Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (5) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Трета глава
СЛЕДСТВИЕТО

Ако на чеховските интелигенти, гадаещи непрекъснато какво ще стане след двадесет-тридесет-четиридесет години, им бяха отговорили, че след четиридесет години в Русия ще има следствие и изтезания, ще стягат черепите на хората с железни обръчи^[1], ще потапят телата им във вани с киселина^[2], ще ги изтезават — голи и вързани, с мравки и дървеници, ще вкарват нажежени на примус шомполи в аналните им отвори („секретно клеймо“), ще премазват бавно с ботуши половите им органи, а като най-лекото ще ги държат по седмица без сън, жадни и ще ги превръщат в кърваво месо, нито една Чехова пиеса нямаше да дочака края си, всичките й герои щяха да влязат в лудницата.

А и не само Чеховите герои, но кой нормален руснак в началото на века, включително и член на РСДРП, щеше да повярва, да се примири с такава клевета за светлото бъдеше? Това, което все още е било нормално при Алексей Михайлович, което при Петър е вече варварство, което при Бирон би могло да се приложи спрямо десет, двадесет души, а при Екатерина става абсолютно невъзможно — това в разцвета на великия двадесети век, в общество, градено по социалистическия принцип, през годините, когато летят вече самолети, когато са се появили звуковото кино и радиото, е вършено не от случаен садист, не на потайно място, а от десетки хиляди специално обучени хора зверове спрямо милиони беззащитни жертви.

И само ужасен ли е този взрив на атавизма, сега вече уклончиво наричан „култ към личността“? Или страшното е, че през същите тези години сме празнували стогодишнината на Пушкин? Че безсрамно са играни същите тези Чехови пиеси, макар отговорът на поставения от тях въпрос да е бил вече получен? Или още по-страшното е, че и тридесет години по-късно ни се казва: да не говорим за това! Ако вземем да си припомняме мъченичеството на милиони, ще изопачим историческата перспектива! Ако почнем да се ровим в същината на нашите нрави, това ще затъмни материалния прогрес! По-добре да си припомняме за пуснатите доменни пещи, за прокатните машини, за прокопаните канали… не, за каналите недейте… Тогава за колимското злато, не, и за него недейте… Добре де, за всичко може, но умело, но — с възхвала…

И наистина, защо да проклинаме инквизицията? Нима освен кладите не е имало и тържествени служби? Наистина, какво толкова не ни харесва крепостното право? Нали на селянина не се забранява всекидневният труд? И той може да коледува по Рождество Христово, а на Света Троица момите да сплитат венци…

* * *

Изключителността, която писмената и устната легенда приписва сега на 1937 г., я виждат в изфабрикуваните вини и изтезанията. Но това не е вярно и точно. През различните години и десетилетия следствието по 58 член почти никога не е изяснявало истината, а се е свеждало единствено до неизбежната мръсна процедура: да бъде пречупен доскоро свободният, понякога горд, винаги неподготвен човек, да бъде проврян през тясна тръба, където гвоздеите на арматурата ще го раздират, където няма какво да диша, така че се моли по-скоро да го извлекат от другия край на тръбата — а другият й край го изхвърля вече готов туземец за Архипелага и вече на обетована земя. (Глупчото вечно се запъва, въобразява си, че от тръбата има връщане назад.)

Колкото повече неописани години минават, толкова по-трудно става да бъдат събрани пръснатите свидетелства на оцелелите. А те ни говорят, че фабрикуваните процеси се появяват още в ранните години на Органите — за да бъде по-очевидна тяхната непрекъсната спасителна неизменна дейност, че иначе, ако враговете намалеят, току-виж, Органите взели за беля да отмират. Както личи и от делото на Косирев^[3], положението на ЧК е нестабилно дори в началото на 1919 г. Докато прехвърлях вестниците от 1918 г., се натъкнах на едно официално съобщение за разкриване на страшен заговор от страна на група от десет души, които искали (още само искали!) да качат на покрива на Възпитателния дом (погледнете колко е висок!) оръдия — та оттам да обстрелват Кремъл. Били десет души (сред тях навярно жени и непълнолетни хлапетии) с кой знае колко оръдия — а и откъде ли ще се вземат тези оръдия? С какъв калибър? И как са щели да ги качат по стълбите до тавана? И как са щели да ги закрепят върху наклонения покрив? Че и да не дават отгоре на това откат при стрелбата?… А между другото цялата тази фантасмагория, предхождаща измишльотините от 1937 г., се е четяла! И са й вярвали!… Точно така е скалъпено и „гумильовското“ дело през 1921 г.^[4] Същата година в рязанското ЧК скалъпват дело за „заговор“ на местната интелигенция (но протестите на някои смелчаци все още са в състояние да стигнат до Москва и делото е прекратено). Пак през 1921 г. е разстрелян целият Сапропелиевски комитет, влизащ в Комисията за съдействие на природните сили. Тъй като познаваме достатъчно добре начина на мислене и настроението на руските учени от онова време и не сме замаяни от димната завеса на фанатизма от този период, ние и без много ровене можем да се досетим колко струва това дело.

На 13 ноември 1920 г. в писмо до ВЧК Дзержински споменава, че в ЧК „често се дава ход на клеветнически заявления“.

Ето какво си спомня за 1921 г. Е. Дояренко: лубянската приемна за арестанти, четиридесет-петдесет одъра, през цялата нощ водят ли, водят жени. Никой не знае в какво се е провинил, общото впечатление е: за нещо ни арестуват. От цялата ни килия само една-единствена знае — някаква есерка. Първият въпрос на Ягода е: „И така, за какво сте попаднали тук?“ — т.е. сам си кажи, забъркай кашата, че да ни помогнеш! Абсолютно същото разказват за рязанското ГПУ от 1930 г. Усещането е, че всички са събрани за нищо. До такава степен няма в какво да ни обвинят, че И. Д. Т-в го обвиниха… че бил си скрил истинското фамилно име. (И макар да живее с истинското си име, му лепват по ОСО 58–10 три години.) Когато не знае за какво да се залови, следователят пита: „Какво сте работили?“ — „Плановик.“ — „Пишете обяснителна бележка: планирането на завода и как то се осъществява. После ще научите за какво сте арестуван.“ (В бележката все ще се уловят за някаква нишка.)

Не можахме ли да свикнем за толкова десетилетия, че оттам няма връщане? Освен краткото, съзнателно допуснато обратно движение през 1939 г. можеха да се чуят само крайно редки единични разкази за освободен човек в резултат на следствието. И то: или такъв човек след това отново са го прибирали, или са го пускали, за да шпионира. Така се създава традицията, че Органите не допускат брак в работата си. Какво да очакваме тогава за невинните?…

В „Тълковен речник“ на Дал се прави различието: „… дознанието се различава от следствието по това, че се прави за предварително удостоверяване дали има основание да се пристъпи към следствие.“

О, свещена простота! Виж, тук Органите не са играли никога на никакво дознание! Спуснатите отгоре списъци или първото подозрение, доносът на сексота или дори анонимният донос^[5] влекат след себе си арест и след това неминуемо обвинение. Определеното за следствието време е посветено не за разплитане на престъплението, а в деветдесет и пет на сто от случаите, за да се измори, изтощи, обезсили подследственият, та самият той да е готов да му отсекат дори главата, само час по-скоро да се види краят на мъките.

Още през 1919 г. главният следователски похват е: наганът върху масата.

Така се води не само политическото, но и „битовото“ следствие. На процеса срещу Главното управление на топливната промишленост (1921) подсъдимата Махровска се оплаква, че по време на следствието са й давали кокаин. Обвинителят^[6] я парира: „Ако бе заявила, че са се отнасяли грубо с нея, че са я заплашвали с разстрел, на такова нещо що-годе бихме могли да повярваме.“ Наганът лежи заплашително, понякога насочван срещу теб и следователят не си прави труда да ти измисля вина, а: „Разказвай, сам знаеш какво!“ Така и през 1927 г. следователят Хайкин изисква това от Скрипникова, за същото през 1929 г. настояват и пред Витковски. Нищо не се променя и след четвърт столетие. През 1952 г. все на същата тази Анна Скрипникова при петото й арестуване началникът на следствения отдел в Министерството на държавна сигурност в Орджоникидзе Сиваков й казва: „Лекарят на затвора разправя, че кръвното ти налягане било двеста и четиридесет на сто и двадесет. Малко ти е, мръсницо (тя наближава шестдесетте), ще ти го качим на триста и четиридесет, за да пукнеш, гадино, без следи от синини, без побои, без счупени кости. Просто няма да ти даваме да спиш!“ И ако през деня Скрипникова затваря в килията след нощния разпит очи, надзирателят нахълтва и крещи: „Отвори си очите, че ще те смъкна за краката от леглото и ще те накарам да стоиш права!“

И през 1921 г. разпитите са предимно нощни. И тогава насочват автомобилни фарове към лицето ти (рязанското ЧК, Стелмах). И на Лубянка през 1926 г. (потвърждава Берта Гандал) се използува амосовско отопление, чрез което в килията пускат ту студен, ту вонящ въздух. А има и коркова килия, където и бездруго не достига въздух, но допълнително го нажежават. Струва ми се, че са държали в такава килия поета Клюев, както и Берта Гандал. Участникът в Ярославското въстание от 1918 г. Василий Александрович Касиянов разказва, че нажежавали килията, докато от порите на тялото не бликва кръв; наблюдавали за настъпването на този момент през шпионката на вратата, след което отнасяли арестувания на носилка да подпише протокола. Известни са „горещите“ (и „солените“) похвати през „златния“ период. А през 1926 г. в Грузия горят ръцете на следствените с цигара; в метехския затвор ги блъскат в тъмното в басейн с нечистотии. Тук връзката е проста: щом трябва да те обвинят на всяка цена, значи са неизбежни заплахите, насилията и изтезанията и колкото по-фантасмагорично е обвинението, толкова по-жестоко трябва да бъде и следствието, за да изкопчи признание. И щом винаги има скалъпени дела, винаги ще има и насилия, и изтезания, те не са патент на 1937 г., а продължителен признак от общ характер. Затова е странно сега да прочетеш понякога в спомените на бивши концлагеристи, че „изтезанията бяха разрешени от пролетта на 1938 г.“^[7] Никога не са съществували духовно-нравствени прегради, които да възпрат Органите от изтезанията. През първата година след революцията в „Еженедельник ВЧК“, „Красный меч“ и „Красный террор“ открито се дискутира прилагането на изтезания от гледна точка на марксизма. И ако съдим по последиците, отговорът е положителен, макар и не общовалиден.

За 1938 г. е по-вярно да се каже: ако до тази година за прилагането на изтезания се изисква някакъв документ, отделно разрешение за всяко следствено дело (макар и безпрепятствено получавано), то през 1937–1938 г. поради извънредната ситуация (налага се в набелязания кратък срок набелязаните милионни постъпления за Архипелага да минат през апарата на индивидуалното следствие, каквото няма при масовите „кулашки“ и национални потоци) насилията и изтезанията вече са разрешавани неограничено на следователите, по тяхна преценка, в зависимост от работата и посочения им срок. При това видовете изтезания не се регламентират и се допуска всякаква изобретателност.

През 1939 г. това всеобщо широко разрешение е премахнато, отново се поисква да има писмен документ за изтезанието (впрочем обичайните заплахи, шантажът, измамата, изтощаването чрез безсъние и карцер никога не са били забранявани). Но вече в края на войната и след нея са декретирани определени категории арестанти, спрямо които предварително се разрешава широк диапазон от изтезания. Тук попадат националистите, особено украинците и литовците и най-вече в случаите, при които се предполага нелегална верига и тя трябва цялата да бъде разплетена, трябва от вече арестуваните да се узнаят всички фамилии. В групата на Ромуалдас Прано Скирюс например има около петдесет литовци. Обвиняват ги през 1945 г., че били разлепвали антисъветски позиви. Поради липса на достатъчно затвори в Литва ги пращат в лагер недалеч от Велск в Архангелска област. Едни от тях са подложени на изтезания, други пък не издържат двойния следствено-трудов режим, но резултатът е такъв: всичките петдесет души си признават до един. Минава известно време и от Литва съобщават, че са намерени истинските разпространители на позивите, така че призналите си нямат нищо общо с това! През 1950 г. срещнах при прехвърлянето ми в Куйбишев един украинец от Днепропетровск, когото, за да предаде „връзките“ и лицата, го изтезават по какви ли не начини, включително и с карцер, в който той стои прав и за опора (за да поспи) му провират за четири часа през нощта една летва. След войната на изтезания е подложена и Левина — член-кореспондент на Академията на науките.

Освен това няма да е вярно да се приписва на 1937 г. „откритието“, че личното признание на обвиняемия е най-важно от всички доказателства и факти. Това влиза в съдебната практика още през 20-те години. А през 1937 г. настъпва часът на блестящото учение на Вишински. Впрочем тогава за него научават само следователите и прокурорите, та да са морално непоклатими. Всички ние, останалите, узнахме за него след двадесет години — когато взеха да го хулят в пояснителни изречения и във второстепенни пасажи из вестникарските статии като нещо отдавна и широко известно.

Оказва се, че през същата страшна година в своя доклад, смятан в специалните кръгове за твърде важен, Андрей Януариевич (все ми е на езика да го нарека Ягуариевич) Вишински в духа на най-разтегливата диалектика (каквато не разрешаваме нито на държавните поданици, нито сега вече и на електронните машини, защото за тях да-то е да, а не-то — не) напомня, че човечеството никога не ще установи абсолютната истина, че може да намери само относителната. И оттук той прави крачката, на която юристите не са се престрашавали две хиляди години: че следователно и истината, установявана от следствието и съда, не може да бъде абсолютна, а само относителна. Така че, когато подписваме присъда за разстрел, все едно не можем да бъдем абсолютно сигурни, че сме обрекли на смърт виновен човек, а само с известна приблизителност, с известни предположения, в известен смисъл. (Може би самият Вишински не по-малко от своите слушатели се е нуждаел тогава от подобна диалектическа утеха. Когато крещи от прокурорската трибуна: „Да се разстрелят всички като бесни кучета!“, той, зъл и умен, разбира, че подсъдимите са невинни. Толкова по-разпалено Вишински и такъв един мастит представител на марксистката диалектика като Бухарин вероятно се мъчат да дадат диалектическа окраска на съдебната лъжа: за Бухарин е твърде глупаво и безпомощно да загине съвсем невинен — дори той има нужда да му се намери вина! — а на Вишински е по-приятно да се чувствува логист, отколкото явен подлец.)

Оттук и най-продуктивният извод: че е губене на време да се търсят абсолютни улики (всички улики са относителни) и безспорни свидетели (те могат и да си противоречат). Доказателствата за виновност са относителни, приблизителни, следователят може да ги намери и без улики и свидетели, без да излиза от кабинета си, като „се опира не само на своя ум, но и на своя партиен нюх, на своите нравствени сили“ (т.е. на предимствата на наспалия се, сития и неизтезаван човек) „и на своя характер“ (т.е. на наклонността си към жестокост)!

Разбира се, подобно оформление е къде по-изящно в сравнение с инструкцията на Лацис. Но по същина няма никаква разлика.

И само в едно Вишински е на висота, само в едно отстъпва от диалектическата логика: кой знае защо, е оставил куршума абсолютен…

По такъв начин, като се разгръщат по спирала, изводите на прогресивната юриспруденция се връщат към предантичните или средновековните възгледи. Подобно на средновековните палачи нашите следователи, прокурори и съдии приемат да виждат главното доказателство за вина в предаването й от следствените.

За да изтръгне желаното признание обаче, простодушието средновековие прибягва до драматични дивашки средства: към уреди за разтягане, към колело за чупене на кости, към мангала, гвоздеите с назъбка, към набучването на кол. През двадесети век, използувайки и напредналата медицина, и големия тъмничен опит (все някой ще е защитил най-сериозно дисертация върху това), признават подобна концентрация на силни средства за излишна и неудобна при масовото й прилагане. И освен това…

И освен това очевидно е имало още едно обстоятелство: както винаги Сталин не казва последната дума, подчинените му сами трябва да се досетят, а той си оставя подобно на чакал пролука, за да отстъпи и да напише „Главозамайване от успехите“. Такова планомерно изтезаване на милиони се предприема все пак за пръв път в човешката история и въпреки неограничената си власт Сталин не може да бъде абсолютно сигурен в успеха. Опитът върху такъв огромен материал може да протече по-различно, отколкото върху по-малък. Във всички случаи Сталин трябва да остане ангелски неопетнен. (Но в циркулярите на ЦК от 1937 и 1939 г. се дават указания за „физическо въздействие“.)

Затова сигурно не съществува списък на изтезанията и издевателствата, който да се връчва напечатан на следователите. А просто се изисква всеки следствен отдел в определения срок да доставя на съдилищата определена бройка на признали си всичко опитни зайчета.^[8] А просто се казва (устно, но често), че всички мерки и средства са добри, стига да служат на възвишената цел; че никой няма да държи сметка на следователя за смъртта на следствения; че тъмничният лекар трябва колкото се може по-малко да се намесва в следствието. Вероятно уреждат другарски срещи за обмяна на опит, „учат се от челниците“; е, има и „материална заинтересованост“ — по-високо заплащане на нощните часове, премиални за скъсените срокове на следствието; естествено, използува се и предупреждението, че ако следователят не се справи както трябва… А сега вече, ако в някое областно НКВД стане провал, то и началникът му ще е чист пред Сталин: не е давал преки указания за изтезания! И същевременно ги е осигурявал!

Част от редовите следователи (не от ония, които се опиват настървено) разбират опасенията на началството и също се стараят да започнат с по-слаби методи, а при засилването им да избягват всичко, което оставя твърде явни следи: избито око, откъснато ухо, счупен гръбначен стълб, че дори и изцяло насинено тяло.

Ето защо през 1937 г. не наблюдаваме — освен принудителното безсъние — еднакви похвати в различните областни управления, при различните следователи от едно управление. Говори се, че с особена жестокост на изтезанията се прочуват Ростов на Дон и Краснодар. В Краснодар намират оригинално решение: принуждават те да подписваш празни листове хартия, а след това сами ги попълват както си знаят. Впрочем защо да прибягват до мъчения: през 1937 г. там не се правят дезинфекции, шири се тиф, труповете остават в претъпканите с хора килии по пет дни, който полудее в килията, го пречукват с тояги в коридора.

Общото все пак е това, че с предимство се ползуват, така да се каже, леките средства (сега ще ги видим и тях) и тук няма засечки. Истинските предели на човешкото равновесие са доста тесни и съвсем не е нужна разтегателна машина или мангал, за да се превърне средният човек в невменяем.

Ще се опитаме да изредим някои най-прости похвати, които сломяват волята и личността на арестувания, без да оставят следи по тялото му.

Да започнем с психическите методи. За опитните зайчета, неподготвени за тъмничните страдания, тези методи са с огромна и дори разрушителна сила. Пък и да си подготвен, също не е леко.

1. Да започнем с нощите. Защо тъкмо нощем става главното прекършване на душите? Защо още от най-ранните си години Органите избират нощта? Защото нощем, изтръгнат от съня (дори неизтезаван още с безсъние), арестуваният не може да бъде уравновесен и трезв както през деня, той е по-податлив.

2. Убеждението в искрения тон. Най-простото. Защо да си играем на котка и мишка? Като полежи известно време с другите следствени, арестуваният усвоява общото положение. И следователят му подхвърля небрежно и дружелюбно: „Сам виждаш, все едно ще получиш присъда. Но ако решиш да се съпротивляваш, тук, в затвора, съвсем ще се съсипеш, ще погубиш здравето си. А ако идеш в лагер — ще си на въздух, на светло… Така че по-добре подпиши веднага.“ Много логично. И тези, които се съгласяват и подписват, проявяват трезвост, ако… Ако става дума само за тях! Но рядко е така. И борбата е неизбежна.

Друг вариант е убеждаването на партиеца. „Ако в страната има дефицит и дори глад, решете за себе си като болшевик: допускате ли, че за това е виновна цялата партия? Или съветската власт?“ — „Не, разбира се!“ — бърза да отговори директорът на ленената фабрика. „Тогава имайте мъжеството да поемете вината върху себе си!“ И той я поема.

3. Хамалските псувни. Елементарен похват, но действуващ безотказно върху възпитани, изнежени, чувствителни хора. Известни са ми два случая със свещеници, капитулирали пред най-обикновени псувни. При единия от тях (Бутирки, 1944 г.) следствието се води от жена. Отначало той не може да се нахвали колко учтива е тя. Но веднъж се връща в килията крайно потиснат и дълго не желае да повтори колко изкусно го псувала тя, прехвърлила крак връз крак. (Съжалявам, че не мога да цитирам една нейна фразичка.)

4. Ударът чрез психологическия контраст. Внезапни преходи: разпитът или част от него се води крайно любезно, обръщат се към вас на малко и бащино име, обещават ви всякакви блага. И изведнъж замахват срещу ви с преспапието от масата: „Ах, мръснико! Куршум за тебе!“ — и протегнати ръце, за да се вкопчат в косата ви, сякаш ноктите завършват накрая с игли, се устремяват към вас (този похват е особено резултатен при жени).

Друг вариант: сменят се двама следователи, единият крещи и те измъчва, другият е симпатичен, държи се почти свойски. Всеки път, когато влиза в кабинета, следственият трепери — на кого ли от двамата ще попадне? Под въздействието на този контраст му иде да признае и да подпише пред втория дори неща, които изобщо не са се случвали.

5. Предварителното унижение. В прочутото мазе на ростовското ГПУ („Тридесет и трета килия“), под дебелите стъкла на уличния тротоар (бивш склад) арестуваните, докато чакат разпита, са принуждавани по няколко часа да лежат по очи върху пода в коридора при строгата забрана да вдигат глава и да издават звуци. Държат ги така като молещи се мохамедани, докато конвоят не ги хване за рамото и ги отведе на разпит. Александра О-ва отказва да даде на Лубянка нужните показания. Прехвърлят я в Лефортово. При приемането й надзирателката я накарва да се съблече, отнася уж за изпарване дрехите й и я заключва в бокса. Мъжете надзиратели започват да я оглеждат през шпионката, да се смеят и да обсъждат тялото й. При едно по-широко допитване биха се събрали навярно още много примери. А целта е една: жертвата да изпадне в потиснато състояние.

6. Всеки похват, който може да хвърли подследствения в паника. Ето как е разпитван Ф.И.В. от Красногорск в Московска област (това съобщава И.А.П-ев). На разпита следователката се съблича пред него, като постепенно сваля бельото си (стриптийз!), без да прекъсва разпита, сякаш в това няма нищо особено. Ходи из стаята и се приближава до него все със същите уговорки да даде показания. Може би е изпитвала лична потребност, а може би си е правела хладнокръвна сметка: на подследствения ще му се размъти разсъдъкът и ще подпише! А лично на нея нищо не може да й се случи: разполага с пистолет, със звънец.

7. Заплахите: Най-прилаганият и доста разнообразен метод. Често съчетан с прилъгване, с обещания — разбира се, неискрени. 1924 г.: „Не си ли признавате? Ще трябва тогава да ви отведем в Соловки. А който си признае, го пускаме.“ 1944 г.: „От мен зависи в кой лагер ще попаднеш. От лагер до лагер има разлика. Вече има и каторжни. Ако си искрен, ще те изпратим на по-леко място, но инатиш ли се, не ти мърдат двадесет и пет години с белезници на подземна работа!“ Заплашване с по-лош затвор: „Ако мълчиш, ще те изпратим в Лефортово (ако си на Лубянка), в Сухановка (ако си в Лефортово), там няма да разговарят така с тебе.“ А ти вече си свикнал: в този затвор режимът горе-долу е поносим, а знаеш ли какви изтезания те чакат там? А и преместването… Дали да не отстъпя?…

Заплахите действуват великолепно върху тези, които още не са арестувани и са повикани в Големия дом засега с призовка. Той (тя) тепърва ще има какво да губи, той (тя) все се страхува — страхува се, че днес няма да го (я) пуснат, страхува се от конфискация на вещите, на жилището. Той е готов на много показания и отстъпки, за да избегне тези опасности. Тя пък не знае, разбира се, Наказателния кодекс и още в самото начало на разпита й показват лист с отпечатана лъжлива извадка от него: „Аз съм предупреден/а/, че за даване на лъжливи показания… 5 /пет/ години затвор…“ (Всъщност член 92 — до три месеца, и то трудовоизправителен, а не затвор.) Тук вече действува и през цялото време ще действува още един следователски метод:

8. Лъжата. Ние, агнетата, не бива да лъжем, а следователят лъже през цялото време и всички тези членове не важат за него. Ние дори сме загубили мярката да попитаме: как ще си плати той за лъжата? Той може колкото си ще да ни показва протоколи с подправени подписи на наши близки и приятели — и това е все още изящен следователски похват.

Заплашването с примамване и лъжа е основно средство за въздействие върху роднините на арестувания, извикани за свидетелски показания. „Ако не дадете показания (каквито им искат), ще бъде по-зле за него… Съвсем ще го погубите… (Лесно ли е на майката да чуе такова нещо?) Само ако подпишете този (подаден) лист, ще можете да го спасите“ (да го погубите)^[9].

9. Използуване на привързаността, към близките — прекрасно действува и спрямо подследствения. Това е дори най-действената от заплахите — чрез спекулиране с привързаността към близките може да се прекърши и най-безстрашният човек (о, как е предусетено това: „…врагове на човека са неговите домашни“). Спомнете си за татарина, който всичко издържал — и своите мъки, и мъките на жена си, а капитулирал пред мъките на дъщеря си!… През 1930 г. следователката Рималис заплашва: „Ще арестуваме дъщеря ви и ще я вкараме в килия при сифилитички!“ Заплашват да арестуват всички, които обичате. Понякога със звуков съпровод: жена ти е вече арестувана, но по-нататъшната й съдба зависи от твоята искреност. Тъкмо сега я разпитват в съседната стая, чуй! И наистина, през стената проникват женски плач и писъци (а те са толкова трудно различими, че отгоре на това и през стената, пък и не си на себе си, далеч си от състоянието на експерт; понякога това е само записан на грамофонна плоча „типичен глас“ — сопрано или контраалт, нечия рационализация). Но ето че вече без имитация ти показват през стъклената врата как тя върви безмълвна, страдалчески обронила глава — да, твоята жена! — по коридорите на Държавна сигурност! (А нея просто са я извикали с призовка за някаква дребна процедура и в уречената минута са я пуснали по коридора, но са й заповядали да не си вдига главата, ако иска да излезе оттук!) Или пък ти дават да прочетеш нейно писмо, написано с нейния почерк: отказвам се от тебе! След всичко долно, което ми разказаха, че си извършил, повече не искам да те виждам! (А тъй като и такива жени, и такива писма са напълно възможни в нашата страна, остава ти само да се питаш в душата си: такава ли е и моята жена?)

Следователят Голдман (1944 г.) изнудва В. А. Корнеева да даде показания срещу други хора със заплахите: „Ще конфискуваме жилището ти, а твоите бабички ще ги изхвърлим на улицата.“ Убедена и твърда във вярата си, Корнеева ни най-малко не се страхува за себе си, готова е да приеме страданието. Но заплахите на Голдман са напълно реални за нашите закони и тя се измъчва за близките си. Когато сутринта след отхвърлените и накъсаните през нощта протоколи Голдман започва да пише някакъв четвърти вариант, където е обвинена вече единствено само тя, Корнеева го подписва с радост и с усещане за душевна победа. Пренебрегваме напълно обикновения си човешки инстинкт — да се оправдаем и да отхвърлим лъжливите обвинения — до него ли ни е! Доволни сме, ако успеем да поемем цялата вина върху себе си.^[10]

Както природата няма класификация със строги прегради, така и в този случай не сме в състояние да разграничим докрай психическите от физическите методи. Къде да причислим например една такава игра?

10. Звуков метод. Да изправиш подследствения на шест-осем метра от себе си и да го караш да говори и повтаря все по-високо нещо си. За един и без това изтощен човек е много тежко. Или пък правите две тръби от картон и заедно с включилия се помощник-следовател започвате да крещите през тях в ушите на арестувания: „Признай си, гадино!“ И човекът оглушава, понякога загубва напълно слуха си. Но този метод не е икономичен, следователите търсят просто как да разнообразят работата си и да се поразвлекат, та си измислят каквото им дойде наум.

11. Гъделичкане. Друго развлечение. Завързват или притискат ръцете и краката на арестувания и започват да гъделичкат в носа с перце. Арестуваният се мята с усещането, че му дълбаят в мозъка.

12. Горене на кожата с цигара (споменато вече по-горе).

13. Светлинен метод. Рязка денонощна електрическа светлина в килията или бокса, където е държан арестуваният, прекомерно ярка крушка за малкото помещение и белите стени (електричеството, спестено от учениците и домакините!) Клепачите се възпаляват, това е много болезнено. А в следствения кабинет срещу очите му отново насочват стайни прожектори.

14. Друго изобретение. През нощта срещу 1 май 1933 г. държат Чеботарьов цели дванадесет часа в хабаровското ГПУ — не го разпитват, не: водят го на разпит! Еди-кой си — ръцете отзад! Извеждат го от килията, бързо нагоре по стълбите, в кабинета при следователя. Конвоят излиза. Но следователят не само не му задава нито един въпрос и дори не му дава да седне, ами нарежда по телефона: отведете този в 107-а! Отвеждат го, връщат го в килията. Едва е легнал на нара, ключалката отново гърми: Чеботарьов! На разпит! Ръцете отзад! Следва: отведете този в 107-а! Изобщо методите за въздействие могат да започнат дълго преди следствения кабинет.

15. Затворът почва от бокса, т.е. от сандъка или шкафа. Току-що изтръгнатият от свободния живот човек, още в полета на вътрешното си движение, готов да изяснява, да спори, да се бори, е затварян след първата си крачка в някаква кутийка, понякога с електрическа крушка, където може да седи, понякога тъмна или пък такава, където може само да стои изправен, че и притиснат на всичко отгоре от вратата. И го държат там няколко часа, половин денонощие, цяло денонощие. Часове, изпълнени с неизвестност! Може да са го зазидали тук за цял живот? Той никога не е виждал такова нещо през живота си, не е в състояние да го проумее! Изнизват се първите часове, когато всичко в него още гори от незатихналия душевен вихър. Едни падат духом — и ето че тъкмо тогава ги извеждат на първия разпит! Други се озлобяват — толкова по-добре, ще оскърбят сега следователя, ще бъдат непредпазливи — тъкмо по-лесно да им се скалъпи делото.

16. Когато боксовете не стигат, се процедира и така. Затварят Елена Струтинска в новочеркаското НКВД за шест денонощия, като я карат да седи в коридора върху табуретка, но така, че да не се обляга, да не спи, да не пада и да не става. И така цели шест денонощия! Опитайте се да поседите в такова положение макар шест часа.

Друг вариант е да накарате арестувания да седне на висок стол от типа на тези в лабораториите, но така, че краката му да не опират до пода и тогава те здравата отичат. Оставете човек да поседи така осем-десет часа и ще видите.

Или пък на разпита, когато подследственият е пред очите ви като на длан, го поставяте на обикновен стол, но ето как: на самия край, на ръба на седалката (още по-напред! още по-напред!), колкото само да не се изхлузи оттам, но ръбът да го притиска болезнено по време на разпита. И не му разрешавайте няколко часа да мърда. Само това ли? Да, само това. Опитайте.

17. В зависимост от местните условия боксът може да бъде заменен с дивизионна яма, както се практикува в Гороховецките армейски лагери по време на Великата отечествена война. Пуска се арестуваният в такава яма, дълбока три метра, с дължина метър на два, и няколко денонощия под открито небе, понякога и под дъжда, това е за него и килия, и тоалетна. А тристате грама хляб и водата му се спускат с връвчица. Представете си, че сте в такова положение, току-що арестуван, когато във вас всичко клокочи.

Дали поради еднаквите инструкции за всички Специални отдели на Червената армия или поради сходството на бивачното положение, този похват е доста разпространен. Така например в 36-а мотострелкова дивизия — участвувала в сраженията на Халхин Гол и разположена през 1941 г. в монголската пустиня, на току-що арестувания без никакви обяснения му тикват (началникът на Специалния отдел Самульов) в ръцете лопата и го карат да копае яма с размерите на гроб (вече съчетаване с психологическия метод!). Щом арестуваният изкопае дупка малко под кръста, му заповядват да седне на дъното: главата му в това положение вече не се вижда. Един часовой пази няколко такива ями и всичко наоколо изглежда пусто.^[11] В тази пустиня държат подследствените гологлави в монголския пек, а в нощния студ леко облечени, без да става нужда да ги изтезават — за какво да хабят излишни усилия? Дажбата е: сто грама хляб и чаша вода на денонощие. Лейтенант Чулпеньов, скала човек, боксьор, двадесет и една годишен, изкарва в такава яма цял месец. От десетия ден нататък е плюс всичко и целият във въшки. След петнадесетия го извеждат за пръв път за следствие.

18. Да се накара подследственият да стои на колене — не в някакъв преносен смисъл, а в прекия: на колене, но така, че да не се подпира на петите си и да държи изправен гърба си. В кабинета на следователя или в коридора те принуждават да стоиш така дванадесет, двадесет и четири, четиридесет и осем часа. (Самият следовател може да си ходи до къщи, да спи, да се развлича, това е разработена система: до коленичилия се поставя пост, часовоите се сменят.^[12]) Кого предпочитат да държат така? Вече сломения, вече склонния да капитулира. И преди всичко жените. Иванов-Разумник съобщава за разновидност на този метод: следователят поставя младия Лордкипанидзе на колене и се изпикава в лицето му! И какво? Неотстъпилият преди това Лордкипанидзе по този начин е сломен. Значи и спрямо гордите действува добре…

19. Или просто те принуждават да стоиш прав. Възможно е да те държат прав само по време на разпитите, това също уморява и прекършва. Може и да седиш на разпитите, но да стоиш прав от разпит до разпит (поставя се пост, надзирателят следи да не се облегнеш на стената, а ако заспиш и се строполиш — започва да те вдига с ритници). Понякога и едно денонощие в това положение е достатъчно, за да не издържи човек и да подпише всичко, което му подадат.

20. Допълнително към стоенето да не ти се дава вода обикновено по три, четири, пет денонощия.

Все по-ясна става комбинацията от психологически и физически похвати. Ясно е също, че всички предхождащи мерки са съчетавани с:

21. Безсънието, съвсем неоценено от средновековието: то не е знаело в какъв ограничен диапазон човек запазва своята личност. Безсънието (че и комбинирано със стоенето на крака, жаждата, ярката светлина, страхът и неизвестността — какво по-добро от всякакви изтезания?!) замъглява разума, прекършва волята, човек престава да бъде собственото си „аз“. („Спи ми се“ на Чехов. Но там е къде по-лесно, там момичето може да полегне, да изключи за малко съзнанието си, което, макар и за минута, освежава спасително мозъка.) Действува наполовина подсъзнателно или изобщо несъзнателно, така че за показанията, които дава срещу самия себе си, не можем да му се сърдим…

Представете си в подобно помътнено състояние някакъв на всичко отгоре чужденец, който не знае руски, но му дават да подпише нещо. Баварецът Юп Ашенбренер подписва така, че бил работил с душегубка^[13]. Едва в лагера през 1954 г. съумява да докаже, че през същото време е карал в Мюнхен курсове за електрозаварчик.

Направо ти заявяват: „Вие не сте откровен в показанията си, затова не ви се полага да спите!“ Понякога, за по-изтънчено, не изправят подследствения, а го слагат да седне на мек диван, особено предразполагащ към сън (дежурният надзирател седи до него на същия диван и го рита, щом само си затвори клепачите). Ето как описва пострадавшият (още преди да прекара едно денонощие в гъмжащия от дървеници бокс) своите усещания след такова изтезание: „Втриса те от голямата загуба на кръв. Роговицата на очите ти пресъхва, сякаш някой държи току пред тях нажежено желязо. От жажда езикът ти се подува, получаваш остри бодежи при най-слабото помръдване. Гълтателни спазми режат гърлото.“

Безсънието е велико средство за изтезание, без да оставя никакви видими следи, нито да дава повод за оплаквания, в случай че на следващия ден дойде непредвидена инспекция^[14]. „Не ви оставят да спите ли? Ами че тук не е санаториум! Нашите служители също не са спали покрай вас.“ (Но през деня са си отспивали.) Може да се каже, че безсънието се превръща в универсално средство в Органите и от категорията на изтезанията то преминава в най-обикновен режим на Държавна сигурност, че и постигано по най-евтиния начин, без да става нужда от някакъв си часовой. В нито един следствен затвор не е възможно да мигнеш за минутка дори от ставането до отбоя (в Сухановка и на други места за целта леглата през деня се прибират в стената, някъде пък просто не е разрешено да лягаш и дори да седиш със затворени очи). А основните разпити са през нощта. И така автоматично: подследственият няма възможност да спи поне пет денонощия в седмицата (през нощта срещу неделя и понеделник следователите гледат да отпочинат).

22. Като продължение на предишното — следователският конвейер. Не само не спиш, но три-четири денонощия непрекъснато те разпитват сменящи се един друг следователи.

23. Споменатият вече бокс с дървеници. В тъмния дъсчен шкаф са развъдени стотици, ако не и хиляди дървеници. Вземат сакото или ризата на подследствения и мигом върху него се нахвърлят гладни дървеници, допълзели от стените или падащи от тавана. Отначало той ожесточено се бори с тях, мачка ги върху тялото си и по стените, задъхва се от вонята им, но след няколко часа капва и безропотно се оставя да му пият кръвта.

24. Карцерите. Колкото и лошо да е в килията, карцерът е винаги по-лош. В сравнение с него килията винаги ти се струва рай. В карцера човек е измъчван от глад и обикновено от студ (в Сухановка има и горещи карцери). Лефортовските карцери например изобщо не се отопляват, радиаторите затоплят само коридора — в този „затоплен“ коридор дежурните надзиратели ходят с валейки и ватенки. Оставят арестанта по бельо, понякога само по долни гащи и той е принуден да прекара неподвижно (толкова е тясно) в карцера едно, три, пет денонощия (гореща затворническа чорба му се дава едва на третия ден). През първите минути си мислиш: няма да издържа и час. Но по някакво чудо изкарваш своите пет денонощия, макар може би и с цената на някакво заболяване за цял живот.

В карцерите се прилагат и разновидности: влага, вода. Вече след войната държат Миша Г. в черновицкия затвор два часа боса до глезените в ледена вода — признай си! (Тя е само на осемнадесет години, как да не й е жал за краката, още дълго й предстои да живее.)

25. Да смятаме ли за разновидност на карцера затварянето на арестувания, изправен в ниша? Още през 1933 г. измъчват така в хабаровското ГПУ С. А. Чеботарьов: заключват го гол в една бетонна ниша, в която не може да превие коляно, нито да протегне и премести ръце, нито да извърне глава. И да е само това! Върху темето му започва да капе студена вода (по класическия начин!…) и да се стича по тялото му на вадички. Разбира се, не му казват, че това ще продължава само двадесет и четири часа. Дали е страшно това, или не, но той загубва съзнание, отключват го на другия ден, намират го в несвяст; идва на себе си едва на болничната постеля. Свестяват го с амоняк, кофеин и масажи на тялото. Отначало не може да си спомни — как е попаднал в лазарета, какво се е случило предишния ден. Цял месец не е годен дори за разпити. (Предполагаме, естествено, че тази ниша и капещото устройство са били направени не специално за Чеботарьов. През 1945 г. моят днепропетровец е подложен на нещо подобно, наистина без капането. Между Хабаровск и Днепропетровск, а и през тези шестдесет години, са допустими и други допирни точки, нали?)

26. Гладът бе вече споменат при описанието на комбинираното въздействие. Това не е толкова рядък метод: да се изтръгне признание от подследствения чрез глад. Всъщност елементът глад, също както и използуването на нощта, влиза в универсалната система за въздействие. Оскъдната затворническа дажба през невоенната 1933 г. — триста грама, или четиристотин и петдесет през 1945 г. на Лубянка, играта на разрешение или забрана да се носят колети на затворниците от страна на домашните им или на правото им да си купуват нещо от лавката — това се прилага абсолютно към всички, то е универсално. Но има случаи и на по-сурово подлагане на глад: както държат например Чулпеньов цял месец на по сто грама, след което пред него, прекаралия толкова жестока дълга диета, следователят Сокол поставя всеки път канче с апетитно ухаещ борш и половин самун бял хляб, срязан косо (на пръв поглед какво значение има как е срязан? — но Чулпеньов и днес твърди: страшно примамливо бе разрязан) ала не го нагостил нито веднъж. Ах, колко допотопно, феодално, пещерно е всичко това! Единственото ново е, че се прилага в социалистическото общество.

За подобни похвати разказват и други, те са нещо често. Но отново ще се върнем към случая с Чеботарьов, защото при него са съчетани доста неща. Затварят го за цели седемдесет и два часа в следователския кабинет и единственото, което му разрешават, е да ходи до нужника. И нито да яде, нито да пие (пред него има гарафа с вода), нито да спи. В кабинета през цялото време стоят трима следователи. Те работят на три смени. Единият постоянно (и в пълно мълчание, за да не безпокои подследствения) пише нещо, вторият спи на дивана, третият се разхожда и щом Чеботарьов се унесе, започва да го бие. След това те си разменят функциите. (Възможно е самите те заради някаква нередност да са били поставени в казармено положение?) И изведнъж на Чеботарьов му сервират обяд: тлъст украински борш, пържола с пържени картофи и червено вино в кристална гарафа. Чеботарьов, който цял живот е изпитвал отвращение към алкохола, не се докосва до виното, колкото следователите и да настояват (а и твърде много да настояват, също не бива, разваля се играта). След като изчакват да се наобядва, му казват: „А сега подпиши каквото си признал пред двамата свидетели!“ — т.е. онова, което мълчаливо е измислено в присъствието на един спящ и един буден следовател. От първата още страница на Чеботарьов му става ясно, че е бил на „ти“ с всички видни японски генерали и че е получавал от всички тях шпионски задачи. И той започва да зачерква страниците. Пребиват го от бой и го изхвърлят. А другият арестуван с него кавежединец — Благинин, минава през същите митарства, изпива виното и изпаднал в приятно опиянение, подписва, след което го разстрелват. (След тридневен глад и една чаша не е малко! А тук пред него — цяла гарафа.)

27. Побой, неоставящ следи. Обикновено се нанася с гумена палка, с юмруци и с торбички пясък. Много болезнено е, когато те бият по костите, например следователят те рита с ботуша си по пищялите, където костта е почти под кожата. Бригадния командир Карпунич-Бравен го бият двадесет и един дена подред. (Сега разправя: „И след тридесет години главата и всичките ми кости ме болят.“) От онова, което е изпитал на собствения си гръб, и от разкази на други той наброява петдесет и два начина за изтезания. Или ето как още: стягат ти ръцете в специално менгеме — така, че дланите ти да са долепени върху масата — и те удрят с ръба на линийка по ставите на пръстите — как да не завиеш от болки? Да се спираме ли по-специално върху избиването на зъбите? (На Карпунич му избиват осем.)

На секретаря на Карелския областен комитет Г. Куприянов, арестуван през 1949 г., едни от зъбите му са обикновени, те не влизат в сметката, а други — златни. Отначало му дават квитанция, че ги вземат на съхранение. После се опомнят и му вземат квитанцията.

Както знае всеки, ударът с юмрук по слънчевия сплит спира дъха на човек, без да оставя ни най-малки следи. Лефортовският полковник Сидоров, вече след войната, удря както му дойде с галош по висящите мъжки придатъци (футболистите, удряни с топка в слабините, ще оценят този удар). Нищо не може да се сравни с тази болка и обикновено човек губи съзнание от нея. (През 1918 г. московският революционен трибунал съди бившия царски тъмничар Бондар. Като най-ужасен пример за неговата жестокост се посочва в обвинението, че „веднъж ударил някакъв политически затворник толкова силно, че му спукал тъпанчето“ (Н. В. Крыленко. За пятъ лет, стр.16). — Б.а.)

28. В новоросийското НКВД изобретяват машинка за притискане на нокти. По време на преместванията са наблюдавани мнозина новоросийци с окапали нокти.

29. А усмирителната риза?

30. А чупенето на гръбначния стълб? (В същото хабаровско ГПУ, 1933 г,).

31. А заюздването („лястовичката“)? Това е сухановски метод, но не е нещо ново и за архангелския затвор (следователят Ивков, 1940 г.). Слагат ти през устата груба кърпа (заюздват те), а после през гърба връзват краищата й за петите; извит на кълбо, с изпъкнал корем, с пропукващ гръбнак, без вода и храна — опитай се да полежиш така едно-две денонощия.

 

Струва ли си да изреждаме по-нататък? Малко ли има още за изреждане? Какво ли няма да изобретят празните, ситите, безчувствените мъчители?…

Братко мой! Не съди онези, които, изпаднали в такива положения, са се оказали слаби и са подписали нещо излишно…

* * *

Но знаете ли! Не са нужни нито тези изтезания, нито дори най-„леките“ начини, за да изтръгнете показания от повечето хора, за да захапете с железни зъби неподготвените и стремящи се към топлото си огнище агнета. Твърде неравно е съотношението между силите и положенията.

О, в каква нова светлина, изпълнен с опасности — истински африкански джунгли, ни изглежда от следователския кабинет нашият предишен живот! А ние сме го смятали за толкова обикновен!

Вие, А, и вашият приятел, Б, се познавате добре и си имате пълно доверие, при среща си говорите смело за малката и голямата политика. И то на четири очи. И никой не ви подслушва. И вие не доносничите един срещу друг, ни най-малко.

Но ето че вас, А, ви вземат под око, измъкват ви за врата от стадото и ви затварят. И неизвестно защо, може би не без нечий донос срещу вас и не без вашата уплаха за близките ви, и не без малко безсъние, и не без карцерчето, вие решавате да поемете вината върху себе си, но за нищо на света да не издавате други! И в четирите протокола признавате и подписвате, че сте заклет враг на съветската власт, защото сте разказвали вицове за вожда, настоявали сте за втори кандидати за изборите и сте влизали в кабинката, за да зачеркнете единствения кандидат, ала в мастилницата не е имало мастило, а освен това вашият радиоапарат е с шестнадесетметров диапазон и вие сте се мъчили да уловите нещо от заглушаваните западни предавания. Десетте години не ви мърдат, но пък ребрата ви са цели, засега нямате пневмония, никого не сте предали и като че ли сте се отървали леко. И вече разказвате в килията, че навярно следствието ви е към края си.

Друг път! Като се любува на почерка си и без да бърза, следователят започва да попълва протокол № 5. Въпрос: били ли сте близък с Б? Да. Били ли сте откровен с него в политиката? Не, не, не съм му се доверявал. Но вие често сте се срещали? Не много често. Как така не много често? Според показанията на съседите ви само през последния месец той е идвал у вас на тази, тази и тази дата. Идвал ли е? Възможно е. При това са забелязали, че както винаги не сте пили, не сте вдигали шум, разговаряли сте много тихо, не се е чувало в коридора. (Ах, пийте, приятели! Чупете бутилки! Псувайте на висок глас! — това ви прави благонадеждни!) Е, и какво следва от това? Вие също сте го посещавали, веднъж сте казали по телефона: последния път прекарахме толкова хубава вечер. По-късно са ви видели на кръстовището — стояли сте половин час на студа с навъсени лица, с недоволен вид, ето вас, между другото, са ви снимали дори но време на тази среща. (С каква техника разполагат агентите, приятели мои, с каква техника!) И така — за какво сте разговаряли при тези срещи?

За какво ли?!… Това е убийствен въпрос! Първата ви мисъл — забравили сте за какво сте говорили. Нима сте длъжен да помните? Добре де, забравили сте първия си разговор. Но и втория ли? И третия ли? И дори — хубаво прекараната вечер? И на кръстовището? И разговорите си с В? И разговорите си с Г? Не, мислите си вие, „забравих“ не е изход, с това няма да се отървеш. И вашият разтърсен от ареста, зашеметен от страха, размътен от безсънието и глада мозък търси: как да измисли нещо по-правдоподобно и надхитри следователя.

За какво ли?!… Добре ще е, ако сте разговаряли за хокей (при всички случаи тази тема е най-спокойната, приятели!), за жени, дори за науката — тогава може и да го повторите (науката е горе-долу като хокея, само че в наше време всичко в науката е секретно и рискуваш да си изпатиш по Указа за разгласяване). А ако сте говорили наистина за новите арести в града? За колхозите (и то се знае, лоши неща, защото кой ли говори добре за тях)? За снижаването на производствените проценти? Ето, мръщили сте се половин час на кръстовището — за какво сте говорили тогава?

Може би Б е арестуван (следователят твърди, че — да, вече бил дал показания срещу вас, ей сега ще ви направят очна ставка). А може да си седи преспокойно вкъщи, но за разпита не им коства нищо да го измъкнат оттам, за да проверят: за какво сте се мръщили тогава на кръстовището?

Сега вече, със задна дата, вие проумявате: животът е такъв, че всеки път, когато се разделяте, би трябвало да се уговаряте и ясно да помните за какво всъщност сте говорили. Тогава при каквито и да било разпити вашите показания ще съвпаднат. Но вие не сте се договорили. Вие все така не си представяте какви джунгли са това.

Да кажете, че сте се канели да идете за риба? А Б ще каже, че за никаква риба не е ставало дума, а сте говорили за задочното обучение. И няма да облекчите следствието, а още по-силно ще затегнете възела: За какво? За какво? За какво сте разговаряли?

Минава ви мисълта — спасителна или пагубна? — трябва да разкажете нещо колкото се може по-близко до това, което наистина е било (разбира се, с притъпяване на всичко остро и с пропускане на всичко опасно) — нали се твърди, че трябва да лъжеш винаги по-правдоподобно. Дано и Б се досети и разкаже нещо подобно, тогава показанията по нещо ще съвпаднат и ще ви оставят на спокойствие.

След много години ще проумеете, че идеята ви е била съвсем неразумна и че много по-правилно е било да се правите на неправдоподобен пълен глупак: не помня нито ден от живота си, ако щете, убийте ме. Ала не сте спали три денонощия. Едва намирате сили да следите собствената си мисъл и невъзмутимостта на лицето си. И нямате нито минута за размисъл. И неведнъж двама следователи (те обичат да си ходят на гости) са се вкопчили във вас: За какво? За какво сте говорили?

И вие давате показания: говорили сте за колхозите (че не всичко там още е наред, но скоро ще се оправи). Говорили сте за намаляването на разценките… Какво именно? Радвали ли сте се? Но нормални хора не говорят така, пак е неправдоподобно. Значи, за да бъде напълно правдоподобно: пооплакали сте се, че са ви притиснали малко с разценките.

А следователят пише протокола сам, превежда на своя език: при тази наша среща клеветихме политиката на партията и правителството в областта на работната заплата.

И един ден Б ще ви упрекне: ех, заплес такъв, аз им казах, че сме се уточнявали кога да ходим за риба…

Но вие сте искали да излезете по-хитър и по-умен от вашия следовател! Имате бърза, изострена мисъл! Вие сте интелигентен. И сте прекалили.

В „Престъпление и наказание“ Порфирий Петрович прави на Разколников удивително точната забележка, каквато може да направи единствено човек, който сам е играл на криеница: с вас, интелигентите, не си струва и версия да изграждам — вие самички ще си я построите и ще ми я поднесете наготово. Да, така е! Интелигентният човек не може да отговаря с чаровната несвързаност на Чеховия „злосторник“. Той непременно ще се помъчи да построи цялата история, в която го обвиняват, колкото щете лъжливо, но — свързано.

А следователят касапин не се интересува от тази свързаност, а само търси две-три фразички. Той си знае кой колко струва. А ние не сме готови за нищо!…

Просвещават ни и ни готвят от младини за нашата специалност; задълженията ни на граждани; за казармата; как да се грижим за тялото си; как да се държим прилично; дори и да разбираме изящното (е, виж, за това не твърде). Но нито образованието, нито възпитанието, нито опитът изобщо не ни подготвят за най-голямото изпитание в живота: за арестуването за нищо и никакво и за следствието за нищо и никакво. Романите, пиесите, филмите (ех, ако техните автори бяха вкусили от ГУЛАГ-а!) ни изобразяват ония, които срещаме в следователския кабинет, като рицари на истината и човеколюбието, като наши закрилници. За какво ли само не ни четат лекции! И дори задължително ни карат да ги посещаваме! — но никой няма да ти прочете лекция за истинския и разширен смисъл на членовете от Наказателния кодекс, пък и самите кодекси ги няма в библиотеките, не се продават по будките, не попадат в ръцете на безгрижната младеж.

Звучи почти като приказка, че нейде си, през девет царства в десето, подследственият има право на адвокат. Това ще рече в най-тежката минута на борбата да има до себе си един светъл ум, познаващ всичките закони!

Принцип на нашето следствие е още и да лиши подследствения дори от познаването на законите.

Предявява ви се обвинителното заключение (Ето: „Подпишете го.“ — „Не съм съгласен с него.“ — „Подпишете се.“ — „Но аз в нищо не съм се провинил!“)… обвинен сте по член 58–10, част 2, и по 58–11 от Наказателния кодекс на РСФСР. Подпишете се! — Но какво гласят тези членове? Дайте ми да прочета Кодекса! — У мен го няма. — Ами вземете го от началника на отдела! — Той също го няма. Подписвайте се! — Но аз ви моля да ми го покажете! — Не се полага да ви го показваме, той се пише не за вас, а за нас. А и не ви е необходим, ще ви го обясня: тези членове съдържат тъкмо това, в което е вашата вина. А и вие сега ще се подпишете не че сте съгласни, а че сте прочели обвинението и че то ви е предявено.

В една от хартийките изведнъж се мярва ново съчетание от букви: НПК. Заставате нащрек: по какво това НПК се различава от НК? Ако сте издебнали следователя в добро настроение, той ще ви обясни: Наказателно-процесуален кодекс. Как? Значи дори не един, а цели два пълни кодекса си остават неизвестни за вас точно когато по техните правила се е почнала разправата над вас?!

… Оттогава изминаха отначало десет, после петнадесет години. Избуя гъста трева върху гроба на моята младост. Излежах присъдата си и изтърпях дори безсрочното си заточение. И никъде — нито в „културно-възпитателните“ части на лагерите, нито в районните библиотеки, нито дори в средно големите градове, — никъде не видях с очите си, не държах в ръцете си, не можах да купя, да си го набавя и дори да измоля за малко Кодекса на съветското право! А и стотиците мои познати арестанти, минали през следствие и съд, и то не веднъж и дваж, минали през лагерите и заточението — никой от тях не бе виждал и не бе държал в ръце този Кодекс! (Познаващите атмосферата на нашата подозрителност разбират защо не може да поискаш Кодекса в Народния съд или в районния изпълнителен комитет. Вашият интерес към Кодекса би бил необичайно явление: готвите се да извършите някакво престъпление или да заличите следите му!)

И едва когато тези два кодекса вече изживяваха последните дни на своето тридесет и пет годишно съществуване и предстоеше всеки момент да бъдат заменени с нови, едва тогава можах да ги видя — тези две братлета с меки корици, НК и НПК, на един щанд в московското метро (бяха решили да се отърват от тях като от непотребни).

И този път си ги чета с умиление. Например НПК:

Член 136: Следователят няма право да се домогва до показание или признание на обвиняемия чрез насилие или заплаха. (Каква прозорливост!)

Член 111: Следователят е задължен да изясни обстоятелствата — както оправдаващите обвиняемия, така и смекчаващите вината му.

(„Но аз съм установявал съветската власт през Октомври!… Разстрелвал съм Колчак!… Разкулачвал съм!… Реализирал съм за държавата десет милиона рубли икономия!… Раняван съм два пъти през последната война!… Три пъти съм награждаван с орден!…“

„Ние не ви съдим за това! — изхилва ви се в лицето историята чрез следователя. — Каквито и добри дела да сте извършили, то няма връзка със случая.“)

Член 139: Обвиняемият има право да пише показанията си собственоръчно, а в протокола, написан от следователя, да иска внасяне на поправки.

(Ех, де да сме го знаели, когато трябваше! По-точно: де да беше така! Но като милост и винаги напразно молим следователя да пише не „моите гнусни клеветнически измишльотини“, а „моите погрешни изказвания“, не „нашият нелегален склад с оръжие“, а „моят ръждясал нож“.)

О, ако на подследствения преподаваха най-напред тъмничната наука! Ако му разиграваха отначало следствието като репетиция, а вече след това истинското… С повторно арестуваните през 1948 г. не са си позволявали цялата тази следствена игра — тя би била напразна. Но на които им е първица, които нямат опит и знания, те няма и с кого да се посъветват!

Самотата на подследствения! — ето още едно условие за успеха на несправедливото следствие! Върху самотната ограничена свобода трябва да се нахвърли смазващо целият апарат. От мига на арестуването и през целия първи съкрушаващ период на следствието арестуваният трябва по идея да бъде самичък: в килията, в коридора, на стълбището, в кабинетите — никъде не бива да се среща със себеподобни, в ничия усмивка, в ничий поглед не бива да прочете съчувствие, съвет, подкрепа. Органите правят всичко възможно, за да закрият за него бъдещето и да преиначат настоящето: да го заблудят, че приятелите и близките му са арестувани и веществените доказателства — намерени. Да преувеличат своите възможности за разправа с него или близките му или пък своите права за опрощаване (каквито Органите изобщо нямат). Да свържат искреността на „разкаянието“ със смекчаването на присъдата и лагерния режим (такава връзка никога не е съществувала). За краткото време, докато арестуваният е потресен, измъчен и невменяем, да получат от него колкото се може по-непоправими показания, да забъркат колкото се може повече в нищо невиновни хора (някои падат духом до такава степен, че дори молят да не им четат на глас протоколите, нямат сили за това, а само да им дават да подписват и да подписват) — и едва тогава да го прехвърлят от единичната в голямата килия, където той със закъсняло отчаяние ще открие и отчете своите грешки.

Как да не сбъркаш в този двубой? Кой не би сбъркал?

Казахме „по идея да бъде самичък“. Ала в претъпканите затвори на 1937 г. (че и на четиридесет и пета) този идеален принцип току-що арестуваният да се държи в пълна изолация не може да бъде спазен. Почти от първите часове той се озовава в гъсто населената обща килия.

Но това пък си има и своите достойнства, компенсиращи недостатъците. Претъпканата килия не само заменя тесния единичен бокс, но играе ролята на първокласно изтезание, толкова по-ценно, понеже продължава цели денонощия и седмици — и без никакви усилия от страна на следователите: арестуваните взаимно се измъчват. В килията натъпкват толкова арестувани, че не всеки успява да си намери местенце на пода, хората ходят един връз друг и дори изобщо не могат да се движат, а седят върху краката на околните. Така например през 1945 г. в кишиневските КПЗ (килии за предварително задържане) напъхват в единичните килии по осемнадесет човека, в Луганск през 1937-а по петнадесет^[15], а Иванов-Разумник през 1938-а лежи в стандартна бутирска килия, предназначена за двадесет и пет души, със сто и четиридесет. Той много сполучливо описва бита в затворническата килия през 1937–1938 г. Тоалетните са толкова препълнени, че ги извеждат по нужда само веднъж в денонощието и понякога дори нощем, както и за разходката! В Лубянския приемателен „кучкарник“ той пресмята, че по цели седмици се случва трима души да делят един квадратен метър от пода (преценете как бихте се настанили!).^[16] В кучкарниците няма прозорци или вентилация, от телата и дишането температурата се покачва до четиридесет — четиридесет и пет градуса, всички седят само по долни гащи (подлагат зимните си дрехи отдолу), голите им тела са плътно прилепени и от чуждата пот кожата хваща екзема. Така прекарват по цели седмици, лишени от въздух и вода (ако не се смятат чорбата и чаят сутрин).

През същата година в Бутирки току-що арестуваните (вече обработени в банята и боксовете) седят по няколко денонощия върху стъпалата на стълбището в очакване тръгващите етапи да освободят килиите. Т-в е лежал в Бутирки седем години преди това — през 1931 г. Той разправя: всичко сме натъпкали под наровете, лежим върху асфалтовия под. Аз лежах седем години по-късно, през 1945-а, и при мен беше така. А наскоро получих от М.К.Б-ч ценно лично свидетелство за бутирската тъпканица през 1918 г.: през октомври същата година (втория месец на червения терор) е толкова претъпкано, че дори пералното помещение е пригодено за женска килия, в която натикват седемдесет жени! А и кога ли Бутирки са били празни?

Ако при това ходиш по нужда само в кофата (или напротив — тя се внася само в определено време, както се практикува в някои сибирски затвори); ако се хранят по четирима от една паница — един я държи върху коленете си; ако час по час измъкват някого на разпит, а другиго вкарват премазан от бой, измъчен от безсъние и сломен; ако видът на тези изтерзани хора убеждава по-добре от всякакви следователски заплахи; ако за тези, които по цели месеци не ги повикват, вече всяка смърт и всякакъв лагер им се струват за предпочитане — ами че тогава може би всичко това напълно заменя теоретичното идеално уединение? А и в такава една тъпканица невинаги ще се решиш да разкриеш душата си пред някого, невинаги ще намериш с кого да се посъветваш. И по-скоро ще повярваш на изтезанията и побоите не когато следователят те заплашва, а когато хората ти показват сами белезите си.

Пак от пострадали научаваш, че ти се прави клизма със сол през гърлото и след това се мъчиш цяло денонощие от жажда (Карпунич). Или пък ти натъркват гърба до кръв с ренде и после го намазват с терпентин. Бригадният командир Рудолф Пинцов опитва и едното, и другото, че му натикват и игли под ноктите, наливат го с вода до пръсване — само и само да подпише протокола с признанието, че на октомврийския парад искал да насочи танковата си бригада срещу правителството^[17]. А от Александров, бившия завеждащ художествения отдел на Общоруското дружество за културни връзки с чужбина — той все се накланя със счупения си гръбначен стълб на една страна и не може да сдържи сълзите си, — научаваш как бие (през 1948 г.) самият Абакумов.

Да, да, самият министър на Държавна сигурност Абакумов ни най-малко не се гнуси от тази черна работа (Суворов на предната линия!), няма нищо против да вземе понякога гумената палка. С още по-голямо удоволствие бие неговият заместник Рюмин. Прави го в Сухановка в „генералския“ следователски кабинет. Кабинетът е облицован с орехова ламперия, по прозорците и вратите има копринени завеси, на пода — голям персийски килим. За да не се повреди тази красота, върху килима се постила за изтезавания мръсна пътечка с петна от кръв. „Така — учтиво се обръща Рюмин, като поглежда гумената си палка с диаметър четири сантиметра, — вие достойно издържахте изпитанието с безсънието. — Александър Долган успява с хитрост да издържи цял месец без сън: спял изправен. — Този път ще опитаме с палката. При нас никой не издържа повече от два-три сеанса. Свалете си панталоните и легнете на пътечката.“ Полковникът сяда върху гърба на изтезавания. Долган се кани да брои ударите. Той още не знае какво е удар с гумена палка по седалищния нерв, ако седалището е отслабнало от дългото гладуване. Болката отеква не в мястото на удара — цепи се главата ти. Още след първия удар изтезаваният обезумява от болка, чупи ноктите си в пътечката. Рюмин удря и се мъчи да улучва точно. Полковникът го притиска отгоре с грамадното си тяло — достойно с трите си големи звезди на пагона да асистира на всесилния Рюмин! (След сеанса пребитият не може да върви, никой не го носи, а го влачат по пода. Седалището скоро подпухва до такава степен, че не се побира в панталоните, а същевременно не са останали почти никакви белези. Следва продължително стомашно разстройство и докато клечи над кофата в единичната си килия, Долган се превива от смях. Предстои му още и втори, и трети сеанс, кожата му ще се напука; в настървението си Рюмин ще почне да го бие в корема, ще пробие перитонеума и червата му ще изскочат във вид на огромна кила, след което ще го отнесат в Бутирската болница с перитонит и временно ще се прекъснат инквизиторските опити да го накарат да извърши подлост.)

Ето как могат да докарат всекиго до смърт! След всичко това ви се струва просто бащинска милувка, когато кишиневският следовател Данилов бие свещеника отец Виктор Шиповалников с ръжен по врата и го влачи за косата. (Свещениците е удобно да бъдат влачени така; а другите пък — за брадите, тътрят ги от единия до другия край на кабинета. А Рихард Ахолу — финландски червеногвардеец, участник в залавянето на Сидни Рейли и командир на рота при потушаването на Кронщатското въстание, го окачват на големите му мустаци — ту за единия, ту за другия, и го държат така по десет минути, без да опира крака до пода.)

Но най-страшното, което могат да направят с теб, е да ти свалят дрехите под кръста, да те сложат по гръб на пода с разтворени крака, върху които, хванали те за ръцете, да седнат помагачите (от прославения сержантски състав), а следователят — случва се да бъде и жена — да застане между разтворените ти крака и с върха на обувката (на дамската обувка) постепенно, равномерно и все по-силно да премазва върху пода това, което те е правело някога мъж, да те гледа в очите и да повтаря, да повтаря своите въпроси или предложения за предателство. Ако не те натиснат преждевременно малко по-силно, ще разполагаш с още петнадесет секунди, за да извикаш, че всичко ще си признаеш, че си готов да предадеш и ония двадесет души, които искат от теб, или да оклеветиш в печата всяка своя светиня…

И да те съди Бог, не хората…

— Няма изход! Всичко трябва да си признаете! — шепнат вкараните в килията провокатори.

— Налага се — за да запазите здравето си! — твърдят трезвите хора.

— Зъбите ти после няма да се върнат обратно — кима ти този, който вече ги няма.

— И да признаваш, и да не признаваш, пак ще те осъдят — заключават онези, които са прозрели същността.

— Които не подписват, ги разстрелват! — пророкува още някой от ъгъла. — За да си отмъстят. За да не оставят следи как се е водело следствието.

— Умреш ли пък в кабинета, ще съобщят на близките ти: лагер без право на кореспонденция. Иди, че търси.

А ако си от ортодоксите, ще се присламчи до теб друг ортодокс и като се оглежда враждебно, за да не го чуят непосветените, ще почне да те увещава разпалено в ухото:

— Наш дълг е да подкрепяме съветското следствие. Обстановката е бойна. Ние сме си виновни: бяхме много мекушави и позволихме да се развъди този мухъл в страната. Води се жестока тайна война. Дори тук около нас — не чуваш ли как се изказват враговете? Партията не е длъжна да се отчита пред всекиго от нас — защо тъй и защо инак. Щом го искат — значи трябва да подписваме.

И още един ортодокс се приближава до тебе:

— Аз подписах срещу тридесет и пет души, срещу всички свои познати. И вас ви съветвам: пишете колкото се може повече фамилни имена, повлечете след себе си колкото се може повече хора! Тогава ще стане ясно, че това е нелепост, и всички ни ще пуснат.

А на Органите именно това е нужно! Съзнателността на Ортодокса и целите на НКВД съвпадат. НКВД има нужда тъкмо от стреловидно ветрило от имена, от такова разширено тяхно възпроизводство. Те са също признак за качествената работа на Органите, тези колчета за мятане на нови примки. „Съучастници! Съучастници! Съмишленици!“ — изтръгват от устата на всички. (Разправят, че Р. Ралов назовал като свой съучастник кардинал Ришелъо, писали го в протокола — и до реабилитационния разпит през 1956 г. това не учудва никого.)

Но тъкмо е станало дума за ортодоксите. За такава чистка е нужен Сталин, разбира се, но е нужна и такава партия; повечето от намиращите се на власт, чак до момента на собственото им задържане, безжалостно арестуват другите, послушно унищожават всеки довчерашен свой приятел или съратник. И всички големи болшевики, увенчани днес с ореола на мъченици, успяват да бъдат и палачи на други болшевики (без да броим как преди това всички те са палачи на безпартийните). Може би смисълът на 1937 г. е именно в това да се види колко малко струва целият техен светоглед, с който те толкова се перчеха, преобръщаха Русия, разгромяваха нейните твърдини, потъпкваха нейните светини — Русия, където самите тях такава разправа никога не ги е заплашвала. Жертвите на болшевиките от 1918 до 1936 г. никога не са се държали толкова жалко, както болшевишките ръководители, когато бурята застига и тях. Ако вземем подробно да проследяваме цялата история на арестите и процесите през 1936–1938 г., ще изпитаме отвращение не само към Сталин и неговите помощници, но и към унизително-отвратителните подсъдими, ще изпитаме погнуса към тяхната душевна низост след предишната им гордост и непримиримост.

…И как? Как да издържиш ти — обзетият от болка, слабият, с твоите живи привързаности, ти, неподготвеният?…

Какво е необходимо, за да бъдеш по-силен от следователя и от цялата тази клопка?

Трябва да влезеш в тъмницата, без да трепериш за дотогавашния си топъл живот. Трябва да си кажеш на прага й: животът свърши, е, малко по-рано, но какво да се прави. Няма да се върна никога повече на свобода. Обречен съм на гибел — сега или малко по-късно, но по-късно ще бъде дори по-тежко, затова по-добре по-рано. Вече не притежавам имущество. Близките ми са мъртви за мен — и аз съм мъртъв за тях. От днес нататък моето тяло е безполезно, чуждо за мен. Само духът и съвестта ми остават скъпи и важни за мен.

Пред такъв арестант следствието трепва!

Побеждава само този, който се отрича от всичко!

Но как да превърнеш своето тяло в камък?

От членовете на бердяевския кръжец например успяват да направят марионетки за съда, но от самия Бердяев — не. Искат да го въвлекат в процеса, арестуват го на два пъти, водят го (1922 г.) на нощен разпит при Дзержински, там присъствува и Каменев (значи също няма нищо против идеологическата борба чрез ЧК). Но Бердяев не се унижава, не моли за милост, а излага твърдо религиозните и нравствените си принципи, според които не приема установената в Русия власт — и не само го признават за безполезен пред съда, но го и освобождават. Защитил е становището си човекът!

Н. Столярова си спомня за една старица, нейна съседка по нар в Бутирки през 1937 г. Водят я на разпит всяка нощ. Две години преди това при нея в Москва пътьом се отбива да пренощува избягалият от заточение бивш митрополит. „Само че не е бивш, а настоящ! Вярно е, имах честта да го приема.“ — „Така, добре. А при кого се канеше да замине от Москва?“ — „Знам, но няма да ви кажа!“ (Митрополитът чрез цяла верига от вярващи успява да избяга във Финландия.) Следователите се сменят и се събират на групи, размахват юмруци пред бабичката, но тя си знае своето: „Нищо няма да измъкнете от мен, ако щете, режете ме на парчета. Страх ви е от началството, страх ви е един от друг, страх ви е дори да ме убиете («да не изтърват нишката»). А мен не ме е страх от нищо! Ако трябва, още сега ще се явя пред Господа да отговарям!“

Има, има и такива през тридесет и седма, които не се връщат в килията за вещите си, след като ги извеждат за разпит. Такива, които предпочитат смъртта, но не подписват нищо срещу други хора.

Не че историята на руските революционери ни е дала по-добри примери за твърдост. Но просто не може да става сравнение, защото нашите революционери никога не са помирисвали истинско добро следствие с петдесет и два похвата.

Шишковски не е изтезавал Радишчев. И Радишчев, според правилата на времето, знае прекрасно, че синовете му ще си останат гвардейски офицери и никой не ще съсипе живота им. И че никой няма да конфискува родовото му имение. И въпреки това по време на краткото двуседмично следствие този именит човек се отрича от убежденията си, от книгите си и моли за пощада.

Николай I не прибягва до зверството да арестува жените на декабристите, да ги кара да крещят в съседния кабинет или да подлага на изтезания самите декабристи — той не се нуждае от такова нещо. Следствието по делото на декабристите е съвсем свободно, дори им дават в затвора да обмислят предварително въпросите си. Нито един от тях не говори след това за недобросъвестно тълкуване на отговорите. Не се иска сметка от „знаещите за подготвяния метеж, но необадили за него“. Още по-малко пък пада подозрение върху близките на осъдените (излиза специален манифест). И всички войници, въвлечени в метежа, са, естествено, помилвани. Но дори Рилеев „отговаря обширно, откровено, без нищо да скрива“. Дори Пестел изплюва камъчето и назовава своите другари (намиращи се на свобода), на които е възложил да заровят „Русская правда“, посочва и мястото за заравянето. Малко са тия като Лунин, които демонстрират неуважението и презрението си към следствената комисия. Повечето се държат бездарно, топят се един друг, мнозина се унижават да молят за прошка! Завалишин стоварва всичко върху Рилеев. Е. П. Оболенски и С. П. Трубецкой побързват да оклеветят Грибоедов — на което дори Николай I не вярва.

В своите „Изповеди“ Бакунин се унижава и се самооплюва пред Николай I и по този начин се отървава от смъртното наказание. Нищожност на духа ли? Или революционна хитрост?

На пръв поглед — колко жертвоготовни трябва да са хората, нагърбили се да убият Александър II! Нали са знаели какъв риск поемат? Но ето че Гриневицки споделя участта на царя, а Рисаков остава жив и попада в ръцете на следствието. И още същия ден той вече разкрива конспиративните квартири и участниците в заговора, от страх за своя млад живот бърза да съобщи на правителството повече сведения, отколкото то очаква! Задавя се от разкаяние, предлага да „разобличи всички тайни на анархистите“.

В края на миналия и началото на този век офицерът от жандармерията тутакси оттегля въпроса си, ако подследственият го намира за неуместен или навлизащ в областта на интимното. Когато в Крести през 1938 г. нанасят на стария политкаторжник Зеленски удари с шомполи, снели му преди това гащите като на хлапак, той се разплаква в килията: „Царският следовател не смееше да ми говори дори на «ти»!“ Или друг пример: от едно съвременно изследване^[18] научаваме, че у жандармите попада ръкописът на Лениновата статия „За какво мислят нашите министри?“, но те не съумяват да се доберат чрез нея до автора: „На разпита жандармите, както и трябва да се очаква (тук и по-нататък курсивът мой — А.С.), не научават почти нищо от Ванеев (студент — А.С.). Съобщава им всичко на всичко, че «намерените у него ръкописи му са донесени за съхраняване няколко дни преди обиска във вързоп от едно лице, което той не желае да назове…» На следователя не оставало нищо (Как? А краката в ледена вода до глезените? А солената клизма? А палката на Рюмин?…), освен да подложи ръкописа на… експертиза.“

Така нищо и не откриват. Пересветов, който, струва ми се, също прекарва няколко годинки по лагерите, лесно може да изреди похватите, оставащи на разположение на следователя, ако пред него е човекът, съхраняващ статията „За какво мислят нашите министри?“

Но, както пише С. П. Мелгунов: „…онова бе царската тъмница, о бозе почившата тъмница, за която на политическите затворници сега им остава да си спомнят с почти радостно чувство.“^[19]

Тук имаме напредък в представите, вече нова мярка. Както чумаците^[20] от времето преди Гогол не биха възприели скоростите на реактивните самолети, така и тези, които не са преминали през приемателната месомелачка на ГУЛАГ, не биха могли да обхванат истинските възможности на следствието.

В „Известия“ от 24.5.1959 г. четем: Юлия Румянцева е отведена във вътрешния затвор на нацистки лагер, за да разберат къде е нейният съпруг, избягал от същия лагер. Тя знае, но отказва да отговори! За несведущия читател това е пример за героизъм. За читателя с горчиво гулаговско минало това е образец на следователска некадърност: Юлия не умира от изтезания и не е докарана до умопомрачение, а просто след един месец е пусната жива и здрава.

* * *

Всички тези мисли, че трябва да станеш като камък, ми бяха още напълно неизвестни. Бях не само неподготвен да прережа топлите връзки със света, но още дълго ме ядеше отвътре, че са ми отнели при ареста стотиците ми трофейни моливи „Фабер“. По-късно от затворническата дистанция съм се връщал към своето следствие и не съм намирал основания да се гордея с него. Разбира се, можех да се държа по-твърдо и вероятно да се отърва по-лесно. През първите седмици ме бяха обзели някакво умопомрачение и апатия. И ако не ме гризе в спомените ми някакво разкаяние, то е, слава Богу, защото никого не предадох. А съм бил близо до това.

Нашето (с моя съидейник Николай Виткевич) попадане в затвора носеше хлапашки характер, макар да бяхме вече фронтови офицери. Пишехме си с него по време на войната между два участъка на фронта и въпреки военната цензура нямахме търпение почти откровено да излагаме в писмата своите политически възмущения и хули, с които обсипвахме най-Мъдрия от Мъдрите, прозрачно закодиран от нас от Баща на Орач. (Когато по-късно по затворите си разказвах историята, предизвиквах с нашата наивност само смях и учудване. Казваха ми, че не били срещали в живота такива будали. И аз се убедих в това. Веднъж, когато четох изследването за делото на Александър Улянов, узнах, че са ги хванали по същия начин — по непредпазливата им кореспонденция, и само това е спасило на 1 март 1887 г. живота на Александър III.)

Участникът в групата Андреюшкин изпраща до свой приятел в Харков откровено писмо: „… твърдо вярвам, че (у нас) ще има най-безпощаден терор, и то в най-близко време… Червеният терор е любимата ми Тема… Безпокоя се за моя получател (той вече не за пръв път пише подобни писма! — А.С.)… ако той такова, мен също да ме таковат, а не е желателно, защото ще повлека след себе си доста полезни хора…“ И пет седмици продължава спокойно издирването по това писмо — от Харков, за да се разбере кой го е писал до Петербург. Фамилното име на Андреюшкин е установено едва на 28 февруари — и на 1 март атентаторите вече с бомбите им, са арестувани на Невския проспект преди самото покушение!

Кабинетът на моя следовател И. И. Езепов бе висок, просторен и светъл, с огромен прозорец (застрахователното дружество „Русия“ е строено не за изтезания) и за да се ползува петметровата му височина, бяха окачили четириметров вертикален, в цял ръст, портрет на могъщия Властител, към когото аз, песъчинката, бях изразил своята омраза. От време на време следователят заставаше пред него и се впускаше в театрални уверения: „Готови сме да дадем живота си за него! Готови сме да легнем под танковете за него!“ Пред това почти олтарно величие на портрета моето бръщолевене за някакъв пречистен ленинизъм изглеждаше жалко и аз, кощунственият хулител, бях достоен само за смърт.

Съдържанието на нашите писма беше такова, че даваше по онова време сериозен материал да ни осъдят и двамата; от момента, когато са почнали да се събират върху масата на цензурните оперативници, моята съдба и съдбата на Виткевич са били решени, просто са ни оставили да си довоюваме, за да донесем полза. Но по-безпощадното е, че вече година всеки от нас носеше неотлъчно в полевата си чанта по един екземпляр от „Резолюция 1“, която съставихме при една от фронтовите ни срещи, за да я пази при всички обстоятелства. Тази „резолюция“ беше енергична стегната критика срещу цялата система на измама и потисничество в нашата страна и както се полага на една политическа програма, набелязваше по какъв начин да се поправи държавният живот. Накрая завършваше с фразата: „Изпълнението на всички тези задачи е невъзможно без организация.“ Дори без всякакво следователско престараване това бе документ, зараждащ нова партия. Че на всичко отгоре в писмата ни имаше и такива бисери — как след победата ще водим „война след войната“. Така че моят следовател бе облекчен от необходимостта да измисля нещо за мен и се мъчеше само да хване на въдицата всички, на които аз някога съм писал или които някога са ми писали, както и да разбере няма ли нашата младежка група някакъв по-зрял ръководител. Аз дръзко и почти демонстративно изказвах в писмата си до мои връстници и връстнички бунтовни мисли — а приятелите ми, кой знае защо, продължаваха да ми отговарят! И дори в своите отговори също си позволяваха подозрителни изрази.^[21] И сега Езепов искаше от мен, подобно на Порфирий Петрович^[22], да му обясня всичко това свързано: след като сме си позволявали да се изразяваме така в цензурираните си писма, какво ли пък сме могли да си кажем на четири очи? Не можех да го убедя, че всички тези резки изказвания бяха намерили място само в писмата ни. Но ето че с помътнения си мозък сега трябваше да изплета нещо твърде правдоподобно за срещите ми с приятелите (такива срещи се споменаваха в писмата), което да се връзва с написаното, да бъде на самия гребен на политиката — и все пак да не попада под Наказателния кодекс. Че и всички тези обяснения да се избълват на един дъх от устата ми и да убедят и най-обиграния следовател недвусмислено в моята наивност, незначителност и крайна откровеност. А и — което е най-важното — да отклоня моя ленив следовател от намерението да се разтършува в проклетия багаж, който бях донесъл в проклетия си куфар — четири бележника с фронтовите ми дневници, изписани ситно-ситно, на места вече нечетливо, с блед твърд молив. Тези дневници бяха моята претенция да стана писател. Не вярвах в силата на нашата удивителна памет и през всичките години на войната се мъчех да записвам всичко, което виждах (това е още половин беда!), и всичко, което чувах от хората. Несъобразително привеждах там от начало до край разказите на своите другари от полка — за колективизацията, за глада в Украйна, за тридесет и седма година, и понеже исках да съм точен и не бях имал още вземане-даване с НКВД, прозрачно посочвах източника на тези разкази. От самото ми арестуване, когато оперативните служители наблъскаха тези дневници в куфара ми, запечатани с червен восък, и ми наредиха да го нося до Москва — сърцето ми го стягаха нажежени клещи. И ето че всички тези разкази, толкова естествени там, на предната линия, пред лицето на смъртта, сега бяха стигнали до подножието на четириметровия кабинетен Сталин — и предвещаваха сурова участ на моите чисти, мъжествени и бунтовни полкови другари.

Тези дневници ме потискаха повече от всичко на следствието. И за да отклоня следователя от желанието да се поблъска с тях и да измъкне оттам жилото на свободното фронтово племе, аз, колкото трябваше, се разкайвах и колкото трябваше, проглеждах за своите политически заблуди. Изнемогвах от това ходене по острието на бръснача — докато не видях, че никого не водят при мен на очна ставка; докато не се появиха явни признаци за края на следствието; докато на четвъртия месец всички мои тетрадки с фронтовите дневници не полетяха в адското гърло на лубянската пещ, докато не се разхвърча на червени парцали още един погинал в Русия роман и не полетяха като черни пеперуди сажди от най-високия комин.

Разхождахме се под този комин — в бетонната кутийка, върху покрива на Болшая Лубянка, на равнището на шестия етаж. Но дори над шестия етаж стените се издигаха три човешки боя. В ушите си чувахме Москва — надсвирването на автомобилните клаксони. А виждахме само този комин, часовоя на кулата на седмия етаж и нещастния къс от Божието небе, което се бе паднало да се простира над Лубянка.

О, тези сажди! Те непрекъснато падаха през тоя първи следвоенен май. Бяха толкова много при всяка наша разходка, че решихме помежду си: Лубянка изгаря архивите си, насъбрани от памтивека. Моят унищожен дневник бе само минутна струйка в този черен дим. И си спомнях студеното слънчево утро през март, когато седях веднъж при следователя. Той ми задаваше обичайните груби въпроси; записваше изопачено думите ми. Слънцето блещукаше в стапящите се ледени шарки на огромния прозорец, през който ми идеше да скоча — поне в смъртта да зърна за миг Москва, да стана на пита от петия етаж върху паважа както в детството ми моят непознат предшественик, който скочил в Ростов на Дон (от „Тридесет и трета“). През размразените от леда бразди върху стъклото на прозореца се виждаха московските покриви и над тях весели пушеци. Но аз гледах не натам, гледах камарата ръкописи, запълнила догоре средата на полупразния тридесетметров кабинет, току-що стоварена, още несортирана. В тетрадки, в папки, в саморъчни подвързии, на вързани и невързани връзки и просто на отделни листове лежаха като надгробна могила на погребания човешки дух ръкописи и тази могила с конусовидната си височина се издигаше високо над следователската маса, като едва не закриваше от мен самия следовател. И изпитах братска жал към труда на този неизвестен ми човек, когото бяха арестували предишната нощ, а плодовете на обиска си бяха изтърсили на сутринта върху паркетния под на инквизиционния кабинет, пред краката на четириметровия Сталин. Седях и гадаех: чий ли необикновен живот са докарали през нощта за изтезаване, за гавра и накрая за изгаряне?

О, колко замисли и творчески усилия са погинали в това здание — цяла изчезнала култура! О, сажди, сажди от лубянските комини! Но най-обидното е, че потомците ще сметнат нашето поколение за по-глупаво, по-бездарно и по-безсловесно, отколкото е било в действителност!…

* * *

За да прокараме права линия, е достатъчно да отбележим всичко на всичко две точки.

През 1920 г., както си спомня Еренбург, ЧК поставя пред него въпроса така: „Докажете, че не сте агент на Врангел.“

А през 1950-а един от видните полковници на МГБ, Фома Фомич Железов, обявява на арестуваните: „Няма да се мъчим да доказваме вината му (на подследствения). Нека той ни докаже, че не е имал враждебни намерения.“

И върху тази людоедски елементарна права се нанизват безчетните спомени на милиони!

Какво ускоряване и опростяване на следствието, неизвестни дотогава на човечеството! Органите изобщо се отказват от труда да търсят доказателства! Хванатото зайче, треперещо и бледо, лишено от правото да пише на когото и да било, да позвъни по телефона, да получи нещо от външни хора, лишено от сън, храна, хартия, молив и дори от копчетата си, сложени върху голата табуретка в ъгъла на кабинета, трябва самичко да издири и поднесе на безделника следовател доказателства, че не е имало враждебни намерения! И ако не може да ги представи (а откъде ли и би могло да ги изнамери?), потвърждава пред следствието приблизителните доказателства за своята виновност!

Знам случай, когато един старец, прекарал в немски плен, все пак съумява, докато седи на голата табуретка и разперва босите си пръсти, да докаже на своето чудовище следовател, че не е изменил на родината и дори не е имал такова намерение! Скандален случай! И какво, освободили ли са го? Друг път! — разказваше ми той в Бутирки, а не на Тверския булевард. Към основния следовател тогава се присъединява втори, те прекарват със стареца кротко вечерта в спомени, а след това двамата подписват свидетелски показания, че същата вечер гладният и капнал за сън стар човек водил пред тях антисъветска агитация! Той им говори простодушно, но те не го слушат простодушно! Предават стария човек на трети следовател, който снема от него неоснователното обвинение в измяна на родината, но старателно му лепва същата десетка за антисъветска агитация по време на следствието.

Престанало да бъде търсене на истината, следствието в трудните случаи се превръща от самите следователи в отбиване на задължението на палачи, в леките — просто в прекарване на времето, в основание за получаване на заплата.

А леки случаи има винаги — дори през прословутата 1937 г. Бородко например е обвинен, че шестнадесет години преди това е посетил родителите си в Полша, без да има задграничен паспорт (а баща му и майка му живеели на десетина километра от него, но дипломатите отстъпили с подписа си Белорусия на Полша, а през 1921 г. хората не били свикнали и още си ходели на гости както преди). Следствието трае половин час: Ходил ли си? — Ходих. — Как? — Ами че с кон. — На ти тогава десет години КРД (КонтраРеволюционна Дейност).

Но такава експресивност намирисва на стахановски темпове, които не намират последователи сред сините фуражки. По Процесуалния кодекс за всяко следствие се полагат два месеца, а при затруднения се разрешава да се иска от прокурорите отсрочка на няколко пъти по още един месец (и прокурорите, естествено, отказват). Че нали е глупаво да си похабяваш здравето, без да се възползуваш от тези отсрочки и, според заводския израз, да си вдигаш сам нормите. Престарали се с крясъците и юмруците през първата ударна седмица на всяко следствие, поизчерпали волята и характера си (според Вишински), следователите са заинтересовани да протакат колкото се може повече следствието, за да се занимават предимно със стари, спокойни дела и с по-малко нови. Просто се смята за неприлично да приключиш едно политическо следствие за два месеца.

Държавната система наказва сама себе си за своята недоверчивост и липса на гъвкавост. Дори на елитните си кадри не се доверява; навярно и тях самите кара да се разписват в началото и края на работното време, а що се отнася до арестантите, извикани за следствие — на всяка цена, за контрол. Какво им остава на следователите, за да си подсигурят счетоводните начисления? Да викнат някой от своите подследствени, да го накарат да седне в ъгъла, да му зададат някой заплашителен въпрос, а самите те, забравили за него, дълго да четат вестника, да си пишат конспекта за политпросветата или лични писма, да си ходят на гости (като оставят на свое място за цербери конвоите). И както си бъбри кротко на дивана с отбилия се при него колега, следователят понякога се опомня, поглежда застрашително подследствения и изтърсва:

— Виж го ти него, проклетника! Ама че мръсник! Ама нищо, ще се намерят и за него девет грама!

Моят следовател използуваше често и телефона. Например позвъни на жена си вкъщи и като ме стрелка с очи, й казва, че днес ще води цялата нощ разпити, така че да не го чака до сутринта (а сърцето ми изтръпва: значи ще ме държи цяла нощ!). Но веднага след това набира телефона на любовницата си и в мъркащи тонове се договаря да прекара нощта при нея (ех, ще поспим! — олеква ми на сърцето).

Така безпорочната система се смекчава само от пороците на своите изпълнители.

Други пък, по-любознателни следователи, обичат да използуват такива „празни“ разпити за разширяване на жизнения си опит: разпитват подследствения за фронта (за същите тези немски танкове, под които не са имали време да легнат); за обичаите в европейските и презокеанските страни, които е посещавал; за тамошните магазини и стоки; особено пък за обичаите в чуждестранните бардаци и за разни истории с жени.

Според Процесуалния кодекс прокурорът трябва да следи неотстъпчиво за нормалния ход на всяко следствие. Но никой в наше време не го е виждал с очите си, докато не настъпи тъй нареченият разпит при прокурора, означаващ, че следствието е наближило края си. Бях отведен на такъв разпит и аз.

Подполковник Котов — спокоен, сит, безличен блондин, нито лош, нито добър, изобщо никакъв — седеше зад бюрото си и преглеждаше с прозявка за пръв път папката с моето дело. Петнадесетина минути продължи и пред мен да я прехвърля мълчаливо (разпитът бе неизбежен и също се регистрираше, тъй че нямаше смисъл да преглежда папката в друго нерегистриращо се време, а на всичко отгоре да обременява паметта си с подробности още няколко часа). Мисля, че той не можа да види нищо свързано там. После вдигна безразличен поглед към стената и отпуснато попита дали имам да добавя нещо към своите показания.

Би трябвало да ме попита: имам ли някакви претенции към хода на делото? Не е ли упражнено насилие над волята ми, не са ли допуснати нарушения на законността? Но прокурорите отдавна бяха престанали да задават такива въпроси. А и каква полза да ти ги задават? Цялата тази сграда, хилядите стаи на министерството и петте му хиляди следствени сгради, вагони, пещери и землянки, пръснати по целия Съюз, тъкмо това и вършеха — да нарушават законността, така че едва ли ние с него можехме да променим нещо. Пък и всички що-годе висшестоящи прокурори заемаха своите постове със съгласието на същата тази Държавна сигурност, която… трябваше да контролират.

Неговата вялост и миролюбието му, и умората от тези безкрайни глупави дела някак си ми се предадоха. И аз не повдигнах пред него въпросите за истината. Помолих само за поправката на една безсмислица: по делото бяхме обвинявани двама, но водеха следствието ни поотделно (моето в Москва, на приятеля ми — на фронта), по такъв начин аз се водех по делото като един човек, а ме обвиняваха по единадесети параграф, т.е. като група. Логично го помолих да снеме тази добавка на единадесети параграф.

Той попрелисти още четири-пет минути папката, явно не намери там нашата организация, но все едно въздъхна, разпери ръце и каза:

— Какво да правим? Един човек е човек, а двама души са хора.

И натисна звънеца, за да ме отведат.

Скоро след това, по късна доба в късния май, в същия прокурорски кабинет с претенциозен бронзов часовник върху мраморната плоча на камината, ме извика моят следовател за „двеста и шест“ — така по члена на НПК се наричаше процедурата по преглеждането на делото от същия подследствен и вземането на последния му подпис. Без ни най-малко да се съмнява, че ще получи подписа ми, следователят вече бе седнал и тракаше на машината обвинителното заключение.

Отворих дебелата папка и още на вътрешната страна на корицата в напечатания текст прочетох нещо поразително: че в хода на следствието съм имал, оказва се, правото да внасям писмени жалби срещу неправилно водене на следствието и че следователят е задължен да подшива към делото хронологично тези мои жалби! В хода на следствието! А не след приключването му…

Уви, за такова право не знаеше нито един от хилядите арестанти, с които по-късно лежах.

Запрелиствах по-нататък. Видях фотокопия от моите писма и напълно изопаченото тълкуване на техния смисъл от неизвестни коментатори (от рода на капитан Либин). Видях и хиперболизираната лъжа, в каквато капитан Езепов бе оформил моите предпазливи показания.

— Не съм съгласен. Вие сте водили неправилно следствието — не твърде решително казах аз.

— Няма как, ще почнем всичко отначало! — зловещо стисна той устни. — Ще те натикаме, където държим полицаите.

И дори се пресегна да вземе като че ли от мен тома с „делото“. (Аз мигом го затиснах с пръст.)

Светеше златисто залязващо слънце някъде през прозорците на петия етаж на Лубянка. Беше май. Прозорците на кабинета, както всички външни прозорци на министерството, бяха плътно затворени, дори залепени като за през зимата — та пролетното ухание и цъфтежът да не проникнат в тези тайни стаи. Бронзовият часовник на камината удари тихо и последният слънчев лъч угасна.

Да почнем отначало?… Струва ми се, по-лесно бих умрял, отколкото да започна всичко отначало. Пред мен все пак се очертаваше някакъв живот. (Ако можех да зная само какъв!…) И после — заплашват ме с място, където държат полицаите. И изобщо не бива да го ядосвам, от това зависи в какви нюанси ще напише обвинителното заключение.

И го подписах. Подписах го заедно с единадесети параграф (дори само нашата „Резолюция“ стигаше за него). Тогава не знаех още тежестта му, бяха ми казали, че не добавял години. Заради единадесети параграф попаднах в каторжен лагер. Пак заради единадесети параграф след „освобождаването“ бях изпратен без всякаква присъда на вечно заточение.

А може да е било за добро. Без едното и другото нямаше да напиша тази книга…

 

Моят следовател не прилагаше спрямо мен нищо друго освен безсънието, лъжата и заплахите — напълно законни методи. Ето защо той не ме накара, както правят за презастраховка престараващите се следователи, да се подписвам за неразгласяване по 206-и член: че аз, еди-кой си, се задължавам под страх от углавно наказание (неизвестно по какъв член) никога на никого да не разказвам за методите, с които се е водело следствието ми.

В някои областни управления на НКВД това мероприятие се прилага серийно: напечатаната декларация за неразгласяване се пробутва на арестувания заедно с присъдата на ОСО. (И отново след това при освобождаването от лагера — декларация, че на никого няма да разказвате за лагерния режим.)

И какво излиза? Нашият навик към покорство, нашият превит (или пречупен) гръбнак не ни позволява нито да се откажем, нито да се възмутим от този бандитски метод да се заличават следите.

Ние сме загубили мярката си за свобода. Няма с какво да определим къде започва тя и къде свършва. От нас вземат, вземат, вземат тези нямащи край декларации за неразгласяване всички, на които им хрумне.

Вече не знаем: имаме ли право да разказваме за събитията в своя собствен живот?