Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (11) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Девета глава
ЗАКОНЪТ ВЪЗМЪЖАВА

Нашият обзор прекалено се проточи. А всъщност дори не сме започвали. Все още главните, знаменитите процеси предстоят. Но основните линии са вече набелязани.

Да посъпътствуваме нашия закон и в неговата пионерска възраст.

Да споменем за отдавна забравения и дори не политически

 

Процес срещу Главното управление на топливната промишленост (Главтоп) (май 1921 г.) — доколкото той се отнася до инженерите, или спецовете, както се казва тогава.

Отминава най-жестоката от четирите зими на Гражданската война, когато няма вече какво да се гори за отопление, влаковете често спират, в столиците царят студ и глад, а заводите са залети от стачки (вече зачеркнати от историята). Следва знаменитият въпрос: кой е виновен?

Е, разбира се, не Общото ръководство. Дори не и Местното! Това е важно. Ако „другарите, често идващи отдругаде“ (комунистите ръководители), нямат правилна представа за работата, то именно спецовете са тези, които трябва вместо тях „да установят правилния подход към въпроса“!^[1] Така значи: „виновни са не ръководителите… виновни са тези, които пресмятат и съставят плана“ (как да нахранят и отоплят с нули). Виновни са не тези, които заставят, а които съставят! Плановостта се превръща във въздух под налягане — виновни са спецовете. Че цифрите не съответствуват — „това е по вина на спецовете, а не на Съвета по труда и отбраната“, дори „и не на отговорните ръководители на Главтоп“. Няма нито въглища, нито дърва, нито нефт, защото спецовете „са създали объркано, хаотично положение“. Тяхна е и вината, че не са устоявали на спешните телефонограми на Риков — и са давали и отпускали на някого не според плана.

За всичко са виновни спецовете! Но пролетарският съд не проявява безпощадност към тях, присъдите са меки. Естествено, в сърцата си пролетариите запазват вътрешна студенина към тези проклети спецове — ала без тях са заникъде, всичко е в упадък. И трибуналът не ги преследва, дори Криленко разправя, че от 1920 г. „за саботаж не може да става и дума“. Спецовете са виновни, да, но не злонамерено, а просто защото са неоправни, некадърни, не са се научили да работят при капитализма или просто са егоисти и рушветчии.

Така в началото на възстановителния период е очертан удивителният пунктир на снизходителността към инженерите. 1922 г. — първата мирна година — е богата на публични съдебни процеси, толкова богата, че цялата тази наша глава ще е посветена почти единствено на нея. (Направо е за чудене: войната е свършила — пък какво оживление в съдилищата? Дали не съществува някаква елементарна закономерност?)

Макар че през декември 1921 г. IX конгрес на съветите постановява „компетенцията на ВЧК да се стеснява“^[2] — и с този замисъл числеността на комисията е намалена и тя е преименувана в ГПУ, — още през октомври 1922 г. правата на ГПУ отново са разширени, а през декември Дзержински казва пред кореспондент на „Правда“ (17.XII.1922 г.): „Сега трябва особено внимателно да се вглеждаме в антисъветските течения и групировки. ГПУ съкрати апарата си, но го заздрави качествено.“

Да не пропуснем в началото на споменатата година

 

Делото за самоубийството на инженер Олденборгер (Върхтриб, февруари 1922 г.) — забравен вече от всички, незначителен и съвсем нехарактерен процес. Нехарактерен, защото обхваща един-единствен човешки живот, и то приключен. Ако не е бил приключен, същият този инженер и още десетина души с него щяха да образуват център и да застанат пред Върховния трибунал. Тогава процесът щеше да е съвсем характерен. А сега на подсъдимата скамейка са изправени видният партиец Седелников плюс двама от работническо-селската инспекция, плюс двама профсъюзни дейци.

Но като далечната скъсана струна на Чехов, и в този процес срещу ранния предшественик на шахтинците и „Промпартията“ има нещо смайващо.

В. В. Олденборгер работи тридесет години в московския водопровод и става негов главен инженер, изглежда, още от началото на века. Отминават Сребърният век на изкуството, четирите Държавни думи, трите войни, трите революции — а цяла Москва пие водата на Олденборгер. Акмеисти и футуристи, реакционери и революционери, юнкери и червеногвардейци, СНК, ЧК и РКИ пият чистата студена вода на Олденборгер. Той няма жена и деца, през целия си живот е имал само този водопровод. През 1905 г. не допуска на водопровода войници за охрана — „защото от несръчност войниците могат да повредят тръбите или машините“. (А никой тогава не пречи на водопровода да стачкува, през 1905 г. оставят Москва без вода — може би самият Олденборгер я е спирал?) На втория ден след Февруарската революция той казва на своите работници: революцията свърши, стига толкова, залавяйте се за работа, водата трябва да потече. И през октомврийските боеве в Москва има една грижа: да опази водопровода. Сътрудниците му обявяват стачка в отговор на болшевишкия преврат, канят и него. Той отвръща: „От техническа гледна точка аз, простете, не стачкувам. А иначе… иначе аз, ами да…“ Приема от стачната комисия пари за стачкуващите, дава разписка за тях, но сам хуква да търси муфа за една повредена тръба.

И пак е враг! Ето какво бил казал на един работник: „Съветската власт няма да се задържи и две седмици.“ Има нова преднеповска директива и Криленко си позволява да пооткровеничи с Върхтриба: „Така мислеха тогава не само спецовете, така мислехме неведнъж и ние“ (стр. 439, курсивът мой — А.С.).

И пак е враг! Както ни казва другарят Ленин: за да наблюдаваме буржоазните специалисти, ни трябва церберът РКИ.

Два такива цербера започват постоянно да се навъртат край Олденборгер. (Единият от тях — Макаров-Землянски, мошеник, работил в канцеларията на водопровода и уволнен за „непристойни постъпки“, се назначава на работа в РКИ, „защото там плащат по-добре“, после се премества в Народния комисариат, защото „там плащат още по-добре“, а оттам пристига да контролира бившия си началник, да мъсти на своя притеснител от цялата си душа.) Е, и профсъюзът не дреме, естествено — този най-добър защитник на работническите интереси. Така че комунистите възглавяват водопровода. „Само работниците трябва да стоят начело, само комунистите трябва да ръководят изцяло — правилността на тази позиция се потвърди и от дадения процес“ (стр. 433). Така че московската партийна организация не откъсва очи от водопровода. (А зад нея стои и ЧК.) „Върху здравото чувство на класовата омраза изграждахме навремето нашата армия; в нейно име не възлагаме нито един отговорен пост на хора не от нашия лагер, без да им назначим по един… комисар“ (стр. 434). Всички незабавно се залавят да поправят главния инженер, да го насочват, да го учат и без негово знание да разместват техническия персонал („разпердушинихме цялото гнездо на гешефтарите“).

И пак не спасяват водопровода! Работата тръгва не на добре, а на по-зле! — шайката на инженерите се изхитря тихомълком да прокара злия си умисъл. Нещо повече: надмогнал своята двойствена интелигентска природа, която не му позволявала нито веднъж в живота да се изрази рязко, Олденборгер се осмелява да нарече действията на новия началник на водопровода Зенюк (фигура „дълбоко симпатична“ на Криленко „по своята вътрешна структура“) — деребейство!

Именно тогава става ясно, че „инженер Олденборгер съзнателно предава интересите на работниците и е пряк и открит противник на диктатурата на работническата класа“. Започват да викат на водопровода комисии — те обаче намират, че всичко е наред и че водата си тече нормално. Рабкриновците не се примиряват с това и пращат в РКИ доклад след доклад. Олденборгер просто „иска да разруши, да повреди, да развали водопровода с политически цели“, но не може да го постигне. Е, в каквото могат, му пречат, пречат му да направи разточителен ремонт на котлите или да замени дървените цистерни с бетонни. Вождовете на работниците започват открито да говорят на събрания на колектива, че техният главен инженер е „душата на организиран технически саботаж“, че не бива да му вярват и трябва да му се съпротивляват във всичко.

И пак работата върви от зле по-зле!…

Но което особено измъчва „потомствената пролетарска психология“ на рабкриновците и профсъюзниците е това, че повечето работници на помпените инсталации са „заразени от дребнобуржоазната психология“, стоят на страната на Олденборгер и не виждат неговия саботаж. Че на всичко отгоре това съвпада с изборите за Московския съвет и работниците от водопровода издигат кандидатурата на Олденборгер, на която, естествено, партийната низова организация противопоставя партийна кандидатура. Тя се оказва обаче обречена поради фалшивия авторитет на главния инженер сред работниците. Въпреки това партийната организация изпраща в района и до всички инстанции и огласява на общо събрание своя резолюция: „Олденборгер е центърът и душата на саботажа, в Московския съвет той ще бъде наш политически враг!“ Работниците отвръщат с ропот и викове: „Не е вярно!“, „Лъжете!“. И тогава секретарят на партийния комитет, другарят Седелников, обявява направо в лицето на хилядоглавия пролетариат: „С такива черносотници не искам и да говоря!“, един вид, с вас ще поговорим на друго място.

Вземат следните партийни мерки: изключват главния инженер от… колегиума по управлението на водопровода, създават около него постоянна обстановка на следене, непрекъснато го викат в многобройни комисии и подкомисии, разпитват го и му поставят спешни задачи. Всяко негово неявяване се записва в протоколите „в случай на бъдещ съдебен процес“. Чрез Съвета на труда и отбраната (председател — другарят Ленин) назначават на водопровода „Извънредна тройка“ (Рабкрин, Съветът на профсъюзите и другарят Куйбишев).

А водата вече четвърта година продължава да си тече по тръбите, московчаните я пият и нищо не забелязват…

Тогава др. Седелников пише статия в „Экономическая жизнъ“: „Предвид вълнуващите общественото мнение слухове за катастрофалното състояние на водопровода“ той съобщава много нови тревожни слухове и дори че водопроводът изпомпва водата под земята и „съзнателно подмива фундамента на цяла Москва“ (положен още от Иван Калита). Извикват комисия от Московския съвет. Тя намира: „Състоянието на водопровода е удовлетворително, техническото ръководство е рационално.“ Олденборгер опровергава всички обвинения. Тогава Седелников обявява благодушно: „Аз си поставях за задача да вдигна шум около въпроса, пък после спецовете да се разбират.“

И какво им остава на работническите вождове? Какво е последното им, но сигурно средство? Донос във ВЧК! Седелников това и прави! Той вижда „картината на съзнателното разрушаване на водопровода от Олденборгер“, не се съмнява, че „на водопровода, в сърцето на Червена Москва, има контрареволюционна организация“. Отгоре на всичко и катастрофалното състояние на Рубльовската кула!

И тук Олденборгер допуска нетактична грешка, безгръбначна и двойствено интелигентска: „провалят“ му поръчката за нови котли от чужбина (а старите в Русия сега е невъзможно да се поправят) — и той се самоубива. (Много нещо му се струпва ни главата, че отгоре на всички му липсва и закалка.)

Делото не е пропиляно, и без Олденборгер може да се изнамери контрареволюционна организация, рабкриновците се залавят да разкрият всичко. Два месеца вършат някакви потайни маневри. Но духът на започващия НЕП е такъв, че „трябва да се даде урок и на едните, и на другите“. Така че успоредно се води и процес във Върховния трибунал. Криленко е прекомерно суров. Криленко е прекомерно неумолим. Той разбира: „Руският работник, естествено, е бил прав, когато във всеки не свой е виждал по-скоро враг, отколкото приятел“, но „при по-нататъшните промени в нашата практическа и обща политика ние ще трябва да правим може би още по-големи компромиси, да отстъпваме и да лавираме; партията може би ще се окаже принудена да избере тактическа линия, против която ще започне да възразява логиката на честните самоотвержени борци“ (стр. 458).

Е, наистина, трибуналът „третира с лекота“ работниците, които свидетелствуват срещу другаря Седелников и рабкриновците. И подсъдимият Седелников отговаря безгрижно на заплахите на обвинителя: „Другарю Криленко, аз съм запознат с тези законодателни членове; но нали тук съдите не класови врагове, а тези членове се отнасят за враговете на класата.“

И Криленко атакува обаче бодро. Явно лъжливите доноси до държавни учреждения… при утежняваше вината обстоятелства (лична злоба, разчистване на лични сметки)… използуване на служебното положение… политическа безотговорност… злоупотреба с властта, с авторитета на съветските работници и членове на РКП(б)… дезорганизация в работата на водопровода… нанесена вреда на Московския съвет и на Съветска Русия предвид малкото такива специалисти… невъзможната им замяна… „Да не говорим за индивидуалната лична загуба… В наше време, когато борбата е основно съдържание на живота ни, сме свикнали някак малко да се съобразяваме с тези невъзвратими загуби… (стр. 458). Върховният революционен трибунал трябва да каже своята дума… Присъдата трябва да се стовари с цялата си суровост!… Не сме дошли тук да си играем на шикалки!…“

Майчице мила, какво ли ги чака сега? Нима?… Моят читател е свикнал и подсказва: всички да се раз…

Абсолютно вярно. Всички да се разсмеят: предвид чистосърдечното им разкаяние подсъдимите да бъдат осъдени на… обществено порицание!

Две правди…

А Седелников уж на една година затвор.

Разрешете да не повярвам.

 

О, бардове на 20-те години, вие ги представяте като светъл кипеж на радостта! Дори само до крайчеца докоснали се, дори само с детството си докоснали се до тях — не можем да ги забравим. Тези мутри, тези муцуни, преследващи инженерите — тъкмо те започват да се угояват през 20-те години.

Но сега виждаме, че още от осемнадесета…

* * *

В двата следващи процеса ще си отдъхнем за малко от нашия любим върховен обвинител: той е зает с подготовката на големия процес срещу есерите. (Провинциални процеси срещу есерите от рода на Саратовския, 1919 г., има и по-рано.) Този грандиозен процес още предварително предизвиква вълнение в Европа и Народният комисариат на правосъдието се сепва: четири години, откакто съдим, а нямаме наказателен кодекс, нито стар, нито нов. Вероятно грижата за кодекса не е отминала и Криленко: необходимо е всичко да се съгласува предварително.

Предстоящите църковни процеси са вътрешни, прогресивна Европа не се интересува от тях, могат да ги претупат и без кодекс.

Вече видяхме, че отделянето на църквата от държавата се разбира от държавата в смисъл, че самите храмове и всичко окичено, наслагано и нарисувано в тях се прехвърля на държавата, а на църквата остава само оная църква, която е в душите ни, съгласно Светото писание. И през 1918 г., когато политическата победа изглежда вече спечелена по-бързо и по-леко от очакваното, се пристъпва към църковните конфискации. Това обаче поражда много голямо възмущение сред народа. В разгарящата се Гражданска война е неразумно да се създава и вътрешен фронт срещу вярващите. Налага се диалогът между комунисти и християни засега да се отложи.

В края на Гражданската война като естествена последица от нея избухва небивал глад в Поволжието. Тъй като той не украсява много венеца на победителите в тази война, за него измънкват не повече от два реда. А този глад стига до човекоядство, до изяждане на деца от собствените им родители — глад, непознат от древната Рус в Смутното Време (защото тогава, както свидетелствуват летописците, под снега и леда по няколко години лежали неовършаните кръстци. Един филм за този глад би могъл вероятно да хвърли нова светлина върху всичко, което сме видели и което знаем за революцията и Гражданската война. Но няма нито филм, нито романи, нито статистически изследвания — стараят се това да бъде забравено, то не ни прави чест. Освен другото сме свикнали да пробутваме причината за всеки глад на кулаците, а кой сред повсеместната смърт е бил кулак? В. Г. Короленко в своите „Писма до Луначарски“^[3] (които въпреки обещанието на последния никога не са издавани в СССР) ни обяснява поголовния глад и немотията в страната: това е от падането на производителността (трудовите ръце са заети с оръжието) и от загубата на доверието и надеждата на селянина да остави за себе си поне малка част от реколтата. Някой някога ще пресметне и многомесечните многовагонни продоволствени доставки според Бресткия мир — от Русия, лишила се от езика на протеста, и дори от областите на бъдещия глад за кайзеровска Германия, все още воюваща на Запад.

Най-пряката и къса причинна връзка: населението от Поволжието е яло децата си, защото болшевиките са завзели със сила властта и са предизвикали Гражданската война.

Но гениалността на политика е в това да извлече успех и от народната беда. И идва като озарение — нали в руския билярд трите топки падат в дупките от един удар: нека поповете нахранят сега Поволжието! Нали са християни, нали са толкова милосърдни!

1) Ако откажат — ще прехвърлим вината за глада на тях и ще разгромим църквата;

2) Ако се съгласят — ще опразним до шушка храмовете;

3) И във всички случаи ще попълним валутния си резерв.

Вероятно догадката е подсказана от самата църква. Както свидетелствува патриарх Тихон, още през август 1921 г., в началото на глада, църквата създава епархиални и общоруски комитети за помощ на гладуващите, започва събирането на пари. Но да се допусне пряка помощ от църквата, която на всичко отгоре да отива право в устата на гладуващия, би означавало да се подкопае диктатурата на пролетариата. Комитетите издават забрана и прибират парите в хазната. Патриархът се обръща за помощ и към Римския папа, и към Кентърбърийския архиепископ — но и тук го пресичат, разясняват му, че само съветската власт е упълномощена да води преговори с чужденци. А и какво е взел да разпалва тревога: вестниците пишат, че властта има всички средства да се справи и сама с глада.

А в Поволжието хората ядат трева, гризат подметките си и касите на вратите. И най-после през декември 1921 г. Помгол (Държавният комитет за подпомагане на гладуващите) предлага на църквата да пожертвува за гладуващите църковните ценности — не всички, а само които нямат богослужебна каноническа употреба. Патриархът дава съгласие, Помгол съставя инструкция: всички пожертвования да са само доброволни! На 19 февруари 1922 г. Патриархът разпраща послание: да се разреши на енорийските съвети да жертвуват предмети, които нямат богослужебно предназначение.

Но така всичко отново може да иде на вятъра заради компромиса, подкопаващ пролетарската воля.

И нова мисъл — като удар на мълния! Мисъл декрет! Декрет на ВЦИК от 26 февруари: от храмовете да се изземат всички ценности — за гладуващите!

Патриархът пише до Калинин — не получава отговор. Тогава на 28 февруари излиза с ново, съдбоносно послание: от гледна точка на Църквата подобен акт е светотатство и ние не можем да одобрим изземването.

Сега, от дистанцията на изтеклия половин век, е лесно да упрекнем Патриарха. Може би ръководителите на християнската Църква не е трябвало да се отвличат с мислите: а няма ли съветската власт други ресурси или кой докара Волга до глад; не е трябвало да държат толкова на тези ценности, съвсем не от тях предстои да дойде (ако изобщо предстои) новата сила на вярата. Но трябва да влезем и в положението на нещастния Патриарх, избран вече след Октомври, ръководил само няколко години притесняваната, преследвана, разстрелвана — и поверена му на съхранение Църква.

И веднага във вестниците започва изпробвано гонение срещу Патриарха и висшите църковни служители, задушаващи Поволжието с костеливата ръка на глада! И колкото повече упорствува Патриархът, толкова по-несигурно става положението му. През март и сред духовенството започва движение да се отстъпят ценностите, да се постигне съгласие с властта. Опасенията, които остават, са изложени пред Калинин от епископ Антонин Грановски, член на ЦК на Помгол: „вярващите се тревожат, че църковните ценности могат да идат за други, тесни и чужди на сърцата им цели“. (Като познава общите принципи на Прогресивното учение, опитният читател ще се съгласи, че това е много вероятно. Нали нуждите на Коминтерна и освобождаващия се Изток не са по-малко остри от тези на Поволжието.)

Петроградският митрополит Вениамин също е обзет от несъмнен порив: „Това е Богово и ние ще дадем всичко сами.“ Но изземването е излишно, нека това бъде волно пожертвование. Той настоява и за контрол от страна на духовенството и вярващите: да придружават църковните ценности до момента, когато те ще се превърнат в хляб за гладуващите. Измъчва се как при това положение да не престъпи осъждащата воля на Патриарха.

В Петербург нещата като че ли се развиват мирно. На заседание на петроградския Помгол от 5 март 1922 г. се създава, по разказа на свидетел, дори радушна обстановка. Вениамин обявява: „Православната Църква е готова да даде всичко в помощ на гладуващите“ и вижда светотатство само в насилственото изземване. Но тогава защо да се прибягва до изземване! Председателят на Петропомгол Канатчиков уверява, че това ще доведе до доброжелателно отношение на съветската власт към църквата. (Как не!) В горещия си порив всички стават. Митрополитът казва: „Най-голямото тегло идва от злобата и враждата. Ще дойде време — всички руси ще се обединят. Самият аз начело на молещите се ще снема ризите от Казанската Богородица, със сладки сълзи ще ги залея и ще ги дам.“ Той благославя болшевиките — членове на Помгол, и те го изпращат гологлави до вратата. „Петроградская правда“ от 8, 9 и 10 март^[4] потвърждава мирния и успешен резултат от преговорите и пише доброжелателно за митрополита. „В Смолни се договориха, че църковните купели и ризи ще бъдат претопени в сребърни слитъци в присъствието на вярващите.“

И отново ни се пробутва някакъв компромис! Отровните пари на християнството отравят революционната воля. На гладуващите от Поволжието не са нужни такова единство и такова предаване на ценностите! Безгръбначният състав на Петропомгол е сменен, вестниците лаят срещу „лошите пастири“ и „князете на църквата“, а на църковните представители се разяснява: не ви щем жертвите! Никакви преговори с вас! Всичко принадлежи на властта — и тя ще вземе, което сметне за необходимо.

И в Петроград, както навсякъде, започва принудително изземване със стълкновения.

Сега вече има законни основания за започване на църковни процеси:^[5]

 

Московският църковен процес (26 април — 7 май 1922 г.) в Политехническия музей, Московски революционен трибунал, председател Бек, прокурори Лунин и Лонгинов. Седемнадесет подсъдими, протойереи и миряни, обвинени в разпространяване на възванието на Патриарха. Това обвинение е по-важно от самото предаване или непредаване на ценностите. Протойерей А. Н. Заозерски дава ценностите от своя храм, но отстоява по принцип възванието на патриарха, като смята насилственото изземване за светотатство — става централна фигура на процеса — и ще бъде незабавно разстрелян. (Което всъщност доказва: важно е не да се нахранят гладуващите, а да се удари църквата в удобното време.)

На 5 май в Трибунала е призован като свидетел патриарх Тихон. Публиката в залата е вече подбрана, подставена (в това отношение 1922 г. не се отличава много от 1937 г. и от 1968 г.), подквасата на Древна Рус е проникнала така дълбоко, а закваската на Съветите е още такава тънка ципица, че при влизането на Патриарха над половината от присъствуващите се изправят на крака, за да получат благословията му.

Патриархът поема върху себе си цялата вина за написването и разпространяването на възванието. Председателят се опитва да изкопчи нещо: не може да бъде! Наистина ли собственоръчно — буква по буква? По всяка вероятност вие само сте го подписали, но кой го е писал? Кои са ви съветниците? И още: защо споменавате във възванието, че вестниците ви подлагат на гонения? (Ами че преследват вас, защо трябва да го чуваме ние?…) Какво сте искали да кажете?

Патриархът: Попитайте тези, които организираха това преследване, да кажат каква е била целта им?

Председателят: Но това няма нищо общо с религията!

Патриархът: Това има исторически характер.

Председателят: Вие употребихте израза, че докато сте преговаряли с Помгол, декретът е бил огласен „зад гърба ви“.

Патриархът: Да.

Председателят: Следователно смятате, че съветската власт е постъпила неправилно?

Съкрушителен аргумент! Милиони пъти още ще бъде повтарян в следователските нощни кабинети! И никога не ще посмеем да отговорим така просто, както

Патриархът: Да.

Председателят: Смятате ли съществуващите в държавата закони задължителни за себе си, или не?

Патриархът: Да, признавам ги, доколкото те не противоречат на благочестивите правила.

(Всички да бяха отговаряли така! Друга щеше да е нашата история!)

Пак се връщат към въпроса за канона. Патриархът пояснява: ако Църквата сама предава ценностите — това не е светотатство, но ако й се отнемат пряко волята й — е светотатство. Във възванието не е казано изобщо да не се дават, а се осъжда само насилственото им изземване.

Другарят председател Бек е изумен: Какво в края на краищата е по-важно за вас — църковните канони или становището на съветското правителство?

(Очакваният отговор е: … на съветското правителство.)

— Дадено, нека бъде светотатство по каноните ви — възкликна обвинителят, — но оправдано от гледище на милосърдието!!!

(За пръв и последен път през последните петдесет години на трибунала си спомнят това нещастно милосърдие…)

Прави се и филологически анализ. „Светотатство“ идва от думата „свято-тат“^[6].

Обвинителят: Значи ние, представителите на съветската власт, сме крадци на свещени предмети?

(Продължителен шум в залата. Почивка. Влизат във функциите си комендантските помощници.)

Обвинителят: И така, вие наричате крадци представителите на съветската власт, на ВЦИК?

Патриархът: Аз само цитирам каноните.

По-нататък се обсъжда терминът „кощунство“. При изземването в църквата „Василий Кесарийски“ една иконна риза не влизала в сандъка и тогава започнали да я тъпчат с крака. Но нима Патриархът е бил там?

Обвинителят: Откъде знаете? Назовете името на свещеника, който ви е разказал за този случай! (= мигом ще го приберем!)

Патриархът не го назовава.

Следователно е лъжа!

Обвинителят напада тържествуващо: Действително, кой е разпространил тази гнусна клевета?

Председателят: Назовете фамилните имена на хората, които са тъпкали ризата с крака. (Че те да не са си оставили там визитни картички!) Иначе Трибуналът не може да ви вярва!

Патриархът не може да ги назове.

Председателят: Значи го заявявате голословно!

Остава още да се докаже, че Патриархът е искал да събори съветската власт. Ето как се доказва това: „Агитацията е опит да се подготви настроение, за да се подготви по-късно и смъкването.“

Трибуналът постановява срещу Патриарха да бъде възбудено наказателно дело.

На 7 май присъдата е произнесена: от седемнадесет подсъдими единадесет — на разстрел. (Ще разстрелят петима.)

Както казва Криленко, не сме се събрали да си играем на шикалки.

Една седмица по-късно Патриархът е отстранен и арестуван. (Но това още не е краят. На първо време го откарват в Донския манастир и там го държат в строго заточение, докато вярващите свикнат с неговото отсъствие. Спомнете си как малко преди това Криленко се чуди: че каква опасност заплашва Патриарха?… Наистина, когато нещо назрее, не помагат нито камбани, нито телефони.)

След още две седмици в Петроград е арестуван и митрополит Вениамин. Той не е висш църковен сановник, дори не е назначен като всички митрополити. През пролетта на 1917 г. — за пръв път от времето на древния Новгород — избират митрополит в Москва (Тихон) и в Петроград (Вениамин). Общодостъпен, кротък, чест гост на заводи и фабрики, популярен сред народа и нисшето духовенство, Вениамин е избран именно с техните гласове. Той не схваща в кое време живее и вижда задачата си в независимостта на църквата от политиката, „защото в миналото тя пострада много от нея“. Та точно този митрополит го изправят на

 

Петроградския църковен процес (9 юни — 5 юли 1922 г.). Обвиняемите (противили се да бъдат предадени църковните ценности) са няколко десетки, включително професори по богословие и църковно право, архимандрити, свещеници и миряни. Председателят на трибунала Семьонов е двадесет и пет годишен (според слуховете бил фурнаджия). Главният обвинител — членът на колегията на Народния комисариат на правосъдието П. А. Красиков, е връстник и приятел на Ленин от Красноярск, а сетне и в емиграцията, Владимир Илич много обичал да го слуша как свири на цигулка.

Още на Невския проспект и там, където се завива към съда, всеки ден се трупат хора, а при минаването на митрополита мнозина падат на колене и пеят „Спаси, Господи, люди Твоя!“ (От само себе си се разбира, че още тук, на улицата, както и в зданието на съда прекалено ревностните вярващи ги арестуват.) В залата по-голямата част от публиката са червеноармейци, но и те се изправят на крака всеки път щом влезе митрополитът с бяла калимавка на глава. А обвинителят и трибуналът го наричат враг на народа. (Тази думичка вече е в сила, забележете.) Твърде силно и все по-явно от процес на процес се чувствуват ограничените пълномощия на адвокатите. Криленко не споменава нищо за това, но го научаваме от очевидец. Трибуналът отправя гръмки заплахи да прати в затвора главния защитник Бобришчев-Пушкин — и това вече е толкова в нравите на времето и толкова реално, че Бобришчев-Пушкин бърза да предаде на адвоката Гурович златния си часовник и портфейла… А по нареждане на трибунала свидетелят професор Егоров е взет още на място под стража за изказвания в полза на митрополита. Оказва се обаче, че той е подготвен за това: носи голяма чанта, а в нея — храна, бельо и дори одеялце.

Читателят забелязва как съдът постепенно придобива познатите ни форми.

Митрополит Вениамин е обвинен, че влязъл в злонамерено съглашение със… съветската власт и по този начин е намалил въздействието на декрета за изземването на ценностите. Разпространявал своето обръщение към Помгол злонамерено сред народа (Самиздат!). И е действувал в сговор със световната буржоазия.

Свещеник Красницки, един от главните живоцърковници^[7] и сътрудник на ГПУ, свидетелствува, че свещениците се канели да използуват глада и да вдигнат въстание срещу съветската власт.

Изслушани са само свидетелите на обвинението, свидетелите на защитата не са допуснати да дадат показания. (Каква прилика!… Все по-голяма и по-голяма…)

Обвинителят Смирнов иска „шестнадесет глави“. Обвинителят Красиков възкликва: „Цялата православна църква е контрареволюционна организация. Би трябвало да се прати в затвора фактически цялата църква!“

(Напълно реална програма, която скоро почти е реализирана. И добра база за Диалог между комунисти и християни.)

Ще се възползуваме от редкия случай да приведем няколко запазили се фрази на адвоката (С. Я. Гурович), защитника на митрополията:

„Няма доказателства за вина, няма факти, няма и обвинение… Как ще се произнесе историята? (Леле, че страшно! Просто ще забрави и нищо няма да каже!) Изземването на църковните ценности в Петроград се извършва напълно спокойно, но петроградското духовенство е на подсъдимата скамейка и нечии ръце го тласкат към смъртта. Основният принцип, подчертаван от вас, е ползата за съветската власт. Но не забравяйте, че Църквата крепне чрез кръвта на своите мъченици. (Тоя път няма да укрепне!) Няма какво повече да кажа, но ми е трудно да се разделя със словото. Докато има прения — подсъдимите са живи. Свършат ли пренията — свършва и животът им…“

Трибуналът осъжда на смърт десет души. Изчакват с изпълнението на присъдата повече от месец, докато завърши процесът срещу есерите (сякаш са се канели да ги разстрелят заедно с есерите). Накрая ВЦИК помилва шестима, а останалите четирима (митрополит Вениамин; архимандрит Сергии, бивш член на Държавната дума; професорът по право Ю. П. Новицки; адвокатът Ковшаров) са разстреляни през нощта на 12 срещу 13 август.

Много молим читателя да не забравя принципа на провинциалната многократност. Където има два църковни процеса, има и двадесет и два.

* * *

За процеса срещу есерите бързат да подготвят Наказателния кодекс: време е да се поставят гранитните основи на Закона! На 12 май, както предварително е решено, се открива сесията на ВЦИК, а проектът на Кодекса все още се бави — току-що са го пратили на Владимир Илич в Горки^[8] да го прегледа. Шест члена от кодекса предвиждат като висша мярка разстрела. Това не удовлетворява Ленин. На 15 май върху полето на проекта Илич добавя още шест члена, по които също да се полага разстрел (включително — по член 69: пропаганда и агитация… по-специално — призив към пасивно противодействие на правителството, към масово неизпълнение на военната или данъчната повинност^[9]). И още един случай за разстрел: за неразрешено завръщане от чужбина (как са сновали само преди насам-натам всички социалисти!). И още едни наказание, равносилно на разстрел: изселване извън страната. Владимир Илич предвижда недалечното бъдеще, когато няма да имат чет юрналите се към нас от Европа, но никой от нас не ще тръгне доброволно на Запад.) Ето как Илич пояснява основния извод на народния комисар на правосъдието:

„Др. Курски! Според мен трябва да се разшири прилагането на разстрела (замяната му с изселване в чужбина)… към всички видове дейност на меншевиките, есерите и т.н.; да се намери формулировка, която да поставя в една връзка тези действия с международната буржоазия“ (курсивът и разредката е на Ленин^[10]).

Да се разшири прилагането на разстрела! — какво има тук за неразбиране? (Колцина са екстернирани извън страната?) Терорът е средство за убеждение^[11], не е ли ясно?

А Курски все пак не го разбира докрай. Ето какво, по всяка вероятност, не е разбрал: как да редактира тази формулировка, как да впримчи самата тази връзка. И на другия ден посещава председателя на Совнаркома за разяснения. Разговорът им не ни е известен. Но на 17 май Ленин му изпраща от Горки второ писмо:

„Др. Курски! В допълнение към нашия разговор Ви изпращам вариант за допълнителен параграф на Наказателния кодекс… Основната мисъл, надявам се, е ясна въпреки всички недостатъци на черновката: открито да се постави принципното и политически правдиво (а не само тясно юридическо) положение, мотивиращо същността и оправданието на терора, неговата необходимост и неговите граници.

Съдът трябва не да премахва терора — да се обещава това, би било самоизмама или измама, — а да го обоснове и узакони принципно, ясно, без фалш и без разкрасяване. Трябва да се формулира колкото се може по-широко, защото само революционното правосъзнание и революционната съвест ще поставят на повече или по-малко широка основа условия за приложението му на практика.

С комунистически привет Ленин“^[12]

Не се наемаме да коментираме този важен документ. Тук са уместни тишина и размисъл.

Документът е особено важен с това, че е от последните земни разпореждания на още неповаления от болестта Ленин, важна част от политическото му завещание. Девет дни след това писмо той ще получи първия удар, от който ще се оправи само частично и не за дълго през есенните месеци на 1922 г. Може би тези две писма са написани в същото това светло беломраморно будоар кабинетче в ъгъла на втория етаж, където вече стои и чака бъдещото смъртно ложе на вожда.

А по-нататък е притурена същата чернова, двата варианта на допълнителния параграф, от който след няколко години ще се излюпи и 58–4, и целият наш роден 58 член. Четеш и се възхищаваш: ето какво ще рече да се формулира колкото се може по-широко! Ето какво ще рече — да се прилага по-широко! Четеш и си спомняш колко широко се разпростираше родният член…

„… пропаганда или агитация, или участие в организация, или съдействие (обективно съдействуващи или способни да съдействуват)… на организации или лица, чиято дейност има характер…“

Я дайте насам Блажения Августин, аз и него ще го тикна в затвора по този член!

 

Всичко е както трябва, внесено е, преписано е, разстрелът е разширен — и сесията на ВЦИК от 20 май приема Наказателния кодекс и постановява той да влезе в сила от 1 юни 1922 г.

И сега вече на най-законно основание започва двумесечният

 

Процес срещу есерите (8 юни — 7 август 1922 г.) Върховният трибунал. Обичайният председател другарят Карклин (подходящо име за съдия)^[13] е заменен за този отговорен процес с обиграния Георгий Пятаков.

Ако ние с читателя вече не бяхме достатъчно подковани, за да знаем, че главното във всеки съдебен процес е не тъй наречената „вина“, а целесъобразността, може би нямаше да се отнесем веднага с душевна отзивчивост към този процес. Но целесъобразността действува безотказно: за разлика от меншевиките есерите са смятани още за опасни, още за неразпръснати, недобити — и в името на новосъздадената диктатура (на пролетариата) е целесъобразно да бъдат довършени.

Ако не знаем този принцип, можем да възприемем целия процес погрешно като партийна мъст.

Човек неволно се замисля над изнесените на този процес обвинения, прехвърля ги върху дългата, проточена и продължаваща да се точи история на държавите. С изключение на броените на пръсти парламентарни демокрации в броени на пръсти десетилетия цялата история на държавите е история на преврати и заграбване на властта. И който успее да извърши преврата по-ловко и по за дълго, е осенен в същата минута от свещените одеяния на Юстицията, и всяка негова минала и бъдеща крачка е законна и достойна за оди, а всяка минала и бъдеща крачка на провалилите се врагове е престъпна и подлежи на съд и законна екзекуция.

Наказателният кодекс действува само от една седмица, но ето че вече натъпкват в него съществуващата едва от пет години следреволюционна история. И преди двадесет, и преди десет, и преди пет години есерите са най-близката по отношение на свалянето на царизма революционна партия, поела върху себе си (благодарение на особеностите в терористичната си тактика) главната тежест на каторгата, почти незасегнала болшевиките.

А сега и вече първото обвинение срещу тях: есерите са инициаторите на Гражданската война! Да, тъкмо те я подпалват! Те са обвинени, че в дните на октомврийския преврат се възпротивяват срещу него с оръжие в ръка. Когато поддържаното и отчасти съставено от тях Временно правителство е законно пометено от картечния огън на моряците, есерите напълно незаконно се опитват да го отстоят. (Друга работа е, че тези им опити са много вяли, че ту се колебаят, ту се отказват. Но вината им не става по-малка от това.) И дори отговарят на изстрелите с изстрели, дори вдигат юнкерите, намиращи се на военна служба при сваляното правителство.

Макар и разбити като въоръжена сила, те не се разкайват политически. Не коленичат пред Совнаркома, който се е обявил за правителство. Продължават да упорствуват, че единствено законно е било предишното правителство. Не признават незабавно краха на двадесетгодишната си политическа линия (а крах, естествено, има, макар това да става ясно по-късно), не молят да ги помилват, да ги разпуснат, да престанат да ги смятат за партия. (На същите основания са незаконни и всички местни и периферни правителства — Архангелското, Самарското, Уфимското или Омското, Украинското, Донското, Кубанското, Уралското или Закавказките, тъй като те се обявяват за правителства вече след като Совнаркомът е обявил себе си за такова.)

А ето и второто обвинение: задълбочили били пропастта на Гражданската война с това, че на 5 и 6 януари 1918 г. излезли на демонстрация и така са се бунтували срещу законната власт на Работническо-селското правителство: поддържали своето незаконно (избрано впрочем чрез всеобщо свободно, равно, тайно и пряко гласуване) Учредително събрание срещу моряците и червеноармейците, законно разгонващи споменатото Събрание и споменатите демонстранти. Та точно затова започнала Гражданската война — не всички жители едновременно и послушно се подчиняват на законните декрети на Совнаркома.

Обвинение трето: те не признават Бресткия мир — законния и спасителен Брестки мир, който не отсича главата на Русия, а само част от тялото й. Така, според обвинителното заключение, са налице „всички признаци за държавна измяна и престъпни действия, насочени към въвличане на страната във война“.

Държавна измяна! — тя също може да бъде тълкувана и така, и иначе, откъдето я погледнеш…

Оттук следва и тежкото четвърто обвинение: през лятото и есента на 1918 г., когато кайзеровска Германия едва издържа последните си месеци и седмици срещу съюзниците, а съветското правителство, вярно на Бресткия договор, я подкрепя в тази тежка борба чрез влакови композиции с храни и месечни изплащания на контрибуции в злато — есерите предателски се готвят (дори не се готвят, а по свой навик повече обсъждат: какво ли ще е, ако…) да вдигнат във въздуха железопътната линия пред един такъв влак и да оставят златото в родината — тоест те „се готвят към престъпно разрушаване на нашето народно достояние — железопътните линии“. (Тогава още не се срамуват и не крият, че да, руското злато е извозвано в бъдещата империя на Хитлер, и Криленко с неговите два факултета, юридическия и историческия, не се сеща, а и никой от помощниците му не му подшушва, че ако релсите са народно достояние, то може би и златните кюлчета също?…)

От четвъртото обвинение неумолимо произтича и пето: есерите смятат да получат техническите средства за замисленото взривяване срещу пари, отпуснати им от съюзните представители (за да не дават златото на Вилхелм, те искат да вземат пари от Антантата) — а това е вече краен предел на предателството! (За всеки случай Криленко подмята, че есерите са били свързани и с щаба на Лудендорф^[14], но разбрали, че са направили погрешно сметката си, и се отдръпнали.)

Оттук вече е съвсем близко до шестото обвинение: през 1918 г. есерите са били шпиони на Антантата! Вчера революционери — днес шпиони! — тогава такова нещо е имало ефекта на бомба. Оттогава в редица процеси това е набивано до втръсване.

Е, и седмо, и десето — сътрудничеството им със Савинков или с Филоненко, или с кадетите, или със „Съюза за възраждане“, и дори със студентите контета, че и с белогвардейците.

Та цялата тази верига от обвинения е добре прокарана от прокурора. (Връщат му това прозвище преди процеса.) Дали след дълго седене в кабинета или внезапно озарение зад катедрата, но той намира тук сърдечно-състрадателната, обвинително-дружествената нотка, която в следващите процеси ще звучи все по-уверено и по-често и която през 1937 г. ще даде зашеметяващи резултати. Тази нотка е — да се намери единство между съдещите и съдените — и срещу целия останал свят. Мелодията се изпълнява на най-любимата струна на подсъдимия. От обвинителната катедра на есерите се говори: нали ние с вас сме революционери! (Вие и ние — това сме ние!) Как сте могли да паднете толкова ниско, че да се обедините с кадетите? (Направо сърцето ви се къса!) С офицерите? Да учите студентските контета на вашата блестящо разработена техника за конспирация?! Такъв е особеният характер на октомврийския преврат: да обяви война на всички партии едновременно и в същото време да им се забрани да се обединяват помежду си: „Не те закачат — стой настрани!“

Сърцата на някои подсъдими наистина трепват: как са могли да паднат толкова ниско? Проявеното от прокурора съчувствие в светлата съдебна зала разтърсва доведения от килията затворник.

Криленко намира още един логичен довод (той ще свърши добра работа на Вишински срещу Каменев и Бухарин): при влизането ви в съюз с буржоазията вие сте получавали от нея парична помощ. Отначало сте вземали за делото, в никакъв случай не за партийни цели — а къде е тук разграничителната черта? Кой ще я определи? Да не би пък делото да не е партийна цел? И така, вие сте паднали дотам: вас, партията на социалистите революционери, да ви издържа буржоазията?! Къде е вашата революционна гордост?

Има всички основания за най-тежко, че и отгоре, наказание — и Трибуналът може вече да се оттегли на съвещание, да тръсне на всекиго заслуженото, но ето ти беда:

— всичко, в което е обвинявана сега партията на есерите, се отнася за 1917 и 1918 г.;

— през февруари 1919 г. партийният съвет на есерите решава да прекрати борбата против болшевишката власт. (Дали изнемогнали от борбата, дали не и под влияние на социалистическата си съвест?) И на 27 февруари 1919 г. болшевишкото правителство амнистира есерите за цялото им минало. Партията е легализирана, излиза от нелегалност — а две седмици след това започват масови арести и цялото й ръководно ядро е вкарано зад решетките в познатия ни стил;

— оттогава те не водят открита борба, а и не биха могли да водят каквато и да е борба, понеже са по затворите (ЦК е хвърлен в Бутирки и, кой знае защо, не бяга, както е правел обикновено в царско време), така че след амнистията не са могли да извършат нищо досега — до 1922 г.

Как да се излезе от това положение?

Не стига, че не водят борба, ами дори признават властта на Съветите! (Тоест отрекли са се от своето бивше Временно правителство, а и от Учредителното събрание.) И само дето молят за повторни избори за тези Съвети с право на агитация от страна на партиите. (И дори тук на процеса подсъдимият Генделман, член на ЦК, дръзна да каже: „Дайте ни възможност да се ползуваме от цялата гама на тъй наречените граждански свободи — и ние няма да нарушаваме законите.“ Да им се дадели свободи, че и в „цялата гама!“)

Усещате ли? Ето къде се показва враждебната буржоазна свирепа муцуна! Бива ли така? В такъв сериозен момент! Когато сме заобиколени от врагове! (И след двадесет, и след петдесет, и след сто години пак ще бъдем заобиколени.) А на тях, кучите синове, им дай свободна агитация на партиите?!

Политически трезвите хора, казва Криленко, биха се разсмели, биха само свили рамене в отговор. Справедливо се решава: „незабавно с всички репресивни мерки на държавата да се пресече възможността тези групи да агитират срещу властта“ (стр. 183). Ето как целият ЦК на есерите (когото са заловили) попада в затвори!

Но — в какво да ги обвинят сега? „Този период не е изследван достатъчно от съдебното следствие“ — оплаква се нашият прокурор.

Впрочем едно от обвиненията е вярно: през същия февруари на 1919 г. есерите излизат с резолюция (въпреки че не я прилагат в живота, според новия Наказателен кодекс това няма значение): тайно да водят агитация сред Червената армия, та червеноармейците да се отказват от участие в наказателните експедиции срещу селяните.

Какво долно коварно предателство спрямо революцията! — да разубеждаваш хората да участвуват в наказателни експедиции.

Нищо не коства да бъдат обвинени и във всичко онова, което говори, пише и върши (предимно го говори и пише) така наречената „Задгранична делегация на ЦК“ на есерите — главните есери, отървали кожата си с бягство в Европа.

Но всичко това е все още недостатъчно. И ето какво измислят: „мнозина от седящите тук подсъдими нямаше да бъдат призовани на този процес, ако не бяха обвинени в организиране на «терористични актове!»…“ Когато през 1919 г. се обявява амнистията, „на никого от дейците на съветското правосъдие не му минава през ума“, че есерите на всичко отгоре организират терор срещу дейците на съветската държава! (А и на кого наистина би му хрумнало, че точно от есерите трябва да се очаква терор? И да им е хрумнало — щели са да амнистират и това. Направо е добре дошло, че тогава не им е хрумнало. Хрумва им едва сега, когато ще им свърши работа.) А това обвинение не е амнистирано (амнистирана е само борбата) — и Криленко го предявява!

Преди всичко: какво са казали есерските вождове (а какво ли не са дрънкали тези бъбривци през живота си!…) още в първите дни след октомврийския преврат? Днешният лидер на подсъдимите, а и лидер на партията, Абрам Гоц бил казал тогава: „Ако самодържците от Смолни посегнат и на Учредителното събрание… партията на с-р ще си спомни за своята стара изпитана тактика.“

Естествено е да се очаква това от неукротимите есери. И наистина, трудно е да се повярва, че те са се отказали от терора.

„В тази област на изследването“ — оплаква се Криленко — заради конспирацията „свидетелските показания… са недостатъчни“. „Това крайно затруднява задачата ми… В тази област съм принуден в някои моменти да се лутам слепешката“ (стр. 236 — какъв език обаче!).

Задачата на Криленко е сериозно затруднена, защото терорът срещу съветската власт се обсъжда три пъти в ЦК на с-р през 1918 г. и бива три пъти отхвърлян (дори въпреки разпускането на Учредителното събрание). И ето че сега, след толкова години, трябва да се доказва, че все пак есерите са били терористи.

Навремето есерите постановяват: само в случай че болшевиките пристъпят към екзекутиране на социалисти. А през 1920 г.: ако болшевиките посегнат върху живота на заложниците есери, партията ще прибегне до оръжие. (А другите заложници ако ще да ги пречукат…)

Та ето: защо с уговорки? Защо не са се отказали категорично? „Защо не е имало изказвания с абсолютно отрицателен характер?“

Че партията не е прибягвала до терор, е ясно дори от обвинителната реч на Криленко. Но се раздуват такива факти: един от подсъдимите възнамерявал да вдигне във въздуха локомотива на совнаркомовския влак при минаването му през Москва — следователно ЦК има пръст в терора. А изпълнителката Иванова с една пироксилинова шашка дежурила цяла нощ при гарата — значи ето ви покушение срещу влака на Троцки и значи ЦК е виновен за терора. Или: членът на ЦК Донской предупредил Ф. Каплан, че ще я изключат от партията, ако стреля срещу Ленин. Но не е достатъчно! Защо не са й забранили категорично? (Или: защо не са съобщили за нея в ЧК?) Затова Каплан е прикачена към делото: била е есерка.

Единственото, от което Криленко извлича полза за обвинението, е, че есерите не са взели мерки за прекратяване на индивидуалните терористични актове на своите безработни скучаещи боевици^[15]. (А и самите боевици почти нищо не свършват. Семьонов нарежда на Сергеев да убие Володарски^[16]; но ЦК остава чист и настрани, дори публично се отрича. Малко след това същият този Семьонов и неговата приятелка Конопльова обогатяват с подозрителна готовност чрез своите доброволни показания и ГПУ, и този път, трибунала, а толкова страшните боевици се явяват пред съветския съд без конвой, като между заседанията ги пускат да си спят вкъщи.)

За един от свидетелите Криленко казва: „Ако този човек би искал изобщо нещо да измисли, едва ли би могъл да го измисли така, че случайно да попадне точно в целта“ (стр. 251). (Много силно! Това може да се каже за всяко подправено показание.) За Конопльова, напротив: нейното показание е достоверно тъкмо защото тя не дава докрай необходимите на обвинението показания. (Но дава достатъчно за разстрелването на подсъдимите.) „Ако поставим въпроса така, че Конопльова си измисля всичко това… става ясно: измисля си, и толкоз“ (той знае!) — а ето че тя не казва всичко докрай. А може и така: „Могла ли е да се състои тази среща? Такава възможност не е изключена.“ Не е ли изключена? Значи се е състояла! Карай през просото!

Освен това — „подривната група“. Говорят надълго и нашироко за нея и изведнъж: „Разформирана е заради пасивност.“ Какви ни ги дрънкате тогава? Осъществени са няколко парични експроприации от съветски учреждения (есерите нямат с какво да се разплащат, да наемат квартири, да пътуват от град в град). Но навремето това са били изящни благородни ексове, както се изразяват всички революционери. А сега, пред съветския съд? „Грабеж и укриване на заграбеното.“

В материалите от процеса мътният жълт немигащ фенер на закона осветява неумерената, колеблива, противоречива следреволюционна история на тази патосно-бъбрива, а всъщност объркана, безпомощна и дори бездейна партия, несъумяла да се противопостави на болшевиките. И всяко нейно решение или нерешение, всяко нейно колебание, порив или отстъпление се обръща сега срещу нея и й се вменява единствено като вина, вина, и вина.

И ако през септември 1921 г., десет месеца преди процеса, вече от Бутирки арестуваният ЦК пише до новоизбрания на свобода ЦК, че е съгласен не на какво да е събаряне на болшевишката диктатура, а само чрез сплотяване на трудещите се маси и агитационна работа (тоест дори от затвора не е съгласен да бъде освободен с терор, заговор или въоръжено въстание!), то и това е превърнато в първостепенна вина: аха, значи сте съгласни на събаряне!

Е, ами ако все пак не са се борили за събарянето, почти не са извършвали терористични акции, почти не е имало експроприации и за всичко останало отдавна им е простено? Нашият любим прокурор прибягва до неприкосновения си резерв: „В краен случай премълчаването е състав на престъплението, което има място по отношение на всички без изключение подсъдими и трябва да се смята за установено“ (стр. 305).

Партията на есерите е виновна в това, че не е направила донос срещу себе си! Чиста работа! Това е откритие на юридическата мисъл в новия Кодекс, това е царският друм, по който към Сибир ще се устремят благодарните потомци.

Пък и, тръсва раздразнено Криленко, „заклети вечни противници“ — ето какви са подсъдимите! А в такъв случай и без процес е ясно как трябва да се постъпи с тях.

Кодексът е още толкова нов, че Криленко не успява да запомни дори номерата на най-важните наказателни членове срещу контрареволюционерите — ала как само борави с тях! Колко дълбокомислено ги цитира и тълкува! Сякаш от десетилетия ножът на гилотината се стоварва само според тези членове. И ето кое е особено ново и важно: у нас няма разлики в методите и средствата, каквито ще намерим в стария царски Кодекс! Те не влияят нито върху определянето на обвинението, нито върху наказателната санкция! Дали е намерение или действие, за нас е все едно! Била е изнесена резолюция — значи за нея ще ви съдим. А „дали се е прилагала тя, или не — няма никакво съществено значение“ (стр. 185). Дали си шепнал на жена си в леглото, че ще е добре да се свали съветската власт, дали си агитирал на изборите, дали си хвърлял бомби — все едно! Наказанието е еднакво!!!

Както у предугаждащия художник от няколко рязко нахвърлени черти с въглен се оформя изведнъж желаният портрет, така и пред нас все повече се разкрива от щрихите на 1922 г. цялата панорама на тридесет и седма, на четиридесет и пета, на четиридесет и девета.

Това е първият опит за процес, публичен, дори пред очите на Европа, и първият опит за изразено „негодувание на масите“. И на него най-вече се удава използуването на това негодувание.

А ето и как става това. Двата социалистически интернационала — Вторият и Вторият и половина (Виенското обединение), ако не възторжено, то поне напълно спокойно наблюдават четири години как болшевиките за прослава на социализма колят, палят, давят, стрелят и душат страната ни и всичко това се възприема като грандиозен социален експеримент. Но през пролетта на 1922 г. Москва обявява, че четиридесет и седем есери са предадени на съда на Върховния трибунал — и най-видните социалисти в Европа започват да се безпокоят и тревожат.

В началото на април 1922 г. в Берлин се свиква — за установяване на „единен фронт“ срещу буржоазията — съвещание на трите интернационала (от Коминтерна — Бухарин и Радек), на което социалистите искат от болшевиките да се откажат от този съд. „Единният фронт“ е крайно необходим в интерес на световната революция и коминтерновската делегация обещава на своя глава, че процесът ще бъде публичен; че представителите на всички интернационали ще могат да присъствуват и да водят стенографски отчети; че ще бъдат допуснати желаните от подсъдимите защитници; и най-важното, предварвайки компетенцията на съда (за комунистите нищо и никаква работа, но социалистите също се съгласяват): на този процес да не бъдат издавани смъртни присъди.

Социалистическите лидери се радват: просто решават да отидат като защитници на подсъдимите. А Ленин (тези са последните седмици преди първия му паралич, но той не знае това) откликва сурово в „Правда“: „Ние платихме твърде много.“ Как може да се обещава, че няма да има смъртни присъди и че социалистите предатели ще бъдат допуснати до нашия съд? По-долу ще видим, че и Троцки е напълно съгласен, пък и Бухарин скоро се разкайва. Вестникът на германските комунисти „Роте фане“ изказва становището, че болшевиките ще бъдат идиоти, ако сметнат за необходимо да изпълнят поетите задължения: работата е там, че „единният фронт“ в Германия се проваля, така че и обещанията излизат дадени напразно. Но комунистите още тогава започват да разбират безграничната сила на своите исторически методи. Малко преди процеса, през май, „Правда“ пише: „Ние стриктно ще изпълним своите задължения. Но извън съдебния процес въпросните господа ще бъдат поставени в условия, които ще предпазят нашата страна от подпалваческата тактика на тези негодяи.“ И под подобен акомпанимент в края на май в Москва пристигат именитите социалисти Вандервелде, Розенфелд и Теодор Либкнехт (брат на убития Карл).

Още от граничната гара и по-нататък по всички спирки вагонът на социалистите е щурмуван от гневни демонстрации на трудещите се, които им искат сметка за контрареволюционните намерения, а от Вандервелде — защо е подписал грабителския Версайски договор. В допълнение — трошат стъклата на вагона и заплашват със саморазправа. Но най-пищно те са посрещнати на Виндавската гара в Москва: площадът е задръстен от демонстранти със знамена, оркестри и песни. На огромни плакати: „Господин кралски министър Вандервелде! Кога ще бъдете изправен пред съда на Революционния трибунал?“, „Каин, Каин, къде е брат ти Карл?“ Когато чужденците слизат от влака — крясъци, освиркване, дюдюкане, закани, а хорът пее:

Ей го, идва Вандервелде,

чужденецът тъп и прост.

За нас добре дошъл е гост

и жалко само, че не може

да смъкнем мръсната му кожа.

(И тук се получава един конфуз: Розенфелд съзира в тълпата самия Бухарин, който весело го освирква с тикнати в устата пръсти.) През следващите дни из Москва на накичени камиони кръстосват палячовци, върху подиум близо до паметника на Пушкин непрекъснато е разиграван спектакъл, който изобразява предателството на есерите и на техните защитници. А Троцки и други оратори обикалят заводите и в ентусиазирани речи призовават към смъртно наказание за есерите, след което устройват гласувания на партийните и безпартийните работници. (Още тогава са известни много от възможностите: при съществуващата безработица да се уволнят от завода несъгласните, да се лиши работникът от правото да се снабдява от магазините с нормирани стоки — да не говорим за предаването им на ЧК. Гласуват. След това пускат в заводите петиции с искане на смъртно наказание, вестниците се изпълват с тези петиции и с цифри на подписалите се. (Наистина все още има несъгласни, дори такива, които открито възразяват — и тоз-онзи се налага да бъде арестуван.)

На 8 юни процесът започва. Съдят тридесет и двама души, от тях двадесет и двама подсъдими от Бутирки и десет разкаяли се, вече неконвоирани, защищавани от самия Бухарин и от неколцина коминтерновци. В една и съща трибунална комедия се забавляват и Бухарин, и Пятаков, без да предусещат насмешката на предвидливата съдба. Но съдбата им оставя време и да помислят — още по петнадесет години за всеки един от тях, както и за Криленко. Пятаков се държи грубо, прекъсва подсъдимите. Луначарски, Покровски и Клара Цеткин поддържат обвинението. (Подписва обвинителния акт и жената на Криленко, която води следствието — задружни семейни усилия.)

Залата е препълнена — хиляда и двеста души, но от тях само двадесет и двама роднини на двадесет и двамата подсъдими от Бутирки, всички останали са комунисти, преоблечени чекисти, подбрана публика. Често публиката прекъсва с крясъци подсъдимите и техните защитници. Преводачите изопачават за защитниците смисъла на процеса, за процеса — думите на защитниците, трибуналът отхвърля техните ходатайства с подигравка, свидетелите на защитата не са допуснати, стенограмите се водят така, че собствените думи стават неузнаваеми.

Още на първото заседание Пятаков заявява, че съдът предварително се отказва от безпристрастно разглеждане на делото и има намерение да се ръководи изключително от интересите на съветската власт.

След една седмица чуждестранните защитници имат нетактичността да подадат жалба срещу съда по повод нарушаването на берлинската спогодба — на което Трибуналът отвръща гордо, че той е съд и не може да бъде обвързан с някаква си спогодба.

Защитниците социалисти окончателно падат духом, присъствието им на този съд създава само илюзия за нормално съдопроизводство, те се отказват да водят защитата и вече искат да се върнат в Европа — но не ги пускат. Знатните гости са принудени да обявят гладна стачка! — едва след това, на 19 юни, им се разрешава да си заминат. И жалко, защото пропускат най-ефектното зрелище — на 20 юни, в деня на годишнината от убийството на Володарски.

Събират заводски колони (в някои заводи заключват порталните врати, та работниците да не се разотидат, в други им събират купоните за храна, в трети, напротив, дават обяд), по знамена и плакати пише „Смърт на подсъдимите!“, да не говорим за военните колони. И на Червения площад започва митинг. Говори Пятаков и обещава сурово наказание, след него — Криленко, Каменев, Бухарин, Радек, цветът на комунистическото ораторско изкуство. Накрая демонстрантите тръгват към зданието на съда, а върналият се Пятаков нарежда да заведат подсъдимите до отворените прозорци, под които вилнее тълпата. Те стоят под градушка от оскърбления и издевателства, една дъска с надпис „Смърт на социалистическите революционери!“ улучва Гоц. Всичко това продължава близо пет часа след края на работното време, започва да се смрачава (полубели нощи в Москва) — и Пятаков обявява, че делегация на митинга моли да бъде допусната в залата. Криленко разяснява, че макар законите да не предвиждат такова нещо, това ще е напълно в духа на съветската власт. Делегацията нахлува в залата и в продължение на два часа произнася хулни заплашителни речи, настоява за смъртно наказание, а съдиите слушат, ръкуват се, благодарят и обещават да са безпощадни. Обстановката е толкова нажежена, че подсъдимите и техните близки очакват да бъдат линчувани направо на място. (Гоц, внук на богат търговец на чай, също симпатизиращ на революцията, толкова успешен терорист в царско време, участник в покушения и убийства — срещу Дурново, Мин, Роман, Акимов, Шувалов, Рачковски, — не се е оказвал в подобно положение през цялата си бойна кариера!) Но кампанията на народния гняв спира дотук, макар че процесът продължава още месец и половина. След един ден и съветските защитници напускат съда (тях също ги очакват арест и интерниране).

Още тук проличават много от познатите ни бъдещи черти, но поведението на подсъдимите далеч не е още сломено и още не ги принуждават да говорят срещу себе си. Още ги поддържа и традиционната илюзорна представа на левите партии, че те са защитници на интересите на трудещите се. След пропилените години на помирение и отстъпление обвиняемите постепенно си възвръщат някогашната твърдост. Подсъдимият Берг обвинява болшевиките в разстрелването на демонстрантите, защищавали Учредителното събрание; подсъдимият Либеров казва: „Признавам се виновен за това, че през 1918 г. не се борих достатъчно за събарянето на болшевишката власт“ (стр. 103). Твърди го и Евгения Ратнер, и отново Берг: „Смятам се за виновен пред работническа Русия, че не можах да отдам всичките си сили в борбата с така наречената работническо-селска власт, но се надявам, че моето време още не е минало.“ (Минало е, драги, минало е.) Тук проличава и старата страст към гръмки фрази — но има и истинска твърдост!

Прокурорът се аргументира: обвиняемите са опасни за Съветска Русия, защото смятат за добро всичко, което са вършили. „Може би някои от подсъдимите намират утешение за себе си в това, че някога летописецът ще се отзове похвално за тях или за тяхното поведение пред съда.“

Подсъдимият Генделман прочита декларация: „Ние не признаваме вашия съд!…“ Той също е юрист и се откроява в споровете си с Криленко за фалшифицирането на свидетелските показания, за „особените методи, прилагани към свидетелите преди процеса“ — разбирай: за явната им обработка в ГПУ. (Тия неща ги има още тогава! Остава още малко да искат сметка и за идеала им.) Оказва се: предварителното следствие се е водело под наблюдението на прокурора (на Криленко) и при това съзнателно са се заглаждали някои несъгласувани моменти в показанията.

Е, да, има грапавини. Има недоизпипани неща. Но в края на краищата „следва абсолютно ясно и хладнокръвно да кажем… нас не ни занимава въпросът как съдът на историята ще оценява творимото от нас дело“ (стр. 325).

А засега, докато усуква, за да се измъкне — сигурно за пръв и последен път в съветската юриспруденция, — Криленко си припомня за дознанието! За първичното дознание още преди следствието! И ето колко сръчно го натъкмява: онова, което се е водело без наблюдението на прокурора и сте го смятали за следствие, е било дознание. А което вие смятате за повторно разследване под контрола на прокурора, когато се връзват краищата и се затягат болтовете — тъкмо това е следствието! Хаотичните „материали на органите от дознанието, непроверени от следствието, имат много по-малка съдебна доказателствена стойност, отколкото материалите на следствието“ (стр. 238), когато то е водено умело. Изпечен хитрец, вие се като змиорка.

Сериозно погледнато, за Криленко е обидно да се готви половин година за този процес, да джавка два месеца на него, да разтяга обвинителната си реч петнадесетина часа, след като всички тия подсъдими „не веднъж и не дваж са били в ръцете на чекистите в моменти, когато тези органи са имали извънредни пълномощия; но благодарение на едно или друго обстоятелство са съумели да оцелеят“ (стр. 322) и ето че сега му отварят работа на Криленко — как да им скалъпи законен разстрел.

Разбира се, „присъдата може да бъде само една — разстрел на всички до един!“ Но Криленко великодушно прави уговорка, понеже делото се следи все пак от целия свят, че казаното от прокурора „не е указание за съда“, което той „задължително и непосредствено да приеме за сведение или изпълнение“ (стр. 319).

Бива си го тоя съд, щом трябва да му се обяснява това!…

След призива на прокурора за разстрел — на подсъдимите е предложено да заявят, че се разкайват, и да се отрекат от партията си. Всички отказват.

А трибуналът проявява дързост в присъдата си: обявява разстрел наистина не за „всички до един“, а само за дванадесет души. За останалите — затвор, лагер, при това допълнително за стотина души завежда ново дело.

И помнете, помнете, читателю: Върховния трибунал „го гледат всички останали съдилища в Републиката, [той] им спуска ръководни указания“ (стр. 407), присъдата на Върховния трибунал се използува „като директивно указание“ (стр. 409). Колцина още ще бъдат пратени на оня свят в провинцията — сами преценете.

Ала май касацията на Президиума на ВЦИК е интересна колкото целия този процес. Отначало присъдата на трибунала е разглеждана на конференция на РКП/б/. Там е предложено разстрелът да се замени с изгонване извън пределите на страната. Но Троцки, Сталин и Бухарин (каква тройка, и единодушна при това!): да им се дадат двадесет и четири часа за отричане от партията си и после — пет години заточение, иначе — незабавен разстрел. Приема се предложението на Каменев, което всъщност става решение на ВЦИК: смъртната присада да се одобри, но да се спре изпълнението й. И по-нататъшната съдба на осъдените ще зависи от поведението на есерите, останали на свобода (очевидно и на намиращите се в чужбина). Ако продължи дори само конспиративно-заговорническата дейност на есерите, да не говорим за въоръжена борба, тези дванадесет ще бъдат разстреляни.

Така те са подложени на мъчително изтезание чрез заплахата от смърт: всеки божи ден може да се окаже денят на разстрела им. Скриват ги от достъпните Бутирки и Лубянка, лишават ги от свиждания, писма и колети — впрочем някои от жените им също са арестувани и изселени от Москва.

Вече втора година по полята на Русия прибират мирна реколта. Никъде освен в дворовете на ЧК вече не се стреля (в Ярославъл разстрелват Перхуров, в Петроград — митрополит Вениамин; и присно, и присно, и присно). Под лазурното небе потичат като сини води към чужбина нашите първи дипломати и журналисти. Централният изпълнителен комитет на работническите и селските депутати оставя в пазвата си пожизнени заложници.

Членовете на управляващата партия прочитат тогава шестдесет броя на „Правда“ за процеса (те всички следят вестниците) и всички изричат: да, да, да. Нито един не казва: не.

И защо да се чудят тогава през тридесет и седма? От какво се оплакват?… Нима отдавна не са положени всички основи на беззаконието — отначало от съдебната разправа на революционните военни трибунали, после чрез ей тези първи процеси и чрез този млад Кодекс? Нима 1937 г. не е също целесъобразна (съобразена с целите на Сталин, а може би и на Историята)?

Пророчески са думите на Криленко, че се съди не миналото, а бъдещето.

Само първия път е трудно да замахнеш с косата.

* * *

Около 20 август 1924 г. Борис Викторович Савинков преминава съветската граница. Моментално го арестуват и го отвеждат на Лубянка.

За това негово завръщане съществуват какви ли не догадки. Но ето че неотдавна и съветското списание „Нева“ (1967, 11) потвърди обяснението, дадено през 1933 г. от Бурцев („Былое“, Париж, Новая серия — II, библ-ка „Иллюстрованная Россия“, кн. 47); като вербува един от агентите на Савинков и подвежда други, ГПУ хвърля чрез тях сигурна примамка: тук, в Русия, се измъчва в бездействие голяма тайна организация, която няма достоен ръководител! Савинков не може да не се хване на такава въдица! А и неспокойният му живот не би могъл да завърши просто така тихо в Ница!

Следствието се състои от един единствен разпит — само доброволни показания и оценка на дейността. На 23 август обвинителното заключение му е вече връчено. (Скоростта е невероятна, но тя дава ефект. Някой е направил вярно сметката: да изтръгваш чрез изтезания от Савинков жалки лъжливи показания, би означавало само да разрушиш достоверната картина.)

В обвинителното заключение с вече отработената обърната наопаки терминология Савинков е обвиняван в какво ли не: той е и „последователен враг на най-бедното селячество“; и е „помагал на руската буржоазия да осъществява империалистическите си амбиции“ (т.е. през 1918 г. е бил за продължаване на войната с Германия); и „се е свързвал с представители на съюзното командуване“ (когато е ръководел Военното министерство!); и „провокационно се е включвал във войнишките комитети“ (т.е. бил е избиран от войнишките депутати); и вече съвсем в смехотворното — че имал „монархически симпатии“. Но всичко това е старо. А има и нови неща, от дежурните обяснения на всички бъдещи процеси: че получава пари от империалистите; че извършва шпионаж в полза на Полша (а защо не и на Япония!…) и — искал да изтрови Червената армия с цианкалий (но не е отровил нито един червеноармеец).

Процесът започва на 26 август. Председател е Улрих (срещаме го за пръв път), а обвинител и защита изобщо няма. Савинков се защищава слабо и вяло, почти не оспорва уликите. И като че съвсем пасва в случая и смущава подсъдимия познатата ни вече мелодия: нали ние с вас сме руснаци!… Вие и ние — това сме ние. Вие безспорно обичате Русия, ние уважаваме вашата любов, но нима ние не я обичаме? Нима не сме ние сега силата и славата на Русия? А вие искате да се борите срещу нас! Разкайте се!…

Но най-странна е присъдата: „прилагането на смъртното наказание не е в интерес на опазването на революционния правен ред и предвид на това, че мотивите за отмъщение не могат да ръководят правосъзнанието на пролетарските маси“ — разстрелът да бъде заменен с десет години лишаване от свобода.

Това е сензационно, то обърква тогава мнозина: нима властта е омекнала? Нима се е преродила? В „Правда“ дори Улрих се обяснява и се извинява защо Савинков е помилван. Погледнете колко силна е станала съветската власт за изминалите седем години! От някакъв Савинков ли ще се бои! (Виж, когато на двадесетата си година отслабне, да не се сърдите, че ще избие стотици хиляди.)

Така след първата загадка по завръщането тази несмъртна присъда става втора загадка. (Бурцев я обяснява с това, че Савинков е бил отчасти подлъган, че уж се вършат някакви опозиционни комбинации в ГПУ, готови на съюз със социалистите, и че самия него ще го освободят и привлекат към дейност — това го накарало да влезе в съглашение със следствието.) След процеса разрешават на Савинков да… изпрати открити писма в чужбина, включително и на Бурцев; в тях той убеждава емигрантите революционери, че властта на болшевиките се ползува с подкрепата на народа и борбата срещу нея е вече недопустима.

А през май 1925 г. към двете загадки се прибавя трета, още по-голяма: в мрачно настроение Савинков се хвърля от непреградения с решетка прозорец във вътрешния двор на Лубянка и гепеушниците, тези ангели-хранители, просто не успяват да го удържат и спасят. Но Савинков им оставя все пак за всеки случай оправдателен документ (за да си нямат неприятности в службата), в който разумно и свързано обяснява защо слага край на живота си — а и това писмо е написано толкова правдиво, толкова в духа и стила на Савинков, че всички са съгласни: никой освен него не би написал, че се самоубива, съзнавайки политическия си банкрут. (Дори врелият и кипелият Бурцев намира обяснение за случилото се единствено в ренегатството на Савинков, без ни най-малко да се усъмнява в истинността на оставеното писмо и самоубийството. Какво да се прави, всяка проницателност си има граници.)

Ама и ние, ние, наивниците, по-късните лубянски арестанти, вярвахме и повтаряхме, че металните мрежи над лубянските стълбищни перила са от времето, когато тук се е хвърлил Савинков. Така се поддаваме на красивите легенди, че забравяме: тъмничарите имат международен опит! Американските затвори са с такива мрежи още от началото на века, та съветската ли техника да изостане?

През 1937 г. бившият чекист Артур Шрюбел, преди да умре в колимския лагер, разказва на един зек, че е бил от четиримата, които изхвърлили Савинков от прозореца на петия етаж в лубянския затвор! (И това не противоречи на днешното повествование в списание „Нева“: первазът на прозореца е нисък, почти като балконска врата — ама и стая са му избрали! Само че според съветския писател ангелите са се зазяпали, а според Шрюбел са го сграбчили дружно.)

Така втората загадка — необичайно меката присъда — се разкрива чрез грубата трета.

До мен бе стигнал мъгляв слух и аз го предадох през 1967 г. на М.П. Якубович, а той с още запазена младежка възбуда, със святкащи очи възкликна: „Вярвам! Съвпада! А не вярвах на Блюмкин, мислех, че се хвали.“ Разясни се: в края на 20-те години Блюмкин разказал при условие да пази дълбока тайна на Якубович, че той бил написал тъй нареченото предсмъртно писмо на Савинков по нареждане на ГПУ. Оказва се, че докато държали Савинков затворен, Блюмкин имал свободен достъп до килията му, за да го „развлича“ вечер. (Дали Савинков е почувствувал, че при него е зачестила смъртта — умилкващата се, дружелюбна смърт, в която не можеш да доловиш гибелта си?) Това помага на Блюмкин да усвои начина на изразяване и мисълта на Савинков, да вникне в кръга на последните му мисли.

Някои ще попитат: а защо през прозореца? Не е ли било по-лесно да го отровят? Сигурно са показвали или са предполагали, че ще трябва да показват на някого останките му.

Къде, ако не тук, ще трябва да доразкажсм и за съдбата на Блюмкин, безстрашно скастрен навремето от Манделщам в цялото му чекистко всемогъщество. Еренбург започва да пише за Блюмкин — и изведнъж се засрамва и го зарязва. А има какво да се разкаже. След разгромяването на левите есери през 1918 г. убиецът на Мирбах^[17] не само не е наказан, не само не споделя участта на всички леви есери, но бива прикоткан от Дзержински (както и в случая с Косирев) и привидно превърнат в болшевик. Държат го, изглежда, за екстрени убийства. Веднъж, в самото начало на 30-те години, го изпращат на Запад, за да извърши там тайно убийство. Ала духът на авантюризма или може би възхищението му от Троцки го отвеждат на Принцовите острови, за да пита законоучителя няма ли поръчения за СССР. Троцки му дава пакет за Радек. Блюмкин го пренася, предава го и цялата му среща с Троцки е щяла да остане в тайна, ако блестящият Радек още тогава не е бил доносник. Радек предава Блюмкин, който е погълнат от устата на чудовището, подхранвано саморъчно от него още с първото кърваво млекце.

А всички главни и знаменити процеси предстоят тепърва…