Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (32) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Четиринадесета глава
КЪМ СМЯНА НА СЪДБАТА

Да устоиш в този дивашки свят е невъзможно. Да стачкуваш е равносилно на самоубийство. Да гладуваш е безполезно.

А да умреш ще можеш винаги.

Какво остава на арестанта? Да се измъкне! Да се опита да промени съдбата си! (Зековете наричат бягството „зеления прокурор“. Това е единственият популярен сред тях прокурор. Подобно на другите прокурори той оставя много дела без последствие, че дори в още по-тежко положение, но понякога освобождава и окончателно. Той е зеленият гъсталак, той е храстите и моравата.)

Чехов казва, че ако арестантът не е философ, за когото при всички обстоятелства е еднакво добре (или казано по-иначе: който може да се вглъби в себе си), не може да не иска да бяга и не трябва да не иска!

Не трябва да не иска! Ето императива на свободната душа. Вярно, че туземците на Архипелага далеч не са такива, те са значително по-кротки хорица. Но и сред тях ще се намерят хора, които обмислят как да избягат или аха — да побягнат. Постоянните тук и там бягства, макар и безуспешни, са сигурно доказателство, че зековете не са загубили окончателно своята енергия.

Зоната е добре охранявана: оградата е здрава, предзоновото пространство отлично прострелвано, наблюдателните кули са разположени както трябва, така че пиле не може да прехвръкне. Но внезапно те обзема такава мъка, че тъкмо тук, на това късче обградена земя, ти е съдено да умреш. Защо да не си опиташ щастието? Да се опиташ да промениш съдбата? Особено в самото начало, през първата година, този порив е неудържим и дори необмислен. През първата година, когато изобщо се решава цялото бъдеще и целият облик на арестанта. По-късно този порив отслабва някак си, няма я вече увереността, че там е по-нужно да бъдеш, отслабват нишките, които те свързват с външния свят, горенето на душата преминава в тлеене и човекът привиква с лагерния си впряг.

През всичките тези години в лагерите се наблюдават много случаи на бягство. Ето някои случайни данни: само за март 1930 г. от затворите в РСФСР бягат 1328 души[1]. (Но за тези неща никой нищо не знае в нашето общество!)

С огромното разгръщане на Архипелага след 1937 г. и по-специално през годините на войната, когато боеспособните мъже ги пращат на фронта, става все по-трудно с конвоя и дори гнусната измислица със самоохраната невинаги е изход за разпоредителите. Същевременно започват да търсят от лагерите колкото се може повече стопанска полза, производство и труд — това води до разширяване на дейността особено в дърводобива, до изпращане в най-затънтените места на командировки и подкомандировки — а охраната става все по-рехава, все по-условна.

На някои подкомандировки на Уствимския лагер още през 1939 г. вместо зона има само стобор от разредени дъски или плет — и никакво осветление през нощта! — тоест нощем никой просто не задържа затворниците. При отвеждане на работа в гората дори в наказателния лагпункт на този лагер се пада по един войник на бригада затворници. Естествено, той не е в състояние да наблюдава всички. И там през лятото на 1939 г. бягат 70 души (един от тях бяга дори два пъти през деня: сутрин и следобед), 60 от тях обаче се връщат. За останалите няма сведения.

Но това е за затънтените места. А в самата Москва, докато имах случая да лежа там, станах свидетел на три доста леки бягства: от лагерния участък на Калужка застава се промъква през стобора на строителната зона през деня един млад рецидивист (и с присъщото за тези хора самохвалство изпраща на следния ден в лагера отворена картичка: че пътува за Сочи и моли да предадат поздравите му до началника на лагера); от малкия лагер Марфино до Ботаническата градина бяга пък момичето, за което вече писах; и пак оттам скача в автобуса и се добира до центъра един млад битовак, всъщност оставен съвсем без конвой; настървено срещу нас, МГБ се отнесе безгрижно към измъкналия се битовак.

Предполагам, че в ГУЛАГ са си направили веднъж сметката и са се убедили, че им излиза много по-евтино да допуснат през годината загуба от, някакъв процент зекове, отколкото да установят истински строга охрана на всички многохилядни островчета.

Още повече, че се разчита и на някои невидими окови, които държат туземците на местата им.

Най-яките от тези окови е общият спаднал тонус, пълното примирение с робското си положение. И тези по Петдесет и осми член, и битоваците са почти без изключение семейни трудолюбиви хора, способни да проявяват доблест само по законен ред, по заповед и с одобрението на началството. Дори и осъдени за по пет и десет години, те не си представят как е възможно самостоятелно (пази боже пък колективно!…) да се надигнеш в защита на своята свобода срещу държавата (своята държава), НКВД, милицията, охраната и кучетата; как е възможно, дори и ако щастливо се измъкнеш, да живееш след това с Фалшив паспорт, с фалшиво име, щом на всяко кръстовище ти проверяват документите, щом на излизане от всеки вход те съпровождат подозиращи погледи. Така че общото настроение в ИТЛ е следното: за какво стърчите вие там с пушките, какво сте ни зяпнали? И съвсем да се махнете, никъде няма да идем: ние не сме престъпници, защо да бягаме? И без това след една година ще излезем на свобода (вяра в амнистията…)! К. Страхович разказва, че при прехвърлянето им в Углич през 1942 г. техният ешелон попада под бомбардировка. Конвоят се пръсва, а зековете не се опитват никъде да бягат и чакат своя конвой. Та малко ли са случаите като този със счетоводителя от Ортауския клон на Карлаг: изпращат го да се отчете на 40 километра път, съпроводен само от един конвой. А на връщане той не само кара в каруцата пияния до козирката конвой, но и пази с най-голямо внимание пушката му, за да не съдят този тъпак за загубването й.

Други окови са недояждането. Макар че тъкмо гладът подтиква понякога отчаяните да хванат тайгата с надеждата, че там все Ще намерят нещо повече за храна, отколкото в лагера, но пак той ги лишава от сили да се измъкнат по-надалеч и пак заради него не е възможно да се запасиш за из път.

Заплахата от нова присъда е също допълнителна спирачка. За бягство политическите получават нова десетка по 58-и член (постепенно се налучка, че най-добре е в този случай да се присъжда 58-14, контрареволюционен саботаж). Наистина рецидивистите ги Довеждат по 82-рй член (чисто бягство), което води само до две години, но за кражби и грабеж до 1947 г. също не получават повече от две години, така че величините са сравними. При това в лагера те се чувствуват като у дома си, в лагера те не гладуват, не работят — имат сметка не да бягат, а да излежат присъдата си, толкова повече, че винаги са възможни за тях допълнителни облекчения или амнистия. Бягството за криминалните престъпници е само храна на охраненото здраво тяло и избухване на неудържимата алчност: да погуляе, да ограби, да се налочи, да изнасили, да се поперчи. Тези от тях, които бягат сериозно, са само бандитите и убийците с тежки присъди.

(Криминалните престъпници страшно обичат да лъжат за своите несъществуващи бягства или ако наистина ги е имало, а ги разкрасяват до немай-къде. Ще ви разкажат как Индия (бараката на криминалните) получила преходното знаме за отличната й подготовка за зимата — за солидния насип с пръст върху бараката, а те всъщност, видите ли, правели тунел под земята и пръстта открито стоварвали пред началството. Не вярвайте на тези приказки — нито цялата „Индия“ ще вземе да бяга, нито толкова усърдно и дълго ще се хванат да копаят, те му търсят само леснината, а и началството не е толкова глупаво да не погледне откъде носят пръстта. Рецидивистът Корзинкин, с десет съдимости, ползуващ се като комендант с доверието на началника, действително излизаше навън добре облечен и наистина се представяше за помощник-прокурор, но вече чиста лъжа е, когато добави как нощувал под един покрив с чекиста при хайката за бегълци (има такива хайки), как през нощта му откраднал униформата, оръжието и дори кучето — и по-нататък се представял за него. В своите фантазии и разкази криминалните трябва да изглеждат винаги по-големи герои, отколкото са в действителност.) вековете ги задържа освен това не зоната, а безконвойността. Тези, които са най-слабо охранявани, които се ползуват от дребната отстъпка да отиват на работа и да се връщат оттам без щик зад гърба им и понякога да надникват в селището извън лагера, твърде много треперят над своето предимство. А след опит за бягство тази отстъпка им се отнема.

Непреодолима преграда към бягството е и географията на Архипелага: това са необозримите пространства на снежната или пясъчната пустиня, на тундрата или тайгата. Колима, макар и да не е остров, е бетер остров: откъснато парче земя, къде ще избягаш от Колима? Бягат оттам само от отчаяние. Някога наистина якутите са се отнасяли добре към затворниците и се нагърбвали: „Девет слънца — ще те закарам в Хабаровск.“ И впрягали елените си. Но после криминалните взели да ограбват якутите при бягствата си и якутите променили отношението си към бегълците, започнали да ги издават.

Враждебността на местното население, подхранвана от властите, се превръща в главна пречка на бягството. Властите не пестят награди за издайниците (освен всичко друго това е и политическо възпитание). И народностите, населяващи местата около ГУЛАГ, постепенно започват да гледат на залавянето на беглеца като на празник, на обогатяване, като на сполучлив лов или като да се натъкнеш на самороден къс. На тунгусите, комяките и казахите заплащат с брашно или чай, а в по-гъсто населените места, на жителите отвъд Волга например, около Буреполомския и Унженския лагер, заплащат за всеки заловен по два пуда брашно, по осем метра плат и по няколко килограма сельодка. През войната няма всъщност друг начин да намериш сельодка и местните жители започват да наричат по тази причина бегълците сельодки. В село Шерстки например при появата на всеки непознат човек дечурлигата дружно крещят: „Мамо! Ела да видиш една сельодка!“

А как се отнасят към бегълците геолозите? Тези пионери на северната безлюдност, тези мъжествени брадати герои с ботуши, тези джеклондонски сърца? Нашите съветски геолози са съмнителна надежда за беглеца, по-добре той да не се приближава до техния огън. Ленинградският инженер Абросимов, арестуван с потока на „Пром-партията“ и получил десетка, бяга от лагера Нивагрес през 1933 г. В продължение на двадесет и един дена той върви през тайгата и изведнъж с огромна радост среща група геолози. А те го отвеждат в един населен пункт и го предават на председателя на работническия комитет. (Трябва да влезем в положението и на геолозите: те се боят помежду си от донос. А и ако беглецът е наистина криминален престъпник, убиец? И, току-виж, ги изклал през нощта.)

Ако беглецът е убит при залавянето му, може да бъде захвърлен за няколко денонощия с гнояща рана от куршум недалеч от лагерната столова, та затворниците да ценят повече своята безвкусна чорба. Ако е заловен жив, може да бъде поставен на пропуска и когато разводът минава оттам, да насъскват кучетата срещу него. (Кучетата в зависимост от командата умеят да душат човека, да го хапят или пък само да разкъсват дрехите му, докато го оставят съвсем гол накрая.) Или пък ще напишат в Културно-възпитателната част табела: „Бягах, но бях хванат от кучетата.“ И ще я провесят на врата на заловения, като го накарат да ходи с нея из лагера.

А ако решат да го бият, непременно ще му премажат бъбреците. Ако ще му сложат белезници на ръцете, така ще се постараят, че да загуби за цял живот чувствителност в китките си. (Г. Сорокин, Ивделлаг). Ако ще го затварят в карцер, то така, че да не излезе без туберкулоза оттам. (Нироблаг, Баранов, опитал се да бяга през 1944 г. След побоите, нанесени му от конвоя, храчел кръв и след три години му отстраняват лявата половина на белия дроб[2])

Всъщност да пребиеш от бой или да убиеш беглеца е главната форма на борба с бягствата в Архипелага.[3]

И дори ако дълго няма опити за бягство, следва понякога да бъдат измислени. На мината Дебин (Колима) през 1951 г. разрешават на група зекове да идат за боровинки. Трима от тях се заблуждават и началникът на лагера старши лейтенантът Пьотър Ломага изпраща по тях мъчителите. Те пускат кучетата си по тримата спящи, след което ги застрелват, разбиват главите им с прикладите, превръщат ги на каша, докато мозъците им изтекат — и в този вид ги докарват в лагера. Там вече впрягат вместо коне четирима арестанти, които започват да теглят каруцата покрай строя. „Ето какво го очаква всеки!“ — обявява Ломага.

И кой ще стигне до такова отчаяние, че да не трепне пред тази картина? — Да тръгне! Да се добере! Ще се добере, но къде? Там, в края на бягството, когато беглецът стигне до заветното набелязано място — кой не би се побоял да го срещне, укрие и опази? Единствено криминалните имат на свобода притон, а за нас, по Петдесет и осми член, такава квартира се нарича явка, това е почти конспиративна организация.

Ето колко много прегради и ями има срещу бягството.

Но на отчаялото се сърце не му е до това да преценява нещата. То вижда: тече реката, по нея плава греда — и скок! Ще поплуваме! Вячеслав Безродний от лагпункта Олчан, едва изписан от болницата, още съвсем слаб, бяга върху две свързани дървени трупи по река Индигирка към Ледовития океан! Къде иска да иде? На какво се надява? И вече не заловен, а спасен в открито море, бива върнат през зимата в Олчан, в същата болница.

Не за всеки, който не се е върнал сам в лагера и когото не са довлекли полужив, не са докарали мъртъв, би могло да се каже, че се е измъкнал. Той може само да е сменил мъченическата си и бавна смърт в лагера със смъртта на диво животно в тайгата.

Докато бегълците не толкова бягат, колкото бродят и сами се завръщат, лагерните ченгета имат дори полза от тях: те без усилие им лепват втори присъди. Няма ли пък дълго време опити за бягство, гледат да ги провокират: възлагат на някой доносник да събере група „за бягство“ и всички ги разкриват.

Но човекът, който се е решил сериозно да бяга, става много скоро и страшен. Някои, за да объркат кучетата, запалват след себе си тайгата и тя гори след това цели седмици на десетки километри. През 1949 г. на ливадата, недалеч от Веслянския совхоз, задържат беглец с човешко месо в раницата: той убил попадналия му на пътя безконвоен художник с петгодишна присъда и изрязал месото от костите, но не успял да го свари.

През пролетта на 1947 г. на Колима, недалеч от Елген, двама конвои водят колона зекове. И изведнъж един зек, без да се наговаря с когото и да било, умело напада конвоите и успява да ги разоръжи и застреля. (Името му не е известно, но се знае, че е неотдавнашен фронтови офицер. Рядък и ярък пример за фронтовак, незагубил мъжеството си в лагера!) Смелчакът обявява на колоната, че е свободна! Но зековете са обзети от ужас: никой не тръгва след него, а всички сядат да чакат новия конвой. Напразно фронтовакът иска да ги засрами. Тогава той взема оръжието (32 патрона, „тридесет и един — за тях!“, и тръгва самичък. Успява да убие и да рани няколко души от хайката, а с тридесет и втория патрон си слага край на живота. Де да се бяха държали всички фронтоваци така — и Архипелагът щеше да рухне.

През 1945 г. в ОЛП „Победа“ (към Индигирското управление) неколцина власовци също нападат охраната, отнемат й пушките и се измъкват — но не знам колко далеч са стигнали.

В Краслаг някакъв боец, герой от Халхингол, удря с брадва конвоя, взема му пушката и тридесет патрона. Пускат след него кучета, той убива две от тях, ранява и един от чекистите. Когато го залавят, не просто го застрелват, а в яростта си, за да отмъстят за себе си и кучетата, го изпонадупчват, вече мъртъв, с щиковете си и в този вид го захвърлят да лежи цяла седмица край портала.

През 1951 г. в същия Краслаг десетина души с дългосрочни присъди, охранявани от четирима конвои, внезапно се нахвърлят върху тях, отнемат им автоматите, преобличат се в техните униформи (но пощадяват войниците — потисканите са често по-великодушни от потисниците си) и четиримата, давайки си вид, че конвоират, повеждат своите другари към теснолинейката. Там виждат композиция от празни вагони, приготвени за дървени трупи. Мнимият конвой се изравнява с локомотива, сваля оттам локомотивната бригада и (някой от бягащите се оказва и машинист) подкарва под пълна пара влака към гара Решоти, към главната сибирска магистрала. Но им предстои да изминат около седемдесет километра. През това време е съобщено вече за тях (не без участието на пощадените войници), на няколко пъти те отговарят със стрелба в движение на групите от охраната. Малко преди Решоти успяват да минират линията пред тях и да разположат цял батальон. Всички бегълци загиват в неравен бой.

Обикновено по-щастливи се оказват тихите бягства. Има и Удивително сполучливи, но такива щастливи разкази чуваме рядко: отървалите се не дават интервюта, те са сменили фамилните си имена, крият се. Кузиков-Скачински, успешно избягал през 1942 г., само затова разказва за случая си, защото през 1959 г. бива разобличен — след 17 години!

Разкриването му става така: хващат по друго дело другаря му, с когото заедно са бягали. Установяват истинската му самоличност по отпечатъците на пръстите. Става ясно, че бегълците не са загинали, както се е предполагало. Започват да издирват и Кузиков. За целта разпитват предпазливо в родния му край, проследяват близките му — по тях се добират и до него. И след 17 години не жалят за всичко това сили и време!

И за успешното бягство на Зинаида Яковлевна Поваляева знаем само защото в края на краищата тя се проваля. Получава присъда, загдето останала учителка в своето училище по време на немската окупация. Но не я арестуват веднага с идването на съветските войски и тя успява да се омъжи за един летец. Скоро след това я арестуват и изпращат на 8-а шахта във Воркута. Чрез китайците от кухнята тя се свързва с мъжа си. Той служи в гражданската авиация и си урежда рейс до Воркута. В уговорения ден Зина влиза в банята на работната зона, там сваля лагерната си дреха и разплита накъдрената си през нощта и скрита под кърпата коса. Мъжът й я чака в работната зона. Чекистите дежурят край речното пристанище, но не обръщат внимание на накъдреното момиче под ръка с летеца. Излитат със самолета. Цяла година Зина живее си — а нея я следят. На новото следствие Зина съумява да ги убеди, че е избягала, скрита във вагон с въглища. За участието на мъжа й така и не научават.

Янис Л-с стига пеша през 1946 г. от Пермския лагер до Латвия, при това явно изопачавайки руските думи, без почти да умее да се обясни. Самото му измъкване от лагера е просто: засилва се, блъсва грохналата ограда и я прескача. Но след това в блатистата гора (а краката му са в цървули от лико) се храни дълго само с боровинки. Веднъж успява да отведе в гората някаква крава и там я заколва. Наяжда се до насита с говеждото месо, а от кожата на кравата си съшива кожени цървули. На друго място открадва кожухчето на някакъв селянин (беглецът, към когото жителите се отнасят враждебно, става неволно и враг на жителите). В населените места Л-с се представя за мобилизиран латвиец, който е загубил документите си. И макар че през същата година не е отменена още всеобщата проверка на пропуските, той съумява в непознатия му Ленинград, без да проговори нито дума, да се добере до Варшавската гара, да мине още четири километра по линията и чак тогава да скочи на влака. (Но едно нещо Л-с твърдо знае: че поне в Латвия ще го скрият, без да се страхуват за себе си, Това придавало смисъл на бягството му.)

Такова бягство като на Л-с изисква яка селска крачка, ловкост и съобразителност. Но способен ли е да бяга един гражданин, че и старец, осъден на пет години за разказване на вицове? Оказва се, че е способен, след като го очаква неминуема смърт в лагера между Москва и Горки, в който от 1941 г. произвеждат снаряди. За всички зекове някакви си пет години са „детска присъда“, но старичокът не би издържал и пет месеца, тъй като го карат да работи, без да го хранят. Бягството му е плод на отчаяние, внезапно хрумване, за което половин минута по-късно не биха му стигнали нито силите, нито разсъдъкът. Пристига в лагера поредният ешелон и го натоварват със снаряди. Покрай влака върви сержант от конвоя, а няколко вагона по-назад го следва железничарят: сержантът издърпва вратата на всеки вагон, убеждава се, че вътре няма никой, придърпва обратно вратата, а железничарят поставя пломбата. Нашият злополучен, съвсем взел-дал вицаджия (всичко е точно така, както го разказваме, но името му не се знае), се мята във вагона зад гърба на сержанта и пред железничаря — не му е лесно да се покатери, не му е лесно безшумно да избута вратата, всичко това е съвсем непресметнато, всичко това е сигурен провал, той вече се разкайва, едва затворил вратата след себе си, сърцето му ще се пръсне: всеки миг сержантът ще се върне и ще започне да го тъпче с ботушите си, всеки миг железничарят ще викне, ето че вече никой не се хваща за вратата — виж ти, поставят пломбата!… (А аз си мисля: ами ако железничарят се е оказал човек? Ни чул, ни видял?…) Ешелонът напуска зоната. Продължава към фронта. Беглецът не се е готвил предварително, не носи със себе си нито троха хляб, за три денонощия съвсем сигурно ще навири петалата в този движещ се доброволен карцер. Няма да стигне до фронта, а и за нищо не му трябва този фронт. Какво да прави? Как да се спасява сега? Вижда, че снарядните сандъци са стегнати с железни ленти. Успява да скъса с голи ръце една лента и започва да пили с нея пода на вагона. Нещо невъзможно за стария човек, нали? А да умре не е ли възможно? А да отворят, да го хванат — не е ли възможно? Сандъците имат допълнително направени въжени халки за пренасяне. Той ги отрязва и сплита от тях подобни халки, но по-дълги, и ги връзва така, че да провиснат под вагона в направената от него дупка. Колко само е изтощен! Как не го слушат наранените му ръце! Колко скъпо му струва разказаният виц! Той не чака да спрат на следващата гара, а внимателно се провира през Дупката на вагона, поставя краката си в една от халките (към опашката на влака), а завира рамената си в другата. Влакът се носи напред и беглецът виси и се клатушка. Скоростта намалява и той се решава: измъква краката си от халката и те започват да се влачат и го смъкват целия. Смъртоносен цирков номер — но нали е възможно влакът да се догони с телеграма, вагоните да бъдат претърсени, в зоната положително са се досетили за него. Изпънат, неподвижен, той се прилепва до траверсите. Затваря очи, готов да посрещне смъртта. Ускорено претракване на последните вагони и изведнъж — милата тишина. Беглецът разтваря очи, преобръща се по корем: вижда само червената светлина на отдалечаващия се влак! Свобода!

Но това още не е спасение. Каква свобода, когато той няма нито документи, нито пари, когато е с лагерните си дрипи и е обречен. Подпухнал и изподран, той се добира криво ляво до гарата, където се смесва с хората от пристигналия ленинградски ешелон: евакуираните полуживи ленинградчани ги водят под ръка и ги хранят с топла храна на гарата. Но и това не е още спасение за него, ами се натъква в ешелона на свой умиращ приятел и взема документите му, а цялото негово минало му е познато. Откарват всичките близо до Саратов и няколко години, до следвоенните, той живее там на една птицеферма. Но ето че взел да се измъчва по дъщеря си и решава да я потърси. Пътува до Налчик, до Армавир, но я открива в Ужгород. През това време тя се омъжила за някакъв граничар. Смятала, че баща й е умрял благополучно, а ето че трябва сега да слуша разказа му със страх и погнуса. Вече изцяло изпълнена с образцово гражданско съзнание, тя все пак е запазила и позорните отживелици на родствените връзки и не отива да издаде баща си, а само го натирва от къщи. Останал без нито един близък човек, старецът живее безсмислено, като скита от град в град. Става наркоман, в Баку го залавят да пуши анаша, откарват го с „Бърза помощ“ и в опияненото си съзнание той назовава истинското си име, а когато идва на себе си — измисленото име, под което се води. Болницата е наша, съветска, и не може да лекува, без да установи личността. Повикан е другар от органите — и през 1952 г., 10 години след бягството му, старецът получава 25 години. (Това му дава и щастливата възможност да разкаже за себе си в килиите и по този начин да влезе сега в историята.)

Понякога по-нататъшният живот на успешно избягалия е по-драматичен от самото бягство. Така е със Сергей Андреевич Чеботарьов, вече неведнъж споменаван в тази книга. От 1914 г. той служи в КВЖД, от февруари 1917 г. е член на болшевишката партия. През 1929 г. по време на КВЖДинския конфликт лежи в китайски затвор, през 1931 г. се връща в родината заедно с жена си Елена Прокофиевна и синовете си Генадий и Виктор. Тук всичко се развива по познатия сценарий: след няколко дни е арестуван, жена му се побърква, синовете са дадени в различни сиропиталища и против волята са им присвоени чужди бащини и фамилни имена, макар те добре да помнят своите и да се съпротивяват. Поради неопитност далекоизточната тройка на ОГПУ дава на Чеботарьов отначало само три години, но скоро той е отново прибран, измъчван и повторно осъден на 10 години без право на кореспонденция (защото какво да пише вече?) и дори под усилена стража през революционните празнични дни. Тази прекалено строга присъда се оказва неочаквано в негова полза. От 1934 г. той е в Карлаг, строи пътя за Моинти, там го затварят за Първи май 1936 г. в изолатора за провинени, за същия празник на равни права хвърлят при него и волнонаемния Автоном Василиевич Чупин. От него, възможно и пиян, Чеботарьов успява да задигне пресрочено с шест месеца тримесечно удостоверение, издадено от селсъвета. Това удостоверение сякаш само подтиква Чеботарьов да бяга! На 8 май той напуска моитинския лагпункт, изцяло цивилно облечен, без нито едно лагерно парцалче на себе си и с две половинлитрови бутилки в джобовете, както обикновено ги носят пияниците, само че пълни не с водка, а с вода. Отначало осолената почва на степта няма свършек. На два пъти той попада в ръцете на казахи, тръгнали за работа на железопътната линия, но с помощта на слабите си познания в казахския език „играе на религиозните им чувства“ и те го пускат.[4] В западния край на Балхаш го задържа чекисткият пост на Карлаг. Вземат документите му и като следят по тях, го карат да каже по памет всички сведения за себе си и роднините си. Мнимият Чупин отговаря точно. И отново щастлив случай (без такива случаи навярно не е възможно да не те заловят) — влиза в землянката старшият на опергрупата и Чупин го изпреварва: „Я! Николай, това ти ли си? Позна ли ме?“ (Съобразяване за част от секундата, за едно сбръчване на челото, състезание между зрителни памети: аз те познах, но ми е спукана работата, ако ме познаеш ти!) — „Не, не се сещам.“ — „Ама как! Заедно пътувахме във влака! Нали се казваш Найдьонов, разказваше как в Свердловск си срещнал Оля на гарата — пътували сте в едно купе и после сте се оженили.“ Всичко е вярно, Найдьонов е сразен, запалват по цигара и пускат беглеца да си върви. (О, сини фуражки! Не току-тъй ви учат да мълчите! Не трябва да имате човешката слабост да откровеничите. Всичко това е разказано не във вагона, а на командировката Древопитомник на Карлаг само година преди това, разказано е на затворниците просто от глупост, и можеш ли запомни на всички, които са те слушали, мутрите? А и във вагона вероятно е обичал да разказва, че и неведнъж, историята и без това е свързана с влака! — тъкмо на това дръзко разчита и Чеботарьов!) Ликувайки, Чупин продължава по шосето към гара Чу, покрай езерото на юг. Движи се предимно нощем; светнат ли автомобилни фарове, се мята в камъша, изчаква по цели дни в него (там са същински камъшови джунгли). Все по-рядко попада на чекисти, по тия места тогава Архипелагът не е пуснал още своите метастази.[5] Носел със себе си хляб и захар, ядял по малко, за да му стигне за по-дълго, а пет дни вървял съвсем без вода. След около двеста километра стига до една гара и се мята на влака.

И започват години на свободен — не, на съсипан живот, защото не рискува да се уреди добре и да се задържи на едно място.

През същата година, няколко месеца по-късно, среща в градската градина на Фрунзе своя лагерен кум!… Но това става бегло, наоколо веселба, музика, девойки — и ченгето не успява да го познае! Принуден е да зареже намерената работа (старши-счетоводителят се досеща и го принуждава да разкрие истината за срочните си причини — самият той, оказва се, бил стар соловчанин), да се пръждоса някъде по-далеч. Отначало не рискува да потърси семейството си, след това измисля как. Пише в Уфа до братовчедка си: къде са Лена и децата? Досети се кой ти пише, засега не съобщавай на нея. И за обратен адрес — някаква гара Зирабулак, до някой си Чупин. Братовчедката отговаря: децата са в неизвестност, жена му е в Новосибирск. Тогава Чеботарьов я моли да иде в Новосибирск и да разкаже на жена му само на четири очи, че мъжът й се е намерил и иска да й прати пари. Братовчедката заминава; сега вече пише собствената му жена: била в психиатрична болница, загубила паспорта си, три месеца е на принудителна работа и не може да получи пари до поискване. Да би изчакал тези месеци? Но сърцето не трае: трябва да замине! И съпругът праща безумна телеграма: Посрещни ме! Влак №… вагон №… Беззащитно е нашето сърце срещу чувствата, но слава богу, че има и предчувствия. По пътя тези предчувствия така го завладяват, че той слиза две гари преди Новосибирск и пристига там с попътна кола. Предава багажа си на гардероб и отчаяно се запътва по адреса на жена си. Почуква! Вратата не е заключена, вкъщи няма никой (първото съвпадение е враждебно: хазаинът дежури цяло денонощие, за да го предупреди за засадата, но тъкмо в тези минути отишъл за вода). Чеботарьов влиза в стаята. Няма я и жена му. На леглото лежи завит с шинела чекист и силно хърка (второ съвпадение, благоприятно). Чеботарьов се измъква. В този момент го спира хазаинът — негов познат от КВЖД, все още оцелял. Оказва се, че зет му бил ченге, сам донесъл телеграмата и я завирал в носа на Чеботарьова: ето го твоя мерзавец, сам се натиква в ръцете ни! Причакват го на гарата — там го няма; докато първото ченге е излязло, второто ляга да си почине. Все пак Чеботарьов успява да повика жена си, пропътуват с кола едно по-голямо разстояние и се качват на влака за Узбекистан на една от по-нататъшните гари. В Ленинабад отново сключват брак — тоест без да се развежда с Чеботарьов, този път тя се омъжва за Чупин. Но не се решават да живеят заедно. Къде ли не подават от нейно име молби за издирване на децата — безполезно. Ето как, изолирани един от друг и потиснати, живеят до началото на войната. През 1941 г. Чупин е мобилизиран, става радист в 61-ва кавалерийска дивизия. Има непредпазливостта пред други бойци да назове на шега цигарите и кибрита но китайски. В коя нормална страна ще събуди подозрения това, че човек знае някакви думи на чужд език? У нас това е съмнително и куките не си губят времето. Само след час заместник-командирът по политическата част Соколов, чекист към 219-и кавалерийски полк, вече го разпитва: „Откъде знаете китайски?“ Чупин: Само тези две думи. „Не сте ли служили в КВЖД?“ (Службата зад граница е направо тежък грях!) Чекистът пуска по него доносници, но те нищо не могат да измъкнат от него. Така че за лично спокойствие го арестуват все пак по член 58-Ю:

— не вярва в бюлетините на Информбюро;

— говори, че немците разполагат с повече техника (като че ли не го виждат всички с очите си).

Не по врат, ами по шия… Трибунал. Разстрел! На Чеботарьов животът в отечеството така му е дошъл до гуша, че не подава молба за помилване. Но държавата има нужда от работна ръка, така че следва десетка плюс 5 намордника. И ето го отново в „родния дом“… Пролежава (с приспадане на присъдата) девет години.

А ето друг случай. Веднъж в лагера някакъв друг зек, Н. Ф-в, го вика в крайния ъгъл на горните нарове и там го пита: „Как ти е името?“ — „Автоном Василич.“ — „А откъде си?“ — „От Тюменска област.“ — „Кой район?… Кой селсъвет?…“ Чеботарьов — Чупин отговаря на всичко това съвсем точно, но чува в отговор: „Лъжеш. С Автоном Чупин съм работил на един локомотив пет години, познавам го като себе си. Не си ли ти случайно онзи, дето му свил документите през май 1936-а година?“ Та ето каква още подводна котва може да разпори корема на беглеца! На кой романист ще повярват, ако съчини подобна среща? Но по това време Чеботарьов отново е придобил вкус към живота и той стисва силно ръката на добрия човек, когато чува думите му: „Не мисли, че ще кажа на кума, не съм мръсник!“

И Чеботарьов отбива втората си присъда като Чупин. Но за беля последният му лагер е особено секретен, от групата на атомните строежи: Москва-10, Тура-38, Свердловск-39, Челябинск-40. Те работят по извличането на урана и радия от рудата, строителството се извършва по плановете на Курчатов. Началникът на строежа генерал лейтенант Ткаченко се подчинява единствено на Сталин и Берия. На всеки три месеца всеки зек трябва да подновява подписа си под задължението „за неразгласяване“. Но това още нищо не е, лошото е, че освободените не ги пускат да се върнат у дома. „Освободените“ ги отправят на голяма група през септември 1950 г. на Колима! Едва там ги освобождават от конвоя и ги обявяват за особено опасен спецконтингент! — опасен, защото са помагали да се направи атомната бомба! (Та как ще смогнеш Да опишеш всичко това? Ами за това ще са нужни сума ти глави и глави.) Такива особено опасни пръсват с десетки хиляди по Коли-ма(Прелистете конституцията, прелистете кодексите — къде питам за спецконтингента?)

Затова пък сега той може да извика жена си. Тя пристига при него на мините Малдияк. Оттук те отново пращат запитвания за синовете си — но отговорите са: „не“, „не се води такъв“.

Сталин хвърля топа и старците заминават от Колима за Кавказ — да сгреят старите си кости. Полека-лека започва размразяването, макар и бавно. През 1959 г. синът им Виктор, киевски шлосер, решава да отхвърли омразното чуждо име и се обявява за син на народния враг Чеботарьов! И след година родителите му го издирват! Оттук нататък грижата на бащата е как да си върне и самият той фамилното име (три пъти реабилитиран, той вече не носи отговорност за бягството си). Разкрива самоличността си и той, изпращат отпечатъци от пръстите му в Москва за сверка. Старият човек се успокоява едва след като и тримата получават паспорти като Чеботарьови. Снаха му също става Чеботарьова. Само че след няколко години той ми писа как съжалявал, че са намерили Виктор: наричал баща си престъпник, виновник за своите злополучия, към справките за реабилитацията се отнасял с думите: „Бош лаф работа!“ А по-големият син Генадий изобщо не се намерил.

От разказаните случаи става ясно, че и сполучливото бягство ни най-малко не ти връща свободата, а поставя живота ти под непрекъснат тормоз и заплаха. Някои от бегълците добре си дават сметка за това — тези, които в лагерите успяват да отпаднат политически от отечеството; и тези, които живеят по неосмисления принцип: ден за ден! И съвсем не са редки сред бегълците и такива (отговарящи в случай на провал: „Искахме да идем в ЦК да докажем, че сме невинни!“, които се стремят да се прехвърлят на Запад и само такова бягство смятат за завършено.

Най-трудно е да се разкаже за този вид бягство. Които не са успели, са в земята. Които пък са заловени наново, са разстреляни или са неми. Които са се измъкнали — може да са разкрили самоличността си на Запад, а може и да мълчат заради някого, когото са оставили тук. Носеха се слухове, че на Чукотка седмина лагерници успели да докопат самолет и да излетят с него в Аляска. Но си мисля: опитали са се да се докопат, но не са успели.

Всички подобни случаи още дълго време няма да видят бял свят и ще стареят, и ще стават ненужни като този ръкопис, като всичко правдиво, което се пише в нашата страна.

Ето един такъв случай, в който хорската памет отново не е запазила името на героичния беглец. Бил от Одеса, с гражданска специалност машинен инженер, а в армията — капитан. Завършва войната в Австрия и служи в окупационните войски във Виена. През 1948 г. е арестуван по донос, получава 58-и и както тогава е прието вече, 25 години. Изпращат го в Сибир, в лагпункт на 300 километра от Тайшет, тоест далеч от главната сибирска магистрала. Твърде скоро той бива доведен до крайно изтощение при сечта в гората. Но запазва волята си да се бори за живота и спомена си за Виена. И оттам — оттам! — съумява да избяга във Виена. Невероятно!

Дърводобивният им участък е ограничен от една просека, наблюдавана от малки кули. В набелязания ден той носи на работата хлебната си дажба. Поваля напреки на просеката един смърч с гъсти клони и пропълзява под тях към върха му. Смърчът не покривал изцяло просеката, но като преминава и останалото разстояние с пълзене, той успява да се измъкне щастливо. Не забравя да отнесе и брадвата си. Това става през лятото. Промъква се през тайгата по ветровала, това е невероятно трудно, но затова пък не среща никого в продължение на цял месец. Завързва ръкавите и яката на ризата си и лови с нея риба, която яде сурова. Събира кедрови семки, гъби и къпини. Полумъртъв, успява да се добере все пак до сибирската магистрала и заспива щастлив в копа сено. Събуждат го гласове наоколо: сваляли сеното с вили и го откриват. Той е останал без сили, не е в състояние нито да бяга, нито да се бори. Казва: „Е, хванете ме, предайте ме, аз съм беглец.“ Имал насреща си някакъв кантонер и жена му. Кантонерът му казва: „Ние сме руски хора. Само не мърдай оттук и не се показвай.“ Отиват си. Но беглецът не им вярва: те са съветски хора, сигурно ще съобщят за него. И се скрива в гората. Оттам наблюдава между дърветата и вижда как кантонерът се връща с дрехи и храна. Привечер беглецът тръгва покрай линията и на една горска жп спирка се качва на товарен влак, сутринта скача от него и през деня се крие в гората. Така се придвижва нощ след нощ, а когато позаяква, започва да слиза и при всяко спиране на влака — шмугва се в шубрака или върви напред, докато отмине влакът, а след това го изчаква и скача в движение. Така десетки пъти рискува да загуби я ръка, я крак, че и главата си. (Ето с какво се разплаща за няколкото леки драсвания на перодръжката на доносника…) Но веднъж малко преди Урал изменя на правилото си и заспива на една платформа с трупи. Ритват го с крак и насочват фенера в лицето му: „Документите!“ — „Сега.“ Приповдига се и събаря с един удар охраняващия отгоре, скача от противоположната страна — но там попада върху главата на друг охраняващ! Събаря и него и успява да се провре под съседните ешелони. Качва се след гарата в движение. Решава да заобиколи Свердловск, ограбва в покрайнините една търговска барака, взема оттам дрехи, навлича върху себе си три костюма, снабдява се и с храна. На някаква гара продава единия от костюмите и си купува билет за влака Челябинск — Орск — Средна Азия. Не, той знае закъде пътува — за Виена! Но трябва първо да се позакрепи, а и да престанат да го търсят. Един туркменец, председател на колхоз, го среща на пазара и го взема без документи в колхоза си. И той се проявява като Добър механик, поправя всички колхозни коли. След няколко месеца напуска и поема към Красноводск по крайграничната линия. Някъде след град Мари минава патрул и проверява документите. Нашият механик излиза на платформата, отваря вратата и повисва върху прозореца на тоалетната (през замазаното с бяла боя стъкло не могат да го видят отвътре), като се задържа само с носа на обувката си върху стъпалото, за да се върне обратно. Патрулът преминава в следващия вагон, без да забележи в ъгъла на притворената врата върха на обувката му. Така отминава страшният момент. След като прехвърля благополучно Каспийско море, беглецът взема влака Баку—Шепетовка, а оттам тръгва за Карпатите. Той се промъква много предпазливо по глухи стръмни и залесени места през планинската граница — и все пак попада на граничарите! Колко нещо е трябвало да жертвува, колко е трябвало да страда, да изобретява и да се напряга от самия сибирски лагпункт, от онзи пръв повален смърч — и в самия край за един миг всичко да рухне!… И както там, в копата сено край Тайшет, силите го напускат, не може повече нито да се съпротивява, нито да лъже, а само се провиква яростно от отчаяние: „Хванете ме, палачи! Хванете ме, във вашите ръце съм!“ — „Кой си ти?“ — „Беглец! От лагера! Предавам се!“ Но граничарите се държат някак странно: завързват му очите и го отвеждат в една землянка, там го развързват и го разпитват отново. И изведнъж се изяснява: това са си свои хора! Бандеровци! (Пфу! Пфу! — ще се намръщят образованите читатели и ще се възмутят: „Ама и персонаж сте си избрали, ако и бандеровците минават за свои хора, няма що, нашия човек също значи си го бива!“ Ще вдигна рамене и аз: такъв си е. Такъв е решил да бяга. Такъв го е направил лагерът. Ами че лагерниците, ще ви кажа правичката, живеят по свинския принцип: „битието определя съзнанието“, а не според вестниците. За лагерника свои са само тези, с които заедно се е мъчил в лагера. И тези са чужди, които пускат по него кучетата. Честно казано, и за самия мен е така.) Прегръщат се. Бандеровците все още имат по онова време свои места за промъкване през границата и леко успяват да го прехвърлят.

И ето че той отново е във Виена! Но вече в американския сектор. И като се подчинява на все същия съблазнителен материалистичен принцип, без ни най-малко да забравя своя кървав смъртоносен лагер, той вече не търси работа за машинен инженер, а отива при американските власти да си излее мъката. И остава да работи нещо при тях.

Но! — пустото му човешко качество: мине ли опасността, отслабва и нашата предпазливост. Той решава да прати пари на родителите си в Одеса. За целта трябва да обмени долари за съветски рубли. Някакъв евреин търговец го кани в дома си в съветската зона на Виена, за да направят сделката. Натам и насам непрекъснато сноват хора, без да правят много разлика между зоните. А той в никакъв случай не е трябвало да прекрачва зоната! Но я преминава — и го арестуват в жилището на евреина.

Типична руска история за това как се нанизват едно след друго сума свръхчовешки усилия, за да отидат по дяволите след това с едно замахване на ръката.

Осъден на разстрел, той разказва всичко това в килията на берлинския съветски затвор на друг един офицер и инженер — Аникин. Дотогава този Аникин успява вече и да сърба попарата на немския плен, и да умира в Бухенвалд, откъдето го освобождават американците. Закарват го в съветската зона на Германия и го оставят там временно за демонтирането на заводите. Оттам избягва във ФРГ, където строи край Мюнхен хидроелектроцентрала, и тъкмо оттам е отвлечен от съветското разузнаване (заслепяват го с фаровете и го вмъкват в автомобила). И за какво е всичко това? Дали не за да изслуша разказа на одеския машинен инженер и да ни го предаде след това? Дали не за да се опитва на два пъти безуспешно да бяга от Екибастуз (за това ще стане дума в Петата част на книгата)? И сетне да бъде убит в наказателната варна фабрика?

Какви предначертания! Какви повратности в съдбата! В състояние ли сме да прозрем смисъла на отделния човешки живот…

Почти не стана дума за груповите бягства, а и такива не са малко. През 1943 г. от Уст-Сисолск бягат масово (чрез въстание). Хващат тундрата, ядат къпини и боровинки. Проследяват ги от аероплани и ги разстрелват от въздуха. Разправят, че през 1956 г. цял един лагер от Мончегорск се вдига да бяга.

Историята на всички бягства от Архипелага не би имала чет и край. И дори този, който би се захванал да пише книга само за бягствата, би пожалил и читателя, и себе си и би пропускал със стотици.

Бележки

[1] ЦГАОР, ф. 393, оп. 84, д. 4, л. 68. — Б.а.

[2] И понастоящем той наивно се домогва (за пенсията) да признаят заболявало му за професионално. Къде по-професионално, нали, и за арестанта, и за конвоя! Но не му го признават!… — Б.а.

[3] И все по-главна става тя в най-новото ни, вече хрушчовско време. Вж. „Мои показания“ на Анатолий Марченко. Самиздат, 1968. — Б.а.; Вж. също сп. „Новый мир“, бр.12, 1989. — Б.р.

[4] Все пак и за атеиста религията не е без полза. У казахите, изглежда, още е бил жив споменът за будьоновското потушаване на бунтовете им през 1930 г. това е причината да проявят милост към него. През 1950 г. няма да бъде така — Б.а.

[5] Но скоро заточават там корейците, после немците, накрая и всички нации, след 17 години се намерих и аз там. — Б.а.