Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (54) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Десета глава
КОГАТО ЗЕМЯТА В ЗОНАТА ГОРИ

Не, трябва да се учудваме не на това, че в лагерите нямало бунтове и въстания, а, обратно, че все пак са ставали.

Както всичко нежелателно в нашата история, тоест три четвърти от всичко наистина станало, и тези бунтове са така старателно изрязани, презашити и зализани, участниците им унищожени, далечните свидетели уплашени до смърт, донесенията на потушителите изгорени или заключени зад двадесет стени на сейфовете, че сега вече тези въстания са се превърнали в мит, а от едни са изтекли петнадесет, от други само десет години. (Да се чудим ли, когато казват: нямало е нито Христос, нито Буда, нито Мохамед. Делят ни хилядолетия…)

Когато това няма да вълнува повече никого от живите, историците ще бъдат допуснати до остатъците от документи, археолозите ще копнат някъде с лопатата, ще изгорят нещо в лабораторията и ще се изяснят датите, местата, контурите на тези въстания, както и имената на главатарите им.

Тук ще бъдат отнесени и най-ранните бунтове, като ретюнинския — през януари 1942 г. в командировката Ош-Курие недалеч от Уст-Уса. Разправят, че Ретюнин бил волнонаемен, едва ли не началникът на тази командировка. Той призовава тези по Петдесет и осми член, както и социално вредните (7–35), събира около двеста доброволци, разоръжават конвоя от битоваци самоохраняващи и с коне отиват в гората да партизанствуват. Пречукват ги постепенно. И до пролетта на 1945 г. още осъждаха по „ретюнинското дело“ и съвсем непричастни хора.

Навярно по същото време ще узнаем и ние, пардон, вече не ние — за легендарното въстание през 1948 г. на 501-ви строителен обект при построяването на железопътната линия Сивая Маска — Салехард. То е легендарно затова, че всички в лагерите шепнат за него, но никой нищо определено не знае. Легендарно е затова, че избухва не в Спецлагерите, където има обективна почва за такива настроения, а в ИТЛ, където хората са разединени от куки, тормозени от криминалните, където е оплювано дори правото им да бъдат политически и където дори наум не може да ти дойде, че е възможен бунт сред затворниците.

Според слуховете това е дело на бившите (доскорошните!) военни. И как иначе. Без тях Петдесет и осми е обезкръвено, обезверено стадо. Но тези момчета (почти никой от тях не е на повече от тридесет години), офицери и войници от нашата бойна армия; и пак те, но вече като бивши военнопленници; и още от онези от военнопленниците, които са били при Власов или Краснов, или в националните отреди; там воюващи едни срещу други, а тук обединени от общия гнет; тази младеж, преминала през всички фронтове на световната война, отлично владееща съвременния стрелкови бой, маскировката и премахването на дозорите — тази младеж, там, където не е била пръсната поединично, запазва още и през 1948 г. цялата инерция на войната и вярата в себе си, в гърдите й не се побира как такива момчета, цели батальони, трябва да умират покорно. За тях дори бягството е жалка полумярка, почти дезертьорство поединично, вместо всички заедно да се вдигнат на бой.

Всичко е замислено и започва в една от бригадите. Разправят, че начело застава бившият полковник Воронин (или Воронов), едноок. Споменава се още името на старши лейтенанта от бронетанковите войски Сакуренко. Бригадата убива своите конвои (по тяхно време конвоите не са истински войници, а запасняци, резервисти). След това освобождават още една бригада и още една. Нападат селището на охраната и своя лагер отвън — свалят часовите от наблюдателните кули и отварят зоната. (И тук следва незабавно разцепление: портите са отворени, но повечето зекове отказват да излязат. Между тях са и такива с малки присъди, които нямат сметка да се бунтуват. Има и с десет, и петнадесет години присъдени срокове по указите „седем осми“ и „четири шести“, но те нямат сметка да получат 58-и член. Тук са и по Петдесет и осми член, но такива, които ще предпочетат верноподанно да умрат, на колене, само не и изправени. А и тези, които излизат през портите, съвсем не непременно тръгват с въстаналите: бягат извън зоната и рецидивистите, за да грабят селищата наоколо.)

Въоръжени с оръжието на охраната (погребана по-късно на гробищата в Кочмас), въстаниците тръгват и завземат съседния лагпункт. С обединени сили решават да тръгнат и превземат град Воркута! До него им остават 60 километра. Но къде ти! Парашутен десант им прегражда пътя към Воркута. А ги разстрелват и разпръсват с бойните самолети при бръснещ полет.

Следва съд, още разстрели, присъди по 25 и 10 години. (Едновременно с това „опресняват“ присъдите и на мнозина от онези, които са отказали да се включат в операцията и са останали в зоната.)

Военната безнадеждност на тяхното въстание е очевидна. Но кой ще каже, че е надеждно бавно да тлееш и умираш?

Скоро след това се създават Спецлагерите и обират за там по-голямата част от Петдесет и осми. И какво?

През 1949 г. в Берлаг, в лагфилиала Нижний Атурях, започват приблизително по същия начин: разоръжават конвоя; вземат 6-8 автомата; нападат лагера отвън, помитат охраната, прерязват телефонните кабели; отварят вратите на лагера. Този път в него има само хора с номера, тоест заклеймени, обречени, за които няма никаква надежда.

И какво?

Зековете не пожелават да излязат от лагера…

Тези, които започват всичко това и вече няма какво да губят, превръщат бунта в бягство: тръгват на малка групичка към Милга. На Елген-Тоскан пътят им е преграден от войска и танкети (операцията е командувана от генерал Семьонов).

Всички са избити до един.^[1]

Пита се в гатанката: кое е най-бързото нещо на света? Отговорът е: мисълта!

Така е и не е така. Мисълта може да бъде и бавна, ох, колко бавна може да бъде! Човекът, хората, обществото осъзнават затруднено и късно това, което е станало с тях. Своето истинско положение.

 

Като натиква осъдените по Петдесет и осми член в Специалните лагери, Сталин почти се забавлява със силата си. И без тази мярка те са охранявани абсолютно сигурно, но той решава да се престарае — нека да изглежда по страшно. А излиза точно наопаки.

Цялата система за потискане, разработена при него, се основава върху разединяването на недоволните; върху невъзможността да се видят помежду си, да се преброят колко са; върху това да се внуши на всички, и на самите недоволни, че няма никакви недоволни, че има само отделни озлобени и обречени единици с изчерпани души.

Но в Спецлагерите са събрани многохилядни маси от недоволни. И успяват да се убедят колко много са. И да разберат, че душите им съвсем не са изчерпани, че са запазили в себе си висшите представи за живота за разлика от тъмничарите им; за разлика от предателите им; за разлика от теоретиците, обясняващи защо трябвало да гният те в лагерите.

Отначало тази специфичност на Специалните лагери остава незабелязана. Външно погледнато, всичко изглежда като продължение на ИТЛ. Само дето криминалните, тези стълбове на лагерния режим и началството, бързо капитулират. Но като че ли жестокостта на надзирателите и увеличената площ на БУР компенсират тази загуба.

Ето какво е положението обаче: капитулират криминалните — в лагера се прекратяват кражбите. Дотам, че може да оставиш храната си в нощното шкафче. През нощта не се налага да слагаш обувките си под възглавницата, може да ги оставиш и на пода и сутринта да ги намериш пак там. Може да оставиш кесийката си с тютюна в шкафчето за през нощта, без да го стриваш в джоба си, докато спиш върху него.

Мислите, че това са дреболии? Не, от огромно значение са! Прекъсват кражбите и хората без подозрение и със симпатия започват да гледат съседите си. Чуйте, момчета, може би пък наистина да сме… политически?…

А щом сме политически, значи можем да говорим и малко по-свободно, между две вагонки и край бригадния огън. Е, с оглеждане, естествено, има ли някой наблизо. Но в края на краищата да вървят по дяволите — и нова присъда да ти тръснат, все тая, имаш вече четвърта, закъде повече?

Започва да отмира и цялата предишна лагерна психология: „умри днес ти, а аз утре“, все едно никога не ще дочакаш справедливост; така е било, така и ще бъде… Стоп, защо да не я дочакаш?… Защо — „така и ще бъде“…

В бригадата започват да се водят тихи разговори съвсем не за дажбата, за кашата, а за неща, които и навън, на свобода, няма да чуеш — и все по свободно! И по свободно! И по свободно! И бригадирът изведнъж загубва усещането за всеобхватната значимост на своя юмрук. Юмрукът на някои бригадири съвсем престава да се вдига, на други — все по рядко и все по-леко. А и самият бригадир престава да си вири толкова носа, току ще поседне да послуша и да побъбри. И хората от бригадата му започват да се отнасят към него като към другар: ами че и той е от нашите.

Бригадирите ходят в ППЧ, в счетоводството и по десетки дребни въпроси — на кого да намалят дажбата, на кого не, кого къде да отчислят; нагаждачите също се заразяват от тях с този нов въздух, с този повей на сериозност, на отговорност, с новия смисъл.

И това се предава на нагаждачите, на първо време далеч още не на всички. Те са пътували насам с такова алчно желание да се докопат до постове и ето че са ги заели, а и защо да не си живеят така добре, както и в ИТЛ: да се затварят в кабинката, да си пържат картофи със сланина, да си живеят помежду си, отделно от работягите? Не! Оказва се, че не това е главното. Как така, а кое тогава е главно?… Става неприлично да се хвалиш с кръвопийство, както е било в ИТЛ, да се хвалиш с това, че живееш за сметка на другите. И нагаждачите си намират приятели сред работягите и като разстилат на земята новичките си ватенки до техните мърляви, прекарват излетната неделните дни в разговори с тях.

И главното деление на хората се оказва не толкова грубо, както в ИТЛ: нагаждачи — работяги, битоваци — Петдесет и осми член, а значително по сложно и интересно: по признака на землячеството, религиозните вярвания, на хора, патили и препатили, и на учени.

Началството няма да схване и забележи нищо в близко време. А нарядниците вече не носят тояги и дори не ръмжат както преди. Те се отнасят дружески към бригадирите: време е за развода, Комов. (Не че нещо е трогнало нарядниците, а във въздуха витае тревожно някаква промяна.)

Но всичко това става бавно. Месеци, месеци и, месеци отиват за тези промени. Те са по-бавни и от сезонните. Засягат не всички бригадири, не всички нагаждачи — само онези, у които, спотаени, са се запазили остатъци от съвест и чувство за братство. А на когото му харесва да си остава мерзавец, напълно успешно си остава такъв. В истинския смисъл промяна в съзнанието, промяна чрез сътресение, героична промяна още няма. Както и преди лагерът си остава лагер, а ние — угнетени и безпомощни. И единственото, което ни остава, е да се провираме под телените заграждения и да бягаме в степта, а отзад да ни заливат с картечен огън и да насъскват след нас кучетата.

И ето я смелата, отчаяната мисъл, мисълта степен: а как да направим така, че не ние да бягаме от тях, а те от нас?

Достатъчно е да се зададе само този въпрос, мнозина ще вземат да го задават, мнозина ще го изслушат — и епохата на бягствата в лагера завършва. Започва епохата на бунтовете.

 

Но как да я започнем? С какво да я започнем? Та ние сме оплетени, сковани в пипала, лишени от свобода и движение — с какво да започнем?

Най-простото далеч не е толкова просто в живота. Като че ли и в ИТЛ някои се бяха сетили, че доносниците трябва да се убиват. Дори и там нагласяха понякога така нещата: ще се търкулне от стифата някоя греда и ще събори в придошлите пролетни води доносника. Така че и тук не е за маене кои пипала трябва най-напред да бъдат отсечени. Като че ли всички разбират това. И никой не разбира.

Внезапно — самоубийство. В барака № 2 на режимниците намират един обесен. (Всички стадии на процеса започвам да излагам според Екибастуз. Но забележете: в другите Спецлагери всички стадии са досущ същите!) Началството чак толкова не е опечалено, свалят онзи от въжето и го отнасят на бунището.

А по бригадата плъзва слух: ами че той беше кука. Не се е обесил самичък. Обесили са го.

Назидание.

В лагера гъмжи от подлеци, но най-угоен, най-груб и нагъл е завеждащият столовата Тимофей С… (не скривам фамилното му име, а просто не си го спомням). Зад гърба си има цяла гвардия от охранени готвачи, плюс всичко останало той подхранва палачите дневални, които бият заедно с него зековете с юмруци и тояги. И ето че веднъж, съвсем несправедливо, той удря едно малко мургаво „хлапе“. Той просто не забелязва, не е свикнал да гледа кого бие. А този малчуган, по представите на спецлагера, по нашето виждане тук, вече не е просто малчуган, а мюсюлманин. А мюсюлмани в лагера колкото щеш. Това не са ви някакви си там рецидивисти. Преди залез слънце може да видите как в западната част на зоната (в ИТЛ биха им се смели, у нас — не) те се молят, като вдигат ръце или допират чела до земята. Те си имат старши, в новия въздух, който се чувствува наоколо, има и някакъв съвет. И ето тяхното решение: да отмъстят!

Рано сутринта в неделя пострадалият заедно с един възрастен ингуш се промъкват в бараката на нагаждачите, които все още се изтягат в леглата си, проникват в стаята, където е С… и с два ножа бързо виждат сметката на стокилограмовия дебелак.

Но колко незряло е още всичко това! Те не се опитват нито да крият лицата си, нито да бягат. От трупа направо с окървавените ножове, спокойни от изпълнения си дълг, те отиват и се предават в надзирателското помещение. Ще бъдат съдени.

Това са все опипвания на почвата. Нещо подобно все още може да се случи и в ИТЛ. Но гражданската мисъл не спира дотук: дали пък не това е главната брънка, откъдето трябва да се къса веригата?

„Убий куката!“ — ето я брънката. Нож в сърцето на доносника! Да се майсторят ножове и да се убиват доносниците — ето какво трябва да се прави!

Сега, когато пиша тази глава, хуманните книги над главата ми проблясват слабо от стенните рафтове с овехтелите си корици като звезди през облак, за да ме укорят: нищо на този свят не бива да се постига чрез насилие. Пресегнали се към меча, ножа, пушката, ние бързо ставаме същите като нашите палачи и насилници. И няма да му се види краят…

Няма да има край… Тук, зад бюрото си, на топло и на чистичко, съм напълно съгласен с това.

Но трябва да ви лишат за нищо двадесет и пет години от свобода, да ви пришият четири номера, да държат ръцете ви винаги отзад, да ви обискират сутрин и вечер, да изнемогвате от непосилен труд, да ви натикват в БУР по доноси, да ви тъпчат безвъзвратно в земята — за да ви се сторят от тази яма всички речи на великите хуманисти празни брътвежи на сити, неограничавани от нищо хора.

Нямало да му се види краят!… А началото ще му се види ли? Ще има ли някакъв светъл лъч най-после в живота ни?

И заключава най сетне изтезаваният народ: злото с добро не можеш премахна.

Хора ли са куките?… Надзирателите ходят по бараките и обявяват за наш страх заповед по целия лагер: в един от женските лагпунктове две момичета (по датите им на раждане разбираме колко са млади) са водили антисъветски разговори. Трибунал в състав…

Коя ли мръсница, и тя със същия хомот на врата, е накиснала тези шепнещи си на вагонката момичета, вече с по десет години присъда? Как ще са хора куките?!

Няма място за съмнения. Но първите удари все пак не са леки.

Не знам къде как е било (във всички Спецлагери, дори в лагера за инвалиди в Спаски, започват убийства!), но у нас това стана с пристигането на дубовския етап — включващ предимно западни украинци, ОУНовци^[2]. За цялото това движение те са направили навсякъде много нещо и пак те поставиха началото. Дубовският етап ни докара бацила на бунта.

Млади, силни момчета, взети направо от партизанските пътеки, те се оглеждат в Дубовка, остават ужасени от летаргията и робската примиреност — и посягат към ножа.

В Дубовка това бързо завършва с бунт, пожар и разформироване. Но лагерните властители, самоуверени и заслепени (тридесет години не са срещали никаква съпротива, отвикнали са), не вземат мерки да държат отделно дори от нас докараните бунтари. Пръсват ги по лагера, по бригадите. Прибягва се до похвата в ИТЛ: там чрез подобно пръсване на новодошлите заглушават протеста. Но в нашата вече пречистваща се среда това помогна само по-бързо да се разгори огънят.

Новаците излизаха с бригадите на работа, но не се включваха или най-много даваха вид, че работят, а повече от времето прекарваха легнали на слънце (тъкмо е лято) в тихи разговори помежду си. Погледнати отстрани, те напомняха в такъв момент „по правило“ неработещите рецидивисти, а и подобно на тях бяха млади, охранени и широкоплещести.

Скоро излезе наяве и тяхното правило, но прозвучало по удивително нов начин: „Умри още тази нощ, ако съвестта ти е нечиста!“

И убийствата зачестиха, надхвърлиха дори бягствата от най-добрите периоди. Те се извършваха уверено и анонимно: никой не отиваше да се предава с окървавен нож; запазваха и себе си, и ножа си за следващия случай. В пет часа сутринта, когато бараките биват отваряни от надзирателите, тръгнали поединично да ги отключват една подир друга, докато почти всички затворници спят още по това време — отмъстителите се промъкват тихо с маски в набелязаната секция, спират се пред набелязаната вагонка и неотвратимо убиват вече събудилия се и диво надал писъци или изобщо несъбудил се предател. След като се убедят, че е мъртъв, отмъстителите се измъкват спокойно.

Те са с маски и с отпрани или прикрити номера. Но дори съседите на убития да са ги познали — не само че не бързат да заявят, но дори на разпитите, дори пред заплахите на кумовете вече не капитулират, а твърдят: не, не, не знам, не видях. И това не е само отдавна известната истина, запомнена от всички потиснати: „незнаещият се изтяга на печката, а знаещия го водят на бесилката“ — това е единственият начин да спасиш самия себе си! Защото назовалият убийците ще бъде убит на следващата сутрин по същото време и благосклонността на опера с нищо не би могла да му помогне.

И ето че убийствата (макар и да не надхвърлят засега десятка) стават норма, обичайно явление. Тръгнали сутрин да се мият или да получат сутрешната си дажба, затворниците питат: дали няма някой убит тази сутрин? В този ужасяващ спорт до ушите на зековете стига подземният гонг на справедливостта.

Това ставаше напълно конспиративно. Някой (признат за авторитет) назовава някъде пред някого: ето този! Не е в задълженията му да определя кой ще убива, кога ще убива, отде ще намери ножа. А нагърбилите се с тази грижа не познаваха съдиите, чиято присъда трябваше да изпълнят.

И трябва да признаем — при документалната непотвърденост на доносниците, — че този неконституиран, незаконен и невидим съд съдеше къде по-безпогрешно и точно от всички познати ни трибунали, тройки, военни колегии и ОСО.

Балтията, както я наричаха у нас, заработи така безотказно, че влезе в действие вече и през деня, стана почти публична. Един сипаничав дребен на ръст „старши на барака“, бивш важен ростовски енкаведист, известна гнида, беше убит в неделя през деня в стаята, служеща за тоалетна. Нравите се бяха толкова ожесточили, че там нахлу цяла тълпа — да се любува на окървавения труп.

Или друг случай: подгонили предателя, издал за подземния ход под зоната от режимната барака № 8 (съобразило в края на краищата, началството натиква там главните дубовци, но балтията действува вече превъзходно и без тях), отмъстителите прекосяват посред бял ден зоната с ножове. Доносникът се шмугва в щабната барака, те — по него. Той — в кабинета на угоения майор Максименко, началника на лагфилиала — и те там. През това време лагерният бръснар бръсне майора в креслото му. Съгласно лагерния устав майорът не носи оръжие, то не се полага в зоната. Изуменият майор вижда убийците с ножовете, скача от креслото и го удря на молби, решил, че са дошли да молят за него. С облекчение забелязва, че колят пред очите му доносника. (Никой не посяга на майора. Принципът на започналото движение е: да се убиват само куките, а надзирателите и началниците да не се закачат.) Все пак майорът рипва от прозореца, недобръснат, с чаршафа на врата си, и хуква към портала с диви крясъци: „Стреляй от кулата! Стреляй от кулата!“ Но кулата не стреля…

Имаше случай, когато доносникът остана недоубит. Наранен, той успява да се добере до болницата. Там го оперират, превързват. Но след като самият майор се страхува вече от ножовете, нима болницата ще може да спаси доносника? Два-три дни по-късно го доубиват на болничното му легло…

На петте хиляди души в лагера убитите възлизаха на дузина, но с всеки удар на ножа се отсичаха и отсичаха облепилите ни, оплелите ни пипала. Повя удивителен ветрец! Външно като че ли си оставахме все така арестанти и в лагерната зона, но всъщност станахме свободни — свободни, защото за пръв път в живота си, доколкото можехме да си спомним, започнахме да говорим открито, на глас, всичко, което мислехме! Който не е изпитал тази промяна, не може да си го представи!

А куките повече не доносничеха…

Доскоро ченгетата можеха да оставят през деня в зоната когото си искат, да говорят часове с него, за да получат доноси, да възложат нови задачи, да измъкнат имената на по-ярките личности сред затворниците, още нищо ненаправили, но можещи да направят, подозирани като центрове на бъдеща съпротива.

Вечер бригадата се завръщаше и задаваше на оставения в зоната зек въпроса: „За какво те викаха?“ И винаги, дали казал истината, или нагло прикривайки се зад нея, бригадирът отвръщаше: „Показаха ми снимки…“

Наистина през следвоенните години на мнозина от затворниците показваха за идентифициране фотографиите на лица, които те са могли евентуално да срещнат през войната. Разбира се, не всички имаха право да видят тези снимки. Ала всички, викани от оперите, после се позоваваха на тях — и своите, и предателите. Между нас се зароди подозрение, което караше всеки да се затвори в себе си.

Този път въздухът се прочистваше от подозренията! Този път, ако ченгетата заповядваха на някого да не иде на развода, той не се_ подчиняваше_! Невероятно! Нещо небивало, откакто съществуваше ЧК-ГПУ-МВД! — повиканият да се яви пред тях не се потътряше с разтуптяно сърце натам, не ситнеше с подлизурска муцунка, а гордо (пред цялата вперила погледите си в него бригада) отказваше да се подчини! Невидими везни се люлееха във въздуха над излезлите на развод. Върху едното им блюдо бяха натрупани всички познати ни признаци: следователските кабинети, юмруците, тоягите, безсънните нощи, прекарани стоешком в боксовете и наводнените карцери, плъховете, дървениците, трибуналите, вторите и третите дългогодишни присъди. Но всичко това не бе мигновено, това бе смилаща костите мелница, която не беше в състояние да погълне наведнъж всички и да ги смели за един ден. Но и след тази мелница оставаха все пак хора — та нали всички тук бяха преминали през нея.

А върху другото блюдо на везните лежеше един-единствен нож — но този нож бе предназначен за теб, отстъпващия! Той бе предназначен да се забие в гърдите ти и не кога да е, а утре на разсъмване и всички сили на ЧКГБ не можеха да те спасят. Той не беше и много дълъг, но достатъчно все пак, за да влезе между ребрата ти. Нямаше и дръжка, каквато се полага — някакъв изолирбанд, омотан на тъпата му страна, но достатъчна, за да не се изплъзне ножът от ръката.

И тази защитна заплаха натежаваше! Вдъхваше на всички слаби сила да откъснат от себе си пиявиците и да не се подчинят, а да тръгнат с бригадата си. (Тя им даваше и добро оправдание след това: бихме ви послушали да останем, гражданино началник, но се страхувахме от ножа… вас той не ви заплашва, вие не можете дори да си представите…)

Нещо повече. Зековете не само престанаха да ходят по повикване на ченгетата и другите лагерни началства, но се пазеха да пуснат някой плик или изписан лист в пощенската кутия, окачена в зоната, или в кутията за жалби до висшите инстанции. Преди да пуснат писмото или заявлението си, те молеха някого: „На, прочети, провери, че не е донос. Да идем заедно да го пуснем.“

И ето че сега началството бе сякаш ослепяло и оглушало! Уж и дебелият майор, и заместникът му, капитан Прокофиев, също шкембест, и всички надзиратели свободно ходеха по зоната, където нищо не ги заплашваше, движеха се между нас, а нищо не виждаха! Защото нищо не можеше да види и чуе без доносник човекът с униформа: с приближаването му всички млъкват, извръщат се на другата страна, скриват се, отиват си… Някъде наблизо верните осведомители изгарят от желание да предадат другарите си, но нито един от тях не смее да подаде повече дори тайно знак.

Отказва да функционира същият този осведомителен апарат, върху който единствено се е крепяла с десетилетия славата на всемогъщите, всезнаещи Органи.

На пръв поглед същите бригади ходят на същите обекти. (Впрочем вече се бяхме уговорили да оказваме съпротива и на конвоя, да не позволяваме да ни променят петорките в строя, да ни преброяват, докато крачим на път за обекта — и успявахме! Куките сред нас изчезнаха — автоматчиците също поомекнаха.) Работехме, за да покрием благополучно нарядите си. На връщане разрешавахме на надзирателите да ни обискират както преди (но никога не намираха ножовете ни!). Всъщност вече не бригадите, изкуствено стъкмявани от администрацията, а съвсем други обединения свързваха хората и преди всичко — нациите. Възникнаха и укрепнаха недостъпни за куките национални центрове: украински, обединен мюсюлмански, естонски, литовски. Никой не ги избираше, това ставаше толкова справедливо по старшинство, по мъдрост, по изпитаните страдания, че техният авторитет за нацията им не се оспорваше. Появи се и обединяващ консултативен орган — така да се каже „Съвет на националностите“.

Тук е време да поясним някои неща. Не всичко беше така чисто и гладко, както изглежда, когато излагаш главното течение. Имаше съперничещи си групи — „умерени“ и „крайни“. Не без значение бяха, естествено, и личните симпатии и антипатии, и амбициите за „ръководни постове“. Младите юначаги бяха често далеч от широко политическо съзнание, някои бяха склонни да искат срещу свършената „работа“ допълнителна храна, можеха направо да заплашат готвача на болничната кухня, тоест да поискат да ги хранят за сметка на болните, а при отказ на готвача — и да го убият без всякакво нравствено основание: вече е налице навикът, а имаш при това маска и нож в ръката. С една дума, здравата ядка започва да червясва отвътре — нещо неизбежно, не ново, общоисторическо явление във всички революционни движения!

А един път бе допусната просто грешка: хитрият доносник бе уговорил един добродушен работяга да си разменят леглата — и на сутринта работягата беше заклан.

Но въпреки тези отклонения общата тенденция се поддържаше твърдо. Беше постигнат набелязаният обществен ефект.

Бригадите си оставаха същите и пак толкова, но за учудване в лагера започнаха да не достигат бригадири! Нещо нечувано за ГУЛАГ. Отначало тяхното намаляване имаше обяснение: един легнал в болницата, друг минал на работа в стопанския двор, на трети му дошло времето да се освобождава. Но нарядниците винаги имаха в резерв алчна тълпа от кандидати: за парче сланина, за някой пуловер да получат бригадирско място. Сега вече не само че нямаше желаещи, но имаше и такива бригадири, които всеки ден се навъртаха в административния отдел и молеха да бъдат по скоро освободени от длъжността си.

Такова време настана, че старите бригадирски методи — да вкараш работягата в гроба — отпадаха окончателно, а малцина бяха способни да изобретят нови. И скоро се стигна дотам, че нарядникът идваше да попуши и побъбри в бригадната секция и току подметне: „Момчета, ама не може без бригадир, съгласете се! Изберете някого измежду вас си, веднага ще го назначим.“

Това започна да се чувствува особено силно, когато бригадирите започнаха да бягат в БУР — да се крият в каменния затвор! Не само те, но и техническите ръководители кръвопийци от рода на Адаскин; куките, почувствували, че иде реда им, също побягнаха! До вчера пъчили се сред хората, до вчера държали се и говорили така, сякаш одобряват това, което става (опитай се да говориш вече иначе със зековете!), до тази сутрин нощували в общата барака (спали или лежали в напрегнато състояние, готови да се отбраняват и кълнейки се в себе си, че това ще е последната им такава нощ), а днес, гледаш, драснали! И дневалният получава нареждане: да отнесе вещите на еди кого си в БУР.

Това беше ново и зловещо весело време в живота на Спецлагера! Така или иначе, не ние бягахме, а те, като по този начин ни оставяха да се очистим от тях! Небивало, невероятно на тази земя време: да не може човекът с нечиста съвест спокойно да легне да спи! Възмездието идва не на онзи свят, не пред съда на историята, а живо и осезаемо надига на разсъмване нож над сърцето ти. Измислено като в приказките: почвата на зоната под краката на честните е мека и топла, а под краката на предателите боде и пари! Да пожелаеш същото и на хората извън зоната — живеещи на свобода, невидели никога такова време, а и едва ли можещи някога да го дочакат.

Мрачният каменен БУР, вече отдавна разширен, достроен, с малки прозорчета, с намордници, влажен, студен и тъмен, обграден със стобор от яки, припокриващи се дъски — този БУР, с такава любов приготвен от лагерните стопани за отказвачите и бегълците, за непокорните и протестантите, за смелчаците изведнъж предостави гостоприемството си за пенсионна почивка на куките, кръвопийците и биячите!

Не може да оспорим остроумието на този, който пръв се е сетил да притича до чекистите и да поиска за своята вярна и дълга служба да го скрият от народния гняв в каменния чувал. Струва ми се, че историята не познава случай сам да търсиш тъмница с по-яки стени, да бягаш не от тъмницата, а в тъмницата, да си съгласен доброволно да не дишаш повече чист въздух, да не виждаш повече слънчева светлина.

Началниците и ченгетата първи проявяват жал към доносниците и ги приютяват: свои хора все пак. Отреждат им най-добрата килия в БУР (лагерните шегобийци я наричат гардероб), дават им дюшеци, отопляват ги по-добре и им определят време за разходката.

Но ето че първите хитреци са последвани и от други, не толкова остроумни, но не по-малко жадуващи да останат живи. (Някои искат и в бягството си да оставят добро впечатление: знае ли някой, току-виж, пак се наложило да се върнеш и живееш сред зековете. Архидякон Рудчук бяга в БУР с инсценировка: надзирателите нахлуват след отбоя в бараката, разиграват сцена на жесток обиск с изтръскване на матрака, „арестуват“ Рудчук и го отвеждат. Впрочем скоро след това лагерът узнава с достоверност, че и гордият архидякон, любител на четката и китарата, населява същия тесен „гардероб“.) Постепенно там се събират в съжителство десет, петнадесет, двадесет души! (Започват да ги наричат също „бригадата на Мачеховски“ — по името на началника на режима.) Налага се да им предоставят втора килия от продуктивните площи на БУР.

Куките обаче са нужни и полезни само докато са заврени сред затворническата маса и докато не са разкрити. А разкритият доносник не струва пет пари, той не може да служи повече в този лагер. И трябва да се харчи излишно за издръжката му в БУР, а той не работи дори в производството, за да оправдае разноските. Не, дори благотворителността на МВД трябва да има граници!

И потокът от молещи се за спасение бива прекратен. Който е закъснял — да си остава в овчата кожа и да чака ножа.

Доносникът е като каруцаря: нужен е, докато те откара.

Грижата на началството беше за контрамерките, за това как да спре страшното лагерно движение и да го ликвидира. Първото нещо, с което бяха свикнали и за което се хванаха, беше да пишат заповеди.

Тъмничарите на нашите тела и души гледаха най-вече да не признаят, че нашето движение е политическо. В страшните си заповеди (надзирателите ходеха по бараките и ги четяха) те обявяваха всичко това за бандитизъм. Така беше по-просто, по-разбираемо. До неотдавна пращаха при нас бандитите под формата на „политически“. А ето че сега политическите — за първи път политическите! — станаха „бандити“. Неуверено ни се обявяваше, че тези бандити ще бъдат разкрити (да момента все още нито един) и (още по-неуверено) разстреляни. В заповедите се апелираше към арестантската маса да осъжда бандитите и да се бори с тях!…

Затворниците изслушваха заповедите и се разотиваха усмихнати. В това, че офицерите на режима се бяха побояли да нарекат политическото — политическо (макар че всяко следствие вече тридесет години приписваше на всяко дело „политическо“ съдържание), усетихме тяхната слабост.

И това наистина беше слабост! Те наричаха движението бандитизъм за уловка: по този начин падаше отговорността от лагерната администрация — нима ще допусне в лагера политическо движение? Това съображение, тази необходимост се разпространяваше и по нагоре: в областните и лагерните управления на МВД, в ГУЛаг и в самото министерство. Системата, която непрекъснато се боеше от информация, заблуждаваше самата себе си. Ако бяха убивани надзиратели и офицери на режима, властите трудно биха се отклонили от член 58–8, терор, но тогава щяха да получат и леката възможност да присъждат разстрел. Затова пък сега се бе открила съблазнителната възможност да представят ставащото в Спецлагерите като война между песовете, каквато наистина разтърсваше по това време ИТЛ и бе провокирана от ръководството на самия ГУЛаг.

На „войната между песовете“ си струва да се посвети отделна глава, но за целта ще трябва да се потърси още много материал. Ще посъветваме читателя да се обърне към изследването на Варлам Шаламов „Очерци за престъпния свят“, макар и то да не е пълно.

Накратко. „Войната между песовете“ се разгаря приблизително от 1949 г. (без да смятаме отделните постоянни случаи на кланета между криминалните и „песовете“). Тя бушува през 1951 и 1952 г. Престъпният свят се раздробява на многобройни видове: освен крадците в буквалния смисъл и песовете, има още безпределници („безпределни крадци“); „махновци“, упоровци; пивоваровци; „червената шапчица“, „с лом препасани“ и какви ли още не.

По това време ръководството на ГУ Лаг, вече разочаровано в безпогрешните теории за превъзпитанието на криминалните, решава, изглежда, да се отърве от този товар и като прибягва уж до разделението на групировките, поддържа ту една, ту друга от тях и фактически ги насъсква да се самоизбиват. Клането се извършва открито, масово.

По-късно криминалните убийци се нагаждат: или убиват с чужди ръце, или след като самите те убият, заставят други да поемат вината. Така младите битоваци или бившите войници и офицери под заплахата самите те да бъдат убити поемат върху себе си чуждото убийство, получават 25 години по бандитския член 59–3 и лежат до ден днешен. А бандитите вождове на групировките излизат чистички след „ворошиловската“ амнистия от 1953 г.(но да не се отчайваме: оттогава са лежали вече не един път и отново лежат).

Когато в нашите вестници се възобнови сантименталната мода да се разказва за „превъзпитанието“, можа да проникне на страниците им и информация — естествено, най-лъжлива и мътна — за кланетата в лагерите, при което нарочно бяха объркани (от гледна точка на историята) и „войната на песовете“, и „балтията“ в Спецлагерите, и изобщо неизвестно какво още клане. Лагерната тема интересува целия народ, подобни статии се четат с жаден интерес, но от тях нищо не може да се разбере (затова се и пише). Така например журналистът Галич отпечатва през юли 1959 г. в „Известия“ подозрителна „документална“ повест за някой си Косих, който бил трогнал от лагера Върховния съвет с писмо от 80 страници на пишеща машина. (1. Откъде ще намери машина? От ченгетата ли? 2. И кой ще вземе да чете цели 80 страници, там след първата още започват да се прозяват:) Този Косих имал 25 години, втора присъда по лагерно дело. По какво дело, за какво — по този пункт Галич, нещо характерно за нашите журналисти, веднага изпада в неяснота и обърква езика. Не може да се разбере какво е извършил Косих — „песовско“ убийство или политическо убийство на доносник. Характерно е обаче, че в исторически план всичко това е набутано в един кюп и е назовано бандитизъм. Ето как научно го обяснява централният вестник: „Сътрудниците на Берия (стоварвай всичко върху вълка, той ще отнесе цялата вина) са тези, които се разпореждат тогава (А дотогава? А сега?) в лагерите. Суровостта на закона е подменена с беззаконните действия на лицата (Как? Въпреки общовалидната инструкция? Та би ли се осмелил някой?), които би трябвало да го прокарат в живота. Те разпалват по всевъзможен начин враждата (разредката е моя. Това точно отговаря на истината. — А. С.) между различните групи на зековете. (Използуването на доносници също се свежда до тази формулировка…) Дива, безжалостно, изкуствено поддържана вражда.“

Оказва се, естествено, невъзможно да бъдат спрени лагерните убийства с 25-годишни присъди, каквито убийците и без това си ги имат. Но ето че през 1961 г. е издаден указ за разстрел в случай на лагерно убийство, включително убийство на доносник, естествено. Тъкмо този хрушчовски указ е липсвал на сталинските Спецлагери.

Та ето как оневиняваха себе си те. Но като губеха правото да разстрелват лагерните убийци, се лишаваха и от ефективните контрамерки. И не можеха да противодействуват на разрастващото се движение.

Заповедите не помогнаха. Арестантската маса не прояви желание да осъжда и да се бори вместо своите господари. И следващата мярка беше: целият лагер да мине на строг наказателен режим! Това значеше: през свободните часове делник, когато не сме на работа, и през целия неделен ден трябва да ни държат заключени като в затвора, да се ползуваме от кофата за по нужда и дори храната си да получаваме в бараките. Започнаха да ни разнасят чорбата и кашата по бараките и столовата остана да пустее.

Режимът беше тежък, но не продължи много. Започнахме да работим съвсем лениво в производството и въглищният тръст вдигна тревога. А главно, на надзирателите се струпа четворна работа. Сега те трябваше непрекъснато да търчат от единия до другия край на лагера с ключовете — било да пускат до нужника и обратно дневалните с кофите, било да отнесат храната, било да конвоират групите до или от лазарета.

Целта на началството беше: тези ограничения да доведат до нашето възмущение от убийствата и да ни принудят да издадем убийците. Но всички ние бяхме настроени да пострадаме, да теглим — цената си струваше! Друга негова цел беше: нито една барака да не остава отворена, за да не могат убийците да се прехвърлят там от друга барака, а в една барака е като че ли по-лесно да бъдат намерени. Но ето че стана ново убийство — и пак не откриха никого, пак тъй никой нищо „не видял“ и „не знаел“. На обекта също счупиха главата на едного — значи и заключването на бараките не можеше да пресече подобни случаи.

Наказателният режим бе отменен. Вместо него измислиха да строим „велика китайска стена“. Това беше стена, дебела две кирпичени тухли и четири метра висока, издигана по средата на зоната, за да раздели лагера на две части, но на първо време с оставен в нея отвор. (Замислено е като общо решение за всички Спецлагери. Подобно разграждане на големите зони в по-малки ставаше и в редица други лагери.) Тъй като тръстът не можеше да заплаща работата — за селището тя беше безсмислена, — то цялата тежест: и правенето на кирпича, и пренареждането на тухлите при сушенето им, и занасянето им до стената, и самият градеж, — всичко това легна на нас, за сметка на нашите неделни дни и вечерното (още светло през лятото) време след връщането ни от работа. Естествено, тази стена ни беше страшно неприятна, явно, че началството ни готвеше някаква подлост, но нямаше какво да правим и я строяхме. Бяхме си извоювали много малко нещо, освободили бяхме главите и устата си, но продължавахме да оставаме затънали до раменете в блатото на робството.

Всички тези мерки — заплашителните заповеди, наказателният режим, стената — бяха груби, напълно в духа на тъмничарското мислене. Но какво значи това? Най-неочаквано извикват една, втора, трета бригада в стаята на фотографа и фотографират там зековете, при това учтиво, и не с номера-нашийник на гърдите, и не с определено положение на главата, а седни, както на тебе ти е удобно, гледай си, както ти харесва. И от „непредпазливо“ изтървана фраза на началника на КВЧ работягите научават, че „снимките са за документи“.

Но какви документи? Какви документи могат да имат затворниците?… Доверчивите се изпълват с вълнение: може пък да им готвят пропуски за безконвойно движение? Ами ако?… Ами ако…

Върналият се от отпуска надзирател разправя високо на друг (но в присъствие на затворниците), че видял по пътя цели ешелони от освободени — с лозунги, със зелени клончета, прибират се у дома си.

Господи, как силно започва да бие сърцето! Отдавна беше време! Ами че с това и трябваше да се започне след войната! Наистина ли е започнало?

Чу се, че някой си получил писмо от къщи: съседите му ги били вече освободили, били си вече вкъщи!

Изведнъж извикват една от фотографираните бригади на комисия. Влизай един по един. Зад червената покривка под портрета на Сталин седят нашите лагерни началници, но не само те: още двама някакви непознати, един казах, един руснак, които никога не са идвали в лагера ни. Държат се делово, но с весело изражение, попълват анкета: трите ви имена, година на раждането, месторождение, и по-нататък вместо обичайните наказателни членове, присъди и датата на изтичането на срока — семейното положение подробно, жената, родителите, ако имате деца, на каква възраст, къде живеят, за едно или отделно. И всичко това се записва!… (Ту един, ту друг от комисията напомня на писаря: и това запиши, и това.)

Странни, болезнени и приятни въпроси! И на най-закоравелия му става топло от тях и дори му се доплаква. Години и години наред той чува само отсечените кресливи: Член? Присъда? От кого е издадена. И изведнъж вижда да седят насреща му съвсем не злобни, а сериозни, човечни офицери и без да бързат, със съчувствие, да, със съчувствие, го питат за онова, което тъй дълго е пазено, до което самият той се е боял да се докосва, понякога ще издума на съседа си върху нара нещо ей тъй… Ала едва ли… И тези офицери (забравил си или сега прощаваш, че същият този старши лейтенант миналия път по седми ноември ти бе отнел и накъсал семейната снимка…), тези офицери чули, че жена ти се е омъжила повторно, а баща ти е на смъртно легло и няма надежда да дочака сина си — само изцъкват съчувствено, поглеждат се помежду си и клатят глави.

Излиза, че не били лоши, също са хора, просто службата им е кучешка… И след като запишат всичко, задават на всеки следния въпрос:

— А къде би искал да живееш?… Където са родителите ти или където си живял по-рано?…

— Какво? — пули зекът очи. — Аз… в седма барака…

— Това го знаем! — смеят се офицерите. — Питаме те: Къде би пожелал да живееш. Ако, да речем, те освободим, закъде да ти оформим документите?

И целият свят се завърта пред очите на арестанта, слънчеви отломки, розови лъчи… С главата си разбира, че това е сън, приказка, че подобно нещо не може да бъде, че е осъден на двадесет и пет или на десет години, че нищо не се е променило, той целият е изплескан с глина и утре го очаква пак същата работа — но офицерите и двамата майори седят, без да бързат, и съчувствено настояват:

— Та къде бихте поискали, къде? Посочете.

И с разтуптяно сърце, облян от топла вълна на благодарност, пламнал като хлапак, той назовава името на момичето си, издава тайната, таена в гърдите — къде би искал мирно да прекара остатъка от живота си, ако не бе каторжник с четири номера.

И те записват! И канят да влезе следващият. А първият изскача като малоумен в коридора и започва да разправя на останалите какво е било.

Бригадата се изнизва поединично и всеки отговаря на дружелюбно зададените му от офицерите въпроси. И от петдесетина един ще се намери да каже:

— Тук в Сибир всичко е добре, само дето климатът е горещ. Не може ли оттатък Полярния кръг?

Или:

— Запишете така: в лагера съм се родил, в лагера ще умра, по-добро място не знам.

Поговориха така с две-три бригади (а в лагера те са двеста). Повълнува се лагерът няколко дена, имаше за какво да се поспори, макар едва ли и половината от нас да беше повярвала — свършиха, свършиха времената, когато се вярваше! Но повече комисията не се събра да заседава. Фотографирането не им бе струвало скъпо — бяха тракали с празни касетки. Но да продължат да седят в такава голяма компания и задушевно да разпитват негодниците — търпението им за такова нещо не успя да издържи. Е, а щом не издържа, нищо не излезе и от безсрамния им замисъл.

(Но все пак това е успех за нас! През 1949 г. се създават — естествено, за вечни времена — лагери със свиреп режим. И още през 1951 г. стопаните им са принудени да играят този задушевен спектакъл. И това ако не е признание за успеха ни! Защо в ИТЛ никога не им се наложи да играят така?)

И отново забляскаха ножовете.

Тогава стопаните решиха — да ловят. Без куките не знаеха точно кого, кой им трябва, но все пак имаха някои подозрения и съображения (а и все някой може тайно да е успял да направи донос).

И ето, влизат двама надзиратели в бараката след работа, делнично, и казват: „Вземай си нещата и тръгвай!“

А зекът поглежда момчетата и отвръща:

— Няма да дойда.

И наистина! В това обичайно просто вземане или в ареста, на който никога не се съпротивляваме, на който сме свикнали да гледаме като на съдба, съществува и такава възможност: няма да дойда! Освободените ни глави вече разбират това!

— Как така няма да дойдеш? — стъписват се надзирателите.

— Ами така, няма да дойда! — твърдо отвръща зекът. — И тук не ми е зле.

— А къде трябва да върви?… А защо трябва да върви?… Няма да ви го дадем!… Няма да ви го дадем!… Вървете си! — крещим ние от всички страни.

Надзирателите поизчакват малко и си тръгват.

В другата барака постъпват пак така със същия успех.

И вълците разбират, че вече не сме предишните овце. Че занапред ще трябва да ни ловят вече с измама или на портала, или цял наряд от ченгета да лови един-единствен. А така да го измъкнеш от тълпата — вече не.

А ние, освободени от мерзавщината им, избавени от следенето и подслушването им, можахме да се обърнем и да видим, да се убедим, че сме хиляди! Че сме политически! Че можем вече а се съпротивляваме!

И колко вярно бяхме избрали брънката, за която трябваше да дърпаме веригата, докато се скъса — куките! Слухарите и предателите! Собствените ни братя ни пречеха да живеем. Тяхната кръв се проливаше като върху древни жертвеници, за да се освободим от тегнещото над нас проклятие.

Революцията набираше сили. Нейният ветрец, като че ли временно затихнал, този път нахлу като ураган в гърдите ни!