Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (62) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Шеста глава
ИЗСЕЛНИЧЕСКОТО БЛАГОДЕНСТВИЕ

1. Пирони велосипедни — 1 кило.
2. Обуфки — 5
3. Поддухало за печка — 2
4. Чаши — 10
5. Котия за моливи — 1
6. Глобуз — 1
7. Кибрит — 50
8. Газени фенери — 2
9. Зъбна паста — 8 броя
10. Курабии — 34 кила
11. Водка — 156 бутилки от половин литър

Това е ведомостта за инвентаризацията и преоценката на всички налични стоки на универсалния магазин в аула Айдарлъ. Инспекторите и стоковедите на Кок-Терекската районна потребителска кооперация бяха съставили тази ведомост, а сега аз я прекарвах през сметачната машина и снижавах цената на една стока със 7,5 процента, на друга — с процент и половина. Цените падаха катастрофално и можеше да се очаква, че в началото на новата учебна година и „котията за моливи“, и „глобузът“ ще бъдат продадени, че гвоздеите ще си намерят мястото във велосипедите, и единствено голямото количество залежали курабии, вероятно още отпреди войната, клоняха към категорията на подлежащите за ликвидиране стоки. А водката, дори и да поскъпне, по-късно от 1 май няма да се задържи.

Намаляването на цените, което по Сталиновия замисъл бе обявено на 1 април и от което трудещите се печелеха еди колко си милиона рубли (цялата облага бе предварително изчислена и публикувана), ми се отрази болезнено.

Вече месец, прекаран в заточение, аз ядях лагерните си доходи от леярството „на стопанска сметка“ — в живота си на свобода се крепях на лагерните пари! — и непрекъснато ходех до отдела на народната просвета да разбера кога ще ме назначат. Но змиеподобната завеждаща престана да ме приема, двамата дебели инспектори намираха все по-малко време, за дами кажат нещо, а в края на месеца ми показаха резолюция на областния отдел на народната просвета, съгласно която училищата в Коктерекския район били изцяло попълнени с математици и нямало никаква възможност да ме назначат за учител.

През това време пишех пиеса (за контраразузнаването през 1945 г.), без да бъда подлаган ежедневно сутрин и вечер на обиск и без да трябва толкова често да унищожавам написаното както преди. С нищо друго не бях ангажиран и след лагера това много ми харесваше. Веднъж на ден ходех в „Чайната“ и там хапвах за две рубли гореща манджа — същата, с която пълнеха кофата и за арестантите в местния затвор. А долнокачествен черен хляб можеше да се купи свободно в магазина. Бях си купил вече картофи и дори парче сланина. Самичък си докарах на едно магаре клони от храсталаци за отопление и можех вече да си паля печката. Щастието ми беше почти пълно и бях решил: и да не ме вземат на работа, здраве да е, докато имам пари, ще пиша пиесата си, кога ще имам друг път такава свобода!

Внезапно един от комендантите ме привика на улицата с пръст. Поведе ме в районната потребителна кооперация, в кабинета на председателя, един дебел като бомба казах, и каза важно:

— Математик.

И що за чудо? Никой не взе да ме пита за какво съм лежал, нито ми дадоха да пиша автобиографията си и да попълвам анкети. Тутакси секретарката му, заточеница гъркиня — младо момиче, кинематографично красиво, начука с един пръст на пишещата машина заповед за назначаването ми като плановик-икономист със заплата 450 рубли на месец. Същия ден и със същата лекота, без всякакви анкетни проучвания, бяха назначени в потребителната кооперация още двама безработни заточеници: капитанът за далечно плаване Василенко и още неизвестният ми, твърде потайният Григорий Самойлович М-з. Василенко вече тичаше с проекта да дълбае дъното на река Чу (през летните месеци кравите я прегазваха) и да организира съобщителна връзка с катери. Той молеше комендатурата да го пусне да изследва коритото на реката. Съкурсникът му от морското училище и от двумачтовия кораб „Товаришч“ капитан Ман през тези дни екипираше „Об“ за Антарктида, а Василенко го караха да работи като магазинер в районната потребителна кооперация.

Но и тримата ни хвърлиха на щурм не в качеството ни на плановик, магазинер и счетоводител, а да преоценяваме стоките. През нощта срещу първи април районната потребителна кооперация всяка година изпадаше в агония и никога не и стигаха и не можеше да й стигат хората. Трябваше да се проверяват всички стоки (и да бъдат разкрити крадците продавачи, но не за да бъдат дадени под съд), да се преоценят и от сутринта търговията да започне по новите цени, много изгодни за трудещите се. А огромната пустиня на нашия район имаше железопътни линии и шосе — нула километри, и в разположените в затънтените краища магазини тези толкова изгодни за трудещите се цени никак не можеха да се осъществят по-рано от първи май. Така че през целия април всички тези магазини изобщо не работеха, докато в потребителната кооперация се сумираха и утвърждаваха ведомостите, докато успееха да ги доставят с камили. Но в самия районен център поне предмайската търговия не биваше да се проваля!

До нашето идване в потребителната кооперация си бяха блъскали главите над тази дейност петнадесетина души — щатни и нещатни. Чаршафите от лоша хартия на ведомостите лежаха по всички бюра и се чуваше само тракането на сметалата, на които опитните счетоводители и умножаваха, и деляха, плюс размяната на служебни престрелки. Мигом ни настаниха и нас на работа. Много бързо ми омръзна да умножавам и деля на хартия и помолих за сметачна машина. В районната организация не се намери нито една, а и никой не умееше да работи с такава, но някой си спомни, че бил виждал в шкафа на районното статистическо управление някаква машинка с цифри, само че и там никой не работел на нея. Позвъниха, отидоха за нея и я донесоха. Започнах да тракам и бързо да изпълвам листа с колонки. Титулярите счетоводители взеха да ме поглеждат накриво: няма ли да ги конкурирам?

А аз работех с машината и си мислех: колко бързо става зекът безочлив или, казано на литературен език, колко бързо растат човешките потребности. Недоволен съм, че са ме откъснали от пиесата, която пиша в тъмната тясна дупка; недоволен съм, че не ме назначиха в училището; недоволен съм, че ме заставиха насила… да върша какво? Да човъркам вкочанената земя? Да меся с крака глината за кирпича в ледената вода? Не, сложиха ме насила зад чистото бюро да въртя ръчката на сметачната машина и да вписвам цифрите в колонка. Ами че ако в началото на моя лагерен живот ми бяха предложили да изпълнявам тази блажена работа безплатно по 12 часа на ден в продължение на целия си престой там, бих ликувал! А сега ми плащат за тази работа 450 рубли, ще мога да си купувам по литър мляко всеки ден, но ето че не искам дори и да чуя — това ми е малко!

Така цяла седмица отиде по преоценяването (трябваше точно да се определя за всяка стока нейната група по общото намаление и още групата по оскъпяването за селото) и въпреки това нито един магазин не можеше да почне да търгува. Тогава тлъстият председател, най-първият безделник, ни събра всички в своя тържествен кабинет и каза:

— Ето какво. Последният извод на медицината е, че човек съвсем не се нуждае от осем часа сън. Абсолютно достатъчни са му и четири часа! Ето защо заповядвам: ще започвате работа в седем сутринта и ще свършвате в два през нощта, по един час за обяда и за вечерята.

Та ето я съдбата на заточениците, за която ме предупреждаваха, от такива заповеди се състои тя. Всички тук бяха заточеници и трепереха за мястото си; уволнят ли някого, дълго не ще си намери друга работа в Кок-Терек. И в края на краищата това не се прави лично за директора, това е за страната, просто трябва. И последният извод на медицината им се струва достатъчно сносен.

Ах, де да можех да стана сега и да се подиграя на този самодоволен глиган! Поне един от нас да си излее душата! Но това ще бъде чиста „антисъветска агитация“, призив към проваляне на едно толкова важно мероприятие. Така цял живот преминаваш от едно състояние в друго — ученик, студент, гражданин, войник, затворник, заточеник — и винаги началството ще разполага със солидна сила, и винаги ти ще трябва да превиваш гръб и да мълчиш.

Да беше казал — до десет вечерта, щях да се подчиня и да седя. Но той ни предлагаше безкръвен разстрел, а на мен — тук, на свобода — да престана да пиша! Само че толкова от мен, бъди проклет, да върви с теб по дяволите и това намаляване на цените. Лагерът ми подсказваше изхода: не да говоря против, а мълчаливо да действувам против. Изслушах покорно заедно с всички заповедта, а в пет привечер станах и си отидох. И се върнах в девет сутринта. Всичките ми колеги вече седяха, пресмятаха или си даваха вид, че смятат. Гледаха ме като някакво чудо. М-з скришом одобряваше постъпката ми, но самият не се бе решил да я последва. Той тайно ми предаде, че предишната вечер председателят си драл гърлото над моето бюро, че щял да ме натири в пустинята на сто километра оттук.

Честно казано, това ме постресна. Естествено, МВР можеше да постъпи както му хрумне. И би ме натирило! И на сто километра оттук, и не бих и сънувал дори този районен център повече! Но аз бях щастливец: бях попаднал на Архипелага след края на войната, тоест след като най-смъртоносният период бе отминал; и сега бях пристигнал на заточение след смъртта на Сталин. За изтеклия месец от това събитие и до нашата комендатура все нещо беше стигнало.

Незабелязано бе започнало ново време — най-меките три години в историята на Архипелага.

Председателят не ме повика, а и сам не се появи. След като прекарах работния ден със свежи сили сред заспиващите на място и грешащите, реших отново да си тръгна в пет следобед. Да става каквото ще, само да е по скоро.

Неведнъж в живота бях забелязвал, че много нещо може да пожертвуваш, но не и основното. Не пожертвувах тази пиеса, която бях започнал да обмислям още в каторжните условия на Спецлагера, и ето че сега победих. Всички работиха цяла седмица през нощите и свикнаха да виждат бюрото ми празно. И председателят, когато ме срещаше в коридора, извръщаше очи.

Но тъй и не дочаках да видя организирана селската кооперация в Казахстан. Внезапно в районната потребителна кооперация се появи младият завуч на училището, казах. До моята поява той е бил единственият завършил университет в Кок-Терек и много се гордееше с това. Моята поява обаче не бе породила завист у него. Дали искаше да повиши нивото на училището преди първия му випуск, или да направи напук на змията, завеждаща образователния отдел, но ми предложи: „Донесете ми бързо дипломата си!“ Хукнах да търча като хлапак и му я занесох. Той я пъхна в джоба си и замина в Джамбул на профсъюзна конференция. След три дни се върна и сложи пред мен извлечение от заповедта на областния образователен отдел. Същият този подпис, който през март безочливо удостоверяваше, че училищата в района са изцяло комплектовани, този път потвърждаваше назначаването ми през април като математик и физик в двата завършващи класа три седмици преди зрелостните им изпити! (Завучът рискуваше. Не в политическия смисъл, от което се страхуваше, а да не би да бях забравил математиката през годините, прекарани в лагера. В деня на писмения изпит по геометрия и тригонометрия той не ме остави да отпечатам плика пред учениците, а заведе всички преподаватели в директорския кабинет и застана зад рамото ми, докато решавах задачите. Съвпадането на отговора го доведе, а и останалите математици, до празнично състояние. Колко лесно бе тук да се прославиш като Декарт! Не знаех още, че всяка година по време на изпитите в седмите класове току звънели от аулите в района: задачата не излиза, условието е неправилно! Самите тези преподаватели бяха завършили едва по седем класа…)

Да разправям ли за моето щастие да вляза в клас и да взема тебешира? Ето кой бе денят на моето освобождение, възвръщането на моето гражданство. Останалото, от което се състоеше моето заточение, повече и не забелязвах.

Докато бях в Екибастуз, често нашата колона минаваше покрай тамошното училище. Поглеждах като недостъпен рай припкането на дечицата в двора, светлите рокли на учителките, а дрезгавият звънец пред входа направо пробождаше сърцето ми. Така бях зажаднял след безпросветните тъмнични години, след общите работи в лагера! Такова върховно, разкъсващо сърцето щастие ми се струваше: в същата тази екибастузка безплодна дупка да остана да живея като заточеник, но по този звънец да вляза с дневника в клас и с тайнствен вид, откриващ необичайното, да започна урока. (В това влечение се криеше, естествено, преподавателски дар, но навярно и частица от изгладнелия инстинкт за самоутвърждение — контраст между дългогодишното робско унижение и никому ненужните способности.)

Но вторачил се в живота на Архипелага и държавата, бях пропуснал най-простото: че за годините през и след войната нашето, училище бе умряло, него вече го няма, а е останала само една натруфена фасада и празни фрази. Училището е умряло и в столицата, и в казашката станица. Когато духовната СМЪРТ плъзне по страната като отровен газ, кои, ако не децата, ако не училището. първи ще се задушат?

Това обаче ни стана ясно години по-късно, когато се върнах от страната на моето заточение в руската метрополия. А в Кок-Терек дори не се досещах — мъртва беше провежданата линия на мракобесие, но заточените деца бяха още живи, още незадушени.

Това бяха особени деца. Растяха със съзнанието за онеправданото си положение. На педагогическите съвети и други празно-думни съвещания за тях и на тях се втълпяваше, че те са съветски деца, че растат за комунизма и че само временно са ограничени в правото си да напускат своя район, единствено това. Но те, всяко от тях, усещаха своя нашийник от най първите стъпки на детството си, откакто се помнеха. Целият интересен, разнообразен, клокочещ от живот свят (по илюстрованите списания, по киното) бе недостъпен за тях и дори като войници в армията на момчетата не предстоеше да попаднат там. Много слаба, много рядка бе надеждата да получиш разрешение от комендатурата да заминеш в града, да бъдеш допуснат там до изпити, че и да бъдеш приет в института, че и благополучно да го завършиш. И така, всичко, което можеха да научат за вечния широк свят, беше в училището, което дълги години си оставаше за тях първото и последното им образование. При това поради оскъдния живот в пустинята те бяха пощадени от всичко, което можеше да ги разсее и развлече и което толкова зле се отразява върху градската младеж на XX век от Ню Йорк до Алма-Ата. Там, в метрополията, децата вече са отвикнали да учат, загубили са вкус към учението, за тях то е като отбиване на някаква повинност, място, към което да се числят, докато навършат определена възраст. А за нашите изселени деца, стига добре да им се преподава, това бе единственото важно нещо в живота, то бе всичко. Те попиваха жадно всичко, за да се издигнат сякаш над второсортната си участ и да се изравнят с първосортните деца. Единствено в пълноценното учение те можеха да заситят своето самолюбие.

(Не, още в изборните училищни длъжности, в комсомола, а след навършване на 18-годишна възраст — в гласуването, във всеобщите избори. Толкова им се искаше, горките, да имат макар и илюзията за равноправие. Мнозина от тях влизаха с гордост в комсомола, правеха искрено политически съобщения на петминутките. На една млада немкиня, Виктория Нус, постъпила в двегодишния учителски институт, се опитвах да внуша мисълта, че трябва да се гордее с положението си на заточена, а не да се срамува. Къде ти! Тя ме изгледа като безумен. Е, имаше и такива, които не се натискаха за комсомола — тях ги вкарваха насила: разрешено ти е, а не постъпваш, как така? И в Кок-Терек някои момиченца, немкинчета, тайни баптистки, бяха принудени да влязат в комсомола, за да не прогонят семействата им по навътре в пустинята. О, вие, съблазнители на невръстните! Да ви вържат по един воденичен камък на врата…)

Дотук говорих за „руските“ класове в коктерекското училище (всъщност русначета там почти нямаше, а повечето бяха немци, гърци, корейци, малко кюрди и чеченци, малко украинци от преселените тук семейства в началото на века, както и казахи от семействата на „отговорните работници“ — те учеха децата си на руски). Мнозинството от казахските деца съставяха „казахските“ класове. Това бяха наистина дивачета, повечето (ако не са вече покварени от чиновничеството в семействата им) много прями, искрени, с коренна представа за доброто и лошото, преди да бъдат осакатени от фалшивото и високомерно преподаване. А почти цялото преподаване на казахски език бе разширено възпроизводство на невежеството: отначало криво-ляво първото поколение се докопва с триста мъки до дипломи и недоучено, се пръсва с голямо самочувствие да преподава на подрастващите, а на казахските момичета пишеха „среден“, оставяха ги да завършат училищата и педагогическите институти при най-безпросветно и пълно незнание. И когато пред тези първобитни деца изведнъж проблясва истинското учение, те го попиват не само с ушите си, но и с устата.

При такова детско възприятие аз можах да се увлека в Кок-Терек всеотдайно от преподаването и три години (а бих могъл навярно и дълги още години) бях щастлив дори само от това. На мен не ми стигаше учебната програма, за да поправя и запълня неполученото преди това от децата, затова им назначавах вечерни допълнителни занятия, кръжоци, извънучилищни занимания, астрономически наблюдения и те се отзоваваха с такава задружност и увлечение, с каквато не ходеха и на кино. Получих също и класно ръководство, при това в чисто казахски клас, но и то почти ми харесваше.

Всичко светло обаче оставаше в рамките на класната стая до звънеца. В учителската или директорската стая и в районния образователен отдел тегнеше обичайната общодържавна досада, че и отровена от заточеническата запокитеност на страната. Сред преподавателите имаше и преди мен немци и административно изселени. Положението на всички ни бе потискащо: не се пропускаше случаят да ни напомнят, че сме допуснати до преподаването по милост и винаги могат да ни лишат от нея. Заточените учители повече от всички останали (също впрочем зависими) трепереха да не разгневят високопоставените районни началници с недостатъчно високи оценки за техните деца. Трепереха да не разгневят и дирекцията с недостатъчно високата обща успеваемост и завишаваха оценките, като по такъв начин също спомагаха за общоказахското разширено възпроизводство на невежеството. Но освен това върху заточените учители (и върху младите казахски) лежаха повинности и изнудвания: удържаха им по четвърт от заплатата неизвестно за каква цел; изведнъж директорът (Берденов) ще обяви, че малолетната му дъщеря има рожден ден, и преподавателите трябва да събират по 50 рубли за подарък; или пък ще повикат ту един, ту друг в кабинета на директора или на завеждащата районния отдел на образованието, за да му поискат „на заем“ 300 — 500 рубли. (А впрочем това са общи черти на тамошния стил, пък и на целия строй. Учениците казахи също биваха изнудвани за зрелостната вечер да подарят по половин или цял овен и тогава им се осигуряваше атестата, макар и при пълно незнание; зрелостната вечер се превръщаше в голямо пиянство на районния партиен актив.) Плюс всичко друго цялото районно началство учеше някъде задочно, а всички писмени контролни работи, които се искаха от тях, те възлагаха за изпълнение на учителите от нашето училище. (Това се предаваше по бейски, чрез завучите, и робите учители дори не биваха удостоявани да видят своите задочници.)

Не знам дали да не вкарам врата си в тези хамути, не ми помогна моята твърдост, основаваща се на „незаменимостта“ ми, която пролича незабавно, или смекчаващата се епоха. Само при справедливи оценки учениците ми можеха да учат с желание и аз се съобразявах с това, без да се плаша от секретарите на районния комитет. Не плащах и рушвети, нито пък давах „на заем“ на началството (змията, завеждаща на отдела, има наглостта да ми иска), достатъчно беше, че всяка година през май обедняващата държава ни одираше по една месечна заплата (това предимство на гражданите на свобода да се бръкват в джоба за поредния държавен заем, отнето ни в лагера, този път заточението ни го възстановяваше). Но с това приключваше и моята принципност.

Колегата ми, преподавателят по биология и химия Георгий Степанович Митрович, отбил на Колима десетка по КРТД, вече възрастен болен сърбин, се бореше неуморно за местната справедливост в Кок-Терек. Уволнен от районния поземлен отдел, но приет в училище, той пренесе своите усилия в него. В Кок-Терек на всяка крачка цареше беззаконие, усложнено от невежеството, дивашкото самодоволство и благодушната връзка между родовете. Това беззаконие бе жилаво, равнодушно, непробиваемо, но Митрович самоотвержено и безкористно се бореше с него (вярно, че с Ленин на уста), разобличаваше на педагогическите съвети, на районните училищни съвещания, проваляше на изпитите незнаещите чиновници екстернанти и зрелостници „срещу даден овен“, пишеше жалби до областта, в Алма-Ата, и пращаше телеграми до Хрушчов (в негова подкрепа се събираха по 70 родителски подписа, а телеграмата се пращаше от съседния район, у нас биха я спрели). Той настояваше за проверки, за инспектори, те пристигаха и се обръщаха срещу него, но той отново пишеше, критикуваха го на специални педагогически съвети, обвиняваха го и в антисьветска пропаганда пред децата (на косъм от ареста!) и пак така сериозно заради грубо отношение с козите, изгризващи разсадите на пионерите, го изключваха, възстановяваха, той се бореше да получи компенсация за принудителното си отсъствие, преместваха го в друго училище, той не заминаваше за там, отново го изключваха, а той продължаваше славно да воюва! И ако при това се бях присъединил към него и аз, здравата бихме могли да им дадем да се разберат.

Ала аз ни най-малко не му помагах. Аз пазех мълчание. Измъквах се от решаващите гласувания (за да не бъда и против него), измъквах се за някой кръжок, за консултация. По този начин не пречех на партийните екстернанти да получават тройки: самите са власт — да мамят собствената си власт. Аз преследвах своята си задача: пишех ли, пишех. Щадях се за друга, по-сетнешна борба. Но въпросът стоеше и по-широко: права ли беше, нужна ли беше борбата на Митрович?

Борбата му бе явно безнадеждна, това тесто не се поддаваше на омесване. И дори напълно да победеше, това не би могло да оправи строя, цялата система. Едно-единствено размито светло петънце би проблеснало за малко на едно ограничено място, за да бъде погълнато от сивотата. Цялата му възможна победа не би си струвала новия му арест, който може да получи за разплата (само хрушчовското време можа да спаси Митрович от арестуване). Безнадеждна беше борбата му, но напълно човечно възмущението му от несправедливостта, макар и от вероятността за собствената му гибел! Тази борба бе обречена на поражение, но не можеше да бъде наречена безполезна. Ако не бяхме всички толкова благоразумни, ако не бяхме хленчили един пред друг „не ще помогне, безполезно е!“, нашата страна щеше да е съвсем друга! А Митрович не беше гражданин, той беше заточеник, но от блясъка на очите му се побояваха и районните власти.

Побояващи се или не, но настъпваше светлият ден на изборите — изборите на любимата народна власт — и се уеднаквявахме: непримиримият борец Митрович (какво струваше след всичко това борбата му?) и колебливият аз, и още по-потайният, а на вид най-отстъпчивият от всички ни Григорий С. М-з: и тримата, прикривайки мъчителното си отвращение, отивахме на тази празнична гавра. Да гласуват се разрешаваше почти на всички заточеници, толкова евтина им беше цената, и дори лишените от права се намираха в списъците, че ги и подканяха да бързат. Ние пък в Кок-Терек нямахме дори кабинки за гласуването, съвсем встрани стоеше една будка с надигната завеска, но и тя оставаше пренебрегната, неловко беше да се запътиш към нея. Изборите се заключаваха в това по-бързо да отнесеш бюлетината до урната и да я пуснеш. Ако някой се спреше и вземеше да чете внимателно фамилните имена на кандидатите, това вече изглеждаше подозрително: нима партийните органи не знаят кого да издигат, защо е необходимо да се чете?… След тази процедура всички получаваха законното право да идат и да пийнат (винаги по избори заплатата или авансът се даваха предварително). Облечени с празничните си дрехи, всички (включително и заточениците) се поздравяваха тържествено на улицата, честитяха си празника

О, колко пъти още ще поменеш с добра дума лагера, където нямаше тази подигравка с избори!

Веднъж в Кок-Терек избирахме един казах за народен съдия — то се знае, единодушно. Както винаги всички се поздравяваха за празника. Но след няколко месеца срещу същия съдия се заведе дело от района, в който бе съдийствувал преди това (също и там избран единодушно). Стана ясно, че и при нас бе успял да задигне доста много от подкупи. Уви, наложи се да бъде свален и да се насрочат нови частични избори. За кандидат бе издигнат отново някакъв новопристигнал, никому неизвестен казах. И в неделния ден всички, издокарани с най-хубавите си дрехи, гласуваха единодушно от сутринта, и отново на улицата с щастливи лица, без искрица хумор се поздравяваха помежду си… за празника.

В каторжния лагер се смеехме поне открито над тези палячовщини, ала в заточение трудно можеше да си намериш компания за такова нещо: животът ти там е като на никога неосъжданите и първото най-лошо, възприето от тях, е потайността. М-з бе един от малцината, с които си позволявах да разговарям на такива темички.

Бяха го изпратили при нас от Джезказган, при това без стотинка в джоба, парите му се бавеха някъде по пътя. Това, естествено, ни най-малко не тревожеше комендатурата — него просто го бяха отчислили от тъмничното снабдяване и оставили на улиците в Кок-Терек: ако щеш, кради, ако щеш, пукни. Можах тогава да му дам десет рубли на заем и завинаги ми остана благодарен, дълго ми напомняше как съм го бил спасил. В него имаше една устойчива черта — да помни доброто. Но и злото също. (Така помнеше той злото, причинено на Худаев — същото чеченско момче, едва нестанало жертва на кървавото отмъщение. Всичко в този живот се обръща: оцелелият Худаев изведнъж несправедливо и жестоко си бе разчистил сметките със сина на М-з.)

В положението си на заточеник й без професия М-з не можеше да си намери прилична работа в Кок-Терек. Да стане лаборант в училището бе най-доброто, на което можеше да се разчита, и затова той много трепереше за тази си работа. Но длъжността му предполагаше да бъде в услуга на всички, никого да не нагрубява, с нищо да не се проявява. И той не се проявяваше, запазваше непроницаемостта си под външната любезност и дори едно толкова оправдано любопитство как така на петдесетгодишна възраст е могъл да остане без професия, оставаше без отговор. Успяхме някак да се сближим с него, нямахме нито едно неразбирателство, а напротив, взаимно си помагахме и имахме еднакви лагерни реакции и изрази. И след дълго прикриване от него накрая можах да науча външните и вътрешните обстоятелства около неговата история, всъщност доста поучителна.

Преди войната бил секретар на районния комитет на партията в Ж*, през войната е назначен за началник на шифровъчния отдел на дивизия. Винаги е бил високопоставена, важна персона и не е познавал и най-малката човешка мъка. Но през 1942 г. по вина на шифровъчния отдел един полк от тяхната дивизия не получава навреме заповед за отстъпление. Трябвало е това да се коригира бързо, но така се случва, че всички подчинени на М-з са се разотишли, и генералът изпраща самия М-з там, на предната линия, във вече затварящите се около полка клещи: да им заповяда да отстъпят! Да ги спаси! М-з тръгва на кон, обзет от страх да не загине, по пътя попада в толкова опасна ситуация, че решава по-нататък да не продължи и дори не бил сигурен ще остане ли в момента жив. Той съзнателно не продължава пътя си — изоставя, предава полка, слиза от коня, прегръща едно дърво (или се крие от снарядните парчета зад него) и… дава клетва пред Йехова, че стига само да остане жив, ще бъде ревностен вярващ и ще изпълнява точно светия закон. И всичко завършва благополучно: полкът загива или попада в плен, а М-з оцелява, получава 10 години лагер по 58-и член, отбива присъдата си и ето го сега с мен в Кок-Терек. И колко непреклонно само изпълняваше дадения обет! Нищо в гърдите и главата му не беше останало от партийното членство. Само с цената на измамата жена му можеше да го нахрани със забранената от юдейската религия безлюспеста риба. През съботните дни не можеше да не идва на работа, но гледаше да не върши нищо. У дома си изпълняваше сурово всички обреди и се молеше — с оглед на съветската неизбежност — тайно.

Естествено, че почти на никого не беше разкрил тази история.

А на мен тя ми изглежда твърде проста. Простото тук е това, с което най-малко е прието да се съгласяват у нас: че онова, което ни крепи в живота, е религиозното съзнание, а не партийно-идеологическото.

Как да погледнем на въпроса? По всички наказателни и военни закони и по законите на честта, по патриотичните и комунистическите закони този човек бе достоен да не живее повече, бе достоен за презрение — да погуби цял полк заради собственото си спасение, да не говорим вече, че в онзи момент в него не се била на-събрала достатъчно омраза към най-страшния враг на евреите за всички времена.

Ала ето по какви още по висши закони М-з би могъл да откликне: а не започват ли всички ваши войни поради слабоумието на главните политици? Нима Хитлер не нахлу в Русия поради слабоумието си и поради слабоумието на Сталин, на Чембърлейн? А сега изпращате мене на смърт? Да не би вие да сте ме създали на този свят?

Ще ми възразят: той (но все пак и хората от споменатия полк!) е трябвало да заяви това още във военния комисариат, когато са му навличали красивия мундир, а не когато е прегръщал дървото. Логически не се наемам да го защитавам, логически би трябвало да го мразя или да го презирам, или да изпитвам погнуса при ръкостискане с него.

Но нищо такова не изпитвах към него. Дали защото не бях от онзи полк и не можех да се видя в онази обстановка? Или защото се досещах, че съдбата на полка е зависела и от още стотици неща? Или защото никога не можах да видя М-з надменен, а само повален? Ежедневно се ръкувахме сърдечно с него и нито веднъж не видях в това нещо, от което да се срамувам.

Как ли не се огъва понякога човек в живота! И как се променя като нов и за себе си, и за другите. И ето един от тези, изцяло променилите се — ние по заповед, по закона, по увлечение, по заслепление с готовност и с радост замерваме с камъни.

Но достатъчно е камъкът да изпадне от ръката ти… Но достатъчно е сам да се окажеш в огромна беда и тогава у теб ще се роди нов поглед върху нещата. Върху вината. Върху виновния. Върху него и върху самия теб.

 

В тази вече толкова дебела книга много пъти бяха изказвани прошки. И ми възразяват удивено и негодуващо: къде е пределът? Как така всички да простим?

А аз и не съм за прощаване на всички. А само за падналите. Когато идолът се възкачва на командната си височина и с властнически смръщено чело безчувствено и самодоволно осакатява живота ни — дайте ми по-тежък камък! Хайде да грабнем някое дърво десетина едновременно и да го повалим!

Но в момента, в който той бъде повален, в който той падне и от удара в земята по лицето му премине първата бръчка на осъзнаването, зарежете вашите камъни!

Той сам се връща в човечеството.

Не го лишавайте от този божествен път.

* * *

На фона на описаните по горе места за заточение нашето коктерекско, както и всяко южноказахстанско и киргизко, би трябвало да се признае за привилегировано. Изтърсиха ни тук в приспособени за живеене селища, тоест има вода и не е чак толкова безплодна почвата (в долината Чу, в Курдайския район, дори щедро плодородна). Мнозина можаха да попаднат в градове (Джамбул, Чимкент, Талас, дори Алма-Ата и Фрунзе) и тяхното безправие не се отличаваше чак толкоз от правата на останалите граждани. В тези градове хранителните продукти не бяха скъпи и лесно се намираше работа, особено в индустриалните населени пунктове, поради равнодушието на местното население към промишлеността, занаятите и интелектуалните професии. Но не всички от попадналите и в селските местности не толкова сурово ги натикваха в колхозите. В нашия Кок-Терек имаше четири хиляди души, в мнозинството си заточеници, но в колхоза влизаха само казахските квартали. На всички останали се удаваше или да работят в МТС, или да се водят някъде, макар и срещу нищожна заплата, а се препитаваха от двата декара и половина поливна зеленчукова градина, от кравата, свинете и овцете. Характерно е, че група западни украинци, които живееха при нас (административно изселени след излежаването на петгодишни лагерни присъди) и работещи при тежки условия в производството на тухли в местната строителна кантора, намираха живота си върху тукашната глинеста, изгаряща при рядкото поливане, но затова пък без-колхозна земя до такава степен по за предпочитане от колхозния живот в любимата цветуща Украйна, че когато ги освободиха, всички останаха тук завинаги.

А и чекистите в Кок-Терек бяха лениви — спасителен частен случай на общоказахския мързел. Сред нас имаше и куки, ала ние не ги забелязвахме и не страдахме от тях.

Ала главната причина за тяхното бездействие и за смекчаващия се режим беше настъпването на Хрушчовата епоха. С отслабващи от многостепенната предавка тласъци и колебания тя достигаше и до нас.

Отначало измамнически — с „ворошиловската“ амнистия (така я бе нарекъл Архипелагът, макар да я беше обявила Семибоярщината). Сталиновото издевателство над политическите на 7 юли 1945 г. се бе оказало забравен урок. Както и в лагерите, в заточение непрекъснато намираха благодатна почва шушуканите партенки за амнистия. Поразителна е тази способност към тъпа вяра! Н. Н. Грекова например след 15 години митарства, повторница, държеше върху кирпичената стена на своята къщурка портрета на ясноокия Ворошилов и вярваше, че чудото ще дойде от него. Какво пък, чудото дойде! И тъкмо с подписа на Ворошилов правителството ни се надсмя още веднъж — на 27 март 1953 г.

Всъщност не бе възможно да се съчини външно разумно оправдание защо тъкмо през март 1953 г. в покрусената от скръб страна покрусените от скръб управляващи трябваше да пуснат на свобода престъпниците, освен ако бяха прозрели тленността на битието. След като погребаха Сталин, те се домогваха до популярност и обясняваха: „във връзка с изкоренената престъпност в нашата страна“. (Но кой в такъв случай лежи? В такъв случай няма кого да освобождават!) Но след като си оставаха все със същите Сталинови наочници и мислеха по робски все в същата насока, те дадоха амнистия на измета и бандитите, а на политическите по Петдесет и осми член само на тези „до пет години включително“. Един страничен човек, изхождащ от нравите на всяка порядъчна държава, би могъл да помисли, че „до пет години“ ще рече, че три четвърти от политическите ще се приберат по домовете си. А всъщност само 1-2 процента от нас имаха такава детска присъда. (Затова пък криминалните налетяха като скакалци върху местните жители и само дето скоро след това и с огромни усилия милицията трябваше да прибира наново амнистираните бандити в същата кошара.)

Интересно бе посрещната амнистията в нашето заточение. Тъкмо при нас се намираха тези, които бяха успели навремето да отбият детската си петгодишна присъда, но не ги бяха пуснали да се приберат вкъщи, а без съд ги бяха отпратили на заточение. В Кок-Терек имаше такива самотни бабички и старчета от Украйна и Новгородско — най-кроткият и нещастен народ. Те много се оживиха след амнистията в очакване да ги пуснат да се приберат вкъщи. Но след месец-два дойде обичайното твърдо разяснение: тъй като заточението им (допълнително, определено без съд) не е петгодишно, а вечно, петгодишната им съдебна присъда, породила това заточение, няма нищо общо с тази амнистия, така че не ги лови… А Тоня Казачук пристига като напълно свободна от Украйна при заточения си мъж и я записват за еднообразие като преселена заточеничка. След обявяването на амнистията тя се понася в комендатурата, но там разумно й възразяват: ами че вие не сте осъдена като мъжа си на 5 години, при вас изобщо няма определена присъда, така че амнистията не се отнася до вас.

Драконт, Солон и Юстиниан с техните законодателства ряпа да ядат!…

Така никой нищо не получи от амнистията. Но с течение на времето през следващите месеци, особено след падането на Берия, незабелязано, не тъй широкогласно в местата на заточение започваха да настъпват истински смекчавания. Позволиха на онези с петгодишните присъди да се приберат по домовете си. Започнаха да допускат в близките институти постъпването и на децата на заточениците. На работата престанаха да те сочат: „Ти си заточеник!“ Взеха да се отнасят някак по-меко. Заточениците започнаха да ги издигат на по-отговорни длъжности.

Масите в комендатурата започнаха да пустеят. „А комендантът, дето работеше тук, къде е?“ — „А той повече не работи при нас.“ Силно оредяваше и се съкращаваше щатът. Обръщението към нас ставаше все по-поносимо. Нерушимото разписване в комендатурата престана да бъде толкова ненарушимо. „Който не се е явил до обяд — дадено, до следващия път!“ Ту една, ту друга нация си възвръщаше някои от правата. Пътуването из района стана свободно, по свободно беше и пътуването до съседните области. Все по-упорити ставаха слуховете: „Ще ни пуснат вкъщи, ще ни пуснат!“ И наистина пуснаха туркменците (заточени заради плен). Сетне и кюрдите. Започнаха да се продават къщи, цената им взе да се вдига.

Пуснаха и неколцина старци от административно изселените: някъде там в Москва някой бе ходатайствувал за тях и ето че са вече реабилитирани. Вълнението обхващаше всички, хвърляше ги в жар: нима и ние ще се измъкнем? Нима и ние?…

Смешно. Като че ли този режим е в състояние да стане по-добър. Лагерът ме беше научил да не вярвам за нищо на света! А и нямах особена нужда да вярвам: там, в голямата метрополия, не ме чакаха нито роднини, нито близки. А тук, на заточение, изпитвах почти щастие. Просто никога, струва ми се, не бях живял толкова добре.

Наистина през първата година на заточението ме душеше смъртоносна болест, съюзила се сякаш с тъмничарите ми. И цяла година никой в Кок-Терек не можа да определи що за болест е това. Докато водех уроците в училище, едва се държах; малко спях и лошо се хранех. Всичко съчинено преди това в лагера и съхранявано в паметта ми плюс новото, вече в заточение, бях принуден да запиша на бърза ръка и да го заровя в земята. (Няма да забравя никога нощта преди заминаването ми за Ташкент, последната нощ на 1953 г.: тук свършваше, струваше ми се, и животът ми, и цялата моя литература. Доста за кратко бе всичко.)

Обаче болестта ме пощади. И започнаха две години от моето наистина Прекрасно Заточение, единствено от това измъчвано, от тази жертва омрачавано, че не смеех да се женя: не виждах жена, на която можех да поверя своята самота, своето писане, своите спотаени проекти. Но през всичките дни живеех в несекващо блажено, приповдигнато състояние, без да забелязвам някакво ограничаване на свободата си. В училището имах толкова часове, колкото исках да имам, и в двете смени и непрекъснато се чувствувах щастлив от тези уроци, те никак не ме уморяваха, нито един от тях не протичаше мудно. И всеки ден оставаше поне час за писане. Този час не се нуждаеше от никаква душевна нагласа: трябваше само да седна и редовете сами се изнизваха под перото ми. А през неделните дни, когато не ни извеждаха на полето да вадим колхозното цвекло, пишех от сутрин до вечер! Там започнах и роман (арестуван 10 години по-късно) и имах пред себе си още дълго време за писане. А все едно ще ме печатат едва след смъртта ми.

Събрах пари и ето че си купих отделна глинена къщурка, поръчах си солидна писалищна маса, но продължих да спя върху празните сандъци. Купих си освен това радиоапарат с къси вълни, вечер спусках пердето на прозореца и долепвах ухо до апарата, за да хвана през водопадите от заглушаващи шумове забранената, но желана информация и по мисловен път възстановявах недочутото.

Толкова ни бяха измъчили празните дивотии за изминалите десетилетия, че се чувствувахме зажаднели и за най-малкото парченце от разкъсаната истина! А тази работа съвсем не си струваше загубеното време: инфантилният Запад вече не можеше да обогати нас, отгледаните от Архипелага, нито с мъдрост, нито с непоколебимост.

Къщурката ми се намираше в най-източния край на селището. Оттатък портичката пред къщата виждах само прокараната там напоителна вада и степта, и всяка сутрин — изгрева. Щом само духнеше ветрец от степта, и дробовете ми не можеха да му се надишат. На мръкване и през черните и лунни нощи се разхождах самичък и ненаситно дишах. На стотина метра около мен нямаше жилища нито отляво, нито отдясно, нито отзад.

Напълно се бях примирил, че ще живея тук, е, ако не „вечно“, то поне двадесетина години (не вярвах в по-раншното настъпване на общата свобода и бях сбъркал съвсем малко). Вече никъде като че ли не ме теглеше (макар сърцето ми и да замираше при вида на картата на Средна Русия). Възприемах целия свят не като външен, не като мамещ, а като изживян целия вътре в мен и цялата задача се свеждаше до това да го описвам.

Преливах от желание да грабна молива.

Кутузов, приятел на Радишчев, му пише до заточението: „Тежко ми е да ти го казвам, приятелю, но… твоето положение има своите предимства. Откъснат от всички човеци, отчужден от всички заслепяващи ни предмети, толкова по сполучливо ще можеш да странствуваш… в самия себе си; хладнокръвно можеш да се самонаблюдаваш и следователно с по-малко пристрастие да съдиш за нещата, на които преди си гледал през покривалото на честолюбието и светската суета. Може би ще видиш много неща в съвършено друг вид.“

Напълно вярно. И като ценях тази пречистена гледна точка, напълно осъзнато ценях и своето заточение.

А заточениците все повече се раздвижваха и вълнуваха. Комендатурата бе станала просто приветлива и продължаваше да съкращава състава си. За бягство се полагаха вече само 5 години лагерен режим, но и тях дори не ги даваха. Една, втора, трета нация преставаха да се регистрират, по-късно получаваха право да си заминат. Радостта и надеждата смутиха покоя на нашето заточение.

Изведнъж съвсем неочаквано последва още една амнистия — „Аденауеровата“ от септември 1955 г. Преди това Аденаеур бе идвал в Москва и издействувал от Хрушчов освобождаването на всички немци. Никита заповядва да ги освободят, но се сещат, че се получава глупост: освобождават немците, а техните руски съучастници остават да лежат с двадесетгодишни присъди. Но тъй като това бяха все полицаи, отговорни служители при немците и власовци, не бе много удобно да се дава голяма публичност на тази амнистия. А беше и в сила общият закон на нашата информация: за нищожното да се вдига врява, а за важното — между другото. И ето че най-внушителната от всички политически амнистии след Октомври бе дадена в „никакъв“ ден, на 9 септември, без тържествено обявяване, напечатано за нея само във вестник „Известия“, и то на една от вътрешните му страници, без никакъв коментар, без нито една статия.

Е, как да не се развълнува човек? Прочетох: „За амнистирането на лицата, сътрудничили на немците“. Как така, а мен? Излиза, че за мен не се отнася: аз неотлъчно бях служил в Червената армия. Е, вървете по дяволите, и тук ми е добре. А ето че и моят приятел Л. З. Копелев ми пише от Москва: като се позовавал на тази амнистия, успял да си издействува от милицията временно пребиваване в столицата. Но скоро го повикали: „Какво ни баламосвате? Ами че вие не сте сътрудничили на немците!“ — „Не.“ — „Значи сте служили в съветската армия?“ — „Да.“ — „Тогава до двадесет и четири часа да сте се измели от Москва!“ Той, разбира се, останал и: „Ох, как потискащо е след десет вечерта, при всяко позвъняване на вратата — значи идват за мен!“

И аз се радвах: а на мен ми е толкова добре тук! Скривам ръкописите си (всяка вечер ги скривах) и спя като херувим.

От своята чиста пустиня си представях гъмжащата, суетна и надута столица и ни най-малко не ме теглеше към нея.

А московските ми приятели настояваха: „Какво си си наумил да седиш там?… Искай преразглеждане на делото си! Вече на мнозина ги преразглеждат!“

Защо?… Тук мога с часове да наблюдавам как мравките, направили дупчица в кирпичената основа на моята къщурка, без бригадири, без надзиратели и началници на лагпунктове носят в изнизваща се колона своите товари — люспи от семки за своята зимнина. Внезапно една сутрин те не се появяват, макар пред къщата да има насипани люспи. Оказва се, че те дълго преди това са разбрали, знаят, че днес ще има дъжд, макар веселото слънчево небе с нищо да не подсказва за това. А след дъжда облаците са още черни и гъсти, но те вече са излезли и работят: те са напълно сигурни, че повече няма да има дъжд.

Тук, в тишината на своето уединение, виждам недвусмислено истинския ход на Пушкиновия живот: първото му щастие е заточението на юг, второто и най-голямото — заточението в Михайловское. И там е трябвало да остане да живее и за никъде другаде да не се стреми. Каква ли орис го е теглила в Петербург? Каква ли орис го е тласкала да се ожени?…

Започна XX конгрес на партията. За речта на Хрушчов дълго нищо не знаехме (дори когато започнаха да я четат в Кок-Терек, това се вършеше тайно от заточениците, а ние научавахме за всичко по Би Би Си). Но на мен ми бяха достатъчни и думите на Микоян в достъпния за всички ежедневник: „това е първият ленински конгрес“ за толкова и толкова години. Разбрах, че моят враг Сталин е паднал и че аз значи изплувам.

И написах заявление за преразглеждане на делото ми.

А ето че през пролетта започнаха да отменят заточението на всички съдени по Петдесет и осми член.

И беззащитен, напуснах своето прозрачно заточение. И потеглих към мъгливия свят.

 

В тази глава не влиза какво чувствува един бивш зек, когато пресича Волга от изток на запад и пътува след това с гърмящия влак покрай руските горички през целия ден.

 

През лятото позвъних в прокуратурата в Москва: какво става с моята жалба? Помолиха ме допълнително да ги потърся по телефона — и следователят ме кани с дружелюбен благ глас да намина на Лубянка да си поговорим. В знаменитото бюро „Пропуски“ на Кузнецкия мост ми наредиха да чакам. Подозирах, че нечии очи ме наблюдават, вече изучават лицето ми и аз, вътрешно напрегнат, си придадох добродушен уморен израз и че уж се любувам на детето, което не толкова забавно си играеше насред чакалнята. Така се и оказа: моят нов следовател стоеше цивилно облечен и ме наблюдаваше! Убедил се накрая, че не съм лют враг, дойде при мен и на драго сърце ме поведе към Болшая Лубянка. Още по пътя той взе да скърби как са осакатили (кой?) живота ми, лишили са ме от жена и деца. Но задушните, денонощно осветявани с електричество коридори на Лубянка бяха все същите, както и когато ме водеха по тях с бръсната глава, гладен, лишен от сън, без копчета, с ръце отзад. „Що за звяр е бил този следовател Езопов, на когото сте попаднали? Помня, че имаше такъв, вече е разжалван.“ (Навярно седи в съседната стая и ругае моя…)[1] „Аз пък служих в морското контраразузнаване на СМЕРШ, при нас такива нямаше!“ (Как не, от вас излиза Рюмин. При вас са били и Левшин, и Либин.) Но простодушно кимам с глава, да, разбира се. Той дори се смее на моите шеги от 1944-та г. за Сталин: „Това сте го схванали точно!“ Всичко му е ясно, всичко одобрява, само дето едно го безпокои: в „резолюция“ №1 вие пишете: „изпълнението на всички тези задачи е невъзможно без организация“. Тоест какво ще рече това: искали сте да създавате организация ли?

— Ама откъде накъде! — Предварително бях обмислил как да отговоря на този въпрос. — „Организация“ не в смисъл на съвкупност от хора, а в смисъл на система от мероприятия, осъществявани от държавата в последователен ред.

— Ах, да, да, в този смисъл! — радостно се съгласява следователят.

Измъквам се лесно.

Той хвали моите фронтови разкази, пришити към делото ми като разобличителен материал: „В тях няма нищо антисъветско. Ако желаете, можете да си ги получите обратно, да се опитате да ги поместите някъде.“ Но аз се отказвам с отпаднал, почти предсмъртен глас: „Какво говорите, отдавна съм забравил за литературата. Ако поживея още някоя и друга година, мечтая да се заловя с физиката.“ (Най-модерното нещо за времето! Ето как ще играем оттук нататък с вас.)

Да плаче трябва не битият, а небитият! Все нещо можахме да научим и ние от тъмницата. Най-малкото, умението да се държим пред ЧКГБ.

Бележки

[1] По-късно един зек ми писа: през 1950 г. Езопов е подполковник и началник на отделение. През 1978 г. от книжката на Държавна сигурност научих, че се е пенсионирал. — Б.а.