Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (59)

(1918–1956
Опит за художествено изследване)

Включено в книгата
Архипелаг ГУЛАГ
1918–1956
Опит за художествено изследване
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 38 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова


Трета глава
ЗАТОЧЕНИЕТО СЕ СГЪСТЯВА

С такава свирепост, в такива диви места и така явно унищожително, както са изселвани селяните, не се е постъпвало с никого нито преди, нито по-късно. Същевременно обаче постепенно и нашето заточение се сгъстява от година на година: изпращат се все повече хора, заселват ги все по-нагъсто и все по сурови стават жизнените условия за заточениците.

Можем да предложим една такава груба периодизация. През 20-те години заточението е нещо като предварителна товарно-разтоварна фаза преди лагера: малцина са тези, които приключват само със заточение, почти всички ги прибират след това в лагерите.

От края на 30-те години, дали защото изселването обхваща огромна маса народ, то придобива напълно самостоятелно значение на напълно задоволителен вид локализиране и изолация. И през войната, и след нея неговият обхват и положение наред с това на лагерите все повече нараства: то не се нуждае от разходи за построяване на бараки и зони, както и за охрана, но поглъща все по-големи контингенти, особено женско-детски. (Във всички големи етапни затвори има определени постоянни килии за изселвани жени с деца и те никога не остават празни.)[1] Заточението осигурява за кратък срок сигурно и безвъзвратно прочистване на всеки важен район в метрополията. То укрепва до такава степен, че от 1948 г. придобива и ново държавно значение на сметоразтоварище — на резервоар, в който се събират отпадъците на Архипелага, за да не могат никога вече да се върнат в метрополията. От пролетта на 1948 г. е разпространена в лагерите такава инструкция: осъдените по Петдесет и осми член след излежаване на присъдата с малки изключения да бъдат освобождавани с изпращане в заточение. Тоест да не бъдат пръсвани лекомислено из страната, на която не принадлежат, а всеки поотделно да бъде закарван от лагерния портал до интерниращата комендатура, от една изолация в друга. А тъй като заточението обхваща строго договорени райони, всички те заедно образуват някаква отделна (макар и смесена) страна между СССР и Архипелага — не чистилище, а по скоро за мръсниците което може да се премине в Архипелага, но не и в метрополията.

Годините 1944–1945 попълват особено гъсто местата за заточение с лица от окупирано освободените територии — от западните републики. И с всички тези потоци, взети заедно, дори без изселването на селяните, е надхвърлена многократно цифрата от половин милион заточеници, каквато събира за целия XIX век царска Русия, този зандан на народите.

 

За какви престъпления през 30-те и 40-те години гражданинът на нашата страна подлежи на заточение или изселване? Поради някакво административно наслаждение тази разлика през всичките тези години непрекъснато се подчертава, без, естествено, да се спазва. На преследвания по религиозни причини М. И. Бродовски, възразил, задето е изселен без съд, подполковник Иванов разяснява благородно: „Не е имало съд, защото това не е заточение, а изселване. Не ви смятаме за подсъдим, не ви лишаваме дори от избирателни права.“ Тоест от най-важния елемент на гражданската свобода!…

Най-честите престъпления е лесно да се посочат:

1) принадлежност към престъпна националност (по този въпрос — в следващата глава);

2) вече отбитият от теб срок на лагерната присъда;

3) живот в престъпна среда (бунтовният Ленинград; райони на партизанско движение като например Западна Украйна или Прибалтика).

А след това много от потоците, изредени в самото начало на книгата, се раздробяват освен на отделни лагери и на места за заточение; те непрекъснато изхвърлят някаква част и в заточение. Кого именно? В общи линии най-често семействата на осъдените на лагер. Но далеч невинаги целият кръст поемат семействата, далеч не само такива семейства са включени в потоците на заточениците. Както обяснението на водните потоци изисква големи хидродинамични познания, иначе само ще наблюдаваме отчаяни безсмислено ревящата кипяща стихия, така и тук: за нас е недостъпно да изучим и опишем всички различни по сила тласъци, които внезапно отпращат в различни години различни хора на заточение вместо на лагер. Можем само да наблюдаваме как пъстро се смесват в случая преселници от Манджурия, някакви отделни чуждестранни поданици (на които и в заточение съветският закон не разрешава да влизат в брак с никого от заобикалящите ги заточеници, които са все пак съветски); някакви кавказци и средноазиатци, които не са осъдени заради пленяването им на по 10 години в лагерите, а само на 6 години изселване; и дори такива бивши пленници, сибиряци, които са връщани в родните им райони и оставени да живеят там като на свобода, без да трябва да се отмятат в комендатурата, но и без да имат право да напускат района.

Не сме в състояние да проследим различните типове и случаи на заточение, защото познанията ни почиват само върху случайни разкази или писма. Ако А. М. Ар-в не ни беше писал писмо, читателят нямаше да чуе сега следния разказ. През 1943 г. в едно вятско село пристига известие, че техният колхозник Кожухин, редник от пехотата, бил изпратен май в наказателната рота, ако не и веднага разстрелян. Тутакси при жена му с шестте им деца (най-голямото на 10 години, най-малкото на 6 месеца, а освен това с нея живеят две сестри, две стари моми около петдесетте) се явяват изпълнителите (запомнете тази дума, читателю, това е смекченият синоним на понятието палач). Без да дадат възможност на семейството нещо да продаде (къща, крава, овце, сено, дърва — всичко е оставено на разграбване), качват деветимата с малките им вързопчета в една шейна и ги откарват в лютия студ на повече от 60 километра в град Вятка-Киров. Как не замръзват по пътя, един Господ знае. Месец и половина ги държат в кировския етапен затвор и после ги прехвърлят в грънчарска фабрика край Ухта. Там двете стари моми — сестрите, тръгват да ровят из отпадъците, умопомрачават се и умират и двете. Майката и децата остават живи само благодарение на помощта (безидейната, не-патриотичната, дори антисъветска помощ) на околните местни жители. Синовете израстват, после служат до един в армията и както се казва, стават „отличници в боевата и политическата подготовка“. През 1960 г. майката се връща в родното си село — и ни греда, ни тухла заварва на мястото на къщата им.

Нима такова сюжетче се вплита зле в огърлицата на Великата Отечествена Победа? Не го искат, не било типично.

А в коя огърлица да вплетем, към коя категория на заточението да отнесем заточаването на инвалидите от Отечествената война? Почти нищо не знаем за това заточение (а и малцина знаят). А помъчете се да си спомните: колко много такива осакатени и съвсем не стари още пъплеха из нашите пазари около чайните и в електрическите влакове в края на войната? Но някак бързо и незабелязано оредяват. Това също е поток, също е кампания. Изпращат ги на някакъв остров — загдето в името на отечеството са се оставили да бъдат обезобразени във войната, и затова ги прибират, за да представят нацията здрава, така победно проявяваща се във всички атлетически дисциплини и в спортовете с топка. Там, на никому неизвестния остров, тези неудачни герои от войната са лишени, естествено, от правото да кореспондират с Голямата земя (всичко това го знаем от случайно промъкналите се оттам писма) и са оставени, естествено, на оскъдна дажба, тъй като със своя труд не могат да оправдаят по-изобилната.

Струва ми се, че и досега живеят там.

 

Огромното сметоразтоварище, страната на заточението, между СССР и Архипелага, включва и големи, и малки градове, и селища, и направо пущинаци. Заточените гледат да попаднат в градовете, вероятно се надяват, че там все пак по-лесно ще си намерят работа. И някак условията за живот в тях като че ли са по-близки до нормалните.

Караганда става едва ли не главната столица на заточениците, във всеки случай в наниза на заточеническата огърлица. Имах възможност да бъда там в края на всеобщото заточение през 1955 г. (като заточеник комендатурата ме пускаше там за кратко време: канех се да се оженя за една заточеничка в Караганда). При влизането в този гладуващ тогава град близо до гъмжащата от дървеници барака-гара, до която трамваите минаваха наблизо не пропаднат в изровените под повърхността галерии), се издигаше при трамвайното колело един символичен тухлен дом, подпрян от едната си страна с дървени греди, за да не рухне. В центъра на Новия град имаше струпани камъни до зидана стена: „Въглищата са нашият хляб“ (за промишлеността). И наистина черният хляб можеше да се намери по всяко време в магазините — и в това се заключаваше привилегията на градското заточение. Освен това винаги можеше да се постъпи на обща неквалифицирана работа, а и не само на такава. Иначе хранителните магазини бяха доста празни. А на пазара цените бяха непристъпни, умопомрачаващи. Ако не три четвърти, то поне две трети от града живееше тогава без паспорти и се отмяташе в комендатурите; по улицата току ще ми се обадят и ще ме познаят бивши зекове, особено екибастузките. И какво представляваше тук животът ни в заточение? Унизително положение в работата и ниска заплата, защото не всеки след катастрофата арест—затвор—лагер ще намери с какво да докаже образованието си, а стаж съвсем пък няма. Или просто както плащат по-малко на негрите, отколкото на белите — ако щеш, можеш и да не се наемаш. Да не говорим колко е сложно с квартирите, заточениците живеят в неоградени коридорни кътчета, в тъмни килери, в плевни — и за всичко това трябваше да плащат скъпо и прескъпо, всичко си набавяха от частници. Вече немлади жени, смачкани от лагерния живот, с метални зъби, мечтаеха да имат поне една крепдешинена блузка „за пред хората“, поне едни обувки „за празник“.

А освен това разстоянията в Караганда са големи, дълъг е пътят от жилището до работата. От центъра до работническите покрайнини трамваят пъпли до безсъзнание. В трамвая срещу мен седеше измъчена млада жена с мръсна рокля и скъсани сандали. Държеше дете, повито в много мръсни пелени, и през цялото време заспиваше, а детето се изплъзваше от слабите й ръце и почти падаше от скута й, наоколо й викаха: „Ще го изпуснеш!“ Тя успяваше да го подхване, но след няколко минути отново заспиваше. Разбра се, че работила нощна смяна в помпената станция, а през деня тръгнала да търси из града обувки и никъде не намерила.

Ето какво беше карагандинското заточение.

Разправяха ми, че значително по-добро било положението в град Джамбул — благодатната южна ивица на Казахстан с много евтини хранителни стоки. Но колкото по-малък е градът, толкова по-трудно е с работата.

Да вземем например градчето Енисейник. През 1948 г. откарват там Г. С. Митрович от красноярския етапен затвор. Конвойният лейтенант им отговарял с бодър глас: „Работа ли? Ще имате работа.“ — „А жилище?“ — „Няма да останете без жилище.“ Но след като ги предава в комендатурата, конвоят си тръгва и ги оставя да спят под преобърнатите лодки на брега и под навесите на пазара. Не могли да си купят хляб: продавали само по домови списъци, а новопристигналите никъде не са регистрирани, а за да живееш някъде трябва да имаш пари на заем. Митрович, вече инвалид, търси работа по специалността си, той е зоотехник. Комендантът милиционер позвънява в районния земеделски отдел: „Слушай, дай една бутилка, ще ти пратя зоотехник.“

Това са онези места за заточение, където заплахата: „За саботаж ще получиш 58 — 14, ще те върнем обратно в лагера!“, не плаши никого. За същия този Енисейник има свидетелство от 1952 г. В деня на отмятането им заточените се обръщат към коменданта с молба да ги върнат обратно в лагера. Вече възрастни мъже, те не могат да си изкарат никъде хляба! Комендантът се сопва: „МВД не ви е трудова борса!“[2]

Ето едно още по-затънтено място — Тасеево, в Красноярския край, на 250 километра от Канск. Там изпращат на заточение немци, чеченци, ингуши и бивши зекове. Това място не е ново, не е измислено, наблизо е село Хандали, където някога оковавали каторжниците с пранги. Новото е цял един град от землянки с пръстен под отдолу. През 1949 г. изпращат една вечер група повторници, затварят ги в училището. Късно през нощта се събира комисия да приема работната сила: началникът на районното МВД, хора от дърводобивното стопанство, председатели на колхози. И се заизнизват пред комисията: болни, стари, докарани до пълно безсилие от десетте си години в лагера, и повечето все жени — ето кого мъдрата държава изземва от опасните градове и захвърля в суровия район да обработват тайгата. Всички започват да се отказват от такава „работна сила“, но МВД ги заставя да ги приемат. Най-бракуваните мръшляци ги натикват в солниците, чийто представител е закъснял и не присъствува. Солниците са на река Усолка в село Троицкое (също старо място за заточване, известно още от времето на цар Алексей Михайлович, когато там изпращат старообрядци). В средата на XX век техниката им е следната: с коне, карани в кръг, е изкарвана солта върху тави, а после я изваряват (с дървата за горене от сечта, с които именно са натоварени стариците). В тази група се оказва и един известен корабостроител — държат го почти по специалността: да опакова солта в сандъци.

В Тасеево попада 60-годишният коломенски работник Князев, който не е в състояние повече да работи и живее в пълна нищета. Понякога хората го прибират за нощувка, понякога спи на улицата. В инвалидния дом не се намира място за него, а в болницата дълго не го държат. Веднъж през зимата той се свива на стълбите пред главния вход на районния комитет на партията — партията на работниците, и там замръзва.

При прехвърлянето им от лагера до мястото за заточението в тайгата (а това става на минус 20°, превозвани в открити камиони, зле облечени, както са освободени, с обувки от кече, напълно износени, докато конвоите са с полушубки и валенки) зековете не могат дори да проумеят: в какво се състои тяхното освобождаване? В лагера са били в отоплявани бараки, а тук землянката на дървосекачите не е отоплявана от миналата зима. Там са бръмчали циркуляри с бензинов двигател — и тук ще забръмчат. Защото само с този циркуляр и там, и тук можеш да си осигуриш парчето клисав хляб.

Затова новозаточените изпадат в грешки и когато (1953 г.) пристига (Кузеево, Сухобузимски район, Енисей) заместник-директорът на дървообработващото стопанство Лейбович, красив и чист, те гледат коженото му палто, охраненото му бяло лице и му се кланят:

— Здравейте, гражданино началник!

А той поклаща с укор глава:

— Какъв „гражданин“. Наричайте ме „другарю“, вие не сте вече затворници.

Събират заточениците в същата единствена землянка. Мрачно осветен от газеничето, заместник-директорът им втълпява, сякаш забива пирони в ковчега им:

— Не мислете, че животът тук ще е временен. Наистина ще трябва да живеете тук вечно. Затова започвайте по скоро работа! Които имат семейства, да ги викат, които нямат — да се женят тук помежду си, без да отлагат, подреждайте се, раждайте деца. За къща и крава ще получите заем. На работа, на работа, другари! Страната чака дървения ни материал!

И другарят потегля с леката си кола.

Това, че ти се разрешава да се жениш, е вече привилегия. В мизерните колимски селища, например край Ягодное, спомня си Рец, имало и жени, които не били пуснати на материка, а МВР им забранило да сключват брак: на семейните ще се наложи да им се дават жилища.

Но и това е проява на снизхождение — че не ти се разрешава да се жениш. А в Северен Казахстан през 1950–1952 г., напротив, за да бъде по-здраво обвързан, на новопристигналия му се поставя условие: до две седмици да се ожени, иначе ще бъде изпратен още по далече, в пустинята.

Интересно, че на много места за заточение съвсем сериозно се употребява лагерният термин „обща работа“. Защото тя наистина е точно такава, каквато е и в лагера: същият неизбежен труд до крайно изчерпване на силите, съсипващ живота, без да дава препитание. И въпреки че като на свободни хора им се полага да работят по-малко часове, с двата часа отиване до работното място (в шахтата или в гората) и двата часа връщане работният ден се изравнява пак с лагерната норма.

Старият работник Березовски, профсъюзен лидер през 20-те години, от 1938 г. прекарал 10 години в заточение, а от 1949 г. получил 10 години лагер, с умиление целуваше пред мен лагерната си дажба и говореше с радост, че в лагера няма да загази, тук винаги ще има полагащия се хляб. Докато в заточение дори срещу парите ти няма да ти дадат хляб в лавката, а най-нахално ще ти откажат: няма хляб! Като в същото време ще дадат на някого от местните. Същото и с топливото.

Приблизително в същия план говори и старият питерски работник Цивилко (все хора, които не могат да бъдат упрекнати в изнеженост). Той разправя (1951 г.), че след заточението се чувствувал в Специалния каторжен лагер като човек: отработиш ли си 12-те часа, се връщаш в зоната. А в заточение всяко неосъждано нищожество може да ти възложи (бил счетоводител) неплатена извънредна работа — и вечер, и в неделен ден, и да свършиш работа лично на този свободен гражданин — и не смееш да откажеш, за да не те изгонят утре от службата.

Горчив е животът и на уредилите се като „нагаждачи“ в заточението. Прехвърленият в Кок-Терек Джамбулска област Митрович (животът му тук започва така: предоставят на него и другаря му магарешки сайвант — без прозорци и пълен с оборски тор; изгребали тора, постлали си пелин и легнали) получава длъжност на зоотехник в районния селскостопански отдел. Той се опитва да служи честно и с това си навлича омразата на партийното си началство. Дребното районно началство прибира за себе си от колхозното стадо кравите първескини, като ги заменя с телета — и иска от Митрович да записва двегодишните като четиригодишни. При по-внимателното вникване в отчитането Митрович открива цели стада, които колхозите пасат и обслужват, но не притежават. Оказва се, че тези стада принадлежат лично на първия секретар на районния комитет, на председателя на районния изпълнителен комитет, на началника на финансовия отдел и на началника на милицията. (Така ловко влиза Казахстан в социализма.) „Тях не ги записвай!“ — нареждат му те. А той ги записва. С чудновата за зека заточеник жажда за съветска законност той дръзва на всичко отгоре да протестира, когато председателят на изпълнителния комитет си присвоява от колхоза една сива астраганена кожа — и е уволнен (това е само началото на тяхната война).

Но и районният център не е най-лошото място за заточеника. Истинските мъки на заточението започват там, където няма и помен от свободно селище, където няма и следа от цивилизацията.

Същият А. Цивилко разказва за колхоза „Жана Турмис“ („Нов живот“, в Западно-Казахстанската област, където той е бил от 1937 г. Още до пристигането на заточениците политотделът на МТС подработва и подучва местните: изпращат ни троцкисти, контрареволюционери. Наплашените жители не смеят да услужат дори със сол на новопристигналите в страха си да не ги обвинят във връзка с враговете на народа! През войната заточениците нямат талони за хляб. В колхозната ковачница Цивилко получава за 8-месечния си труд — шестнадесет килограма просо… Самички е трябвало да стриват полученото зърно, като използуват за мелнични камъни един нарязан казахски паметник. И отиват в НКВД: или ни натикайте в затвора, или ни оставете да се преместим в районния център! (Ще питате: Ами местните? Какво толкова… Свикнали са… Е, и овчица някоя, коза, крава, юрта, домакински съдове — всичко помага.)

В колхоза на заточените също не се полага нито безплатно облекло, нито лагерната дажба. Колхозът е най страшното място за заточениците. Това е нещо като учебна проверка: къде е по-тежко — в лагера или в колхоза?

Ето например разпродават новаците в красноярския етапен затвор, сред тях е и С. А Липшиц. Купувачите имат нужда от дърводелци-дюлгери, затворът им отвръща: вземете още един юрист и един електроинженер (Липшиц), тогава ще получите и дърводелеца. Дават им също и възрастни болни жени. Сетне при мекия 25-градусов студ ги откарват с открити камиони в някакво затънтено-презатънтено село, наброяващо тридесетина домакинства. Каква работа ще има там за юрист и електроинженер (ток изобщо няма)? Получават на първо време в аванс: чувал картофи, лук и брашно (и това е добър аванс!). А пари ще получат през следващата година, ако нещо са изкарали. На първо време работата се състои във вадене на коноп, който е затрупан от снега. Отначало липсва дори някой чувал, който да се напълни със слама и да послужи за матрак. Първата реакция е: освободете ни от колхоза! Не, не може: за всеки от вас колхозът е броил на Тъмничното Управление по 120 рубли (1952 г.).

О, да биха могли отново да се завърнат в лагера…

Но читателят се заблуждава, ако смята, че заточените ще бъдат много по-добре в совхоза, отколкото в колхоза. Да видим совхоза в Сухобузимския район, село Миндерла. Построени са бараки, вярно — без зона, нещо като безконвоен лагер. Макар и совхоз, но тук не знаят какво са пари, няма ги в обращение. Само се пишат цифрички: 9 рубли (сталински) на човек за един ден. И се пише още: изядено от човека за толкова, приспада му се за памукийката, за жилището — толкова. Всичко се приспада и удивително: излиза накрая, че заточеникът нищо не е изкарал, а напротив, дължи на совхоза. В този совхоз, спомня си А. Стотик, двамина се обесиха от безизходност.

(Самият Стотик, фантазьор, ни най-малко не се е поучил от злощастния си опит да усвоява английски език в Степлаг.[3] Уверил се в безнадеждното си положение в това заточение, той решава да осъществи конституционното си право на образование като гражданин на СССР! И подава заявление с молба да го пуснат в Красноярск да учи] Върху това нагло заявление, каквото може би не се е чувало по цялата страна на заточенията, директорът на совхоза (бивш секретар на районния комитет) тегли не просто отрицателна, а декларативна резолюция: „Никой и никога не ще разреши на Стотик да учи.“ Не щеш ли обаче, идва удобен случай: красноярският етапен затвор набира по райони дърводелци от заточениците. Макар да не е никакъв дърводелец, Стотик се обявява за такъв, заминава и живее в Красноярск в общежитие сред пияници и крадци и там започва да се готви за приемни изпити в Медицинския институт. Взема изпитите с висока оценка. До мандатната комисия никой не обръща внимание на документите му. На мандатната: „Бях на фронта… После се върнах…“ И гърлото му пресъхва. „А по-нататък?“ — „А после… ме… затвориха… — мълви Стотик и комисията настръхва. — Но аз излежах присъдата си! Излязох на свобода! Имам висок бал!“ — настоява Стотик. Напразно. А е минала вече година от падането на Берлин!)

И колкото по-далеч, толкова по зле, колкото на по-затънтено място, толкова по-безправно. В споменатите бележки за Кенгир А. Ф. Макеев цитира разказа на „тургайския роб“ Александър Владимирович Поляков за неговото заточение между двата му лагера в Тургайската пустиня, далеч от всякакво населено място. Цялата власт там е председателят на колхоза, казах, и дори от родната комендатура не се мярка жива душа. Поляков е настанен в една сушина с овцете, спи върху застлана слама; задълженията му са да бъде роб на четирите жени на председателя, да бъде подръка на всяка една от тях в домакинството, включително С изнасяне на цукалата им. Какво може да направи Поляков? Да замине оттук, за да иде да се оплаче? Не само няма с какво да замине, но това би означавало бягство и 20 години каторга. Той е единственият руснак в това затънтено място. Минават няколко месеца, преди да пристигне руският финансов инспектор. Той се изумява от това, което му разказва Поляков, и обещава да предаде писмената му жалба в района. За тази жалба като за гнусна клевета срещу съветската власт Поляков получава нова лагерна присъда и през 50-те години щастливо я излежава в Кенгир. Сторило му се почти като освобождение…

Но дори в този случай не сме сигурни дали „тургайският роб“ е най-онеправданият от всички затворници.

Да се каже, че заточението има предимство пред лагера по отношение устойчивостта на живота, на почти домашния бит (добре ли, зле ли, но живееш тук — и ще живееш, и не те очакват никакви етапи), също не би било съвсем точно. Етап, не етап, но винаги може да последва необяснимо, неумолимо комендантско решение за прехвърляне, внезапно закриване на пункта на заточението или на цял район; хората си спомнят такива случаи през различни години на различни места. Особено по време на войната — бдителност! — всички заточеници да се съберат за 12 часа! И хайде от Тайпакския в Джембетинския район! И целия жалък бит, и жалките си партушини, ала толкова нужни, и протеклия, но вече поправен покрив — всичко зарежи! Всичко захвърли! Ходом марш, голтаци недни! Пак ще се оправите, ако не пукнете дотогава!

Изобщо при привидно по свободния живот (не ходят под строй, не се строяват за развод, не свалят шапки, не са заключвани през нощта с катинари) заточението също има своя режим. Къде по мек, къде по суров, но е в сила навсякъде до 1953 г., когато започват всеобщите смекчения.

На много места например заточениците нямат право да подават в съветските учреждения никакви жалби по граждански въпроси освен чрез комендатурата, която решава да се дава ли ход на съответната жалба, или тя да бъде отхвърлена на място.

При всяко повикване на комендантския офицер заточеникът трябва да захвърли всяка работа, всяко занимание и да се яви. Познаващите съветския живот ще разберат дали може заточеният да не изпълни някоя лична (користна) молба на комендантския офицер.

Комендантските офицери едва ли отстъпват на лагерните по отношение на положението и правата си. Напротив, те имат по-малко поводи за безпокойство: нито зона, нито караули, нито да ловят бегълци, нито да извеждат хората на работа, нито да хранят и обличат тази тълпа. Достатъчно е два пъти в месеца да отметнат присъствието на заточените и понякога да впишат някое провинение в досието на заточеника в съответствие със Закона. Те са всевластни, лениви, охранени (младши лейтенант от комендатурата получава 2000 рубли на месец) и затова в мнозинството си са злобни същества.

Бягствата в истинския им смисъл са почти непознати в съветското заточение: сполучилият беглец не печели кой знае колко нещо от гражданската свобода: почти същите права имат и местните свободни граждани, живеещи около него. Това не са царските времена, когато избягалият от заточение лесно е емигрирал зад граница. А и санкциите за бягство са чувствителни. Съди само ОСО. До 1937 г. то дава като максимална своя цифра 5 години лагер, а след тази дата — 10 години. След войната, публично никъде неотпечатан, на всички става известен и неотклонно се прилага нов закон: за бягство от мястото на заточение — двадесет години каторга! Несъразмерно жестоко.

На отделни места комендатурата тълкува по свой начин какво да смята или да не смята за бягство, къде именно преминава забранената черта, която заточеникът не трябва да престъпва, и дали е позволено да се отдалечи за събирането на дърва или гъби. В Хакасия например, в минното селище Орджоникидзевски, е установено следното: отлъчването нагоре (в планините) е само нарушение на режима и води до 5 години лагер; отлъчването надолу (към железопътната линия) — бягство и 20 години каторга. И до такава степен е внедрена тази непростителна мекушавост, че когато група заточени арменци, доведени до отчаяние от произвола на началството в мината, отиват да се оплачат от него в райцентъра, без, естествено, да имат разрешението на комендатурата за такова отлъчване, получават за това бягство само по 6 години лагер.

Та ето такива отлъчвания по недоразумение се квалифицират най-често като бягства. Или пък простодушно взетите решения на стари хора, неможещи да проумеят и асимилират нашата канибалска система.

Една гъркиня, надхвърлила 80-те, е заточена в края на войната от Симферопол в Урал. Когато войната свършва и синът й се връща в Симферопол, тя заминава, естествено, и остава тайно да живее при него. През 1949 г., вече 87-годишна, е заловена и осъдена на 20 години каторжна работа (87 + 20 = ?) и изпратена с етап в Озьорлаг. В Джамбулска област е известен случаят с друга една престаряла гъркиня. Когато изселват гърците от Кубан, нея я вземат с двете й възрастни дъщери; третата дъщеря, омъжена за руснак, остава в Кубан. Живяла що живяла старицата в заточение и решава да се върне да умре при омъжената си дъщеря. „Бягство“ — каторга 20 години! В Кок-Терек имаше при нас един физиолог — Алексей Иванович Богословски. Хваща го „аденауеровската“ амнистия от 1955 г., но не изцяло: оставят му заточението, а на такова той не би трябвало да подлежи. Започва да разпраща жалби и заявления, но всичко това иска дълго чакане, а през това време в Перм майка му, която не го е виждала вече 14 години, от войната и от пленничеството му, върви към пълно ослепяване и мечтае да го види, преди очите й окончателно да загаснат. С риск да бъде осъден на каторга, Богословски решава да замине при нея и да се върне обратно в течение на една седмица. Успява да си издействува командировка до отдалечените пасища на добитъка в пустинята, след което се качва на влака за Новосибирск. В района не забелязват отсъствието му, но в Новосибирск един бдителен таксиметров шофьор съобщава за него на органите, те го спират да проверят документите му, такива, естествено, той не носи и е принуден да се разкрие. Връщат го в нашия коктерекски затвор и докато трае следствието, изведнъж пристига уточнението, че той не подлежи на заточение. Едва пуснат, той бърза да пристигне при майка си. Но закъснява.

Ние силно бихме обеднили картината на съветското заточение, ако не напомним, че във всеки заточенически район бди неуморно оперативен чекистки отдел, който току събира заточениците на събеседвания, занимава се с вербуването им, събира доноси и ги използува за намотаването на нови дългосрочни присъди. Така или иначе, за заточената човешка единица настъпва времето да смени еднообразната заточеническа неподвижност със солидното лагерно струпване на хора. За мнозина втората Одисея — ново следствие и нова присъда, са естественият завършек на заточението.

Щукнало му на Петер Виксне през 1922 г. да дезертира от реакционната буржоазна латвийска армия, да избяга в свободния Съветски съюз — там през 1934 г. за кореспонденция с латвийските му роднини (в Латвия те ни най-малко не са пострадали от неговото бягство) да бъде заточен в Казахстан, да не падне духом и като неуморим заточеник машинист в депото на Аягуз да стане стахановец и на 3 декември 1937 г. да окачат в депото плакат: „Вземайте пример от др. Виксне!“, а на 4 декември другарят Вик-сне е прибран за втори път и вече не му е съдено да се върне.

За да се уверят горе в бдителността на оперчекистите, повторни изпращания в заточение или в лагерите се извършват непрекъснато. Както и навсякъде, се прибягва до засилени методи, които помагат на арестувания по-бързо да разбере своята участ и по-лесно да й се подчини (Цивилко през 1937 г. в Уралск — 32 денонощния карцер и 6 избити зъба). Но настъпват и особени периоди, както през 1948 г., когато върху заточениците из цялата страна се мята огромна мрежа, за да бъдат изловени за лагерите или всички без изключение, както във Воркута („Воркута става производствен център, другарят Сталин е дал указание да бъде прочистен.“), или всички мъже, както по други места.

Но и за тези, които имат късмет да не бъдат прецакани втори път, „краят на заточението“ е доста мъглив. Така например на Колима, където „освобождаването“ от лагера се заключава всичко на всичко в извървяването от лагерния портал до спецкомендатурата, краят на заточението всъщност не съществува, защото няма измъкване от Колима. А и да е успявал някой да се измъкне „на материка“ в кратките периоди, когато това се е разрешавало, по-късно вероятно неведнъж е проклинал съдбата си: всички такива получават на материка втори дългосрочни лагерни присъди.

Сянката на оперативния чекистки отдел непрекъснато затъмнява и бездруго съвсем не безгрижното небе на заточението. Под зоркото око на чекиста, следен на всяка крачка от куки, в непрекъснат изтощителен труд, в усилия за припечелване на насъщния хляб за дечицата заточениците живеят страхливо и уединено, крайно разединено. Те не познават тъмнично-лагерните дълги разговори и изповеди за преживяното.

Ето защо е трудно да се събират разкази за живота в заточение.

Нашето заточение не е оставило почти никакви фотографии: ако е имало фотографи, те са били, за да снимат само за документацията на кадровиците и спецчастите. Да се снимат някъде цяла група заточеници — какво е това? Как така? Веднага ще последва донос в ГБ: ето, един вид, конспиративна антисъветска организация. И ще приберат всички по снимката.

Веднъж например скромно се снимали (и снимката се е появила дори в едно западно издание[4]): смутени, в съветски дрипи, посърнали, оклюмани, а някога неукротими, знаменитите Мария Спиридонова, Измаилович, Майоров, Каховская. И где се е дянала предишната им неукротимост? Защо не се устремяват конспиративно към столицата? Защо не стрелят в потисниците на народа? Защо не хвърлят бомби?…

Нашето заточение не е оставило фотографи — от ония, нали знаете, груповите и доста веселите: третият отляво — Улянов, вторият отдясно — Кржижановски. Всички лъснали косъма, всички облечени чисто, незнаещи що е труд и нужда, ако някой от тях е с брада — непременно грижливо поддържана, ако е с калпак — непременно от скъпа кожа.

Мрачни времена, дечица…

Бележки

[1] Макар също изселвани, техните мъже не пътуват с тях: имало е инструкция членовете на осъжданите семейства да се заселват на различни места. Така например кишиневският адвокат И. X. Горник е заточен заради ционизъм в Красноярския край, а семейството му — в Салехард. — Б.а.

[2] За него не е задължително, а за арестантите е невъзможно да знаят законите на Съветската страна, поне Наказателния кодекс, неговия 35-и параграф: „На заточените трябва да бъде предоставена земя или платена работа.“ — Б.а.

[3] Пета част, пета глава. — Б.а.

[4] J. Steinberg. „Spiridonova“. Methuen & Coltd, London, 1935. — Б.а.