за терора).

А на 5 септември 1918, десет дни след тази телеграма, е издаден Декретът на СНК за Червения Терор, подписан от Петровски, Курски и В. Бонч-Бруевич. Освен указанията за масови разстрели там по-специално се казва: „да се гарантира защитата на Съветската Република от класовите врагове чрез тяхната изолация в концентрационни лагери[13].

Та ето къде — в писмата на Ленин, а след това в декрета на Совнаркома е намерен и мигом подхванат и утвърден този термин — концентрационен лагер — един от най-важните термини на XX век, термин с широко международно бъдеще! И ето кога — през август и септември 1918 г. Самата дума е вече употребявана през Първата световна война, но по отношение на военнопленниците, на нежелателните чужденци. Тук тя за пръв път се употребява за граждани на собствената страна. Пренасянето на значението е обяснимо: концентрационният лагер за пленници не е затвор, а необходимост от тяхното съсредоточаване като предпазна мярка. Така и за съмнителните съотечественици се предлагат вече извън съдебни предпазни мерки. За енергичния Ленинов ум, представил си мислено телените заграждания около неосъдените, не е било трудно да намери и нужната дума — концентрационни!

Впрочем ръководителят на реввоентрибуналите пише буквално: „Затварянето в концентрационни лагери придобива характера на изолирането на военнопленници.“[14] Тоест откровено: с правото на завоевателя, с всички белези на военните действия — само че срещу собствения народ.

И докато лагерите за принудителен труд на НКЮ влизат в раздела „общи места за изолация“, то концлагерите изобщо не са „общо място“, а се водят на пряко подчинение на ЧК за особено враждебни елементи и за заложници. В концлагерите по-нататък попадат наистина и чрез трибуналите; но, така или иначе, там прибират не осъдени, а единствено по признака враждебност.[15] За бягство от концлагер срокът се увеличава (също без присъда) в десеторен размер! (Лозунгът тогава е: „Десет за един!“, „Сто за един!“) Ще рече, ако някой, осъден на пет години, бъде хванат при бягство, срокът му автоматично се удължава до 1968 г. При втори опит за бягство от концлагера се прилага разстрел. (И, разбира се, той се прилага усърдно.)

В Украйна концентрационните лагери се създават със закъснение — едва през 1920 г.

Дълбоки са лагерните корени, само че ние им губим местата и следите. За повечето от първите концлагери вече няма кой да ни разкаже. Само по последните свидетелства на още неизмрелите първи концлагеристи може нещо да се улови и спаси.

Властите тогава предпочитат да организират концлагерите в бившите манастири: здрави затворени стени, яки здания и — незаети (нали монасите не са хора, колко му е да бъдат изхвърлени). Така например в Москва има концлагери в Андрониковия манастир, в Новоспаския и Ивановския. В петроградската „Красная газета“ от 6 септември 1918 г. четем, че първият концлагер „ще бъде уреден в Нижни Новгород, в пустеещия женски манастир… На първо време се проектира в концентрационния лагер в Нижни Новгород да се пратят 5 хиляди души“ (курсивът мой — А.С).

В Рязан уреждат концлагер също в бившия женски манастир (Казанския). Ето какво се разказва за него. Затварят там търговци, свещеници и „военнопленници“ (така наричат заловените офицери, неслужещи в Червената армия). Но и неопределени личности (толстоистът И. Е-в, за чиято съдба вече знаем, попада също тук). Към лагера има и работилници — тъкачна, шивашка, обущарска и (през 1921 г. вече се наричат така) — „общи работи“, ремонт и строителство в града. Извеждат ги под конвой, но поединично, според вида на работата, пускат майсторите и самички, без конвой, и жителите ги хранят по къщите си. Населението на Рязан твърде съчувствено се отнася към лишенците („лишени от свобода“, а не затворници, е официалното им название тогава), на минаващата през града колона раздават милостиня (сухари, варено цвекло, картофи) — конвоят позволява тези подаяния и лишенците делят всичко получено по равно. (На всяка крачка — не наши обичаи, не нашата идеология.) Най-късметлиите лишенци се нареждат по специалността си в учрежденията. (Е-в — в железниците.) И тогава получават пропуск за свободен достъп в града (а нощуват в лагера).

В концлагера (1921 г.) храната е следната: двеста грама хляб (плюс още двеста грама на изпълняващите нормата), сутрин и вечер — гореща вода за чай, през деня — канче чорба (в нея — няколко десетки зърна булгур и картофени обелки).

Лагерният живот се разнообразява, от една страна, с доносите на провокаторите (и с арестите по доносите), от друга — с драматичен и хоров кръжец. Дават концерти за рязанското гражданство в залата на бившето благородно събрание, духовият оркестър на лишенците свири в градската градина. Лишенците все повече се опознават и сближават с жителите и това се оказва по-нататък нетърпимо — и започват тогава да изпращат „военнопленниците“ в Северните лагери със Специално предназначение.

Поуката от лабилността и недостатъчната суровост на концентрационните лагери се състои в това, че те не бива да се намират в обкръжението на цивилния живот. Тъкмо това налага създаването на специалните северни лагери. (Концентрационните биват ликвидирани след 1922 г.)

Струва си да разгледаме по-добре нюансите на тази розова лагерна зора.

 

След края на Гражданската война създадените от Троцки две трудови армии поради силния протест от страна на задържаните войници биват разпуснати — и с това ролята на лагерите за принудителен труд в структурата на РСФСР, естествено, се засилва. Към края на 1920 г. в РСФСР има 84 лагера в 43 губернии[16]. Ако може да се вярва на официалната (макар и поверителна) статистика, там се държат през това време 25 336 души и освен това още 24 400 „военнопленници от Гражданската война“[17] Двете цифри, особено последната, ни изглеждат силно намалени. Като отчетем обаче, че тук не влизат арестуваните в системата на ЧК, където чрез разтоварване на затвори, потапяне на шлепове и други видове масови унищожения пресмятането на бройката много пъти започва от нулата и отново от нулата, може тези цифри и да са верни. По-нататък те се наваксват.

Първите лагери за принудителен труд ни се струват сега като някаква неосезаемост. Хората, минали през тях, сякаш никому нищо не са разказали — няма свидетелства. Художествената литература, мемоарите се спират върху военния комунизъм и там споменават за разстрелите и тъмниците, но нищо не казват за лагерите. Къде са се намирали тези лагери?… Как са изглеждали?…

Инструкцията от 23 юли 1918 г. има този основен (отбелязан от всички юристи) недостатък, че в нея не се казва нищо за класовата диференциация на затворниците, тоест, че едни от тях трябва да бъдат държани при по-лек, а други при по-строг режим. Но в нея е посочен трудовият режим — и това вече ни позволява да си представим някои неща. Работният ден е определен на осем часа. Необмислено, поради липса на опит, е решено за положения от затворниците труд, освен за стопанските работи в самия лагер, да се плаща… (чудовищно, перото ми не може да го изпише)… 100 % по разценките на съответните профсъюзи. (Карат ги да работят в съответствие с конституцията, но имат намерение да плащат пак според конституцията, няма какво да се каже.) Вярно, че от трудовото възнаграждение удържат стойността за издръжката на лагера и охраната. „Добросъвестните“ имат привилегията да живеят на частна квартира, а в лагера да отиват само за работа. За „особено трудолюбие“ обещават предсрочно освобождаване. А изобщо подробни указания за режима няма, за всеки лагер е различно. „В периода на изграждането на новата власт и предвид крайното претоварване на местата за изолация (курсивът мой — А. С.) не можеше да се мисли за режим, когато цялото внимание бе насочено върху разтоварването на затворите.“[18] Четеш подобно нещо като вавилонски клинописен текст. Колко въпроси наведнъж: какво ли е ставало в тези клети тъмници? „Нашите тъмнични порядки са безобразни… Най-краткосрочното пребиваване се превръща в мъчение“[19]. Какви ли социални причини налагат подобно претоварване? Да разбираме ли „разтоварването“ като разстрели, или като разпращане по лагерите? И какво ще рече — не можеше да се мисли за режим? — значи НКЮ е нямал време да опазва затворника от произвола на местния началник на лагера, само така ли да го разбираме? Инструкция за режима няма, в годините на революционното правосъзнание всеки деребей може да прави със затворника каквото си пожелае?

От скромната статистика (все от същия сборник „От тъмниците до възпитателните учреждения“) узнаваме: работата в лагерите е предимно тежка, неквалифицирана. През 1919 г. само 2,5 % от работят в занаятчийски работилници, през 1920 г. — 10 %. Известно е също така, че в Москва се формират от затворници няколко „ударни“ бригади за ремонт на водопровода, отоплението и канализацията в национализираните московски здания. (И тези очевидно безконвойни арестанти обикалят с гаечни ключове, с поялници и тръби из Москва, из коридорите на учрежденията, из квартирите на тогавашните големци, повиквани от съпругите им по телефона за ремонт, а ето че не попадат в нито едни мемоари, в нито една пиеса, в нито един филм.) Ами ако такива специалисти невинаги има в затвора? Може да се предполага, че тогава ги затварят, за да ги има.

По-нататъшните сведения за тъмнично-лагерната система, каквато е тя през 1922 г., ние черпим от щастливо запазилия се отчет пред X конгрес на Съветите на началника на всички места за изолация в РСФСР другаря Е. Ширвинт[20]. През същата година се обединяват за пръв път всички места за изолация на НКЮ и НКВД (с изключение на специалните места за изолация на ГПУ) в единен ГУМЗак (Главное Управление Мест Заключения[21]) и минават под крилото на другаря Дзержински. (Имайки под другото си крило местата за изолация на ГПУ, той с ненаситна жажда иска да оглавява и всички останали.) ГУМЗак обединява 330 места за изолация с общ брой на лишените от свобода — 80-81 хиляди, — значително набъбнал в сравнение с 1920 г.: „Тази година се констатира постоянно нарастване на настанените в местата за изолация.“ Но от тази брошура узнаваме (стр. 40), че заедно със затворените по линията на ГПУ затворниците никога не са по-малко от 150 хиляди, а понякога достигат и до 195 хиляди. „Броят на населението в местата за изолация става все по-устойчив“ (стр. 10), „процентът на изпратените от ревтрибуналите не само не пада, но проявява определена тенденция към нарастване“ (стр. 13). А в районите на доскорошните народни вълнения — в централночерноземните губернии, в Сибир, на Дон и в Северен Кавказ, броят на подследствените възлиза на 41-43 % от всички затворници, което е прилична перспектива за нарастване на лагерите.

В системата на ГУМЗак през 1922 г. влизат: поправително-трудовите домове (сиреч — тъмниците с излежаване на присъди), домовете за предварителна изолация (сиреч — следствените), етапните, карантинните, изолационните тъмници (Орловската „не е в състояние да побере всички труднопоправими“, а са възстановени „Крести“, така чудесно разтворили врати през февруари 1917 г.), селскостопанските колонии (с изкореняване на храсти и пънове на ръка, без сечива), трудовите домове за непълнолетни и концентрационните лагери. Добре е развито пенитенциарното дело, не ще и дума! В затворите „на всеки 5 места се падат по 6 човека и нещо, при това има и много такива сгради, в които на едно място се падат по трима и повече души“ (стр. 8).

За зданията (тъмнични и лагерни) научаваме, че са в упадък, който не отговаря дори на елементарните санитарни изисквания, „в такова негодно състояние, че … цели блокове и дори цели изправителни домове се налага да бъдат затворени“ (стр. 17). За храненето. „През 1921 г. местата за изолация са в тежко положение: дажбите на затворниците не достигат.“ От 1922 г. заради преминаването на местни бюджети „материалното положение на местата за изолация трябва да се смята почти за катастрофално“ (стр. 2), местните губизпълкоми дори отказват пълната дажба за затворниците. В началото на годината Държавната планова комисия отпуска на 150-195 хиляди затворници 100 хиляди дажби, хранителните норми се намаляват, някои от продуктите изобщо не се дават (три четвърти от затворниците получават по-малко от 1 500 калории), а от 1 декември 1922 г. всички места за изолация, с изключение на петнадесет с общодържавно значение, са свалени изцяло от доволствие. „Затворниците гладуват“ (стр. 41).

Държавата иска, иска да има Архипелаг, само че няма с какво да го изхранва!

Разценките за работата са вече снижени. „Снабдяването с вещево доволствие е крайно незадоволително… Трябва да се очаква, че то ще придобие катастрофален характер“ (стр. 42). „Недостигът на топливо се изпитва почти повсеместно.“ Смъртността през октомври 1922 г. възлиза според ГУМЗак на не по-малко от 1 на сто. Това значи, че през зимата предстои да измрат 6, че дори и 10 на сто, така ли?

Това не може да не се отрази и върху охраната. „Повечето надзиратели буквално бягат от службата, а някои се занимават със спекула и влизат в сделки със затворниците“ (стр. 43) — и колко ли такива още ги ограбват! „Силно нарастват длъжностните престъпления сред сътрудниците, подтиквани към това от глад.“ Мнозина преминават на по-добре заплатена работа. „Има изправителни домове, в които са останали само началникът и един надзирател“ (може да си представим колко не го бива за нищо), и „се налага за надзиратели да се подбират буквално затворници измежду най-образцовите.“

И само каква дзержинска сила на духа и вяра в комунистическото наказателно дело са необходими, за да не бъде разпуснат този измиращ Архипелаг, а да се пренася в светлото бъдеще!

И какво? Към октомври 1923 г., още в началото на безоблачните години на НЕП-а (и още доста далеч от култа на личността), се държат: в 355 лагера — 63 297 лишени от свобода, в 207 изправителни домове — 48 163, в 105 домове за изолация и затвори — 16 765, в 35 селскостопански колонии — 2 328 и още 1041 непълнолетни и болни[22].

И всичко това още без лагерите на ГПУ! Обнадеждаващо нарастване! Мърморковците са посрамени. Партията отново се оказва права: затворниците не само не умират, но нарастват едва ли не два пъти, а местата за изолация — дори повече от два пъти, без да рухнат от това.

Има и друга показателна статистика: претъпкването на лагерите (броят на затворниците расте по-бързо от организирането на лагерите). На 100 щатни места се падат през 1924 г. — 112 затворници, през 1925 г. — 120, през 1926 г. — 132-ма, през 1927 г. — 177[23]. Който е имал участта да лежи, добре разбира какъв е лагерният бит (вероятността от място върху наровете, от паница в столовата или от ватенка на гърба) при положение, че на едно място се падат 1,77 затворници.

С развитието на лагерната система се разгръща смела „борба и срещу тъмничния фетишизъм“ във всички страни на света, включително и в предишната Русия, където нищо не са могли да измислят освен тъмници и тъмници. („Царското правителство, превърнало в една огромна тъмница цялата страна, развива с някакъв изтънчен садизъм своята тъмнична система“[24].)

Макар че до 1924 г. и на Архипелага „обикновените трудови колонии“ са все още недостатъчни. През тези години преобладават „закритите места“ за изолация — е, те и после не намаляват, естествено. (В доклада от 1924 г. Криленко изисква да се увеличи броят на изолаторите със специално предназначение — изолатори за не-трудещите се и за особено опасните сред трудещите се (какъвто очевидно ще се окаже по-късно и самият Криленко). Тази негова формулировка влиза в Трудово-изправителния кодекс от 1924 г. точно в този си вид.

А на прага на „реконструктивния период“ (значи от 1927 г.) „ролята на лагерите“… — как мислите? Сега, след всички победи? — … нараства — в защита от най-опасните враждебни елементи, от вредителите, кулачеството и контрареволюционната агитация[25].

И така, Архипелагът няма да потъне в морските дълбини! Архипелагът ще живее!

Както при сътворяването на всеки Архипелаг стават някъде невидими размествания на важни опорни пластове, преди да се възправи пред нас картината на света, така и тук се извършват изключително важни размествания и преименувания, почти недостъпни за нашия ум. Отначало цари първобитна бъркотия, местата за изолация се ръководят от три ведомства: ВЧК (др. Дзержински), НКВД (др. Петровски) и НКЮ (др. Курски); в НКВД имаме ту ГУМЗак (Главното управление на местата за изолация, веднага след Октомври 1917 г.), ту ГУПР (Главно Управление за Принудителни Работи), ту отново ГУМЗак; в НКЮ — Тъмничното Управление (декември 1920 г.), след това облагозвучено в Централен изправително-трудов отдел (1921 г.). Разбира се, такова разсредоточаване не е от полза на наказателно-изправителното дело и Дзержински настоява за единство на управлението. Апропо, точно тогава става почти неусетното срастване на НКВД с ВЧК: от 16 март 1919 г. Дзержински става по съвместителство и нарком на вътрешните работи. А през 1922 г., както вече споменахме, той налага и преминаването в негови ръце в НКВД на всички места за изолация от НКЮ (25.6.1922 г.).

Успоредно с това се извършва и преустройването на лагерната охрана. Отначало това са войски от ВОХР (Вътрешна Охрана на Републиката), после ВНУС (Вътрешна Служба), през 1919 г. те се сливат с корпуса на ВЧК[26], а представител на техния Военен съвет става пак Дзержински. (И все пак, и все пак, до 1924 г. постъпват оплаквания за многобройни бягства, за ниско равнище на дисциплината на служителите.[27]) Едва през юни 1924 г. с декрет на ВЦИК—СНК в корпуса на Конвойната стража е въведена военна дисциплина и комплектуване чрез Народния комисариат по военните и морските работи.[28]

Пак успоредно с това през 1922 г. се създава Централно бюро за Дактилоскопична регистрация и Централна ферма за служебни кучета.

А през това време ГУМЗак на СССР се преименува в ГУИТУ на СССР (Главно управление на трудово-изтребителните учреждения), а след това и в ГУИТЛ към ОГПУ и неговият началник става едновременно и началник на Конвойните войски на СССР.

Колко вълнения! Колко стълбища, кабинети, часови, пропуски, печати, табели!

 

А от ГУИТЛ, сина на ГУМЗак, се пръква и нашият ГУЛАГ.

Бележки

[1] В. И. Ленин — Полное собр. соч., т. 36, с. 217. — Б.а.

[2] Пак там, т. 35, с. 176, — Б.а.

[3] В. И. Ленин. Полное собр. соч., т. 33, с. 90. — Б.а.

[4] В. И. Ленин. Полное собр. соч., т. 54, с. 391. — Б.а.

[5] Пак там, т. 50, с. 70. — Б.а.

[6] Сборник „Советская юстиция“. М. 1919, с. 20. — Б.а.

[7] На дървеняшки-пламенния език на Вишински „единственият имащ в света истинско световно историческо значение процес на създаване върху развалините на буржоазната система от тъмници, от тези «мъртви домове», построени от експлоататорите за трудещите се, на нови учреждения с ново социално съдържание“ („От тюрем к воспитательным учреждениям“. Под редакцията на Вишински. „Советское законодательство“. М. 1934, с. 5). — Б.а.

[8] „От тюрем к воспитательным учреждениям“, с. 10. — Б.а.

[9] „Отчет НКЮ VII Всесоюзному Съезду Советов“, с. 9. — Б.а.

[10] „Материали НКЮ“. 1920. Вип. VII, с. 137. — Б.а.

[11] На тази забравена сега жена е поверена тогава в ръцете (по линия на ЦК на ЧК) съдбата на цялата Пензенска губерния. — Б.а.

[12] В. И. Ленин. Полное собр. соч., т. 50, с. 143–144. — Б.а.

[13] „Собрание Узаконений РСФСР за 1918 год“, 65, статья 710. — Б а.

[14] К. Х. Данишевский. Революционные Военные Трибуналы. Издание Реввоентрибунала Республики. М., 1920, с. 40. — Б.а.

[15] „От тюрем к воспитательным учреждениям“. — Б.а.

[16] Центральный госуд. архив Октябрьской революции, ф. 393, оп. 13, д. 1в, л.111. — Б.а.

[17] ЦГАОР, ф. 393, оп. 13, д. 1в, л. 112. — Б.а.

[18] „Материалы НКЮ“. Вип. VII. — Б.а.

[19] К. Х. Данишевский. Революционные Военные Трибуналы, с. 39. — Б.а.

[20] РСФСР. Главное Управление Местами Заключения НКВД. „Пенитенциарное дело в 1922 году“. М. Типография Московской губернской Таганской тюрьмы. — Б.а.

[21] Главно управление на местата за изолация. — Б.а.

[22] ЦГАОР, ф. 393, оп. 39, д. 48, л. 13, 14. — Б.а.

[23] А. А. Герцензон. Борьба с преступностью в РСФСР. М., Юриздат. 1928, с.103. — Б.а.

[24] „От тюрем к воспитательным учреждениям“, с. 431. — Б.а.

[25] И. Л. Авербах. От преступления к труду. Под редакцией Вышинского. „Советское законодательство“, 1936. — Б.а.

[26] „Властъ Советов“, 1919, 11, стр. 6-7. — Б.а.

[27] ЦГАОР, ф. 393, оп. 47, д. 89, л. 11. — Б.а.

[28] Пак там, оп. 53, д. 141, лл. 1, 3, 4. — Б.а.