Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (39)

(1918–1956
Опит за художествено изследване)

Включено в книгата
Архипелаг ГУЛАГ
1918–1956
Опит за художествено изследване
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 38 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова


Двадесет и първа глава
ОКОЛОЛАГЕРНИЯТ СВЯТ

Както някой къс развалено месо е зловонен не само по повърхността си, но е обвит и с молекулярен зловонен облак, така и всеки остров на Архипелага създава и поддържа около себе си зловонна зона. Това е зона значително по-обхватна от самия Архипелаг — това е зона посредническа, свързваща малката зона на всеки отделен остров с Голямата зона на цялата страна.

Всичко най-заразно, което възниква на Архипелага — в отношенията, нравите, възгледите и езика на хората, — прониква по всеобщия в света закон през растителните и животинските прегради най-напред в тази предавателна зона и след това вече се разпространява по цялата страна. Именно тук, в предавателната зона, се проверяват и подбират сами елементите на лагерната идеология и култура — достойни да се влеят в общодържавната култура. И когато лагерните изрази отекват в коридорите на новото здание на МГУ или когато някоя независима столичанка изказва досущ лагерен възглед за смисъла на живота — не се учудвайте: това е проникнало дотук през предавателната зона, от крайлагерния свят.

Докато властта се опитва (а може и да не се е опитвала?) да превъзпита затворниците чрез лозунгите, културно-възпитателната част, пощенската цензура и оперупълномощените, затворниците къде по-бързо превъзпитават цялата страна посредством край-лагерния свят. Бандитският светоглед, подчинил отначало Архипелага, лесно се прехвърля извън него и обхваща общосъюзния идеологически пазар, празен без някаква по-силна идеология. Лагерните нрави, жестокостта в отношенията между хората, безчувствената броня върху сърцето, враждебността към всяка добросъвестно вършена работа — всичко това без усилие покорява крайлагерния свят, а след това се отразява непоправимо и върху целия живот в страната.

Така Архипелагът си отмъщава на Съюза за своето създаване.

Така нито една жестокост не ни отминава даром.

Така скъпо и прескъпо плащаме винаги когато гледаме да минем по възможност по-евтино.

* * *

Да изброяваме всички тези места, селища и паланки, е почти равносилно да повтаряме географията на Архипелага. Нито една лагерна зона не може да съществува в изолация — до нея трябва да има наблизо селище за волнонаемните. Понякога това селище при някой временен дърводобивен лагпункт ще просъществува няколко години и ще изчезне заедно с лагера. Понякога ще пусне корени, ще получи име, селищен съвет, свързващ го път — и ще остане завинаги. А има случаи, когато от тях израстват знаменити градове, такива като Магадан, Норилск, Дудинка, Игарка, Темир-Тау, Балхаш, Джезказган, Ангрен, Тайшет, Братск, Совгаван. Тези селища зреят като циреи не само по затънтените краища на страната, но и върху самото туловище на Русия край донецките и тулските рудници, край торфените находища и селскостопанските лагери. Понякога са заразени и преминават към крайлагерния свят цели райони, както е случаят с Таншаевския. А когато лагерът е инжектиран в тялото на големия град, дори на самата Москва, окололагерният свят съществува вече не като отделно селище, а като отделни хора, които всяка вечер плъзват от него с тролейбуси и автобуси и всяка сутрин се вливат в него отново (предаването на заразата отвън в този случай върви с ускорен темп).

Има освен това и такива градчета, като например Кизел (на Пермската минна железопътна линия); те са възникнали преди Архипелага, но след това се оказват обкръжени от множество лагери — и така се превръщат в някоя от провинциалните столици на Архипелага. Такъв град лъха целият на лагерно обкръжение, офицерите лагерничари и войниците от охраната го кръстосват надлъж и шир като окупатори; лагерното управление е главното учреждение там; телефонната мрежа не е градска, а лагерна; маршрутите на автобусите свързват до един градския център с лагерите, всичките му жители изкарват прехраната си оттам.

Най-голямата от тези провинциални столици на Архипелага е Караганда. Тя е създадена и пренаселена от заточеници и бивши затворници, така че стар зек не може да мине по улицата, без да среща непрестанно познати. В Караганда има няколко лагерни управления. А лагерпунктовете са пръснати като морския пясък около нея.

Кои живеят в крайлагерния свят? 1) Коренните местни жители (такива може и да няма). 2) Вохра — военизираната охрана. 3) Лагерните офицери и техните семейства. 4) Надзирателите със семействата си (за разлика от охраната надзирателите водят домашен живот дори когато са на военна служба. 5) Бивши зекове (освободени от този или някой съседен лагер)[1]. 6) Разни закъсали — полурепресирани, с „нечисти“ паспорти. (Те като бивши зекове живеят тук не по своя воля, а по декларирано обещание: макар и да не им е посочено точно това място за заточеник, във всеки случай на всяко друго място ще бъдат много по-зле с работата и жилището, а може би и съвсем няма да им позволят да живеят.) 7) Производственото началство. Това са високопоставени хора, едва неколцина за цялото селище (понякога такива също може да няма). 8) В същинския смисъл обърналите го на слободия, надомъкнали се откъде ли не: я прилепили се към някого, я пропаднали съвсем или търсещи леки печалби. Те знаят, че по тези отдалечени залутани места могат да работят три пъти по-зле, отколкото в метрополията, и да получават четворно по-големи заплати: за работа отвъд Полярния кръг, за отдалеченост, за битови неудобства, пък и да си присвояват труда на затворниците. Освен това мнозина идват на доброволни начала, по договори и с право на пътни. За умеещите да промиват злато от производствените наряди крайлагерният свят е направо Клондайк. Тук идват да постъпват на работа с фалшиви дипломи, пристигат авантюристи, мошеници, изнудвачи. Изгодно им е тук и на тези, които се нуждаят безплатно от чужда глава (геолозите зекове ще извършат теренните наблюдения за полуграмотния геолог, ще ги обработят и ще направят изводите, а после той може да защити и дисертация в метрополията). Тук житейската вълна захвърля неудачниците и просто непоправимите пияници. Тук пристигат след рухването на семейството или за да се скрият от изплащане на детските издръжки. Ще срещнете тук и току-що завършили техникумите млади хора, които не са успели при разпределението благополучно да се измъкнат. Но от първия ден след пристигането си те започват да търсят начини за завръщане в цивилизования свят и ако не успеят да се измъкнат до една година, то до две — непременно. Но сред каращите го на слободия, сред слободняците, ще срещнете и съвсем друг разряд: вече на възраст хора, десетки години изкарали в крайлагерния свят и до такава степен станали част от самия него, че друг по-добър не им и трябва. Закрие ли се техният лагер или началството престане да им плаща онова, което те искат да получат, заминават, но непременно в друга такава крайлагерна зона, друг живот те не могат и да си представят. Такъв беше и Василий Аксентиевич Фролов, знаменит пияница, шмекер и „знатен майстор на отливки“, за когото би могло много нещо да се разкаже, но вече съм го описал в една своя пиеса. Той нямаше никаква диплома, а и майсторлъка си съвсем го беше занемарил с пиянството си, но по-малко от 5000 дохрушчовски рубли[2] на месец не получаваше.

В най-общ смисъл думата слободняк означава всеки свободен, тоест още невкаран в затвора или вече излязъл на свобода гражданин на СССР, ще рече всеки гражданин от прилагерния свят. Но най-често тази дума се употребява на Архипелага в тесен смисъл: слободняк е този свободен гражданин, който работи в една производствена зона със затворниците. Ето защо работещите тук от групите (1), (5) и (6) са също слободняци.

Слободняците ги вземат за технически ръководители, майстори, завеждащи складове и нормировчици. Назначават ги също на длъжности, на които използуването на затворници би затруднило много конвоирането: шофьори, каруцари, експедитори, трактористи, багеристи, скреперисти, електроспециалисти по съобщителната техника, нощни огняри.

Тези слободняци от втора категория, прости работяги като зековете, мигом и без церемонии се сдружаваха с нас и вършеха всичко, което се забраняваше от лагерния режим и наказателния закон: с готовност вземаха и пускаха писмата на зековете в „свободните“ пощенски кутии на селището; продаваха задигнатите от зековете в лагера дрехи на свободния битпазар, слагаха в джоба спечелените пари, а на зековете носеха нещо за плюскане; заедно със зековете разграбваха и производството; внасяха тайно в производствената зона водка. (При строгата проверка на портала спускаха малки шишенца водка със засмолени гърла в бензиновите резервоари на колите. Ако дежурните на портала я откриваха и там, не следваше все пак никакъв рапорт до началството: вместо това комсомолците, охраняващи портала, предпочитаха да изпият сами трофейната водка.)

А там, където е възможно работата на затворниците да се запише на името на слободняците (десетниците и майсторите също записват на свое име изработеното от тях), няма начин това да не се направи: нали и бездруго работата, записана на името на затворника, отива на вятъра, за нея не плащат пари, а дават само дажбения хляб. Така след отмяната на купонната система нарядът за зековете се прекратява само формално, колкото да не възникват неприятности, а работата се поема от волнонаемните. С възнаграждението от свършената работа слободнякът и сам има за ядене и пиене, а и своите зекове подхранва.

Голямата изгода от работата в крайлагерния свят личеше и по слободняците в московските лагери. У нас на Калужка застава през 1946 г. имаше двама волнонаемни зидари, един мазач и един бояджия. Те се водеха към нашия строеж, ала почти не работеха, защото не можеха да изкарат от обекта големи пари; нямаше надбавки и обемите бяха предварително измерени: измазването на един квадратен метър струваше 32 копейки и беше невъзможно да минеш метъра по половин рубла или да запишеш три пъти по-голям метраж, отколкото е фактическият на стаята. Но първо, нашите слободняци отмъкваха от обекта цимент, бои, безир и стъкла, второ, целият 8-часов работен ден го избутваха на лежачка, а вечер и в неделя се залавяха за главната ей работа — незаконна, частна, и там изкарваха своето. За същия квадратен метър замазка вземаха вече от частното лице не 32 копейки, а десетачка, и за една вечер изкарваха по двеста рубли.

Нали и Прохоров казва: „Парите — и те са вече двуетажни.“ Кой на Запад ще ти каже какво значи „двуетажни пари“. Един стругар през войната получаваше чисти без удръжките 800 рубли на месец, а хлябът струваше 140 рубли. Излиза, че не изкарва за месеца дори за купонната си дажба хляб — тоест не може да донесе за цялото си семейство и 200 грама хляб на ден! А между другото я караше прилично… Плащаха с открита наглост на работниците нереални заплати и им предоставяха да се домогват до „втория етаж“. И този, който плащаше луди пари на нашия мазач за една вечер, също от нещо и някъде изкарваше своя „втори етаж“. Така тържествуваше социалистическата система, само че на книга. Предишната — жизнеспособна, гъвкава — не умираше нито от проклятията, нито от прокурорските преследвания.

Така че, в общи линии, не можем да наречем враждебни отношенията между зековете и слободняците, а по-скоро дружелюбни. При това тези пропаднали, полупияни, разорени хора се вслушваха по-човешки в чуждата мъка, бяха способни да проумеят злочестината на затворника и несправедливата му присъда. Което, по силата на длъжността си, офицерите, надзирателите и охраната не искаха да знаят, непредубеденият човек го виждаше такова, каквото е.

По-сложни са отношенията на зековете с десетниците и майсторите на цеховете. Като „командири на производството“ те са поставени да изцеждат силите на затворниците и да ги пришпорват. Но отговарят и за хода на самото производство, а то невинаги може да върви в директна вражда със зековете: не всичко се постига с камшик и глад, туй-онуй е по доброволно съгласие, по склонност, по съобразителност. Имат успех само онези десетници, които се разбират с бригадирите и с най-добрите майстори от затворниците. Самите десетници, освен че са пияници, разпуснати и отровени от постоянното използуване на робския труд, са и неграмотни, не познават ни най-малко или съвсем зле своето производство и поради това са още по-зависими от бригадирите.

А колко интересно само се преплитат тук понякога руските съдби! Идва пиян преди празника десетникът на дърводелците Фьодор Иванович Муравльов при бригадира на бояджиите Синебрюхов — отличен майстор, сериозен, стабилен млад мъж, който излежава вече десетата си година, и се обръща към него с пълно откровение:

— Е, какво? В пандиза си сега, нали, кулашко копеле? Баща ти цял живот е орал земята и добитък е гледал — мислел е на оня свят да го носи. И къде е сега? Умрял е като заточеник, нали? А и тебе те е накиснал да лежиш! Нее, моят баща беше къде по-умен: той от самото начало пропиваше всичко до шушка, в къщата с трън да завъртиш, нямаше какво да закачиш, в колхоза една кокошка не е предал, защото беше гол-голеничък — и веднага бригадир. А аз като него жуля водката и не знам какво е грижа.

И наистина беше прав: след като излежи присъдата си, Синебрюхов ще иде на заточение, а Муравльов е председател на строителния комитет.

Вярно, че техническият ръководител Буслов не знае как да се отърве от този председател на строителния комитет и десетник (това е невъзможно: назначава ги отдел „Кадри“, който много често подбира по симпатии безделници или некадърници). Техническият ръководител отговаря с джоба си за всички материали и за фонда работна заплата, а Муравльов, дали по неграмотност или от простодушие (той съвсем не е лош момък и затова бригадирите гледат все с нещо да му се отчетат), прахосва същия този фонд, подписва необмислени наряди (бригадирите ги попълват сами), приема зле свършената работа, след което всичко трябва да се разтуря и да се започва отново. Буслов не би имал нищо против да му сменят такъв десетник с някой инженер от зековете, дето е поставен да работи с кирката, ама отдел „Кадри“ не позволява такова нещо от бдителност.

— Е, хайде, говори: с колко дълги трегери разполагаш сега на обекта?

Меравльов тежко въздиша:

— Стеснявам се засега да ви кажа точно…

Колкото по-пиян биваше Муравльов, толкова по-дръзко разговаряше с техническия. Тогава Буслов намисли да го обсади с писмени нареждания. Без да скъпи времето си, той даваше в писмена форма всичките си нареждания до него (като подшиваше копията в отделна папка). Тези нареждания, естествено, не се изпълняваха и нарастваше страшно дело. Но не губеше самообладание и председателят на строителния комитет. Той намираше отнейде половин измачкан лист от тетрадка и в продължение на половин час с изплезен език редеше мъчително и разкривено:

„довеждам до вашето сведение за Това че всички механизми които ги има за дърводелските работи са в не изправен вид тоест в Лошо състояние и изключително не работят“.

Техническият ръководител е вече друга степен на производственото началство, за затворниците — постоянен потисник и постоянен враг. Техническият не влиза с бригадирите нито в дружески отношения, нито в сделки. Той реже нарядите им, разобличава тяхната тухта (доколкото му стига умът) и винаги може да накаже бригадира и всеки затворник чрез лагерното началство.

„До началника на лагпункта, другаря лейтенант…

Моля да накажете най-строго (желателно — в карцер, но с извеждане на работа) бригадира на бетонджиите з/к Зозуля и десетника з/к Орачевски за това, че са отлели плочи с по-големи от указания размер, което е довело до преразход на бетон.

Същевременно ви съобщавам, че по същото време в разговор с мен по повод записването на обема на работите за наряда з/к бригадир Алексеев нанесе обида на десетника другаря Тумаркин, като го нарече магаре. Такова поведение на з/к Алексеев, подронващо авторитета на волнонаемното ръководство, считам за крайно нежелателно и дори опасно и моля да вземете най-решителни Мерки, включително до отправяне в етап.

Старши технически ръководител Буслов“

Самият Буслов при друг случай нарича същия този Тумаркин магаре, но затворникът бригадир заслужава етапа според цената си.

Такива бележчици Буслов изпращаше, кажи-речи, всеки божи ден до лагерното началство. Той виждаше в лагерните наказания най-големия производствен стимул. Буслов беше от категорията на производствените началници, които са се вживели в системата на ГУЛАГ и са се пригодили към средствата, с които трябва да се действува тук. Така можеше да го чуете и на съвещанията: „В работата си имам дълъг опит със зековете и не ме плашат заплахите им да ме пречукат с някоя тухла.“ Но съжаляваше, че гулаговските поколения вече не са същите. Хората, попаднали в лагера след войната и след Европа, били някак си непочтителни. „А ето, през 1937 г. например, беше просто приятно да се работи. При влизането на волнонаемния зековете непременно ставаха на крака.“ Буслов знаеше и как да преметне затворниците, и как да ги прати на опасните места, никога не щадеше нито силите им, нито стомасите им, нито толкова повече самолюбието им. Дългонос, дългокрак, с жълти американски половинки обувки, получени чрез ЮНРРА за нуждаещите се съветски граждани, той вечно се носеше по етажите на обекта, защото знаеше, че иначе по всичките му кътчета и кьошенца ленивите мръсни същества зековете ще седят, ще лежат, ще се греят, ще се пощят от въшките и дори ще се съвкупяват въпреки разгара на късия десетчасов работен ден, а бригадирите ще се тълпят в нормировъчната стая и ще пишат в нарядите тухта.

И от всички десетници той се доверяваше отчасти единствено на Фьодор Василиевич Горшков, хилаво старче с щръкнали посивели мустаци. Горшков отбираше вещо от строителство, познаваше и своята работа, и тази на съседния участък, а главното необичайно за другите слободняци негово качество беше, че се чувствуваше искрено заинтересован от изхода на строителството: не користно като Буслов (Ще му удържат или ще има премиални? Ще го смъмрят или ще го похвалят?), а вътрешно, както ако строеше цялото това огромно здание за самия себе си. Пиеше също с мярка, без да зарязва заради това строежа. Но имаше и един голям недостатък: не пасваше някак на Архипелага, не вземаше страха на затворниците. Също обичаше да ходи по обекта и да оглежда работата сам с очите си, но не се носеше като Буслов, не проверяваше кой го заблуждава, а обичаше да поседи с дърводелците върху мертека, със зидарите върху градежа, с мазачите до кофата с разтвора и да побъбри. Понякога черпеше затворниците с бонбони — това беше нещо необикновено за нас. И на стари години страшно го влечеше една работа — да реже стъкла. Винаги носеше в джоба си елмаз и стига да видеше, че режат наблизо стъкло, започваше да цъка, че не го вършат както трябва, отстраняваше стъкларя и се заемаше да го реже сам. Буслов замина за един месец в Сочи и Фьодор Василиевич го замести, но категорично отказа да се нанесе в кабинета му, а си остана в общата стая на десетниците.

През цялата зима Горшков ходеше със староруска къса поддьовка[3]. Яката й беше вече проскубана, но иначе изглеждаше отлично. Станало веднъж дума, че я носел вече тридесет и втора година, а преди това още няколко години баща му я навличал по празници — и така се разбра, че баща му Василий Горшков бил държавен десетник. Тогава чак стана ясно на всички защо Фьодор Василиевич толкова много обича камъка, дървото, стъклото и боята: от малък е раснал по строежите. Но макар че тогава са наричали десетниците държавни, а вече не им викат така, държавни са именно сега, а преди са били артисти.

Фьодор Василиевич и сега хвалеше стария ред:

— Че какво е днес техническият ръководител? Няма право да прехвърли дори копейка от едно разходно перо в друго. А навремето ще дойде предприемачът при работниците в събота. „Как, момчета, преди или след банята?“ — „След това, след това, бай-но!“ — „На ви тогава пари за банята, а оттам ви искам в тази и тази кръчма.“ Момчетата след банята вкупом се юрват в кръчмата, а той вече ги чака там с водката, с мезетата му, със самовара… Да те видим няма ли да работиш в понеделник както трябва.

За нас сега всичко това си има име, не може ни заблуди, било изнурителна система, безсъвестна експлоатация, игра с низките инстинкти на човека. И почерпката с мезето не е възмездявала силите, изстисквани от работника през следващата седмица.

А хлябът, клисавият хляб, подхвърлян ти от равнодушните ръце през прозорчето на хлеборезачницата — нима тази хлебна дажба струва повече?…

* * *

Всички тези осем категории свободни жители се варят и блъскат върху тясното пространство на окололагерната педя земя: от лагера до гората, от лагера до блатото, от лагера до рудника. Осем различни категории, различни по ранг и по класа, и всички трябва да се сместят в това вонящо тясно селище, всички са помежду си другари и пращат децата си в едно и също училище.

Такива другари са, че двама-трима тукашни магнати витаят над всички останали като светци в облаците (в Екибастуз — Хишчук и Карашчук, директорът и главният инженер на тръста, ама и едни имена, не можеш ги докара така и нарочно да си ги измислял). А по-надолу, строго разделени, строго спазващи преградките, следват началникът на лагера, командирът на конвойния дивизион, другите чинове на тръста, офицерите в лагера и офицерите от дивизиона и някъде директорът на ОРС[4], и някъде директорът на училището (но не и учителите). Колкото по-нагоре, толкова по-ревниво се съобразяват с тези преградки, толкова от по-голямо значение е каква жена при кого може да иде да лющи семки (те не са княгини, не са графини, така че толкова по-внимателно гледат да не подронят своя престиж). О, тази обреченост да живееш в един тесен свят далеч от другите нормално уредени семейства в удобните просторни градове! Тук всички ви познават и не можете да идете на едно кино, да не се злепоставите, да не говорим за магазина (толкова повече, че най-доброто и в най-пресен вид ще ви се достави вкъщи). Дори да отглеждаш прасенце е неприлично: нима не е унизително за жената на такъв и такъв да го храни собственоръчно? (Ето защо е нужна и прислугата от лагера.) А и колко е трудно в няколкото стаи на селищната болница да се изолираш отделно от дрипльовците и нехранимайковците и да легнеш сред прилични съседи. А се налага и милите ти дечица да седят на един чин с не знам какви си.

Но по-надолу тези преградки бързо загубват своята отчетливост и значение, не се намират вече желаещи да ги следват придирчиво. По-надолу категориите неизбежно се разместват, срещат се помежду си, осъществяват покупко-продажби, тичат да се нареждат по опашките, влизат в разправии около разпределянето на профсъюзните подаръци под елхата, не гледат до кого ще седнат в киното — дали до истински съветски хора или до съвсем недостойни за това звание.

Духовни центрове на такива селища са главната Чайна в някоя прогнила барака, пред която се трупат камиони и откъдето излизат и се пръсват по цялото селище дерящи гърлата си в безсрамни песни, оригващи се и преплитащи крака пияници; сред също такива локви и кал до колене се намира и вторият духовен център — Клубът, застлан с люспи от семки, с нацвъкан от мухи миналогодишен стенвестник, с непрестанно пращящ репродуктор над вратата, с псувни по време на танците и с вадене на ножове след кинопрожекцията. Стилът на тукашните места е „не излизай в късните часове и тръгнеш ли с момиче на танци, пъхни за по-сигурно някоя подкова в ръкавицата си“. (Е, ако става дума за момичетата, тук има и такива, от които седем момци ще се разбягат.)

Този клуб е страшно изпитание за офицерското сърце. Естествено, че за офицерите е абсолютно недопустимо да ходят на танци в такъв хамбар и сред такава публика. Тук идват през отпуските си войниците от охраната. Но лошото е, че младите бездетни офицерски жени също се съблазняват да идват, и то без мъжете си. И какво излиза? Че те танцуват с войниците! Обикновените войници обгръщат гърбовете на офицерските жени и чакай след всичко туй от тях утре безпрекословно подчинение. Все едно, че са на равна нога, а каква армия ще устои при това положение? Видели се в несъстояние да озаптисат своите жени, офицерите прибягват до забрана за войниците да ходят на танци (да прегръщат по-добре жените им ония мръсни слободняци). Но така се внася пукнатина в стройното политвъзпитание на войниците: че всички ние сме щастливи и равноправни граждани на съветската държава, а нашите врагове, тъй да се каже, са зад телената мрежа.

Прилагерният свят крие много такива сложни напрежения и противоречия между неговите осем категории. Примесени в ежедневието си с репресирани и полурепресирани, честните съветски хора не пропускат да ги упрекнат и да ги поставят на място, особено ако се касае за получаване на стая в някоя новопостроена барака. А надзирателите с униформата си на служители от МВД претендират да са нещо повече от обикновените хора на свобода. А непременно ще се намерят и жени, корени от всички за това, че без тях самотните мъже биха пропаднали. А има и жени, които искат да си намерят мъж за постоянно. Такива застават пред портала на лагера, когато научат, че ще има освобождаване, и хващат за ръкава съвсем непознатите им мъже: „Ела при мен! Ще има къде да се приютиш, ще те стопля. Костюм ще ти купя! А и къде ще идеш? Нали пак ще те върнат тука!“

А селището освен това е под оперативно наблюдение, то си има своя кум и своите куки, и ти вадят душата: кой бил приемал от зековете писма за пощата, кой бил продавал униформено облекло зад бараката?

И, естествено, най-малко от където и да било в Съюза жителите на окололагерния свят могат да имат усещането за законност или да гледат на своята стая в бараката като на своя крепост. На едни паспортите са подправени, други изобщо нямат такива, трети сами са бивши лагерници, четвърти имат семейства, така че всички тези независими разконвоирани граждани са още по-послушни от затворниците пред човека с пушка, още по-безропотни пред човека с револвер. Зърнат ли такива, те не само не вдигат гордо глава — „нямате право!“ — а се присвиват и гледат само как да се проврат.

И това усещане за безконтролната власт на щика и на мундира толкова уверено се рее над просторите на Архипелага с целия му окололагерен свят, до такава степен се предава на всеки, престъпващ този край, че и една съвсем свободна жена (П-чина), която бърза по красноярския път с момиченцето си за среща с мъжа си в лагера, позволява по първото искане на сътрудниците на МВД в самолета да бъде обискирана, а момиченцето й съблечено голо. (Оттогава дъщеричката й постоянно плаче само като види Сини фуражки.)

Но ако се намери някой, който да каже сега, че няма нищо печално от тези крайлагерни места и че крайлагерният свят е клоака, ще му отговорим: зависи за кого.

Ето например за отмъкване на чужд елен в тайгата якутът Колодезников получава през 1932 г. тригодишна присъда и съгласно правилата на дълбокомислените прехвърляния бива изпратен от родната Колима да отбива наказанието си край Ленинград. Отбил го и на семейството си отнесъл ярки платове и въпреки това дълги години още се оплаква на земляците си и на зековете, пристигнали от Ленинград:

— Ех, ама скука е там при вас! Ох, за никъде!…

Бележки

[1] Отмина Сталиновата епоха, духнаха различни топли и студени ветрове, а мнозина бивши зекове така и не напускат окололагерния свят, своите мечешки бърлоги, и имат право. Там са поне полухора, докато в централните части на Съюза не ще бъдат и такива. Те ще останат там до края на живота, децата им ще се приспособят към условията като коренни жители. — Б.а.

[2] Равняващи се на 500 рубли след паричната реформа от 1961 г. — Б.пр.

[3] Мъжка връхна дреха, надиплена в кръста. — Б.пр.

[4] Отдел за снабдяване на работниците, понякога на по-високо равнище, отколкото за останалото население. — Б.пр.