Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (58)

(1918–1956
Опит за художествено изследване)

Включено в книгата
Архипелаг ГУЛАГ
1918–1956
Опит за художествено изследване
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 38 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова


Втора глава
ЧУМАТА ПО СЕЛЯНИТЕ

В тази глава ще стане дума за нещо малко. За петнадесет милиона души. За петнадесет милиона живота.

Естествено, на необразованите. На неумеещите да свирят на цигулка. На незнаещите кой е Мейерхолд или колко интересно е да се занимаваш с атомна физика.

По време на цялата Първа световна война сме загубили в убити и безследно изчезнали по-малко от два милиона. През цялата Втора световна война — двадесет милиона (според Хрушчов, а според Сталин само седем. Не е ли недогледал Йосиф капитала?). И, о, колко оди! Колко обелиски, вечни огньове, романи и поеми! Четвърт век цялата съветска литература е напоена само с тази кръвчица.

А за мълчаливата предателска чума, схрускала над 15 милиона селяни — и това по най снижените пресмятания и само до края на 1932 година![1] И не наред, а избрани, гръбнакът на руския народ — за тази Чума няма книги. А за шестте милиона изтръшкани с изкуствено предизвикания болшевишки глад — за това мълчи и нашата родина, и съседна Европа. В плодородния Полтавски край по селата, по пътищата и на полята лежат неприбрани трупове. В горичките край гарите е невъзможно да се стъпи от вонящите разлагащи се трупове, сред които и на пеленачета. „Безалбуминен оток“ — записват лекарите за тези, които се добират до прага на болницата да умрат. В Кубан положението е едва ли не още по-страшно. И в Белорусия на много места мъртъвците са събирани от изпратени отвън команди, защото от своите не е останал вече кой да погребва.

И тръбите не ни стряскат да скочим от съня си. И на кръстовищата на черните пътища, по които скрибуцат керваните на обречените, не са хвърлени дори две-три камъчета за помен. И най-добрите наши хуманисти, толкова отзивчиви към днешните несправедливости, в ония години само кимат одобрително: всичко е правилно! Така им се пада!

И толкова потайно е направено всичко, толкова до дъно е из-чегъртано, до такава степен всеки шепот е потиснат, че сега аз отказвам да слушам доброжелателите, познати от лагера: „оставете, братлета, имам цели купища с такива разкази“, а, виж, за прокуждането на селяните нищо не ми носят. А кой и къде би ни разказал за това?…

Знам, че тук ще ни трябва не само отделна глава и не книга на един човек. А и да събера както се следва цяла глава не бих съумял.

И все пак ще се опитам. Предлагам я като знак, като белег, като тези първи камъчета на кръстовището — колкото да набележи мястото, на което ще бъде възстановен някога новият Храм на Христа Спасителя.

 

Откъде започва всичко това? Дали не от догмата, че селячеството е „дребна буржоазия“. (А кой у нас не е дребна буржоазия? По тяхната забележително ясна схема освен фабричните работници, и то без да се смятат квалифицираните, и освен тузовете фабриканти, всички останали, целият всъщност народ, и селяните, и служещите, и артистите, и летците, и професорите, и студентите, и лекарите — са тъкмо тази „дребна буржоазия“.) Или започва от разбойническата им висша изгода: едни да ограбят, други да стреснат?

От последните писма на Короленко до Горки от 1921 г., малко преди първият да умре, а вторият да емигрира, научаваме, че този бандитски пристъп срещу селячеството още тогава започва и се осъществява почти под същата форма, както и през 1930 г. (С течение на годините излизат все повече материали за това.)

Но дързостта не е набрала още достатъчно сила и се отдръпват, оттеглят се.

Замисълът обаче остава и през 20-те години непрекъснато открито натякват, хапят, упрекват: Кулак! Кулак! Кулак! Подготвят съзнанието на градските жители, че съвместното съществуване с „кулака“ е невъзможно.

Изтребителната Чума по селяните се подготвя, доколкото можем да съдим, още от ноември 1928 г., когато по доклада на севернокавказкия секретар на краевия комитет Андреев ЦК на ВКП(б) забранява да се приемат в колхозите състоятелните селяни („кулаците“ — ето че вече ги отделят за унищожаване. Това решение е потвърдено през юли 1929 г. и са готови вече човекоубийствените списъци, и започват конфискациите и изселванията. А в началото на 1930 г. извършваното (вече усвоено и пригодено) е огласено публично — в постановлението на ЦК на ВКП(б) от 5 януари за ускоряване на колективизацията (партията има „пълно основание да премине в своята практическа работа от политика на ограничаване на експлоататорските тенденции сред кулачеството към политика на ликвидирането му като класа“).

Не се забавят след ЦК и послушно-съгласните ЦИК и СНК — на 1 февруари 1930 г. те утвърждават законодателно волята на партията. На краевите областни изпълнителни комитети се предоставя „да прилагат всички необходими мерки в борбата с кулачеството, включително до (а иначе и не е било) пълната конфискация на имуществото на кулаците и до изселването им извън пределите на отделни райони и краища“.

Едва на последната дума Касапина е изпитал някакво стеснение. Уточнил е извън какви предели, но не е назовал в кои. Тези, дето лапат мухи, са могли да допускат, че на тридесетина километра по-нататък, в съседство…

А кулашки съмишленик като понятие изобщо не фигурира, ако не се лъжем, в Прогресивната Теория. Но по загребването на косачката става ясно, че без него няма да мине. Цената на тази думичка вече сме я разбрали. Обявят „събиране на амбалаж“ и пионерчетата тръгнат по селските къщи за чували, толкова необходими за просешката държава, а на някого му се досвиди и не им даде нищо (а и в магазините ги няма да ги купиш), значи е кулашки съмишленик. Ето ви и заточението.

И плъзва нашир и длъж това название по Съветска Русия, от чиито ноздри още димят кървавите пари на Гражданската война! Пуснати са в употреба думи, които, макар и нищо да не обясняват, са разбираеми, опростяват много неща, не се иска изобщо да се замисляш. Възстановен е дивият (според мен не и руски: къде в руската история има такъв?) закон на Гражданската война: десет за един! Сто за един! За един, че и при самозащита, убит активист (най-често безделник и дрънкало; във всички спомени е това: разкулачването е било поверено на крадци и пияници) се изкореняват стотици най-трудолюбиви, енергични и будни селяни, тези, които носят в себе си непоклатимостта на руската нация.

Как така? Как! — крещят на нас. А народните изедници? Потисниците на съседите си? Ето ти на заем, а ти ще ми го върнеш, като си съдереш кожата!

Наистина попадат тук като незначителна част и изедници (а и дали всички?). Само че и ние ще попитаме: дали изедници по потекло? По коренната си същност? Или по свойството на всяко богатство (и на всяка власт) да покварява човека? О, ако бе така просто да се „пречисти“ човечеството или съсловието! Ала след като се пречиства селячеството през толкова гъсто желязно сито от безсърдечните изедници, след като не са пожалени петнадесет милиона, откъде са се взели в днешното колхозно село тези злобни, тлъсти, червендалести мутри, които го оглавяват (включително и районният комитет)? Тези безжалостни потисници на самотните старици и на всички беззащитни? Как е бил пропуснат през ситото хищният им корен при „разкулачването“. Божичко, ами че не са ли те от активистите?

Този, който е израснал като грабител на банк, не е могъл да гледа на селянина нито като на брат, нито като на стопанин. Могъл е само да свирне като разбойнически главатар — и подгонват в тайгата и тундрата милиони трудови хора, земеделци с мазолести ръце, именно тези, които установяват съветската власт, за да получат земя, след което бързо да се укрепят на нея „земята принадлежи на тези, които я обработват“.

За какви изедници да си чешат езика, след като кубанската станица, например Урупинската, е изселена до последния човек, от стареца до пеленачето (и я заселват с демобилизирани)? Ето къде е ясен „класовият принцип“, нали? (Ще напомним, че тъкмо Кубан почти не поддържа белите през Гражданската война и първи разпръсва деникинския тил, търси споразумение с червените. И изведнъж — „кубански саботаж“.) А откъде се е пръкнало знаменитото на Архипелага село Долинка, център на архипелажкото селско стопанство? През 1929 г. всичките му жители (немци) са „разкулачени“ и изселени. Кой кого е експлоатирал там, е неясно.

Още по-ясен е принципът на „разкулачването“, пренесен върху детската участ. Например Шурка Дмитриев от село Маслено (Се-лищенските казарми край Волхов). През 1925 г., след смъртта на бащата Фьодор, остава тринадесетгодишен, единствен син, останалите са момиченца. Кой ще поеме бащиното стопанство? Той се залавя. И момичетата, и майката му се подчиняват. Хората на улицата се здрависват с него като с възрастен и зает с работа човек. Съумява достойно да замести баща си и през 1929 г. хамбарите му са пълни със зърно. На ви кулак! Цялото семейство е изселено!…

Адамова-Слиозберг разказва трогателно за срещата си с момченцето Мотя, вкарано през 1936 г. в затвора за самоволното изминаване пеша на две хиляди километра! Нещо, заслужаващо медал като спортно постижение — от уралското му заточение за родното село Светловидово край Таруса. Изселена е като малолетна ученичка с родителите си през 1929 г. и завинаги е лишена от по-нататъшно образование. Учителката ласкаво я нарича „Мотя Едисончето“: момиченцето не само се учи отлично, но има и изобретателен ум, стъкмява някаква малка турбина на един ручей и изобретява какво ли не още за училището. След седем години му се дощява непреодолимо да види отново любимото си училище и като последица „Едисончето“ получава затвор и лагер.

Извадете на показ подобна детска съдба от XIX век!

Няма мелничар, който да не подлежи на разкулачване, а какви са мелничарите и ковачите, ако не най-добрите техници на руското село? Да вземем мелничаря Прокоп Иванович Лактюнкин от рязанските (петелински) Пенкови. Малко след като го „разкулачват“, в негово отсъствие задръстват прекалено мелничните камъни и мелницата се подпалва и изгаря. Опростен, той се завръща след войната в родното си село и не може да прежали мелницата. Лактюнкин измолва разрешение, сам отлива мелничните камъни и на същото място (непременно иска да е на същото!) прави нова мелница — не за своя полза, а за колхоза, още по-точно — за завършек и украса на местността.

Да видим сега що за кулак пък е селският ковач. Нека дори по любимия за кадровиците начин да започнем от бащата. Гордей Василиевич — бащата, служи във Варшавската крепост и получава в замяна, дето му е думата, печени трънки: след двадесет и пет години служба войникът е лишен от полагаемия му се парцел обработваема земя. Докато е на служба, се жени за войнишка дъщеря, с която се установява след уволнението в родното й село Барсуки в Красненска околия. Тук го впиянчват и с половината от спестените си пари тай изплаща неплатените данъци на цялото село. А срещу другата половина наема под аренда мелницата на помешчика, та бързо загубва и останалите пари. И дългата си старост преживява като говедар и пазач. Омъжва и шестте си дъщери за бедняци. Единственият му син се казва Трифон (а фамилното им име е Твардовски). Дават го момче за всичко в галантериен магазин, но оттам той избягва в Барсуки и се хваща на работа при ковачите Молчанови — една година безплатен работник, а след четири години става майстор и си построява къща в село Загоре, където се оженва. Раждат му се седем деца (сред тях е и поетът Александър). Много-много не може да забогатее от ковачницата. Помага му големият син Константин. От тъмно до тъмно коват и заваряват. Изработват пет вида отлични брадви от наварена стомана, но ковачите от Рославъл, които разполагат с преси и наемна ръка, им подбиват цената. До 1929 г. ковачницата им си остава все такава дървена, имат и един кон, понякога крава с теле, понякога нито крава, нито теле, а в двора — 8 ябълкови дървета, ето какви изедници са били. Селската поземлена банка продава по това време на изплащане заложени имения. Трифон Твардовски купува стотина декара пустееща земя, цялата обрасла с храсти, та този именно пущинак изкореняват, превивайки гърбове, До самата година на Чумата, успяват да обработят около половината земя, останалата така я и зарязват с храсталаците й. Набелязват ги за разкулачване — в цялото село са всичко на всичко 15 домакинства, все някого трябва да изберат за кулак! Приписват им многократно преувеличен доход от ковачницата, облагат ги непосилно с данък, който не изплатиш ли в срок, събирай си партакешите и да те няма, проклето кулашко племе!

А и който е с тухлена къща сред дървените или с двуетажна сред едноетажните, и той е кулак, стягай се, мерзавецо, за шестдесет минути! Не бива да има в руското село тухлени къщи, нито двуетажни! Назад, в пещерите! Отоплявай се без комин! Това е нашият преобразяващ замисъл, какъвто историята още не познава.

Но главната тайна не е още и тази. Понякога дори заможно живеещите, ако бързо влязат в колхоза, ги оставят вкъщи. А упоритият бедняк, който не е подал заявление, се изселва.

Това е много важно, най-важното! Работата не е в никакво там „разкулачване“. А в насилственото натикване в колхоза. Само като бъдат наплашени до смърт, селяните биха могли да се откажат от земята, обещана им от революцията — и на същата тази земя да бъдат превърнати отново в крепостни.

И по селата, от които вече е прибрано и последното зърно, отново шетат страшни въоръжени активисти, които дупчат с щиковете си земята в дворовете и с чукове очукват стените в къщите, понякога срутват и стени и оттам се изсипва пшеница. И повече за да наплашат, отколкото от нужда, порят с ножове и възглавниците. Малко момиченце пробива отнемания от къщата им чувал и си отсипва в полата пшеничка. „Крадла“ — крещи срещу нея активистката и с ботуша си ритва детето: зърното се изсипва от полата. И не му дават да го събере от пода.

Това е втора гражданска война — този път срещу селяните. Това е Великият Прелом, само че не е казано какво се преломява какво се пречупва.

Руският гръбнак.

* * *

Не, напразно охулихме литературата на соцреализма — описано е в нея разкулачването, и то много гладко, с голяма симпатия — като лов на свирепи вълци.

Само не е описано как цели села са със заковани прозорци. Как вървиш по селото и пред някоя входна врата виждаш мъртва жена с мъртво дете в скута. Или седнал до оградата старец, който те моли за къшей, а когато се връщаш, той вече се е строполил мъртъв.

Нито пък ще прочетем такава например картина: председателят на селсъвета влиза с учителката, взета за поемно лице, в една къща, където лежат на дървените си одъри старец и старица (Старецът е държал преди чайна, как да не е изедник? Никой не иска вече горещ чай след път.), и разтърсва над главите им нагана Си. „Ставай, тамбовски вълк!“ Старицата започва да вие и председателят за по-ефектно стреля в тавана (между четирите стени гърмежът се получава много по еклив). По пътя и двамата старци умират.

Нито пък толкова повече ще прочетем за такъв похват на разкулачване: извикват всички казаци (в една донска станица) „на събрание“ — а там ги обкръжават с картечници и ги подкарват. След това не е проблем да подбереш и жените.

Ще ни опишат и дори в киното ще ни покажат цели хамбари или ями със зърно, укрити от изедниците. Само няма да ни покажат малкото припечелено, родно и скъпо на сърцето — добитъка, двора и кухненските съдини, които плачещата жена е принудена да изостави. (Който от семейството оцелее и си издействува да се отърве и Москва „възстанови“ семейството му като средняшко — не ще намери, след като се завърне, своето средно стопанство: всичко е разграбено от активистите и техните жени.)

Няма да ни покажат и онези малки вързопчета, с които семейството има право да се качи на откарващата ги каруца. Няма да научим, че в къщата на семейство Твардовски в най-тежкия момент не се намира нито мазнина, нито дори хляб и ги спасява съседът Кузма, също не от богатите, многодетен баща — дава им храна за из път.

Който е успявал, бягал е в града от тази чума. Понякога и с кон, но кой по онова време ще ти купи коня: селският кон става също като чума, сигурен признак, че си кулак. И на конния пазар стопанинът завързва животното за коневръза, потупва го за последен път и си отива, докато не са го забелязали.

Прието е да се смята, че Чумата вилнее през 1929–1930 г. Но трупният й дъх се носи още дълго над селото. Когато в Кубан през 1932 г. извозват за държавата навършаното жито до зрънце още изпод вършачката, а колхозниците ги хранят само докато, трае прибирането и вършитбата, свършат ли с нея, и топлата храна свършва, и нито зрънце за трудовия ден — как за издърпаш оттам виещите жени? А кой още остава недоразкулачен? А кого още да изселят? (В какво състояние остава селото през първите колхозни години, освободено от кулаците, можем да съдим от свидетелството на Скрипникова: по нейно време, през 1930 г. селянки от Соловки изпращат колетчета с черни сухари в родното си село!)

Ето историята на Тимофей Павлович Овчинников, роден през 1886 г., от село Кишкино, Михневски район (недалеч от Ленинские Горки, близо до същото шосе). Воювал през германската, воювал и през Гражданската война. Завръща се на отстъпената с декрет земя и се оженва. Умен, грамотен, вещ, със златни ръце, разбира като самоук доста и от ветеринарно лечение. Известен из цялата околност със своята отзивчивост. С неуморен труд си построява прилична къща, насажда голяма градина, отглежда хубав кон от малко жребче. Но го подвежда непът, също както и декретът за връщането на земята — отваря с още един селянин на равни начала малка работилничка за изработване на евтини колбаси. (Сега, оставили селото четиридесет години без колбаси, бихме се почесали по врата: какво толкова лошо има в тази колбасарница?) Трудят се сами двамата, никого не наемат, а и колбасите ги продават чрез кооперацията. Това продължава само две години — от 1925 да 1927; започват да ги притискат с високи данъци, като изхождат от мними големи печалби (измисляни от финансовите инспектори, а освен това надуват ушите на финансовия отдел и селските завистници лентяи, които за нищо друго не ги бива, осен да бъдат активисти). И съдружниците затварят колбасарската работилничка. През 1929 г. Тимофей влиза в колхоза един от първите и предава в него коня, кравата и целия си инвентар. Работи до сетни сили на колхозното поле, че и отглежда плюс това две породисти бичета за колхоза. Но колхозът все повече запада и мнозина бягат от него. Тимофей обаче има пет деца — къде да мърда. Във финансовия отдел злопаметно се води все още заможен (и заради ветеринарната помощ, която предлага на хората), а и като колхозник е смазан от все по непомерни данъци. Повече няма с какво да плаща, измъкват от къщата му и последния парцал; 11-годишният му син успява веднъж да скрие от описа трите им последни овчици, но по-нататък прибират и тях. Когато идват за пореден път да описват имуществото им, бедното семейство не разполага вече с нищо и безсрамните финансови служители описват фикусите в качетата. Тимофей не издържа и пред очите им насича фикусите с брадва. Значи ето какво е дръзнал да извърши: 1) унищожава имущество, принадлежащо вече не на него, а на държавата; 2) агитира с брадва срещу съветската власт; 3) дискредитира колхозния строй.

А тъкмо тогава колхозният строй в село Кишкино се пука по шевовете, никой вече не ще да работи, не вярва, половината от хората се пръсват и все някой трябва да понесе наказанието. Върлият непман Тимофей Овчинников, промъкнал се в колхоза, за да го разруши отвътре, този път е разкулачен по решение на председателя на селсъвета Шоколов. Тече 1932 г., с масовото заточаване е приключено и жена му с шестте им деца (едното пеленаче) са оставени, като им отнемат само къщата и ги изхвърлят на улицата. Със свои вече средства след една година те се добират до Архангелск при бащата. В рода на Овчинникови всички живеят до 80 години, а Тимофей от такъв живот изкарва едва до 53.[2]

Дори и през 1935 г., на Великден, по оголялото село върви пияното колхозно началство и иска от едноличните стопани пари за водка. А не дадеш ли — ще те „разкулачим, ще ти видим сметката“. И ще му я видят! Ами че той е едноличник. В това е Великият Прелом.

 

А самия път, самия този кръстоносен селски път соцреалистите никак не ни описват. Натоварили ги, откарали ги, и край на приказката, и три звездички в края на епизода.

А са ги товарили така: в каруци, ако времето, пак добре, е още топло, защото може и в шейни, в сковаващ мраз и с пеленачета, и с невръстни, и с подрастващи деца. През февруари 1931 г., когато студовете се редуват със снежни виелици, тези безкрайни кервани вървят ли, вървят, обкръжени от конвой, и току се появяват и изчезват в снежната степ. И да влязат в някоя селска къща да се посгреят, позволено е само с разрешение на конвоя за кратки минути, за да не задържат кервана. (Тези конвойни войски на ГПУ са все още живи! Пенсионери! Трябва да помнят! А може би и не помнят…) Всички се точат към наримските блата и остават всички до един в тези ненаситни блата. Но още по-рано, по време на жестокия път, измират децата.

В това е и замисълът — селското семе да загине заедно с възрастните. Откакто Ирод го няма, единствено Прогресивното Учение е могло да ни разясни как да се изтребва до корен, без да се пощадят младенците. Хитлер е вече ученик, но на него му провървява: газовите му камери го прославят, докато никой не се интересува от нашите.

Знаели са селяците какво ги очаква. И които са имали късмета ешелоните им да минат през населени места, по гарите са спускали през прозорчетата на конските вагони дребните си дечица, но вече умеещи да се катерят: живейте сред чужди от просия! Само не умирайте заедно с нас.

(В Архангелск през гладните 1932 — 1933 г. на осиромашелите деца на спецпреселниците не се дават безплатни закуски и платежни нареждания за облекло в училищата, както на другите нуждаещи се.)

В споменатия ешелон от Дон, в който жените са извозвани отделно от арестуваните по време на „събранието“ казаци, една жена ражда по пътя. А са им давали по чаша вода на ден и по 300 грама хляб. Фелдшер ли? Не питайте. Млякото на майката спира и детето умира по пътя. Къде да бъде погребано? Двамина от конвоя влизат в техния вагон и докато влакът се движи между две гари, отварят в движение вратата и изхвърлят трупчето.

(Този ешелон е откаран на голямото магнитогорско строителство. И стоварват мъжете там: копайте си землянки! Като се почне от Магнитогорск, нашите бардове вече са се погрижили да отразяват това строителство.)

Семейството на Твардовски е откарано с каруци само до Елня. За щастие вече е април. Там ги натоварват в конски вагони, които се заключват отвън, а кофи за по нужда или дупки на пода няма. Тогава, като рискува да бъде наказан или да получи дори присъда за опит да бяга, Константин Трифонович изрязва с кухненския нож дупка в пода, докато влакът е в движение и е по-шумно. Веднъж на три дена на възловите гари им се разнася чорба в кофи. Вярно, че пътуват (до гара Ляля в Северен Урал) само десетина дни. А там е още зима, ешелонът е посрещнат със стотици шейни и по ледената повърхност на реката откарват всички в гората. Там заварват барака за работниците по дърводобива, която побира двадесетина души, а са докарани до вечерта повече от петстотин. Ходи по снега комендантът Сорокин от Перм, комсомолец, и сочи къде да забиват колчета: тук ще има улица, тук — къща. Така е основано селището Парча.

Трудно е да се повярва в подобна жестокост: да ви се каже в зимната вечер сред тайгата: ей тук! Може ли хора да искат това? И понеже ги превозват през деня, пристигат по вечерно време. Със стотици и стотици хиляди са превозените и захвърлените заедно със старците, жените и децата. А на Колския полуостров (Апатити) живеят през цялата полярна тъмна зима в обикновени палатки под снега. Впрочем дали се постъпва по-милостиво с приволжките немци, чиито ешелони са откарани през лятото (на 1931 г. — 1931-ва, а не 1941-ва, да не сбъркате!) в безводните места на карагандинската степ и там ги карат да копаят и да строят, а водата им се отпуска като порцион? Но и там също ще настъпи зима. (До пролетта на 1932 г. децата и старите хора измират — дизентерия, дистрофия.) В самата Караганда, както и в Магнитогорск, строят дълги ниски землянки-общежития като складове за зеленчуци. На Беломорканал настаняват пристигналите в опустелите лагерни бараки. А на Волгоканал, непосредствено зад Химки впрочем, ги откарват още преди да има там лагер, веднага след привършването на хидрографските проучвания, стоварват ги на земята и им заповядват да копаят с кирки и да бутат колички (във вестниците пишат: „на канала са доставени машини“). Няма хляб; копаят за себе си землянки през свободното време. (Там сега екскурзиантските катери и параходи развеждат московчани. Кости — на дъното, кости — в земята, кости — в бетона.)

При наближаването на Чумата през 1929 г. в Архангелск затварят всички черкви: те поначало е трябвало да се закрият, а сега припира и неотложната нужда за настаняване на „разкулачените“. Огромни потоци от изселвани селяни текат през Архангелск и за известно време целият град се превръща в голям етапен затвор. В черквите сковават многоетажни нарове, само че няма с какво да отопляват вътре. На гарите непрекъснато разтоварват конски вагони и под лая на кучетата мрачните селяни потеглят към своите нарове в черквите. (Като дете Ш. е запомнил как един селянин вървял с впрегатна дъга на шията си: в суматохата при изселването не съобразил какво му е най-нужно да вземе. А някакъв носел грамофон с тръба. Кинооператори, ето работа за вас!…) В черквата „Въведение Богородично“ осеметажните нарове, неприковани за стените, рухват през нощта и премазват много семейства. Заради виковете, които се носят от църквата, са изпратени войски.

Така живеят през чумната зима. Няма къде да се мият. Телата им се покриват с гнойни рани. Пламва петнист тиф. Измират. Но жителите на Архангелск строго са предупредени: на спецпреселниците (така наричат изселените мъже) да не се помага!!! Умиращите труженици бродят из града, но нито един дом не смее да ги приеме, да ги нахрани или поне от прага да им поднесе чаша чай: за такова нещо милицията прибира местните жители и им отнема паспортите. Върви, влачи се гладният по улицата, спъва се, пада — и е мъртъв. Но дори и мъртви не бива да бъдат прибирани (ходят агенти и следят дали няма някой да прояви милосърдие). По същото време крайградските градинари и животновъди са изселени на цели села до последния човек (и пак: кой кого е експлоатирал там?) и жителите на Архангелск треперят да не вземат да изселват и тях. Те се страхуват дори да се спрат, да погледнат трупа.

(Един такъв лежи наблизо до ГПУ и не го прибират.)

Погребва ги организирано комуналната служба. Без ковчези, естествено, в общи ями, оттатък старото градско гробище на Вологодска улица — вече направо в открито поле. Без никакви паметни знаци.

И всичко това за земеделските труженици е само преселването. А съществува още един голям лагер за тях оттатък село Талаги и някои са наемани за товарачи на дървения материал. Но се намира някакъв, който успява да напише писмо за чужбина върху една греда (иди след това ограмотявай селяните!) — и ги отстраняват от тази работа. Пътят им продължава към Онега, към Пинега и нагоре по Двина.

Помня, че в лагера се шегувахме: „Оттатък слънцето не могат да те изселят.“ Онези селяци обаче ги прокуждат и по-далече, където дълго още няма да имат покрив, под който да запалят борина.

От всички предишни и всички следващи съветски заточения селското се отличава по това, че хората не са пращани в някой населен пункт или в някое приспособено за живот място, а при дивите животни в пущинака, в първобитния живот. Не, по-лошо: и в първобитния живот нашите предци са гледали да се заселят по-близо до вода. Откакто съществува човечеството, никой никога не е постъпвал другояче. Но за спецселищата чекистите подбират места (самите селяни нямат това право) по каменисти скатове (над река Пинега на 100 метра височина, където, колкото и да копаеш, не може да стигнеш до вода и нищо не расте върху земята). Само на три-четири километра оттам има лъка, но не, по инструкция не се полага заселване близо до нея! Сенокосците се озовават на десетки километри отдалечени от селището и превозват сеното с лодки… Понякога на изселените направо им е забранявано да сеят жито. (Пак чекистите определят поминъка.) Ние, гражданите, трудно ще разберем какво значи живот, от памтивека неделим от добитъка. Без добитък животът на селянина е невъзможен — и ето че за дълги години той е обречен да не чува цвилене, мучене, блеене; да не може нито да оседлава, нито да дои, нито да храни животни.

На река Чулим в Сибир обграждат спецселището на кубанските казаци с бодлива тел и поставят наблюдателни кули както в лагерите. (Вече писахме: на доста места селищата на заточениците са предоставени за лагери.)

На пръв поглед всичко е направено, за да измират тези омразни работяги колкото се може по-скоро, за да освободят нашата страна и от себе си, и от хляба й. И наистина, много такива спец-селища измират напълно. Сега по тия места някои случайни пътници постепенно доизгарят бараките им, а с краката си отритват настрани черепи и кости.

Никакъв Чингис хан не е унищожил толкова селяни, колкото славните наши Органи, ръководени от Партията.

Да вземем Васюганската трагедия. През 1930 г. 10 хиляди семейства (значи 50-65 хиляди души, съдено по тогавашната численост на семействата) са минали през Томск, а по-нататък ги подкарват пеша през зимата: отначало надолу по Том, после по Об, после нагоре по Васюган — все по зимния път. (Жителите на попътните им села са заставяни след това да събират и заравят труповете на възрастните и децата. В горното течение на Васюган и Тара те са изоставени върху релките (така се наричат твърдите възвишения сред блатата). Не им оставят нито продукти, нито сечива. Пътищата стават непроходими и връзката с външния свят е прекъсната, ако не се смятат двете настлани пътечки през блатата — едната за Тоболск, другата — към Об. Но и на двете са поставени картечни застави, за да не се измъкне никой оттам, където е обречен да умре. Пламва епидемия. Тръгват в отчаяние към заставите и веднага ги разстрелват. Със закъснение, след очистването на реките от леда, от томския Интегралсъюз (промишлено-потребителска кооперация) им изпращат шлепове с брашно и сол, но и те не успяват да стигнат до Васюган. (Товарът е каран от пълномощника на Интегралсъюз Станиславов и от него са сведенията.)

Всички измират.

Разправят, че имало все пак някакво разследване по това дело и че дори един човек бил разстрелян. Лично аз почти не вярвам. Но и така да е било — приемлива пропорция, няма що! Познатата пропорция от Гражданската война: за един наш — хиляди ваши! За 60 хиляди ваши — един наш.

Ала как иначе се строи Новото Общество!

* * *

И все пак заточените живеят! При техните условия не е за вярване, но живеят.

В селището Парча десетниците — коми-зиряни, започват деня с тояги. През целия си живот тези селяни са започвали деня си сами, сега ги подкарват с тояги на дърводобива и да свличат трупите по реката. По цели месеци не ги оставят да се изсушат, намаляват им нормата на брашното, а им искат производство, и едва вечер могат да отделят време за построяването на собствените си къщи. Дрехите им се износват и те са принудени да навличат чували за рокли или прекроени за панталони.

Ами ако поголовно бяха измирали, как щеше да има днес градове като например Игарка, чийто строеж е започнат от 1929 г. и тя е построена от кого? Нима от СевПолярЛесТрест? А не от разкулачените селяни ли? На минус петдесет градуса живеят и в палатки, но още през 1930 г. осигуряват първия износ на дървен материал.

В своите спецселища разкулачените живеят както зековете в режимните лагпунктове. Макар и да няма кръгова зона, в селището обикновено се изпраща един боец. Той единствено коли и беси и има правото самолично, безпрекословно да застреля всеки непокорен.

Обаче соят им е як, някои от тези селяни успяват да избягат. Галина Осиповна Рябокон от Купянск извежда от едно такова селите във Вологодска област група селяни (върви отпред и псе песни, уж че събира горски ягоди и боровинки). Пристига в Харков при своя братовчедка, която е прислужница там. Господарите на братовчедката я препоръчват на някакво голямо началство: искате ли добра бавачка? Оформят й документите, вземат я, остават много доволни от нея и тя живее безгрижно и охолно. Но през 1937 г. арестуват и това семейство, а Галина не се стърпява и тръгва е хромови ботушки и копринена рокля за родното си село да се поперчи. Арестуват я, естествено, и я изселват за втори път. Но успява да избяга и втория път!

Гражданската категория, в която влизат спецселищата, тяхната родствена близост с Архипелага проличават лесно по закона за скачените съдове: когато във Воркута не им достига работна сила, прехвърлят (Не съдят повторно! Не преименуват!) спецпреселници от селищата в лагерните зони. И те живеят преспокойно в тези зони, ходят в тях на работа, сърбат лагерната чорба, само че плащат за нея (а също за охраната и за бараката) от собствената си заплата. И никой на нищо не се учудва.

И от селище в селище, разделени от семействата си, спецселяните са прехвърляни като зековете от един лагпункт в друг.

По силата на странните понякога лутаници на нашето законодателство на 3 юли 1931 г. ЦИК на СССР издава постановление, с което се разрешава на разкулачените да възстановят правата си след 5 години, „ако се занимават (в режимното селище!) с общественополезен труд и проявят лоялност към съветската власт“ (помагали са, да речем, на боеца, на коменданта или на опера). Обаче това е написано необмислено, под влияние на някакъв минутен подтик. Пък и въпросните пет години свършват, когато Архипелагът започва да се вкаменява.

Годините, които следват, са все такива, че не бива да се отслабва режимът: ту след убийството на Киров; ту 1937–1938-а; ту от 1939-а започва войната в Европа; ту от 1941-ва у нас. Така че по-сигурното е друго: от 1937-а мнозина от все още същите злочести „кулаци“ и техните синове са измъкнати от спецселищата и като им лепват присъди по 58-и член, ги натикват в лагерите.

Вярно, че по време на войната, когато буйната руска сила е на изчерпване, прибягват и до кулаците: нали руската им съвест би трябвало да стои над кулашката! Предлагат им от режимните спецселища и от лагерите да заминат за фронта, да защитят свещеното отечество.

И те заминават…

Невинаги обаче. На Николай Х-в, „кулашки“ син, чиято биография бях използувал за Тюрин в първоначалния замисъл на „Иван Денисович“, а по-късно не се реших да я изложа, предлагат нещо, което е отказвано на троцкистите и комунистите, колкото и да го желаят: да замине да защитава отечеството. Х-в, без ни най-малко да се колебае, изтърсва незабавно на лагерния УРЧ: „Ваше си е отечеството — вие си го и защитавайте, говновози! А пролетариатът няма отечество!

Казано сякаш точно по Маркс. И наистина всеки лагерник е още по-беден, на по-долно стъпало, по-безправен и от пролетариата, обаче лагколегията нищо не е разбрала и осъжда Х-в на разстрел. Близо две седмици той лежи под кулата и не подава молба за милост, толкова е озлобен срещу тях. Ала те самите му заменят разстрела с втора десетка.

Понякога има случаи да откарат разкулачените в тундрата или тайгата, да ги пуснат и да ги забравят там: щом като са ги обрекли на смърт, за какво да ги мислят повече? Не им оставят и въоръжен боец поради затънтените глухи места. И оставено на мира най сетне от мъдрото ръководство — без кон и без плуг, без риболовни такъми, без оръжие, това трудолюбиво упорито племе, с малкото си може би брадви и лопати, започва безнадеждна борба за живот в условия, малко по-добри, отколкото през Каменния век. И напук на икономическите закони на социализма тези селища ненадейно не само оцеляват, но крепнат и забогатяват!

В такова селище, някъде на Об, и не в близост значи до корабоплаването, а на страничен ръкав, израства Буров, попаднал там още като дете. Той разказва, че веднъж, наскоро преди войната, минал покрай тях катер, забелязал ги и спрял на брега. А в катера се оказало районното началство. Взело да ги разпитва — откъде са, що за хора са и откога са. Началството останало изумено от богатството и благоденствието им, непознати в собствения им колхозен край. Заминали си. А след няколко дни пристигат пълномощници с въоръжени бойци на НКВД и отново, както в годините на Чумата, им заповядват за един час да зарежат всичко, добито с труда им, топлите си огнища — и без нищо, с по едно вързопче, ги прокуждат още по-навътре в тундрата.

Дори само този разказ не е ли вече достатъчен, за да се вникне в същността и на „кулаците“, и на „разкулачването“.

А какво само би могъл да създаде този народ, ако го оставеха да живее и да се развива свободно!!!

Староверците, вечно преследвани, вечно изселвани — ето кои три столетия по-рано разгадават проклетата същност на Началството! През 1950 г. над просторите на Подкаменная Тунгуска прелетява самолет. А след войната авиационната школа значително се усъвършенствува и старателният летец успява да види след 20 години нещо, което не са виждали преди него: някакво неизвестно обиталище в тайгата. Засича координатите му. Докладва. Сред гъсталаците, далече, но за МВД няма нищо невъзможно и след половин година се добират дотам. Оказва се, че това са яруевски староверци. Когато започва великата желана Чума, ще рече колективизацията, те се вдигат по-надалеч от това добро и навлизат дълбоко в тайгата, цялото село. Живеят, без да се показват, единствено старейшината им ходи до Яруево за сол, за риболовни и ловджийски метални уреди и железа за инструментите, всичко останало си правят сами, а вместо пари старейшината разменял срещу тези неща кожи от дребен дивеч. След приключването на покупките той се оглеждал като преследван престъпник и се измъквал от пазара незабелязано. И по този начин яруевските староверци си осигуряват 20 години живот! Двадесет години свободен човешки живот между дивите хищници вместо двадесет години колхозен ярем. Сами са тъчели дрехите си, сами са шиели обувките си и са се отличавали с добро здраве.

Та тези именно гнусни дезертьори от колхозния фронт са арестувани този път до един и осъдени… как мислите, за какво?… За връзка със световната буржоазия? За вредителство? Не, по 58 — 10 за антисъветска агитация (?!?!) и по 58–11 за организация. (Мнозина от тях попадат по-късно в джезказганската група на Степлаг, откъдето са и сведенията.)

А през 1946 г. други староверци от някакъв затънтен манастир, измъкнати оттам с щурм от нашите доблестни войски (вече с минохвъргачки, вече с опита от Отечествената война), са подкарани върху салове по Енисей. Неукротимите пленници — каквито са при Петър Велики, такива са и при Великия Сталин! — скачат от саловете във водите на Енисей и нашите автоматчици ги довършват с куршумите си.

Бойци на Съветската армия — неуморно укрепвайте бойната си подготовка!

 

Не, не е затрита обречената порода! И в заточение те продължават да раждат деца, които по наследство биват прикрепвани към същото спецселище. („Синът не отговаря за бащата“, помните, нали?) Омъжи ли се някоя девойка отвън за спецпреселник, вече се включва в същото крепостно съсловие, лишава се от гражданските си права. Ожени ли се някой мъж за такава, самият той става заточеник. Пристигне ли дъщеря да види баща си, записват и нея при спецпреселниците, поправят грешката си, че не са я прибрали по-рано. Чрез тези попълнения се компенсира оредяването сред прехвърлените в лагера.

Особено привличат вниманието спецпреселниците в Караганда и наоколо. Там те са извънредно много. Прикрепени са за вечни времена към карагандинските шахти също както предците им към уралските и алтайските заводи. Шахтовладелецът може да ги кара да му работят колкото си иска и да им плаща колкото намери за добре. Разправят, че те страшно завиждали на затворниците от селскостопанските пунктове.

До 50-те години, а някъде и до смъртта на Сталин, спецпреселниците нямат паспорти. Едва от войната нататък спрямо игарските преселници започва да се прилага приетият за полярните земи коефициент за заплащане на труда.

Но да видим сега как изглеждат вътрешно и външно преживелите двадесетгодишния период на чумното заточение, освободени накрая от комендатурата и получили нашите горди паспорти. А! Същите наши дресирани граждани! Точно такива, каквито са успоредно отгледаните от работническите селища, профсъюзните събрания и службата в съветската армия. Те също така влагат неизразходваната си дързост в играта на домино (не староверците, разбира се). Също така кимат в знак на съгласие с показваното по телевизията. В нужната минута също така гневно заклеймяват Южноафриканската република или събират мизерните си грошове в подкрепа на Куба.

Така че да сведем глави пред Великия Касапин, да сведем глави и да отпуснем рамене пред интелектуалната му загадка: значи прав се оказва той, сърцеведът, който замесва това страшно кърваво тесто и го прекарва година след година през месомелачката?

Прав е морално: не можем да му се сърдим! При него, казва народът, беше „по-добре, отколкото при Хрушчов“, всяка година на 1 април, деня на шегата, цигарите поевтиняваха с по една копейка, а галантерийните стоки с по десет. До самата му смърт е обсипван със звънки похвали и химни, а и до днес не е позволено да го разобличаваме: не само всеки цензор ще спре вашето перо, но и всеки купувач в магазина, и всеки пътник във вагона ще побърза да възпре хулата върху вашите устни.

Ами че ние уважаваме Големите Злодеи. Прекланяме се пред Големите Убийци.

И толкова повече е прав в държавнически смисъл! Чрез тази кръв споява той послушните колхози, нищо че след четвърт век селото ще осиромашее до краен предел и народът ще се изроди духовно. Затова пък ще летят в Космоса ракети и прогресивният образован Запад ще раболепствува пред нашата държава.

Бележки

[1] Тази цифра е снижена, ако съдим по речта на Сталин пред 1-вия конгрес на колхозниците ударници (Сочинения, М., 1951, Т. 13, стр. 246). Той назовава: на всеки сто домакинства — 4-5 кулашки и 8-10 заможни. След като ги обединим, ще получим процента на домакинствата за унищожаване, а именно от 12 до 15 %. През 1929 г. селските домакинства са около 26 милиона, а едно селско семейство наброява средно повече от 5 души, а заможното и повече от 6. — Б.а.

[2] Не се отнася до машата тема, но се спираме за разбиране на епохата. С течение на времето и в Архангелск Тимофей намира работа в закрита колбасарска работилница — също с двама майстори, но със завеждащ над тях. Собствената му е била ликвидирана като вредна за трудещите се, а тази работи на скрито, за да не знаят за нея трудещите се. Те приготвят скъпи сортове колбаси за лично снабдяване на властите в този северен край. Не веднъж и Тимофей е изпращан да носи изделията в едноетажния солиден дом с висока ограда на секретаря на областния комитет другаря Аустрин (ъгловата къща на улиците Либкнехт и Чумбаров-Лучински) и на началника на областното НКВД другаря Шейрон. — Б.а.