Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (46) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Втора глава
ПОВЕЯТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА

Никога не бих повярвал в началото, потиснат от непрогледната продължителност на присъдения ми срок и сразен от първото си запознанство със света на Архипелага, че лека-полека душата ми ще набере сили; че с годините незабелязано за самия мен ще се възкача на невидимия връх на Архипелага като на хавайската Мауна Лоа и оттам ще погледна съвсем спокойно към просторите на Архипелага и това вероломно море ще ме привлече дори със своите преливащи се проблясвания.

Средата на своя тъмничен период прекарах на златно островче, където арестантите бяха хранени, поени, държани на топло и чисто. Срещу това от тях се искаше само да седят дванадесет часа зад писалищата и да угаждат на началството.

Но изведнъж загубих вкус към тези блага. Бях започнал да напипвам новия смисъл в затворническия си живот. Вглеждайки се назад, се убеждавах този път в презрените съвети на спецнарядника от Красная Пресня „да не попадаш по никакъв начин на общите работи“. Цената, която плащахме, ми се струваше несъразмерна с покупката.

Затворът отприщи у мен способността да пиша и на тази си страст посвещавах вече всичкото време, а възлаганата ми работа започнах нагло да протакам. По-важно от маслото и захарта стана за мен да се изправя.

И тогава нас — няколкото „изправили се“, ни изпратиха в Спецлагер.

Дълго пътувахме дотам — три месеца (с коне през XIX век е ставало по-бързо). Това продължи толкова дълго, че се превърна сякаш в цял период от моя живот. Струва ми се, че по време на това пътуване се промениха дори характерът и възгледите ми.

Пътуването се оказа доста бодро, весело и многозначително. В лицата ни духаше свежият, все по-засилващ се ветрец на каторгата и свободата. Откъдето и да се появяваха, хората и случаите ни убеждаваха, че сме на прав път, че истината е с нас, а не с нашите съдии и тъмничари.

Познатите Бутирки ни посрещнаха със сърцераздирателен женски писък от прозореца, навярно на някаква в единична килия: „Помощ! Помогнете! Убиват ме! Убиват ме!“ И вопълът се задави в надзирателските длани.

На бутирската „гара“ ни събраха с новаците от репресивната кампания на 1949 г. Всички те имаха смешни присъди: не обичайните десетки, а двадесет и пет. Когато при многобройните ни проверки те трябваше да отвръщат за края на присъдения им срок, звучеше направо като издевателство: „Октомври хиляда деветстотин седемдесет и четвърта!“. „Февруари хиляда деветстотин седемдесет и пета!“

Струваше ни се невероятно да се лежи толкова дълго. Трябваше да се търсят клещи и да се срязва теленото заграждение.

Самите тези двадесет и пет годишни срокове създаваха ново качество в арестантския свят. Властта бе изгърмяла по нас всичко, каквото можеше. Оттук нататък думата имахме арестантите — можехме да говорим свободно, вече неограничавани, незаплашвани, нещо, което цял живот ни бе липсвало и което е толкова необходимо за проясняването на мисълта и сплотяването.

Седяхме вече в арестантския вагон, когато от репродуктора на казанската гара чухме за началото на корейската война. През първия ден до обяд, пробили здравата отбранителна линия на южно-корейците на 10 километра дълбочина, севернокорейците твърдяха, че тъкмо те били нападнатите. И най-последният глупак от фронтоваците е наясно, че е нападнал именно този, който се е придвижил през първия ден.

Тази корейска война също възбуди нашите духове. И ние, бунтовни, зовяхме към буря! Защото без буря, без буря, без буря бяхме обречени на бавно умиране!… Оттатък Рязан червеният диск на изгряващото слънце ни ослепяваше с такава сила през прозоречните процепи на конския вагон, че младият войник от конвоя в коридора срещу нашата решетка прежумяваше от слънцето. Конвоят беше като всички конвои: натъпка ни в купето петнадесетина души, хранеше ни със солена риба, но което си е право, ни носеше вода и ни пускаше вечер и сутрин до клозета. И ние не бихме намерили за какво да спорим с него, ако този момък не се изпусна веднъж, и съвсем дори без злоба, да каже, че сме врагове на народа.

Бре, като се почна! От нашето и от съседното купе му се нахвърлиха:

— Ние сме врагове на народа, а защо в колхоза няма какво да плюскат?

— Самият ти си селско момче, на лицето ти е изписано, ще останеш ли вързано куче на свръхсрочна служба, няма ли да се върнеш да ореш земята?

— Като сме врагове, защо пребоядисвате за заблуда „гарваните“. Возете ни открито!

— Хей, синко! Имах двама такива като тебе, не се върнаха от войната, аз ли съм враг, а?

Нищо подобно отдавна, отдавна не бе чувано през нашите решетки! Крещяхме все най-обикновени неща, твърде очевидни, за да бъдат опровергани.

Сержантът свръхсрочник побърза да се притече на помощ на объркания момък, но не повлече никого в карцера, не записа името на никого, а се опитваше да помогне на своя войник да се защити. И в това също успяхме да доловим признаците на новото време — макар че за какво чак толкова „ново“ време можеше да става дума през 1950 г.! Не, да доловим признаците на новите отношения в тъмничния свят, диктувани от новите продължителни присъди и новите политически лагери.

Нашият спор заприлича на истинско състезание на аргументи. Момчетата ни оглеждаха и вече не се решаваха да назоват някого от нашето или от съседното купе „враг на народа“. Те се опитваха да излязат срещу нас с нещо от вестниците, от политпросветата — но не с разума си, а със слуха си усетиха, че тези фрази звучат фалшиво!

— Погледнете, момчета! Хвърлете поглед през прозореца! — подхвърляха им нашите. — Погледнете докъде е докарана Русия!

А покрай прозорците се нижеше една такава гнилосламена, прихлупена, одрипавяла, просешка страна (по рузаевския път, по който чужденците не пътуват), че ако Батий^[1] би я видял такава омърсена, едва ли би се съблазнил да я завладява.

На затънтената гаричка Торбеево мина по перона старец с ликови цървули. Една селска бабичка се спря срещу нашия прозорец със спуснатата рамка и през решетката на прозореца и по нататък през вътрешната решетка дълго и неподвижно взираше погледа си в нас, както бяхме тясно сврени на горното легло. Тя ни гледаше с извечния поглед, с който нашият народ е гледал винаги „горкичките“. По страните й се стичаха редки сълзи. Стоеше такава съсухрена и гледаше така, сякаш собственият и син беше между нас. „Не бива да гледаш, бабке“ — без грубост я предупреди конвоят. Тя дори не помръдна глава. А до нея стоеше момиченце на десетина години с бели панделки на плитчините си. То също гледаше много строго, дори не за възрастта си скръбно, с широко-широко разтворени и немигащи очички. Така ни гледаше, че ще ни е запаметило, мисля си, в съзнанието си за цял живот. Влакът бавно потегли — старата вдигна черните си пръсти и бавно ни прекръсти.

А на следващата гара някаква девойка със зелена рокля, доста необичайна и неплашлива, се приближи плътно до нашия прозорец и смело започна да разпитва за членовете, по които лежим, и за сроковете ни. „Разкарай се“ — заръмжа срещу нея конвоят, който ходеше по платформата. „А какво можеш да ми направиш? И аз съм от същите! На, предай поне тези цигари на момчетата!“ И извади пакет от чантата си. (Ние бързо се досетихме: момичето ще е от излежалите. Малко ли такива, скитащи се като свободни граждани, са минали през школата на Архипелага!) „Разкарай се! Ще те арестувам!“ — изскочи от вагона помощник началникът на караула. Тя изгледа с презрение свръхсрочната му мутра. „Що не се таковаш бе, копеле! — След това ни окуражи: — Майната му, момчета!“ И си тръгна с достойнство.

Та ето как пътувахме и не мисля, че конвоят се чувствуваше народен конвой. Пътувахме — и все повече се изпълвахме с вяра в собствената си правота, че цяла Русия е с нас и че наближава времето да се сложи край на всичко това.

В Куйбишевската етапна тъмница, където лежахме повече от месец, също бяхме настигнати от чудеса. От прозорците на съседната килия изведнъж разцепиха въздуха истерични, диви крясъци на криминални (на тях и виенето им е едно такова противно-пискливо): „Помогнете! Спасете ни! Фашистите ни бият! Фашисти!“

Това беше вече чудо невиждано! — „фашистите“ да бият криминалните! Преди беше винаги тъкмо обратното.

Но скоро килиите биват пресортирани и ние научаваме: засега няма никакво чудо. Това е само първата лястовичка — Павел Баранюк, гръд като воденичен камък, яки ръчища, винаги готови за ръкостискане и за удар, самият той мургав, с орлов нос, по-скоро грузинец на вид, отколкото украинец. Фронтови офицер, издържал със зенитната си картечница срещу три „Месершмита“, представян за Герой, отхвърлен от Спецотдела; изпращан в наказателна рота, откъдето се завръща с орден; сега — десетка, в сравнение с новото време — „детска присъда“.

Смогва да разбере що за стока са криминалните, докато пътува за насам от Новоградволинския затвор, и успял вече да се бие с тях. А тук в съседната килия си седял на горните нарове и играел мирно на шах. Цялата килия — все с такива по Петдесет и осми, но администрацията им вкарва двама рецидивисти. Запалил цигара „Беломор“. Фиксатий пуши небрежно и тръгва да заеме законното си място върху наровете до прозореца. „Така си и знаех, пак са ме натикали при бандитите!“ — пуска шега той. Наивният Велиев, неопознал още както следва криминалните, пожелава да го поободри: „Грешиш, тук сме все по Петдесет и осми. А ти?“ — „А аз съм за злоупотреби. Учен човек!“ Юначагите бързо изместват двамина, захвърлят торбите си на законните места и тръгват да шарят по килията из чуждите торби и да се заяждат. И Петдесет и осми — не! — той не е още нов, още не се съпротивява. Шестдесет мъже покорно чакат да им дойде редът и да ги ограбят. Има някакво хипнотизиращо действие в тази наглост на криминалните, недопускащи да срещнат съпротива. (А и сигурността, че началството винаги ще бъде с тях.) Баранюк продължава като че ли да мести фигурите, но вече върти страшните си очища и съобразява как да се бие. Когато един от бандитите застава срещу него, той изхвърля провисналия си от наровете крак със силен ритник в мутрата му, скача на земята, хваща здравия дървен капак от кофата за по нужда и я стоварва върху главата на другия. Така започва да ги налага последователно с този капак, докато се разхвърчава — а кръстачката му е от яки бичмета. Мерзавците започват да молят за милост, но не може да се отрече, че във воплите им има и хумор, те не пропускат да изтъкнат и смешната страна: „Какво правиш? С кръста ли ни биеш!“ „Виж се какъв си як, защо обиждаш човека!“ Но като знае колко струват, Баранюк продължава да ги налага и точно тогава един от двамата се хвърля да крещи от прозореца: „Помогнете! Фашистите ни бият!“

Криминалните не забравят този случай и на няколко пъти след това заплашват Баранюк: „Миришеш на труп! Заедно ще тръгнем оттук!“ Но повече не смеят да нападат.

С песовете също се случи скоро нашата килия да има стълкновение. Бяха ни извели на разходка, съчетана с използуването на тоалетната. Надзирателката изпрати един от песовете да изгони нашите оттам. Неговото високомерие (спрямо „политическите“, как иначе!) възмути младичкия, нервен, току-що осъден Володя Гершуни, който незабавно го сряза. Песът свали младежа от първия удар. Преди Петдесет и осмият би преглътнал това, ала сега Максим азербайджанецът (убил своя председател на колхоза) хвърли камък срещу песа, а Баранюк му стовари един в зъбите. Песът ръгна Баранюк с ножа си (помощниците на надзора ходят с ножове, това у нас е нещо естествено) и хукна под защитата на надзирателите, а Баранюк се спусна да го догонва. Всички нас бързо ни навряха в килията и тъмничните офицери не закъсняха да дойдат, за да изяснят кой е подстрекателят и да ни заплашат с нови присъди заради бандитизъм (ченгетата винаги ги боли за близките на сърцето им песове). Баранюк се наля с кръв и сам се натика: „Аз тези мръсници съм ги бил и ще продължавам да ги бия, докато съм жив!“ Тъмничният кум предупреди, че ние, контрареволюционерите, няма с какво толкова да се гордеем, а по-добре да си затваряме устата. Тогава изскочи Володя Гершуни, почти още дете, десетокласник, прибран от ученическата скамейка — не съфамилец, а далечен племенник на същия онзи Гершуни, началника на бойната група на есерите. „Ние не сме контрареволюционери! — закрещя той като петле срещу кума. — Тия неща вече отминаха. Сега ние отново сме ре-во-лю-цио-нери! Само че срещу съветската власт!“

И това ако не беше весело, здраве му кажете! А тъмничният кум само се мръщи и цупи и всичко преглъща. Не изпращат никого в карцера и офицерите тъмничари си отиват безславно.

Значи може и така да се живее в затвора? Да се бием? Да се заяждаме? Да говорим високо на глас онова, което мислим? Колко години само търпяхме по най-глупавия начин! Бий този, дето плаче. Ние плачехме — ето че ни и биеха. Дали сега няма да започне такъв живот и в тези нови легендарни лагери, в които ни отвеждат, където всички носят номера като при нацистите, но където ще са събрани най-после само политическите, прочистени от битовата слуз? Володя Гершуни, черноок момък с матовобледо заострено лице, говори с надежда: „Веднъж да пристигнем в лагера, че да се разберем кой с кого е.“ Смешен хлапак. Той сериозно предполага, че ще завари сега там оживено многонюансирано партийно разногласие, дискусии, програми, конспиративни срещи! „Кой с кого е!“ Като че ли някой ни предоставя такъв избор. Като че ли не са решили за нас това съставителите на планираните арести във всяка република и съставителите на етапите.

В нашата дълга-предълга килия — бивша конюшня, където вместо два реда ясли бяха вдигнати две редици двуетажни нарове, а в прохода стълбове от криви дънери подпират овехтелия покрив, за да не рухне, и прозорчетата по дължината на стената също са като в обор, колкото да запълнят през тях яслите със сено (че и отгоре на всичко тези прозорчета са заградени с намордници), — в тази наша килия са събрани сто и двадесет души и кого ли не можете да срещнете тук. Повече от половината са прибалтийци, хора необразовани, прости селяни, в Прибалтика се провежда втора чистка, затварят и изселват всички, които не искат или има подозрение, че не искат да влизат доброволно в колхозите. Следват по численост западните украинци — ОУНовците^[2], както и хора, които са ги прибирали да пренощуват веднъж или са ги нахранили веднъж. След това — от Руската Федеративна република — малко новаци, повечето повторници. Е, разбира се, и неколцина чужденци.

Всички ни карат в едни и същи лагери (научаваме от нарядника — в Степния лагер). Заглеждам се в онези, с които ме е събрала съдбата, и се мъча да вникна в тях.

 

Особено ми допадат естонците и литовците. Макар да съм вътре като тях, но така се срамувам пред тези хора, сякаш аз съм ги затворил. Нравствено запазени, трудолюбиви, държащи на думата си, кротки — за какво и те трябва да бъдат смлени от същите проклети витла? Никому не са пречили, живеели са тихо, уредено и по-нравствено от нас — и ето, сега са виновни, задето живеят редом с нас и ни преграждат морето.

„Срамно е да си руснак!“ — възкликва Херцен, когато смазваме Полша. Двойно по-срамно е да си съветски пред тези хрисими беззащитни народи.

Към латвийците отношението ми е по-сложно. Тук има пръст съдбата. Каквото са си посели…

А украинците? Отдавна не казваме „украински националисти“, а само „бандеровци“ и тази дума е станала у нас толкова ругателна, че никой и не мисли да вникне по същество. (Казваме още „бандити“ по възприетото от нас правило, че всички по света, които убиват за нас, са „партизани“, а всички, които убиват нас, са „бандити“, като се почне още от тамбовските селяни през 1921 г.)

А същността е, че макар някога, в Киевския период, да сме били един народ, оттогава той се е разпокъсал, с векове нашият живот се е развивал различно, нашите привички, нашите езици са се раздалечавали. Тъй нареченото „повторно присъединяване“ бе много трудно, макар може би и да е нечий искрен опит да се върнем към предишното братство. Но зле сме пропилели оттогава цели три века. Не е имало в Русия такива дейци, които да се замислят как да свържем кръвно украинци с руснаци, как да загладим белега от раната помежду тях. (А без този белег не биха започнали да се образуват през пролетта на 1917 г. украинските комитети и по-късно Радата. Впрочем през Февруарската революция те настояват само за федерация, никой не е и мислел да се отцепва, жестокият разкол настъпва през комунистическите години.)

До идването си на власт болшевиките гледат на този въпрос без затруднения. В „Правда“ от 7 юни 1917 г. Ленин пише, че болшевиките смятат Украйна за „заграбена от руските царе и капиталисти“. Пише го, когато вече съществува Централната Рада. А на 2 ноември 1917 г. е приета „Декларация за правата на народите в Русия“ — нали не е било казано на шега? Нали не с цел заблуда е заявено, че народите на Русия имат право на самоопределение — включително до отделяне? Половин година по-късно съветското правителство моли кайзерова Германия да съдействува на Съветска Русия в сключването на мир и в определянето на точните й граници с Украйна — и на 14 юни 1918 г. Ленин подписва мир с хетман Скоропадски. Така потвърждава, че напълно се е примирил с отделянето на Украйна от Русия — дори и Украйна да остане при това монархическа!

Но странно. С падането на Германия пред Антантата (което не би трябвало да се отрази върху принципите на нашето отношение към Украйна!) пада и хетманът, а силиците на болшевиките се оказват повечко, отколкото на Петлюра — и болшевиките тутакси прегазват признатата от самите тях граница и натрапват на еднокръвните си братя своята власт. Наистина още 15-20 години след това усилено и дори подчертано тенденциозно се кокетира с украинската мова^[3] и се внушава на братята украинци, че те са напълно независими и могат да се отделят от нас когато си поискат. Но едва пожелали да го направят в края на войната, и веднага ги обявяват за „бандеровци“, започват да ги прибират, изтезават, осъждат на смърт и пращат в лагери. (А „бандеровци“, както и „петлюровци“, са все същите украинци, които не искат чужда власт. След като разбират, че Хитлер не им носи обещаната свобода, те воюват и срещу Хитлер през цялата война, но ние премълчаваме това, защото ни е толкова неизгодно, колкото и Варшавското въстание през 1944 г.)

Защо тъй много ни дразни украинският национализъм, желанието на нашите братя да говорят и да отглеждат децата си, и да си пишат на собствената мова? Дори Михаил Булгаков (в „Бялата гвардия“, се поддава на това фалшиво чувство. След като не съумяваме да се слеем докрай, след като се различаваме вече по нещо (достатъчно е, че те, по-малобройните, го чувствуват така) — много жалко! Но щом е така, щом е пропиляно времето, и най-вече през 30-те и 40-те години, при това изострено не толкова при царя, колкото при комунистите! — защо толкова ни дразни тяхното желание да се отделят? Вероятно ни е жал за одеските плажове? Или за черкаските плодове?

Мъчително ми е да пиша на тази тема: украинското и руското се съединяват у мен и в кръвта, и в сърцето, и в мислите. Но в приятелското си общуване с украинци в лагерите ми се откри колко им е наболяло. Нашето поколение не може да не плати за грешките на предишните.

Да се тропне с крак и да се кресне: „Това е мое!“ — е най-простият начин. Неизмеримо по-трудно е да се произнесе: „Който иска да живее — нека живее!“ Колкото и удивително да е, но не се сбъдват предсказанията на Прогресивното Учение, че национализмът ще отмре. Във века на атома и кибернетиката той, кой знае защо, разцъфтява. И ще дойде време, когато, дали е по вкуса ни, или не, ще трябва да плащаме по всички полици за самоопределението, за независимостта — да плащаме сами, а не да чакаме, че ще ни горят на клади, ще ни давят в реките и ще ни обезглавяват. Дали сме велика нация, ще го докажем не с огромността на територията, не с броя на подопечните ни народи, а с величието на постъпките си. И с дълбочината на разораното от онова, което ще ни остане след отделянето на земите, които не ще пожелаят да живеят с нас.

За Украйна ще ни бъде много тежко. Но трябва да познаваме тяхната обща висока точка на нажежаване сега. След като не сме уредили нещата помежду си за един век, значи ние трябва да сме тези, които да проявим благоразумие. Длъжни сме да предоставим решението на самите тях — на федералистите или сепаратистите, които от тях успеят да убедят другите. Да не отстъпим, е безумие и жестокост. И колкото по-меки, колкото по-търпими и разяснителни бъдем сега, толкова по-голяма ще бъде надеждата да възстановим единството си в бъдеще.

Нека поживеят отделно, нека опитат. Бързо ще усетят, че не всички проблеми се решават с отделянето.^[4]

* * *

Кой знае защо, толкова дълго ни държат в тази конюшня и все не ни изпращат за нашия Степлаг. Но ние и не бързаме: тук ни е весело, а там ще бъде само по-зле.

Не ни оставят без новини — всеки ден донасят някакво вестни-че, на мен се пада честта да го чета на глас пред цялата килия и аз го чета изразително, там има какво да бъде изразено.

През тези дни се навършват тъкмо десетгодишнините от освобождаването на Естония, Латвия и Литва. Някои разбират руски и превеждат на останалите (аз правя паузи), и те вият, просто вият от всички нарове, от долните и горните, като чуват каква свобода и какво процъфтяване се били установили в техните страни за пръв път в историята. Всеки от тези прибалтийци (а те в целия ни етапен затвор са направо една трета от всички останали) е оставил съсипана къща и пак добре, ако семейството му е там, че повечето от семействата им ги карат с друг етап също в Сибир.

Но повече от всичко, естествено, ни вълнуваха съобщенията от Корея. Сталиновият блицкриг там се провали. Вече се свикваха доброволците на ООН. Ние възприемахме Корея като Испания на третата световна война. (А вероятно и самият Сталин я е замислял като репетиция.) Тези войници на ООН ни въодушевяваха особено много: и това ако не е знаме! Кого няма да обедини! Ето праобраза на бъдещото всечовечество!

Толкова досадно ни беше, че не можем да се издигнем над своята досада. Не можеше да се иска от нас да мечтаем, да се съгласим ние да загинем, но да останат живи всички онези, които сега в благополучието си гледат равнодушно на нашата гибел. Не, ние жадувахме буря!

Сигурно звучи странно: що за цинично, що за отчаяно състояние на умовете? Как сте могли да не мислите за военните бедствия на огромното свободно гражданство? — Но то никога не е мислило за нас! — А вие: как сте могли наистина да желаете отново световна война? — При положение че на всички тези хора през 1950 г. им издават присъди до средата на 70-те години — какво друго им е оставало да желаят освен световна война?

За мен самия сега е странно да си спомня тези наши пагубни измамни надежди. Всеобщото ядрено унищожаване не е изход за никого. А и без ядреното: всяка военна обстановка служи само като оправдание за вътрешната тирания, само я укрепва. Но моята история би била невярна, ако не кажа истината какво изпитвахме тогава през онова лято.

Както поколението на Ромен Ролан се чувствува угнетено в младостта си от постоянното очакване на войната, така и нашето арестантско поколение бе угнетено от нейната липса — и само това ще бъде пълната истина за атмосферата в Специалните политически лагери. Ето докъде ни бяха докарали. Една световна война можеше да ни донесе или смърт (разстрел от наблюдателните кули, отравяне чрез житото и с химикали, както го правеха немците), или все пак свобода. И в двата случая избавлението щеше да последва много по-бързо в сравнение с края на присъдения срок през 1975 г.

На това разчиташе и Петя П-в. Той беше в нашата килия последният жив човек от Европа. Веднага след войната всички килии бяха претъпкани с руснаци, завърнали се от Европа. Но които тогава пристигнаха, отдавна са по лагерите или вече в земята, останалите твърдо не се връщат — а този тогава откъде идва? Той се връща доброволно в родината през ноември 1949 г., когато нормалните хора повече не си идват.

Войната го заварва ученик в занаятчийско училище близо до Харков, където е бил мобилизиран принудително. Също така принудително немците ги откарват, още момчета, в Германия. Там той е „остовец“ до края на войната, там формира и психологията си: гледай да живееш леко, а не да работиш, както те принуждават още от малък. На Запад, възползувай от европейската доверчивост и безпрепятственото прехвърляне на границите, П-в краде френски коли и ги продава в Италия с голяма отстъпка, по същия начин пък италианските коли — във Франция. Във Франция обаче го проследяват и арестуват. Тогава той пише до съветското посолство, че желае да се завърне в скъпото отечество. П-в разсъждава така: във френските затвори ще трябва да лежи до последния ден, а могат да му дадат десет години. В Съветския съюз за родоотстъпничество ще получи двадесет и пет, но вече се чувствуват във въздуха първите признаци за трета световна война; Съюзът при това положение не ще просъществува и три години, по-изгодно ще е да бъде вкаран в съветски затвор. Приятелите от посолството довтасват незабавно и сграбчват Петя П-в в прегръдките си. Френските власти на драго сърце се отървават от крадеца.^[5] В посолството се събират тридесетина такива или горе-долу такива. Откарват ги комфортно с параход до Мурманск, пускат ги да се поразходят из града и в течение на едно денонощие ги прибират един по един.

В килията Петя ни заместваше западните вестници (той подробно ни разказваше за процеса срещу Кравченко), театъра (издуваше бузи и устни и изпълняваше сполучливо западната музика) и киното (разказваше и предаваше с жестове западните филми).

Колко свободно само се чувствувахме в Куйбишевския етапен затвор! Понякога отделните килии се срещахме в общия двор. С извежданите през двора етапи можехме да говорим от прозорците под намордниците. А когато отивахме до тоалетната, можехме да се приближим до отворените (с решетки, но без намордници) прозорци на семейната барака, където бяха затворени жени с много деца (и тях — все от Прибалтика и Украйна, ги изпращаха оттук на заточение). А между двете килии-конюшни имаше пролука, наричана „телефон“ — от двете и страни по всяко време на деня имаше залегнали по двама любители на новините и си ги съобщаваха.

Тези нови привилегии само още повече ни окуражаваха, ние усещахме по-здраво земята под краката си, докато под краката на нашите пазачи тя като че ли започваше да пари. Докато се разхождахме в двора, вдигахме глави към белезникаво-знойното юлско небе. Никак не бихме се учудили и ни най-малко не бихме се изплашили, ако забележехме там ято чужди бомбардировачи. Животът ни не струваше пукната пара.

Идващите насреща ни от етапния затвор в Карабас донасяха слуха, че там вече лепели позиви, в които пишело: „Стига сме търпели!“ Взаимно се разпалвахме с подобни настроения и една душна нощ в Омск, когато като общо запарено, плувнало в пот месо ни месеха и тикаха в „гарваните“, крещяхме на надзирателите отвътре: „Почакайте, мръсници! Труман добре ще ви научи! Ще ви хвърлят някоя атомна бомба връз главите!“ И надзирателите страхливо мълчаха. За тях нашият натиск и както долавяхме, нашата истина също осезателно растяха. Така бяхме зажаднели за истината, че не ни беше жал и сами да изгорим под една бомба с палачите си. Намирахме се в онова пределно състояние, когато нямаше какво повече да губим.

Ако не поясним тези неща, няма да имате пълната представа за Архипелага през 50-те години.

Омският затвор, в който е бил и Достоевски, не е някакъв на бърза ръка скован ГУЛАГовски етапен затвор. Това е екатерининска зловеща тъмница, особено нейните подземия. Надали може да се измислят по-сполучливи филмови декори от килиите на тукашното подземие. Квадратно прозорче на върха на този наклонен кладенец, който в горната си част излиза на повърхността на земята. Надолу по триметровата дълбочина на този отвор се вижда как изглеждат стените му. В килията няма дори таван, а надвиснали съединяващи се сводове. Едната стена е мокра: от почвата избива вода и подгизва пода. Сутрин и вечер е тъмно и в най-яркия ден цари полумрак. Плъхове няма, но мирише, като че ли има. И макар сводовете да надвисват толкова ниско, че на места се достигат с ръка, тъмничарите са успели и тук да построят двуетажни нарове, долните са съвсем ниско над пода, почти до глезена.

Тази тъмница сигурно би трябвало да потисне смутните бунтарски предчувствия, които избуяха в нас в недисциплинирания Куйбишевски етапен затвор. Но не бяха познали! Вечер при светлината на петнадесетватовата крушка, по-слаба и от свещ, плешивият дълголик старец Дроздов, ктитор на одеския катедрален храм, застава в дъното на прозоречния кладенец и с немощен глас, но с чувство за загасващ живот пее старата революционна песен:

Подобно измяна и съвест немита

е чер този нощен простор.

По-черно от него, расте сред мъглите

видение страшно — затвор.

Той пее само за нас, но тук дори да си дереш гърлото, няма да те чуят. Докато пее, адамовата му ябълка се движи под бронзовата кожа на шията. Той пее и потрепва, спомня си и сякаш изживява няколко десетилетия от руския живот — и предава тръпката на нас:

Макар че е тихо, тук гробище няма.

Бъди ти, войнико, нащрек…

В такава тъмница и такава песен!^[6] Всичко — в единен ритъм. В ритъма на това, което ни чака, нашето арестантско поколение.

След това лягаме да спим в жълтия полумрак, на студа и влагата. Е, кой ще вземе да разкаже някой роман!

И ето, чува се гласът на Иван Алексеевич Спаски, като че ли е събирателният глас на всички герои на Достоевски. Той пресеква, задъхва се, никога не е спокоен и сякаш всеки миг може да премине в плач, във вик на болка. И най-примитивният роман на Брешко-Брешковски от рода на „Червената мадона“ звучи като епоса за Роланд в интерпретацията на този глас, проникнат от вяра, страдание и омраза. И вече дали е истина или чиста измислица, но в паметта ни се врязва като епос: Виктор Воронин, неговият пеши марш от сто и петдесет километра до Толедо и пробивът в обсадата от крепостта Алказар.

Не по-безинтересен от роман е животът на самия Спаски. Още като младеж участвува в Ледения поход. Воюва през цялата Гражданска война. Емигрира в Италия. Завършва руска балетна школа в чужбина, струва ми се, при Карсавина, а при някаква руска графиня учи изящно дърводелско майсторство (удиви ни после в лагера, като си направи миниатюрен инструмент и изработи на началството такава фина лека мебел, с плавни криви линии, че ние зинахме; вярно, само масичката я прави цял месец). Гастролира с балета из Европа. Оператор е на италианската кинохроника по време на Испанската война. Като майор от италианската армия под леко промененото име Джовани Паски командува батальон — и през лятото на 1942 г. отново се появява на Дон. Тук скоро батальонът му попада в обкръжение, макар Съветите предимно още да отстъпват. Спаски би останал да се бие до смърт, но италианските момченца в батальона започват да плачат — те искат да живеят! Майор Паски се поколебава и вдига бял флаг. Би могъл и сам да сложи край на живота си, но го изгаря желание да види съветските хора. Би преминал през обикновения плен и след четири години отново да е в Италия, обаче руската му душа не се стърпява — той заговорва на родния език с пленилите го офицери. Фатална грешка. Ако за нещастие си се родил руснак, крий го като венерическа болест, иначе ти се пише лошо! Отначало го държат една година на Лубянка. След това три години — в интернационален лагер в Харков (испанци, италианци, японци — имаше и такъв). И когато вече излежава четирите години — без дори да му ги зачетат, му лепват цели двадесет и пет. Къде ти сега двадесет и пет! — в каторжния лагер щеше да свърши бързо.

Омската тъмница, а после и Павлодарската ни приемаха, защото в тези градове — важен пропуск! — все още нямаше специализирани етапни затвори. В Павлодар дори — о, позор! — нямаха и „гарван“, та трябваше да ни карат пеша от гарата до затвора през много квартали, без да се стесняват от населението — както преди революцията и в първите десетина години след нея. В кварталите, през които минавахме, нямаше нито павирани улици, нито водопровод и едноетажните къщурки тънеха в сивкавия пясък. Всъщност градът започваше от двуетажната белокаменна тъмница.

Но за XX век тя не будеше ужас, а чувство за покой, и не страх, а смях. Просторен мирен двор, тук-там обрасъл с жалка тревица и някак не страшно разделен с оградки за разходките. Прозорците на килиите на втория етаж преградени с рядка решетка и незакрити с намордници — стъпи на перваза и изучавай местността. Долу, точно под краката ти, между стената на затвора и външната стена-ограда, понякога, разтревожен от нещо, ще притича, повлякъл синджира си, огромен пес и ще джафне заканително два пъти. Но той също съвсем не е тъмничен, ни най-малко не е страшен, нито е дресирана срещу хората овчарка, а жълто бял, рошав пес, същински палаш (има в Казахстан такава порода кучета) и на вид е вече доста стар. Прилича на добродушните старчета — лагерни надзиратели, прехвърлени тук от армията, които открито изразяваха мъката си от кучешката охраняваща служба.

По-нататък зад стената се виждаше веднага улицата, павилион за бира, и всички, които са там, ходят, стоят — или носят да предадат нещо в затвора, или чакат да им върнат опразнения амбалаж. А още по-нататък са квартали и квартали все с такива едноетажни къщурки, и завоят на Иртиш, и дори ширналите се оттатък него земи. Някакво пъргаво девойче, на което току-що са му върнали опразнената кошница на портала, вдига глава нагоре, вижда ни на прозореца, но оставя без внимание нашите приветствени ръкомахания. С приличен ход, спокойно се скрива зад павилиона за бира, за да не я виждат от портала, и там изведнъж цялата някак рязко се променя, оставя кошницата на земята и ни маха ли, маха с двете ръце, цялата грейнала в усмивка! Сетне с бързи криволици на пръста показва: пишете, пишете бележки!, и — с дъгата на падането: хвърляйте ги, хвърляйте ги насам!, и — по посока на града: ще ги отнеса, ще ги предам! Накрая разперва ръце: нещо да искате? С какво да ви помогна, приятели!

Това беше така искрено, така чистосърдечно, така различно от нашето съсипано свободно гражданство!. Какво става наистина??? Друго време ли е настъпило? Или само в Казахстан е така? Тук наистина половината са изселници…

Милото безстрашно девойче! Колко бързо и точно е усвоило крайзатворническата наука! Какво щастие (не без сълзица крайчеца на окото!), че съществуват още такива!… Приеми нашия поклон, безименно девойче! Ех, ако целият ни народ беше такъв, за нищо на света не биха могли да ни натикат тук! Щяха да се счупят проклетите зъбци!

Криехме, естествено, във ватенките си парченца от графит. И късчета хартийки. Колко му е да откъртиш парченце от мазилката, да го увиеш с бележчицата, да я вържеш с конче и да я хвърлиш отгоре. Но нямахме за какво да молим девойчето в Павлодар! И ние само му се кланяме и махаме приветствено.

Нашият път продължаваше към пустинята. Дори непретенциозният селски Павлодар скоро щеше да ни се стори като бляскава столица.

Бяхме приети от конвоя на Степния лагер (но за щастие не на джезказганския лагфилиал; през целия път умолявахме съдбата да не се случим на медните рудници). Бяха пратили за нас камиони с надстроени страници и с решетки в предната част на каросерията, за да бъдат автоматчиците защитени от нас като от зверове. Насядахме, притиснати един до друг, върху пода на каросерията с присвити крака, гърбом към посоката на движението, и така се люшкахме и подмятахме по пътните бабуни цели осем часа. Автоматчиците седяха върху покрива на кабината и държаха дулата на автоматите си през целия път насочени в гърбовете ни.

В кабините на камионите пътуваха лейтенанти и сержанти, а в нашата кабина — жената на един офицер с шестгодишно момиченце. При всяко спиране момиченцето изскачаше навън, тичаше по ливадите, събираше цветя, викаше със звънливо гласче майка си. Ни най-малко не го смущаваха нито автоматите, нито кучетата, нито безобразните глави на арестантите, щръкнали над каросериите, нашият страшен свят не му помрачаваше ливадите и цветята, то дори не ни погледна нито веднъж от любопитство… Спомних си тогава сина на старшината в Загорския сиецзатвор. Любимата му игра беше да накара двете съседски момченца да вървят с ръце отзад (понякога им ги връзваше), а той да ги придружава с пръчка отстрани и да ги конвоира.

Децата играят така, както бащите им живеят…

Пресякохме Иртиш. Дълго пътувахме през залени с вода ливади, след това по удивително равната степ. Когато спирахме и светлосивият прахоляк, вдиган от колелата, се слягаше на земята, полъхът на Иртиш, свежестта на степния вятър и дъхът на пелина изпълваха гърдите ни. Гъсто напудрени с прахоляка, гледахме назад (нямахме право да извръщаме главите си), мълчахме (разговорите също бяха забранени) и мислехме за лагера с някакво не-руско название, където ни водеха. Бяхме го прочели върху своите „дела“ от горното легло на арестантския вагон нагоре с краката — Екибастуз, но никой нямаше представа къде може да се намира на картата, единствено подполковник Олег Иванов помнеше, че става дума за въгледобив. Струваше ни се дори, че това ще е някъде при границата с Китай (и някои се радваха, неуспели още да свикнат с факта, че Китай живее по-зле и от нас). Бурковски, капитан втори ранг (новак с 25-годишна присъда, който още ни гледаше с тревога — ами че той е комунист и арестуван по погрешка, а наоколо — врагове на народа; мене ме признаваше само като бивш съветски офицер и понеже не съм бил в плен), ми напомни забравеното от университета: един ден преди есенното равноденствие трябва да прокараме по земята пладнена линия, а на 23 септември да извадим височината на слънчевата кулминация от деветдесет — това е нашата географска ширина. Все пак утешение донякъде, макар и да не знаем географската дължина.

Продължавахме и продължавахме да пътуваме. Стъмни се. По осеяното с едри звезди черно небе сега се разбра, че ни отвеждат на юг-югозапад.

В лъчите на фаровете от автомобилите зад нас се виеха кълбища прахоляк, вдигнат плътно над целия път, но забелязван само във фаровете. Възникваше странен мираж: целият свят е черен, целият свят се поклаща и само тези частици прах светят, кръжат и рисуват неутешителните картини на бъдещето.

В кой край на света, в каква дупка ни отвеждат, къде ни е съдено да правим своята революция?

Подгънатите ни крака така са отекли, че вече не си ги усещаме. Едва към полунощ пристигаме в лагера, обграден с висока телена мрежа, осветен в черната степ и недалеч от черното спящо селище с яркото електричество на портала и около зоната.

Като ни провериха още веднъж по съдебните ни дела — „… март хиляда деветстотин седемдесет и пета година!“, — ни вкараха през двойните високи порти, за да излежим това оставащо ни четвърт столетие.

Лагерът спеше, но всички прозорци на всички бараки ярко светеха, сякаш там кипеше живот. Щом има нощна светлина, значи режимът е тъмничен. Вратите на бараките бяха заключени отвън с тежки катинари. Върху правоъгълниците на осветените прозорци се чернееха решетките.

Излезлият помощник-началник по битовата част се бе отрупал с номерираш парцалчета.

Чел си по вестниците, нали, че във фашистките лагери хората били номерирани?