Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (18)

(1918–1956
Опит за художествено изследване)

Включено в книгата
Архипелаг ГУЛАГ
1918–1956
Опит за художествено изследване
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 38 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова


Четвърта глава
ОТ ОСТРОВ НА ОСТРОВ

А превозват зековете на Архипелага и просто с единични дървени лодки от един остров на друг. Това се нарича — спецконвой. Представлява най-непритесненият вид превозване и почти не се различава от пътуването на свобода. Ала малцина имат случая да бъдат така превозени. С мен в арестантския ми живот това е ставало три пъти.

Спецконвоят се дава по нареждане на високите персони. Не трябва да го бъркаме със спецнаряда, който се подписва в апарата на ГУЛаг. Най-често спецнарядникът пътува с общите етапи, макар че и на него му се случват дивни отрязъци от пътя (правещи му толкова по-голямо впечатление). Например пътува латвиецът Анс Бернщейн по спецнаряд от Севера за Долна Волга на селскостопанска командировка. Карат го в условията на всички описани притеснения, унижения, с лаещи кучета, с насочени насреща му щикове, с крясъците „крачка надясно, крачка наляво…“ — и не щеш ли, свалят го на малката гара Занзеватка, където го среща самотен спокоен надзирател без каквото и да е оръжие. Той се прозява: „Дадено, ще нощуваш при мен, а засега можеш да се поразходиш, утре ще те откарам в лагера.“ И Анс се разхожда! Разбирате ли какво означава да се разхожда за човек, осъден на 10 години, който много пъти вече се е прощавал с живота, когото току-що са карали във вагон-зак, а утре го очаква лагер, и ето че сега той ходи и гледа как кокошките ровят в градинката на гарата, как жените, неуспели да продадат маслото и пъпешите си, се канят да си тръгват. Той се отдалечава встрани на три, четири, пет крачки и никой не крещи след него „стой!“, с невярващи пръсти докосва листенцата на акациите и почти плаче.

А спецконвоят е целият вече някакво чудо, отначало докрай. Общите етапи този път не те засягат, ръцете си не държиш отзад, не се събличаш гол, не сядаш направо върху земята и дори на никакъв обиск не те подлагат. Конвоят се държи с теб дружелюбно и дори ти говори на „вие“. Изобщо, предупреждава те той, при опит за бягство ние, както е прието, стреляме. Пистолетите ни са заредени, те са в джобовете ни. Да пътуваме обаче просто, дръжте се непринудено, да не личи, че сте затворник. (Много моля, обърнете внимание, че и тук, както винаги, интересите на отделната личност и интересите на държавата напълно съвпадат.)

Моят лагерен живот прие рязък обрат в деня, когато със сгърчените си пръсти (от стискането на инструмента бяха престанали да се разгъват) гледах да попадна на развода в дърводелската бригада, а народникът ме отведе настрани и с внезапно уважение ми каза: „Знаеш ли, по нареждане на министъра на вътрешните работи…“

Изтръпнах. Разводът замина, а нагаждачите в зоната ме наобиколиха. Едни говореха: „Ще ти тръснат нова присъда“, други: „Ще те освобождават“. Но всички бяха единодушни в това, че няма да се мине без министър Круглов. И аз също взех да се колебая между новата присъда и освобождаването. Съвсем бях забравил, че половин година преди това в нашия лагер идва някакъв тип, за да ни даде да попълним отчетни карти на ГУЛАГ (след войната с тази работа се бяха заловили в най-близките лагери, но едва ли я бяха свършили). Най-важната графа там беше „специалност“. И за да си вдигнат цената, зековете пишеха най-ценните гулаговски специалности: „бръснар“, „шивач“, „магазинер“, „хлебар“. А аз примижах и написах: „ядрен физик“. Никога не съм бил ядрен физик, само дето преди войната бях слушал нещо в университета, знаех названията на атомните частици и параметрите — и реших да се пиша такъв. Беше 1946 г., имахме страшна нужда от атомна бомба. Но самият аз не бях придал значение на тази карта, бях я забравил.

Има една отколешна, абсолютно недостоверна, от никого непотвърдена легенда, която, мине, не мине, чуваш в лагерите: нейде на същия този Архипелаг имало мънички райски острови. Никой не ги е виждал, никой не е бил там, а който е бил — мълчи, не проговаря. На тези острови, разправят, текат млечни реки между брегове от крем, с по-малко от сметана и яйца там не хранят; там е чисто, винаги топло, работата е умствена и сто пъти секретна.

И ето че тъкмо на тези райски острови (на арестантско просторечие — шарашки) попаднах да излежавам останалата половина от присъдата си. На тях дължа това, че останах жив, в лагерите за нищо на света не бих доживял до края на присъдата. На тях дължа, че пиша това изследване, макар че за самите тях в тази книга не съм предвидил място (за тях има вече роман). Та именно от тези острови — от един на друг, от втори на трети ме превозваха със спецконвой: двама надзиратели и аз.

Ако душите на мъртвите прелитат понякога сред нас, виждат ни, разчитат леко нашите дребни подбуди, а ние не ги виждаме и не познаваме тях, безплътните, то такова е и пътуването със спецконвой.

Ти се потапяш в гъстотата на свободата, блъскаш се с пътниците в чакалнята на гарата. Успяваш да хвърлиш поглед върху обявите, които определено не могат по никаква линия да се отнасят до теб. Седиш на старовремския „диван“ за пътници и слушаш странни и нищожни разговори: за това, че някакъв мъж биел жена си или я зарязал; че свекървата не се разбира с булката; че съседите в общата квартира оставят лампата в коридора да свети и не си изтриват краката; че някой на някого пречи в службата; че на някого предлагат хубаво място, но той не се решава да се мести: лесно ли е да зарежеш старата работа? И ти слушаш всичко това — и тръпки пробягват по гърба и главата ти: толкова ти е ясна истинската мярка за нещата във Вселената! Мярката за всички слабости и страсти! — А тези грешници изобщо не са в състояние да я видят. Истински жив, наистина жив си само ти, безплътният, а всички тези само по недоразумение се имат за живи.

Бездната между вас е необятна! Не можеш нито да им викнеш, нито да заплачеш за тях, нито да ги разтърсиш за раменете: ами че ти си дух, ти си призрак, а те — материални тела.

Как да им внушиш прозрението? просветлението? в съня? — братя! хора! За какво ви е даден животът?! В глух среднощен час вратите на килиите за осъдените на смърт се отварят — и измъкват на разстрел хората с великата им душа. По всички железопътни линии в страната в тази минута, сега, хора лижат с нагарчащите си езици след сельодката сухите си устни, те бленуват за щастието да опънат крака, за успокоението след облекчаване в нужника. На Колима земята се размръзва на метър дълбочина само през лятото — и само тогава закопават в нея костите на умрелите през зимата. А вие — под синьото небе, под горещото слънце, имате право да се разпоредите със съдбата си, да идете да пиете вода, да се протегнете, да се запътите накъдето си щете без конвой — какво там електричество в коридора? какво ви бърка свекървата? Най-главното в живота, всичките му загадки, ще ви ги изсипя сега, искате ли? Не тичайте след призрачното — за имущество, за звание: хабите си за това нервите с десетилетия, а се конфискува за една нощ. Живейте със спокойно чувство за превъзходство над живота — не се плашете от бедата и не се измъчвайте по щастието, все тая: и едното, и другото са мимолетни. Бъдете доволни, че не мръзнете, че жаждата и гладът не разкъсват с нокти вашите вътрешности. Стига да не ви е пречупен гръбнакът, да ходите на двата си крака, да сгъвате двете си ръце, да виждате с двете си очи и да чувате с двете си уши, за да не завиждате на никого! А и защо ли? Завистта към другите най-много разяжда хората. Протъркайте очите си, обмийте сърцата си — и най-много ще оцените тези, които ви обичат и които са благоразположени към вас. Не ги обиждайте, не ги хулете, с никого от тях не се разделяйте в разпра: нима знаете дали това не е последната ви постъпка преди ареста и няма да остане такава в тяхната памет!…

Но войниците от конвоя гладят в джобовете си черните дръжки на пистолетите. И ние тримата седим един до друг, на вид непиещи момчета, спокойни приятели.

Търкам челото си, затварям очи, отварям ги — пак този сън: от никого неконвоирано множество хора. Добре помня, че едва днес съм нощувал в килията и утре отново ще бъда в килия. А тук някакви си контрольори с перфориращи клещички: „Вашият билет!“ — „Там, у другаря е!“

Вагоните са пълни („пълни“ според представите в живота на свобода — никой не лежи под скамейките, нито пък седи на пода и по пътеките). Казано ми е да се държа непринудено, това и правя: виждам в съседното купе място до прозореца и се прехвърлям там. А за конвоиращите ме няма места в това купе. Те остават в старото и оттам ме наблюдават с влюбени очи. В Перебори се освобождава едно място през масичката срещу мен, но преди моя конвоир го заема мутрест момък с полушубка и кожен калпак, с прост, но солидно скован дървен куфар. Веднага познавам куфара: лагерно производство, made in Архипелаг.

„Уфф“ — изпъшква момъкът. Светлината е слаба, но виждам: целият е зачервен, качването е станало със сбиване. И измъква манерка: „Ще пийнеш ли биричка, другарю?“ Знам, че моят конвой изнемогва в съседното купе: не се полага да пия алкохол, не може! Но трябва да се държа просто. И казвам небрежно: „Ами налей!“ Бира ли??? Бира!!! От три години не съм пил нито глътка! (Утре в килията ще се хваля: пих бира!) Момъкът ми налива и аз пия, обзет от трепет. Става тъмно. Във вагона няма електричество — следвоенна разруха. В стария фенер зад преградката над вратата гори парченце свещ, една на четири купета: на двете отпред и двете отзад. Ние с момъка разговаряме приятелски, почти без да се виждаме един друг. Както и да се прегъва моят конвой — нищо не може да чуе от потракването на колелетата. В джоба си имам пощенска картичка до вкъщи. Сега ще взема да обясня на моя простоват събеседник кой съм и ще го помоля да я пусне в кутията. Ако се съди по куфара му, и самият той е лежал. Но той ме изпреварва: „Знаеш ли, едва измолих да изляза в отпуск. Две години не ме пускаха, такава кучешка служба.“ „Че каква ти е службата?“ — „Е, къде ще знаеш. Аз съм асмодей[1], сини пагони, никога ли не си ги виждал?“ Пфу, да му се не види макар, как не съобразих веднага: Перебори е център на Волголаг, а колкото до куфара, накарал е зековете безплатно да му го сковат. Ама и нашия живот тук си го бива: на две купета два асмодея вече са малко! — трети се настанил. А може би и четвърти някъде се е притаил? А може дори във всяко купе да ги има?… Или пък още някой от нашите да пътува със спецконвой?…

Моят момък все хленчи, оплаква се от съдбата. Тогава му възразявам загадъчно: „А тези, дето ги охраняваш дето по десет години лежат за нищо и никакво — на тях по-леко ли им е?“ Той веднага се сгушва и замлъква до сутринта: в полумрака и преди това е видял неясно, че аз съм в нещо полувоенно — шинел, рубашка. Мислел е — просто военен, а сега вече кой ли знае: може да съм чекист? Бегълци да ловя? Защо съм в този вагон? А той лагера пред мен взел да ругае…

Парченцето свещ във фенера се е стопило, но все още гори. От третата полица за багажа някакъв младок с приятен глас разказва за войната — за истинската, за каквато не пишат в книгите, бил сапьор, разказва случаи, покриващи се с истината. И ти става приятно, че все пак непреградената истина се налива в нечии уши.

Бих могъл да разкажа и аз… Не бих имал дори нищо против!… Не, моля ви се, достатъчно. От четирите години на моята война няма и помен. Вече не вярвам, че това е било, и да си спомням не искам. Двете години тук, двете години на Архипелага закриха за мен фронтовите пътища, всичко закриха. Клин клин избива.

И ето че прекарал само няколко часа сред хората на свобода, аз чувствувам: устата ми са неми, няма какво да правя сред тях, като вързан съм тук. Искам — свободна реч! Насам в родината! Искам — вкъщи, на Архипелага!

Сутринта забравям картичката върху горната полица на вагона: като мине кондукторката да бърше вагона, ако е човек, ще я пусне в кутията…

Излизаме на площада от Ярославската гара. Моите надзиратели пак се случиха новаци, не познават Москва. Ще вземем трамвай „Б“, решавам вместо тях. Насред площада на трамвайната спирка — навалица, часовете преди работа. Надзирателят показва на ватмана книжката си от МВД. Ние важно стоим през целия път на предната платформа като депутати от Моссъвет и не ползуваме билети. Не пускат някакъв старец: не си инвалид, ще се качиш от задната врата!

Стигаме до Новослободска, слизаме — и за пръв път виждам Бутирския затвор отвън, макар да ме докарват в него за четвърти път и мога с лекота да начертая вътрешното му разположение. У, каква сурова висока стена, заела два квартала! Сърцата на московчани се свиват при вида на разтварящата се стоманена паст на тези порти. Но аз без съжаление оставям московските тротоари, влизам като у дома си през сводестата куличка на портала, усмихвам се в първия двор, виждам познатите резбовани дървени главни порти — и не ме вълнува, че сега ще ме поставят — ето, вече ме поставят — обърнат с лице към стената и ще ме попитат: „Трите имена?… Година на раждане?…“

Трите имена!… Аз съм Скитник между звездите! Вързали са тялото ми, но душата ми не им е подвластна.

Знам: след няколко часа неизбежни процедури над моето тяло — бокс, обиск, връчване на квитанции, запълване на входна карта, дезинфекция и баня — ще ме вкарат в килия с два купола, с надвиснала арка по средата (всички килии са такива), с два големи прозореца, с една дълга маса-шкаф — и там ще срещна непознати ми, но непременно умни, интересни, дружелюбни хора и те ще вземат да ми разказват, както и аз на тях, и вечерта не ще ни се иска веднага да заспим.

А върху паницата ми ще има щамповано (за да не бъде отмъкната на етапа): „Бу-Тюр“[2] Санаториум Бутюр, както се смеехме тук предишния път. Малко известен санаториум на затлъстелите сановници, желаещи да отслабнат. Те тътрят коремите си в Кисловодск, там крачат по маршрутни пътеки, приклякат, потят се цял месец, за да смъкнат два-три килограма. А в санаториума Бу-Тюр, съвсем под носа им, всеки от тях би отслабнал с половин пуд за една седмица без каквито и да е упражнения.

Това е проверено. Не са регистрирани никакви изключения.

* * *

Една от истините, в която те убеждава затворът, е тази, че светът е тесен, просто изключително тесен. Вярно, че Архипелаг ГУЛАГ, пръснат върху същото пространство, което заема и Съветският съюз, е много по-малък по броя на своите жители. Колко точно са те в Архипелага, е невъзможно да се каже. Може да се допусне, че по едно и също време в лагерите не са се намирали повече от дванадесет милиона (на мястото на умрелите Машината доставя нови). И че политическите не са надхвърляли половината. Шест милиона? — нещо като малка страна, Швеция или Гърция например, там мнозина се познават. Нищо чудно, че във всяка килия на всеки етапен затвор, малко като нададеш ухо или се разговориш, непременно ще намериш със съкилийниците си общи познати. (Какво има за чудене, след като Долган, прекарал цяла година в единични килии, попада след Сухановка, след рюминските инквизиции и болницата в лубянската килия, представя ни се — и пъргавия Ф. веднага реагира: „Ааа, аз ви знам!“ — „Откъде ще ме знаеш? — чуди се Долган. — Грешите.“ — „Ни най-малко. Нали сте същият онзи американец Александър Долган, за когото буржоазната преса лъжеше, че са ви похитили, а ТАСС я опровергаваше? Тогава още не бях арестуван и четох.“

Обичам момента, когато в килията пускат някой нов (не новак — такъв влиза потиснат, смутен, а зек, който вече е лежал). И самият аз обичам да влизам в нова килия (впрочем Бог да ми е на помощ, повече да не влизам) — безгрижна усмивка, широко жестикулиране: „Как е, братлета? — хвърля той вързопчето си върху наровете. — Какво ново през последната година в Бутирки?“

Пристъпваме към запознанството. Някакъв младеж, Суворов, член 58. На пръв поглед с нищо незабележителен, но ето, ето: в Красноярския етапен затвор с него лежал някой си Махоткин…

— Почакайте, да не е полярният летец?

— Да-да, на негово име…

— …има остров в Таймирския залив. А самият той лежи по член 58–10. Та кажете, значи са го пуснали в Дудинка?

— Откъде сте научили? Да.

Отлично. Още една брънка в биографията на напълно непознатия Махоткин. Никога не съм го срещал, никога може би няма да го срещна, но дейната памет е запечатала всичко, което знам за него: Махоткин получава десятка, ала островът не може да бъде преименуван, защото е нанесен върху картата на целия свят (това не ви е гулаговски остров). Изпращат го в Болшево, на авиационна шарашка, там той, летецът, се измъчва сред инженерите, няма да му позволят да лети. Шарашката е разделена на две — Махоткин попада в таганрогската й половина и като че ли всички контакти с него са прекъснати. В другата половина, в рибинската, ми разказваха, че той молел да му разрешат да лети до Далечния север. Този път узнавам, че му били разрешили. Това едва ли е от някакво значение за мен, но аз го запомням. А след десет дена ще се окажа в един бутирски бокс на банята (има такива премили боксове в Бутирки с кранове и чебърчета, за да не става навалица в главната баня) с още някой си Р. Него също не познавам, но се оказва, че половин година лежал в бутирската болница и сега го пращат на рибинската шарашка. Така че след още три дни — и в Рибинск, този затворен ковчег, където всякаква връзка на зековете с външния свят е прекъсната, ще стане известно и това, че Махоткин е в Дудинка, и къде са изпратили мен. Та това е всъщност арестантският телеграф: внимание, памет и срещи.

А този симпатичен мъж с роговите очила? Разхожда се из килията и си тананика с приятен баритон Шуберт:

И пак ме мъчи младостта,

ала далеч смъртта е…

— Сергей Романович Царапкин.

— Знаете ли, аз ви познавам. Нали сте биолог? Невъзвращенец? От Берлин?

— Откъде ме знаете?

— Ами на, светът е тесен! През четиридесет и шеста година с Николай Владимирович Тимофеев-Ресовски…

 

…Ех, каква килия бяхме! — най-знаменитата в моя затворнически живот!… Това беше през юли. Докараха ме в Бутирки от лагера по загадъчното „нареждане на министъра на вътрешните работи“. Докараха ме следобед, но всички в затвора бяха толкоз заети, че приемните процедури продължаваха единадесет часа и едва в три часа през нощта, измъчен от престоя си по боксовете, влизам най-сетне в 75-а килия. Осветена с две ярки електрически крушки под двата си купола, килията спеше. Натъркаляни върху пода, хората се мятаха в съня си от летния зной: горещият въздух не влизаше през прозорците, преградени с намордници. Бръмчеха безсънни мухи и кацаха по спящите, които потрепваха конвулсивно. Някои бяха покрили очите си с носни кърпи срещу силната светлина. Кофата за по нужда разнасяше силно зловоние — в такава горещина разлагането се ускорява. В килията, предвидена за 25 човека, бяха натъпкани, не чак толкова прекалено, близо осемдесет души. Лежаха плътно върху наровете отляво и отдясно и върху допълнителни скари, наредени в прохода. Навсякъде изпод наровете стърчеха крака, а традиционната бутирска маса-шкаф беше изместена до кофата. Едва намерих къде да се свра на пода, за да легна. Ставащите да идат до кофата ме прескачаха непрекъснато до сутринта.

По команда „стани!“, викната през хранилката, всичко се размърда: взеха да прибират напречните скари и да изместват масата към прозореца. Наобиколиха ме за интервю — новак ли съм или от лагерниците. Оказа се, че в килията се срещат два потока: обичайният, от току-що осъдени и изпращани в лагерите, и насрещният поток от лагерници, до един специалисти, — физици, химици, математици, инженер-конструктори, изпращани неизвестно къде, но в някакви благополучни научноизследователски институти. (Тук се успокоих, че министърът няма да ми лепва допълнителна присъда.) Приближи ме човек на средна възраст, с широка кост (но силно омършавял), с нос, леко извит като на ястреб.

— Професор Тимофеев-Ресовски, президент на научно-техническото дружество на 75-а килия. Нашето дружество се събира ежедневно след сутрешната дажба около прозореца отляво. Бихте ли излезли пред нас с някакво научно съобщение? И какво именно?

Застигнат неподготвен, аз стоях пред него с дългия си износен шинел и зимния си калпак (арестуваните през зимата са обречени и през лятото да ходят със зимните си дрехи). Пръстите ми все още не се бяха разгънали от сутринта и бяха целите в рани. Какво научно съобщение можех да направя? Тук си спомних, че наскоро в лагера разполагах две нощи с внесена отвън книга — официален отчет на военното министерство на САЩ за първата атомна бомба. Книгата бе излязла тази пролет. Никой ли в килията още не я е виждал? Напразен въпрос, естествено, никой. Така съдбата ми се усмихна, като ме застави да се забъркам в същата тази атомна физика, която бях посочил в ГУЛАГ.

След получаването на дажбата се събрахме до левия прозорец около десетина души от научно-техническото дружество. Направих своето съобщение и бях приет в дружеството. Някои неща бях забравил, други ми оставаха неясни — Николай Владимирович, макар вече година да лежеше в затвора и нямаше откъде да знае нещо за атомната бомба, попълваше непрекъснато пропуските в разказа ми. За дъска ми служеше празна кутия от цигари, в ръцете си държех незаконно парченце графит. Николай Владимирович ми ги вземаше и чертаеше, и ме прекъсваше толкова уверено, сякаш беше физик от лос-аламовската група.

Той наистина бе работил с един от първите европейски циклотрони, но за облъчване на мухите дрозофили. Бе от най-големите генетици на съвременността. Още лежал в затвора, когато Жебрак, без да знае този факт (а може и да го е знаел), има смелостта да напише за едно канадско списание: „Руската биология не отговаря за Лисенко, руската биология — това е Тимофеев-Ресовски“ (когато започва разгромяването на биологията през 1948 г., припомват това на Жебрак). В брошурата си „Какво представлява животът“ Шрьодингер намира място два пъти да цитира Тимофеев-Ресовски, вече отдавна прибран в затвора.

А ето че сега той е пред мен и блести със сведения от всички възможни науки. Притежаваше широта, каквато учените от следващите поколения дори не искат да имат (или са се изменили възможностите на обхвата?). Сега бе толкова изтощен от глада по време на следствието, че тези упражнения му костваха много напрежение. По майчина линия бе от изпадналите калужки дворяни на река Реса, по бащина — далечен потомък на Степан Разин, и у него доста се чувствуваше казашката якост — в широката му кост, в солидността му, в твърдия отпор срещу следователя, но затова пък понасяше глада много по-мъчително от нас.

А историята е следната. През 1922 г. немският учен Фогт създава в Москва института за мозъка, моли да командироват с него за постоянна работа двама способни завършили студенти. Така Тимофеев-Ресовски заедно с Царапкин са изпратени в неограничена по време командировка. Макар и откъснати от идеологическото ръководство, те постигат доста нещо в науката и когато през 1937 (!) г. им нареждат да се върнат в родината, това се оказва за тях инерционно невъзможно: не могат за зарежат нито логиката на своите работи, нито апаратурата, нито учениците си. Не могат още и защото в родината ще трябва вече публично да залеят с нечистотии цялата си петнадесетгодишна работа в Германия — единственият начин, който би им дал право да съществуват (а и би ли им го дал?). Така че стават невъзвращенци, без да престават обаче да са патриоти.

През 1945 г. съветските войски влизат в Бух (североизточно предградие на Берлин). Тимофеев-Ресовски ги посреща радостно, с цял-целеничък институт: всичко се нарежда от добре, по-добре, вече няма нужда да се разделят с института! Пристигат представители, оглеждат и казват: Хм, опаковайте всичко в сандъци, ще го пренесем в Москва. — Това е невъзможно! — възпира ги Тимофеев. — Всичко ще иде по дяволите! Апаратурата е подготвяна с години! — Хмм… — съмнява се началството. И скоро Тимофеев и Царапкин са арестувани и откарани в Москва. В наивността си те мислят, че без тях институтът няма да работи. Нека не работи, но да възтържествува генералната линия! На Болшая Лубянка лесно доказват на арестуваните, че са изменници НА (КЪМ?) родината, осъждат ги по на 10 години и ето че сега президентът на научно-техническото дружество на 75-а килия се чувствува горд, че никъде не е допуснал грешка.

В бутирските килии дългите, крепящи нарове са много ниски: дори на тъмничната администрация не й идва наум, че под тях ще спят арестанти. Ето защо отначало подаваш на съседа шинела си, за да го разстеле до себе си, след това лягаш по корем върху пода на пътеката и пропълзяваш. По пътеката ходим, подът под наровете се мете най-много веднъж в месеца, ще си измиеш ръцете едва след вечерното посещение на клозета, и то без сапун — трудно е да кажеш, че усещаш тялото си като съсъд Божи. Но аз съм щастлив! Там, на асфалтовия под, заврян като куче под наровете, от които в очите ме се посипва прах и трохички, се чувствувам абсолютно, безусловно щастлив. Добре го е казал Епикур: и липсата на разнообразие може да се изживее като удоволствие след предшествуващите го разнообразни неудоволствия. След лагера, който ми се струваше вечен, след десетчасовия работен ден, след студа, дъждовете и болките в гърба — о, какво щастие е по цели дни да лежиш, да спиш и пак да получаваш 650 грама хляб и два пъти на ден топла храна — от комбиниран фураж, от делфиново месо. С една дума — санаториум Бу-Тюр.

Спането — това е най-важното. Лягаш по корем, завиваш се отгоре и спиш! По време на сън не изразходваш сили и не измъчваш сърцето си — а присъдата си тече ли, тече! Когато факелът на нашия живот пращи и хвърля искри, ние проклинаме необходимостта да проспиваме бездарно осем часа от денонощието. Когато сме злочести и обезнадеждени — благословен да си, четиринадесетчасов сън!

Но в тази килия останах цели два месеца, можах да си отспя за година назад и година напред, за това време се придвижих под наровете до прозореца и отново се върнах до кофата за по нужда, после се прехвърлих върху наровете и по тях стигнах до арката. Накрая спях малко — поглъщах напитката на живота и се наслаждавах. Сутрин — научно-техническото дружество, после шах, четене на книги (свестните бяха три-четири на осемдесет души, за тях трябваше да се чака ред), двадесет минути разходка — мажорен акорд! Не се отказваме от разходката дори ако трябва да вървим под проливен дъжд. А главно — хора, хора, хора! Николай Андреенич Семьонов, един от създателите на Днепрогес. Неговият приятел от пленничеството Фьодор Фьодорович Карпов. Язвително находчивият Виктор Каган, физик. Завършилият консерваторията Володя Клемпнер, композитор. Дървосекачът и ловецът от вятските лесове, непроницаем като горско езеро. Ен-те-есовецът от Европа Евгений Иванович Дивнич. Той е и православен проповедник, но не се затваря в рамките на богословието, а ругае марксизма, твърди, че в Европа вече отдавна никой не гледа на това учение сериозно — и аз влизам в спор, нали съм марксист. Само преди година колко уверено бих го атакувал с цитати, колко унищожително бих му се надсмивал! Но тази първа арестантска година се е наслоила в мен — кога е станало това? Не съм и забелязал с толкова нови събития, планове, и значения, че вече не мога да кажа: те не съществуват! Това е буржоазна лъжа! Сега трябва да признавам: да, те съществуват. И тутакси всичките ми доводи отслабват и съм оборван почти като на шега.

И отново се точат пленници, пленници и пленници — потокът им от Европа не секва втора година. И отново руски емигранти — от Европа и от Манджурия. С емигрантите познати се търсят така: от коя страна идвате? А такъв и такъв не познавате ли? Естествено, че го знае. (Тук научавам за разстрела на полковник Ясевич.)

И старият немец — същият онзи пълен немец, сега вече изпосталял и болен, когото някога в Източна Прусия (преди двеста години?) карах да носи куфара ми. О, колко е малък светът!… Виж ти, пак да се срещнем! Старецът ми се усмихва. Той също вече ме е познал и дори се радва като че ли на срещата ни. Той ми е простил. Осъден е на 10 години, но му остава да живее много по-малко… И друг един немец — върлинест, млад, но дали защото не знае нито дума по руски — безмълвен. От пръв поглед няма да познаеш дори, че е немец: криминалните са му смъкнали от гърба всичко немско, дали са му в замяна избеляла съветска рубашка. Той е прочут германски ас. Първата му кампания е войната между Боливия и Парагвай, втората — испанската, третата — полската, четвъртата — над Англия, петата — Кипър, шестата — Съветският съюз. Доколкото е ас, не би могъл да не разстрелва от въздуха жени и деца! — военен престъпник, 10 години затвор и 5 намордника. — И, разбира се, имаме в килията един благонадежден (от рода на прокурор Кретов): „Правилно са ви затворили, мръсници, контрареволюционери! Историята ще смели костите ви, ще идете за наторяване!“ — „И ти, куче, ще идеш за наторяване!“ — крещят му в отговор. „Не, моето дело ще го преразгледат, осъден съм невинно!“ Килията вие, кипи. Беловлас учител по руски става върху наровете, бос, и като новопоявил се Христос простира ръце: „Деца мои, да се помирим!… Деца мои!“ Вият и срещу него: „В Брянската гора са твоите деца! Вече не сме ничии!“ Само синове на ГУЛАГ…

След вечерята и вечерното отвеждане до нужника нощта се прокрадва до намордниците на прозорците, на тавана светват изморителните електрически крушки. Денят разделя арестантите, нощта ги сближава. Вечер не се водят спорове, устройват се лекции или концерти. И тук отново блести Тимофеев-Ресовски: посвещава цели вечери на Италия, Дания, Норвегия, Швеция. Емигрантите разказват за Балканите, за Франция. Някакъв изнася лекция за Корбюзие, друг — за нравите на пчелите, трети — за Гогол. Тук здравата се пуши! Димът изпълва килията, плава като мъгла, прозорецът не го изсмуква заради намордника. До масата застава Костя Киула, мой връстник, кръглолик, със сини очи, дори карикатурно несъразмерен, и ни чете свои стихове, съчинени в затвора. Гласът му се прекършва от вълнение. Стихотворенията му се наричаха: „Първият полет“, „На жена ми“, „Към сина ми“. Когато в затвора възприемаш на слух стиховете, написани също в затвора, не мислиш дали авторът се придържа към силабично-тоничната система и дали римите са асонанси или пълни. Тези стихове са кръвта на сърцето ти, сълзите на жена ти. В килията плачеха.[3]

От тази килия започнах и аз да пиша стихове за затвора. А там четях на глас Есенин, почти забранен преди войната. Младият Бубнов — от пленниците, а преди това, струва ми се, незавършил студент, следеше четците молитвено, по лицето му се разливаше сияние. Той не беше специалист, пътуваше не от лагера, а за лагера и най-вероятно — съдейки по чистотата му и прямия му характер — за да умре там, такива там не живеят. И тези вечери в 75-а килия бяха за него и за другите — в забавеното спускане към смъртта, внезапен образ на прекрасния свят, който съществува и ще съществува, но в който проклетата съдба не им бе отпуснала ни една година, ни една млада годинка.

Хранилката на вратата се спуска и въртохайската муцуна крясва: „Отбой!“ Не, дори преди войната, когато следвах в два вуза едновременно, когато припечелвах по нещо от частни уроци и се опитвах да пиша — и тогава, струва ми се, не съм имал такива пълни, покъртителни, такива наситени дни, както в 75-а килия през онова лято…

 

— Но почакайте — казвам аз на Царапкин, — оттогава обаче от някой си Деул, хлапак, получил на шестнадесет години петорка (не училищна, разбира се) за „антисъветска агитация“…

— Как, и вие ли го познавате?… Той беше с нас в един етап до Караганда…

— Чувах, че сте се уредили лаборант по медицински анализи, а Николай Владимирович е бил през цялото време на обща работа…

— И много отслабна. Довлякоха го полумъртъв от вагона в Бутирки. Сега лежи в болница и от Четвъртия спецотдел[4] му отпускат краве масло, дори вино, но дали ще се изправи на крака, е трудно да се каже.

— А вас Четвърти спецотдел викал ли е?

— Да. Питаха дали не смятаме все пак за възможно след шестте месеца в Караганда да се заемем с организирането на нашия институт на родна земя…

— И вие бурно се съгласихте, така ли?

— И как още! Вече отчетохме грешките си. Освен това цялото оборудване, вдигнато от мястото му и заковано в сандъци, е пристигнало и без нас.

— Каква преданост към науката от страна на МВД! Моля ви, попейте още малко Шуберт!

И Царапкин тананика, вперил тъжен поглед в прозореца (в очилата му се отразяват тъмните намордници и светлите горни части на прозорците):

Vom Abendrot zum Morgenlicht

War mancher Kopf zum Greise.

Wer glaubt es? Meiner ward es nicht

Auf dieser ganzen Reise.[5]

* * *

Мечтата на Толстой се е сбъднала: арестантите вече не са принуждавани да присъствуват на порочната църковна служба. Затворническите черкви са закрити. Вярно, запазили са се техните здания, но те сполучливо са използувани за разширяване на самите затвори. Така в Бутирската черква са задържани две хиляди души повече, а за една година оттам ще преминат и петдесет хиляди, ако за всяка партида сложим по две седмици.

Попадам в Бутирки за четвърти или пети път и уверено забързан през затворения между тъмничните корпуси двор, дори с едно рамо пред надзирателя (така конят без камшик и юзди бърза за вкъщи, където го чака овесът му), понякога забравям да погледна към квадратната черква, преминаваща в осмоъгълник. Тя стои някак странно посред квадратния двор. Намордниците й не са вече съвсем технически решени, не са стъклоарматурни както в централното здание на затвора, а посивяла, взела да загнива дървена обшивка, издаваща второстепенността на зданието. Там като че ли е вътрешнобутирският етапен затвор за току-що осъдени.

А някога, през 1945 г., го преживях като голяма и важна крачка: след присъдата на ОСО ни вкараха в черквата (подходящ момент да се помолим!), качиха ни на втория етаж (а бяха приспособили и трети) и от осмоъгълния вестибюл ни пръснаха по различни килии. Мен ме вкараха в югоизточната.

Беше просторна и квадратна и държаха в нея по онова време двеста души. Спяхме, както навсякъде, върху нарове (там те са едноетажни), под тях и просто на пътеките, върху облицования с плочки под. Не само намордниците върху прозорците бяха второстепенни, но и всичко тук се поддържаше сякаш не като за синове, а като за заварени деца на Бутирки: в тази пъплеща маса не даваха нито книги, нито шах или шашки, прибираха алуминиевите паници и щърбавите изпочупени дървени лъжици също от храна до храна от страх да не бъдат отмъкнати в бързината при етапите. Дори и чашите им се свидеха за заварениците, та миехме паниците след чорбата, за да излочим пак от тях чая си. Липсата на лични прибори в килията поразяваше най-вече тези, които имаха щастието или нещастието да получават колети от близките си (а през тези последни дни преди далечния етап близките им не жалеха средства, за да им пратят непременно нещо). Тези близки нямаха, разбира се, нужното тъмнично образование и не можеха да получат някакъв добър съвет в приемната на затвора. Ето защо те не изпращаха единствено разрешените за арестантите пластмасови съдове, а стъклени или метални. През хранилката на килията всички тези сладка, мед, кондензирано мляко се изсипваха и изгребваха безжалостно от бурканите в каквото се намира у арестантите, а в черковната килия те не разполагат с нищо, следователно направо в шепите, в устата, в носната кърпа, в полите на дрехата — нещо съвсем нормално за ГУЛАГ, но за центъра на Москва? Че и отгоре на всичко — „по-живо, по-живо!“ — подканя ги надзирателят, сякаш закъсняват за влака (а примира, защото се надява да доизгребе прибраните буркани). В черковните килии всичко бе временно, лишено дори от илюзията за нещо постоянно, каквато съществува в килиите за следствените и очакващите да се явят пред съд. Арестантите — това смляно месо, този полуфабрикат за ГУЛАГ, ги държаха тук през тези неизбежни дни, докато не се освободи за тях малко място на Красная Пресня. Единственото хубаво тук беше, че ходехме три пъти на ден сами за чорбата. (През деня не раздаваха каша, но чорба — три пъти. Това е милосърдно, защото чувствуваш по-често нещо горещо и запълващо стомаха ти.) Тази привилегия се обяснява с обстоятелството, че в черквата нямаше асансьори както в останалия затвор и надзирателите не искаха да се преуморяват. Големите тежки баки трябваше да се пренасят на големи разстояния, през двора и после по стръмните стълби — доста трудна работа, силите са малко, но всеки се хващаше да я върши, за да излезе на двора сред зеленината и да чуе пеенето на птиците.

В черковните килии въздухът беше по-различен: полъхваше от предусещаните въздушни течения на бъдещите етапи, от предветрието на полярните лагери. В черковните килии се извършваше обредът на свикването — към това, че присъдата е произнесена, и то съвсем сериозно; към това, че колкото и жесток да е новият период в живота ти, мозъкът трябва да се преустрои и да го приеме такъв, какъвто е. Това се постигаше трудно.

Тук и съставът не беше постоянен както в следствените килии, които се превръщаха в нещо подобно на семейство. Тук ден и нощ вкарваха и изкарваха поединично и с десетки, затова през цялото време се размествахме по пода и наровете и рядко се случваше да лежиш със съседа си повече от две денонощия. При среща с интересен човек трябваше да го разпитваш без отлагане, иначе го изпускаш окончателно.

Така изпуснах автомобилния шлосер Медведев. Докато разговаряхме, се сетих, че император Михаил бе споменавал неговото име. Да, той бе обвиняем по същото дело, един от първите, който бил чел „Възванието към руския народ“ и не обадил за него. Медведев бе получил непростително, позорно малка присъда — едва три години! — и това по член 58, по който и петте години се смятаха за детска присъда. Явно бяха сметнали все пак императора за луд, а останалите са ги помилвали по класови съображения. Но едва се наканих да разбера как Медведев се отнася към всичко това — и ето че него го изведоха „с вещите“. По някои признаци би могло да се съди, че ще го освободят. С това се потвърждаваха първите слухове за сталинската амнистия, стигнали през това лято до нас, за амнистията на никого, за амнистията, след която дори под наровете не ставаше по-просторно.

Отправиха в етап моя съсед — стар шуцбундовец (на всички тези шуцбундовци, задъхващи се в консервативна Австрия, тук, в родината на световния пролетариат, през 1937 г. тръснаха по десетка, и по островите на Архипелага те намираха своя край). И до мен се настани мургав човек с черна като катран коса, с женствени очи — тъмни вишни, ала с едър разширен нос, загрозяващ лицето му до карикатура. Цяло денонощие лежахме един до друг в мълчание, едва през второто той намери повод да ме запита: „За какъв минавам според вас?“ Говореше свободно руски, правилно, но с акцент. Поколебах се: имаше нещо като че ли кавказко в него. Той се усмихна: „Лесно се пишех за грузинец. Наричаха ме Яша. Всички ми се смееха. Събирах профсъюзния членски внос.“ Огледах го. Наистина комична фигура: дребосък, непропорционално лице, беззлобна усмивка. И изведнъж той се напрегна, чертите му се изостриха, очите му се присвиха и като замах на черна сабя ме шибнаха думите:

— А аз съм разузнавач от румънския генерален щаб, лукотенант Владимиреску!

И ми разказа историята на своята „работа“ у нас в тила, по време на войната. Дали беше така, или не, но звучеше внушително.

В целия този мой дълъг арестантски летопис не ще срещнете повече нито един истински шпионин. За единадесет години затвор, лагери и заточение това беше единствената ми подобна среща, докато другите нямаха и такава. Нашите многотиражни комикси заблуждават младежта, че Съветските органи ловят само от този род хора.

Достатъчно бе да се огледа човек в оная черковна килия, за да разбере, че излавят преди всичко тъкмо тази младеж. Войната свършваше, можеха да си позволят разкоша да арестуват всеки, когото си набележат: повече не се налагаше да ги взимат войници. Разправят, че от 1944 до 1945 г. през Малая (областната) Лубянка била минала „демократическата партия“. Според мълвата в нея влизали петдесетина хлапаци със свой устав и членски книжки. Най-възрастният сред тях — ученик от 10-и клас в едно московско училище, им бил генерален секретар. В московските затвори през последната година на войната се мяркаха и студенти, срещах ги тук и там. И аз като че ли не бях стар, но те бяха още по-млади…

Колко незабелязано са израснали! Докато ние — аз, човекът, осъден заедно с мен, моите връстници, — воювахме четири години на фронта, тук е расло още едно поколение! Като че ли съвсем до неотдавна бяхме тъпкали паркета на университетските коридори със съзнанието, че сме най-младите и най-умните в страната и на земята!!! И изведнъж по плочките на тъмничните килии към нас пристъпват бледи надменни младоци и ние поразени научаваме, че най-младите и най-умните не сме вече ние — а те! Но това не ме обиждаше, още тогава бях готов с удоволствие да се посместя. Беше ми позната тяхната страст да спорят с всички, да знаят всичко. Позната ми беше гордостта им, че са си избрали достойна участ и че не съжаляват за това. В тръпките от ужас — потрепването на тъмничния ореол около самовлюбените и умни муцунки.

Месец по-рано в друга една бутирска полуболнична килия, още щом стъпих на пътеката й, още преди да съм видял място за себе си, пред мен се изпречи с предвкусване на разговор-спор, дори с молба за такъв, бледожълт младеж с нежно като на евреин лице, омотан, въпреки че бе лято, с парцалив прострелян войнишки шинел: тресеше го. Казваше се Борис Гамеров. Взе да ме разпитва, разговорът се плъзна отчасти по нашите биографии, отчасти по политиката. Не помня по какъв повод споменах за една от молитвите на вече покойния президент Рузвелт, публикувана в нашите вестници, и заключих като за нещо неоспоримо:

— Разбира се, това е лицемерие.

И изведнъж жълтеникавите вежди на младежа трепнаха, бледите му устни се напрегнаха, той сякаш се понадигна и попита:

— За-що? Защо не допускате, че един държавен деец може искрено да вярва в Бога?

Нищо повече не каза! Да оставим настрани какъв е Рузвелт, но от каква посока идва нападението, а? Да чуеш такива думи от роден през 1923 г.?… Можех да му отговоря с твърде уверени фрази, но по затворите увереността ми се бе вече разклатила, а главното: във всеки от нас отделно от убежденията живее някакво чисто чувство и то ми подсказваше, че сега съм изказал не свое убеждение, а нещо натрапено ми отстрани. И не съумях да му възразя. Само го попитах:

— А вие вярвате ли в Бога?

— Разбира се — отвърна ми спокойно той.

Разбирало ли се? Разбирало се… Да, комсомолската младост бързо се изпарява, изпарява се навсякъде. И НКГБ едно от първите го забелязва.

Въпреки младостта си Боря Гамеров вече не само беше воювал като сержант противотанкист на четиридесет и пет милиметровките „прощавай, родино!“, но и бе ранен в белите дробове, без да го излекуват докрай, от което бе започнал туберкулозен процес. Демобилизирали го като инвалид, след което постъпва в Биологическия факултет на МГУ — и така в него се преплитат две прежди: едната — от войниклъка, другата — от неглупавия и съвсем не мъртъв студентски живот в края на войната. Събират се в кръжок на размишляващите и разсъждаващите за бъдещето (макар че никой не им възлага такова нещо) — и ето че набитото око на Органите набелязва трима сред тях и ги излавя. Бащата на Гамеров е ликвидиран в затвора или е разстрелян през 1937 г. и синът бърза да поеме същия път. На следствието изразително казва на следователя няколко свои стихотворения. (Много съжалявам, че не съм запомнил нито едно и не мога вече да ги издиря, иначе бих ги приложил.)

В продължение на няколко месеца моят път се пресичаше с този и на трима младежи, съдени за едно и също нещо: в друга бутирска килия успях да видя Вячеслав Доброволски. След това в бутирската черква ме настигна и Георгий Ингал, най-големият от всички тях. Въпреки младостта си вече бе кандидатствувал за Съюза на писателите. Имаше много живо перо, пишеше в контрастни съпоставки, пред него при евентуално политическо смирение биха се открили ефектни и празни литературни пътища. Вече привършвал роман за Дебюси. Но първите успехи не прекъснали творческата му взискателност, на погребението на своя учител Юрий Тинянов държал реч, в която казал, че той е отровен — така си осигурява 8-годишна присъда.

Точно тогава ни завари и Гамеров и в очакване на Красная Пресня имах случая да се сблъскам с тяхната обща гледна точка. Това стълкновение бе трудно за мен. По онова време бях много прилежен в разбирането си за света, което не бе в състояние нито да признае новия факт, нито да оцени новото мнение, преди да намери за него етикет от готовия запас: или е колебаеща се дребнобуржоазна раздвоеност, или — войнствуващ нихилизъм на декласираната интелигенция. Не помня Ингал и Гамеров да са нападали пред мен Маркс, но помня как нападаха Лев Толстой — и то от коя посока! Толстой отрича църквата! — Но той не взема предвид нейната мистична и организираща роля! Той отхвърля библейското учение! — Но за най-новата наука в Библията няма противоречия, нито дори в първите й редове за сътворението на света. Отхвърля държавата! — Но без нея ще настъпи хаос! Проповядва сливане на умствения и физическия труд у човека! — Но това е безсмислена нивелировка на способностите му! И най-сетне, както можем да се убедим по Сталиновия произвол, историческата личност може да бъде всемогъща, а Толстой й се подиграва!

И преди затвора, и през годините в затвора дълго смятах, че Сталин е отклонил съдбоносно хода на съветската държавност. Но ето че Сталин умря кротко — и толкова ли чак се промени курсът на кораба? Единственият собствен, личен отпечатък, който той дава на събитията, са неговата унила тъпота, опърничавост, самовъзхваляване. А в останалото Сталин върви точно по указания от Ленин път и следва съветите на Троцки.

Момчетата ми рецитираха свои стихове и искаха в замяна мои, но аз още не бях написал нищо. Особено много декламираха те Пастернак, когото превъзнасяха. Някога бях чел „Животът — мой брат“ и не ми беше допаднал, бях решил, че стои далеч от простите човешки пътища. Но момчетата ми откриха последната реч на Шмит пред съда и тя ме прониза, до такава степен подхождаше за нас:

Живях години трийсет аз

с любов към края свиден и

снихождение от вас не чакам…

И да видя. Ето колко светло бяха настроени и Гамеров, и Ингал: не ни трябва вашето снизхождение! Нас не ни гнети лишаването ни от свобода, ние се гордеем с него! (Макар че кой е в състояние да не се измъчва от това? Младата жена на Ингал, няколко месеца след като го прибират, се отрича от него и го напуска. Гамеров пък покрай революционните си търсения не бе успял да си намери близка душа.) Нима не тук, между тъмничните стени, се открива великата истина? Тясна е килията, но нима животът на свобода не е още по-тесен? Нима нашият измъчен и измамен народ не лежи редом с нас под наровете и на пътеката?

За родния изстрадал кът

с врага ни бих се здраво

и за изминалия път

сега не съжалявам.

Младежта, затворена в тъмничните килии с политически присъди, никога не е средната младеж на страната, а винаги тази, която е отишла далеч напред. През ония години на цялата останала младеж предстоеше тепърва да се „разложи“, да се разочарова, да стане равнодушна, да обикне сладкия живот — и чак след това да започне може би мъчителното изкачване от тази уютна седловинка към новия връх — след двадесетина може би години? Но през 1945 г. младичките арестанти, осъдени по член 58–10, бяха прескочили цялата тази бъдеща пропаст на равнодушието с един скок — и бодро носеха своите глави — високо под секирата.

Вече осъдени, откъснати и самовглъбени, московските студенти съчиниха в бутирската черква песен и я пееха в настъпващия здрач с още неукрепналите си гласове:

Три пъти редим се на опашка

през деня за порция чорба,

а с иглата скришом, по апашки

всеки шие за из път торба.

 

Нас за себе си не ни и пука,

всички сме отдавна в кюпа май,

че едва ли ще ни върнат тука

от далечния сибирски край…

Боже мой, наистина ли всичко бяхме пропуснали да видим? Докато газехме глината на плацдармите, докато се прегъвахме в снарядните ями и навирвахме стереотръбите от храстите, тук е израсла и е поела пътя си още една младеж! И не натам ли е поела? Натам, закъдето ние не смеехме и да помислим? — бяхме възпитани по-различно.

Нашето поколение ще се върне, и като предаде оръжието си, и като подрънква с ордените си, ще разказва гордо бойни случки, а по-малките ни братя само ще направят гримаса: ех, вие, нескопосници!…

Бележки

[1] Буквално зъл дух, сатана (библ.). — Б.пр.

[2] Съкратено от Бутирска тюрма. — Б.пр.

[3] Не ще откликне, изчезнал е Костя Киула. Боя се, че не е между живите. — Б.а.

[4] Четвъртият спецотдел на Министерството на вътрешните работи се занимава с разработването на научни проблеми, за което използува квалифицирани работници. — Б.а.

[5] Загуби ли човек покой,

за миг уж побелявал.

Дали? Изминах пътя свой,

съвсем без бял да ставам.