Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (57) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Първа глава
ЗАТОЧЕНИЕТО ПРЕЗ ПЪРВИТЕ ГОДИНИ ОТ СВОБОДАТА

Вероятно човечеството е измислило заточението преди затвора. Прогонването от племето е било вече заточение. Още най в началото става ясно колко трудно е на човек да съществува откъснат от обичайното обкръжение и място. Всичко е по иначе, всичко не е така и не върви, всичко е временно, не същинско, дори ако има зеленина наоколо, а не вечна замръзналост.

И в Руската империя не закъсняват със заточението: то е утвърдено законно при Алексей Михайлович чрез Кодекса от 1648 г. Но и преди това, още в края на XVI век, заточават без всякакъв Кодекс изпадналите в немилост каргополци; след това угличаните, станали свидетели на убийството на царския син Димитрий. Просторите на страната са благоприятствували за това — Сибир е бил вече наш. Така към 1645 г. има вече около хиляда и петстотин заточеници. А Петър изпраща на заточение със стотици. Вече стана дума, че Елизавета заменя смъртното наказание с вечно заточение в Сибир. Но тук е въведена корекция и под заточение започват да разбират не само свободното заселване, но и каторгата, принудителните работи, а това вече не е заточение. Александровският устав за заточениците от 1822 г. утвърждава това положение. Ето защо очевидно цифрите за заточението през XIX век включват и каторгата. В началото на XIX век се изпращат на заточение годишно от 2 до 6 хиляди души. От 1820 г. започват да заточават и скитниците (по нашенски тунеядци) и така някои години се стига до 10 хиляди. През 1863 г. си харесват и приспособяват за заточение отдалечения от континента пустинен остров Сахалин, това разширява още повече възможностите. Общо за XIX век са заточени половин милион. В края на века се водят за еднократно изселени 300 хиляди.^[1]

В Русия заточението стига до такова голямо разпространение поради малкото построени тъмници, ненавлезли още в практиката.

Към края на века заточението се разнообразява. Появяват се и по-леки видове: „заточаване през две губернии“, дори „заточаване зад граница“ (не смятано за такова жестоко наказание както след Октомври).^[2] Въвежда се и административното интерниране, удобно допълващо съдебното. Обаче: сроковете за заточаването са фиксирани с ясни, точни цифри и дори доживотното заточение не е буквално доживотно. Чехов пише в „Сахалин“, че след като отбие 10 години от заточението си (а ако е имал „напълно одобрително поведение“ — един неопределен критерий, но широко прилаган според свидетелството на Чехов, — дори и след шест години), наказаният придобива социалното положение на селянин и може да се установи да живее където иска, с изключение на родното място.

Подразбирана, естествена тогава за всички, а за нас сега необяснима особеност на заточението от последното царско столетие е неговата индивидуалност: дали чрез съд или административно, но то е определяно отделно за всеки и никога по групова принадлежност.

От десетилетие на десетилетие се променят и условията на заточението, степента на неговата тежест — и различните поколения заточеници са ни оставили различни свидетелства. Тежки са били тогава етапите за заточаваните, но от П. Ф. Якубович и от Лев Толстой знаем, че политическите са били третирани доста сносно. Ф. Кон добавя, че присъствието на политически заставяло конвойната команда да се обръща добре дори с криминалните престъпници, поради което те ценели много политическите. Десетилетия наред сибирското население посреща заточениците враждебно: на тях им се отпускат най-калпавите участъци земя, предоставя им се най-лошата и зле заплащана работа, а селяните не им дават дъщерите си за жени. Неуредени, зле облечени, клей-мени и гладни, те се събират на шайки, за да грабят — и така още повече озлобяват местните жители. Това обаче съвсем не се отнася до политическите, чиято струя става все по-осезателна от 70-те години нататък. Същият Ф. Кон пише, че якутите посрещали политическите добронамерено, с надежда, като свои лекари, учители и правозащитници пред властите. Във всеки случай политическите са разполагали в заточение с достатъчно условия, за да излъчат от своята среда много учени (чиято наука започва тъкмо от годините им в заточение) — специалисти по краезнание, етнографи, езиковеди^[3], естественици, а също публицисти и белетристи. Чехов не е видял на Сахалин политически и не ни ги описва.^[4] Но Ф. Кон например, заточен в Иркутск, постъпва на работа в редакцията на прогресивния вестник „Восточное обозрение“, където сътрудничат народници, народоволци и марксисти (Красин). Това не е обикновен сибирски град, а столица на генералгубернаторството, където съгласно Устава за заточениците не се полага изобщо да се допускат политически — те служат там в банките, в търговски предприятия, преподават, влизат в тесни контакти с местната интелигенция на журфиксите. А в омския „Степной край“ заточените поместват такива статии, каквито никъде в Русия цензурата не би допуснала. Заточеническият Омск доставя вестника си дори на златоустовската стачка. Благодарение на заточениците Красноярск става също радикален град. А в Минусинск покрай Мартияновския^[5] музей се събира толкова уважавана и несрещаща никакви административни пречки група заточени дейци, че не само безпрепятствено създава общоруска мрежа от приюти за бегълците (впрочем за безпроблемността на бягствата по онова време вече писахме), но дори направлява дейността на официалния минусински „витевски“ комитет.^[6] И ако за сахалинския режим, на който са подложени криминалните престъпници, Чехов, възкликва, че той е доведен „по най-пошлия начин до крепостното право“, това не може да се каже за заточението на политическите от най-далечното до последно време в Русия. Към началото на XX век административното заточение за политическите става в Русия вече не наказание, а формално, излишно, „овехтяло средство, доказало своята негодност“ (Гучков). От 1906 г. Столипин взема мерки за пълното му премахване.

А какво е било заточението на Радишчев? В селището Уст-Илимски Острог той си купува двуетажна дървена къща (обърнете внимание — за 10 рубли) и живее със своите по-малки деца и балдъзата си, заменила жена му. Никой не е и мислил да го кара насила да работи, той води живота си както намери за добре и не е ограничаван да пътува по целия Илимски окръг. А какво е било заточението на Пушкин в Михайловское, мнозина вече си представят, след като го посетят като екскурзианти. Подобно е заточението и на мнозина други писатели и дейци: на Тургенев — в Спаское-Лутовиново, на Аксаков — във Варварино (по негов избор). С декабриста Трубецкой още в килията на нерчинския затвор живее жена му (ражда им се син), а когато след няколко години той е преместен в Иркутск, там разполага с огромна градска къща, със собствена карета, лакеи, френски гувернантки за децата (юридическата мисъл още не е била узряла тогава до понятията „враг на народа“ и „конфискация на цялото имущество“). А заточеният в Новгород Херцен приема в съответствие със своето губернско положение рапортите на полицейския началник.

Подобна благосклонност се проявява не само към заточените именити и знаменити личности. От нея се ползуват и през XX век мнозина революционери и бунтари, особено болшевиките: от тях не са се страхували. Сталин, вече с четири бягства зад гърба си, е заточен за 5-и път… в самата Вологда. Вадим Подбелски е заточен заради резките му антиправителствени статии… от Тамбов в Саратов. Каква жестокост! И никой не го е измъчвал, естествено, там с робски труд.^[7]

Но дори и такова заточение, привилегировано според нашите сегашни представи, незаплашвано от гладна смърт, се е възприемало от заточеника тежко. Мнозина революционери си спомнят колко болезнено им се отразило прехвърлянето от затвора с гарантираните им там храна, отопление, покрив над главата и свободно време за обучение и партийни спорове — в заточение, където са били принудени сами сред чужди да му мислят за хляба и покрива. А когато са освободени от тази грижа, било, обясняват те (Ф. Кон), още по-лошо: „Ужасите на безделието… Най страшното е това, че хората са обречени да бездействуват.“ И ето че някои се залавят за наука, други — за търговия, а има и такива, които се пропиват от отчаяние.

Но откъде това безделие? Ами че местните жители не се оплакват от него, та те едва успяват да изправят гръб чак вечерта. Така че по-точно е да се каже — от промяната на почвата, от нарушаването на обичайния начин на живот, от прекъсване на корените, от загубването на живите връзки.

Едва две години заточение са били достатъчни за журналиста Николай Надеждин, за да загуби вкус към свободолюбието и да се превърне в честен слуга на престола. Буйният безпътен Меншиков, заточен през 1727 г. в Берьозов, построява там черква, води разговори с местните жители за суетата на живота, пуска брада, ходи с прост халат и след две години умира. На пръв поглед — какво чак толкова изтощително, какво чак толкова непоносимо е било за Радишчев безгрижното му заточение? Но когато след това в Русия е заплашен от повторно заточение, си слага край на живота. А Пушкин пише на Жуковски през октомври 1824 г. от село Михайловское, от този земен рай, където сякаш го е довел самият Господ да живее и да живее: „Спаси ме (т.е. от заточението — А. С.) с изпращането ми, ако ще, в крепост, ако ще и в Соловецкия манастир!“ И това не е просто фраза, защото той пише и до губернатора с молба да му заменят заточението с крепост.

Ние, разбралите добре какво представляват Соловки, се чудим сега два пъти повече: в какъв порив, в какво отчаяние и незнание е могъл поетът да се откаже от Михайловское и да моли за Соловецките острови?…

Та ето я мрачната сила на заточението — на най-обикновеното преместване и въдворяване с вързани крака, за което са се досетили още древните властелини, която е изпитал на гърба си още Овидий.

Пустота. Обърканост. Живот, който ни най-малко не прилича на живот…

* * *

При изреждане на средствата за потискане, които светлата революция е трябвало завинаги да отхвърли, на четвърто място се води, естествено, и заточението.

Но едва направила първите крачки с още кривите си краченца, преди още да възмъжее, революцията разбира: не бива без заточението! Година, най-много три да е нямало в Русия заточение. И ето че веднага започват, както сега се казва, депортациите — извеждане на нежелателните. Ето и буквалните думи на народния герой, по-късно маршал, за 1921 г. в Тамбовска губерния: „Беше решено да се организира широко изселване на бандитските (разбирай „партизанските“ — А. С.) семейства. Бяха организирани обширни концлагери, където тези семейства предварително се изолираха“ (курсивът мой — А. С.).^[8]

Единствено удобството да се разстрелва на място, вместо хората да се извозват някъде си, което ще рече да бъдат охранявани и хранени по пътя и сетне настанявани и отново охранявани — единствено това удобство задържа въвеждането на редовно заточение до края на военния комунизъм. Но още на 16 октомври 1922 г. към НКВД е създадена постоянна Комисия по Изселване на „социално опасни лица и дейци на антисъветските партии“, тоест на всички освен болшевишката партия, и общоприетият срок е 3 години.^[9] Следователно още в самото начало — през 20-те години, институцията на изселването действува по познатия ни начин и ритмично.

Вярно, че заточаването на криминални престъпници не се възобновява: нали са изобретени вече трудовоизправителните лагери, които ги поглъщат. Затова пък политическото заточение става по-удобно от всякога: при липсата на опозиционна преса изселването става безмълвно, а за тези, които са редом, които познават отблизо заточаваните, след разстрелите по време на военния комунизъм тригодишното незлобно и без припряност изселване изглежда като лирична възпитателна мярка.

От това обаче тихо санитарно изселване никой не се завръща в родното си място, а ако все пак успее да се върне, скоро отново го прибират. Завлечените в този процес започват своите кръгове по Архипелага и последната пречупена дъга се спуска неизменно в ямата.

Благодушието на хората им пречи да разберат веднага замисъла на властта: просто тя още не е укрепнала достатъчно, за да изкорени незабавно неугодните. Затова обречените са изтръгвани на първо време не от живота, а от паметта на хората.

А и не е чак толкова трудно да се възстанови заточението, тъй като не са изчезнали още пътищата на предишните етапи, нито пък самите сибирски, архангелски и вологодски места са се променили с нещо. (Впрочем държавната мисъл няма да замре на това, нечий пръст ще полази по картата на една шеста част от сушата и обширният Казахстан, едва присъединил се към Съюза на републиките, ще бъде добре дошъл със своите простори за заточениците, а и в самия Сибир ще се открият доста затънтени места.)

Но остава в традицията на изселването и известна пречка, а именно: очакването на заточените, че държавата е длъжна да ги храни. Царското правителство не посмява да накара заточените да увеличават националния продукт. И професионалните революционери смятат унизително за себе си да работят. В Якутия заточеникът заселник има право на 160 декара земя (65 повече от притежаваната сега от колхозника). Не че революционерите толкова желаят да обработват тази земя, но якутите страшно се държат за земята и плащат на революционерите като за ползуване под аренда или пък се разплащат с продукти и коне. По такъв начин, пристигнал с голи ръце, революционерът веднага се оказва кредитор на якутите (Ф. Кон). На всичко отгоре и царската държава плаща на своя политически враг в заточението му: 12 рубли за храна на месец и 22 рубли на година за облекло. Лепешински пише^[10], че и Ленин в шушенското си заточение е получавал (не ги е отказвал) 12 рубли на месец, а самият Лепешински — 16 рубли, защото бил не просто заточеник, а заточен чиновник. Ф. Кон ни уверява сега, че тези пари били крайно недостатъчни. Известно е обаче, че сибирските цени са 2-3 пъти по ниски от тези в Русия и затова държавната издръжка на заточеника дори надхвърля нуждите му. Това дава например на В. И. Ленин възможността цели три години да се занимава, материално осигурен, с теорията за революцията, без да се безпокои за съществуването си. Мартов пък пише, че за 5 рубли на месец получавал квартира с безплатно целодневно хранене, а останалите пари харчел за книги и спестявал за бягството си. Анархистът А. П. Улановски разправя, че едва в заточение (в Туруханския край, където е заедно със Сталин) за пръв път в живота му се появяват излишни пари и можел да изпраща от тях на една девойка, с която се запознал някъде по пътя, и за пръв път си купува и опитва какво е това какао. При тях там еленовото месо и чигата били смешно евтини, една солидна хубава къща струвала 12 рубли (колкото месечната издръжка!). Никой от политическите не се е чувствувал материално притеснен, парична издръжка получават всички административно заточени. И всички са облечени добре (те и пристигат добре облечени).

Наистина пожизнено заселилите се заточеници, по нашенски „битоваци“, не получават парична издръжка, но безвъзмездно им се отпускат от държавната хазна за шуби, изцяло за облекло и обувки. На Сахалин пък, както установява Чехов, всички заселници през първите две-три години, а жените до края, получават безплатна държавна издръжка в натура, включително 40 золотника (тоест 200 грама) месо и 3 фунта хляб (тоест кило и двеста, както нашите стахановци във воркутските шахти за 150% над нормата. Вярно, че според Чехов този хляб бил недопечен и от лошо брашно — но дали в нашите лагери е по-добър?). Всяка година заточениците получават полушубка, дълго зимно палто и по няколко чифта обувки. Плюс това царската държава умишлено плаща на заточениците високи цени за техните изделия, за да поддържа продукцията им. (Чехов стига до убеждението, че Сахалин, тази колония, не е изгодна за Русия, че Русия храни колонията.)

Естествено, нашето съветско политическо заточение не може да се основава на такива нездрави условия. През 1928 г. 2-рият Общо-руски конгрес на административните работници признава съществуващата система на изселване за неудовлетворителна и ходатайствува за „организиране на заточение под формата на колонии в отделни изолирани местности, както и за въвеждане на система на неопределени присъди“ (тоест безсрочни).^[11] От 1929 г. започва да се прилага заточение в съчетание с принудителни работи.^[12]

„Който не работи, не трябва да яде“, ето принципа на социализма. И само върху този социалистически принцип може да се изгражда съветското заточение. Но тъкмо социалистите са свикнали да получават безплатна храна в заточение! Съветската държава не се решава веднага да измени на тази традиция и също плаща на своите политически заточеници — естествено, не на всички, естествено, не на каерите, а на политите, като и сред тях различията се степенуват: например в Чимкент през 1927 г. на есе-рите и есдеките — по 6 рубли на месец, а на троцкистите — по 30 (все пак свои хора, болшевики). Само дето тези рубли не са вече царските, за най-малка стаичка трябва да се плаща 10 рубли месечен наем, а срещу 20 копейки на ден може да се нахрани човек много оскъдно. По-нататък става все по-зле. Към 1933 г. на „политите“ се отпуска помощ от 6 р. и 25 к. на месец. Пак тогава, самият аз помня много добре, килограм ръжен клисав „търговски“ хляб (извън полагаемия се срещу купона) струваше три рубли. И така, на социалистите не остава време да учат езици и да пишат теоретични трудове, остава им само да превиват гръб от работа. На онези, които отиват на работа, ГПУ мигом прекъсва и последната нищожна помощ.

Но дори и при желание за работа за заточениците е много трудно да я получат. Краят на 20-те години е известен у нас с голямата безработица, получават работа само привилегировани хора с неопетнена анкета и членовете на профсъюза, а заточениците не могат да ги конкурират и да приложат своето образование или опит. Над тях тегне още и комендатурата, без чието съгласие нито едно учреждение не смее да приеме заточеник на работа. (Че дори и бившият заточеник има слаба надежда за подходяща работа: пречи му поставеното в паспорта клеймо.)

През 1934 г. в Казан, спомня си П. С-ва, група отчаяни образовани заточеници се наемат да павират улиците. В комендатурата ги корят: за какво е тази демонстрация? Но не им помагат да намерят друга работа и Григорий Б. отвръща на ченгето: „А вие не подготвяте ли някое процесче? Бихме се наели като платени свидетели.“

Петимни са и за трохите от масата.

Ето докъде падат руските политически заточеници! Не им остава време да спорят и да пишат протести срещу „Credo“. А и тази мъка им е чужда: как да се справят с безсмисленото безделие… Единствената им грижа е как да не умрат от глад. И да не стигнат дотам, че да станат доносници.

През първите съветски години в страната, освободена най-сетне от вековно робство, гордостта и независимостта на политическите заточеници издиша като продупчен балон. Оказва се, че е била мнима силата, която предишната власт със страх е виждала в лицето на политическите заточеници. Че единствено общественото мнение в страната е създавало и поддържало тази сила. Но едва общественото мнение е заменено с организираното мнение, и заточениците с техните протести и права стават жертва на произвола на тъпите дръгливи гепеушници и на безсърдечните тайни инструкции (под първите такива инструкции успява да сложи парафа си министърът на вътрешните работи Дзержински). Става вече невъзможно да се обадиш, макар и с един прегракнал вик, макар и с думичка за себе си. Ако заточеният работник реши да изпрати писмо до предишния свой завод, работникът, дръзнал да оповести за него (Ленинград, Василий Кирилович Егошин), тутакси бива също изпращан в заточение. Заточениците загубват не само паричните помощи и средства за живот, но изобщо всякакви права: тяхното по-нататъшно задържане, арестуване и изпращане по етапен ред е още по-лесно осъществимо от страна на ГПУ, отколкото докато са били свободни — сега вече органите не са възпрепятствувани от нищо и се отнасят с тях като с гумени кукли, а не като с хора.^[13] Нищо не им коства да ги раздрусат така, както става и в Чимкент: обявява се внезапно за тукашното ликвидиране на заточението като форма на изолация в течение на едно денонощие. За това денонощие заточеникът трябва да предаде служебните си работи, да се прости с жилището си, да се освободи от покъщнината си, да се приготви и да замине по указания маршрут. Не много по-комфортно от арестантския етап! Не много по-сигурен е заточеническият утрешен ден…

Но не е само мълчанието на обществото и принудата на ГПУ, а какво представляват самите тези заточеници? Тези мними членове на партии без партии? Нямаме предвид кадетите — те отдавна са изтребени до един в страната, — но какво ще рече да бъдеш смятан за есер или меншевик през 1927 или 1930 г.? В страната не съществува никъде никаква група от действуващи лица, които да съответствуват на това звание. В началото на 20-те години на всички социалисти е предложено да се отрекат от своите партийни убеждения и в по-голямата си част те се съгласяват и се отдръпват. Само едно незначително малцинство декларира вярност към убежденията си. (Макар че за нас, в исторически аспект, тези убеждения са малко разбираеми, доколкото всички социалистически партии на практика само помагат на болшевиките да се утвърдят.) Отдавна, от самата революция, за изминалите десет гръмокипящи години никой не е преразглеждал програмите на тези партии и дори те да биха внезапно възкръснали — неизвестно ще е как биха разбирали събитията и какво биха предлагали. Целият печат отдавна ги споменава само в минало време — и оцелелите членове на тези партии живеят семейно, работят по специалността си и са забравили своите партии: Но неизтриваеми са скрижалните списъци на ГПУ. И по внезапен нощен сигнал тези пръснати питомни зайчета биват измъкнати и от затворите изпращани с етапи — например в Бухара.

Така през 1930 г. пристига там И. В. Столяров и среща събрани от всички краища на страната стареещи есери и есдеки. Изтръгнати от привичния им живот, на тях не им остава сега нищо друго, освен да започнат да спорят, да оценяват политическия момент, да предлагат решения, да гадаят как ще се очертае историческото развитие, в случай че… ако, току-виж…

Така скалъпват от тях вече не партии, а мишена за потопяване.

По-многобройни са в заточението грузинските с-д (социалдемократи) и арменските дашнаки, изселени в огромни количества на далечни места след завземането на техните републики от комунистите. Някои си спомнят, че през 20-те години жива и бойна е партията на ционистите социалисти с тяхната енергична младежка организация „Гашемер“ и легалната организация „Гехалуц“, създала земеделските еврейски комуни в Крим. През 1926 г. са вкарани в затвори всичките им ЦК, а през 1927 г. са прибрани от Крим момчета и момичета до 15-16-годишна възраст и изпратени на заточение. Настаняват ги в Турткул и на други строги места. Това наистина е партия — споена, настойчива, уверена в правотата си. Но те се стремят не към обща цел, а към своя лична: да живеят като самостоятелна нация, със своя Палестина. Разбира се, комунистическата партия, отхвърлила доброволно отечеството, не може да допусне у други такъв тесен национализъм!^[14]

Вече след въдворяването им на място социалистите се намират един друг и възникват, съживяват се фракциите им, откриват се взаимоспомагателни каси (но до една строго фракционни — своите само на свои). От местата, където е по-лесно за намиране на работа, например от Чимкент, изпращат помощ на своите „северни“ безработни съпартийци и на онези, които са в изолатори. Оживява идеята да се води борба за „статут на политически“ (през цялото време на съветската власт социалистите така и не можаха да разберат колко е неприлично това — да отстояват правата не на целия затворнически народ, а само на своите). Все още съществува на някои места съвместно приготвяне на храната, грижа за децата и естествените в случая събирания и взаимни посещения. Все още задружно празнуват в заточението си и Първи май (демонстративно пренебрегват обаче Седми ноември).

Заточениците са доста отслабени от обтегнатите отношения между партиите, които възникват през годините на съветската власт и които особено се изострят от средата на 20-те години, когато са изпратени на заточение много и много троцкисти, никого непризнаващи за политически освен себе си.

На заточение все още остава за „политите“ възможността да се отрекат от партиите си и да си откупят по този начин свободата, но тук вече, пред очите на фракциите, такива случаи са редки. А до 1936 г. и бездруго много с-д и есери са освободени от заточение (не значи, че имената им са забравени) — толкова по-сурово ще замига хищното око на оперативния сектор над оставащите. А през 1937 г. всички те ще бъдат хвърлени в затворите.

Но не само социалисти са изпращани на заточение през 20-те и 30-те години — и предимно (с всяка следваща година все по-явно) не социалисти. Нижат се и просто безпартийни интелигенти — онези духовно независими личности, които пречат на новия режим да се установи. Както и бившите, недоунищожени през гражданската война. И дори хлапетии „заради фокстрота“.^[15] И спиритисти. И окултисти. И духовенството — първоначално все още с право да извършва богослужение и в заточението. И просто вярващи, просто християни, или крестяни, както преиначават руснаците много векове преди това. А и просто селяните като такива.

И всички те попадат под окото на същия оперсектор, всички се разединяват и вкаменяват. С годините те все повече ще се отчуждават помежду си, за да не заподозре НКВД сред тях „организации“ и да започне да ги прибира като членове на някоя нова такава. (А тъкмо тази участ очаква мнозина от тях.) Така в границите на държавното заточение те хлътват във второ доброволно заточение — в уединяването си. (А на Сталин тъкмо това му и трябва.)

Заточениците са отслабени и поради отчуждаването на местното население от тях: местните са подложени на преследване при съмнение за близост със заточениците, самите провинили се ги изселват на други места, а младежите са изключвани от комсомола.

Обезверени от равнодушието на страната, съветските заточеници загубват и желание за бягство. За заточениците по времето на царизма бягството е било весел спорт: Сталин бяга пет пъти, Ногин шест пъти — и последицата от това не е нито куршум, нито каторга, а просто въдворяване на място след развлекателно пътешествие. Но натежаващото, все по непрощаващото ГПУ от средата на 20-те години налага върху заточениците взаимното поръчителство: всички съпартийци отговарят за бягството на всеки свой. И вече до такава степен не стига въздухът, и вече толкова тегне хомотът на врата, че социалистите, до неотдавна горди и неукротими, приемат това поръчителство! Сега вече сами, с партийно решение си забраняват да бягат!

А и къде да бягат? При кого да бягат?…

Врелите и кипели хитреци на теоретичните аргументации бързо се приспособяват: не му е сега времето да се бяга, трябва да се изчака. И изобщо не е време за борба, също трябва да се чака. В началото на 30-те години Н. Я. Манделщам забелязва у чердинските заточени социалисти пълен отказ от съпротива. Дори чувство за неизбежна гибел. И единствената практическа надежда е: когато ще им тръсват новата присъда, това да става поне без нов арест — да им дадат да се разпишат веднага, на място, за да не рухва скромно уреденият им вече бит. И единствената морална задача: да запазят преди гибелта си своето човешко достойнство.

За нас след каторжните лагери, където внезапно започнахме да се съединяваме в общество от потиснати единици, бе тъжно да си спомняме този процес на всеобщо разчленяване. Но в нашите десетилетия общественият живот върви към разширяване и пълнота (вдишване), а тогава вървеше към потисничество и стесняване (издишване).

Така че не прилича на нашата епоха да съди оная епоха.

Заточението страда освен това и от многото градации, които допълнително разединяват и отслабват заточениците. Съществуват различни срокове за обменяне удостоверенията на отделните личности (за някои всеки месец, и при това с мъчителни процедури). За да не бъде прехвърлен в по-лоша категория, всеки се старае да спазва правилата.

До началото на 30-те години е запазена и най-облекчената форма: не заточение, а минус. В случая на репресирания не се посочва точно място за жителство, а му се предоставя да избира град, с изключение (т.е. минус) на еди-кои си. Но веднъж избрал вече мястото, се прикрепва към него за същия срок от три години. Минусникът не отива да се отмята в ГПУ, но и няма право да напуска мястото си. През годините на безработицата трудовата борса не дава на минусника работа; ако все пак успее да намери такава, принуждават администрацията да го уволни.

Минусът е като карфица: с него вредното насекомо се забожда и чака покорно, докато му дойде ред да бъде арестувано вече както подобава.

А освен това е в сила все още вярата в този прогресивен строй, който не може, не бива да има нужда от това да изпраща хората на заточение! В сила е още вярата в амнистията, особено по повод бляскавата 10-годишнина от Октомври!…

И амнистията идва, амнистията настъпва. Започват да намаляват по една четвърт от срока (от трите годни — 9 месеца), и то не на всички. Но тъй като се реди Големият Пасианс и след трите години заточение идват трите години на политизолация и сетне отново три години заточение, това съкращаване с 9-те месеца ни най-малко не улеснява живота.

А после идва времето и на следващия съд. Анархистът Дмитрий Венедиктов е прибран към края на тригодишното му тоболско заточение (1937 г.) по категоричното точно обвинение: „разпространяване на слухове за заеми“ (какви слухове може да има за заемите, които се обявяват ежегодно с неизбежността на майския цъфтеж?…) и „недоволство от съветската власт“ (нали заточеният трябва да бъде доволен от своята участ). И какво следва за такива гнусни престъпления? Разстрел в срок от 72 часа без право на обжалване! (Дъщеря му Галина бе спомената на страниците на тази книга.)

Такова е заточението през първите години на завоюваната свобода и такъв е пътят към пълното освобождаване от него.

Заточението е предварителна кошара за овце, предназначени за клане. Заточениците от първите съветски десетилетия не са жители, а очакватели — да бъдат извикани там.

(Има и умни хора — от бившите, а и сред простите селяни, разбрали още през 20-те години това предзадържане). И след изтичането на присъдения тригодишен срок на заточението си остават за всеки случай пак там, например в Архангелск. Понякога това помага повече да не попаднат под общия знаменател.)

Ето какъв обрат взема за нас мирното шушенско заточение, а и туруханското с какаото.

Ето с какво е допълнена у нас Овидиевата носталгия.