Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (22) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Четвърта глава
АРХИПЕЛАГЪТ СЕ ВКАМЕНЯВА

А часовникът на историята бие.

През 1933 г. на януарския пленум на ЦК на ЦКК, вече конкретно замислил практически цифри колко още и още двуноги в тази страна да ликвидира, Великият вожд обявява, че толкова обещаваното от Ленин и толкова жадуваното от хуманистите „отмиране на държавата ще дойде не чрез отслабването на държавната власт, а чрез нейното максимално засилване, необходимо, за да се ликвидират остатъците от умиращите класи… “ (Курсивът мой. — А. С.) А тъй като те доживяват края на дните си, „апелирайки към изостаналите слоеве от населението и мобилизирайки ги срещу съветската власт“ — а пък към изостаналия слой може да причислим и всеки човек от неумиращата класа, — стигаме до това, че: „Искаме да свършим с тези елементи бързо и без особени жертви.“^[1] (Как именно „без особени жертви“, Бащата не пояснява.)

Това е толкова неочаквано гениално, че не е достъпно за ума на всеки, но Вишински е на своето място като верен съучастник и незабавно подхваща: „И следователно максимално укрепване на трудово-изправителните учреждения!“^[2]

Встъпване в социализма чрез максимално укрепване на тъмницата! — това не е виц от хумористично списание, а думи на генералния прокурор на Съветския съюз! Така че „ежовите ръкавици“^[3] са налице и без Ежов.

Ами че втората петилетка, ако някой си спомня (само че никой у нас нищо не помни; паметта е най-слабото място у руснаците, особено паметта за злото), втората петилетка покрай блестящите си (до ден-днешен неизпълнени) задачи има и такава: „Да се изкоренят отживелиците на капитализма в съзнанието на хората.“ Ще рече, това изкореняване да се завърши още през 1938 г. Разсъдете сами, защо е трябвало толкова бързо да се изкоренява?

„Съветските места за лишаване от свобода на прага на втората петилетка в никакъв случай не само не губят, но дори засилват своето значение.“ (Не е изтекла и година от предсказанието на Коган, че лагери изобщо няма да има в близкото бъдеще. Но той не е знаел януарския пленум.) „В епохата на встъпването в социализма ролята на трудово-изправителните учреждения като оръдие на пролетарската диктатура, като орган за репресия, като средство за принуда и възпитание (принудата е вече на първо място) трябва да се засили дори още повече с годините.“^[4] (А по дяволите ли да иде иначе НКВД при социализма?)

Кой ще упрекне нашата Прогресивна Теория в изоставане от практиката? Всичко това е публикувано черно на бяло, но ние не умеехме още да четем. 1937 година бе публично предсказана и обоснована.

Ала какво наистина става с Архипелага през 1937 г.? В съответствие с Вишински Архипелагът значително „укрепва“: рязко нараства неговото население. Но въпреки разпространената представа това става далеч не само за сметка на арестуваните през 1937 г. свободни граждани: превръщат се в зекове и „спецпреселниците“. Това е приключването с колективизацията и разкулачването, с тези, които са могли да останат живи и в тайгата, и в тундрата, разорени, без покрив над главата, без покъщнина и сечива, благодарение на здравата им селска жилка такива още неизмрели остават милиони. И ето че „специалните селища“ за заточените престават да бъдат такива — но не за сметка на това, че ги оставят да се върнат по предишните си места или на свобода, не, тях изцяло ги включват в ГУЛАГ. Такива селища се обграждат с бодлива тел, ако това не е извършено още по-рано, и се превръщат в лагерни пунктове (целият Норилски комбинат възниква по този начин), с течение на времето други пък биват етапирани в други лагери вече като зекове (децата им — в детски домове). Ето ви и многомилионната добавка — отново селска! — която определя главния прилив на Архипелага през 1937 г. Макар в самото село през същата година да няма такива масови арести както в града (впрочем също популярни несръчно) — като цяло населението на Архипелага е предимно селско, както си спомнят свидетелите.

Ето как Архипелагът нараства до тези гигантски размери — но дали режимът може да стане още по-суров? Излиза, че може. Пометени са с рунтава лапа всички фльонги и джувчици. Трудови колективи ли? Да се забранят! Виж ти какво измислили — самоуправление в лагерите! По-сполучливо нещо от бригадите и така няма да бъде измислено. Какви ти политбеседи? Да се прекратят. Затворниците трябва да работят и съвсем не е задължително да разбират. На Ухта били обявили „ликвидация на последната вагонка“? Политическа грешка! Да не би пък на пружинени легла да искате да ги поставяме? Да ги натикаме във вагонките, че и двойно повече! Приспадане на присъдените срокове? Първо тях трябва да отменим! Иначе излиза, че съдилищата работят за тоя, що духа! А как ще бъде с тези, на които вече нещо е приспаднато от присъдата? Да се смята за недействително. А свижданията, които още се разрешават в някои лагери? Да се забранят повсеместно. В един затвор са дали да бъде погребан навън трупът на някакъв свещеник. С всичкия ли сте? Ето ви повод за антисъветски демонстрации. Това трябва да се наказва за назидание! Да се разясни: труповете на умрелите принадлежат на ГУЛАГ, а гробовете им са абсолютно секретни. Професионално-технически курсове за затворници ли? Да се закрият! Да са учили, докато са били на свобода. Какво ВЦИК? Какво решение на ВЦИК? Подписано от Калинин?… Тук сме НКВД. Като излязат на свобода, нека сами се учат. Графици, диаграми? Да се смъкнат от стените, които след това да се варосат. А може и да не се варосват. Що за ведомост е това?

Заплати за затворниците ли? Окръжно на ГУМЗАК от 25. 11. 1926 г., двадесет и пет процента от заплащането на работника да съответствува на квалификацията в горската промишленост? Млък! Да се скъса. Самите вас ще лишим от заплати! Затворник, че и да му се плаща отгоре на това! Да се благодари, че не са го разстреляли. Трудово-изправителният кодекс от 1933 г.? Забравете го завинаги, да се изземе от всички лагерни сейфове! „Всяко нарушение на общосъюзните кодекси за труда… само след съгласуване във ВЦСПС? Как ли не! Член 75 — «при по-тежка работа да се увеличи дажбата»?“ Кръ-гом! При по-леката — да се намалява. Точно така, хем и фондовете ще са цели.

Трудово-изправителният кодекс с неговите стотици членове като да бе погълнат от акула и двадесет и пет години след това не само никой не го чу, ни видя, но дори и не подозираха подобно название.

Раздрусват Архипелага и се убеждават, че още като се почне от Соловки и толкова повече по време на каналите, цялата лагерна машина се е разхлабила недопустимо. И ето че се залавят да я стегнат.

Преди всичко охраната не я бива за нищо, това не са изобщо лагери: по наблюдателните кули има часови само нощем; на стража стои един-единствен невъоръжен пазач, когото лесно може да уговориш и да излезеш за известно време; в зоната се допуска да има газени фенери; няколко десетки затворници се съпровождат до работата им от един-единствен войник. Сега вече около цялата зона е прокарано електрическо осветление (при политически надеждни електротехници). Бойците от охраната получават боен устав и военна подготовка. В задължителните служебни щатове се включват обучени овчарски кучета с прикрепени към тях кучкари и треньори с отделен устав. Лагерите добиват най-сетне напълно съвременния си известен на нас вид. Тук не може да се проследи в колко битови дреболии е стегнат и доведен до крайна строгост лагерният режим. И колко само дупчици са открити, през които дотогава все още е възможно Архипелагът да бъде наблюдаван отвън. Всички тези връзки сега вече са прекъснати, дупките запушени, прогонени са и разните там последни „наблюдателни комисии“.

В книгата не ще се намери друго място, където да обясним какво е това. Нека си позволим по-дълъг коментар за любознателните.

Лицемерното буржоазно общество е измислило, че трябва да следи за състоянието на местата за изолация и за хода на превъзпитанието на арестантите. В царска Русия съществуват „дружества за опекунство над затворите“ — „за подобряване на физическото и нравственото състояние на арестантите“, както и, благотворителни затворнически комитети и дружества за затворнически патронаж. В американските затвори пък наблюдателните комисии от представители на обществеността през 20-те и 30-те години вече придобиват широки права: дори за предсрочно освобождаване (не ходатайство за него, а направо освобождаване, без съд). Впрочем нашите диалектически законоведи сполучливо възразяват: „Не трябва да забравяме от средите на кои класи се съставят комисиите — те приемат решения в съответствие със своите класови интереси.“

У нас нещата стоят по-иначе. С първата „Временна инструкция“ от 23. 7. 1918 г., създала първите лагери, се предвижда създаването на Разпределителни комисии при губернските Наказателни отдели. Те разпределят всички осъдени по седем вида лишаване от свобода, учредени в ранната РСФСР. Тази работа (заменяща сякаш съдилищата) е толкова важна, че Народният комисариат на правосъдието в отчета си от 1920 г. нарича дейността на разпределителните комисии „нерв на наказателното дело“. Съставът им е много демократичен, през 1922 г. например това е Тройката: началник на губернското управление на НКВД, един член на президиума на губернския съд и началникът на местата за изолация в дадена губерния. По-късно към тях се присъединяват по един човек от губРКИ и Губпрофсъвета. Но вече към 1929 г. са страшно недоволни от тях: те прибягват до предсрочно освобождаване и до привилегии за класово чуждите елементи. „Това е десноопортюнистична практика на ръководството на НКВД.“ Ето я причината разпределителните комисии да бъдат отменени през същата тази година на Великия прелом, а мястото им да бъде заето от Наблюдателни комисии, за председатели на които се назначават съдии, а за членове — началник на лагера, Прокурор и представител на обществеността — от средата на работниците в надзорсъстава, от милицията, от районния изпълнителен комитет и от комсомоли. Както точно възразяват нашите юристи, не трябва да се забравя от средите на кои класи… Ах, простете, това вече го писах… На Наблюдателните комисии се възлага: от НКВД — да решават въпросите по приспадането на срока и предсрочното освобождаване, от ВЦИК (ще рече, от парламента) — попътно да следят изпълнението на промишлено-финансовия план.

Та тъкмо тези наблюдателни комисии са разпуснати в началото на втората петилетка. Откровено казано, никой от затворниците не охва от тази загуба.

Апропо и за класите, щом стана вече дума за тях. Един от авторите на същия този сборник — Шестакова, въз основа на материалите от 20-те и началото на 30-те години прави „странен извод за сходството между социалния състав в буржоазните затвори и у нас“: за нейна собствена изненада се оказва, че и тук, и там лежат… трудещи се. Е, естествено, тук има някакво диалектическо обяснение, но тя не го намира. Ще добавим от себе си, че това „странно сходство“ е донякъде нарушено през — 1937–1938 г., когато освен огромното селско попълнение в лагера прииждат и хора с високо държавно положение. Но много скоро съотношението се възстановява. Всички многомилионни потоци през войната и след нея са само потоци от трудещи се.

Попътно и лагерните „фаланги“, макар че в тях, струва ми се, вече прозира социализмът, през 1937 г. за отлика от Франко са преименувани в „колони“. Оперативните работници в лагера, които дотогава се съобразяват със задачите на общата работа и плана, този път придобиват напълно самостоятелно ръководно значение в ущърб на всяка производителна работа, на всеки щат от специалисти. Не ликвидират наистина културно-възпитателната част, но то е отчасти защото чрез нея е удобно да се събират доноси и да се намират доносници.

Така около Архипелага се спуска желязна завеса. Никой освен офицерите и сержантите от НКВД не може вече да влиза и излиза през лагерния портал. Установява се хармоничен ред, който и самите зекове скоро свикват да смятат за единствено възможен, какъвто и ще го описваме в тази част от книгата — вече без развяването на червени парцали и повечето като трудов, отколкото като „изправителен“.

И тогава лъсват вълчите зъби! И тогава зейват бездните на Архипелага!

— С консервени кутии ще те обуя, и пак ще идеш на работа!

— Не стигнат ли траверсите, вас ще сложа!

Тъкмо тогава през Сибир започват да се движат товарни ешелони с картечница върху всеки трети покрив и арестантите по Петдесет и осми член ги натикват в изкопи за по-голяма сигурност. Тъкмо тогава, още преди първия изстрел на Втората световна война, когато цяла Европа още танцува фокстрот, в Мариинското разпределително управление (вътрешнолагерен препращателен пункт в Мариинските лагери) не успяват да се изчистят от въшките и ги свалят от дрехите с пелинови метлички. Пламва тиф — и за късо време 15 000 (петнадесет хиляди) умрели са захвърлени в един ров — прегънати, голи, с дори изрязани от тях за икономия долни гащи. (За тифа във Владивостокския транзитен затвор вече писахме.)

И само с една придобивка от миналите години ГУЛАГ не се разделя: с поощряването на рецидивистите, на измета на обществото, На тях още по-последователно се предоставят всички „командни постове“ в лагера. Още по-последователно ги насъскват срещу осъдените по Петдесет и осми член, позволяват им безпрепятствено да грабят, бият и убиват. Апашите стават нещо като вътрешнолагерна полиция, като лагерни щурмоваци. (През годините на войната в редица лагери напълно отменят надзирателския състав, като доверяват неговата работа на комендатурата — на рецидивистите песове, които действуват още по-старателно от надзирателите: ами че никой не им забранява да бият както си искат.)

Разправят, че през февруари-март 1938 г. НКВД получава секретна инструкция: да се намали броят на затворниците! (Не чрез освобождаването им, разбира се.) Не виждам тук нищо невъзможно: това е логична инструкция, тъй като не достига нито подслонът, нито облеклото, нито храната. ГУЛАГ изнемогва.

Именно тогава се натръшкват да гният страдащите от подагра. Именно тогава началниците на конвоите започват да проверяват точността на картечния си прицел по препъващите се зекове. Именно тогава всяка сутрин дневалните измъкват след дежурство мъртъвците и ги нареждат на купчини.

На Колима — този Полюс на студа и жестокостта в Архипелага, същият този прелом се извършва с рязкост, достойна за Полюса.

Според спомените на Иван Семьонович Карпунич-Бравен (бивш командир на дивизия 40 и командир на корпус 12, умрял неотдавна, без да завърши записките си, останали разпокъсани), на Колима се установява неописуемо жесток режим на хранене, работа и наказания. Затворниците гладуват до такава степен, че на извора Заросший изяждат трупа на кон, пролежал през юли повече от седмица, който вони и целият гъмжи от мухи и червеи. На рудника Утиний зековете изяждат половин бъчва грес, докарана за смазване на ръчните колички. На Милга се хранят с лишеи като елените. При затрупване на проходите със сняг раздават за далечните мини по сто грама хляб на ден, без никога да отпуснат за минал период. Безбройните „мръшляци“, неспособни вече да вървят, са мъкнати с шейни от други „мръшляци“, още не толкова отпуснати. Изоставащите ги бият с тояги, насъскват кучетата. По време на работа при 45 градуса под нулата им забраняват да кладат огньове и да се греят (на криминалните това се разрешава). Самият Карпунич изпитва и „студено ръчно сондиране“ с двуметрова желязна сонда и извозването на „торфовете“ (земна маса с чакъл и обли камъни) при 50 градуса под нулата върху шейни, в които се впрягат четирима души (плазовете са от сурово дърво и кошът върху тях — от сурови дъсчени капаци); като пети човек при тях върви бутач от апашите, „отговарящ за изпълнението на плана“, който ги бие със сопа. А ето как началникът на лагпункта Зелдин наказва неизпълняващите нормите (а какво ще рече — неизпълняващи, след като изработеното от тези по Петдесет и осми член винаги измамнически се приписва на криминалните?): зимно време в забоя съблича хората голи, облива ги със студена вода и ги кара да се прибират тичешком в лагера; през лятото пък — отново ги съблича голи, ръцете им се връзват отзад за общ прът, и ги оставя приковани под облаци от комари (войникът от охраната стои с противокомарна мрежа). Най-сетне, просто ги бият с приклади и ги затварят в карцери.

На Милга (в отделния лагерен пункт Елген) при началника Гаврилка за жените, неизпълняващи нормите, тези наказания са по-леки: просто зимно време палатката им не се отоплява (но може да тичат около нея, за да се стоплят), а по сенокос при комарите — незащитена колиба от пръчки (спомени от Слиозберг).

Ще ми възразят, че тук няма нищо ново, никакво развитие: че това е примитивно връщане от кресливо-възпитателните Канали към неприкритите Соловки. Как не! А може би това е Хегеловата триада: Соловки — Беломор — Колима? Теза — антитеза — синтеза? Отрицание на отрицанието, но обогатено?

Така например на Соловки май няма карета на смъртта. Имам предвид спомените на Карпунич за Марисния извор (66-и км. Среднеканското трасе). Цели десет дни началникът търпи неизпълнението на нормата. След десетия ден провиненият бива затварян в изолатор при намалена дажба и изкарван въпреки това на работа. Но който и в този случай не изпълнява нормата си — го чака каретата: поставен върху тракторна шейна дървен кош с размери 5x3x1,8 метра от сурови греди, скрепени със строителни скоби. Малка вратичка, вътре без прозорци и без каквото да било, никакви нарове. Вечерта най-провинилите се, затъпели и вече безразлични, ги извеждат от изолатора, вкарват ги в каретата, която се заключва с огромен катинар, и ги откарват с трактора на 3-4 км от лагера в дерето. Някои отвътре крещят, но трактора го откачат от шейната и го връщат след едно денонощие. След едно денонощие катинарът се отключва и труповете се изхвърлят. Снежните виелици ги засипват.

А през лятото на „малките командировки“ за изолатор служи някоя яма в замръзналата почва (в такива ями якутите запазват добре в пресен вид рибата и месото). Покриват ямата отгоре с греди, ако пък я изкопаят по-плитка, затвореният вътре не може да се изправи в цял ръст, а стои и отича, прегънат на две. (Да седне, разбира се, е невъзможно.)

В Отделния лагерен пункт на Експедиционното южно управление неизпълнението на нормите се наказва още по-просто: началникът на ОЛП лейтенант Григориев отива в мината с пистолет — и там всеки ден разстрелва двама-трима неизпълняващи нормата (спомени на Томас-Сговио).

Затягането на колимския режим външно се ознаменува с това, че за началник на УСВИТЛАГ (Управлението на Североизточните лагери) е назначен Гаранин, а за началник на Далстрой вместо командира на дивизията на латишките стрелци Е. Берзин — Павлов. (Апропо съвсем ненужна въртележка, плод на сталинската подозрителност. Какво е пречело на стария чекист Берзин и другарите му да изпълнят новите искания? Прекрасно биха разстрелвали и те.)

Биват отменени (за осъдените по Петдесет и осми член) последните почивни дни (полагат се три такива през месеца, но не ги дават редовно, а през зимата, когато е зле с нормите, изобщо не ги дават), работният ден през лятото нараства до 14 часа, студовете при 45 и 50 градуса под нулата се признават годни за работа и „констатирането“ на непригоден за работа ден се разрешава само от 55 градуса надолу. По произволно решение на отделни началници извеждат на работа и при минус 60. (Мнозина колимчани не си спомнят изобщо за какъвто и да е термометър в своя ОЛП.) На мина Горний отказващите да работят ги връзват за шейни (пак плагиат от Соловки) и така ги влачат до забоя. На Колима става практика конвоят да не пази само затворниците, но да отговаря и за изпълнението на плана им, поради което не трябва да дреме, а вечно да ги подтиква.

Че плюс всичко, без началството, скорбутът също коси хората.

Но и всичко това се оказва малко, още недостатъчно режимно, още недостатъчно намалява броя на затворниците. И започват „гаранинските разстрели“, преките убийства. Понякога под грохота на тракторите, понякога и без. Много лагпунктове са известни с разстрелите си и масовите гробове: и Оротукан, и изворът Полярний, и Свистопляс, и Анушка, и дори селхозът Дукча, но повече от всички останали се прочуват мините Золотистий (началник на лагпункта Петров, оперативни работници Зеленков и Анисимов, началник на мините Баркалов, началник на районния отдел на НКВД Буров) и Серпантинка. На Золотистий извеждат денем бригадите от забоя и веднага ги разстрелват наред. (Това не е в замяна на нощните разстрели, те са си отделно.) Началникът на Юглаг Николай Андреевич Агланов обича, когато пристигне тук, да си подбере на развода някоя от провинените в нещо бригади, заповядва да я отведат настрани и сам започва да стреля с пистолет по изплашените, скупчени хора с радостни крясъци. Труповете не ги заравят, те се разлагат през май — и тогава пращат оцелелите „мръшляци“ да ги заравят — срещу подсилена дажба, дори плюс спирт. На Серпантинка разстрелват всеки ден 30-50 души под навеса близко до изолатора. След това труповете се пренасят с тракторни шейни отвъд хълма. Трактористите, товарачите и гробарите живеят в отделна барака. След разстрелването на самия Гаранин разстрелват и всички тях. Съществува и друга техника: отвеждат обречения до дълбокия шурф със завързани очи и стрелят в ухото или тила му. (Никой не разказва за каквато и да било съпротива.) Серпантинка е закрита, а изолаторът й е изравнен със земята, както и всичко видимо, свързано с разстрелите. Засипани са и ония шурфове^[5]. В мините, където разстрелите не се извършват открито, се прочитат или разлепват афишчета, в които фамилните имена са изписани с големи букви, а мотивировките — с дребни: „за контрареволюционна агитация“, „за оскърбление на конвоя“, „за неизпълнение на нормата“.

От време на време разстрелите се прекъсват, тъй като планът по добива на златото се проваля, а по замръзналото Охотско море не могат да докарат нова партида затворници (М. И. Кононенко очаква по този начин на Серпантинка повече от половин година да го разстрелят и остава жив.)

Освен това става все по-явно ожесточението в прибавянето на нови срокове към старите. Гаврик на Милга оформя това картинно: отпред пътуват на коне с факли (полярна нощ), а отзад влачат хора с въжета по земята за ново дело в районното НКВД (30 километра). В други лагпунктове е съвсем делнично: отчетно-разпределителната част подбира хората по фишовете им: наближи ли краят на непрактично краткия им срок, ги викат направо на по 80-100 души и дописват на всеки по нови десет години (разказ на Р.В.Рец).

Аз почти изключвам Колима̀ от обсега на тази книга. Колима в Архипелага е отделен материк, тя е достойна за свои отделни повествования. А на Колима й „провървя“: там успява да остане жив Варлам Шаламов и вече е написал много; там остават живи Евгения Гинзбург, О. Слиозберг, Н. Суровцева, Н. Гранкина и други — и всички те написват мемоари^[6]. Ще си позволя само да приведа няколко реда от В. Шаламов за гаранинските разстрели:

„Много месеци и ден и нощ на сутрешните и вечерните проверки се четяха безчислени заповеди за разстрел. Музиканти от битоваците свиреха туш при 50-градусов студ преди и след прочитането на всяка заповед. Димящи бензинови факли разкъсваха тъмата… Цигарената хартия на заповедта се покриваше със скреж и някой от началниците, четящ заповедта, отмахваше снежинките с ръкавица, за да разчете и извика поредното фамилно име на осъдения на разстрел.“

 

Така Архипелагът завършва втора петилетка и, ще рече, навлиза в социализма.

* * *

Началото на войната разтърсва островното началство: ходът й отначало е такъв, че би могъл да доведе и до гибелта на целия Архипелаг, а не дай си боже и до това работодателите да отговарят пред работниците. Доколкото може да се съди от впечатленията на зековете от различни лагери, такава насока на събитията поражда две различни поведения у господарите. Едни — по-благоразумните или страхливите, смекчават режима, опитват се да разговарят по-човешки, особено през седмиците на военните поражения. Разбира се, те не могат да подобрят храната или издръжката. Други — от по-упоритите и злобните, напротив, започват да се държат с осъдените по Петдесет и осми член още по-сурово и жестоко, сякаш им предвещават смърт преди всякакво освобождаване. В повечето лагери на затворниците дори не съобщават за началото на войната на 22 юни — типично за нашето необоримо пристрастие към потайността и лъжата! Едва в понеделник на 23-ти зековете узнават от разконвоираните и волнонаемните. И да има някъде радио (Уст-Вим, на много места по Колима), то е изключено през цялото време на нашите военни несполуки. В Уствимлаг изведнъж забраняват писмата до къщи (а да получават такива могат), и близките им решават, че всички са разстреляни. В някои лагери (вътрешно предчувстват насоката на бъдещата политика) започват да изолират тези по Петдесет и осми член от битоваците в строго охранявани зони, поставят по наблюдателните кули картечници и открито им заявяват пред строя: „Вие тук сте заложници! (Ах, още действа зарядът на Гражданската война! Как трудно се забравят тези думи, колко лесно е да си ги спомниш!) Ако Сталинград падне — всички ще ви разстреляме!“ С такова настроение туземците разпитват за сводките: държи ли се Сталинград, или вече са го взели. На Колима в такива спецзони събират немци, поляци и по-видните от Петдесет и осми член. Но започват веднага (август 1941 г.) да освобождават изобщо поляците.^[7]

Навсякъде на Архипелага (след разтварянето на пакетите с мобилизационните наредби) освобождаването на Петдесет и осми се прекратява от първите дни на войната. Има дори случаи на връщане от пътя на вече освободените. В Ухта на 23 юни група освободени е вече извън зоната и чака влака, когато конвоят я връща обратно, че и с ругатни: „Вие сте виновни за войната!“ Карпунич получава документ за освобождаването си на 23 юни сутринта, но неуспял още да отмине стражата, му го отнемат с измама: „Я го покажете!“ Той го показва — и остава в лагера за още пет години. Това се смята — по специално разпореждане. (Войната вече завършва, а в много от лагерите забраняват дори да се ходи в УЧР и да се пита кога ще ги освободят. Работата е там, че след войната на Архипелага хората не достигат и много от местните управления, дори когато Москва разрешава освобождаването на хора, издава свои собствени „специални разпоредби“, за да задържат работната сила. Тъкмо така е задържана в Карлаг Е. М. Орлова — което става причина да не завари умиращата си майка.)

От началото на войната (въз основа на същите тези, вероятно мобилизационни наредби) са намалени хлебните дажби в лагерите. С всяка следваща година всичко се влошава, включително и самите продукти: зеленчуците се заместват с фуражно кръмно цвекло, булгурът — с фий и трици. (Колима се снабдява от Америка и там, напротив, се появява тук-таме и бял хляб.) Но във важните производства вследствие отслабването на арестантите продуктивността на труда толкова много пада (5 до 10 пъти), че намират за по-изгодно да върнат довоенните норми за хранене. Много лагерни производства получават поръчки за целите на отбраната и похватните директори на такива заводчета се изхитрят понякога да хранят зековете допълнително, от помощните си стопанства. Там, където се раздават заплати, те са по 30 рубли: според пазарните цени по време на войната — по-малко от един килограм картофи на месец.

Ако запитат лагерника от времето на войната каква му е най-високата, крайната и абсолютно непостижимата цел, той би отвърнал: „Един път да се наям до насита с черен хляб — пък след това и да умра.“ Тук погребват през войната не по-малко хора, отколкото на фронта, с тази разлика, че поетите не ги възпяват. През цялата зима на 1941–1942 г. Л. А. Комогор е включен на тази лека работа в „слабосилната команда“: опакова в ковчежни обшивки от четири дъски по двама мъртъвци, поставени обратно един на друг, и така по 30 сандъка всеки ден. (Очевидно лагерът се намира наблизо, щом трябва да опаковат.)

Изнизват се първите месеци на войната и страната се приспособява към военния начин на живот; който трябва — отива на фронта, който трябва — се помъква в тила, който трябва — ръководи и си бърше устата след пиене. Така и в лагерите. Оказва се, че страховете са били напразни, че всичко си стои стабилно, че веднъж навита, пружината ще действува и в бъдеще безотказно. Който отначало прави мили очи пред зековете — сега вече освирепява и нищо не може да го възпре или ограничи. Оказва се, че формите на лагерния живот са определени правилно веднъж завинаги.

Седем лагерни епохи ще спорят пред вас коя от тях е била по-лоша за човека — вслушайте се във военната. Има и такава приказка: който през войната не е бил на лагер, нищо не знае.

През зимата на 1941–1942 г. във Вятлаг само в бараките на ИТР и машинните работилници мъждука някакъв живот, останалите представляват замръзващо гробище (а Вятлаг има за задача да доставя именно дърва — за Пермската железопътна линия).

Ето какво нещо са лагерите през военните години: повече работа, по-малко храна, по-малко топливо, по-лошо облекло, по-свиреп закон, по-строги наказания — но и това още не е всичко. Зековете поначало са лишени от възможност за външен протест — този път войната им отнема правото и за вътрешен. Всеки негодник с пагони, успял да избегне фронта, размахва пръст и поучава: „А на фронта хората не умират ли?… А хората на свобода не работят ли? А колко е хлебната дажба в Ленинград?…“ И дори вътре в себе си човек не намира какво да възрази. Да, на фронта умират, легнали в снега. Да, на свобода се напрягат с всички сили и гладуват. (И нима отстъпва на кой да е лагер свободният трудов фронт, където на отведените насила неомъжени момичета им определят в гората по седемстотин кв.м площ за сеч и ги хранят направо с помия.) Да, по време на ленинградската блокада дажбата е по-малка от тази в лагерния карцер. По време на войната целият злокачествен тумор на Архипелага се смята (или иска да мине) за нещо като важен, необходим орган на тялото на Русия — той като че ли също работи за войната! От него също зависи победата! И всичко това пада като фалшива оправдаваща светлина върху изпънатите телени мрежи, върху размахващия пръст гражданин началник — и докато умираш от гниещите клетки на този тумор, ти дори си лишен от предсмъртното удоволствие да го прокълнеш.

За осъдените по Петдесет и осми член лагерите през войната са особено тежки с вторите срокове, които се стоварват върху главите им по-безпощадно от всякаква брадва. За да се измъкнат самите те от фронта, оперативните работници откриват в отдалечените настрани глухи места, на дърводобивните малки „командировки“, заговори с участие на световната буржоазия, планове за въоръжени въстания и масови бягства. Такива тузове на ГУЛАГ като Яков Мойсеевич Мороз, началник на Ухтпечалаг, особено поощряват в своите лагери следствено-съдебната дейност. (Дали не защото сам преди това е следовател? Но на разпит убива един арестант, получава битова десетка, административна лагерна работа, след което е амнистиран.) В Ухтпечлаг се сипят като из ведро присъди за разстрел и на по 20 години: „за подстрекателство в бягство“, „за саботаж“. А колко пък са хората, които не стигат до съд, чиито съдби се определят от звездните предначертания: не се харесал Сикорски на Сталин — през една нощ залавят на Елген тридесет полякини, откарват ги и ги разстрелват.

Има много зекове — и това не е измислица, това е истина, — които от първите дни на войната подават заявления: молят да бъдат изпратени на фронта. Вкусили от най-силно вонящия лагерен черпак, те молят този път да ги изпратят на фронта, за да защитават тази лагерна система и да умрат за нея в наказателната рота! („А ако остана жив — ще се върна да долежа присъдата си…“) Правоверните ни уверяват сега, че те именно молели за това. Има и такива (оцелели от разстрелите троцкисти), но не чак толкова: повечето се уреждат на тихи местенца в лагерите (не без съдействието на комунистите началници), където могат за размишляват, разсъждават, да си припомнят и да чакат, докато в наказателната рота повече от три дни не биха опазили главите си. Този порив не е в идейността, не, а в сърдечността — точно тук се разкрива руския характер: по-добре да умра насред чистото поле, отколкото в гнилата кочина! Да взема въздух, за малко да стана „като всички“, непотискан граждански. Да се измъкна от тукашната застояла обреченост, от допълнително присъдените срокове, от безмълвната гибел. При някои мотивировката е още по-проста, но съвсем не позорна: преди да умреш там, ще те екипират, нахранят, напоят, докато пристигнеш, че ще можеш да гледаш и през прозореца на вагона, може би и с момичета ще размениш някоя дума по гарите. А плюс всичко това и великодушната прошка: толкова се натърпяхме от вас, а ние — ето какви сме!

За държавата обаче няма икономически и организационен смисъл да предприема тези излишни размествания, да праща едни от лагера на фронта, а други вместо тях в лагера. За всеки е определен собствен кръг на живот и смърт; където са ги натикали, там да пукнат. Понякога вземат на фронта битоваци с малки присъди за излежаване, само че тях ги изпращат не в наказателни роти, а в обикновената действуваща армия. Съвсем не често, но има случаи, когато вземат и измежду осъдените по Петдесет и осми член. Но Владимир Сергеевич Горшунов го вземат през 43-та от лагера на фронта, а в края на войната го връщат в лагера вече с увеличена присъда. На оперативните работници във войсковите части е по-лесно да намотават на тях като набелязани такива нови присъди, отколкото на новопостъпилите.

Но лагерните власти не пренебрегват съвсем този порив на патриотизъм. При дърводобива няма как, а виж: „Да дадем въглища над плана — това е светлина за Ленинград!“, „Да подкрепим гвардейците с мини!“ — това оказва въздействие, разказват очевидци. Арсений Фармаков, почтен човек с уравновесен темперамент, разказва, че техният лагер работел с увлечение за фронта: той се канел да опише това. Зековете се обиждали, когато не им разрешавали да събират пари за танковата колона („Джидинец“).^[8]

А наградите са общоизвестни, обявяват ги скоро след войната: за дезертьорите, измамниците и крадците — амнистия, за осъдените по Петдесет и осми член — Специалните лагери.

Колкото повече наближава краят на войната, толкова все по-жесток става режимът за Петдесет и осми член. Защо да ходим далеч — я в джидинските, я в колимските лагери? Край самата Москва, почти в чертите на столицата, в Ховрино, в западналия завод на Стопанското управление на НКВД има режимен лагер, където командува Мамулов — всевластен поради това, че родният му брат е началник на секретариата на Берия. Този Мамулов взема когото си иска от краснопресненския етапен затвор, а в своето лагерче налага такъв режим, какъвто му се харесва. Така например той нарежда свижданията с близките (разрешени широко навсякъде в краймосковските лагери) да стават през две мрежи както в затворите. В общежитията пък въвежда такъв ред: силните електрически крушки не се гасят през нощта, следи се непрекъснато да не би спящите да се завият през студените нощи с ватенките си (такива ги будят), карцерът е с чист циментов под и с нищо повече — също както във всеки солиден затвор. Но нито едно наказание, което е определил, не му носи удовлетворение, освен ако преди това лично не разкървави носа на провинилия се. В неговия лагер надзирателите (мъже) извършват и нощни набези в бараката с 450 жени. Нахлуват внезапно с диви крясъци и с командата: „Строй се до леглата!“ Полуоблечени, жените наскачват и надзирателите обискирват и тях, и леглата им с дребнаво старание, каквото се иска за намирането на игла или любовна записчица. За всяка находка се дава карцер. Началникът на отдела — главният механик Шклиник — ходи в нощна смяна по цеховете, прегънат като горила, и само да забележи, че някой е задрямал, тръсва глава, присвива поглед и мята с размах по него я чук, я клещи или парче желязо.

Такъв е режимът, който лагерниците от Ховрино завоюват с работата си за фронта: те произвеждат през цялата война мини. За този вид работа заводът е приспособен и пригоден от затворник инженер (уви, не мога да си спомня как се казва, но името му няма да пропадне, естествено), който създава и конструкторско бюро. Той лежи по 58-и и принадлежи към онази отвратителна за Мамулов порода хора, която не отстъпва от своите мнения и убеждения. И той трябва да търпи този негодник! Но у нас няма незаменими хора! И когато производството вече достатъчно потръгва, един ден в присъствието на цялата канцелария (а и нарочно в тяхно присъствие! — нека всички знаят, нека разказват! — та ето на, ние разказваме) при този инженер нахълтва Мамулов с двама помагачи, влачат го за брадата, хвърлят го на пода, тъпчат го с ботуши до кръв и го пращат в Бутирки да получи втора присъда заради политически изказвания.

Това мило лагерче се намира на петнадесет минути разстояние с електрическата железница от Ленинградската гара. Макар и недалеко, място нелеко.

(Новаците измежду зековете, попаднали в краймосковските лагери, гледат да останат в тях, ако имат близки в Москва, а и изобщо: струва им се все пак, че оттук не ще полетиш в дълбоката невъзвратима бездна, че все пак тук си на ръба на цивилизацията. Но това е самоизмама. Тук хранят обикновено по-зле — изхождат от това, че повечето затворници получават колети, тук не им дават дори бельо. А главно, в тези лагери се носят вечно тревожни слухове за далечни етапи, животът се крепи върху острието сякаш на шило, невъзможно е дори за едно денонощие да имаш увереността, че ще го прекараш на едно място.)

* * *

В такива форми се вкаменяват островите на Архипелага, но не трябва да се мисли, че като се вкаменяват, престават да пускат метастази.

През 1939 г., преди Финландската война, затворените в гулаговската alma mater Соловки, оказали се твърде близко до Запада, са прехвърлени по северните морски пътища — едни на Нова земя, други в устието на Енисей, и там се вливат в създавания НорилЛаг, нараснал скоро до 75 хиляди души. Толкова злокачествени са Соловки, че дори когато умират, дават още една последна разсейка — и то каква!

Безлюдните пустини на Казахстан са завоювани от Архипелага през годините преди войната. Разраства се осмоногото гнездо на карагандинските лагери, плъзват плодотворни разсейки в Джезказган с неговата отровена медна вода, в Моинти, в Балхаш. Плъзват лагери и в Северен Казахстан.

Набъбват тумори в Новосибирската област (мариинските лагери), в Красноярския край (канските, КрасЛаг), в Хакасия, в Бурят—Монголия, в Узбекистан, дори в Горна Шория.

Не спира да се разраства и обикнатият от Архипелага руски Север (УстВимЛаг, НиробЛаг, УсолЛаг) и Урал (ИвделЛаг).

В това изброяване има много пропуски. Достатъчно е да пишем „УсолЛаг“, за да си спомним, че в Иркутско Усолие също има лагер.

Просто няма област, било Челябинската или Куйбишевската, която да не плоди свои лагери.

Методът за преобразуване на селските населени места в лагери се прилага и след интернирането на немците от Поволжието; цели села, с хората им, до последния човек, са затворени в зона — това са селхозлагучастъци (Каменските селхозлагери между Камишин и Енгелс).

Ще молим читателя да ни извини за многото липси в тази глава: ние прехвърляме само крехко мостче през цялата епоха на Архипелага — просто защото не сме попаднали на повече материали. А и не можехме да отправим запитвания по радиото.

 

Тук отново на небосклона на Архипелага прави сложен лупинг пурпурната звезда на Нафталий Френкел.

Когато започва да нанася удари по своите, 1937 г. не отминава и неговата глава: началник на БАМлаг, генерал от НКВД, той отново е затворен за благодарност на вече известната му Лубянка. Но Френкел не губи стръвта си към вярна служба, не губи желание и Мъдрият Учител да изисква от него такава служба. Започва позорната и неудачна война с Финландия. Сталин вижда, че не е готов, че захвърлена сред карелските снегове, армията е откъсната от пътищата за снабдяване, и си спомня за изобретателния Френкел и иска да му го изпратят: трябва сега, през лютата зима, без никаква подготовка, без да има нито планове, нито складове, нито автомобилни пътища, да бъдат построени в Карелия три железопътни линии — една рокадна и две подаващи, да се построят за три месеца, тъй като е срамота за такава велика държава толкова дълго време да не се справи с палето Финландия. Ето ви един чист епизод от приказка: лош крал нарежда на лош вълшебник нещо напълно неизпълнимо и невъобразимо. И вождът на социализма пита: „Може ли?“ На което радостният комерсант и спекулант на чужда валута отвръща: „Да!“ Но този път той поставя и свои условия:

1) Да бъде отделен изцяло от ГУЛАГ, да основе нова зековска империя, нов автономен ГУЛЖДС (гулжедес) — Главно управление на лагерите за железопътно строителство начело с Френкел.

2) Всички ресурси на страната — на услугите му по негова преценка (това не ви е вече Беломор!).

3) По време на тази щурмовщина ГУЛЖДС отпада също и от системата на социализма с неговото досадно отчитане. Френкел не дава отчет за нищо. Той не опъва палатки, не основава лагпунктове. При него няма никакви дажби, „столове“, „казани“. (А тъкмо той пръв въвежда столовете и казаните! Само геният отменя законите на гения!) Той стоварва на камари в снега най-хубавата храна, полушубки и валенки, всеки зек облича каквото си хареса и яде колкото си иска. Само махорката и спиртът са под контрола на неговите помощници, и само те трябва да бъдат спечелени срещу труд!

Великият Стратег не възразява. И ГУЛЖДС е създаден! Разцепен ли е Архипелагът? Не, Архипелагът само укрепва от това, нараства, още по-бързо ще започне да асимилира страната.

С карелските пътища Френкел все пак не успява: Сталин побързва да завърши войната без победител. Но ГУЛЖДС крепне и расте. Получава нови и нови поръчки (вече с обичайното си отчитане и порядки): рокадна железопътна линия покрай персийската граница, след това покрай Волга от Сизран към Сталинград, след това „Мъртвата железопътна линия“ от Салехард до Игарка и фактически БАМ: от Тайшет до Братск и по-нататък.

Нещо повече, идеята на Френкел оплодотворява и самото развитие на ГУЛаг: признава се за необходимо и ГУЛаг да се изгради по отраслови управления. Също както Совнарком се състои от народни комисариати, така и ГУЛаг създава за своята империя собствени министерства: ГлавлесЛаг, ГлавПромСтрой, ГУЛГМП (Главно управление на лагерите към минно-металургичната промишленост).

А започва и войната. И всички тези гулаговски министерства са евакуирани в различни градове. Самият ГУЛаг попада в Уфа, ГУЛЖДС — във Вятка. Връзката между провинциалните градове кече не е така сигурна, както радиалната от Москва, и през цялата първа половина на войната ГУЛаг сякаш се разпада: той вече не управлява целия Архипелаг, а всяка окръжна територия на Архипелага попада под подчинение на Управлението, което е евакуирано тук. Така Френкел получава правото да управлява от Киров целия руски Североизток (защото освен Архипелага там няма почти нищо друго). Но ще сгрешите, ако видите в тази картина разпадането на Римската империя — след войната тя ще стане още по-могъща.

Френкел помни старата дружба: той потърсва и назначава на важен пост в ГУЛЖДС Бухалцев — редактора на своята жълта „Копейка“ в дореволюционния Мариупол, чиито събратя са или разстреляни, или разгонени по света.

Френкел е надарен с големи способности не само в комерсията и организацията. Нужен му е само бегъл поглед върху редица от цифри, за да ги събере наум. Обича да се хвали, че помни по физиономия 40 хиляди затворници заедно с трите им имена, наказателния член и присъдата (в своите лагери е въвел като правило всеки да докладва тези данни при посещение на големи началници). Винаги се справя без главния инженер. Само от един поглед върху поднесения му план за железопътна гара той бързо улавя в него грешка — и тогава смачква този план, захвърля го в лицето на подчинения с думите: „Трябва да разберете, че сте магаре, а не проектант!“ Гласът му е гъгнив, обикновено спокоен. На ръст е нисък. Френкел носи железничарски генералски калпак, син отвън, червен отвътре, и винаги, през всичките години, военен образец френч — еднозначна заявка да стане държавен деец и да не бъде интелигент. Живее като Троцки, винаги във влак, обхождащ разпръснатите строителни полесражения — повиканите от неуредения им туземен бит на съвещание при него във вагона остават поразени от виенските столове и меката мебел там — и още повече се свиват пред упреците и заповедите на своя шеф. Самият той нито веднъж не влиза в бараките, не помирисва тази смрад — изисква единствено работа и работа. Особено обича да звъни до обектите нощем, за да поддържа легендата около персоната му, че никога не спи. (Впрочем в Сталиновия век мнозина велможи са свикнали с това.)

Повече не го арестуват. Става заместник на Каганович по капиталното железопътно строителство и умира в Москва през 50-те години като генерал-лейтенант, в напреднала възраст, на почит и на спокойствие.

Представям си колко е мразел тази страна.