Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (37) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Деветнадесета глава
ЗЕКОВЕТЕ КАТО НАЦИЯ

(Етнографски очерк на Фан Фанич)

В този очерк, ако нищо не ни попречи, се каним да направим важно научно откритие.

При развитието на своята хипотеза не бихме искали в никакъв случай да влезем в противоречие с Прогресивното Учение.

Авторът на тези редове, привлечен от загадъчността на туземното племе, населяващо Архипелага, предприе дълга научна командировка и събра обилен материал.

В резултат на това нищо не ни струва сега да докажем, че вековете от Архипелага са отделна обществена класа. Тази многобройна (многомилионна) група от хора има единно (общо за всички тях) отношение към производството (а именно; подчинено, фиксирано и без никакви права да ръководят това производство). По същия начин тя има единно общо отношение и към разпределението на продуктите на труда (а именно: никакво отношение, получава само нищожен дял от продуктите, необходим за крайно незадоволителното поддържане на собственото й съществуване). Освен това цялата им работа не е никаква дреболия, а една от главните съставни части на цялата държавна икономика[1]

За нашето честолюбие вече не е малко.

Значително по-сензационно би било да докажем, че тези пропаднали същества (в миналото си безусловно хора) са напълно друг биологичен тип в сравнение с Homo sapiens. (Може би тъкмо липсващото за еволюционната теория междинно звено.) Тези ни изводи обаче не са още напълно готови. Тук можем само да намекнем за тях на читателя. Представете си, че човекът внезапно и въпреки желанието му, но с неотклонна необходимост и без надежда за връщане премине в раздела на мечките или язовците (да не прибягваме до станалия банален с метафорите вълк) и се окаже, че телесно той издържа това (е, който веднага опъне петалата, не влиза в сметката) — та ето и въпроса: би ли могъл той в новия си живот да си остане все пак човек сред язовците? Мислим, че не, Ще трябва да стане язовец: и козина ще му порасне, и муцуната му Ще се заостри, и не ще има вече нужда от варено и печено, а спокойно ще лапа сурово.

Бъдете уверени, че островната среда се отличава именно толкова рязко от обикновената човешка и предлага също толкова жестоко на човека или незабавно да се приспособи, или незабавно да умре — че мачка и сдъвква характера му къде по-решително от чуждата национална или чуждата социална среда. Това може да се сравни само с преминаването именно в животинския свят.

Но този въпрос ще го отложим до следващата ни работа. А тук ще си поставим ограничена задача: да докажем, че зековете са специална отделна нация.

Защо в обикновения живот класите не стават нации в нацията? Защото те живеят териториално смесени с другите класи, срещат се с тях на улиците, в магазините, влаковете и параходите, на представления и обществени увеселения и разговарят, и споделят идеите си гласно и чрез печата. Зековете, обратно, живеят напълно обособено на своите острови, в общуване само помежду си (повечето от волнонаемните им работодатели дори не ги и виждат, а когато ги видят, не следва нищо друго освен заповеди и ругателства). Тяхната откъснатост се утежнява още и от това, че повечето нямат ясни възможности да излязат от това състояние преди смъртта си, тоест да преминат в други, по-високопоставени класи на обществото.

Кой от нас още в училище не е изучавал широко известното единствено научно определение на нацията, дадено от другаря Сталин: нацията е исторически възникнала (но не расова, не племенна) общност от хора, имащи обща територия, общ език; общност на икономическия живот; общност в психичен аспект, проявяващ се в общността на културата. Така че всички тези изисквания напълно удовлетворяват туземците от Архипелага — и дори още повече! (Нас особено ни освобождава тук гениалната забележка на Сталин, че расово-племенната общност на кръвта съвсем не е задължителна.)

Нашите туземци заемат напълно определена обща територия (макар и раздробена на острови, но в Тихия океан това нас не ни учудва), на която други народи не живеят. Икономическият им начин на живот е поразително еднообразен: цялото му описание се изчерпва върху две машинописни страници (порциона и указанието на счетоводството как да се прехвърли мнимата заплата на зековете за издръжката на зоната, охраната, островното ръководство и държавата). Ако трябва да включим и икономиката, и битовия режим, той е до такава степен еднообразен на островите (но никъде повече!), че прехвърлените от един остров на друг зекове не се учудват на нищо, не задават глупави въпроси, а веднага и безпогрешно действуват на новото място („да се храниш на научна основа и да крадеш както ти се удаде“) Те ядат храна, каквато никой друг на света не яде, носят облекло, каквото никой друг не носи, и дори дневният режим при тях е един за всички острови и задължителен за всеки зек. (Ще се намери ли етнограф, който да ни посочи друга нация, чиито членове имат едни и същи режим, храна и облекло?)

Там не е достатъчно разшифровано какво се разбира в научното определение на нацията под общност на културата. От зековете не можем да искаме единство на науката и изящната литература по причина, че те нямат писменост. (А така, забележете, е почти у всички туземни островни народи, у повечето от тях — поради недостиг именно на култура, у зековете — поради излишък от цензура.) Ето защо се надяваме да покажем в нашия очерк в по-големи подробности общността на зековете в психологичен план, еднообразието на тяхното поведение, дори единството на философските им възгледи, за каквото другите народи могат само да мечтаят и което не е уговорено в научното определение на нацията. Изследователят забелязва у зековете тъкмо ясно изразения народен характер. Те си имат и своя фолклор, и свои образи на герои. Най-сетне тях ги обединява тясно още една област на културата, която вече се слива неразривно с езика и която ние само приблизително можем да опишем с бледния термин матьоршчина[2] (от латинското mater). Това е особена форма за изразяване на емоциите, която е по-важна дори от целия останал език, защото позволява на зековете да общуват помежду си в една по-енергична и кратка форма в сравнение с обикновените езикови средства.[3] Постоянното психологично състояние на зековете получава най-добрия си отдушник и намира най-адекватния си израз именно в този високо организиран вулгарен език. Ето защо всеки друг език отстъпва сякаш на втори план. Но и в него наблюдаваме удивително сходство в изразите, една и съща езикова логика от Колима до Молдова.

Езикът на туземците от Архипелага, без да бъде специално изучен, е също толкова неразбираем за несведущия човек, колкото и всеки чужд език. (Може ли например да разбере читателят такива изрази като:

— сблочивай лепень!

— я ещё клыкаю;

— дать набой (о чём);

— лепить от фонаря;

— петушок к петушку, раковые шейки в сторону?!)[4]

Казаното дотук ни дава основание да твърдим смело, че туземното състояние на Архипелага е специфично национално състояние, в което се затрива предишната национална принадлежност на човека.

Допускаме, че ще ни възразят: но нима това е народ, след като не се попълва по обичайния начин с раждане на деца? (Впрочем в единствено научното определение на нацията това условие не е уговорено!) Ще отвърнем: да, той се попълва чрез техническите средства на тъмничните присъди (а своите собствени рожби харизва по някакъв странен каприз на съседните народи). Но и пилците се люпят в инкубатор, без това да ни пречи да ги смятаме за кокошки, когато ядем месото им.

Ала дори да възниква някакво съмнение в това как зековете започват съществуването си, по отношение на това как те го прекратяват не може да има никакви съмнения. Те умират както всички останали, само че много по-начесто и преждевременно. А и погребалният им обред е мрачен, мизерен и жесток.

Две думи за самия термин зекове. До 1934 г. официалният термин е лишените от свобода. Съкращавало се е като „л/с“. а туземците са си го осмисляли по тези буквички като „елеси“ — няма запазени свидетелства за това. Но от 1934 г. заменят термина със „заключённые“[5]. (да си спомним, че Архипелагът е започнал вече да се вкаменява и дори официалният език се приспособява, не може да понесе в определението на туземците да има повече свобода, отколкото затвор). Съкратено започват да го изписват: за единствено число „з/к“ (зе-ка), за множествено — з/к з/к (зе-ка зе-ка). Туземците го чуват много често от своите опекуни и постепенно самите те привикват към него. Бюрократично родената дума обаче не може да се скланя по падежи, нито дори да си променя числото от единствено в множествено, тя е достойно дете на мъртвата и безпросветна епоха. Чувствителното ухо на съобразителните туземци не може да се помирява с това и на различните острови, в различни местности започват като на смях да я преиначават по своему: на някои места казват „Захар Кузмич“ или (Норилск) „задполярни комсомолци“, някъде (Карелия) повече като „зак“ (това е най-вярно етимологично), другаде (Инта) — като „зик“. Аз имах възможността да го чувам като „зек“.[6] Във всички тези случаи оживената дума започва да се мени по падеж и число. (А на Колима според Шаламов продължавали да се придържат в разговор към „зе-ка“. Остава да съжаляваме, че от лютия студ ушите на колимчани са се вкочанясали.) На руски тази дума се пише с обратното „е“ („э“, а не с мекото „е“, защото иначе не може да се осигури твърдото произнасяне на звука „з“.

* * *

Климатът на Архипелага е винаги полярен, дори и островчето да се е запиляло нейде в южните морета. За климата на Архипелага се знае, че дванадесет месеца е зима, останалото лято. Самият въздух пари и щипе и не само от студа, не само от природата. Дори през лятото зековете навличат меката сива броня на ватенките. Това, заедно с остриганите нула номер глави на мъжете, придава единството на външния им вид: вкаменелост, безличност. Но дори и след кратко наблюдение ще бъдете поразени от общото в израза на лицата им — винаги напрегнати, неприветливи, лишени от доброжелателност, лесно преминаващи в решителност и дори в жестокост. Лицата на зековете са като отлети от мургаво-меден (зековете спадат очевидно към индианската раса), грапав, почти вече не и телесен материал, за да издържат на постоянния насрещен вятър, при това във всекиминутно очакване на ухапване отляво или отдясно. Освен това бихте могли да забележите, че при всяко действие, работа и борба раменете им са разтворени, гърдите готови да приемат съпротива, но стига зекът да се окаже в бездействие, в самота и в размисли, и шията му престава да издържа тежестта на главата, раменете и гърбът веднага се отпускат в необратима прегьрбеност, съпровождаща го сякаш от самото му раждане. Най-естественото положение, което заемат освободилите се ръце, е да се хванат отзад на гърба за китките, ако върви, или съвсем да повиснат надолу, ако седи. Той ще има прегърбен и потиснат вид и когато се приближи до вас — човека на свобода, което предполага и евентуално началство. Зекът ще се старае да не ви гледа в очите, но ако е принуден да откъсне погледа си от земята, за да ви погледне, ще ви порази неговият тъп безсмислен израз, макар и изпълнен с готовност да се подчини на вашата заповед (впрочем не му се доверявайте: той няма да я изпълни). Ако му заповядате да си свали шапката (в повечето случаи той сам ще се досети да го направи) — неговият бръснат череп ще ви порази неприятно с антропологичния си вид — на буци и хлътнатини, с асиметричността на явно дегенеративен тип.

В разговор с вас той ще бъде лаконичен, ще говори безизразно, монотонно-тъпо, или раболепно, ако си е наумил да ви моли за нещо. Но ако ви се случи да подслушате някак невидимо туземците, когато те разговарят помежду си без чуждо присъствие, завинаги ще запомните този специфичен говорен маниер — изтласкващ някак си звуците, злобно-насмешлив, императивен и никога не сърдечен. Той е до такава степен присъщ на туземците, че дори когато туземецът остане насаме с туземката (впрочем според островните закони това е категорично забранено), не бихме могли да си представим как той ще се освободи от този маниер на говорене. Вероятно и към нея той ще се обръща също така грубо-повелително, невъзможно е да си представим зека, изразяващ се с нежни думи. Но не можем и да не признаем голямата енергичност, с каквато е проникната речта на зековете. Отчасти това е, защото тя е освободена от всякакви излишни изрази, от вметнати думи от рода на: „извинете“, „моля“, „ако не възразявате“, както и от излишни местоимения и междуметия. Речта на зека е насочена направо към целта, също както и самият той пори напред полярния вятър. Той говори така, сякаш бие с думи лицето на събеседника си. Както опитният боец гледа да повали противника си непременно с първия удар, така и зекът се старае да озадачи събеседника си, да го направи ням, да го накара дори да се задави от първата му фраза. Насрещния зададен му въпрос той мигом решително отхвърля.

С този отблъскващ маниер читателят може дори и днес да се срещне в непредвидени обстоятелства. Например на тролейбусната спирка при силен вятър застаналият до вас засипва обилно с гореща пепел от цигарата си новото ви палто, заплашвайки да го прогори. Вие доста нагледно се отърсвате веднъж, но той продължава да ви засипва. Тогава се обръщате към него с думите:

— Вижте, другарю, не може ли да бъдете по-внимателен с цигарата си?…

Той не само не се извинява, не само не отмества цигарата си настрани, но ви крясва:

— А не сте ли застрахован?

И докато вие търсите как да му отговорите (такава наглост не може да не ви обърка), той вече се навира преди вас в тролейбуса. Та тъкмо подобно поведение напомня туземното.

Освен директните си многословни ругателства зековете имат, изглежда, също и асортимент от готови изрази, затварящи устата на всяка разумна странична намеса, на всяко указание. Такива изрази като:

— Не ми пускайте фитили, не съм от вашата вяра!

Или:

— Не те ли [закачат] — не си върти задника! (Тук поставяме в квадратните скобки фонетичния аналог на друга вулгарна дума, от която и вторият глагол във фразата придобива съвсем неприличен смисъл.)

Такива бръснещи изрази звучат особено неотразимо от устата на туземките, тъй като именно те прибягват без всякакви задръжки до еротичната база за метафори. За съжаление нравствените рамки не ни позволяват да обогатим изследването си още и с такива примери. Ще се осмелим да приведем само още една илюстрация на подобен рефлекс и ловкост на зековете по отношение на езика. Някой си туземец на име Глик бил прехвърлен от обикновен остров на специален, в секретен научноизследователски институт (някои туземци са развити по натура до такава стенен, че са годни дори за научна работа), но по някакви лични съображения новото привилегировано място не било в интересите му и той искал да се върне на предишния си остров. Когато го повикват да застане пред лицето на твърде авторитетната комисия с големи звезди върху пагоните, там му заявяват:

— Вие сте инженер-радист и ние искаме да ви използуваме… — Ала той не ги оставя да довършат „по специалността“. Дръпва се рязко.

Да ме използувате ли? Тоест — да застана заднишком? — И се хваща за катарамата на колана си, като прави движение за заемане на съответната поза. Естествено, комисията онемява и това слага точка на всякакви преговори и уговорки. Глик бика тутакси върнат обратно.

Любопитно е да отбележим, че самите туземци на Архипелага отлично съзнават, че предизвикват голям интерес сред антрополозите и етнографите, и дори се хвалят с това, сякаш то повдига цената им в собствените очи. Сред тях е разпространен и често се разказва вицът-легенда как някакъв професор етнограф, очевидно наш предшественик, изучавал през целия си живот породата на зековете и написал обемисто съчинение в два тома, където стигнал до окончателния извод, че арестантът е ленив, лаком и хитър (тук и разказвачът, и слушателите му прихват да се смеят, сякаш се любуват на самите себе си отстрани). Но ето че скоро след това прибират и самия професор (твърде неприятен край, но без вина не затварят никого у нас, значи е имало защо). Минал през етапните затвори и вече изтощен накрая от общите работи, професорът проумява грешката си и разбира, че всъщност арестантът е звънлив, тънък и прозрачен. (Твърде сполучлива характеристика и пак някак си ласкателна. Всички отново се смеят.)

Вече споменахме, че зековете нямат своя писменост. Но в личния пример на старите островитяни, в устното предание и във фолклора е изработен и се предава на новаците целият кодекс за правилното поведение на зека, основните заповеди по отношение на работата, работодателите, обкръжаващите и на самия себе си. Целият този кодекс, предаден и осъществен в нравствената структура на туземеца, дава това, което наричаме национален тип на зека. Печатът на тази принадлежност остава върху човека дълбоко и завинаги. Много години по-късно, ако той се окаже извън Архипелага, ще разпознаеш в човека отначало зека, а едва след това дали той е руснак, татарин или поляк.

По-нататък ще се постараем да огледаме комплексно, черта по черта, това, което е народен характер, житейска психология и нормативна етика на зековската нация.

* * *

Отношението към задължителната работа. У зековете се е създала абсолютно невярната представа, че работата е призвана да изсмуче от тях целия живот, следователно главното спасение е в това, докато работиш, да не се отдаваш на работата. Сред зековете е популярна максимата: цялата работа не можеш я свърши (никога не се хващай на това, че ако свършиш по-бързо, ще можеш да поседнеш да си починеш: само седни, и мигом ще ти намерят друга работа). Работата не е заек да избяга.

Но как да се излезе от това положение? Невъзможно е да се откажеш от работата открито! Ще те натикат в карцера, ще те довършат с глад. Отиването на работа е неизбежно, но тъкмо там, през работния ден, трябва не да бачкаш като говедо, а да се „пипкаш“, не да се трепеш, а да канапиш, да го караш на лежачка (тоест всъщност да не работиш). Туземецът не отказва открито, категорично на нито една заповед, това би го погубило. Но той опъва канапа. „Опъвам канапа“ е едно от най-основните понятия и изрази на Архипелага, това е главното спасително постижение на зековете (широко възприето впоследствие и от волнонаемните работяги). Зекът изслушва всичко, което му се заповядва, и кима утвърдително с глава. И тръгва да го изпълнява. Но не го изпълнява! Дори най-често и не започва. Понякога това довежда до отчаяние целеустремените неуморими командири на производството. Естествено, възниква желание да стовариш един по мутрата или задника на това тъпоумно животно в дрипи — та нали му е казано на ясен руски език!… Що за невъзприемчивост? (Но там е и цялата работа, че руският съветски език прониква трудно в главите на туземците; редица наши съвременни представи като например „работническа чест“, „съзнателна дисциплина“ нямат дори еквивалент на техния беден език.) Но стига началникът да налети вторично, и зекът покорно се присвива под потока от ругатни и мигом се залавя за работа. Работодателят донякъде се успокоява и си отива да продължи своите неотложни и неизчерпаеми ръководни задачи. А зекът тутакси сяда зад гърба му и зарязва работата (ако не виси над него бригадирски юмрук или не го заплашва отнемане на хлебната дажба, както и ако няма примамка под формата на намаляване на присъдата). Ние, нормалните хора, дори трудно можем да разберем такава психология, но тя е факт.

Невьзприемчивост ли? Напротив, висша възприемчивост, приспособима към условията. На какво може да се надява един зек? Та тя работата сама няма да се завърши, а началникът ще дойде още веднъж и ще стане още по-лошо? А ето на какво разчита той: днес началникът едва ли ще мине за трети път. А до утре тепърва ще се оцелява. Още тази вечер могат да те засилят с нов етап или да се прехвърлят в друга бригада, или да те изпратят в лазарета, или да те затворят в карцера, а отработеното от теб ще се падне тогава на другиго. Или утре същия зек в същата бригада може да го прехвърлят на друга работа. А може и самият началник да отмени завършването на тази работа или да нареди да бъде свършена съвсем по друг начин. От много подобни случаи зековете са усвоили твърдо: не върши днес това, което можеш да свършиш утре. Зекът не помръдва от тази философия Той се пази да не изгуби излишна калория там, където може да му се удаде да не я изгуби. (Туземците имат понятие за калориите и то е твърде популярно.) Зековете си говорят откровено помежду си: който се е впрегнал, него шибат (а който, един вид, не бачка, го оставят на мира). Изобщо зекът работи колкото да му мине денят.

Но тук научната добросъвестност ни кара да признаем и известна слабост в нашия начин на разсъждаване Преди всичко затова, защото лагерното правило „който се е впрегнал, него шибат“ се оказва същевременно и стара руска пословица. У Дал[7] намираме също и друг чисто зековски израз: „живее колкото да му мине денят“. Такова съвпадение поражда у нас вихър от мисли: не е ли това теория за заимствуването? Теория за странствуващите сюжети? Митологична школа? Ако продължим тези опасни съпоставки, ще намерим сред руските пословици, възникнали по време на крепостното право и останали в сила и през XIX век, такива:

— Работата настрани я слагай, от работата не бягай. (Поразително! Ами че това е тъкмо принципът на лагерното опъване на канапа!)

— Дай Боже всичко да умееш, но не всичко да вършиш.

— Господарската работа няма свършек.

— Усърдното конче дълго не живее.

— За един комат ще превиваш седмица врат. (Твърде много напомня зековската реакционни теория, че дори голямата дажба не възстановява изразходваните в труда сили.)

Какво излиза в края на краищата? Че през всички светли рубежи на нашите освободителни реформи, на просветителството, революциите и социализма, екатерининският крепостен селянин и Сталиновият зек въпреки пълното им несходство в социалното положение си подават черни загрубели ръце?… Възможно ли е това?

Тук нашата ерудиция секва и ние се връщаме към своето изложение.

Отношението към работата определя у зека и неговото отношение към началството. Привидно той му е много послушен; една от „заповедите“ на зековете например е: не се навирай между шамарите! — тоест никога не спори с началството. Привидно той много се страхува, превива гръб, когато началникът го ругае или дори когато стои до него. Но всъщност тук се крие простата сметка: да се избегнат излишните наказания. Всъщност зекът презира абсолютно своето началство — и лагерното, и производственото, но прикрито, без да го изразява, за да не пострада. Разотивайки се на групи след всяка делова обява, след всяка нотация и мъмрене, зековете тутакси започват да се смеят тихичко помежду си: нека си го кажат, а ние лесно ще го забравим! Зековете смятат в себе си, че превъзхождат своето началство — и по грамотност, и по владеене на трудовите специалности, и по общото разбиране на житейските обстоятелства. Трябва да признаем, че често това е точно така, но тук зековете изпускат в самодоволството си, че администрацията на островите има постоянно предимство пред туземците по отношение на светогледа. Ето защо е напълно несъстоятелна наивната представа на зековете, че началството каквото си иска, това от теб ще изстиска, или „тук аз съм законът!“.

Това ни дава обаче щастливия повод да прокараме разграничителна черта между състоянието на туземеца и старото крепостно право. Мужикът не е обичал помешчика си, надсмивал му се е, но е бил свикнал да чувствува в него нещо по-висше, което обяснява и множеството Савеличовци и Фирсисовци, тези предани роби. Та тъкмо с това душевно робство е приключено веднъж завинаги. И сред десетките милиони зекове не можем да си представим дори един, който искрено да обожава своя началник.

А ето и най-важната национална отлика на зековете от нашите с вас, читателю, съотечественици: зековете не се натискат за похвала, за почетни грамоти и червени дъски (ако не е свързано с допълнителни дажби). Всичко, което в живота на свобода се нарича трудова слава, за зековете поради тяхната тъпота е само празен ненужен звук. Това ги прави още по-независими от техните опекуни, от необходимостта да им угаждат.

Изобщо цялата ценностна система на зековете е надолу с главата, но това не бива да ни учудва, ако си спомним, че при диваците е винаги така: за някакво си стъкълце дават угоена свиня, за евтини мъниста — кошница кокосови орехи. Всичко, което толкова много ценим с вас, читателю — идейните ценности, жертвеността и желанието да се трудим безкористно за бъдещето, — у зековете не само липсва, но дори не го имат за пет пари. Достатъчно е да кажем, че зековете изцяло са лишени от патриотично чувство, те ни най-малко не обичат своите родни острови. Да си спомним макар думите на тяхната народна песен:

Бъди проклета трижди Колима!

Измислили злодеите планета!…

Затова те толкова често предприемат рисковани опити за намиране на щастието, които с по-прости думи се наричат бягство.

Най-много и на първо място зековете ценят тъй наречената дажба — това е парче черен хляб с примеси, клисав и изобщо такъв, че ние с вас не бихме се и опитали да го ядем. И колкото по-голяма и тежка е дажбата, толкова повече се цени тя при тях. Ако сте виждали колко лакомо се нахвърлят зековете върху своя сутрешен къшей хляб и го изяждат до трошица, трудно ще се отърсите от този си неестетичен спомен. На второ място зековете ценят махорката, долнокачествения тютюн, при което разменните съотношения са невероятно произволни, несъобразени с количеството общественополезен труд, вложен в едно или друго. Това е толкова по-чудовищно, като се има предвид, че махорката при тях е нещо като всеобща валута (на островите не съществува парична система). На трето място се нарежда чорбата (островната супа без мазнина, без месо, без грис и зеленчуци, обичайна за туземците). Дори, ако щете, парадният марш на гвардейците с лъскайте им униформи и с оръжие на прави на зрителите такова сплашващо впечатление, както влизането вечер в столовата на бригадата зекове за чорбата: тези бръснати глави, шапки-ушанки, дрипи, тези озлобени, изкривени физиономии (откъде с гази чорба имат толкова жилавина и сили?) и с двадесет и петте чифта обувки и цървули от лико или върви — туп-туп, туп-туп, давай дажбата, началничке! Отдръпнете се всички, които не сте от нашата вяра! В тази минута върху двадесет и петте лица пред сипаната им вече чорба ви се разкрива явно националният характер на зека.

Установяваме, че когато разсъждаваме за народа на зековете, почти не можем да си представим някак индивидуалности, отделни лица и имена. Но това не е недостатък на нашия метод, а отражение на стадния начин на живот, който този странен народ води, отказал се от толкова присъщия за другите народи семеен живот и оставяне на потомство (те са сигурни, че техният народ ще бъде попълнен по друг начин). На Архипелага е много своеобразен именно този колективен начин на живот — дали като наследство от първобитното общество, дали вече като заря на бъдещето. Вероятно на бъдещето.

Следващата по ред ценност за зековете е сънят. Нормалният човек може само да се чуди колко дълго са способни да спят и при какви различни обстоятелства. Излишно е да споменаваме, че те не познават безсъницата, не прибягват до приспивателни средства, спят непрекъснато през цялата нощ, а ако им се случи свободен от работа ден, проспиват и него целия. Достоверно е установено, че успяват да заспят и приседнали до празните носилки, докато бъдат натоварени; умеят да заспят прави на развода; и дори тръгнали за работа в строя под конвой, също се изхитрят да заспят, но не всички: някои в този случай падат и се събуждат. За всичко това те имат свой аргумент: присъдата ти по-бързо тече, Докато спиш. И освен това нощта е за сън, а денят за почивка.[8]

Но да се върнем към образа на бригадата, чакаща „законната“ си (както казват те) чорба. Тук се проявява една от най-главните национални черти на народа на зековете — жизненият напор (и това не противоречи на склонността им често да заспиват. Тъкмо затова гледат да заспят, че в промеждутъка да има сила за напора). Този напор е и буквален, физически, на финишните коридори пред целта — с храна, топла печка, сушилня, укритие от дъжда, и зекът не се стеснява да тръгне в тази блъсканица съседа си с рамо; тръгнат ли двама зекове да вдигнат някой дървен труп в гората, всеки от тях гледа пръв да се докопа до горния му край, та долният по-дебел край да остане за другия. Но напорът е и в по-общ смисъл — за заемане на по-изгодно жизнено положение. В жестоките островни условия (толкова близки до условията на животинския свят, че можем безпогрешно да прилагаме тук Дарвиновата struggle for life) от успеха или неуспеха в борбата за място често зависи самият живот — и в това разчистване на пътя за себе си, но за сметка на другите, туземците не признават сдържащи етични начала. Направо ще ви кажат: Съвест ли? Остана в личното ми дело. При важни жизнени решения те се ръководят от известното правило на Архипелага: стани по добре куче, отколкото да се мъчиш.

Но напорът може да бъде успешен само ако е съпроводен с житейска ловкост, с находчивост в най-трудните обстоятелства.[9] Това качество зекът трябва да проявява ежедневно, по най-прости и нищожни поводи: за да не му задигнат жалките, нищо и никакви вещи — я някое сплескано канче или вмирисан парцал, или дървена лъжица, или игла. В борбата за важно място в островната йерархия обаче находчивостта трябва да бъде по-голяма, по-прецизна, обмислено блъфиране. За да не утежняваме изследването, да вземем един пример. Някакъв зек съумява да заеме важната длъжност началник на промишлените работилници в стопанския двор. Някои неща в тези работилници се вършат успешно, други — не, но сигурността на положението му зависи дори не от удачния ход на работите, а от важния вид, с който той се държи. Идват при него офицери от МВД и виждат върху писмената му маса някакви глинени конуси. „Какви са тия неща?“ — „Конусите на Зегер.“ — „А за какво служат?“ — „Да определят температурата в пещите.“ — „Ааа“ — с уважение зяпва началникът и си мисли: добър инженер се случи да поставя. А тези конуси не могат да определят с топенето си никаква температура, защото са от глина, че и не от стандартна, а кой знае каква. Конусите ги имат вече в реда на нещата, но ето че у началника на работилниците се появява нова играчка на масата — оптичен уред без нито една леща (къде да намериш линза на Архипелага?). И отново всички цъкат с език.

Главата на зека трябва да бъде постоянно заета с такива фалшиви странични ходове.

Съобразно обстановката и преценявайки психологически противника, зекът трябва да проявява гъвкавост в поведението си — от грубото раздаване на юмруци или кряскане до най-префинено лицемерие, от пълно безсрамие до свято спазване на думата, дадена на четири очи и на пръв поглед съвсем незадължаваща. (Кой знае защо, всички зекове спазват задълженията си при тайните подкупи и са изключително търпеливи и добросъвестни в изпълнението на личните поръчки. Като погледне човек някоя чудесно изработена островна вещ с резба и инкрустация, подобна на която може да види само в музея в Останкино, не му се вярва, че това са изработили същите тези ръце, които предават работата си на десетника, подпряна само на колче, колкото да не рухне веднага.)

Тази гъвкавост в поведението намира отражение и в известното правило на зековете: дават ли ти — еж, бият ли те — беж.

Най-важно условие за успеха в жизнената борба на островитяните на ГУЛАГ е тяхната потайност. Характерът и замислите им са толкова дълбоко потулени, та на непознаващия ги още начинаещ работодател му се струва отначало, че зековете се гънат като тревичка — от вятъра и ботуша.[10] (Едва по-късно той с горчивина ще се убеди в лукавството и неискреността на островитяните.) Потайното поведение е едва ли не най-характерната черта на зековското племе. Зекът трябва да прикрива намеренията и постъпките си и от работодателите, и от надзирателите, и от бригадира, и от тъй наречените „куки“[11] Той трябва да прикрива сполуките си, за да не му ги прекъснат. Трябва да крие плановете, сметките си, надеждите си — все едно дали се готви за сериозно „бягство“, или е намислил къде да събере талаш за дюшечето си. В живота на зека винаги е така: на което дадеш гласност, значи да го загубиш… Един туземец, когото почерпих с махорка, ми обясни така (давам го в превод на руски): „Кажеш ли къде е топло да се спи, къде десетникът няма да те намери — всички натам се врат и десетникът веднага надушва. Кажеш ли, че си пратил писмо по някой волнонаемен[12], всички хукват да го засипват с писмата си. Обещае ли пък склададжията да смени скъсаната ти риза, мълчи, докато не я смениш, но и когато я смениш — пак си трай: и него няма да подведеш, и на тебе отново ще ти потрябва.“[13] С течение на годините зекът свиква до такава степен всичко да скрива, че дори не му се налага да прави усилия: у него отмира естественото човешко желание да сподели преживяното. (Може би трябва да виждаме в тази потайност една защитна реакция срещу общия затворен ход на нещата? Ами нали от зека също усърдно се крие информацията, засягаща личната му съдба.)

Потайността на зека произтича от неговата кръгова недоверчивост: той не се доверява на никого около себе си. Всяка безкористна на вид постъпка предизвиква особено силно подозрението му. Той формулира висшия императив на човешките отношения като закон-тайга. (На островите на Архипелага тайгата наистина се е простряла на огромни разстояния.)

Туземец, който най-пълно съчетае и изяви у себе си тези племенни качества — жизнен напор, безмилостност, находчивост, потайност и недоверчивост, — нарича самия себе си, а и другите го наричат „син на ГУЛАГ“. Това при зековете е нещо като званието почетен гражданин и то се придобива естествено след дълги години островен живот.

Синът на ГУЛАГ се смята за непроницаем, затова пък сам вижда заобикалящите го до дъно — дори, дето му е думата, и на два метра под тях. И така да е, но веднага става ясно, че дори и най-проницателните зекове имат стеснен кръгозор, ограничен поглед напред. Обикновеният зек може да съди много трезво за постъпки, които са му близки, и да пресмята много точно своите действия, но дери синът на ГУЛАГ не е способен нито да мисли абстрактно, нито да обхване явленията от общ характер, нито дори да разговаря за бъдещето. В тяхната граматика бъдеще време рядко се употребява: дори за утрешния ден до него се прибягва с оттенък на условност, още по-предпазливо — за дните на вече започналата седмица, и никога не ще чуете от зек: „Идещата пролет… аз…“ Защото известно е, че преди това трябва да се презимува, пък и всеки следващ ден съдбата може да го прехвърли от един остров на друг. Наистина: моят ден е моят век!

Синовете на ГУЛАГ са и главни носители на традициите и на така наречените заповеди на зековете. На различните острови се наброяват различно количество такива заповеди, техните формулировки не съвпадат съвсем точно и би било интересно да бъдат систематизирани в отделно изследване. Тези заповеди нямат нищо общо с християнството. (Зековете са не само атеистичен народ, но за тях изобщо няма нищо свято и те бързат винаги да осмеят и унизят всяка възвишена субстанция. Това е отразено и в езика им.) Но както твърдят синовете на ГУЛАГ, който живее по техните заповеди, няма да пропадне на Архипелага.

Има такива заповеди като: не клепай (Как ли да го разбираме? Очевидно, за да няма излишен шум); не лижи паниците, тоест след другите, което се смята при тях за бърза и жестока гибел. Не бъди чакал.

Интересна е заповедта: не си пъхай носа в чуждото канче. Бихме казали, че това е високо постижение на туземната мисъл: принцип на негативната свобода, нещо като обърнат my home is my castle[14], и дори по-висш, защото говори не за собственото, а за чуждото канче (но собственото се подразбира). Като знаем туземните условия, трябва да разбираме тук „канчето“ широко: не само като окадена огъната съдина и дори не като конкретната непривлекателна чорба в нея, но и като всички начини за добиване на храна, като всички похвати в борбата за съществуване и дори още по-широко: като душата на зека. С една дума, остави ме да живея както намирам за добре, и ти си живей както щеш — ето какво значи този завет. С този завет твърдият и жесток син на ГУЛАГ се задължава да не прибягва до сила и натиск от празно любопитство. (Но същевременно той се освобождава и от всякакви морални задължения: и пред очите ми да пукнеш — все ми е тая. Жесток закон и все пак значително по-човешки от закона на криминалните — на островните канибали: „Пукни ти днес, а аз утре.“ Канибалът бандит съвсем не е равнодушен към съседа си: той ще ускори смъртта му, за да отдалечи своята, а понякога за развлечение или от любопитство и за да я понаблюдава.)

Най-сетне съществува общата заповед: не вярвай, не се бой, не моли! В тази заповед пределно ясно, дори релефно се откроява общият национален характер на зека.

Как може да се управлява (на свобода) един народ, ако той изцяло се е врекъл на такава горда заповед?… Страшно е да се помисли.

Тази заповед ни кара да се спрем вече не върху житейското поведение на зековете, а върху тяхната психологическа същност.

Първото, което веднага забелязваме в сина на ГУЛАГ и по-нататък все повече и повече го наблюдаваме, е душевната уравновесеност, психологическата устойчивост. Тук е интересен общият философски възглед на зека за собственото му място във вселената. За разлика от англичанина и французина, които през целия си живот се гордеят, че са се родили англичанин и французин, зекът ни най-малко не се гордее със своята национална принадлежност, напротив: той я възприема като жестоко изпитание, но иска да изтърпи това изпитание с достойнство. Зековете си имат дори един такъв забележителен мит: уж съществували нейде си „порти на Архипелага“, сравнете ги с колоните на Херкулес в античността), върху лицевата страна на които влизащият през тях можел да прочете: „Не падай духом!“, а на обратната им страна за излизащия: „Не се радвай много“. И най-важното, добавят зековете: тези надписи ги виждат само умните, а глупаците изобщо не ги забелязват. Често този мит се изразява чрез простото житейско правило: идваш ли, не скърби, отиваш ли си, не се радвай. Та в този контекст би следвало да възприемаме възгледите на зека върху живота на Архипелага и върху живота на обкръжаващото го пространство. Тъкмо тази философия е източникът на психологическата устойчивост на зека. Колкото и мрачно да се стичат срещу него обстоятелствата, той въси вежди върху грубото си, изпрьхнало от ветровете лице и си, казва: по-дълбоко от шахтата няма да ме закопаят. Или някой успокоява другия: може да бъде и по-зле! И наистина в най-дълбоките страдания на глада, студа и душевния упадък това убеждение — може да бъде и по-зле! — явно ги поддържа и ободрява.

Зекът винаги има нагласа за най-лошото, той живее така, че постоянно чака ударите на съдбата и ужилването на нечистата сила. Обратно, всяко временно облекчаване той възприема като недоглеждане, като грешка. В това постоянно очакване на бедата узрява суровата душа на зека, безтрепетна към собствената си съдба и безжалостна към съдбата на чуждите.

У зека се наблюдават много малки отклонения от равновесното състояние — както към светлата, така и към тъмната страна, както към отчаянието, така и към радостта.

Това сполучливо е изразил Тарас Шевченко (вкусил от малко живота на островите в предисторическата епоха): „Не изпитвам вече почти нито тъга, нито радост. Затова пък изпитвам морално спокойствие до рибешко хладнокръвие. Нима постоянните нещастия могат до такава степен да преработят човека?“ (Писмо до Репнина.)

Именно. Именно могат. Устойчивото равнодушно състояние е за зека необходима защита, за да издържи дългите години на мрачния островен живот. Ако през първите години на Архипелага не успее да постигне това безцветно, това умъртвено състояние, обикновено загива. Постигне ли го обаче — остава да живее. С една дума: не умреш ли, ще свикнеш.

Всички сетива на зека са притъпени, нервите му са огрубели. След като е станал равнодушен към собствената си мъка и дори към наказанията, налагани му от опекуните на племето, и дори почти вече към целия свой живот, той не изпитва душевно съчувствие и към страданието на заобикалящите го. На нечий вик от болка или на женските сълзи почти не извръща глава — толкова са притъпени реакциите му. Често зековете проявяват безмилостност към неопитните новаци, подиграват се на несполуките и нещастията им, но не ги съдете сурово за това, защото не го вършат със зъл умисъл: у тях просто е атрофирано съчувствието, за тях остава видима единствено смешната страна на събитието.

Най-разпространеният начин на мислене сред тях е фатализмът. Това е тяхна всеобща дълбока черта. Тя се обяснява с робското им положение, с пълната липса на представа за това, което ги очаква в най-близко време, и с неспособността им на практика да повлияят върху събитията. Фатализмът дори е необходим на зека, защото го прави душевно устойчив. Синът на ГУЛАГ е убеден, че най-правилното е да се осланя на съдбата. Бъдещето е като шило в торба, след като не можеш да го проумееш и да си представиш какво ще те сполети при различните житейски варианти, не бива твърде настойчиво да се домогваш до нещо или пък твърде упорито да се отказваш от нещо — било при прехвърлянето ти в друга бригада, било — в друг лагпункт. Дали ще е за по-добро или по-лошо, във всеки случай ти се освобождаваш от самоупрекване: нека бъде дори и по-лошо, стига да не е зависело от теб. По такъв начин запазваш скъпоценното чувство на безтрепетност, не изпадаш в паника, нито пък се налага да угодничиш.

Тази неясна съдба подсилва сред зековете многобройните им суеверия. Едно от тях е тясно свързано с фатализма: ако вземеш твърде много да се грижиш за уюта си, непременно ще изгориш в етапа.[15]

Фатализмът дава отражение не само върху личната им съдба, но и върху общия ход на нещата. Никак не им идва наум, че биха могли да изменят общия ход на събитията. Те си представят, че Архипелагът е съществувал вечно и че преди е бил още по-ужасен.

Но най-интересният психологически поврат е този, че зековете възприемат устойчивото си равнодушно състояние в техните непретенциозни оскъдни условия като победа на любовта към живота. Достатъчно е целият низ от нещастия поне от малко да оредее, ударите на съдбата поне от малко да отслабнат — и зекът вече се чувствува удовлетворен от живота и се гордее с поведението си в него. Може би читателят ще се убеди в тази парадоксална черта, ако му цитираме Чехов. В неговия разказ „На заточение“ каруцарят Семьон Толковий изразява това чувство така:

„Дотам съм я докарал, че мога гол на земята да спя и трева да ям. И дай Боже на всеки такъв живот. (Курсивът наш.) Нищо не ми трябва и от никого не се боя и ако ме питате, по-богат и по-свободен човек от мен няма.“

Тези поразителни думи не излизат от ушите ни: чували сме ги неведнъж от зековете на Архипелага (и се чудим само откъде е могъл А. П. Чехов да ги чуе?). И дай Боже на всеки такъв живот! Какво ще кажете?

 

Досега говорихме за положителните страни на народния характер. Но не бива да си затваряме очите и пред отрицателните му страни, пред някои трогателни народни слабости, които са на пръв поглед изключение или са в противоречие с предидещото.

Колкото по-безтрепетно, по-сурово е неверието на този уж атеистичен народ (напълно осмиващ например евангелската теза „не съдете, за да не бъдете съдени“, те смятат, че съдимостта не зависи от това), толкова по-трескаво го настигат пристъпите на безогледна лековерност. С други думи, в рамките на стеснения кръгозор, в който добре вижда, зекът не вярва в нищо. Но лишен от зрение за абстрактното, лишен от историческа прозорливост, той се отдава с дивашка наивност на вярата във всеки идващ отдалеч слух, в туземни чудеса.

Отколешен пример за туземното лековерие са надеждите, свързани с пристигането на Горки на Соловки. Но няма защо да отиваме толкова далече. Съществува почти постоянна и почти всеобща религия на Архипелага: това е вярата в така наречената Амнистия. Трудно е да се обясни какво е това. Във всеки случай не име на някакво женско божество, както би си помислил читателят. Това е нещо сходно с Второто Пришествие у християнските народи, това е лумването на такова ослепително сияние, при което ледовете на Архипелага и дори самите острови мигновено ще се разтопят, а туземците ще се понесат до един върху топлите вълни на слънчевите краища, където мигом ще намерят хора близки и приятни. Това е, ако щете, трансформирана донякъде вяра в Царството Божие на земята. Тази вяра, макар и никога непотвърждавана нито от едно реално чудо, е обаче много жизнеустойчива. И както другите народи свързват своите важни обреди със зимния и летния кръговрат на слънцето, така и зековете мистично очакват (неизменно безуспешно) първите дни на ноември и май. Подухне ли на Архипелага южният вятър, тутакси си зашепват от ухо на ухо: „Сигурно ще има Амнистия! Вече се почва!“ Забрулят ли жестоките северни ветрове, зековете си духат на вкочанясалите пръсти, търкат ушите си, потропват с крака и се ободряват един друг с думите: „Значи ще има Амнистия. А иначе всички ще изпукаме!… (Следва непреводим завършек.) Очевидно този път ще я дочакаме.“

Отдавна е доказана вредата от всяка религия и тук се убеждаваме за сетен път в това. Тези вярвания в Амнистията отпускат твърде много туземците, те ги докарват до неприсъщото им състояние на мечтателност и настъпват понякога такива епидемични периоди, когато необходимата срочна задължителна работа никак не им спори — на практика ефектът е същият, както и от противоположните мрачни слухове за „етапите“. Та за всекидневното непрекъсващо се строителство е най-изгодно туземците да не се поддават на никакви отклонения в чувствата.

Има още една национална слабост, която по необясним начин се запазва у зековете въпреки цялото устройство на живота им — това е тайната жажда за справедливост.

Това странно чувство е наблюдавал и Чехов на един остров, ни най-малко впрочем непринадлежащ на нашия Архипелаг: „Каторжникът, колкото непоправимо покварен и несправедлив да е той, обича над всичко справедливостта и ако тя липсва в хората, поставени над него, той изпада с годините във все по-голямо озлобление, в крайно неверие.“

Макар наблюденията на Чехов изобщо да не се отнасят до нашия случай, не могат да не ни поразят със своята точност.

Още с попадането им на Архипелага всеки ден и час от тукашния живот е една несекваща несправедливост, а и самите зекове вършат в тази обстановка само несправедливости и би трябвало да се очаква отдавна да са се примирили с това и да гледат на несправедливостта като на всеобща житейска норма. Но не! Всяка несправедливост от страна на старшите в племето и на племенните опекуни продължава да ги наранява със същата сила, както и през първия ден. (А несправедливостта, проявявана от долу на горе, предизвиква техния бурен одобрителен смях.) И в своя фолклор те създават легенди дори вече не за справедливостта, а пренебрегнали това чувство — за неоправданото великодушие. (Така по-конкретно бива създаден и упорствува с десетилетия на Архипелага митът за великодушието, проявено към Ф. Каплан — уж че не били я разстреляли, а била осъдена на до живот, че лежи в различни затвори, намират се дори много свидетели, които уж били с нея на етапите или получавали от нея книги от бутирската библиотека.[16] Ще попитате каква полза имат туземците от подобен глупашки мит. Само като от пример за прекомерно великодушие, в каквото им се иска да вярват. Тогава могат да го адресират мислено и към себе си.)

Известни са случаи, когато зекът се пристрастява към труда си на Архипелага (А. С. Братчиков: „Гордея се със сътвореното от ръцете ми“) или поне не го намразва (зековете от немски произход), но тези случаи са такова изключение, че не можем да ги посочим като общонародна, пък макар и като чудаческа черта.

Нека да не сметнем за противоречие на вече посочената у зековете потайност една друга туземна черта: пристрастието да се разказва за миналото. У всички останали народи това е старческа слабост, докато хората на средна възраст никак не обичат и дори се страхуват да разказват за миналото си (особено жените, особено попълващите различните там анкети, пък и изобщо всички). В това отношение зековете се държат като нация, съставена единствено от старчоци. (В друго отношение — при наличието на възпитатели, обратно — държат се като нация единствено от деца.) Не можеш да измъкнеш от устата на зека нито дума по повод дребните за деня битови секрети (къде да стоплиш канчето си, с кого да смениш нещо за махорка), но за миналото си ще ти разкаже подробно и чистосърдечно всичко: и как бил живял, преди да дойде на Архипелага, и с кого живял, и как „попаднал“ тук. (Те слушат с часове кой как бил „попаднал“ и тези еднообразни истории ни най-малко не им омръзват. И колкото по-случайна, повърхностна, кратка е срещата между двама зекове (докато са лежали един до друг някоя нощ в тъй наречената „етапна тъмница“ — толкова по надълго и нашироко бързат да си разкажат всичко за себе си.)

Ще бъде интересно да направим тук сравнение с наблюдението на Достоевски. Той пише, че всеки изнасял и изстрадвал в себе си историята на своето попадане в „Мъртвия дом“, и да говорят за това никак не било прието при тях. Това ни е обяснимо: защото в „Мъртвия дом“ са попадали за престъпление, споменът за което е тежал на каторжниците.

На Архипелага зекът попада по необяснимия каприз на съдбата или по злополучно стечение на отмъстителните обстоятелства — но в девет от десет случая той не се чувствува виновен в никакво „престъпление“, затова няма на Архипелага разкази, които да са по-интересни и да пораждат по-живо съчувствието на аудиторията от тези „как си попаднал“.

Изобилните разкази на зековете за миналото, с каквито се запълват всичките им вечери в бараките, имат освен това и друга цел, друг смисъл. Колкото по-неустойчиви са настоящето и бъдещето на зека, толкова по-непоклатимо е неговото минало. Никой не може да отнеме миналото на зека, пък и всеки през живота си преди това е бил нещо повече от сега (защото е невъзможно да бъдеш на по-ниско стъпало от зека; дори пияницата скитник извън Архипелага е наричан „другар“. Ето защо в спомените самолюбието на зека овладява назад височините, от които го е отблъснал животът.[17] При това спомените непременно се разкрасяват, в тях се вмъкват измислени (но твърде правдоподобно) епизоди — и зекът разказвач, а и слушателите му чувствуват живителното завръщане на вярата в себе си.

Има още една форма на укрепване на тази вяра в себе си — това са многобройните фолклорни разкази за ловкостта и щастливия шанс на народа на зековете. Това са доста груби разкази, напомнящи войнишките легенди от николаевско време (когато войниците са служели по двадесет и пет години). Ще ви разкажат и как един зек бил повикан у началника да насече дърва за кухнята му и как дъщеря му сама притичала при него в сайванта. Или как хитрият дневален издълбал пролука под бараката и подлагал там канчето си под олука, направен върху пода на колетната стая. В колетите отвън понякога има водка, не на Архипелага е в сила сух режим, така че според правилата тя трябва да бъде изливана на място върху земята (впрочем никога не са я изливали), та въпросният дневален събирал в канчето си водката и винаги бил пиян.

Изобщо зековете ценят и обичат хумора — и това още повече свидетелствува за здравата психика на туземците, които са съумели да не умрат през първата година. Те се основават на това, че със сълзи нищо не се оправя, а със смях няма да задлъжнееш. Хуморът им е постоянен съюзник, без него животът на Архипелага би бил напълно невъзможен. При тях и ругателствата се ценят с мярката на хумора: което е най-смешно, то е и най-ефектното, най-убедителното. Привнасянето на хумор във всеки отговор на зададения им въпрос, във всяко тяхно мнение за обкръжаващото ги е като подправката за манджата. Попиташ зека от колко време е вече на Архипелага — и той няма да ви каже „пет години“ например, а:

— Ами че пет януарчета, откак седя. (Пребиваването си на Архипелага, кой знае защо, го наричат седене, макар че това им се случва най-малко да правят.)

— Трудно ли е? — ще го попиташ.

Отвръща ти изхилен:

— Трудни са само първите десет години. Посъчувствуваш ли му, че се налага да живее в такъв тежък климат, ще ти отвърне:

— Климатът е лош, но компанийката е добра.

Или стане дума за някой си, който е напуснал Архипелага:

— Дали му три, излежа пет, пуснаха го предсрочно.

А когато на Архипелага започват да пристигат с пътен лист за четвърт столетие:

— Сега вече двайсет и пет години живот са ти вързани в кърпа!

Изобщо за Архипелага те съдят така:

— Който не е бил, не ще се забави, който е бил, няма да забрави.

(Обобщението им в случая е неправомерно: ние с вас, читателю, ни най-малко не се каним за там, прав ли съм?)

Където и когато да чуят туземците нечия молба за добавка (дори само за гореща вода в чашата), всички в един глас мигом се обаждат:

— Прокурорът ще ти добави

Изобщо необяснимо е откъде се взема у зековете такова ожесточение към прокурорите, при това често проявявано. На Архипелага например е много разпространен един такъв несправедлив израз:

— Прокурор-топор.

Като изключим точната рима, не виждаме тук никакъв смисъл. С огорчение трябва да отбележим тук един от случаите на прекъсване на асоциативните и причинните връзки, които понижават мисленето на зековете далеч под средното общочовешко равнище. Но за това малко по-нататък.

Ето ви още образци на техните мили безобидни шеги:

— От спане не му остава да си почине.

— Ако не пиеш вода, от какво ще черпиш сили?

За омразната работа в края на работния ден (когато вече остават съвсем без сили и чакат сборната тръба) непременно ще подметнат:

— Ех, тъкмо ни потръгна работата, ама денят е къс!

Сутрин пък, вместо да се заловят за тази работа, обикалят от място на място и разправят:

— По-скоро да свършва денят, че утре (!) ни чака работа!

Но ето къде ще ги уличим в прекъсване на логическото мислене. Известен е изразът на туземците:

— Който е засаждал тая гора, той сега да си я сече.

Но ако ще разсъждаваме така, горските промишлени стопанства — леспромхозите, също не са я засаждали, ала я ограбват доста успешно. Така че тук имаме налице типично детското в туземното мислене, един своеобразен дадаизъм.

Или пък (от времето на Беломорканал):

— Нека мечките работят!

Е, ако трябва сериозно да говорим, можем ли да си представим мечка, прокарваща великия канал? Въпросът за мечешката работа е достатъчно осветлен още в трудовете на И. А. Крилов. Ако съществуваше и най-малката възможност да се впрегнат мечките в целенасочена работа — не се съмнявайте, че това щеше да бъде направено в социалистическата ни държава и би имало цели мечешки бригади и мечешки лагпунктове.

Вярно, че туземците имат още едно паралелно на горното изказване за мечките — съвсем несправедливо, но пуснало корени:

— Началникът е мечка.

Не си представяме дори каква асоциация е могла да породи подобен израз. Не ни се иска да мислим за туземците толкова лошо, затова няма да съпоставяме тези два израза и да правим от това заключение.

 

Преминаването към въпроса за езика на зековете ни поставя в голямо затруднение. Отделно, че всяко изследване върху един новооткрит език е винаги отделна книга и специален научен курс, в нашия случай възникват още и специфични трудности.

Една от тях е агломератното свързване на езика с ругатнята, върху което вече се позовавахме. Разединяването им е невъзможно (защото не е възможно да се дели един жив организъм!)[18], но и да поместваме всичко, както е буквално, върху научните страници, не ни позволява грижата за нашата младеж.

Друга трудност ни отваря необходимостта да разграничим фактически езика на народа на зековете от този на канибалското племе (тоест на бандитския контингент), пръснато сред тях. Езикът на канибалското племе е напълно отделен клон на филологическото дърво, нямащо нито подобни, нито родствени такива. Този предмет е достоен за специално изследване, а нас тук само би ни объркала недостъпната канибалска лексика (от рода на: ксива — документ, марочка — носна кърпа, ъгъл — куфар, луковица — часовник, прохоря — ботуши). Но трудността е в това, че други лексични елементи на канибалския език, напротив, се усвояват от езика на зековете и го обогатяват образно: „свистеть“ (разказвам врели-некипели)[19]; „темнеть“ или „раскидывать чернуху“ (давам вид, че работя); „кантоваться“ или „филонить“ (гледам да не работя, опъвам канапа); „мантулить“ (изразходвам безсмислено сили в принудителната работа); „цвет“ (всичко принадлежащо към престъпния свят); „полуцвет“ (всеки, който не е принадлежал, но иска да премине към престъпния свят); „кондей“ (карцер); „шмон“ (обиск); „костыль“ (мизерната дажба, залци, последното, което още поддържа загасващия живот); „фитиль“ (силно отслабнал, едва държащ се на краката си мръшляк — сравнението идва от това, че не се държи изправен); „шестьорка“ (когото държат за дребни услуги); „сосаловка“ (още „доходиловка“ — безнадеждно гладуващ лагер); „отрицаловка“ (предимно рецидивисти, отказващи се да изпълняват разпоредбите на лагерната администрация); „с понтом“ (придавайки си важен вид); „гумозница“ (ругателно прозвище за лагерницата мръшлячка); „бацили“ (мазнини); „заблатниться“ или „хилять под блатного“ (ставам бандит); и тъй нататък, и тъй нататък.

На много от тези думи трябва да признаем сполучливостта, находчивостта, образността, дори разбираемостта. Венец на всичко е „на цырлах!“. На руски може да се преведе само сложно-описателно. Да бягаш или да подаваш нещо на цирли, значи: и на пръсти, и стремително, и с душевно усърдие — и всичко това едновременно.

Струва ни се, че този израз няма да е излишен и в съвременния руски език! Особено защото в живота често се натъкваме на подобно действие.

Но подобни грижи са вече излишни. Авторът на тези редове, след като завърши дългото си научно пътуване из Архипелага, се тревожеше много дали ще съумее да се върне към преподавателската си дейност в етнографския институт — тоест не само в смисъла на отдел „Кадри“, но дали не е изостанал от съвременния руски език и дали студентите биха го разбирали добре. И изведнъж с недоумение и радост той чува от първокурсниците същите изрази, към които е привикнало ухото му на Архипелага и които толкова много са липсвали на руския език: „с ходу“ (джапай!), „всю дорогу“ (писта!), „по новой“ (по втория начин), „раскурочить“ (да направя тараш), „заначить“ (да скрия, скътам), „фраер“ (всеки, който не принадлежи към престъпния свят, един вид левак, балък), „дурак, и уши холодные“ (пълна тапа), „она с парнями шьется“ (малката се бродира с момчета) и тъй нататък, и тъй нататък!

Това говори само за голямата енергия на езика на зековете, помагаща му да прониква необяснимо как в нашата страна и преди всичко в езика на младежта. Това дава надеждата, че в бъдеще процесът ще продължи още по-решително и всички приведени по-горе думи също ще се влеят в руския език, а може дори да му послужат за украса.

Ала толкова по-трудна става задачата на изследователя: да раздели този път руския от зековския език!

И накрая, от добросъвестност не можем да отминем и четвъртата трудност: първичното, доисторическою влияние на самия руски език върху езика на зековете и дори върху езика на канибалите (сега такова влияние повече не се наблюдава). Как иначе да си обясним, че се натъкваме у Дал на такива аналози на специфични островни изрази като:

 

живея със закона (костромско) — в смисъл живея с жената (на Архипелага: живея с нея в закона);

изначвам (офенско) — измъквам от джоба (на островите са сменили приставката — заначвам, и означава: скривам по-надалеч);

подхождам — значи: беднея, изтощавам се (на островите — дохождам: съвсем съм взел-дал);

или да вземем пословицата у Дал „чорбата е добър човек“ — и цяла поредица от подобни островни словосъчетания: мраз-човек (когато мразът не е много сковаващ), огън-човек и т.н.

И „мишки не лови“ (т.е. съвсем е грохнал) също срещаме у Дал. А „сука“ (пес) означава „шпионин“ още при П. Ф. Якубович.

 

А не е ли превъзходно при туземците това с рогата напред (за всяка неотстъпчиво изпълнявана работа и изобщо за всяко упорство, за всяко заинатяване), да затъпя рогата, да прекърша рогата! Те възстановяват за съвременността именно руския и славянския смисъл на думата „рога“ (перчене, надутост, високомерие) въпреки внесеното отвън, преведеното от френски „слагам рога“ (като измяна на съпругата), което сред простия народ съвсем не се е внедрило, пък и интелигенцията отдавна да го е забравила, ако не беше свързано с дуела на Пушкин.

Всички тези безчетни трудности ни принуждават да отложим езиковата част на изследването.

 

В заключение няколко лични реда. По време на разпитванията зековете отначало избягваха автора на тази статия: предполагаха, че тези разпитвания се водят за кума (душевно най-близкия от опекуните им, към когото обаче, както и към всички останали опекуни, те са неблагодарни и несправедливи). След като се убедиха в несъстоятелността на подозренията си, пък и непрекъснато черпени с махорка (те не пушат скъпи сортове), започнаха да се отнасят към изследователя доста добродушно, с което показаха колко непорочни са си останали вътрешно. Започнаха дори много мило да наричат изследователя на едни места Копър Доматович, на други — Фан Фанич. Трябва да споменем, че на Архипелага изобщо не се прибягва до бащиното име в обръщенията и затова подобно внимание носи хумористичен оттенък. Същевременно свидетелствуваше колко недостъпен за техния интелект е смисълът на дадената работа.

Авторът предполага, че е сполучил с настоящото изследване, хипотезата му е напълно доказана; в средата на XX век е открита абсолютно нова, никому неизвестна нация, побрала в себе си като етнически феномен много милиони хора.

Бележки

[1] Същото не може да се каже за отритнатите в западните страни. Там те са или поединично затворени и изобщо не работят, или са изолирани в немногобройни каторжни гнезда, чийто труд почти не се отразява върху икономиката на страната. — Б.а.

[2] Псуване. — Б.пр.

[3] Пестеливостта в този начин на общуване ни кара да се замислим дали тук няма зачатъци на Езика на Бъдещето. — Б.а.

[4] Всички тези жаргонни изрази нямат аналог в съответната българска затворническа среда, но приблизително биха носили следния смисъл: сваляй си партакешите; още ме бива да видя сметката на всеки; пробутвам се (за нещо); дрънкам врели-некипели; готиното за мен, кофтито — по-надалеч. — Б.пр.

[5] От „заключвам“, тоест затворници. — Б.пр.

[6] Старият соловчанин Д. С Л. твърди, че през 1931 г. бил чувал как един от конвоя попитал туземеца: „Ти какъв си? Зек ли си?“ — Б.а.

[7] В. Даль. „Пословицы русского народа“. М., 1957, стр. 257. — Б.а.

[8] Парадоксално, но сходни пословици има и у руския народ:

— Ще се наям ходешком, ще се наспя стоешком.

— Стига да има разтрога, в нея да легна мога. — Б.а.

[9] У руснаците: „Отпред се кланя, ребром гледа, гърбом опипва.“ — Б.а.

[10] Сравнете у руснаците: „По-добре се превий, отколкото да се прекършиш.“ — Б.а.

[11] Незначително островно явление, което смятаме за излишно да разглеждаме в нашия очерк. — Б.а.

[12] На островите има собствена поща, но туземците предпочитат да не се ползват от нея. — Б.а.

[13] Сравнете при руснаците: „Намериш ли — мълчи, загубиш ли — мълчи.“ Откровено казано, паралелизмът на тези житейски правила ни поставя донякъде в задънена улица. — Б.а.

[14] Моят дом е моята крепост (англ.). — Б.пр.

[15] Пожарите в буквалния смисъл не вълнуват зековете, те не ценят своите жилища, дори не спасяват горящите постройки, тъй като са убедени, че винаги ще им намерят нови. Да изгориш, при тях се казва само в смисъл на личната съдба. — Б.а.

[16] Неотдавна комендантът на Кремъл другарят Малков официално опроверга тези слухове и разказа как бил разстрелял Каплан още тогава. А и Демян Бедний присъствувал при тази екзекуция. Пък и отсъствието й като свидетелка на Процеса срещу есерите през 1922 г. би могло да убеди зековете! Само че те изобщо не помнят този процес. Предполагаме, че слухът за пожизнената присъда на Ф. Каплан е породен от пожизнената присъда на Берта Гандал. Тази нищо не-Подозираща жена пристига от Рига в Москва тъкмо в дните на покушението, когато братята Гандал (изчакващи Каплан в лека кола) са разстреляни. Това е поводът Берта да получи доживотна присъда. — Б.а.

[17] Не трябва да забравяме обаче, че не липсва самочувствие и на стария глуховат тенекеджия, и на чирачето на бояджията, във всеки случай не по-малко, отколкото на прославения столичен режисьор. — Б.а.

[18] Съвсем наскоро някаква Сталевска от село Долгодеревянское в Челябинска област намира решение на случая: „Защо затворниците не са се борили за чистотата на езика? Защо не са се обърнали организирано към своите възпитатели за помощ?“ Тази забележителна идея просто не беше ни дошла в главата, а бихме могли, когато бяхме на Архипелага, да я подскажем на зековете. — Б.а.

[19] Тъй като тези думи приемат съвсем друг смисъл в жаргонната си употреба, а и нямат адекват в българския език, ги даваме, както са изписани в оригиналния текст, а в скобите — смисловото им съдържание. — Б.пр.