Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (29)

(1918–1956
Опит за художествено изследване)

Включено в книгата
Архипелаг ГУЛАГ
1918–1956
Опит за художествено изследване
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 38 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова


Единадесета глава
ДОБРОНАМЕРЕНИТЕ

Но дочувам възмутени гласове. Търпението на другарите се е изчерпало! Затръшват книгата ми, захвърлят я, заплюват я:

— В края на краищата това е наглост! Клевета! Къде е взел да търси истинските политически? За кого пише? За някакви си попове, за технократи, за някакви сополанковци ученици… А истинските политически сме ние! Ние, непоколебимите! Ние, ортодоксалните, кристалните (Оруел ги нарича добромисляни). Ние, които и в лагерите останахме докрай предани на единствено верния…

И наистина, ако трябва да съдим по нашия печат — единствено вие изобщо сте лежали. Единствено вие сте страдали. А и само за вас е разрешено да се пише. Е, хайде сега.

Ще се съгласи ли читателят с такъв един критерий: политзатворници са тези, които знаят за какво лежат и остават твърди в убежденията си?

Ако се съгласи, ето и отговора: нашите непоколебими, които въпреки арестуването им остават предани на единствено верния и т.н., са твърди в своите убеждения, но не знаят за какво лежа! И затова не могат да бъдат смятани за политзатворници.

Ако моят критерий не е добър, да вземем критерия на Анна Скрипникова. По време на своите пет присъди тя е имала време да го обмисли. А той е: „Политически затворник е онзи, който би получил свободата си срещу отказ от своите убеждения. Който няма такива убеждения, е политически шарлатанин.“

Не е лош критерий според мен. Той включва преследваните за идеология във всички времена, всички революционери, включително „монахините“, архиерей Преображенски, инженер Палчински, а ето че правоверните остават извън тази категория. Защото: къде са убежденията, от които ги принуждават да се отрекат?

Няма ги. Значи правоверните, макар това да е обидно да се произнесе, подобно на шивача, на глухонемия и пазача на клуба попадат в разряда на безпомощните, неразбираем жертви. Но — с превзетост.

 

Да бъдем точни и да определим предмета. За какво ще говорим в тази глава?

Дали за всички, които въпреки затвора, издевателското следствие, незаслужената присъда и след това унищожаващия лагерен живот — въпреки всичко това са запазили комунистическото си съзнание?

Не, не за всички. Сред тях има хора, за които тази комунистическа вяра е била вътрешна, понякога единствен смисъл на оставащия живот, но:

— не са се ръководили от нея за „партийното“ си отношение към своите другари в затвора, не са им крещели в килиите и бараките, че са затворени „правилно“ (а аз, един вид, неправилно);

— не са бързали да заявят на гражданина началник (и на оперативния работник) „аз съм комунист“, не са използували тази формула за оцеляване в лагера;

— сега, когато говорят за миналото, не виждат главния и единствения произвол на лагерите в това, че са били затворени комунисти, без да ги интересуват останалите.

С една дума, именно тези, за които комунистическите убеждения са нещо интимно, а не са непрекъснато на езика им. Може да мислят някои, че това е индивидуално свойство, но не: такива хора обикновено не заемат високи постове в живота на свобода, а в лагера са прости работяги.

Да вземем например Авенир Борисов, селски учител: „Спомнете си нашата младост (аз съм 1912-и набор), когато за нас връх на блаженството бе зелената униформа от грубо сукно на „юнгщурмовците“ с ремък и портупей, когато презирахме парите, всичко лично и бяхме готови да се заловим с всичко, което пожелаят от нас[1]. В комсомола съм от тринадесетгодишна възраст. И ето че когато бях едва на двадесет и четири години, органите на НКВД ми предявиха едва ли не всички параграфи на 58-и член.“ (По-нататък ще узнаем как се държи на свобода този достоен човек.)

Или Борис Михайлович Виноградов, с когото имах случая да лежа. На младини бил машинист (не за една година, както са говедари някои депутати), след рабфака и института става инженер в железниците (и не веднага на партийна работа, както пак става често), добър инженер (като затворник поема сложните газодинамични сметки на турбината на радиоактивен двигател). Но през 1941 г. наистина става парторг на МИИТ[2]. Звъни през паническите (16-и и. 17-и) октомврийски дни на 1941 г., за да получи указания — телефоните мълчат, отива лично и установява, че няма никой в районния, градския и областния комитет, всички са изчезнали, стаите са празни, а по — нагоре, струва ми се, не се опитва да ходи. Връща се при своите и казва: „Другари, всички ръководители са избягали. Но ние сме комунисти и ще се отбраняваме сами!“ И се отбраняват. Но ето че за това именно „всички са избягали“ — избягалите прибират него, неизбягалия, в затвора за 8 години (за „антисъветска агитация“. Той беше тих труженик, самоотвержен приятел и само в доверителен разговор споделяше, че е вярвал, вярва и ще продължи да вярва. Никога не парадираше с това.

Или пък геологът Николай Калистратович Говорко, воркутският мръшляк, който бе съчинил „Ода за Сталин“ (и сега я има запазена), но не за публикуване, не за привилегии, а защото му е бликнала от душата. И криел тази ода в мината (макар че защо е трябвало да я крие?).

Понякога такива хора запазват убежденията си докрай. Понякога (подобно на Ковач, унгарец от Филаделфия, пристигнал с още 39 семейства да създава комуна край Каховка и арестуван през 1937 г.) отказват да възстановят партийната си принадлежност. Някои не издържат още по-рано, както е случаят със Сабо — друг унгарец, командир на сибирски партизански отряд през Гражданската война. Още през 1937 г. той заявява в затвора: „Да съм сега на свобода — ще събера моите партизани и ще ги поведа към Москва да ликвидираме цялата тази сган.“

Та думата ми е, че в тази глава няма да се спираме нито на първите, нито на вторите. (Пък и който е дръзнал да се изкаже откровено като тези двама унгарци, него самите правоверни го отписват.)

Няма да се спираме и на забавните персонажи, които само в тъмничната килия се правят на правоверни, та осведомителите да ги представят „добре“ пред следователя; както Подварков-син, разлепвал на свобода позиви, а в Спаския лагер открито влизащ в спор с всички недоброжелатели на режима, включително и със собствения си баща, с надеждата да облекчи по този начин съдбата си.

Тук ще се спрем именно на тези правоверни, които демонстрират идеологическата си убеденост отначало пред следователя, после в лагера пред всеки и в същия тон си припомнят днес лагерното минало.

Поради необичайния им подбор те ни най-малко няма да са работяги. Хората от този род заемат обикновено до арестуването си високи постове и в лагера за тях е по-трудно от всички останали да се примирят с гибелта си, те по-отчаяно от всички останали се мъчат да се надигнат от всеобщата нула. Тук влизат и всички попаднали зад решетката следователи, прокурори, съдии и лагерни разпоредители. И всички теоретици, талмудисти и велегласни (писателите Г. Серебрякова, Б. Дяков, Алдан-Семьонов ще бъдат отнесени тук и никъде другаде).

Да им влезем в положението. Да не им се присмиваме. Падането им стремглаво надолу е било болезнено. „Покрай сухото гори и суровото“ — е тяхната оправдателна бодра поговорка на свобода. И ето че изведнъж те самите се оказват в това положение.

Прохоров-Пустовер описва една сцена на Манзовка (спец-пункт в БАМлаг) в началото на 1938 г. За изненада на всички туземци докарват някакъв необичаен „специален контингент“ и с голяма секретност го изолират от останалите. Такова постъпление още никой никога не е виждал: новопристигналите са с кожени палта, костюми от бостон и шевиот, модни боти и обувки (към 20-ата годишнина от Октомврийската революция тази отбрана публика започва да се конти със скъпи дрехи, което не е по джоба на обикновения работник). Дали поради немарливост или за подигравка, не ги преобличат с работни дрехи и така ги погват с шевиотите да копаят траншеи в рядката глина до колене. Някакъв зек преобръща количката си с цимента и той се изсипва на земята. Притичва бригадирът криминален, започва да псува и да блъска в гърба виновния: „Ха го събирай сега с ръце, заплес такъв!“ Зекът започва да крещи истерично: „Как смеете да се подигравате? Аз съм бивш прокурор на републиката!“ И по лицето му рукват едри сълзи. „През… ми е, че си прокурор на републиката, мършо! Като ти набутам мутрата в този цимент, ще ми станеш само на прокурор! Сега си враг на народа и ще работиш здравата!“ (Впрочем техническият ръководител се застъпва за прокурора.)

Ако ни разкажат такава сценка с някой прокурор от царско време в концлагер през 1918 г., никой няма да помръдне да го съжали: единодушно е прието, че онези не са хора (пък и присъдите, които са издавали на своите подсъдими, са били до една, до три, до пет години). Но как да не се смилиш над своя, съветския, пролетарския прокурор, макар и облечен с бостонов костюм. (Виж, той е искал за подсъдимите си десет години или бесилка.)

Да кажем, че им е било тежко, е равносилно да не кажем нищо. За тях е нещо непобиращо се в главата да понесеш такъв удар, такова крушение — и то от своите, от родната партия, и то явно — без никаква вина. Тъкмо пред партията те не носят вина, пред партията са изрядни.

За тях това е толкова болезнено, че в средите им се смята за недопустимо, за недругарско да зададеш въпроса: „За какво си осъден?“ Единствено арестантско поколение — докато ние през 1945 г. се надпреварвахме пред първия срещнат и на цялата килия да разказваме за арестите си.

Но сами вижте що за хора са. Мъжът на Олга Слиозберг бил вече арестуван и идват за обиск и да приберат самата нея. Обискът продължава четири часа — и през цялото това време тя слага в ред протоколите от конгреса на стахановците от четинено-четкарската промишленост, където била секретар до предишния ден. Неподредеността на протоколите я тревожела повече от оставяните завинаги деца! Чак следователят, който ръководи обиска, не се стърпява и и казва: „Че простете се с децата де!“

Ето що за хора са те. През 1938 г. Елизавета Цветкова, излежаваща присъда в затвора, получава писмо от петнадесетгодишната си дъщеря: „Мамо! Кажи, напиши — виновна ли си, или не?… За мен е по добре да не си виновна и тогава няма да се запиша в комсомола и няма да им простя заради теб. Но ако си виновна, повече няма да ти пиша и ще те намразя.“ И майката се тормози във влажната килия, същински ковчег, с пръскаща мътна светлина лампичка: „Как тъй дъщеря й да живее без комсомола? Как тъй да мрази съветската власт? По-добре тогава да намрази мен.“ И й пише: „Аз съм виновна. Влез в комсомола.“

Тежко ли? Направо непоносимо за човешкото сърце е, след като попаднеш под родната секира, да оправдаваш нейната разумност.

Но толкова плаща човек за това, че душата си, дадена от Бога, доверява на човешка догма.

Който и да е правоверен и сега ще потвърди, че Цветкова е постъпила правилно. Тях и днес няма да убедите, че тъкмо това е „покваряване на невръстните“, че майката е покварила дъщеря си и е повредила душата й.

Ето какви са тези хора: Е. Т. дава искрени показания срещу мъжа си — само и само да помогне на партията!

О, как можехме да ги съжалим, стига поне сега да бяха проумели колко жалки са били тогава!

Цялата тази глава можехме да напишем иначе, стига поне сега да бяха се разделили с тогавашните си възгледи! Но излезе, че се сбъдна мечтата на Мария Даниелян: „Ако изляза някога оттук, ще живея все едно нищо не е ставало.“

Вярност ли? А според нас: вари го, печи го, той си знае своето… Тези адепти на теорията за развитието виждат верността към своето развитие в отказа от всяко собствено развитие. Или както казва Николай Адамович Виленчик, прекарал 17 години в лагерите: „Ние вярвахме в партията — и не се излъгахме.“ Вярност ли? Или: вари го, печи го…

Не, не за показ, не от лицемерие спорят те в килиите и защитават всички действия на властта. Идеологическите спорове са им необходими, за да не рискуват да се усъмнят в правотата си — иначе биха полудели.

Как можехме да им почувствуваме! Но те, които толкова Добре виждат в какво са пострадали, не виждат в какво са виновни.

Тези хора не ги закачаха до 1937 г. Пък и след 1938 г. прибрала малцина от тях. Ето защо ги наричат „37 — и набор“. Би могло да се каже и така, но без това да замъглява общата картина, защото дори в най-върховите месеци не затварят само тях, а продължава със същото постоянство потокът от арестувани селяни, работници, младежи, инженери и техници, агрономи и икономисти, и просто вярващи.

Твърде словоохотливият „37-и набор“, с достъп до печата и радиото, създаде „легендата за 37-а“ с нейните две точки:

1) ако е имало някога арести при съветската власт, то само през 37-а, така че трябва да говорим и да се възмущаваме само за 37-а;

2) през 37-а са затваряли само тях.

Така и пишат: страшна година, когато затваряха най-преданите комунистически кадри: секретарите на ЦК на съюзните републики, секретарите на областните комитети, председателите на областните изпълнителни комитети, командуващите военните окръзи, корпуси и дивизии, маршалите и генералите, областните прокурори, секретарите на районните комитети, председателите на районните изпълнителни комитети…

В началото на нашата книга вече представихме потоците, излели се към Архипелага две десетилетия преди 1937 година. Колко дълго продължи това! И колко милиони само! Но бъдещият „37-и набор“ не дава пет пари, всичко това те намират за нормално. Не знаем с какви изрази са обсъждали явлението помежду си, ала П. П. Постишев (емисар на Сталин в Украинския ЦК), без да знае, че самият той е обречен на същото, през 1931 г. на съвещание със служителите от правосъдието се изказва така:

„… запазвайки с цялата й суровост и жестокост нашата репресивна политика спрямо класовия враг и декласираните елементи.“ (Бива си ги тези декласирани елементи! Кого ли не могат да вкарат в тази категория?)

През 1932 г.: „Естествено, че… като ги прекараме през горнилото на разкулачването… в никакъв случай не бива да забравяме, че този довчерашен кулак морално не е разоръжен…“

И още: „В никакъв случай да не притъпяваме острието на репресивната си политика!“

А колко е остро това острие, Павел Петрович! И колко е горещо горнилото!

Р. М. Гер дава следното обяснение: „Докато арестите засягаха непознати или не много известни хора, у мен и у моите познати не възникваше съмнение за мотивировката (!) на тези арести. Но когато бяха арестувани мои близки и аз самата и се срещнах в затвора с десетки най-предани комунисти, то…“

С една дума, те остават спокойни, докато е подложено на репресии обществото. „В тях пламва гняв на недоволство“ едва когато обект на преследването става и тяхната общност. Сталин нарушава табуто, което е изглеждало твърдо установено, и затова животът е толкова весел.

Естествено е да се слисаш! Естествено е да възприемеш нещата като невероятни. В килиите питат негодуващо:

— Другари! Не знаете ли кой е направил преврат? Кой е завзел властта в града?

И дълго след това, убедили се в невъзвратимостта на положението, въздишат и стенат: „Ах, да беше жив Илич — това никога нямаше да се допусне!“

(А какво това? Нима същото това не се бе случило по-рано с други? Вж. Първа част, гл. 8–9.)

И все пак — държавни мъже, просветени марксисти, теоретични умове! Как се справят те с това изпитание? Как приемат и осмислят предварително непредъвканото, във вестниците неразясненото историческо събитие? (А тъкмо историческите събития налитат винаги внезапно.)

С години грубо обучавани за лов по фалшива следа, ето и техните обяснения, поразяващи с дълбочината си:

1) това е ловка работа на чуждестранните разузнавания;

2) това е вредителство в огромен мащаб! В НКВД са проникнали вредители! (смесен вариант: в НКВД са проникнали немски шпиони);

3) това е хрумване на местните енкаведисти.

И във всичките три случая: Ние самите сме си виновни за загубата на бдителност! Сталин не знае нищо! Сталин не знае за тези арести! Щом разбере — всички ще ги разгроми и ще ни освободи!

4) в редовете на партията има наистина страшна измяна (а защо?) и цялата страна гъмжи от врагове, и повечето тук са прибрани правилно, те вече не са комунисти, а контри, и трябва да бъдем предпазливи в килиите, да не разговаряме в тяхно присъствие. Единствено аз съм осъден напълно без каквато и да било вина. Е, може би и ти. (Към този вариант се придържа и Механошин, бивш член на Революционния военен съвет. Тоест пусни го на свобода, та да видиш що хора той ще натика в затвора!);

5) тези репресии са историческа необходимост за развитието на нашето общество. (Така говорят някои от теоретиците, които все още не са загубили самообладание, например професорът от Плехановския институт за световно стопанство. Обяснението е вярно и бихме могли да се възхитим колко правилно и бързо е разбрал той това, само че никой от тях не обяснява самата закономерност, а само повтаря като папагал заученото: „историческа необходимост за развитието“, говори така неразбрано за каквото ти хрумне — и винаги ще си прав.)

И във всичките тези пет варианта никой, разбира се, не обвинява Сталин — той си остава непомръкващо слънце!

На фона на тези изумителни обяснения психологически твърде обяснимо е и това, което приписва на своите персонажи Нароков (Марченко) в „Мнимите величини“, че всички тези репресии са просто спектакъл, проверка на верните старици. Върши всичко, което се иска от теб, и който подпише всичко и не се озлоби, ще бъде по-късно решително издигнат.

И ако внезапно някой от старите партийци, например Александър Иванович Яшкевич, белоруски цензор, хрипти в ъгъла на килията, че Сталин не е никаква дясна ръка на Ленин, а куче, което докато не пукне, нищо добро не ни чака — върху такъв правоверните се нахвърлят с юмруци, за такъв бързат да докладват на своя следовател!

Невъзможно е да си представим някой добромислян, който и за миг да би пожелал в мечтите си смъртта на Сталин.

Та ето на какво равнище на любознателната мисъл заварва 1937 година благонамерените правоверни! И как им остава да се настройват пред съда? Очевидно както Парсънс в „1984“ на Оруел: „Да не мислиш, че партията ще арестува невинен?… Знаеш ли какво ще им кажа, когато ме изправят пред съда? Благодаря, ще им кажа, благодаря ви, че ме спасихте, преди да е станало прекалено късно.“

И какъв изход намират те за себе си? Какво действено решение им подсказва тяхната революционна теория? Тяхното решение си струва всичките им обяснения! Ето го:

Колкото повече хора бъдат затворени — толкова по скоро ще разберат горе грешката си Затова нека се стараем да назоваваме колкото се може повече имена). Да даваме колкото се може повече измислени показания срещу невинни хора! Цялата партия не може да бъде арестуват.

(А на Сталин не му и трябва да арестува цялата партия, стига му само ръководството й и тези с най-дълъг стаж в нея.)

Както сред членовете на всички партии в Русия комунистите са първите, които започват да дават неверни показания срещу самите себе си[3], така и първо на тях принадлежи безусловно това водовъртежно откритие: да посочват колкото се може повече имена! Подобно нещо руските революционери още не са чували!

Дали в тази теория се проявява тяхната недалновидност, безпомощната им мисъл? Имам чувството, че не, че в случая имаме налице тяхната уплаха. А теорията им е само подръчна маскировка за прикриване на слабостта. Нали минават (отдавна вече незаконно) за революционери, а след като се вглеждат в себе си, изтръпват: оказва се, че не могат да издържат. И ето тази „теория“ ги освобождава от необходимостта да се борят със следователя.

Поне е трябвало да разберат, че на Сталин му е необходимо да извърши тази партийна чистка, за да омаловажи партията в сравнение със себе си.

Разбира се, те избягват да си спомнят как съвсем до неотдавна са помагали на Сталин да громи опозицията, че дори и самите себе си. Всъщност Сталин дава на своите малодушни жертви възможността да рискуват, възможността да въстанат, тази игра му доставя удоволствие. За арестуването на всеки член на ЦК е необходима санкцията на всички останали! — така го е замислил палавият тигър. И докато се нижат ужким деловите пленуми и съвещания, по редиците се предава писмено съобщение, в което безлично се посочва: получен е материал, компрометиращ еди-кого си; и се предлага да се даде съгласие (или несъгласие!) за изключването му от ЦК. (Отгоре на всичко някой държи четящите под наблюдение дали не задържат съобщението.) И всички поставят парафа си. Така Централният комитет на ВКП(б) се саморазстрелва. (Сталин много по-рано е предугадил и е проверил тяхната слабост: след като партийната върхушка приема за нормални високите заплати, тайното снабдяване, непристъпните привилегировани санаториуми — тя е вече в капана, не е в състояние да се изправи.) А кое е „спецприсъствието“, съдещо Тухачевски — Якир? Блюхер! Его-ров! (И С. А. Туровски)

И толкова повече забравят те (пък и никога не са го чели) едно такова отдавнашно нещо, като посланието на патриарх Тихон до Съвета на народните комисари от 26 октомври 1918 г. Като призовава за пощада и освобождаване на невинните, твърдият патриарх ги предупреждава: „Ще се изиска от вас всяка праведна кръв, проляна от създание-мира“ (Лука: 11,51), защото всички, които се залавят за нож, „от нож ще погинат“ (Матея: 26, 52). Но тогава това им се е струвало смешно, невъзможно! Нима са могли да си представят, че Историята все пак познава понякога и възмездието, някаква сладострастна късна справедливост, която избира за нея обаче странни форми и неочаквани изпълнители.

И ако за младия Тухачевски, когато той се връща победоносно от потушаването на въстанието на разорените тамбовски селяни, не се намира на гарата още една Маруся Спиридонова, за да го повали с куршум в челото — това успява да направи недоизучилият се грузински семинарист 16 години по-късно.

И ако проклятията на жените и децата, разстреляни в Крим през пролетта на 1921 г., както ни разказва Волошин, не съумяват Да пронижат гръдта на Бела Кун — това извършва другарят му от III интернационал.

Петерс, Лацис, Берзин, Агранов, Прокофиев, Балицки, Артузов, Чудновски, Дибенко, Уборевич, Бубнов, Алафузо, Алкснис, Аронщам, Гекер, Гитис, Егоров, Жлоба, Ковтюх, Корк, Кутяко, Приимаков, Путна, Ю. Саблин, Фелдман, Р. Ейдеман; също Уншинлихт, Енукидзе, Невски, Нахамкес, Ломов, Кактин, Косиор, Рудзутак, Гикало, Голодед, Шлихтер, Белобородов, Пятаков и Зиновиев — всички те до един са екзекутирани от малкия рижав касапин, а ние би трябвало търпеливо да търсим за някои от тях какво са подписвали петнадесет и двадесет години по-рано.

Дали са се борили? Нито един от тях не се е опитал да се съпротивлява в Значи цялата им молитва е била: да ме отмине! Защо малодушно се самоубива Орджоникидзе? (Ако пък е убит — защо е чакал да стане това?) Защо не се бори вярната другарка на Ленин — Крупска? Защо нито веднъж не излиза с публично разобличение като стара работничка от ростовските ленработилници (през 1932 — 1933)? Толкова ли чак се е страхувала за старческия си живот? Членовете на първия Иваново-Вознесенски Совдеп от 1905 г. Алаликин и Спиридонов подписват сега позорни обвинения срещу самите себе си. Защо? А председателят на същия Совдеп Шубин подписва отгоре на това, че през 1905 г. в Иваново-Вознесенск нямало никакъв Совдеп. Как е възможно да плюе човек така на целия си живот?

Самите добромисляни стенат, като си спомнят сега 37-а, стенат за несправедливостта, за ужасите, но никой не споменава за възможностите на борбата, с каквито физически са разполагали — и никой не се е възползувал. Пък и никога няма да ни обяснят. И времето на аргументите от онова време изтече.

Цялата твърдост на арестуваните правоверни стига само да ликвидират традициите на политзатворниците. Те странят от инакомислещите съкилийници, спотайват се пред тях, шепнат помежду си за ужасите на следствието, но така, че да не ги чуят безпартийните или есерите — „да не им даваме материал срещу партията“.

Евгения Голцман се противи в казанския затвор (1938 г.) на условното почукване между килиите: като комунистка, тя не е съгласна да се нарушават съветските закони! Когато им донасяли вестника, Голцман настоявала съкилийничките й да го изчитат най-подробно!

Мемоарите на Е. Гинзбург за тъмничния период дават чудесни доказателства за „37-мия набор“. Твърдоглавата Юлия Аненкова настоява в килията: „Не смейте да се подигравате на надзирателя! Той представлява тук съветската власт.“ (Е? Всичко нагоре с краката. С вълшебно огледалце покажете тази сценка на буйните революционерки в царската тъмница!) Или например комсомолката Катя Широкова пита Гинзбург в помещението, където ги обискират: „Онази там немска комунистка е скрила злато в косите си, но затворът е наш, съветски — не трябва ли да съобщим на надзирателката?“

А Екатерина Олицка, пътуваща за Колима в същия 7 — и вагон, в който и Гинзбург (този вагон превозва почти само комунистки), допълва ярките й спомени с две поразителни подробности.

Които имали пари, събрали за пресен лук и на Олицка се паднало да го получи във вагона. Възпитана в старореволюционни традиции, на нея и през ум не минало друго, освен да го разпредели между 40 души. Но мигом я спрели. „Дели между тези, които са давали пари!“ „Не сме длъжни да храним сиромасите!“ „На нас самите не стига!“ Олицка онемяла дори: нима това са политически?… Това били комсомолки от „37-и набор“.

И втори епизод. В свердловската етапна баня прекарват тези жени голи през строя на надзирателите. Какво пък, изплакнали си очите. А още при второто им прехвърляне те запели в своя вагон:

 

Друга аз страна съвсем не зная,

гдето тъй свободен е човек!

 

Та ето с какъв комплекс възгледи, с какво равнище на съзнанието поемат благонамерените своя дълъг лагерен път. Нищо не успели да разберат от самото начало нито в ареста, нито по време на следствието, нито от общите събития, те от упоритост, от преданост (или от безизходност?) ще смятат самите себе си през целия път за носители на светлината и за единствено познаващи същността на нещата.

Веднъж решили да не забелязват и да не си обясняват нищо около себе си, те още повече ще се мъчат да не забелязват и най-страшното за себе си: как лагерниците, битоваците, пък и онези по Петдесет и осми (тъкмо завършват първите си десетгодишни присъди оцелелите от „разкулачването“, гледат на тях, пристигащите през 37-а година, толкова различни по облеклото, поведението и разговорите. Ето ги важните чантаджии! Ето ги тези, дето ги возеха с леките коли! Ето ги тези, дето при купонната система се снабдяваха от специалните разпределителни пунктове! Ето ги тези, дето се ояждаха по санаториумите и бедствуваха по курортите! — докато нас по закона „седем осми“ ни пращаха по за 10 години в лагерите заради някоя зелка или царевица. И им се заканват с омраза: „Там, в живота на свобода, вие — нас, затова пък тук ние — вас!“ (Но това няма да стане. Всички правоверни скоро ще си уредят положението.)

Е. Гинзбург се позовава на съвсем противоположна сцена. Тъмничната медицинска сестра я пита: „Вярно ли е, че сте се застъпвали за бедния народ, че са ви арестували заради колхозниците?“ Невероятен въпрос. Може би тъмничната медицинска сестра нищо не вижда зад решетките, за да зададе такъв глупав въпрос. Но колхозниците и обикновените лагерници имат очи и веднага разпознават точно тези хора, извършвали чудовищната „колективизация“.

И в какво тогава се състои великата истина на добронамерените? Ами в това, че не искат да се откажат от нито една предишна оценка и не искат да поемат нито една нова. Ако ще животът да ги залива, да ги дави, ако ще да ги гази — те пак няма да го допуснат в главите си такъв, какъвто е! И няма да го признаят, все едно, че той не върви напред! Това нежелание нещо да променят в мозъците си, тази проста неспособност критично да обмислят жизнения опит е гордост за тях. Тъмницата и лагерът не бива да повлияят върху техния светоглед! И занапред ще държим на същото, на което сме държали! Ние сме марксисти! Ние сме материалисти! Как тъй ще се променим само защото случайно сме попаднали в затвора? (Как тъй съзнанието ни ще се промени само защото битието ни се е обърнало откъм друга своя страна? За нищо на света! Да върви по дяволите това битие, няма да позволим то да определя нашето съзнание! Ние сме материалисти!…)

Ето я степента на тяхната проницателност в случилото се. В. М. Зарин: „Винаги съм си повтарял в лагера: нямам намерение да се карам със съветската власт заради някакви глупаци (тоест заради тези, които са го затворили)!“

Ето го техния неизбежен морал: затворен съм напразно и значи съм добър, а всички наоколо са врагове и са затворени справедливо.

И ето накъде насочват те енергията си: по шест и по дванадесет пъти в годината подават жалби, заявления и молби. Естествено, кълнат се в преданост към Великия и Гениалния (без това условие няма да ги освободят). Естествено, отричат се от вече разстреляните по техния процес. Естествено, молят да им се прости и да им се разреши да се върнат там, горе. И утре те с радост ще приемат всякакво партийно поръчение — дори да управляват този лагер. (А че всичките им жалби се натъкват на също такова огромно множество откази, си обясняват с това, че те не стигат до Сталин! Той би разбрал! Той, милосърдният, би простил!)

Бива си ги такива „политически“, дето молят властта да им прости!… Ето какво е равнището на тяхното съзнание — мемоарите на генерал Горбатов. „Съдът ли? Че какво да искаме от него? Така са му заповядали…“ О, каква сила на анализа! И каква ангелско-болшевишка хрисимост! Криминалните питат Горбатов: „Защо сте тук?“ (Всъщност те едва ли биха се обръщали към него на „вие“.) Горбатов: „Оклеветен съм от злобни хора.“ Виж ти какъв анализ! А иначе генералът се държи не като Шухов, а като Фетюков[4]: ходи да почиства канцеларията с надеждата да получи някоя допълнителна коричка хляб. „Събирах от масите трохите и коричките, а понякога и останали парченца хляб, така че донякъде насищах по добре глада си!“ Прекрасно, насищай го. Шухов беше обвиняван тежко, задето мислел само за кашата и нямал социално съзнание, а на генерал Горбатов всичко е позволено, защото той мисли… за злобните хора! (Впрочем Шухов не е вчерашен и съди за всички събития в страната по-смело от генерала.)

А ето и В. П. Голицин, син на провинциален лекар, инженер в железниците. 140 (сто и четиридесет!) денонощия пролежава в килията на осъдените на смърт (имал е време да помисли!). После 15 години лагер, после вечно заточение… „В съзнанието ми нищо не се измени. Останах си същият безпартиен болшевик. Помогна ми вярата в партията, че злото го вършат не партията и правителството, а злата воля на някакви хора (анализ!), които идват и си отиват (ама нещо не си отиват…), а всичко останало (!) остава… Помогнаха ми да устоя освен това обикновените съветски хора, които през 1937 — 1938 г. бяха много и в НКВД (тоест в апарата), и в затворите, и в лагерите. Не „кумове“, а истински дзержинци.“ (Абсолютно необяснимо: как тъй тези уж толкова много дзержинци са оставили някакви хора да вършат беззакония? Без самите те да са имали пръст в беззаконията? И при това са оцелели? Чудеса…)

Или Борис Дяков: преживял смъртта на Сталин страшно болезнено (и само той ли? — всички правоверни). Струвало му се: погребана е всякаква надежда за освобождаване!…[5]

А на мен ми крещят: нечестно, нечестно! Водете спор с истинските теоретици! От института на Червената професура!

Добре, защо не! Аз ли не съм спорил! А с какво се занимавах в затворите? И по време на етапите? И при етапните престои? Отначало спорех заедно с тях и в тяхна подкрепа. Но нашите аргументчета ми изглеждаха доста рехави. По-късно престанах да говоря и повече слушах. Накрая поведох спор срещу тях. Самият Захаров, учител на Маленков (с което особено се гордееше), благоволяваше да влиза в диалог с мен.

Но ето че от всички спорове в главата ми е останал като че ли само един. Сякаш всички тези талмудисти са се слели в един човек. Всеки път ще ти повтори на същото място същия довод със същите думи. И все така ще си остане непробиваем — непробиваем, ето го главното им качество! Не са изобретени още бронебойни снаряди срещу чугунените им глави! Да се спори с тях, е страшно уморително, ако предварително не приемеш, че такъв спор е просто игра, весела забава.

Лежим си с моя приятел Панин на средното легло във вагон-зака, добре сме се настанили, имаме скрита по джобовете сельодка, не ни мъчи жажда, можем и да поспим. Но на някаква гара на-бутват в купето ни един учен марксист! Това се вижда дори по клиновидната му брадичка и очилата. Не скрива: бивш професор в Комунистическата академия. Провряхме глави през квадратната пролука — от първите му думи разбрахме: непробиваем. А лежим отдавна в затвора и още дълго предстои да лежим, така че ценим веселите шегички — трябва да слезем да се поразвлечем! В купето е Доста просторно, с някои си сменихме местата, постеснихме се.

— Здравейте.

— Здравейте.

— Не ви ли е тясно?

— Няма нищо, добре е.

— Отдавна ли лежите?

— От доста време.

— Малко ли ви остава?

— Почти още толкова.

— А погледнете навън — какви запуснати са селата ни: сламени покриви, полегнали къщи.

— Наследство от царския режим.

— Ама и съветските години станаха вече тридесет.

— Исторически нищожен срок.

— Лошото е, че колхозниците гладуват.

— А вие надниквали ли сте във всички паници?

— Ами попитайте който и да е колхозник в нашето купе.

— Всички в затвора са озлобени и необективни.

— Но самият аз имам представа от колхозите…

— Значи сте се натъквали на нехарактерни.

(Клинобрадатият изобщо не е бил в нито един, така е още по-лесно.)

— Попитайте тогава старите хора: през царско време са били сити, облечени, а и колко празници са имали!

— За какво да ги питам? Човешката памет има субективното свойство да хвали миналото. Кравата, дето умряла, най-много мляко давала. — Той прибягва и до пословици понякога. — А празниците нашият народ не обича, той обича да се труди.

— А защо в повечето градове е трудно с хляба?

— Кога е било това?

— Ами че и преди войната…

— Не е истина! Тъкмо преди войната всичко тръгна на добре.

— А знаете ли, че във всички волжки градове тогава са висели на километрични опашки…

— Някой местен не им е доставил навреме. Но по — скоро паметта ви изневерява.

— А и сега хлябът не стига!

— Женски сплетни. У нас се събират по седем-осем пуда зърно[6].

— А зърното е спарено.

— Напротив, селекцията има успехи.

— Но в повечето магазини рафтовете са празни.

— Неповратливост на отделни места.

— Да не говорим пък за високите цени. Работникът се лишава от много неща.

— Нашите цени са научно обосновани както никъде другаде.

— Значи тогава заплатата е ниска.

— И заплатата е научно обоснована.

— Толкова е обоснована, че повечето време работникът работи безплатно за държавата.

— Вие нищо не разбирате от политикономия. Какъв сте по професия?

— Инженер.

— А аз съм тъкмо икономист. Не спорете. У нас е невъзможна дори принадената стойност.

— Как тогава преди главата на семейството е можел да го изхранва самичък, а сега са принудени да работят двама-трима?

— Работел е само един от семейството, защото е имало безработица, жената не е можела да се устрои. И семейството е гладувало. Освен това жената се нуждае от работа, за да се изравни с мъжа.

— За какъв дявол й е това равенство? А на кого лежи цялата грижа за къщата?

— Мъжът трябва да помага в домакинството.

— Добре де — вие помагахте ли на жена си?

— Аз не съм женен.

— Излиза, че преди всеки е работел само денем, а сега двамата трябва да работят и вечер. На жената не остава време за главното: за отглеждането на децата.

— Времето е напълно достатъчно. Децата са поверени най-вече на детската градина, училището и комсомола.

— Виждаме какво възпитание им дават те. Излизат едни хулигани и апашори. Момичетата са разпуснати.

— Нищо подобно. Нашата младеж е високо идейна.

— Така е според вестниците. Само че вестниците ни лъжат!

— Нашите вестници са много по-честни от буржоазните. Да бяхте прочели буржоазните.

— Дайте ни да ги прочетем!

— Това е напълно излишно.

— Въпреки всичко нашите вестници лъжат!

— Те са свързани искрено с пролетариата.

— В резултат на това възпитание престъпността расте.

— Напротив, спада. Посочете ми такава статистика!

Това е любимият им коз: дайте им статистика! — в страната, където се държи под секрет дори броят на овчите опашки. Но нека имат търпение: тепърва ще им даваме статистически данни.

— А престъпността продължава да нараства, защото самите ни закони раждат престъпленията. Те са свирепи и нелепи.

— Напротив, законите ни са прекрасни. Най-добрите в историята на човечеството.

— Особено 58-и член.

— Без него нашата млада държава не би устояла.

— Е, не е вече толкова млада.

— Исторически е много млада.

— Че погледнете колко хора лежат по затворите!

— Всеки си е получил заслуженото.

— А вие?

— Аз лежа по погрешка. След като нещата се изяснят, ще ме пуснат.

(Тази вратичка я оставят само за себе си.)

— По погрешка ли? Какви са тогава вашите закони?

— Законите ни са прекрасни, печални са отстъпленията от тях.

— Навсякъде — връзки, рушвет и корупция.

— Трябва да се засили комунистическото възпитание.

И така нататък. Той е невъзмутим. Говори с език, който не се нуждае от напрягане на ума. Да се спори с него, е равносилно да вървиш през пустиня.

За такива хора се казва: всички ковачници изходил, а се върнал неподкован.

А ако животът му бе отредил друга съдба, нямаше да разберем какво сухо и незначително човече е той. С уважение щяхме да четем името му във вестниците, щеше да е някой народен комисар или пък щеше да представя цяла Русия в чужбина.

Да се спори с него, е безполезно. Къде по-интересно е да поиграеш с него… не, не на шах, а на „другари“. Има такава игра. Много е проста. Два-три пъти се съгласете с него. Кажете му нещо с думи от неговия речник. Ще му стане приятно. Свикнал е да гледа на всички около себе си като на врагове. Уморил се е да си показва зъбите и съвсем не обича да разказва, защото всичките му разкази ще се обърнат мигом срещу него. А като ви приеме за свой, напълно по човешки ще ви открие, че ето на, видял на гарата: хората вървят, разговарят, стават големи събития, някого прехвърлят от един на друг пост, а ние с вас тук лежим, такива сме само шепа хора, трябва да пишем, да подаваме молби за преразглеждане на делата ни, за помилване…

Или ще разкаже нещо интересно: наканили се в тяхната Комунистическа академия да видят сметката на един другар, чувствували, че не е както трябва, не е наш, но все някак не им се удавало: в статиите му не откривали грешки, а и биографията му била чиста. И не щеш ли, докато се ровели веднъж в архивите, о, находка! — натъкнали се на една стара брошура на този другар, която самият Илич бил държал в ръцете си и отбелязал на полето отстрани забележка със своя почерк: „Като икономист е лайно.“ „Е, вече сам разбирате — доверително се усмихва нашият събеседник, — че след това без усилие се справихме с този смотаняк и самозванец. Изгонихме го и му отнехме ученото звание.“

Вагоните притракват. Всички вече спят, кой легнал, кой седнал. Понякога по коридора ще мине с прозявка конвоиращият войник.

Пропада незаписан още един епизод от Лениновата биография…

* * *

За да имаме пълна представа за добронамерените, ще изследваме тяхното поведение във всички основни плоскости на лагерния живот.

А) Отношение към лагерния режим и към борбата на затворниците за своите права. Тъй като лагерният режим е установен от нас, от съветската власт, трябва да го спазваме не само с готовност, но и с цялата си съзнателност. Трябва да спазваме самия дух на режима, преди още това да бъде поискано или посочено от надзора.

Е. Гинзбург има изумителни наблюдения: жените не протестират да им стрижат главите (с машинка), след като това го изисква режимът! От затвора ги изпращат да мрат на Колима. Те имат готово обяснение за това: значи ни вярват, че там ще работим по съвест!

За каква, по дяволите, „борба“ може да става дума? Борба против кого? Против своите? Борба в името на какво? В името на личното освобождение ли? В такъв случай не трябва да се борим, а да молим по законен ред. В името на свалянето на съветската власт ли? Пепел ни на езика!

Сред лагерниците, които искат да се борят, но не могат; които могат, но не искат; които и могат, и искат (и се борят! Ще стигнем и до тях, ще поговорим и за тях!) — правоверните са четвъртата група: които не искат, а и не могат, дори да искаха. Целият им предишен живот ги е подготвил само за една изкуствена, условна среда. Тяхната „борба“ в живота на свобода е приемането и предаването на одобрените отгоре резолюции и разпоредби по телефона и чрез електрическия звънец. В лагерните условия, където се налага по-скоро ръкопашна борба, където се тръгва без оръжие срещу автоматите, където се пълзи на лакти под обстрел, те са само Сидори Поликарповичи и Копъри Доматовичи, неспособни да уплашат когото и да било и за нищо негодни.

И толкова повече тези принципни борци за общочовешкото щастие никога не са били пречка за бандитизма на криминалните: те не възразяват срещу надмощието на рецидивистите в кухнята и при нагаждачите (четете например генерал Горбатов, там ще се уверите в това) — тъкмо според тяхната теория социално близките рецидивисти са получили в лагера такава власт. Те позволяват да ограбват в тяхно присъствие слабите и самите те също не се съпротивляват при грабеж.

И всичко това е логично, всичко се нарежда както трябва и никой не го оспорва. Но ето че настъпва времето да се пише историята, раздават се първите мълчали дотогава гласове за лагерния живот. Добронамерените се оглеждат и им става обидно: как така? Те, толкова преданите, толкова съзнателните — и да не са се борили? И дори да не са знаели, че има култ към личността на Сталин?[7] И да не са предполагали, че скъпият Лаврентий Павлович бил заклет враг на народа!

И спешно се налага да се пусне някаква мътна версия, че са се борили. Всички журналистически палета и кой където свари упрекват моя Иван Денисович: защо не се е борил кучият му син? „Московская правда“ (8.12.62) дори укорява Иван Денисович, че комунистите свиквали в лагерите нелегални събрания, на които той не ходел, за да се учи на ум и разум от мислещите.

Но що за измишльотини? Какви нелегални събрания? И защо? — за да показват среден пръст в джобовете си ли? А и за кого да го показват, след като от младшия надзирател чак до самия Сталин се простира непрекъсната съветска власт? А и кога и с какви методи са се борили?

Това никой не може да каже.

А за какво са могли да мислят, ако единственото, което са си разрешавали да повтарят, е било: всичко действително е разумно. За какво са могли да мислят, ако единствената им молитва е била: не ме бий, царски камшико.

 

Б) Взаимоотношения с лагерното началство. Какво може да бъде отношението на добронамерените към лагерното началство, освен най-почтително и благосклонно? Нали всички лагерни началници са членове на партията и изпълняват партийна директива, не е тяхна вината, че „аз“ (= единственият невиновен) съм изпратен тук с присъда. Правоверните прекрасно съзнават, че на мястото на лагерните началници те биха постъпвали точно по същия начин.

Тодорски, за когото напоследък цялата наша преса вдигна шум като за лагерен герой (журналист от семинаристите, забелязан от Ленин и неизвестно защо станал през 30-те години началник на Военновъздушната (?) академия), според текста на Дяков разговаря дори с началника на снабдяването, покрай когото всеки бачкатор ще мине, без да му хвърли и поглед, по следния начин:

— С какво мога да бъда полезен, гражданино началник?

Тодорски съставя за началника на санитарната част конспект по „Краткия курс“. Ако Тодорски поне в нещо мисли не така, както в „Краткия курс“, къде е тогава неговата принципност, как може да съставя конспект точно по Сталин?[8] Значи той мисли точно така.

Но не е достатъчно да обичаш началството! Трябва и началството да те обича. Необходимо е да се обясни на началството, че ние сме същите такива, от вашата мая, гледайте да ни приютите някак си. С това се обяснява защо героите на Серебрякова, Шелест, Дяков, Алдан-Семьонов при всеки един случай, за щяло и нещяло, удобно или неудобно, при приемането на етапа, при проверка по формулярите, се обявяват за комунисти. Това е всъщност заявка за топло местенце.

Шелест съчинява дори такава сцена. На котлаския етапен пункт извършват проверка на имената по формулярите. „Партийност?“ — пита началникът. (За какви глупаци се пише това? Къде в тъмничните формуляри има графа за партийността?) „Член на ВКП(б)“ — отвръща Шелест на изкуствения въпрос.

Трябва да отдадем заслуженото на началниците, били те дзержинци или берианци: те слушат. И уреждат. Не е ли имало писмена или поне устна директива: комунистите да бъдат уреждани при по-прилични условия? Защото дори в периодите на най-грубо преследване на изтърпяващите по Петдесет и осми, когато ги снемат от длъжностите на нагаждачите, бившите комунисти на високи постове, кой знае защо, остават непокътнати. (Например в Краслаг. Бившият член на военсъвета на Севернокавказкия военен окръг Аралов се задържа като бригадир на градинарите, бившият бригаден командир Иванчик — като бригадир на котеджите, бившият секретар на Министерството на културата Дедков — също на синекурна длъжност.) Но и без всякаква директива простата солидарност и простата сметка — „днеска ти, а утре аз“, карат органите да се грижат за правоверните.

И става така, че правоверните се ползуват с добро име пред началството, образуват в лагера устойчива привилегирована прослойка. (Това не се отнася до кротките редови комунисти, които не декларират пред началството своята вяра.)

Алдан-Семьонов така и пише в наивността си: комунистите началници се стараят да прехвърлят комунистите затворници на полека работа. Дяков също не скрива: едва що затвореният Ром заявява пред началника на болницата, че е стар болшевик. И тутакси го оставят дневален на санитарната част — доста престижна длъжност! Началникът на лагера също нарежда да не местят Тодорски от санитарите.

Ала най-забележителен е случаят, който ни разказва Г. Шелест в „Колимски записки“[9]… Пристига нов голям началник, на когото, оказва се, Заборски бил корпусен командир през Гражданската война. Просълзили се. И — искай ми половината царство! Заборски се съгласява „да мине на специална храна от кухнята и да си взима колкото си иска хляб“ (тоест да подяжда работягите, тъй като никой не му изписва нови норми за хранене) и моли само да му дадат шесттомника на Ленин, за да чете вечер на газеничето! Така се нарежда всичко: денем той се храни с присвоената чужда дажба, а вечер чете Ленин. Ето как откровено и с удоволствие се прославя подлостта.

Още при Шелест някакво митично „конспиративно политбюро“ на една бригада (множко май за бригада?) успява да се сдобие по никое време със самун хляб от хлеборезачката и с паница овесена каша. Значи навсякъде имат свои нагаждачи? И значи добронамерените също посягат на чуждото?

Същият Шелест ни дава окончателния извод:

„Едни оцеляваха чрез силата на духа (правоверните, дето крадат кашата и хляба. — А. С), други — чрез допълнителната паница овесена каша“ (това пък е Иван Денисович).[10]

Е, нека така да бъде. Иван Денисович няма познати нагаждачи. Само че отговорете: а камъните? Кой зидаше стената с камъните? Вие ли, дебелоглавци?

 

В) Отношение към труда. На пръв поглед правоверните са предани на труда (заместникът на Ейхе и в тифозното си бълнуване се успокоява едва когато сестрата го уверява, че — да, телеграмите за зърнодоставките са вече изпратени). На пръв поглед те одобряват и лагерния труд: той е нужен за построяването на комунизма, без него би било незаслужено да се дава на бандата арестанти затворническата помия. Ето защо те смятат за напълно разумно да бъдат бити отказващите се от работа, да ги затварят в бараките с усилен режим, а по време на войната и да ги разстрелват. При тях се смята за напълно нормално да бъдеш нарядник, бригадир, придружител за охрана и притеснител (в това отношение те се отличават от „честните крадци“ и заприличват на „песовете“.

Така например Елена Никитина, бивш секретар на киевския комитет на комсомола, била бригадир на дърводобивна бригада. Разказват за нея: присвоявала си изработеното от нейната бригада (по Петдесет и осми член), правела размени с рецидивистите. Откупвала й се от работа Люся Джапаридзе (дъщеря на бакински комисар) срещу някой шоколад от колета си. Затова пък бригадирката държала анархистката Татяна Гарасьова три денонощия в гората — докато не замръзнали крайниците и.

А Прохоров-Пустовер, също болшевик, макар и безпартиен, разобличава зековете, че нарочно не изпълняват нормите (и докладва за това на началството, в резултат на което зековете са наказани). На упреците на зековете, че трудът им е робски, Пустовер отговаря: „Чудна философия! В капиталистическите страни работниците се борят срещу робския труд, но ние, макар и роби, работим за социалистическата си държава, не за частни лица. Тези чиновници са само временно (?) на власт, едно движение на народа — и те ще изхвърчат, а държавата на народа ще остане.“

Съзнанието на правоверния — това са същински дебри. Нормалният човек не може да намери общ език с тях.

Единствено изключение добронамерените допускат само за себе си: самите тях ще е неправилно да използуват за общите работи в лагера, тъй като това ще им попречи да се запазят в добър вид за бъдещото плодотворно ръководене на съветския народ, пък и трудно биха размишлявали през лагерните години при такива условия, тоест да се събират и да повтарят, плюли си един друг в устата, че прави са другарят Сталин, другарят Молотов, другарят Берия и цялата останала партия.

Та затова с всички сили под покровителството на лагерните началници и помагайки си тайно един на друг, те се мъчат да се наредят като нагаждачи — на местата, които не изискват знания (нито един от тях не притежава специалност) и които са по-спокойни, по-далеч от ръкопашния бой. Така се и вкопчват: Захаров (учителят на Маленков) — в склада с личните вещи; споменатият по-горе Заборски (дали пък не самият Шелест?) — във вещевото снабдяване; прословутият Тодорски — в санитарната част; Конокотин — фелдшер (макар да не е никакъв фелдшер); Серебрякова — медицинска сестра (макар да не е никаква медицинска сестра). Става нагаждач и Алдан-Семьонов.

Лагерната биография на Дяков — най-големия многознайник сред добронамерените — е представена от собственото му перо и е достойна за почуда. За своите пет години в лагера той напуска зоната само веднъж — и то за половин ден. За този половин ден е натоварен да сече клони едва половин час, след което надзирателят му казва: ти се преумори, почини си. Половин час за пет години! — това не всекиму се удава. Известно време той се позовава на хернията си, сетне на фистула в резултат от хернията — но, моля ви се, как цели пет години! За да получите такива златни места като медицински статистик, библиотекар на КВЧ и склададжия на личните вещи и при това да се задържите на тях през целия срок на излежаваната ви присъда, не е достатъчно да се отплатите с парче сланина, вероятно и душата си трябва да продадете на кума — нека кажат старите лагерници. Пък и Дяков не е какъв да е нагаждач, а от войнствените: в първия вариант на своята повест[11], докато не беше изобличен публично[12], той изящно мотивираше защо умният човек трябва да избегне грубата народна участ („шахматна комбинация“, „рокада“, тоест вместо себе си да остави другиго между шамарите). Та този човек се заема сега да стане главен тълкувател на лагерния живот!

Г. Серебрякова ни предава своята лагерна биография с предпазлив пунктир. Чува се, че имало свидетелки с тежки обвинения срещу нея. Нямах възможност да проверя това.

Ала не само авторите комунисти, а и всички останали добронамерени, описани от целия този хор от автори, са показани до един извън труда — или в болницата, или на нагаждачески длъжности, където водят своите мракобесни (и донякъде осъвременени) разговори. Тук писателите не лъжат: на тях просто не им достига фантазия да изобразят тези дебелоглавци, заловени за работа, полезна на обществото. (Как ще го изобразиш, щом ти самият никога не си работил?)

 

Г) Отношение към бягствата. Самите дебелоглавци никога не се опитват да бягат: това би било акт на борба с режима, дезорганизиране на МВД, а, ще рече, и подкопаване на съветската власт. Освен това правоверният винаги е пуснал да странстват из висшите инстанции две три молби за помилване, а бягството би могло да се изтълкува там горе като нетърпение, дори като недоверие към висшите инстанции.

Пък и добронамерените не се нуждаят от „свобода изобщо“ — от човешката, от птичата свобода. Всяка истина е конкретна — и свободата им е необходима само като получена от ръцете на държавата, само като законна, подпечатана, с връщането на тяхното положение отпреди арестуването и на предимствата им; за какво им е свобода без всичко това?

Щом те и не помислят за бягство, толкова повече осъждат всички чужди бягства като чисто разрушаване на системата на МВД и на стопанското строителство.

И след като бягствата са толкова вредни, то вероятно гражданският дълг налага на добронамерения, когато разбере за такова нещо, да донесе на другаря оперативен работник. Логично, нали?

А сред тях имаше и някогашни конспиратори, и смелчаци от Гражданската война. Но тяхната догма ги превърна в политическа сган.

 

Д) Отношение към останалите по Петдесет и осми. Те никога не се смесват с другарите си по беда, това би било непартийно. Понякога тайно помежду си, а понякога и съвсем неприкрито (нищо не рискуват) гледат да се дистанцират от мръсния Петдесет и осми. Тъкмо тази простовата маса са възглавявали те в живота на свобода — и там не са й давали свободно думата. Странно, че тук, оказали се с нея в едни и същи килии при равни условия, те не се чувствуват потиснати от нея и й крещят колкото щат: „Така ви се пада, мерзавци! Всички вие на свобода се прикривахте! Вие сте врагове и справедливо сте осъдени! Всичко е закономерно! Всичко ни води към великата победа!“ (Само аз съм осъден неправилно.)

Те сериозно приписват безпрепятствеността на тъмничните си монолози (администрацията е винаги за правоверните, а контрите, ако гькнат, им е вързана в кърпа втора присъда) на силата на всепобеждаващото учение. (Понякога в лагера се случва и друго съотношение на силите. На един прокурор, излежавал присъдата си в Унжлаг, се наложило дълги години да се прави на смахнат. Само по този начин се спасил от разправа: лежал заедно със своите „кръщелници“.)

Правоверните гледат на целия Петдесет и осми, без себе си, естествено, с открито презрение, с преднамерена класова омраза. Дяков: „С ужас си помислих с кого сме попаднали тук.“ Конокотин не иска да направи инжекция на болен власовец (макар да е задължен като фелдшер!), но самопожертвователно дава от собствената си кръв за болния войник от конвоя. (Както и волнонаемният им лекар Баринов: „Преди всичко съм чекист, а след това лекар.“ На ви — медицина!) Сега вече ни става ясно защо в болницата са „нужни честни хора“ (Дяков): за да знаят на кого да слагат инжекции и на кого не.

Те превръщат тази омраза в действие. (Нима биха могли, а и защо да потискат класовата омраза в себе си?) При Шелест срещаме Самуил Гендал — професор (вероятно по комунистическо право), който при отказ на кавказците да излязат на работа веднага пуска фитила: да се подозре в саботаж моллата.

 

Е) Отношение към доносничеството. Както всички пътища водят за Рим, така и всички предхождащи точки ни водят до заключението, че няма как твърдокаменните да не сътрудничат с най-добрите и човечните от лагерните началници — оперативните работници. В тяхното положение това е най-сигурният начин да се помогне на НКВД, държавата и партията.

Освен всичко друго е изгодно, това е най-добрата спойка с началството. Направените на кума услуги не остават без награда. Само при закрила от страна на кума можеш с години да се задържиш на добрите нагаждачески места в зоната.

В една книжка за лагерите от същия този правоверен поток[13] любимият на автора свръхположителен комунист Кратов се ръководи от следната система възгледи: 1) да оцелее на всяка цена, като се приспособява към всичко; 2) нека доносници стават порядъчните хора — това е по добре, отколкото такива да стават негодяите.

Ако правоверният се заинати и не пожелае да служи на кума, все едно няма изход. Оперативният работник няма да пропусне ласкаво да повика и бащински да запита правоверния, изразяващ гръмогласно своята вяра: „Вие съветски човек ли сте?“ На което добронамереният не може да отвърне „не“. Значи „да“.

А щом е „да“, хайде да ни сътрудничиш, другарче. Нищо не може да ти попречи.[14]

Само че сега, като изопачават цялата история на лагерите, ги е срам да си признаят, че са сътрудничили. Невинаги ги хващат на място, като Лиза Котик, дето изтървала писмения си донос. Но ето, изпускат се да кажат, че оперативният Соковиков приятелски пращал писмата на Дяков, без да минат през лагерната цензура. Само дето няма да ви кажат: защо ги е пращал? Откъде накъде такава дружба? Измислят как оперативният работник Яковлев съветвал Тодорски да не заявява открито, че е комунист, но не дават обяснение: защо е бил толкова загрижен?

Но това е временно. Приближаваме се до славния миг, когато ще може да вдигнат глави и на всеослушание да си признаят:

— Да! Ние сме доносници и се гордеем с това![15]

 

Но впрочем защо е цялата тази глава? Целият този дълъг обзор и анализ на добронамерените? Да напишем вместо това с огромни букви:

ЯНОШ КАДАР, ВЛАДИСЛАВ ГОМУЛКА, ГУСТАВ ХУСАК.

Те изтърпяват и несправедлив арест, и кошмарно следствие, и дълги години лежат.

Целият свят вижда много ли нещо са проумели. Целият свят им разбра цената.

Бележки

[1] Курсивът за всеки случай с мой. — А.С.

[2] Инженерен институт на железопътния транспорт. — Б.пр.

[3] Е, може да ги е изпреварило само „Съюзното бюро на меншевиките“, но по убеждения са почти болшевики. — Б. а.

[4] Шухов е фамилното име на Иван Денисович от повестта на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“. Фетюков е персонаж от същата повест. — Б.пр.

[5] Списание „Октябрь“. 1964,7. — Б.а.

[6] Все още е далеч времето, когато Хрушчов ще обнародва, че през 1952 г. е произведено по-малко зърно, отколкото през 1913 г. — Б.а.

[7] През 1957 г. завеждащата кадри в областния отдел на народното образование в Рязан ме попита: „За какво сте били арестуван през 1945 г.?“ — „За изказване срещу култа към личността“ — отвърнах аз. „Как е възможно? — изуми се тя. — Нима тогава е имало култ към личността?“ (Тя искрено си мислила, че култът към личността са го обявили през 1956 г., откъде ще се вземе през 1945 г.?)

[8] Ще ми възразят: принципността си е принципност, но понякога трябва да бъдеш и гъвкав. Да не забравяме периода, когато Улбрихт и Димитров инструктират своите компартии за мир с нацистите и дори за поддръжка. Впрочем тук няма какво да възразяваме, диалектика!

[9] Списание „Знамя“. 1964, 9. — Б.а.

[10] „Забайкальский рабочий“. 27.8.64. — Б. а.

[11] Списание „Звезда“. 1963, 3. — Б.а.

[12] „Новый мир“. 1964,1, Лакшин. — Б.а.

[13] Виктор Вяткин. „Человек рождается дважди“. Магадан, 1964. — Б.а.

[14] Иванов-Разумник пише в спомените си: в тяхната бутирска килия разобличили трима доносници — и се оказало, че и тримата са комунисти. — Б.а.

[15] Написах това в началото на 1966 година, а в края й прочетох в „Октябрь“ 9 — статия от К. Буковски. Точно така е: вече открито се гордеят. — Б.а.