Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (28)

(1918–1956
Опит за художествено изследване)

Включено в книгата
Архипелаг ГУЛАГ
1918–1956
Опит за художествено изследване
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 38 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова


Десета глава
ВМЕСТО ПОЛИТИЧЕСКИ

Но в този мрачен свят, в който всеки гложди когото може, в който животът и съвестта на човека се купуват за къшей клисав хляб — къде бяха в този свят и какво правеха политическите, носителите на честта и светлината на всички затворнически населения в историята?

Вече проследихме как „политическите“ биват отделяни, потискани и изтребвани.

Е, а в замяна на тях?

А какво в замяна? Оттогава у нас няма политически. Пък и такива е невъзможно да има у нас. За какви „политически“ може да става дума, след като е установена всеобща справедливост? Някога в царските тъмници политическите са се ползували с привилегии, от което още по-ясно става, че с тях трябва да се приключва. Просто — политическите се отменят. Няма такива и няма да ги има!

А тези, които ги затварят, те са просто каери, врагове на революцията. С годините думата „революция“ завяхва — дадено, нека бъдат врагове на народа, още по-добре звучи. (Ако въз основа на обзора на нашите Потоци направим сметка на всички затворени по този член и прибавим към тях трикратния брой на членовете на семействата им — преследвани, подозирани, унижавани и притеснявани, в почуда ще трябва да признаем, че за пръв път в историята народът е станал враг на самия себе си, затова пък си е спечелил най-добрия приятел — тайната полиция.)

Има един лагерен виц, според който една осъдена дълго не могла да разбере защо пред съда прокурорът и съдията я наричали „конен милиционер“ (а това било „контрареволюционер“!). След като полежиш и се понагледаш на какво ли не в лагерите, може да възприемаш този виц като истински случай.

Шивач забожда иглата си, за да не я загуби, във вестника на стената и попада в окото на Каганович. Клиентът забелязва това. 58-и, 10 години (терор).

Продавачка приема стоката от експедитора и я записва на парче вестник поради липса на друга хартия. Няколко калъпа сапун попадат върху челото на другаря Сталин. 58-и, 10 години.

Тракторист от Знаменската МТС уплътнил калпавата си обувка с листовка за изборния кандидат във Върховния съвет, а чистачката се усетила за липсата й (отговаряла за тези листовки) — и намира у кого е. КРА, контрареволюционна агитация, 10 години.

Завеждащ селския клуб отива със своя пазач да купува бюст на другаря Сталин. Купуват го. Бюстът е тежък, голям. Трябва да го поставят върху носилка, да го пренесат двамата, но завеждащият клуба не позволява да го поставят легнал. „Е, ще го донесеш някак полекичка.“ И тръгва напред. Старият пазач дълго не може да му намери чалъма. Под мишница да го вземе, не може да го обхване. Пред себе си да го понесе — гърбът му не държи, поваля го назад. Досеща се все пак: сваля колана си, прави примка върху шията на Сталин и така го понася през селото, прехвърлен през рамо. Е, тук никой няма и да спори, случаят е чист. 58–8, терор, 10 години.

Матрос продава на англичанин запалка „Катюша“ (фитил в тръбичка и чакмак) като сувенир — срещу фунт стерлинги. Подронване на авторитета на Родината, 58-и, 10 години.

Говедар ядосано се нахвърля върху непослушната крава с думите „колхозна к…“ — 58-и, няколко години.

Елочка Свирска изпява на самодеен концерт частушка с леко докачлив текст — ами че това е просто метеж! 58-и, 10 години.

Глухоням дърводелец — и той получава присъда за контрареволюционна агитация! По какъв начин? Настилал пода в клуба. Всичко от голямата зала било изнесено, никъде ни гвоздей, ни кукичка. Докато работи, намята сакото и фуражката си върху бюста на Ленин. Някой влиза, вижда това. 58-и, 10 години.

Колко такива само има във Волголаг преди войната! Неграмотни селски старци от Тулска, Калужка, Смоленска област. Всички те лежат по 58–10, тоест за антисъветска агитация. А когато трябва да се разпишат, поставят кръстче. (Разказ на Лошчилин).

След войната имах случая да бъда в един лагер с ветлужеца Максимов. Той служи от началото на войната в зенитна част. Един зимен ден заместник-командирът по политическата част ги събира да обсъдят уводната статия на „Правда“ (16 януари 1942 г.: „Да разпердушиним немците през зимата така, че през пролетта да не могат да се изправят!“). Накарва да се изкаже и Максимов. Той казва: „Правилно! Трябва да ги преследваме, мръсниците, докато фучат виелиците, докато са без валенки, макар че и ние понякога караме по обувки. А през пролетта ще ни бъде по-трудно при тяхната техника…“ И заместник-командирът го похвалва, като че ли всичко е правилно. А в СМЕРШ го извикват и му лепват 8 години — „възхвала на германската техника“, 58-и. (Максимов бе само с първи клас от селското училище. Синът му, комсомолец, го навестяваше в лагера от армията, заръчваше му: „Не пиши на майка, че си арестуван, а че не те пускат от армията.“ Жена му отговаря на адрес „пощенска кутия“: „На твоите години отдавна трябваше да си отслужил, защо не те пущат?“ Конвоят гледа винаги брадясалия, сломен, че и глуховат Максимов и го съветва: „Напиши: прехвърлиха ме в командирския състав, затова ме задържат.“ Някакъв на обекта се ядосва на Максимов заради глухотата и невъзприемчивостта му и изтърсва: „Похабили са по теб 58-ия член!“)

Децата в колхозния клуб си играли, боричкали се и с гърбовете си свалили от стената някакъв плакат. На двете най-големи им издават присъда по 58-и. (Според Указа от 1935 г. децата носят наказателна отговорност по всички престъпления от 12-годишна възраст!) Стоварва се и върху главите на родителите, че са ги подучили, изпратили.

16-годишен ученик — чувашче, допуска на неродния си руски език грешка в лозунга на стенвестника. 58-и, 5 години.

А в счетоводството на совхоза виси лозунгът „Животът стана и по-добър, и по-весел (Сталин)“. А някой с червен молив вмъква „за“ — тоест ЗА Сталин животът става по-весел. И не търсят дори виновника — прибират цялото счетоводство.

Не ще и дума, че събирането на пари в цеха в подкрепа на жената на арестуван работник се наказва по 58-и член. (А и как са дръзнали още, ще попитате!)

Гесел Бернщейн и неговата жена Безсчастная получават 58–10, 5 години за… домашен спиритичен сеанс. Следователят настоява: „Признайте, кои още бяха с вас?“ (А в лагера се носи слух, че Гесел лежи „за врачуване“ — и нагаждачите му носят хляб и тютюн: погадай и на мен!)

Абсурдно? Диво? Безсмислено? Ни най-малко не е безсмислено, тъкмо това се нарича „терор като средство за убеждаване“. Има пословица: почни свраки и гарги да биеш, така и до бял лебед ще стигнеш! Бий подред — в края на краищата ще попаднеш и на когото трябва. Първият смисъл на масовия терор се състои именно в това: да попаднат подръка и да загинат такива силни и спотаили се, които поединично е невъзможно да изловиш.

И какви ли не от глупави по-глупави обвинения се съчиняват, за да се основе затварянето на някое случайно или набелязано лице!

Григорий Ефимович Генералов (от Смоленска област) е обвинен: „пиянствувал, защото ненавиждал Съветската власт“ (а той пиянствувал, защото живее лошо с жена си) — 8 години.

Ирина Тучинска (годеница на сина Софроницки[1]) е арестувана, когато се връща от черква (имали са намерението да арестуват цялото семейство), с обвинението, че там се била „молила за смъртта на Сталин“ (кой би могъл да чуе тази молитва?!) — терор! 25 години.

Александър Бабич е обвинен, че „през 1916 г, е действувал срещу съветската власт (!) в състава на турската армия“ (а в действителност бил руски доброволец на турския фронт). Тъй като между другото го обвиняват и в намерението да предаде на немците през 1941 г. ледоразбивача „Садко“ (на чийто борд е взет като пътник), то и присъдата е: разстрел! (Заменена е с 10 години, умира в лагера.)

Сергей Степанович Фьодоров, инженер артилерист, е обвинен във „вредителско забавяне на проектите на младите инженери“: нали тези комсомолски активисти нямат свободно време да доработват своите чертежи. (Въпреки това водят често този отявлен вредител от Крести… във военните заводи като консултант.)

Член-кореспондентът на Академията на науките Игнатовски е арестуван в Ленинград през 1941 г. с обвинението, че е завербуван от германското разузнаване по време на неговата работа в Цайс през 1908 година! — при това с такава странна задача: да не шпионира през евентуалната предстояща война (която интересува това поколение на разузнаването), а само по време на следващата. Ето защо той вярно служи на царя през Първата световна война, после на съветската власт, вкарва в експлоатация единствения в страната оптично-механичен завод (ГОМЗ), избират го в Академията на науките, а ето че от началото на Втората световна война е заловен, обезвреден и разстрелян!

Впрочем в повечето случаи не са необходими подобни фантастични обвинения. Съществува простичък стандартен асортимент от обвинения, от които за следователя е достатъчно да лепне едно-две като марки върху плик:

— дискредитиране на Вожда;

— отрицателно отношение към колхозното строителство;

— отрицателно отношение към Сталинската конституция;

— отрицателно отношение към (поредното) мероприятие на партията;

— симпатия към Троцки;

— симпатия към Съединените щати;

— и тъй нататък, и тъй нататък.

Лепването на такива марки с различна стойност е еднообразна работа, която не изисква никакво изкуство. Следователят се нуждае само от поредната жертва, за да не губи време. Такива жертви се набират от разпределените помежду оперативните работници райони, войскови части, транспортни отдели и учебни заведения. За да не си блъскат и чекистите главите, много навреме идват тук и доносите.

В борбата на хората помежду им в живота на свобода доносите са свръхоръжие, хикс лъчи: достатъчно е само да насочиш невидимия лъч срещу врага — и той е свален. Винаги безотказно. Не съм запомнил имена за подобните случаи, но смея да твърдя, че в затвора съм слушал много разкази за това как са се ползували от доносите в любовната борба: мъж се отървава от нежелания съпруг, жена премахва любовницата или любовницата жената, или любовницата отмъщава на любовника, задето не е могла да го отдели от семейството му.

Най-употребяваната от следователите марка е десетият параграф — контрареволюционна (преименувана в антисъветска) агитация. Ако потомците вземат да прелистят някога следствените и съдебните дела от Сталиново време, ще има да се чудят що за неуморни хитреци са били тези антисъветски агитатори. Те агитират с някоя игла или съдрана фуражка, с измиването на йода (вж. по-долу) или с неизпиране на бельото, с усмивка или с липсата на такава, с твърде изразителен или пък с твърде непроницаем поглед, с беззвучни мисли в главата, със записани мисли в интимния си дневник, с любовни бележчици, с надписи в тоалетните. Те агитират на шосето, на селския път, при пожар, на пазара, в кухнята, на домашната трапеза по време на чая и в постелята на ухото. И само една непобедима формация като социализма може да устои пред такъв натиск на агитацията!

На Архипелага обичат да се шегуват, че не всички членове от Наказателния кодекс са достъпни. Някой и да иска да наруши закона за защита на социалистическата собственост, не ще има възможност да го направи. Друг, без да му мигне окото, би извършил парична злоупотреба, но никой не иска да го назначи за касиер. За да убиеш, трябва да имаш поне нож, за да притежаваш незаконно оръжие, трябва преди това да го намериш, съвкупяването с животни предполага наличието на домашни такива. Дори и самият 58-и член не е толкова леснодостъпен: как ще измениш на Родината по параграф „1–6“, ако не служиш в армията? Как ще се свържеш по параграф „4“ със световната буржоазия, ако живееш в Ханти-Мансийск? Как ще подрониш държавната промишленост и транспорта по параграф „7“, ако работиш като бръснар? Ако не разполагаш дори с най-долнокачествен медицински автоклав, за да го вдигнеш във въздуха (инженер-химик Чудаков, 1948 г., „диверсия“)?

Но 10 параграф от 58-и член е общодостъпен. Той е достъпен и за престарелите старици, и за дванадесетгодишните ученици. Достъпен е за женените и ергените, за бременните и девствениците, за спортистите и сакатите, за пияниците и трезвениците, за зрящите и слепите, за притежаващите собствени леки коли и за просещите милостиня. Да си изпросиш 10-и параграф, може с еднакъв успех и през зимата, и през лятото, и в делничен, и в неделен ден, рано сутрин или късно вечер, на работа и вкъщи, на стълбището, в метрото, в девствената гора, в театралния антракт и по време на слънчево затъмнение.

Да се сравнява по общодостъпност с 10-и параграф може само 12-ият — надонасяне или „знаел — не казал“. Всички тези, както бе казано по-горе, могат да получат този параграф при същите условия, но облекчението е в това, че за целта не е необходимо да си отвориш дори устата, нито да прибегнеш до перото. Параграфът те настига именно в твоето бездействие! А иначе срокът е същият: 10 години и 5 години лишаване от граждански права.

Разбира се, след войната 1-вият параграф на 58-и член — „измяна на Родината“, също не е труднодостъпен. Не само всички военнопленници, не само всички, преживели окупацията, имат право на него, но дори тези, които се бавят с евакуирането си от застрашените райони и по този начин издават намерението си да изменят на родината. (Професорът по математика Журавски молел за три места в самолета, за да излети от Ленинград: за жена си, за болната си балдъза и за себе си. Дават му две, без балдъзата. Той изпраща жена си и балдъзата, а сам остава. Властите не могат да изтълкуват тази постъпка иначе, освен като това, че професорът чака идването на немците. 58–1 чрез 19-и член, 10 години.)

В сравнение с нещастния шивач, с пазача на клуба, с глухонемия, с матроса или с ветлужеца ще ни се сторят този път напълно законно осъдени:

— естонецът Енселд, пристигнал в Ленинград от независима още Естония. Намират у него писмо на руски. До кого е? От кого е? „Аз съм честен човек, не мога да ви кажа.“ (Писмото е от В. Чернов до негови роднини.) Ах, мръснико, честен човек значи? Хайде тръгвай за Соловки!… У него поне писмо са намерили.

— Гиричевски. Баща на двама фронтови офицери, попада по време на войната по трудова мобилизация на торфени находища и там порицава голата рядка супа (така или иначе, порицава! Все пак си отваря устата!). Напълно заслужено получава за това 58–10, 10 години. (Умира, събирал дотогава картофените обелки от помийната яма в лагера. В мръсния му джоб намират фотография на единия му син, гърдите му окичени с ордени.)

— Нестеровски, учител по английски език. В собствения си дом, докато пият чай, разказва на жена си и нейната най-добра приятелка (но все пак разказва, действително!) колко осиромашал и гладен е приволжкият тил, откъдето току-що се е върнал. Най-добрата приятелка напъхва двамата съпрузи: него по 10-и параграф, нея — по 12-и, двамата по на десет години. (А жилището? Не знам, може би на приятелката?)

— Н. И. Рябинин. През 1941 г. при нашето отстъпване заявява направо гласно: трябваше по-малко песни да пеем — „не обидят ли ни, няма да обидим, ала за обида ний не ще простим“. Ами че такъв подлец и да го убиеш е малко, а го осъждат само на десет години.

— Реунов и Третюхин, комунисти, взели да се тревожат, като че ли ги засърбяло дето не трябва, защо толкова дълго не се свиква конгресът на партията, уставът се нарушава (като че ли това е тяхна работа). Получават по десятка.

— Фаина Ефимовна Епщейн, потресена от престъпността на Троцки, пита на партийно събрание: „А защо са му дали да напусне СССР?“ (Като че ли партията трябва пред нея да се отчита. А и Йосиф Висарионович може би сам си е чукал главата от яд!) За този нелеп въпрос заслужено получава (и излежава) една след друга три присъди. (Макар че никой от следователите и прокурорите не може да й обясни в какво е вината й.)

А пролетарката Груша просто поразява с тежестта на престъпленията си. Двадесет и три години работи в стъкларска фабрика и никога съседите й не забелязват в къщата й икони. А малко преди идването на немците в тяхната местност тя окачва икони (просто е престанала да се бои, та нали са преследвали заради иконите?) и което особено е подчертало следствието по доноса на съседките — измила пода! (А немците така и не идват.) При това намира около къщата си красива немска листовка с картинка и я пъхва във вазичката върху скрина. И все пак нашият хуманен съд, като отчита пролетарския произход, дава на Груша само: 8 години лагер плюс три години лишаване от права. А мъжът й през това време загива на фронта. А дъщеря й учи в техникум, но кадрите не я оставят на мира. „Къде е майка ти?“ И момичето се отравя. (По-нататък от смъртта на дъщеря си тя никога не може да продължи да разказва — плаче и се отдръпва.)

А какво заслужава Генадий Сорокин, студент от 3-ти курс в Челябинския педагогически институт, след като написва в литературното студентско списание (1946 г.) две собствени статии? Малка присъда, 10 години.

А за четене на Есенин? Ами че всички ние забравяме. А скоро ще вземат да ни обявят: „Не е имало такова нещо, Есенин винаги е бил почитан народен поет.“ Но Есенин беше контрареволюционен поет, а стиховете му — забранена литература. Срещу М. Я. Потапов в рязанската Държавна сигурност предявяват такова обвинение: „Как си посмял да се възхищаваш (преди войната) от Есенин, след като Йосиф Висарионович казва, че най-добрият и талантливият е Маяковски? Ето че си издал своята антисъветска природа.“

И вече съвсем непоправим противник на съветския строй изглежда гражданският летец, вторият пилот на „Дъглас“. У него не само намират пълно събрание на съчиненията на Есенин, той не само разказва, че хората в Източна Прусия са си живели сито и охолно, докато не сме се появили ние, но на диспут в авиационната част влиза в публичен спор с Еренбург по повод на Германия. (Съдейки по тогавашната позиция на Еренбург, може да се досетим, че летецът е предлагал по-меко отношение към немците.) На диспут — и изведнъж публичен спор! Трибунал, 10 години и 5 след това без граждански права.

В мемоарите на Еренбург няма да намерите и следа от тези дребни събития. А и би могъл да не знае, че опонентът му е осъден. Тогава той му отговаря в съответствие с партийното гледище и сетне забравя. Еренбург пише, че сам бил „оцелял като на лотария“. Ех, лотарийната е била с проверени номера. Почнат ли да прибират приятелите около теб, значи навреме трябва да престанеш да им звъниш. Обърне ли си посоката колата, натам трябва да се обърнеш и ти. Омразата към немците нажежава до такава степен Еренбург, че дори Сталин го възпира. След като в края на живота си даваш сметка, че си помагал в утвърждаването на една лъжа, трябва не да се оправдаваш с мемоари, а със смела жертва към днешна дата.

И. Ф. Липай създава в своя район колхоз една година преди това да му бъде заповядано от началството — че и напълно доброволен колхоз! Та ще понесе ли подобна враждебна проява оперативният работник на ГПУ Овсянников? Не ми трябва твоето хубаво, прави моето лошо! Колхозът е обявен за кулашки, а самия Липай, като кулашки помагач, го помъкват по мочурищата…

Ф. В. Шаварин, работник, на партийно събрание споменава на глас за „завещанието на Ленин“. Не, вече по-страшно от това нищо не може да бъде, това е вече — заклет враг! Каквито зъби още е имал, на Колима ги загубва до един.

Та ето какви ужасни престъпници се срещат по 58-и член. А се срещат още и злоехидни, с конспиративни уловки. Например Перец Герценберг, жител на Рига. Изведнъж се прехвърля да живее в Литовската социалистическа република и там се записва с полски произход. А всъщност е латвийски евреин. Кое е особено възмутителното тук: желанието да заблуди родната си държава. Следователно той е разчитал, че ще го пуснем в Полша, а оттам да се измъкне в Израел. Без тия номера, гълъбче, не ти се остава в Рига — ето ти ГУЛАГ. Измяна на Родината чрез намерение, 10 години.

А и какви потайни се срещат! През 1937 г. сред работниците от завод „Болшевик“ (Ленинград) се установява, че има бивши ученици от фабрично-заводските училища, които през 1929 г. са присъствували на събрание, на което е говорил Зиновиев. (Намира се и регистрацията на присъствуващите, приложена към протокола.) И 8 години се спотайват, промъкват се в състава на пролетариата. Този път всички те са арестувани и разстреляни. По някакво си дело прибират и тримата братя Старостини, футболистите, двамата братя Знаменски, бегачите — не ги спасява и спортната им слава.

Маркс казва: „Държавата се самоосакатява, когато прави от гражданина престъпник.“[2] И много трогателно обяснява как държавата трябва да вижда във всеки нарушител още и човека с гореща кръв, и войника, защитаващ отечеството, и члена на общината, и бащата на семейството, „чието съществуване е свещено“, и най-главно — гражданина. Но нашите юристи нямат време да четат Маркс, затова пък той, ако иска, нека почете нашите инструкции.

 

Ще възкликнат някои, че целият този списък е чудовищен! Абсурден! Че не е за вярване! Че Европа няма да повярва!

Европа, естествено, няма да повярва. Докато сама не полежи — няма да повярва. Тя повярва на гланцовите ни списания и нищо друго не побра в главата си.

А и ние преди петдесетина години за нищо на света не бихме повярвали. А и преди сто години не бихме повярвали.

* * *

В предишната Русия политическите и филистерите заемат двата противоположни полюса сред населението. Не е било възможно да се намерят по-изключващи се взаимно начини на живот и начини на мислене.

В СССР започват да третират филистерите като „политически“.

И поради това политическите се изравняват с филистерите.

Половината от Архипелага е Петдесет и осми член. А политически няма… (Ако имаше навярно толкова много истински политически — тази власт отдавна да седи вече на подсъдимата скамейка!)

Под този Петдесет и осми член попада всеки, за когото не може да намерят веднага битов член. И тук царува невъобразима бъркотия и шарения.

Например един млад американец се оженва за съветска гражданка и е арестуван още през първата нощ, прекарана извън американското посолство (Морис Гершман). Или бившият сибирски партизанин Муравьов, известен с разправиите си над белите (отмъщавал за брат си) — от 1930 г. не излиза от ГПУ (започва се заради златото), загубва здравето си, зъбите си, разума си и дори фамилното си име (става — Фокс). Или уличеният в кражби съветски интендант, избягал от съдебно преследване в западната зона на Австрия, но там — ето ви насмешка! — не намерил поприще за себе си. Като тъп бюрократ той търси и там високо положение, но как да го постигне в едно общество, в което се съревновават таланти? Решава да се завърне в родината. Тук получава 25 по съвкупност — за злоупотреби и подозрение в шпионаж. Че и радостен е отгоре на всичко: свикнал е да диша този въздух!

Подобни примери има безчет. Зачисляването по Петдесет и осми е най-простият от начините да зачеркнеш човека, да го премахнеш бързо и завинаги.

А по този член прибират просто семействата, особено съпругите, Че-еСите. Сега се смята, че в ЧС прибират жените на крупните партийци, но този обичай съществува от по-рано, така ликвидират и дворянските семейства, и явно интелигентските, и духовните лица. (И дори през 50-те години: историкът Х-цев за принципни грешки, допуснати в книгата му, получава 25 години. Но нали трябва да дадат и на жена му? Десятка. Но как да оставят така майката старица на 75 години и 16-годишната дъщеря? За недонасяне — и на тях. И пръсват четиримата по различни лагери без право на кореспонденция помежду им.)

Колкото повече мирни, тихи, стоящи далеч от политиката и дори неграмотни хора, колкото повече хора, заети преди ареста им само със собствения си бит, се включват в кръговрата на незаслуженото възмездие и смърт, толкова по-сив и нерешителен става Петдесет и осми, като загубва всякакъв и последен политически смисъл и се превръща в изгубено стадо от изгубени хора.

Но малко е да се каже от какви е Петдесет и осми, още по-важно е как го третират в лагера.

Тази публика от първите години на революцията е обсадена отвсякъде: чрез режима и формулировките на юристите.

Вземем ли заповедта на ВЧК № 10 от 8.1.1921 г., ще узнаем, че само работникът и селянинът не бива да се арестуват без основателни данни — а интелигентът, ще рече, може, ами например по антипатия. Ако послушаме Криленко на V конгрес на правистите през 1924 г., ще узнаем, че „относно осъдените от класово-враждебните елементи… превъзпитанието е безсилно и безцелно“. В началото на тридесетте години още веднъж ще ни напомнят, че съкращаването на тъмничния престой на класовочуждите елементи е десноопортюнистична практика. И също така „опортюнистично е да се смята, че в затвора всички са равни, че класовата борба като че ли се прекратява от момента на произнасяне на присъдата, след което класовият враг започва да се «поправя»“.[3]

Ако съберем всичко заедно, ще се получи, че можем да ви затваряме без всякаква причина, да ви поправяме, е безцелно, в лагера ще ви поставим в унизително положение и ще ви довършим там с класова борба.

Но как да разберем това — в лагера, че още и класова борба? Нали наистина като че ли всички арестанти са равни. Не, не бързайте, това е буржоазна представа! Тъкмо затова отнемат от Политическия член правото на осъдените по него да бъдат държани отделно от криминалните, та да тръснат този път на врата му тези криминални! (И това го изобретяват тъкмо хората, които в царските зандани проумяват силата на евентуалното политическо обединяване, на политическия протест и опасността й за режима.)

А ето че и Ида Авербах ни идва навреме, нека ни разясни. „Работата по политическото възпитание и превъзпитание започва с класовото разслояване на затворниците“, „да се опрем на най-социално близките на пролетариата слоеве“[4] (А кои са тези близки? — „бивши работници“, тоест да насъскваме крадците срещу тези по Петдесет и осми!)… „превъзпитанието е невъзможно без разпалване на политически страсти“.

Излиза, че когато отдаваха живота ни напълно във властта на крадците — това не е било произвол на ленивите ни началници в затънтените лагучастъци, а е била високата Теория!

„Класово-диференциран подход към режима… непрекъснато административно въздействие върху класово-враждебните елементи“ — можете ли да си представите непрекъснато административно въздействие върху вас, докато изтърпявате безкрайното си наказание с изпокъсана ватенка и обронена глава?!

Все в същата забележителна книга четем дори списък на похватите за непоносими условия в лагера по отношение на Петдесет и осмия член. Това предполага не само лишаване от свиждания, пратки, кореспонденция, право на жалба, право на движение вътре (!) в лагера. Това предполага още създаване на отделни бригади от класово-чуждите, поставянето им в по-трудни условия (ще поясня от себе си: ощетяването им при измерване на извършените от тях работи), а когато не изпълнят нормата — това да бъде обявено за съпротива от страна на класовия враг. (Ето ви и колимските разстрели на цели бригади.) Това предполага и неофициални творчески съвети: кулаците и кулашките помагачи (тоест най-добрите в лагера селяни, които и насън виждат селската работа) — да не се изпращат на селскостопански работи! Това предполага и да не се доверява на висококвалифицираните класово враждебни елементи (тоест на инженерите) никаква отговорна работа „без предварителна проверка“. (Но ще се намери ли в лагера някой толкова квалифициран, че да провери инженерите? Очевидно това ще е апашката лека кавалерия от КВЧ, нещо от рода на хунвейбините.) Този съвет е трудноизпълним на каналите — нали шлюзовете не се проектират сами, трасето само не се прокарва? Тогава Авербах просто умолява: нека поне шест месеца след пристигането им в лагера специалистите да бъдат изпращани на общите работи! (А за смъртта това е напълно достатъчно.) Един вид тогава, поставени в условията на живот не в интелигентската привилегирована барака, те ще изпитат „въздействието на колектива“, „контрареволюционерите се убеждават, че масите са против тях и ги презират“.

И колко удобно е да владееш класовата идеология, за да обръщаш наопаки всичко, което става. Някой назначил „бившите“ и интелигентите на нагаждачески постове? Значи така той „изпраща на най-тежката работа лагерниците от средата на трудещите се“. Ако в инвентарното помещение работи някой бивш офицер и екипировката не стига — значи, че той „съзнателно отказва“. Ако някой каже на престараващите се: „Останалите не смогват след вас“ — значи, че той е класов враг! Ако някой рецидивист се напие или избяга, или открадне — разясняват му, че няма вина, че класовият враг го е напил или подучил да избяга, или накарал да открадне (интелигентът подучил крадеца да открадне! — това се пише напълно сериозно през 1936 г.). А ако самият „чужд елемент дава добри производствени показатели“ — това той „прави с цел да се замаскира“!

Кръгът се затваря. Дали ще работиш, или не, дали ще ни обичаш, или не — ние те ненавиждаме и ще те унищожим с апашките ръце!

Пьотър Николаевич Птицин (лежал по 58-и) въздъхва: „А всъщност истинските престъпници са неспособни за истински труд. И тъкмо невиновният човек се отдава изцяло, до последния си дъх. Ето ви драмата: врагът на народа е приятел на народа.“

Но не е изтрябвала твоята жертва.

„Невиновният човек“! — ето главното усещане за този ерзац на политическите, вкаран в лагерите. Навярно това е небивало събитие в световната история на затворите: когато милионите арестанти съзнават, че са прави, всички са прави и никой не е виновен. (С Достоевски лежи в каторгата един-единствен невинен!)

Обаче тези тълпи от случайни хора, запратени зад телените мрежи не по закономерността на убежденията, а по волята на съдбата, ни най-малко не укрепват от съзнанието за своята правота — напротив, нелепостта на положението им ги угнетява много повече. Те се държат повече за предишния си бит, отколкото за някакви убеждения, и ни най-малко не проявяват готовност за жертва, за единство, за боен дух. Още в затворите те на цели килии се оставят да бъдат малтретирани от двама-трима сополиви рецидивисти. И докато стигнат до лагерите, те са вече напълно разнебитени хора, готови да превиват гръб под тоягата на нарядника и апаша, под юмрука на бригадира, способни единствено да усвоят лагерната философия (разединеност, всеки за себе си и взаимно мамене) и лагерния език.

Попаднала в общ лагер през 1938 г., Е. Олицка наблюдава изненадана с очите на социалистка, добре познаваща Соловки и изолаторите, тези по Петдесет и осми член. Някога, както тя е запомнила, политическите са делели всичко помежду си, а сега всеки живее и дъвче за себе си и дори „политическите“ търгуват с вещите и дажбите си!…

Политическа измет — ето как нарича тях (нас) Анна Скрипникова. Тя още през 1925 г. изпитва на гърба си този урок: обръща се към следователя с протест, че началникът на Лубянка влачи съкилийничките й за косите. Следователят се разсмива и я пита: „А вас също ли ви влачи за косите?“ — „Не, но моите другарки!“ И тогава той внушително възкликва: „Ах, колко страшно, че протестирате! Оставете тези руски интелигентски ненужни маниери! Те са остарели. Грижете се само за себе си! — иначе много ще си патите.“

А тъкмо това е апашкият принцип: теб не те ли бъзикат — не пищи! Лубянският следовател от 1925 г. вече е изповядвал философията на рецидивиста!

Така че на въпроса, толкова необичаен за ухото на образованата публика: „Може ли политическият да открадне?“ — ние ще отговорим пак с въпрос: „А защо да не може?“

„А може ли да направи донос?“ — „А с какво е по-лош от другите?“

И когато по повод на „Иван Денисович“ ми възразяват наивно: как така политическите при вас се изразяват на апашки жаргон? — аз отговарям: а ако на Архипелага друг език не съществува? Нима политическата паплач може да противопостави на криминалната паплач свой език?

На тях им се набива в главите, че те са също криминални, най-тежките измежду криминалните, а не криминалните у нас дори в затворите не ги пращат!

Пречупват гръбнака на Петдесет и осми — и няма повече политически. Тях ги вливат в свинската помия на Архипелага, като ги пращат да умрат на работа и им набиват в ушите лагерната лъжа, че всеки за всеки е враг!

Има такава пословица: настигне ли те гладът, гласът ти ще се появи. Но у нас, у нашите туземци, не се появява. Дори от глад.

А всъщност колко малко, колко малко им трябва, за да се спасят! Само: да не треперят над живота си, който и така е вече погубен, и да се сплотят.

Това съумяват да направят понякога цели чуждестранни групи, например японците. През 1947 г. в Ревучий, наказателен лагпункт на Красноярските лагери, докарват около четиридесет японски офицери, така наречените „военни престъпници“ (макар че трудно е да се измисли с какво са се провинили пред нас). Случват се силни студове. Сечта в гората е непосилна дори за руснаците. Отрицаловката[5] бързо смъква дрехите на тоз-онзи, няколко пъти отмъква и таблата с хляба им. Японците в недоумение очакват намесата на началството, но началството, естествено, не обръща никакво внимание. Тогава техният бригадир полковник Кондо с двама офицери, старши по звание, влиза вечерта в кабинета на началника на лагпункта и го предупреждава (всички прекрасно са говорели на руски), че ако не бъде прекратен произволът с тях, то сутринта на следващия ден двама офицери, изявили желание, ще си направят харакири. И това ще е само началото. Началникът на лагпункта (дръвникът Егоров, бивш комисар на полк) веднага съобразява, че този път може да си изпати. Две денонощия японската бригада не я изкарват на работа, хранят я нормално, накрая я преместват от наказателния лагпункт.

Колко малко нещо е необходимо за борбата и победата — стига да не трепериш над живота си! Над и така пропадналия си живот.

Но като го попълват постоянно с рецидивисти и битоваци, никога не оставят нашия Петдесет и осми сам — за да не се вгледат хората в очите си и да не осъзнаят изведнъж кои са всъщност. А светлите глави, горещите уста и твърдите сърца, които биха могли да станат тъмнични и лагерни водачи — тях отдавна по специалните знаци върху делата им са ги отделили, запушили са устата им, натикали са ги в изолаторите, разстреляли са ги из мазетата.

* * *

Според характерната обаче особеност на живота, установена още в учението на Дао, трябва да очакваме, че когато няма да има повече политически, тъкмо тогава те ще се появят.

Рискувам този път да твърдя, че в съветско време има не само истински политически, но че:

1. Те са повече, отколкото през царско време, и

2. Те проявяват много повече издръжливост и мъжество, отколкото предишните революционери.

Това ще се стори в противоречие с предидущото, но — не. Политическите в царска Русия са в много изгодно положение, те са твърде на показ — с моментално реагиране в обществото и пресата. Вече можахме да видим (Първа част, 12 глава), че в Съветска Русия на социалистите е несравнимо по-трудно.

Но политически са вече не само социалистите. Само че лиснати с чебъри в петнадесетмилионния океан от криминални, те остават невидими и нечути сред нас. Те са неми. По-неми от всички останали. Рибите са техният образ.

Рибите, символът на древните християни. И християните са техният главен отряд. Чепати, полуграмотни, неумеещи да държат реч от трибуната, нито да напишат конспиративно възвание (а на тях според вярата им това не е и нужно), те отиват в лагерите на изтезание и смърт — само и само да не се откажат от вярата си! Те добре знаят за какво отбиват наказание и са непоколебими в своите убеждения! Те са единствените може би, върху които ни най-малко не действува лагерната философия и които не усвояват лагерния език. Те ли не са политически? И най-малко те могат да бъдат наречени паплач.

И жените сред тях са особено много. Дао казва: когато се руши вярата, тогава се появяват истински вярващите. Покрай просветените подигравки над православните свещеници, мяукането на комсомолците във великденската нощ и свиркането на рецидивистите на етапите ние не можахме да видим, че грешната православна църква отглежда все пак дъщери, достойни за първите векове на християнството — сестри на онези, които са били хвърляни върху арената на лъвовете.

Християните са неизброими, етапи и некрополи, етапи и некрополи — кой ще пресметне тези милиони? Те загиват неизвестни, подобно на свещта, пръскайки светлина само близо около себе си. Това са най-добрите християни на Русия. Всички лоши трепват, отричат се или се изпокриват.

Та тези ли не са повече? Кога царска Русия е познавала толкова много политически? Че тя и да смята не е умеела с десетки хиляди. Но задушаването е задвижено толкова чисто, без всякакви свидетели, че рядко достига до нас разказ за едно или друго.

Архиерей Преображенски (лице на Толстой, посивяла брада). Затвор — заточение — лагер, затвор — заточение — лагер (Големият Пасианс). След толкова дългогодишни митарства е извикан през 1943 г. на Лубянка (по пътя дотам криминалните му смъкват калимавката). Предлагат му да влезе в Синода. След толкова години няма ли да си разреши да отдъхне малко от затвора? Не, не се съгласява: това не е чист Синод, не е чиста църква. И отново в лагер.

Ами Валентин Феликсович Войно-Ясенецки (1877–1961), епископ Лука и автор на знаменитата „Гнойна хирургия“? Навярно все някога неговото животоописание ще бъде съставено и не му е мястото да пишем тук за него. Този човек притежава таланти в излишък. Преди революцията влиза с конкурс в Художествената академия, но я оставя, за да служи по-добре на човечеството — като лекар. Във военните болници през Първата световна война се проявява като изкусен очен лекар, след революцията ръководи ташкентската клиника, доста популярна в цяла Средна Азия. Пред него се разкрива безпрепятствена кариера, каквато и правят нашите съвременни преуспяващи знаменитости, но Войно-Ясенецки чувствува, че служенето му на хората не е достатъчно, и приема свещенически сан. Закача в операционната икона и чете на студентите лекции в расо с нагръден кръст (1921 г.). Още патриарх Тихон успява да го назначи за ташкентски епископ. През 20-те години Войно-Ясенецки е заточен в Туруханския край, с помощта на много ходатайства е върнат, но лекарската му катедра и неговата епархия са вече заети от други. Практикува частно (с табелка на вратата „епископ Лука“), болните се трупат на тълпи (и кожените куртки тайно), а излишните средства раздава на бедните.

Интересен е поводът за отстраняването му. Изпратен е на второ заточение (1930 г., Архангелск) не по 58-и член, а „за подстрекателство към убийство“ (една глупава история, според която уж влияел върху жената и тъщата на самоубилия се физиолог Михайловски, който вече в умопомрачено състояние вкарва някакви разтвори в труповете им, за да спре разлагането им, а вестниците разтръбяват „триумф на съветската наука“ и ръкотворно „възкресяване“). Този административен похват ни кара още по-малко формално да погледнем на това кои са всъщност истинските политически. Ако не борба с режима, най-малко противопоставяне на него в нравствен или житейски план — ето главния признак. А лепването на „члена“ не говори за нищо. (Много от синовете на разкулачените получават членове като за крадци, но се проявяват в лагерите като истински политически.)

В архангелското си заточение Войно-Ясенецки разработва нов метод за лекуване на гнойни рани. Извикват го в Ленинград и Киров го уговаря да се откаже от сана си, след което ще му предоставят институт. Но упоритият епископ не се съгласява дори да му отпечатат книгата без посочване на сана му в скобки. Така без институт и без книгата си той завършва заточението си през 1933 г., завръща се в Ташкент и там получава трето заточение в Красноярския край. От началото на войната работи в сибирски военни болници, прилага своя метод за лекуване на гнойните рани — и това му спечелва Сталинската награда. Той се съгласява да я приеме само с пълните си епископски одежди! (На въпросите за неговата биография днес на студентите от медицинските институти се отговаря: „За него няма никаква литература.“)

А инженерите? Малко ли от тях, неподписали глупашките и гнусни признания във вредителство, са пръснати и разстреляни? И като някаква звезда блести сред тях Пьотър Акимович Палчински (1875–1929)! Той е инженер и учен с поразителна широта на интересите си. Випускник (1900 г.) на Минния институт, забележителен минен инженер, той, както виждаме от списъка на неговите трудове, изучава и оставя трудове по общите въпроси на икономическото развитие, за колебанията на промишлените цени, за експорта на въглищата, за оборудването и работата на търговските пристанища в Европа и за икономическите проблеми в пристанищното стопанство, за техниката на безопасността в Германия, за концентрацията в германската и английската минна промишленост, за минната икономика, за възстановяването и развитието на промишлеността на строителните материали в СССР, за общата подготовка на инженерите във висшите училища и освен това трудове по същинското минно дело, описването на отделни райони и отделни находища (а и още не всички негови трудове са ни известни сега). Както Войно-Ясенецки в медицината, така не би познал нещастията и Палчински в своето инженерно поприще; но както първият не може да не съдействува на вярата, така и този не може да не се намеси в политиката. Още като студент в Минния институт Палчински е смятан от жандармите за „водач на движение“, през 1900 г. председателствува студентски сбор. Вече като инженер през 1905 г. в Иркутск заема видно място в революционните вълнения и е осъден на каторжни работи по „делото за Иркутската република“. Успява да избяга и да замине за Европа. През годините на емиграцията се усъвършенствува по няколко инженерни профила, изучава европейската техника и икономика, но не престава да се интересува и от програмата на народните издания „за внедряване на анархистки идеи сред масите“. През 1913 г., амнистиран и вече върнал се в Русия, той пише на Кропоткин: „Като програма за своята дейност в Русия аз поставих… навсякъде, където съм в състояние, да взема участие в развитието на производителните сили на страната изобщо и в развитието на обществената самодейност в най-широкия смисъл на тази дума“.[6] Още при първото му обхождане на големите руски центрове му предлагат в надпревара да се балотира за управител на работите в Съвета на конгреса на минните работници, предлагат му „блестящи директорски места в Донбас“, консултантски постове при банките, изнасяне на лекции в Минния институт, поста директор на Минния департамент. Малко са в Русия хората с подобна енергия и подобни широки познания.

И каква съдба го очаква по-нататък? Вече бе казано (Първа част, десета глава), че той става през войната заместник-председател на Военнопромишления комитет, а след Февруарската революция — заместник-министър на търговията и промишлеността. Очевидно като най-енергичен измежду членовете на безволното Временно правителство Палчински известно време е дори генерал-губернатор на Петроград през октомврийските дни — началник отбраната на Зимния дворец. Незабавно го затварят в Петропавловската крепост, държат го там 4 месеца и го пускат на свобода. През юни 1918 г. отново е арестуван, без да му се предявява каквото и да е обвинение. На 6 септември 1918 г. е включен в списъка на 122-мата видни заложници („ако… бъде убит макар само още един от съветските работници, долуизброените заложници ще бъдат разстреляни“, ПетроЧК, председател Г. Бокий, секретар А. Иоселевич[7]). Не го разстрелват обаче, а в края на 1918 г. дори го освобождават след сконфузващата намеса на швейцарския социалдемократ Карл Моор (изумен какви хора съсипваме по затворите). От 1920 г. е професор в Минния институт, навестява и Кропоткин в Дмитрово, след скоропостижната му смърт създава комитет по (неудалото му се) увековечаване на неговата памет — и не след дълго, дали за това, или не, отново е затворен. В архива е запазен любопитен документ за освобождаването на Палчински от този трети съветски арест — писмо до московския Ревтрибунал от 16 януари 1922 г.:

„Предвид това, че постоянният консултант на Плановата комисия П. А. Палчински на 18 януари т.г. в три часа следобед ще докладва в Южбюро но въпроса за възстановяването на южната металургия, имаща особено важно значение в настоящия момент, президиумът на Държавната планова комисия моли Ревтрибунала да освободи др. Палчински към посочения по-горе час, за да изпълни възложеното му поръчение.

Пред. на Дър. планова комисия Кржижановски“[8]

Моли (и доста безправно). И само защото южната металургия е от „особено важно значение в настоящия момент“… и само — „за да изпълни поръчението“, а после — правете го каквото щете, върнете го обратно в килията.

Не, на Палчински му дават да поработи още над възстановяването на минния рудодобив в СССР. След героично държане от негова страна в затвора бива разстрелян без съд едва през 1929 г.

Трябва съвсем да не обичаш собствената си страна, трябва да й бъдеш съвсем чужд, за да разстрелваш гордостта на нацията — нейните концентрирани знания, енергия и талант!

А не се ли постъпва по същия начин и 12 години по-късно с Николай Иванович Вавилов? Нима Вавилов не е истински политически (по горчива принуда)? За 11 месеца следствие изтърпява 400 разпита. И на съда (9 юли 1941 г.) не признава обвиненията!

А хидротехникът професор Родионов е без никаква световна слава (за него разказва Витковски). Попаднал в затвора, той отказва да работи по специалността си — макар това да е най-лекият за него път. И шие обувки. Нима той не е истински политически? Бил е мирен хидротехник, не се е готвел за борба, но след като се възпротивява на своите тъмничари в името на убежденията си — нима не е истински политически? Каква още партийна книжка му трябва?

Както внезапно някоя звезда увеличава стотици пъти яркостта си, преди да угасне, така и някой човек, без склонност да бъде политически, може да лумне с кратка силна светлина в затвора и да загине за нея. Обикновено не узнаваме за тези случаи. Понякога научаваме за тях от свидетели. Понякога се натъкваме на избеляла бележчица и по нея може да правим само предположения:

Яков Ефимович Почгар, род, 1887 г., безпартиен, лекар. От началото на войната — на 45-а авиобаза на Черноморския флот. Първата присъда на Военния трибунал на Севастополската база (от 17 ноември 1947 г.) е пет години трудово-изправителен лагер. На пръв поглед дори благополучно. Но какво е това? На 22 ноември — втора присъда: разстрел. И на 27 ноември е разстрелян. Какво е станало в съдбоносните пет дни между 17-и и 22-ри? Дали не е пламнал като звезда? Или просто съдиите са се сетили, че са му дали малко? (По първото дело сега вече той е реабилитиран. Значи, ако не беше второто?…)

А троцкистите? Чистокръвни политически, това не може да им се оспори.

(Тук ми крещят! Звънят ми с камбанката: станете да говорите! За единствените политически! — за несъкрушимите комунисти, които и в лагера продължават да вярват свято… — добре, ще им посветим специално следващата глава.)

Някога историците ще изследват: от кой момент у нас потича струйката на политическата младеж! Струва ми се, че от 1943–1944 г. (нямам предвид младежта на социалистите и троцкистите). Младежи, почти ученици (да си спомним „демократическата партия“ от 1944 г.), изведнъж замислят да търсят платформа, отделна от тази, която усилено им се предлага, с която им дотягат до втръсване. Е, как трябва още да ги наречем?

Само че ние нищо не знаем за тях и няма да узнаем.

А ако 22-годишният Аркадий Белинков влиза в затвора заради първия си роман „Черновата на чувствата“ (1943 г.), неотпечатан, естествено, а след това в лагера пише отново (но на ръба между живота и смъртта се доверява на доносчика Кермайер и получава нова присъда) — нима ще му откажем правото да се нарече политически?

През 1950 г. студентите от ленинградския техникум по механика създават партия с програма и устав. Мнозина са разстреляни. За това разказва Арон Левин, осъден на 25 години. И това е всичко. Поредният километричен камък.

А това, че на нашите съвременни политически са необходими къде повече издръжливост и мъжество, отколкото на предишните революционери, не се нуждае и от доказателства. Някога за по-сериозни действия са присъждали леки наказания и на революционерите не е било толкова необходимо да бъдат смели: в случай на провал те са рискували само себе си (не и семействата си!) и дори не главите си, а краткосрочна присъда.

Какво е било преди революцията да разлепиш позиви? Развлечение, да гониш все едно гълъби, ще те затворят — няма и за три месеца. Но когато пет момчета от групата на Владимир Гершуни пишат позивите: „Нашето правителство се компрометира“ — за това е необходима едва ли не същата решителност, както и на петте момчета от групата на Александър Улянов за покушението срещу царя.

И как всичко това се саморазгаря, как се пробужда от само себе си! В град Ленинск-Кузнецк има една-единствена мъжка гимназия. От девети клас пет момчета (Миша Бакст, техен комсорг; Толя Тарантин, също комсомолски активист; Велвел Рейхтман, Николай Конев и Юрий Аниканов) се прощават с детската си безгрижност. Те не въздишат по момичета, нито се увличат от нови танци, а се вглеждат в невежеството и пиянството в своя град и се ровят, и прелистват своя учебник по история, като се мъчат да свържат някак, да съпоставят нещата. При преминаването им в десети клас, малко преди изборите за местни съвети (1950 г.), те написват с печатни букви първия си (и последен) наивен позив:

 

„Чуй, работнико! Нима водиш живота, за който се бориха и умираха нашите дядовци, бащи и братя? Ние работим — а получаваме мизерни грошове, че и тях ни ги присвояват… Прочети и помисли за своя живот…“

 

Самите те също само мислят — и затова не призовават към нищо. (Предвиждали са цикъл от такива позиви, както и саморъчно направен хектограф за разпространяването им.)

Разлепвали са ги така: тръгват през нощта из града в група, един налепва четири хлебни топченца, следващият — позива върху тях.

В ранна пролет в класа им влиза някакъв нов педагог и им дава… да запълнят анкети с печатен почерк[9]. Директорът моли да не ги арестуват до края на учебната година. Вече под следствие, момчетата най-много от всичко съжаляват, че няма да ги има на собствената им абитуриентска вечер. „Кой ви е ръководителят, говорете!“ (Гебистите не могат да повярват, че у момчетата е могла да заговори простата съвест — този случай е невероятен, ами че животът им е даден само веднъж, за какво да се замислят?) Карцери, нощни разпити, стоене на крака. Закрито (разбира се) заседание на Областния съд. (Съдията се казва Пушкин, скоро го осъждат за рушвети.) Жалки защитници, объркани заседатели, суров прокурор на име Трутнев (!)[10]. Всички на по 8 и 10 години и всички, едва седемнадесетгодишни — в Спецлагерите.

Не, права е старата пословица: смелия го търси в затвора, глупавия — сред заместник-командирите по политическата част!

 

Пиша за безсловесна Русия и затова почти не споменавам за троцкистите: те всички са образовани и които са имали късмет да оцелеят, вече са приготвили вероятно подробно мемоари и ще опишат своята драматична епопея по-пълно и по-точно, отколкото бих могъл аз да сторя това.

Но някои неща за обща картина.

Те водят редовна конспиративна борба в края на 20-те години с използуването на целия опит на предишните революционери, само че ГПУ, изпречило се насреща им, не е толкова непохватно, както царската тайна полиция. Не знам дали са очаквали тоталната гибел, която им определя Сталин, или са се надявали, че всичко ще завърши като на шега и с помиряване. Във всеки случай те са мъжествени хора. (Страхувам се впрочем, че ако бяха дошли на власт, щяха да ни сервират не по-малко страшно безумие от това на Сталин.) Ще отбележим, че и през 30-те години, когато ножът опира вече до шията им, те смятат за себе си всеки контакт със социалистите като измяна и позор и поради това се държат в изолаторите отчуждено, дори не допускат чрез тях да се предава тъмничната поща на социалистите (те се смятат за ленинци). Жената на И. Н. Смирнов (вече след като го разстрелват) избягва да контактува със социалисти, „за да не види това надзорът“ (тоест очите на компартията)!

Създава се впечатление (но не настоявам), че в тяхната политическа „борба“ в лагерните условия има излишно суетене, което й придава оттенък на трагичен комизъм. В конските вагони на ешелоните от Москва до Колима те се договарят „за нелегални връзки и пароли“ — а тях ги пръсват по различни лагпунктове и различни бригади.

Ето например бригадата на КРТД, честно заслужила производствената си дажба, внезапно е преобразувана в наказателна. Как да постъпят? „Добре законспирираната ядка“ обсъжда положението. Да обявят стачка? Но това би означавало да се хванат на провокацията. Искат да ни провокират, а ние — ние гордо ще идем на работа и без полагаемата ни се дажба! Ще идем и ще работим по нормите на наказателната бригада. (Това е 37-а година и в бригадата има не само „чисти“ троцкисти, но и зачислени като троцкисти „чисти“ правоверни, които са подали заявления до ЦК на името на другаря Сталин, до НКВД на името на другаря Ежов, в ЦИК на името на другаря Калинин, до генералната прокуратура и за тях е крайно нежелателно да влизат този път в конфликт с лагерното началство, от което ще зависят съпровождащите ги характеристики.

На мината Утиний те се готвят за XX годишнина от Октомври.

Подбират черни парцали или пък с дървени въглища боядисват в черно белите. Сутринта на 7 ноември имат намерението да окачат по всички палатки черни траурни знамена, а на развода да запеят „Интернационала“, заловени здраво за ръце, и да не пуснат в редиците си конвоите и надзирателите. Да го изпеят до края въпреки всичко! След което за нищо на света да не излизат от зоната на работа! Да издигат лозунгите: „Долу фашизмът!“, „Да живее ленинизмът!“, „Да живее Великата октомврийска социалистическа революция!“

В този замисъл е примесен някакъв болезнен ентусиазъм, някаква безплодност, изглеждаща смешна…

Впрочем някой донася за тях или от тях и ги откарват до един предния ден — на 6 ноември, в мина Юбилейна и там ги изолират, докато трае празникът. В затворените си палатки (които е забранено да напускат) те пеят „Интернационала“, а през това време работягите на Юбилейна излизат на работа. (А и сред пеещите настъпва разцепление: тук има и несправедливо затворени комунисти, те се отдръпват настрани, не пеят „Интернационала“, като демонстрират с мълчанието си своята правоверност.)

„След като ни държат зад решетките, значи все още нещо струваме“ — утешава се Александър Боярчиков. Чиста заблуда. А кого не държат?…

Най-голямото постижение на троцкистите в лагерната борба е тяхната гладна стачка по цялата воркутска линия на лагерите. (Преди това някъде още на Колима, струва ми се, има една 100-дневна: настояват лагерите да им бъдат заменени с принудително заселване и удържат победа — обещават им това, те прекъсват гладната си стачка, след което ги пръсват по различни лагери и постепенно ги унищожават.) Сведенията, които имам за воркутската стачка, са противоречиви. Било е приблизително така.

Започнала е на 27 октомври 1936 г. и продължава 132 дни (хранят ги изкуствено, но те не прекратяват гладуването). Няколко души умират от глад. Исканията им са:

— политическите да бъдат отделени от криминалните;[11]

— осемчасов работен ден;

— да се възстанови политдажбата (тоест добавъчната храна в сравнение с останалите, това вече — само за тях), храната да не зависи от изработеното;

— ликвидиране на Специалното съвещание, анулиране на неговите присъди.

Хранят ги през сонда, а сетне пускат по лагера слух, че захарта и маслото са свършили, „защото са изразходвани за троцкистите“ — похват, достоен за сините фуражки! През март 1937 г. се получава телеграма от Москва: исканията на гладуващите да бъдат приети изцяло! Гладуването се прекратява. Ала как биха могли в безпомощното си положение на лагерници да наложат изпълнението на исканията си? Измамват ги — не изпълняват нито едно. (На Запад човек не би повярвал, нито би могъл да проумее как е възможно така да се постъпи. А при комунистите е така.) Напротив, всички участници в гладната стачка минават през отделите на ЧК и им се предявява обвинение в продължаване на контрареволюционната дейност.

Великият бухал вече обмисля в Кремъл своята разправа с тях.

Малко по-късно във Воркута в 8-а мина обявяват още по-голяма гладна стачка (а е възможно да е част от предишната). В нея участвуват 170 човека, някои от тях са известни поименно: отговорникът на стачката Михаил Шапиро, бивш работник в Харковския ВЕФ[12]), Дмитрий Куриневски от киевския областен комитет на комсомола; Иванов — бивш командир на ескадра патрулни кораби в Балтийския флот; Орлов-Каменецки; Михаил Андреевич; Полевой-Генкин; В. В. Верап, редактор на тбилиската „Заря на Изтока“; Сократ Геверкян, секретар на ЦК на Армения; Григорий Золотников, професор по история; неговата жена.

Ядрото на гладуващите се състои от 60 души, лежали през 1927–1928 г. заедно във Верхнеуралския изолатор. Голяма неочакваност — приятна за гладуващите и неприятна за началството, е присъединяването към стачкуващите и на двадесет апаши начело с главатаря им по прякор Москва (в същия лагер станал известен с нощната си простъпка: промъква се в кабинета на началник-лагера и се изхожда върху бюрото му. За нашего брата — разстрел, за него — порицание: навярно класовият враг го е подучил?). Тези двадесет криминални само огорчават началството, а на „гладуващия актив“ на социално чуждите началникът на оперчекисткия отдел на Воркутлаг Узков казва подигравателно:

— Да не си въобразявате, че Европа ще научи за вашата стачка? Плюли сме на вашата Европа!

И е прав. Но социално близките бандити не бива да бъдат нито бити, нито оставени да умрат. Впрочем някъде по средата на гладуването се добират до тяхното лумпен-пролетарско съзнание, те се отдръпват и главатарят им Москва обяснява по лагерното радио, че е бил подведен от троцкистите.

След всичко това съдбата на останалите е разстрел. Те сами със своята гладна стачка подават заявката и списъка си за него.

 

Не, има истински политически. И то много. И то жертвени.

Ала защо така нищожни са резултатите от тяхното противопоставяне? Защо не оставят след себе си дори най-леки мехури върху повърхността?

Ще научим и това. По-късно.

Бележки

[1] Изтъкнат съветски пианист. — Б.пр.

[2] Маркс и Энгельс. Собр. соч., т.1, стр. 233, изд. 1928 г. — Б.а.

[3] Сборник „От тюрем…“, стр. 384. — Б.а.

[4] И. Авербах. „От преступления к труду“, сгр. 35. — Б.а.

[5] Отрицаловка: отричане на всичко, което изисква началството — и режима, и работата. Обикновено това е силно ядро на рецидивистите. — Б.а.

[6] Письмо Кропоткину 20. 2. 1913, ЦГАОР, ф. 1129, оп. 2, ед. хр. 1936. — Б.а.

[7] „Петроградская правда“, 6. 9. 1918, Лг 193. — Б.а.

[8] ЦГАОР, ф. 3348, ед. хр. 167, лист 32. — Б.а.

[9] Издава ги Фьодор Полотняншчиков, по-късно парторг на полисаевската мина. Страната трябва да знае своите доносници. — Б.а.

[10] От трутень — търтей (рус). — Б.пр.

[11] Дали са включвали в течи политически останалия Петдесет и осми освен себе си? Вероятно ме: не биха моми да притаят за свои братя каерите, след като отхвърлят дори социалистите! — Б.а.

[12] Аналог на Латвийския електротехнически завод в Рига (VEF). — Б.пр