Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (51) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Седма глава
БЯЛОТО КОТЕНЦЕ

(Разказ на Георгий Тенно)

Като по стар от Коля, вървя отпред. Ножът ми в канията е пъхнат зад пояса, клещите са в ръцете ми. „Щом прережа предзоновото заграждение — тръгваш след мен!“

Пълзя на лакти. Иска ми се да се вдълбая в земята. Да погледна ли към часовия, или не? Да погледна, значи да видя заплахата или дори да привлека с погледа си неговия. А така ме тегли да погледна натам! Е, не, ще се стърпя.

Все по-близо до наблюдателната кула, все по-близо до смъртта. Чакам автоматът да зачатка по мен. Ето, сега ще се почне… А може и прекрасно да ме вижда, но стои и се гаври с мен — иска още малко да погледа как пъпля…

А ето и предзоновото заграждение. Извърнах се, легнах по дължината му. Срязвам първата тел. Освободена от натягането, прерязаната тел изведнъж издрънча. Сега ще последва стрелба! Не! Може би само аз долавям този звук. Но така силен го чувам! Прерязвам втората тел. Третата. Прехвърлям единия си крак, после другия. Панталонът ми се закача за шиповете на падналата прерязана тел. Откачам го.

Препълзявам метрите на разораната ивица земя. Отзад — шумолене. Това е Коля, но защо толкова шумно? А, това е чантата, която влачи по земята.

А ето и наклонените бодливи стойки на основната зона. Те са кръстосани. Прерязвам няколко. Следва спиралата на Бруно. Прерязвам я на две места, пътят е разчистен. Режа теловете на главната полоса. Навярно почти не дишаме. Никой не стреля. Дали часовият не се е размечтал за вкъщи? Или се готви днес за танци?

Прехвърлям тялото си зад външната зона. А там още една спирала на Бруно. Заплитам се в нея. Режа. Да не забравя, за да не се заплета пак: тук трябва да има и външни наклонени ленти. Ето ги. Режа и тях.

Сега вече запълзявам към ямата. Не ме подвежда, намира се точно където предполагам. Спускам се в нея. След мен и Коля. Отдъхваме си. Хайде нататък! — всеки миг смяната ще застъпи, всеки миг ще доведат кучетата.

Измъкваме се от ямата, пълзим към купчините със сгурията. И сега не се решаваме да се огледаме. Коля избързва пред мен, надига се на четири крака. Свалям го долу.

С пълзене на лакти преодоляваме първата купчина сгурия. На-пъхвам клещите под един камък.

А ето и пътя. До него сме — изправяме се.

Няма стрелба.

Тръгваме с ленива, отпусната походка — сега настъпва моментът да се правим на безконвойни, бараката им е наблизо. Смъкваме номерата от гърдите и коленете си — и внезапно от тъмното насреща ни изникват двамина. Идват от гарнизона и са се запътили за селището. Това са войници. А ние още носим номера на гърбовете си! Казвам на висок глас:

— Ваня! Да му обърнем една половинка, а?

Вървим бавно, не още по самия път, а до него. Вървим бавно, за да могат да минат преди нас, но право срещу тях и не крием лицата си. Минават на два метра от нас. За да не се окажем с гръб към тях, ние дори почти се спираме. Те си вървят, увлечени в своя разговор, а ние си махваме един от друг номерата!

Значи не са ни забелязали?!… Значи сме свободни?! Хайде тогава в селището за кола.

Но — какво е това? Над лагера се издига ракета! Още една! — Трета!…

Открили са бягството ни! Сега ще последва потеря! Да бягаме!

И не се решаваме повече да оглеждаме, да размисляме, да съобразяваме — целият ни великолепен план е вече разрушен. Втурваме се в степта — просто да сме по-далеч от лагера! Задъхваме се, падаме на неравните места, скачаме отново на крака — а там ракетите излитат една след друга! От миналите бягства знаем: сега ще пуснат потеря от конници с кучета, водени на каишки — по всички посоки на степта. И цялата ни скъпоценна махорка я изсипваме по следите си и тичаме на големи прескоци.

Случайност! Случайност, както с появилия се насреща „гарван“. Случайност, която е невъзможно да бъде предвидена! В живота на всяка крачка ни дебнат благоприятни и враждебни случайности. Но само при бягство, но само на върха на риска узнаваш цялата им огромна тежест. Напълно случайно три-пет минути след като Тенно и Жданок се измъкват от зоната, загасва електричеството и това е единствената причина да изстрелват ракети, каквито през същата година пускат често в Екибастуз. Да са тръгнали пет минути по-късно, конвоите биха могли при тази извънредна обстановка да ги забележат и разстрелят. Ако пък биха могли под осветеното ярко небе да успокоят нервите си и спокойно да разгледат зоната, са щели да видят, че лампите и прожекторите в зоната са изгаснали, и тогава спокойно са могли да се отправят да търсят кола, а бягството им да вземе съвсем друг обрат. Но в тяхното положение — едва-що измъкнали се, и изведнъж ракети над зоната — най-близко до ума е, че ракетите са заради тях. Краткото изключване на електрическата мрежа — и цялото им бягство — се оказва преобърнато наопаки.

Принудени сме, за да избиколим селището, да направим голям кръг по степта. Това ни отнема много време и сили. Коля започва да се съмнява дали го водя правилно. Обидно ми е.

Но ето и насипа на железопътната линия за Павлодар. Зарадвахме се. От насипа Екибастуз ни поразява със светлините си и ни се струва толкова голям, колкото никога не сме го виждали.

Намерихме една пръчка. Заловихме я от двата й края и тръгнахме единият по едната релса, другият по другата. Ще мине някой влак и кучетата не ще надушат следите ни по релсите.

Изминахме така около триста метра, след това скочихме от насипа и поехме през степта.

Ето кога почнахме да дишаме леко, съвсем по-иначе! Пощя ни се да пеем, да крещим! Прегърнахме се. Наистина бяхме свободни! И се изпълнихме с уважение към себе си, задето се бяхме решили на това бягство, осъществихме го и заблудихме кучкарите и кучетата.

И макар всички изпитания на волята тепърва да започват, усещането е такова, че главното вече е свършено.

Небето е чисто. Тъмно и изпълнено със звезди, каквито Никога не можеш да видиш от лагера поради светещите там лампи. По Полярната звезда тръгнахме на север-североизток. А след това ще поемем надясно и ще стигнем до Иртиш. Трябва да се постараем да изминем колкото се може повече път през първата нощ. Така ще разширим на квадрат околността, която потерята ще трябва да държи под контрол. Припомняме си весели бодри песнички на различни езици и вървим бързо, по осем километра на час. Но тъй като дълги месеци сме живели обездвижени, краката ни са се отучили да ходят и бързо се уморяват. (Бяхме предвидили това, но нали се надявахме да бягаме с кола!) Започваме да правим почивки, като лягаме и държим краката си високо нагоре. И отново тръгваме. И пак спираме, за да легнем.

Странно дълго не угасва заревото от светлините на Екибастуз зад гърба ни. Вече колко часа вървим, а небето е огряно все така от заревото.

Но нощта свършва, изтокът побледнява. През деня не само не бива да се движим през гладката като тепсия степ, но дори е трудно да намерим къде да се скрием: нито храсти, нито що-годе висока трева, а ще ни търсят и от самолет, това е известно.

Започваме да копаем трапче (земята е твърда, камениста, копае се трудно), широко половин метър, дълбоко около тридесет сантиметра, намърдваме се в него и лягаме един срещу друг, а отстрани се ограждаме със сухи жълти трънести храстчета. Да можем поне да поспим, да наберем сили! Но е невъзможно. Това дневно безсилно лежане повече от дванадесет часа е къде по-тежко от нощното ходене. Все мислиш, все мислиш… Горещото септемврийско слънце пече, а няма откъде да пием. Нарушихме закона на казахстанските бягства: трябва да се бяга през пролетта, а не есента… Но нали се надявахме на кола?… Капваме от изтощение от пет сутринта до осем вечерта. Телата ни изтръпват — но не бива да променяме положението им: приповдигнем ли се, ще разбутаме храстите и, току-виж, конниците ни видели отдалеч. Навлечени с по два костюма, ние се топим от жега. Но търпи!

И чак когато се стъмни, настъпва времето на беглеца.

Надигаме се. Трудно стоим от болките в краката. Тръгваме бавно и се мъчим да се раздвижим. Доста сме отмалели: за целия ден сме хапнали малко сухи макарони и сме глътнали таблетки гликоза. Страшно ни мъчи жаждата.

Дори в нощната тъмнина днес трябва да сме готови за засада: навярно навсякъде са съобщили по радиото, по всички посоки са отправени коли и най-вече към Омск. Интересно кога ли са открили ватенките ни и шахматната дъска на тревата? Веднага ще разберат по номерата, че това сме ние, така че не ще стане нужда да строяват всички и да проверяват по списък.

А е било така: сутринта работягите намират студените им ватенки, явно останали там през цялата нощ. Смъкват им номерата и ги навличат на себе си: ватенката е нещо, което не е за изхвърляне! Така че надзирателите не попадат на тях. Дори срязаната тел я забелязват едва привечер в понеделник. И по картотеката търсят през целия ден, докато разберат кои са избягалите. Дори сутринта бегълците са могли все още да вървят или да пътуват открито! Ето какво значи — да не разберат защо са били ракетите.

Когато в лагера постепенно се изяснява картината на бягството в неделния ден вечерта, се сещат, че токът е спирал, и цъкат: „Ама че хитреци! Ама че тарикати! Как са се сетили да прекъснат тока?“ И всички дълго след това ще смятат, че тъкмо загасналият ток им е помогнал.

Изминаваме не повече от четири километра на час. Краката ни болят. Лягаме често да почиваме. И тази непрекъсната жажда! През нощта трябва да сме минали не повече от двадесетина километра. И пак трябва да търсим къде да се крием и да търпим неподвижни дневните мъки.

В далечината ни се стори, че виждаме някакви постройки. Започнахме да се прокрадваме предпазливо. А се оказаха неочаквано в степта огромни валчести камъни. Дали пък не ще се е задържала по вдлъбнатините им водица? Не… Под един от камъните откриваме пролука. Може да са я изровили чакали. Макар и с мъка, се навираме вътре. Ами ако изведнъж камъкът се срути отгоре ни? Ще ни направи на пити, та ще се и мъчим, докато умрем. Вече става студено. Не мигваме до сутринта. И през деня не можем да спим. Почваме да точим ножовете си о камъните: бяхме ги затъпили при копаенето на предишното ни трапче.

Посред деня — близко потракване на колела. Лоша работа — намираме се недалеч от пътя. Съвсем под носа ни мина с каруцата си казах. Нещо си бърбори. Дали да не скочим и да го догоним? Може би ще се намери вода у него. Но как да се решим на такова нещо, след като не сме огледали местността: нали може да ни видят хора?

По същия път може да мине и потерята. Излизаме предпазливо, поглеждаме надолу. На стотина метра От нас някаква полуразрушена постройка. Препълзяваме дотам. Няма никой. Ах, кладенец! Но не, задръстен е с отпадъци. В ъгъла — остатъци от слама. Да полегнем ли? Лягаме. Сън не ни хваща. Я гледай, бълхи! Мира не ни дават. А и какви едри, а и колко много! Светлосивото белгийско сако на Коля почернява от бълхи. Изтръскваме дрехите си, чистим се. Връщаме се в дупката на чакалите. Времето минава, силите ни напускат, а не се движим.

Ставаме на мръкване. Чувствуваме се много изнемощели. Мъчи ни жаждата. Решаваме да тръгнем малко по-надясно, за да излезем по-рано на Иртиш. Нощта е ясна, небето — черно-звездно. От съзвездията Пегас и Персей се образуват очертанията на бик, енергично устремен напред с приведена глава. Това ни насърчава. Тръгваме и ние.

Изведнъж пред нас излитат ракети. Вече са отпреде ни! Замираме. Виждаме железопътен насип. Няма повече ракети, но по релсите се стрелва лъч от прожектор, той се обръща на всички страни. Това е дрезина, която претърсва степта. Забележат ли ни — край… Идиотска безпомощност: лежиш в лъча на прожектора и чакаш да те забележат.

Отминава, не ни забелязва. Скачаме. Не можем да бягаме, но гледаме по-бързо да се отдалечим от насипа. А небето бързо се заоблачава и ние с нашето криволичене ту наляво, ту надясно изгубваме ориентация за посоката. Сега вървим вече почти наслуки. С това ходене на зигзаг, може би и ненужно, изминаваме твърде малко разстояние.

Напразна нощ!… Отново съмва. Отново се обграждаме с трънаци. Би трябвало да копаем трапче, но моя крив турски нож го няма. Загубил съм го, докато лежахме или когато изведнъж се спуснахме да бягаме по-надалеч от насипа. Лоша работа! Закъде е без нож беглецът? Изкопахме трапчето с ножа на Коля.

Едно е хубавото само: бяха ми предсказали, че ще загина на тридесет и осем години. Трудно е за моряк да не бъде суеверен. Но настъпващото утро на двадесети септември ме поздравява с рождения ми ден. Днес навършвам тридесет и девет години. Предсказанието повече не ме засяга. Ще живея!

И отново лежим в едно трапче — без движение, без вода… поне да можехме да поспим! — не спим. Поне да бе завалял дъжд! Отдавна не е валяло. Лошо. Изнизва се третото денонощие от бягството — не сме видели през всичкото това време нито капка вода, гълтаме на ден по пет таблетки гликоза. А и не сме се отдалечили достатъчно — изминали сме може би една трета от пътя до Иртиш. А приятелите там, в лагера, се радват за нас, че сме получили свободата си от зеления прокурор…

Стъмва се. Звезди. Курс норд-ост. Тътрим се нататък. Внезапно се чува вик в далечината: „Ва-ва-ва-ва!“ Какво ще е това? Според разказа на един опитен беглец на име Кудла казахите отпъждали по този начин вълците от овцете.

Овца! Това ни трябва сега — и сме спасени. При нормални условия никога не би ни дошло наум да пием кръв. А тук — стига само да я има.

Прокрадваме се. Пълзим. Някакви постройки. Не виждаме кладенец обаче. Да искаме да влезем в къщата е опасно, всяка среща с хора е вече следа. Промъкваме се до кирпичената кошара. Да, една казашка е викала, за да прогони вълците. Прехвърляме се в кошарата, където стената е по-ниска, държа ножа в зъбите си. Пълзим към овцете. Долавям дишането им до себе си. Но — отдръпват се бързо от нас, отскачат! Отново припълзяваме от различни страни. Веднъж да хвана някоя за крака! Бягат! (По-късно ще има време да ми обяснят в какво е била грешката ни. Както пълзим, овцете ни вземат за хищници. Трябвало е да ги приближим в цял ръст, както постъпват стопаните им, тогава те не биха се плашили от нас.)

Казашката предусеща нещо нередно, приближава се и се вглежда в тъмното. Тя не носи нищо запалено, но мята няколко буци пръст в нашата посока и уцелва Коля. Върви право насреща ми, всеки миг ще ме настъпи! Дали ме вижда, или само ме почувствува, но заврещя: „Шайтан! Шайтан!“ И беж да я няма от нас, а ние — от нея, през стеничката, и залегнахме. Мъжки гласове. Спокойни. Навярно си казват: така й се е сторило на жената.

Поражение. Няма как, продължаваме нататък.

Конски силует. Приближаваме — красавец кон! Нужен ни е. Не се плаши от нас, стои. Потупваме го по шията, мятаме му отгоре ремъка. Помагам на Жданок да го възседне, а самият аз не мога да го яхна, толкова съм отслабнал. Хващам се здраво с ръце за него, опирам корем, за да си помогна, а краката си така и не мога да прехвърля. Конят не стои на едно място, върти се. И изведнъж се понася напред с Жданок, той се стоварва от него на земята. Добре поне, че ремъкът остава в ръката му, не оставяме следа, стоварвай всичко на шайтана.

Съвсем капваме от умора с този кон. Става ни още по тежко да вървим. Пък и стъпихме на разорана земя, на бразда. Затъваме, едва влачим крака. Но отчасти това е добре: където има разорано, там значи има и хора, а щом има хора, ще има и вода.

Вървим, кретаме, влачим се. Отново силуети. Отново лягаме и пълзим. Копи сено! Чудесно, значи има ливади? Значи Иртиш е близко? (Ех, колко далеч е още…) С последни сили се покатерваме на копа сено и се заравяме.

Ето кога можахме да спим цял ден! Заедно с безсънната нощ преди бягството бяхме прекарали вече пет нощи без сън.

Събуждаме се в края на деня, чуваме да бръмчи трактор. Предпазливо отместваме сеното и едва-едва си показваме носовете навън. Дошли са два трактора. Къщурка. Свечерява се.

Идея — в трактора трябва да има вода за охлаждане на мотора! Щом трактористите легнат да спят, ще идем да пием.

Стъмва се. Стават точно четири денонощия, откакто сме избягали. Пълзим към тракторите.

Добре поне, че няма кучета. Тихо се добираме до преливника, глътваме — не, водата е с петрол. Изплюваме я, не е за пиене.

Всичко има тук — и вода, и храна. Да почукаш само и да помолиш за Бога: „Братя! Хора! Помогнете! Ние сме затворници, бягаме от затвора!“ Както е било през миналия век — изнасяли са по пътечките в тайгата гърнета с каша, дрехи и медни пари.

Отхранваха ме селянките с хляб,

момците ме снабдяваха със махорка.

Само че времето, да го вземат мътните, не е същото. Ще ни предадат. Или по идейни съображения, или за да спасят собствените си кожи. Защото за съучастие може да им лепнат и по двадесет и пет години. През миналия век не са се досещали да третират като политическо престъпление даването на хляб и вода.

И продължаваме по-нататък. Мъкнем се през цялата нощ. Надяваме се да видим скоро Иртиш, гледаме да уловим някои признаци за близостта на реката. Но засега няма такива. Вървим и вървим, без да се щадим. Малко преди разсъмване попадаме отново на копа сено. Покатерваме се отгоре й още по-трудно от предишния път. Заспиваме. Пак и това добре.

Събуждаме се привечер. Колко може да понесе човек? Минават вече пет денонощия, откакто сме избягали. Виждаме наблизо някаква юрта и до нея — навес. Тихо се промъкваме. Намираме там купчина лудо просо. Натъпкваме чантата с него, опитваме се да го дъвчем, но не можем да преглътнем — толкова са пресъхнали гърлата ни. Внезапно виждаме до юртата огромен самовар с вместимост близо две кофи. Допълзяваме до него. Отваряме крана — празен, да му се не види. Накланяме съда и успяваме да направим по две глътки.

И отново тръгваме. Вървим и падаме. Докато лежим, дишаме по-леко. Легнем ли по гръб, вече не можем да се надигнем. Трябва отначало да се обърнем по корем, сетне да се повдигнем на лакти и колене и едва тогава, олюлявайки се, да се изправим. Вече се задъхваме. Толкова сме отслабнали, че коремите ни сякаш са се залепили за гърбовете. На разсъмване извървяваме още двеста метра, не повече. И лягаме.

Не намираме този път копи със сено. Навираме се в някаква дупка на едно хълмче, изкопана от диво животно. Прекарваме деня в нея, но не можем да заспим; през този ден е доста студено и влагата ни просмуква от земята. А може и кръвта ни повече да не сгрява? Опитваме се да дъвчем макарони.

И изведнъж виждам: верига войници с червени пагони! Искат да ни обкръжат! Жданок ме дърпа: привижда ти се, това е просто табун коне.

Да, привидяло ми се е. Отново лежим. Денят няма край. Внезапно идва чакал — иска да влезе в дупката си. Поставяме му един макарон и отпълзяваме, за да го примамим, след което да го раздерем и да го изядем. Но той не се хваща на примамката. Разкарва се от нас.

От едната ни страна — склон, а по него по надолу — солени-ща от пресъхнало езеро, а на другия бряг — юрта с пушек от нея.

Изминали са шест денонощия. Ние сме на ръба на смъртта: почнаха да ни се привиждат червени пагони, езиците ни не се обръщат в устата, рядко вече уринираме, и то с кръв. Не! Тази нощ трябва на всяка цена да се доберем до храна и вода! Ще идем там, в юртата. Откажат ли ни, ще прибегнем до сила. Спомням си: старият беглец Григорий Кудла прибягвал до такъв призив: махмадера! (Това означава: уговорките свършиха, вземай!) Така и решаваме с Коля: ще кажа „махмадера!“.

Прокрадваме се в мрака тихо до юртата. Има и кладенец! Но липсва кофа. Наблизо виждаме коневръз и оседлан кон. Надзъртаме през открехнатата врата. Насядали са около газеничето казах и казашка с децата си. Почукваме и влизаме. Казвам: „Селям!“ А самият виждам кръгове пред очите си и мисля само как да не падна. Вътре — софра (по-ниска и от нашите модерни масички). В кръг покрай стените на юртата — миндери, покрити с плъст. Голям кован сандък.

Казахът избърборва нещо в отговор, гледа ни изпод вежди, не ни се радва. За по-голяма важност (пък и да спестя сили) сядам и слагам чантата върху софрата. „Началник съм на геологопроучвателна група, а това е шофьорът ми. Закъсахме с колата в степта, там останаха и хората ни, на пет седем километра оттук: радиаторът е пробит, водата изтече. И самите ние вече трето денонощие не сме хапнали, умираме от глад. Дай ни нещо за ядене и пиене, аксакал. И… какво ще ни посъветваш да правим?“

Но казахът присвива очи, не предлага нищо за пиене и ядене. Пита: „А как фамилията на началник?“

Предварително се бях подготвил, но главата ми бучи, всичко ми е изхвръкнало. Отговарям: „Иванов. (Глупаво, естествено.) Е, ще ни продадеш ли нещо за ядене, аксакал?“ — „Не. При съседа иди.“ — „Далече ли е от теб?“ — „На два километра.“

Аз се правя на важен, а Коля през това време не издържа, взема от софрата една питка и се опитва да дъвче, но явно това трудно му се удава. И изведнъж казахът грабва бич — къса дръжка с дълъг кожен камшик — и замахва към Жданок. Аз ставам: „Ех, виж ти какви хора сте били. Ето го вашето гостоприемство!“ А казахът тика с дръжката на бича си Жданок в гърба и го гони от юртата. Тогава изкомандвам: „Махмадера!“ Вадя ножа и се обръщам към казаха: „В ъгъла! Легни!“ Казахът се затичва зад завесата. Аз — след него: току-виж, крие там оръжието си и рече да стреля? А той се просва върху леглото и закрещява: „Вземай каквото щеш! Нищо няма да кажа!“ Ах ти, куче! За какво ми е твоето „каквото щеш“. Защо не ми даде преди малкото, което исках от теб?

И към Коля: „Търси!“ А сам заставам с ножа пред вратата. Казашката пищи, децата заплакват. „Кажи на жена си — никого няма да обидим. Искаме само нещо за ядене. Месо — бар?“ — „Йок!“ — Разперва ръце. А Коля тършува из юртата и вече измъква от килерчето цял сушен овен. „Защо ни лъжеше?!“ Коля вади и тава с баурсаки — парченца тесто, сварени в мазнина. Сега вече си обяснявам: на софрата има чаши с кумис! Грабваме по една с Коля и пием. С всяка глътка животът ни просто се възвръща! Каква чудесна напитка! Главата ми се върти, но от опиянението ми става леко, силите ми се възстановяват. Коля се увлича. Протяга ми пари. Двадесет и осем рубли. Все някъде казахът ще има скрити повече. Слагаме овена в един чувал, изсипваме в друг баурсаки, питки, някакви бонбони. Коля измъква отнейде и паница с овнешки пръжки. Нож! — виж, него на всяка цена! Гледаме нищо да не забравим: дървени лъжици, сол. Отнасям чувала. Връщам се, грабвам кофа с вода, едно одеяло, резервна юздичка, камшика. (Мърмори, това не му харесва: нали ще трябва да ни догонва.)

„Та запомни — казвам на казаха, — трябва да бъдеш по-добър с гостите си! За една кофа вода и десетина баурсаки щяхме да ти се поклоним в краката. Ние не обиждаме добрите хора. А сега не мърдай! Знай, че не сме сами.“

Оставям Коля навън пред вратата на юртата, а аз отнасям взетото до коня. Като че ли би трябвало да бързам, но съобразявам с трезв ум. Отвеждам коня до кладенеца, напоявам го. Него също го чака тежка работа: да върви цяла нощ претоварен. Напивам се с вода от кладенеца. Коля също. В този момент идват гъски. Коля има слабост към тези птици. Казва: „Да хванем ли някоя и друга гъска? Ще им извием шиите!“ — „Ще вдигнем много шум. Да не губим повече време.“ Спускам стремената, стягам пояса на самара. Жданок поставя одеялото зад седлото и сяда на него, като взема в ръце кофата с водата. Прехвърляме връз самара вързаните един за друг чували. Мятам се на седлото. И тръгваме по звездите на изток, за да заблудим потерята.

Конят е недоволен, че ездачите му са двама и при това чужди, мъчи се да обърне назад към къщи, върти шия. Накрая успяваме да му се наложим. Тръгва бързо. Встрани виждаме светлини. Заобикаляме ги. Коля ми тананика на ухото:

Ех, да препускаш във степта —

но конят само да го бива.

„Видях му там — казва — и паспорта.“ — „А защо не го взе? Винаги може да ни влезе в работа. Дори отдалеч да го покажеш, пак е нещо.“

По пътя, без да слизаме от коня, в движение, пием често вода, хапваме по малко. Съвсем друг дух! Сега вече ще можем да минем доста път през нощта!

Изведнъж до нас достига крякане на птици. Езеро. Ще ни отнеме много време да го заобикаляме. Коля слиза и повежда коня през мочурливата преграда. Преминаваме я благополучно. Само че го няма одеялото. Изхлузило се е… Оставяме следа…

Правим почивка. Държим коня за повода. Ядем и пием, ядем и пием и не усещаме насита. Останала е вода само на дъното на кофата, сами се чудим.

Курс — норд. Конят отказва в тръс, но все пак изминава по осемдесет километра в час. Ако за шест нощи изминахме близо сто и петдесет километра, само за тази нощ прибавяме още седемдесет. Ако не бяхме правили тези зигзаги, сега да сме вече на Иртиш.

Съмва се, а наоколо не виждаме укритие. Продължаваме нататък. Става опасно да рискуваме. В този момент забелязваме една дълбока долчинка, нещо като яма. Спускаме се с коня в нея. Пак пием и ядем. Внезапно забръмчава наблизо мотоциклет. Това не е добре, значи сме до път. Трябва да се скрием на по-сигурно място. Измъкваме се и се оглеждаме. Не много далеч от нас виждаме мъртъв изоставен аул. Тръгваме към него. Стоварваме багажа си между трите останали стени на разрушен дом. Спъвам коня за предните крака и го пускам да пасе.

Но този път не ни лови сън: казахът и одеялото са явна следа.

Вечер. Седем денонощия. Конят пасе в далечината. Отиваме за него — отскача, изтръгва се от ръцете ни; Коля се вкопчва за гривата му, но повлечен, пада накрая. Развързал е предните си копита и сега вече не можем го хвана. Три часа се мъчихме — натиквахме го в развалините, хвърляхме му примка от ремъците, безуспешно. Хапем си устните от жал, но сме принудени да се откажем. Остават ни юздичката и камшикът.

Хапваме, изпиваме последната вода. Нарамваме торбите с храната и празната кофа. Тръгваме. За днес имаме сили.

Следващата сутрин ни заварва така, че сме принудени да се скрием в храстите и недалеч от пътя. Мястото никак не ни харесва, може да ни забележат. Изтрополява каруца. И през този ден не можем да спим.

Завършва осмото денонощие и тръгваме отново. Внезапно краката ни попадат на мека почва: тук е орано. Вървим по-нататък — автомобилни фарове по пътя. Трябва да внимаваме!

Млад месец сред облаците. И пак безлюден разрушен аул[1]. А по-нататък — светлините на някакво село и се носи оттам:

Разпрегнете си конете…

Оставяме чувалите в развалините и тръгваме с кофата и чантата за селото. Ножовете са ни в джобовете. Ето и първата къща — грухти някакво прасе. Де да ни беше попаднало такова в степта! Насреща ни момче на велосипед. „Слушай, братле, тук сме с камион, возим зърно, къде има вода да охладим мотора?“ Момчето слиза, повежда ни и ни показва. В края на селото — каца, навярно от нея пие добитъкът. Загребваме в нея кофата и я понасяме, без да пием. Разделяме се с момчето и чак тогава сядаме и пием ли, пием. Половината кофа опразваме на един път (днес се чувствуваме особено жадни, защото сме сити).

Като че ли отнейде идва прохлада. И под краката ни тревата е свежа. Трябва да има река! Трябва да търсим река. Вървим нататък. Тревата става все по-висока, храсталаци. Върбалаци! А те растат винаги край вода. Тръстика! И вода!… Сигурно е някое заливче на Иртиш. Е, сега вече ще можем да се гмурнем, да се изкъпем! Двуметрова тръстика! Патици изхвръкват изпод краката ни. И простор! Тук вече няма да загазим!

И ето кога, след осем денонощия, за пръв път червата ни установяват, че работят. След осем денонощия бездействие сега за тях това са истински мъки! Подобни трябва да са и родилните…

А сетне отново търсим изоставен аул. Наклаждаме огън между стените му, варим сушеното овнешко. Би трябвало да използуваме нощта за движение, но ни се иска да ядем, да ядем ненаситно. Толкова много ядохме, че ни е трудно да се движим. И доволни тръгваме да дирим Иртиш. Каквото не беше се случвало осем денонощия, сега става при разклонението на пътя — спор. Аз казвам — надясно, Жданок — наляво. Чувствувам съвсем сигурно, че трябва надясно, но той не ще и да чуе. Ето каква още опасност дебне бегълците — разногласието. При бягството някой непременно трябва да има решаващата дума. Иначе е лошо. За да настоя на своето, тръгвам надясно. Извървявам стотина метра, не чувам зад гърба си стъпки. Душата ме боли. Не трябва да се разделяме. Сядам до една копа, обръщам се назад… Коля идва насам! Прегръщам го. Тръгваме един до друг, все едно нищо.

Все повече храсти, все повече прохлада. Тръгваме към стръмния бряг. В краката ни долу плиска, ромоли и влажно диша насреща ни Иртиш… Изпълваме се с радостно чувство!

Намираме копа сено и се покатерваме отгоре й. Е, кучета, къде ни търсите? Бау-бау! И заспиваме юнашки.

И… се събуждаме от изстрел! И кучешки лай след него!…

Как? Нима сме открити? И това е краят на свободата ни?…

Присвиваме се в сеното, не дишаме. Минава покрай нас един човек. С куче. Ловец… Заспиваме още по-здраво — за цял ден. И така прекарваме нашето девето денонощие.

На мръкване тръгваме покрай реката. Преди три денонощия оставихме следа. Сега потерята ще ни търси при Иртиш и никъде другаде. Не може да не им е ясно, че ни тегли към водата. Да вървим покрай брега, значи да се натъкнем на засада. А и не е удобно да вървим така — това са непрекъснати завои, заливчета, тръстики. Трябва ни лодка!

Светлина, къщурка на брега. Плясък на гребла, сетне тишина. Спотаяваме се и дълго чакаме. Светлината в къщата загасва. Тихо се спускаме до водата. Ето я и лодката. И чифт весла. Това е добре! (Че стопанинът й би могъл и да прибере със себе си веслата.) „В морето по-далеко — на сърцето по-леко!“ Родна стихия. Отначало се плъзваме тихо, без плясъци. Едва като излизаме на средата, загребваме с пълна сила.

Движим се надолу по Иртиш, а насреща ни се показва от завоя параход, целият грейнал в светлини. Носи се оттам танцова музика. Щастливи свободни пътници, които не разбират колко са щастливи и дори не усещат свободата си, разхождат се по палубата, седят в ресторанта. А колко уютно е в каютите им!…

Спускаме се надолу по течението около двадесетина километра. Продуктите ни са на привършване. Докато не се е съмнало, ще е благоразумно да ги попълним. Чуваме да кукуригат петли, спираме на брега и тихо стъпваме на земята. Къщурка. Няма кучета. Обор. Крава с теле. Кокошки. Жданок си пада по птичешкото, но му казвам: вземаме телето. Отвързваме го. Жданок го повежда към лодката, а аз в най-пълния смисъл на думата заличавам следите: иначе за потерята ще стане ясно, че плаваме по реката.

До брега телето върви спокойно, но в лодката не ще да се качи, дърпа се назад. Едва го набутваме и наместваме. Жданок сяда връз него и го натиска надолу, а аз греба — като се отдалечим, тогава ще го колим. Но после разбираме, че е било грешка да го возим живо. Телето се надига, отхвърля Жданок от себе си и вече с предните си крака цопва във водата.

Аврал! Жданок държи телето за задницата, а аз държа Жданок. Всички сме се наклонили на една страна и водата залива лодката през единия й борд. Само това остава — да потънем в Иртиш. С триста зора вкарваме телето! Но лодката е много наводнена, трябва да я изгребваме. Преди това обаче ще се наложи да заколим телето! Вземам ножа и искам да му прережа сухожилието на врата, трябва да е тук някъде. Но не намирам мястото или ножът е тъп, не реже. Телето трепери, изтръгва се от ръцете ми, вълнува се — и аз се вълнувам. Искам да го заколя, но нищо не става. Мучи, рита, всеки миг ще скочи от лодката, че и нас ще обърне. Иска да живее! — но и ние искаме да живеем!!!

Коля го — и не мога да го заколя. То разклаща силно лодката, да му се не види глупавото теле, всеки миг ще ни удави! Неговата глупост и упоритост ме хвърлят в люта омраза като към най-върлия ми враг и започвам да го мушкам безразборно с ножа![2] Кръвта му шурти, стича се по нас. Телето силно мучи, рита отчаяно. Жданок му запушва муцуната, лодката се клати, а аз продължавам да го коля. А по-рано ми беше жал и за мишка, за буболечка! Сега обаче не ми е до жал: или то, или ние!

Накрая притихва. Хващаме се бързо да изгребваме водата с консервени кутии с четири ръце. И да гребем.

Течението ни отнася в един от ръкавите на реката. Изпречва ни се някакъв остров. На него трябва да се скрием, скоро ще се разсъмне. Откарваме лодката навътре в тръстиките. Измъкваме телето и цялото си имущество на брега, затрупваме допълнително лодката с тръстики. С мъка изтегляме телето на високия бряг. А там — трева до кръста и гора. Приказно! Няколко години вече освен пустиня не сме виждали нищо друго. Забравили сме какво значи гора, трева, река…

Съмва се. И ни се струва, че телето ни гледа обидено. Но благодарение на него, горкото, можем сега да поживеем на острова. Наточваме ножа в парче от пила, взето от „катюшата“. Никога през живота си не съм драл и кормил животно, но се уча. Разрязвам го по корема, разпорвам кожата и изваждам вътрешностите. Наклаждаме навътре в гората огън и започваме да варим телешкото с овесени ядки. Цяла кофа.

Истински пир! И главно — спокойно на душата. А се чувствуваме спокойно, защото сме на острова. Той ни отделя от злите хора. Сред хората има и добри, но, кой знае защо, бегълците не попадат на такива, а все на лоши.

Слънчев горещ ден. Не се налага да лежим прегънати в някоя дупка на чакал. Тревата е гъста и свежа. Който всеки ден я тъпче, не знае нейната цена, не знае какво щастие е да се хвърлиш в нея, да скриеш лицето си там.

Бродим из острова. Той е обрасъл нагъсто с шипкови храсти и шипките вече са узрели. Ядем без насита. И отново сърбаме супата си. И отново варим телешко. Варим също и каша от бъбреците.

Настроението ни е леко. Припомняме си нашия труден път и намираме доста неща, над които да се посмеем. И как ли чакат там нашия скеч. Как ли ни псуват и какво ли обяснение търсят да дадат пред управлението. Представяме си всичко това много живо. Превиваме се от смях!…

Изрязваме кората на един дебел дънер и изписваме с нагорещена тел: „Тук, по пътя си към свободата през октомври 1950 г., намериха убежище хора, невинно осъдени на доживотна каторга.“ Нека остане следа. В този пущинак тя няма да помогне на преследвачите ни, а все някога хората ще прочетат това.

Решаваме никъде да не бързаме. Имаме всичко онова, заради което избягахме: свободата! (Едва ли тя ще бъде по-пълна, когато се доберем до Омск или Москва.) Все още топли слънчеви дни, чист въздух, зеленина, свободно време. И месо в изобилие. Само дето нямаме хляб, много ни липсва.

Живеем така на острова почти седмица: от десетото денонощие до шестнадесетото. Построяваме в най-гъстата част на острова колиба. През нощта и в нея е студено наистина, но си доспиваме през деня. През всичките тези дни слънчицето ни свети. Скъсваме се да пием вода, сякаш искаме да се запасим с нея подобно на камилите. Седим необезпокоявани от нищо и дълго наблюдаваме през клоните живота — там, на брега. Там се движат коли. Там косят тревата — втора коситба. При нас никой не се мярка.

Не щеш ли, през деня, когато дремем в тревата на последното слънчице, чуваме на острова удари на брадва. Приповдигаме се и какво да видим: съвсем наблизо някакъв човек сече клони и постепенно ни наближава.

За половин месец съм обрасъл със страшна рижава четина, няма с какво да се обръсна, типичен беглец. А на Жданок нищо не му расте, той е като момченце. Затова се правя на заспал, а той отива да пресрещне човека, уж че моли да запали, и да каже, че сме туристи от Омск, да разбере нещо за него, а в случай на опасност — аз съм готов.

Коля отива, заговарят. Запушват по цигара. Оказва се, че е казах от съседния колхоз. После гледаме: тръгва по брега, качва се в лодката си и зарязва насечените клони.

Какво значи това? Дали не бърза да съобщи за нас? (А може и обратното, да се е изплашил? Ако съобщим за него, за сеч в гората също се полага затвор. Такъв е животът ни, че всички се боят от всички.) „Какво му каза за нас?“ — „Че сме алпинисти.“ Да плачеш ли, да се смееш ли — Жданок винаги нещо ще обърка. „Нали ти бях казал — туристи! Какви алпинисти в равната степ?“

Няма как, не можем да останем повече тук! Край на блаженството ни. Пренасяме всичко в лодката си и поемаме надолу по реката. Поемаме риска да тръгнем по светло, за да се махнем по-скоро оттук. Коля ляга на дъното, погледнато от брега — в лодката е един човек. Греба и гледам да карам по средата на Иртиш.

Първият ни проблем е — откъде да купим хляб. Вторият — навлизаме вече в по-гъсто населени места и трябва непременно да се избръсна. Правим си сметка, че в Омск ще можем да продадем единия от костюмите, да се качим на влака на някоя от по-следващите гари и да заминем.

Привечер спираме пред къщичката на пазача на шамандурата. Изкачваме се до нея. Там — жена, самичка. Изплашва се, засуетява се: „Сега ще повикам мъжа си!“ И отива някъде. Тръгвам да я проследя. Изведнъж чувам Жданок да вика тревожно от къщата: „Жора!“ (Да върви по дяволите, бяхме се уговорили, че съм Виктор Александрович.) Връщам се. Там — вече двама души, единият — с ловджийска пушка. „Кои сте вие?“ — „Туристи, от Омск. Искаме да купим продукти. — И за да разсея подозренията: — Но да влезем вътре, така ли лошо посрещате?“ И наистина те омекват: „Тук нямаме нищо. Може би ще ви дадат в совхоза. На два километра по-надолу.“

Качваме се в лодката и се спускаме на още двадесет километра. Вечерта е лунна. Изкачваме се на стръмния бряг. Някаква къща. Прозорците светят. Почукваме. Излиза един казах. И това е първият човек, който ни продава половин самун хляб и четвърт чувал картофи. Купуваме и игла и конец (това навярно е вече непредпазливо). Молим и за бръснач, но той не се бръсне, не му расте брада. Все пак това е първият добър човек. Малко се поувличаме и питаме няма ли да му се намери рибка. Жена му се надига, донася ни две рибки и казва: „Беш денга.“ Това е вече свръх очакванията ни, да ни дадат без пари! Наистина добри хорица! Напъхвам рибите в чувала. Той обаче задърпва рибите си обратно. „Беш денга, пет рубли“ — обяснява стопанинът. Ах, това ли било! Не, не ги искаме, скъпичко ни е.

Остатъка от нощта изминаваме в плаване. На следващия седемнадесети ден от бягството ни крием лодката в храстите и се заравяме да спим в сеното. Същото правим и през осемнадесетото и деветнадесетото денонощие, като гледаме да не се срещаме с хора. Разполагаме с всичко необходимо: вода, огън, месо, картофи, сол, кофа. Десният стръмен бряг е покрит с широколистна гора, на левия — ливади и много сено. Денем палим огън в храстите, варим си чорба и спим.

Но скоро ще стигнем Омск и появяването ни сред хората ще е неизбежно, значи трябва да се избръсна. Пълна безпомощност: без бръснач и без ножици не може да се измисли как да се отърва от четината си. Освен да изскубвам косъм по косъм.

В лунната нощ виждаме висока могила над Иртиш. Решаваме, че е наблюдателно възвишение от ермаковски времена. Качваме се да се уверим. И на лунна светлина виждаме тайнствен мъртъв град от кирпичени къщи. Също навярно от началото на тридесетте години… Каквото гори, е изгорено, кирпичените стени са ги рушили, тоз-онзи са влекли по земята, завързани за опашките на конете. Тук туристи не идват…

През целите тези две седмици не падна нито веднъж дъжд. Но нощите започват да стават много студени. Заради по-бързото ни придвижване греба по-често аз, а Жданок седи на кърмата и мръзне. И ето че през двадесетата ни нощ той започва да настоява да запалим огън и да си стоплим вода. Слагам го той да гребе, но виждам, че целият се тресе от студ, и ме моли само за огън.

Не мога да откажа този огън на другаря си в бягството — Коля би трябвало сам да го разбере и да се откаже. Но той вече неведнъж доказва, че не може да пребори желанията си: както когато грабна от софрата на казаха една питка или както се съблазняваше да задигне някоя от домашните птици.

Той трепереше и молеше за огън. Но нали надлъж по целия Иртиш би трябвало навсякъде напрегнато да ни чакат? Дори е за чудене как досега нито веднъж не се бяхме натъкнали на конвой, как през тези лунни нощи не са ни забелязали посред Иртиш и не са ни спрели.

Изведнъж забелязваме на високия бряг светлина. Коля започва да моли, вместо да палим, да иде и да се посгрее. Това е още по-опасно. Не бива да се съгласявам. Толкова нещо да преживеем, толкова дълго да издържим — и за какво? Но не мога да му откажа, ами ако се разболее? А самият той не иска да се откаже.

Край газеничето виждаме да спят на пода казах и казахка. Рипват на крака, изплашват се. Обяснявам им: „Другарят ми се разболя, оставете ни да се сгреем. Ние сме в командировка, от „Зърнените доставки“. Прехвърлиха ни с лодка от отсрещния бряг.“ Казахът казва: „Легнете.“ Коля ляга на някакво кече, лягам и аз за вид. За цялото време на бягството ни това е първият покрив над главите ни, но направо ме пари от него. Не само не заспивам, но и да лежа не мога. Имам чувството, че сами сме се предали, сами сме се наврели в капана.

Старецът излиза по долно бельо (иначе бих тръгнал след него) и дълго не се завръща. Чувам — зад завесата се шепне по казахски. Това са млади хора. Питам: „Кой е там? Да не сте пазачи на шамандурата?“ — „Не, от животновъдния совхоз „Абай“ сме, първия в републиката.“ Ама намерихме къде да попаднем, по-лошо от това здраве му кажи! Където има совхоз, там са властта и милицията. Че и първият в републиката на всичко отгоре! Значи се престарават…

Стискам Коля за ръката: „Тръгвам към лодката, стигни ме. С чантата.“ А на глас: „Напразно оставихме храната на брега.“ Излизам в пруста. Искам да отворя външната врата — затворена. Ясно! Връщам се, дръпвам по тревога Коля и пак отивам до вратата. Сковали са я пишман майстори, отдолу една от дъските е по-къса, провирам ръка под нея и дълго опипвам — ето го и него, затъкнатото отвън колче. Измъквам го.

Излизам. По-скоро към брега. Лодката си е на мястото. Огрян от пълната луна, стоя и чакам. Но от Коля — ни следа. Жива мъка! Значи не намира воля дори да стане. Топли се до сетната минута. А може и да не го пускат? Трябва да му ида на помощ.

Отново изкачвам стръмния бряг. Срещу мен от къщата идват четирима, сред тях е и Жданок. Вървят плътно един до друг. (Може би го държат?) Крещи ми: „Жора! (Пак „Жора“.) Ела насам! Искат документите ни!“ А чантата, както му наредих, не е в ръцете му.

Приближавам се до тях. Новият с казахски акцент ме пита: „Вашите документи?“ Държа се колкото може по спокойно: „А вие кой сте?“ — „Комендантът.“ — „Много добре казвам поощрително, — да вървим. Винаги може да проверите документите ни. Там, в къщата, ще е по на светло.“ И влизаме вътре.

Вдигам бавно чантата от пода, приближавам се до газеничето, преценявам как по-добре да се отскубна и да изскоча навън и същевременно говоря: „Документите — то се знае. Документите трябва да се проверяват. Винаги трябва да бъдем бдителни. У нас в „Зърнодоставките“ имахме такъв случай…“ Вече дръпвам езичето на ципа и разтварям чантата. Струпват се около мен. Че като блъсвам коменданта с рамото наляво, той пък блъска стареца и двамата падат. Стоварвам дясно кроше в челюстта на младия. Писък, крясъци! А аз: „Махмадера!“ И летя към една врата с чантата, към друга. В този миг Коля ми крещи от пруста: „Жора! Държат ме!“ Той се е вкопчил в касата на вратата, а ония отвътре го теглят. Дръпвам го за ръката, не мога да го издърпам. Тогава опирам крак в касата и така го дръпвам, че той излита над мен, а самият аз падам. Връз мен се нахвърлят двама. Не разбирам как се измъквам изпод телата им. Толкова ценната ни чанта остава там. Търча направо към стръмния скат на големи скокове. Отзад по руски: „Удари го с брадвата! С брадвата!“ Сигурно искат да ме уплашат, иначе щяха да крещят по казахски. Усещам как ме докопват вече. Препъвам се, ей сега ще падна! Коля е вече при лодката. Крещя му: „Вкарай я във водата! Скачай в нея!“ Той я вкарва във водата, а аз нагазвам до колене в реката и чак след това успявам да се метна на лодката. Казахите не се решават да наджапат във водата, търчат по брега и нещо ломотят. Викам им: „Е, хванахте ли ни, гадове?“

Добре пак, че нямаха пушки. Подкарвам лодката но течението. Те крещят, търчат по брега, но едно заливче прегражда пътя им. Смъквам двата панталона от себе си — флотския и цивилния, изцеждам ги, а зъбите ми тракат от студ. „Е, Коля, успяхме ли да се стоплим?“ Мълчи…

Ясно, че с Иртиш трябва вече да се прощаваме. Щом се съмне, ще слезем на брега и с попътни коли ще гледаме да стигнем до Омск. Вече не е далеч.

В чантата ни останаха „катюшата“ и солта. А къде да намеря с какво да се избръсна? Че трябва и да се изсушим. Но ето че виждаме до брега лодка, а после и къщичка. По всяка вероятност на пазача на шамандурата. Слизаме на брега, почукваме. Не запалват лампа. Плътен мъжки глас: „Кой е?“ — „Пуснете ни да се сгреем! За малко да се удавим, лодката ни се преобърна.“ Там дълго се бавят, докато ни отворят вратата. В пруста, в полумрака, стои встрани от вратата здравеняк старец, руснак, надигнал с две ръце брадва над главите ни. Ще я стовари връз първия от нас, не ще се спре! „Не се бойте — казвам аз. — От Омск сме. Бяхме в командировка, в совхоз „Абай“. Искахме да доплаваме с лодка до долния район, но там малко по-горе при вас е плитчина и са опънати мрежи, допуснахме грешка и се преобърнахме.“ Все още ни гледа подозрително и не сваля брадвата. Някъде съм го виждал, на някаква май картина. Такъв старец като в руските епически песни — беловлас. Най-сетне се обажда: „И сега какво, за Железянка значи?“ И това добре, знаем поне къде се намираме. „Няма как, за Железянка. — Лошото е, че чантата ни потъна, а в нея имахме 150 рубли. Месо купихме от совхоза, сега вече не ни е до него. Искате ли да го купите от нас?“ Жданок отива за месото. Старецът ме вкарва в стаята, там има запалена газена лампа, на стената — ловджийска пушка. „Сега ще ви проверим документите.“ Мъча се да говоря с бодър глад: „Документите ни са винаги с нас, добре, че ги държим в горния джоб, не се намокриха. Аз съм Виктор Александрович Столяров, пълномощник на областното управление по животновъдство.“ Сега трябва по-скоро да поема аз инициативата. „А вие какъв сте?“ — „Пазачът на шамандурата.“ — „А как се казвате?“ В този момент се връща Коля и старецът не повдига повече въпрос за документите ни. Казва, че пари за месо няма, но с чаец ще ни нагости.

Прекарваме близо час при него. Прави чай, дава ни хляб, отрязва ни дори сланина. Говорим за иртишкия фарватер, за колко сме купили лодката, къде да я продадем. Повечето време той говори. Гледа ни със съчувствуващ умен старчески поглед и ми се струва, че всичко разбира, истински човек. Дощя ми се дори да му се разкрием. Но това не би ни помогнало: той явно нямаше бръснач, защото сам бе обрасъл така, както расте и всичко в гората. А и за него бе по-безопасно да не знае, иначе — „знаел — не казал“.

Оставяме му нашето телешко, той пък ни дава кибрит и идва да ни изпрати, да ни покаже откъде трябва да минем. Качваме се на лодката и бързо гребем, за да изминем колкото се може по-голямо разстояние през последната нощ. Искаха да ни заловят на десния бряг, затова гледаме да се държим повече до левия. Луната е над нашия бряг, но небето е чисто и виждаме как покрай десния стръмен и горист бряг, също по течението, се спуска лодка, само че нашата е по-бърза.

Дали не е оперативна група?… Движим се с паралелен курс. Решавам да действувам нагло, загребвам по-бързо веслата, доближавам се. „Ей, земляк? Закъде пътуваш?“ — „За Омск.“ — „А откъде идваш?“ — „От Павлодар.“ — „Защо биеш толкова път?“ — „Ами за постоянно, по местожителство.“

За опер гласът му е твърде простоват, отвръща с готовност, дори се радва, изглежда, на срещата ни. Жена му спи в лодката, а той убива нощта с гребане. Заглеждам се — не лодка, а цяла арба[3], помъкнали цялата си покъщнина, вързоп връз вързоп.

Бързо съобразявам. Последна нощ, последни часове на реката — и такава среща! След като се пренасят от едно място на друго, значи ще имат със себе си и продукти, и пари, и паспорти, и дрехи, и дори бръснач. И никой никъде не ще се сети за тях. Той е сам, ние сме двама, жена му не се брои. Аз ще мина за него по паспорта му, Коля ще се преоблече като жена: какъвто е дребен, лицето му — голобрадо, фигурата му ще я натъкмим. При тях, естествено, ще се намери и куфар — да ни придаде по-убедителен вид на пътуващи. И всеки шофьор още тази сутрин ще ни вземе до Омск.

Кога не са ставали грабежи по руските реки? Съдбата е безпощадна, какъв изход имаме? След като оставихме следа на реката, това е единственият ни и последен шанс. Жалко е да лишаваме този работяга от имуществото му, но нас кой ни съжали? Или кой ще ни пожали?

Всичко това преминава за миг през главите и на двама ни с Жданок. И аз само тихо го питам: „Ммм?“ И той тихо: „Махмадера.“

Все повече доближавам лодката ни до тяхната и сега вече ги притискам до стръмния бряг, до тъмната гора, бързам да не ги оставя да стигнат до завоя на реката — там може би гората свършва. Влагам в гласа си началническа нотка и командувам:

— Внимание! Ние сме опергрупа от Министерството на вътрешните работи. Спрете на брега. Проверка на документите!

Гребецът оставя веслата: я от объркване, я от радост дори, че не сме разбойници, а опергрупа.

— Добре — предлага той, — можете и тук на реката да ни проверите.

— Казах на брега, значи — ха брега! И по-живо!

Доближаваме се. Лодките ни почти се допират. Скачаме в тяхната, мъжът с мъка се прехвърля през денковете, виждаме — куца. Жена му се събужда: „Далече ли сме още?“ Той си подава паспорта. „А военният билет?“ — „Инвалид съм от войната, отчислен съм от армията. Имам тук и справката…“ Виждам на носа на лодката как проблясва брадва. Кимвам на Коля да я вземе. Коля се спуска твърде рязко и грабва брадвата. Жената започва да вие, обзета от предчувствие. Аз строго: „Що за викове? Спрете. Търсим бегълци. Престъпници. А брадвата също е оръжие.“ Донякъде я успокоявам.

Давам команда на Коля:

— Лейтенант! Идете до поста. Там трябва да е капитан Воробьов.

(И званието, и фамилното име ми идват сами в главата, и то ето защо: нашето приятелче — капитан Воробьов, старият беглец, остана да лежи в екибастузкия БУР.)

Коля проумява: трябва да погледне горе дали няма някой, може ли да действуваме. И побягва нагоре. А дотогава аз продължавам да разпитвам и да разучавам. Задържаният угоднически ми свети със своя кибрит. Прочитам данните в паспорта му и справките. И възрастта му подходяща — няма още четиридесет. Бил е пазач на шамандура. Сега са продали къщата, кравата. (Всички пари, разбира се, носи със себе си.) Тръгнали са да си търсят щастието. Не им стига денят, ами продължили и през нощта. Изключителен, рядък случай именно защото никъде няма да се сетят за тях. Но какво искаме ние? Нужен ли ни е животът им? Не съм убивал хора и не искам да убивам. Следователят или оперът, когато ме изтезават — да, но не мога да вдигна ръка над прости труженици. Да им вземем ли парите? Не, разбира се, всичките. Е, колко? За два билета до Москва. И за храна за из път. И за някоя и друга дреболия. Това няма да ги разори. А ако им оставим и документите, и лодката и се договорим да не съобщават за нас? Но как ще им повярваме? А самите ние закъде сме без документи?

А вземем ли им документите, нищо друго не им остава, освен да съобщят за нас. И за да не направят това, ще трябва да ги вържем. Така да ги вържем, че да разполагаме с две-три денонощия преднина.

Но тогава, казано без усукване, това ще рече…

Коля се връща и ми дава знак, че горе на брега всичко е наред. Той чака от мен „махмадера!“. Как да постъпя?

Застава пред очите ми робският каторжен Екибастуз. Нима трябва да се върнем там?… И нима нямаме право…

Внезапно — внезапно нещо леко докосва краката ми. Поглеждам: нещо малко, бяло. Навеждам се и гледам: едно бяло коте. Изскочило е от лодката с вирната опашчица, мърка и се търка в краката ми.

То не знае мислите ми.

И от това котешко съприкосновение чувствувам как волята ми се пречупва. Изопната цели двадесет денонощия от самото ни промъкване изпод телената мрежа, сега сякаш се скъсва. Чувствувам: каквото и да ми каже сега Коля, не мога не само да им отнема живота, но дори да посегна на трудовите им, с кървава пот припечелени парици.

Запазвам суровия тон:

— Почакайте тук, сега ще се разберем!

Качваме се горе на стръмния бряг, държа в ръцете си документите им. Казвам на Коля какво мисля.

Той мълчи. Не е съгласен, но мълчи.

Ето как е устроено всичко: те могат да ни отнемат свободата, да я отнемат на когото си искат и това не води до никакви колебания на съвестта им. Пожелаем ли да си върнем нашата, дадена ни от природата свобода, искат да платим за това със собствения си живот и с живота на всички, които срещнем по пътя си.

Те смеят всичко, ние — не. Ето защо те са по силни от нас. Слизаме до лодката, без да се уговаряме. Куцият е сам. „Къде е жена ви?“ — „Изплаши се, избяга в гората.“

— Ето ви документите. Можете да продължите пътя си. Благодари ни. Провикна се към гората:

— Марияааа! Връщай се! Хората са добри. Тръгваме.

Ние се оттегляме с лодката. Греба бързо. Куцият работяга се сепва и вика подире ми:

— Другарю началник! А вчера видяхме двама — същински бандити. Де да сме знаели, щяхме да ги задържим, подлеците му с подлеци!

— Видя ли кого съжали? — пита ме Коля.

Мълча.

* * *

От тази нощ — от отбиването ни ли да се сгреем или от бялото котенце — цялото наше бягство тръгва на лошо. Нещо сякаш сме загубили — дали не увереност? Възприемчивост? Способност да съобразяваме? Сговорност при вземане на решенията? Тук, пред самия Омск, започваме да вършим грешки и всичко ни върви накриво. А такива бегълци вече не могат да избягат твърде надалеч…

С настъпването на утрото захвърляме лодката. Спим през целия ден в една копа сено, но сме изпълнени с тревога. Свечерява се. Огладняваме. Добре би било да сварим малко месо, но си загубихме кофата при отстъплението. Решавам да го пържим. Намираме тракторно седло — ще ни послужи за тиган. А картофите ще ги печем.

Намираме се до висока сламена колиба, останала от косачите. В помрачението, в което днес съм изпаднал, кой знае защо, решавам, че ще е добре да накладем огъня в самата колиба, за да не могат да ни видят отникъде. Коля не иска да вечеряме: „Да вървим!“ Разногласие, всичко върви наопаки.

Все пак наклаждам огън в колибата, но го разгарям излишно голям. И пламва цялата колиба, едва успявам да се измъкна. А огънят се прехвърля върху копата, същата, в която прекарахме целия ден. Изведнъж ме обзема жал за това сено — дъхаво, толкова добро към нас. Започвам да разхвърлям копата, да се търкалям по земята, за да гася огъня и да не му дам да лумне. Коля седи настрани, нацупил се е и не ми помага.

Каква следа само оставям! Какво зарево! На много километри! Че това е още и диверсия. За бягството ще ни тръснат същите двадесет и пет, които и тъй си ги имаме. А за „диверсията“ с колхозното сено могат да ни качат и на въжето при желание.

А главното — от всяка грешка нараства възможността от нови грешки, загубваш увереността си, правилната оценка на обстановката.

Колибата изгоря, но картофите са се опекли. Посипани са с пепел вместо със сол. Похапваме.

Вървим през цялата нощ. Заобикаляме голямо село. Натъкваме се на лопата. Вземаме я за всеки случай. Взели сме да се движим по-близо до Иртиш. И ето че се натъкваме на залив. Пак ли трябва да заобикаляме? Досадно. Оглеждаме се и намираме лодка без весла. Нищо, ще си послужим с лопатата. Преплаваме залива. Привързвам лопатата с ремък на гърба си, та дръжката й да стърчи като дуло на пушка. В тъмното ще ни вземат за ловци.

Скоро виждаме някакъв да върви встрани от нас. Той: „Петро!“ — „Припознал си се, не е Петро!“

Цялата нощ изкарваме в път. И отново спим в копа сено. Събужда ни параходна сирена. Надничаме от сеното: наблизо има пристанище. Камиони с дини отиват натам. Близо е Омск, близо е Омск. Крайно време е да се обръсна и да намерим пари.

Коля ми пили: „Този път загазихме. Защо трябваше изобщо да бягаме, след като ще ги жалим? Съдбата ни се решаваше, а ти ги пожали. Сега вече загазихме.“

Прав е. Сега това ми се струва толкова безсмислено: няма с какво да се обръсна, нямаме пари, а имахме и едното, и другото в ръцете си — не ги взехме. Толкова години да се готвиш за бягството, толкова хитрост да проявиш, да се промъкваш под телената мрежа и да чакаш да те надупчат в гърба, шест дни да не пиеш вода, две седмици да пресичаш пустинята — и накрая да не вземеш това, което е било вече в ръцете ти! Как ще вляза небръснат в Омск? С какво ще заминем от Омск по-нататък?…

Лежим през деня в копа сено. Не можем да спим, естествено. Някъде към пет часа привечер Жданок казва: „Да тръгнем сега, ще можем да се огледаме по светло.“ Аз: „По никакъв начин!“ Той: „Скоро ще стане вече месец, откакто сме избягали! Ти се презастраховаш! Ще стана и ще тръгна сам.“ Заплашвам го: „Внимавай, че имам нож!“ Естествено, няма да го вдигна срещу него.

Притихва, лежи. Изведнъж се свлича от копата и тръгва. Какво да правя? Така ли ще се разделим? Скачам и аз, тръгвам след него. Вървим посред бял ден по пътя покрай Иртиш. Сядаме зад една копа, обсъждаме: срещнем ли сега някого, не бива да го пускаме до мръкване, за да не ни предаде. Коля изтичва непредпазливо — чист ли е пътят ни? И точно тогава го забелязва някакъв, момък. Принудени сме да го повикаме: „Ела насам, приятелче, да изпушим по една от мъка!“ — „Какво ви се е случило?“ — „Ами на, тръгнахме през отпуската с шурея с лодка, аз съм от Омск, а той от павлодарския кораборемонтен завод, шлосер. Да, ама през нощта лодката се откачила и водата я отнесла, останахме само с това, което бяхме свалили на брега. А ти какъв си?“ — „На шамандурата работя.“ — „Да си виждал нашата лодка? Може да се е спряла в тръстиките?“ — „Не.“ — „А къде ти е постът?“ — „Ей оня там“ — показва ни той къщичката. „Я да се отбием при теб, ще сварим малко месце. И ще се обръснем.“

Тръгваме. Само че това къще, дето ни го посочи, се оказва съседният пост, а на нашия човек е още триста метра по-нататък. И пак не е сам. Едва влизаме — ето че идва съседът с велосипед и ловджийска пушка на гърба. Гледа изпод око четината ми, разпитва за живота в Омск. Мен, каторжника, да ме разпитва за живота на свобода! Плещя ги някакви както ми дойде, главно — че с жилището е зле, със снабдяването зле, в това отношение не мога да сбъркам. Той се мръщи, възразява, оказва се, че е партиец. Коля вари супа, трябва добре да се нахраним, че, току-виж, това ни останало до самия Омск. Мъчително е времето до настъпването на тъмнината. Не бива да пускаме нито единия, нито другия. Ами ако се появи някой трети? Но ето че двамата се канят да вървят да палят сигналните огньове но реката. Предлагам им помощта си. Партиецът се отказва: „Ще поставя само два огъня, а и вкъщи на село трябва да извозя съчки. Но пак ще се върна.“ Правя на Коля знак — да не изпуска от очи партиеца, стане ли нещо, направо в храстите. Посочвам му мястото за срещата. А тръгвам с нашия. Оглеждам от лодката разположението на местността, разпитвам до еди-къде си колко километра са. Връщаме се едновременно със съседа. Това ме успокоява: не е успял още да ни предаде. Скоро след това той наистина спира пред къщата на нашия с каруцата си, натоварена със съчки. Но не си тръгва за село, сяда да опита Колината чорба. Остава. Какво да правим? Да вържем и двамата? Единия в килера, другия за леглото? Двамата имат документи, единият е с велосипед и пушка. Това е животът на беглеца — не ти стига простото гостоприемство, трябва и да го отнемаш със сила…

Внезапно — изскърцване на ключа за веслото. Поглеждам през прозореца — в лодката трима, стават вече петима срещу нас двамата. Стопанинът ни излиза и тутакси се връща за бидони. Казва: „Старшината е докарал газ. Интересно, че самичък идва, нали днес е неделя.“

Неделя! Престанали сме да броим дните на седмицата, за нас те се различават по други признаци. Избягахме вечерта в неделя. Значи точно три седмици оттогава! Как ли е сега там, в лагера?… Вече са се отчаяли да ни заловят. За тези три седмици, ако се бяхме измъкнали с кола, отдавна да сме се уредили вече някъде в Карелия, в Белорусия, да имаме паспорти и да работим. А при по-голям успех — и още по на запад… И само колко обидно е да се оставиш да те хванат сега, след три седмици!

„Няма как, Коля, наплюскахме се — сега и оная работа трябва да свършим с чувство!“ Отиваме зад храстите и оттам следим: нашият стопанин взема газта от току-що пристигналата лодка, виждаме там и партиеца съсед. Говорят нещо, но не можем да чуем.

Тръгват си. По-скоро изпращам Коля да се върне в къщата, за да не могат да говорят за нас помежду си. Самият аз тихо се промъквам до лодката на стопанина. За да не дрънча с веригата, напрягам всичките си сили и измъквам самия кол. Пресмятам времето: ако старшината на пазачите е тръгнал да докладва за нас, има седем километра път до селото, ще рече, около четиридесет минути. Ако в селото има от ония с червените пагони, докато се съберат и довтасат тук с кола — ще станат още петнадесетина минути.

Връщам се в къщата. Съседът си е все там, не спира да разговаря. Да се чудиш. Значи ще се наложи да ги обезвреждаме и двамата едновременно. „Е, хайде, Коля, да идем да се измием преди лягане!“ (Трябва ни да се уговорим.) Едва излизаме, и чуваме в тишината трополене на ботуши. Навеждаме се и на фона на здрачното небе (луната още не е изгряла) виждаме как покрай храстите притичват във верига хора и обкръжават къщата.

Прошепвам на Коля: „Към лодката!“ Бягам към реката, свличам се по стръмнината, падам и ето че съм вече до лодката. Животът ни се решава от секунди, а Коля го няма! Къде ли се бави? А не мога и да го зарежа.

Най-сетне покрай брега право към мен някой в тъмното тича. „Коля, ти ли си?“ Пламък! Изстрел от упор! Със скок на каскадьор (ръцете напред) се хвърлям в лодката. От стръмния бряг — стрелба от автомати. Крещят: „Единия го пречукахме.“ Надвесват се над мен. „Ранен ли си?“ Стена. Измъкват ме от лодката и ме повеждат. Накуцвам (ако съм се осакатил, по-малко ще ме бият). В тъмнината изхвърлям незабелязано двата ножа в тревата.

Горе червенопагонниците ме питат за името. „Столяров.“ (Току-виж, все още някак съм се измъкнал. Толкова не ми се иска да назова своето име, това означава — край на свободата.) Бият ме по лицето. „Името!“ — „Столяров.“ Замъкват ме в къщата, събличат ме до кръста и връзват ръцете ми отзад с тел, която се врязва болезнено в китките ми. Опират щиковете си в корема ми. Изпод един от тях се стича струйка кръв. Милиционерът, старши лейтенант Саботажников, който ме залови, тика нагана си в лицето ми, виждам, че спусъкът е вдигнат. „Името!“ Безполезно е да се съпротивлявам. Назовавам се. „Къде е другият?“ Разклаща нагана, щиковете се врязват по-дълбоко в корема ми. „Къде е вторият?“ Радвам се за Коля и казвам: „Бяхме заедно, сигурно е убит.“

Идва един опер със сини кантове, казах. Блъсва ме както съм вързан на кревата и започва равномерно да ме бие по лицето — с дясната ръка, с лявата, с дясната, с лявата, все едно, че плува. От всеки удар главата ми се удря о стената. „Къде е оръжието?“ — „Какво оръжие?“ — „Имали сте пушка, нощес са ви видели.“ Това е онзи нощен ловец, също ни е предал. „Ама това беше лопата, а не пушка!“ Не вярва, продължава да ме бие. Изведнъж ми олеква — всъщност загубвам съзнание. Когато идвам на себе си: „Мисли му, ако ранят някого от нашите, ще те пречукаме на място!“

(Като че ли са го предчувствували — у Коля наистина е имало пушка! Това се изяснява по-късно: когато съм казал на Коля: „Към лодката!“, той побягнал в противоположната посока, в храстите. Обясняваше ми, че не бил ме разбрал… Е, не, той през целия ден мислеше как да се отдели, ето че се е отделил. Запомнил и велосипеда. По изстрелите се втурва да бяга по-далеч от реката и тръгва назад, откъдето бяхме дошли. Вече съвсем се било стъмнило и докато цялата тая глутница се бе струпала около мен, той се изправил в цял ръст и хукнал да бяга. Бягал и плачел — мислел, че са ме убили. Така дотичал до онази втора къща, на съседа. Счупил с ритник прозореца и взел вътре да търси пушката. Напипал я върху стената заедно с патрондаш. Заредил я. Мислел: „Ще отмъстя! Ще тръгна след тях да стрелям за Жора!“ Но размислил. Намерил велосипеда, а също и една брадва. Насякъл вратата отвътре, напълнил сол в една торба (дали това му се е сторило най-важното, или просто е нямал време да съобразява) — и потеглил отначало по черния път, след това през селото, право срещу войниците. На тях това и през ум не е могло да мине.)

А мене ме качват вързан на една каруца, двама войници сядат връз мен и ме карат така до совхоза, около два километра. Там има телефон, по който горският (той беше в лодката със старшината на пазачите на шамандурите) е извикал червените пагони — затова толкова бързо бяха пристигнали, а точно телефона не бях предвидил.

С този горски се разиграва сценка, за която като че ли не е приятно да се разказва, но е характерна за заловения: трябваше да ида по малка нужда, но както бях с вързани отзад ръце, някой трябваше да ми помогне, нещо прекалено интимно. Автоматчиците не искаха да се унижават и повериха това на горския. Отбихме се в тъмнината малко встрани от войниците и той, докато ми асистираше, молеше да му простя за предателството: „Такава ми е длъжността. Не мога иначе.“

Нищо не отвърнах. Кой ще отсъди? Предаваха ни и с длъжности и без длъжности. Всички ни предаваха по пътя с изключение на белогривия древен старец.

Седя в къщата при големия път, съблечен до кръста, вързан. Мъчи ме жажда, но не ми дават да пия. Червенопагонниците ме гледат като зверове, всеки иска да ме блъсне с приклада. Но тук вече не е толкова просто да ме убият: убиват обикновено когато са малко, когато няма свидетели. (Мога да си обясня защо са толкова злобни. Малко ли дни са ходили във верига без почивка мокри в тръстиките и са яли само консерви, без нищо топло да сложат в стомаха.)

В къщата е събрано цялото семейство. Малките дечица ме гледат с любопитство, но се страхуват да се приближат, дори треперят. Милиционерският лейтенант пие със стопанина водка, доволен от сполуката и предстоящата награда. „Ти знаеш ли кой е този? — хвали се той на стопанина. — Полковник, известен американски шпионин, страшен бандит. Искал е да бяга в американското посолство. По пътя са убивали хора и са ги яли.“

Възможно е сам да си вярва. МВД разпространява такива слухове за нас, за да ни излавят по-лесно, всеки да ни предава. Не им стигат предимството на властта, която имат, оръжието, скоростта на придвижването — трябва им още и клеветата.

(А през това време по пътя покрай нашата къща най-спокойно минава Коля на велосипед с пушка през рамо. Той вижда ярко осветената къща, пушещите пред входа й шумни войници, а през прозореца — и мен, голия. И върти педали към Омск. А там, където ме хванаха, при храстите, ще продължават да лежат през цялата нощ войници и на сутринта ще прочистват местността наоколо. Още никой не знае, че у съседния пазач на шамандурата са изчезнали велосипедът и пушката му, той навярно също го е ударил на пиене и хвалби.)

Насладил се на своя успех, небивал по местните мащаби, милиционерският лейтенант дава нареждане да ме откарат в селото. Отново ме мятат в каруцата и ме предават в КПЗ — къде ли няма такива! При всеки селсъвет! Двама войници с автомати дежурят в коридора, двама — под прозореца! — как иначе — американски шпионин, полковник! Развързват ми ръцете, но ми заповядват да лежа на пода по средата, да не се промъквам нито до една от стените. Така прекарвам гол на пода октомврийската нощ.

Сутринта идва капитанът и ме пронизва с погледа си. Хвърля ми китела (останалото, което имах, вече са го пропили). Тихо и като поглежда към вратата, ми задава странен въпрос:

— Ти откъде ме знаеш?

— Не ви познавам.

— Но кой ще ти каже, че издирването го ръководи капитан Воробьов? Знаеш ли, подлецо, в какво положение си ме поставил?

Той е Воробьов! И капитан! Там, през нощта, когато се представяхме за опергрупа, бях назовал капитан Воробьов. Пощаденият от мен работяга е предал всичко най-подробно. И сега капитанът си има неприятности. След като началникът на потерята е свързан с беглеца, за чудене ли е, че три седмици не могат да го заловят!…

Идва още цяла глутница офицери, крещят ми, питат ме и за Воробьов. Казвам им, че се е получило случайно.

Отново ми връзват ръцете с тел, измъкват връзките от обувките ми и през деня ме повеждат по селото. В обкръжение на двадесетина автоматчици. Наизлязло е цялото село, женорята клатят глави, малчуганите търчат отзад и пищят:

— Бандит! Водят го да го разстрелят!

Телта срязва китките ми, на всяка крачка обувките ми се изхлузват, но вървя с гордо вдигната глава и гледам народа в очите, нека видят, че съм честен човек.

Цялата тази демонстрация е предназначена за жените и децата (още двадесет години ще се разказват там легенди). В края на селото ме натикват в простата гола каросерия на един камион със стари дъски, чиито тресчици ми се забиват в тялото. Петима автоматчици сядат в кабината и не свалят очи от мен. И ето че ми предстои сега да отмотая обратно всички километри, на които толкова много се радвахме, всички километри, отделящи ни от лагера. А по автомобилния заобиколен път те възлизат на около петстотин. Слагат белезници на ръцете ми и ги стягат докрай. Ръцете ми са отзад и няма с какво да защитя лицето си. Лежа не като човек, а като чукан. Всъщност те така ни и наричат.

И пътят става все по-лош — дъжд, дъжд, колата подскача по ямите. От всеки тласък главата ми, лицето ми, се плъзва по дъното на каросерията, одрасква се, забиват му се тресчици. А ръцете не само че не могат да са в помощ на лицето, но и тях самите ги срязва остра болка при това друсане, сякаш белезниците ми отрязват китките. Мъча се да допълзя на колене до капака и да седна, облегнат с гръб на него. Напразно! Няма с какво да се държа и при първия по силен тласък се търкалям по каросерията и пълзя както дойде. Понякога така ще ме подхвърли и удари в дъските, сякаш всичките ми вътрешности отскачат. На гръб е невъзможно: китките ми се срязват. Лягам на една страна — лошо. Преобръщам се по корем — лошо. Мъча се да извия шия и така да надигна глава, за да я предпазя от ударите. Но шията ми се уморява, главата ми се свлича и лицето ми се удря в дъските.

А петимата конвои безучастно наблюдават мъките ми.

Това пътуване ще се включи в тяхното душевно възпитание.

Лейтенант Яковлев, който пътува в кабината, наднича в каросерията, когато спрем, и се хили озъбен: „Е, не си ли избягал?“ Моля го да ме пуснат за по нужда, той се смее: „Свърши тая работа в гащите, не ти пречим!“ Моля го да ми свалят белезниците, а той: „Имаш късмет, че не си попаднал на онзи, под когото си изпълзял от зоната. Сега вече да не си жив.“

Бях останал доволен, че макар и да ме биха, някак още „не по заслуги“. Но защо да се престарават излишно с юмруци, ако всичко това ще го направи каросерията на камиона? По цялото ми тяло не остава нито едно що годе неизподрано място. Остра болка срязва ръцете ми, главата ми също се цепи. Лицето ми е смазано, сума тресчици от дъските са се забили по него, кожата ми е съдрана.[4]

А пътуваме цял ден и почти цяла нощ.

Когато преставам накрая да се боря с каросерията и съвсем безучастно вече оставям главата ми да се удря о дъските, един от конвоите не издържа — подлага ми чувал под главата, незабелязано разхлабва белезниците ми и се накланя над мен, за да ми прошепне: „Потърпи, скоро ще пристигнем.“ (Откъде се бе проявило това у момъка? От кого е бил възпитан? Предполагам, че не от Максим Горки и не от заместник-командира по политическата част в ротата му.)

Екибастуз. Кордон. „Излизай!“ Не мога да стана. (Ако бях в състояние да стана, тутакси бих получил допълнителна порция бой по случай радостното събитие.) Отварят капака на каросерията, свличат ме на земята. Идват и надзирателите — да погледат, да ми се подиграват. „Ех ти, агресоре!“ — провиква се някой.

Влачат ме през портала до затвора. Напъхват ме не в единичната, а направо при другите — нека мераклиите да се измъкват на свобода ме видят добре.

В килията ме вдигат внимателно на ръце и ме поставят на горните нарове. Само дето няма какво да ми дадат да хапна до сутрешната дажба.

 

А през същата нощ Коля върти педали към Омск. Види ли фаровете на някоя кола, свива с велосипеда в степта и там ляга. После в някакъв усамотен двор се вмъква в курника и удовлетворява толкова сдържаната си дотогава мечта — превива шиите на три кокошки и ги напъхва в чувала си. И щом останалите се разкудкудякват, побързва да се махне по-далеч.

Неувереността, обхванала ни след нашите големи грешки, този път, след моето залавяне, се засилва още повече у Коля. Непоследователен, уязвим, в отчаянието си той гледа да бяга по-надалеч, без да съобразява какво трябва да прави. Не може да осъзнае най-простото: че изчезването на пушката и велосипеда не може да не бъде вече установено, че повече не му помагат и би трябвало да ги захвърли на сутринта като прекалено явни; и че трябва да влезе в Омск не от тази страна и не по шосето, а като избиколи отдалеч града през незастроените места и крайните улици. Можел е да продаде велосипеда и пушката — ето му пари за влака. Той изчаква половин ден в храсталаците близо до Иртиш, но отново не издържа до настъпването на нощта и тръгва по пътечките покрай реката. Твърде възможно е да са били съобщили вече по местното радио за отличителните му белези, в Сибир с тези неща не се церемонят така, както в европейската част.

Спира пред някаква къщурка, влиза. Там — някаква старица с дъщеря си на около тридесетина години. Вътре свири радио. По удивително съвпадение изпълнителят пее:

И по пътечка тайна скитник

избягал сам от Сахалин…

Коля се разкисва, сълзи рукват от очите му. „Каква мъка те яде?“ — питат го жените. От тяхното съчувствие Коля съвсем открито заплаква. Те започват да го утешават. Той им обяснява: „Самотен съм. Всички ме зарязаха.“ — „Ами защо не се ожениш? — дали на шега, дали сериозно предлага старата. — Моята също е мома.“ Коля се разтапя още повече и не без любопитство започва да попоглежда момата. Тя се обръща към него с делово предложение: „Пари за водка имаш ли?“ Коля изгребва последните си рубли, но пак не стигат. „Е, ще добавя.“ И излиза. „Да — спомня си Коля, — ударих няколко яребици. Свари ги, тъщо, за празничния обяд.“ Жената ги взема. „Ама това са кокошки!“ — „Е, значи в тъмното не съм разбрал, когато съм стрелял.“ — „А защо шиите им са превити?…“

Коля моли за цигара — старата иска срещу махорката пари от жениха. Коля си сваля каскета и старата ахва: „Ама ти да не си арестант, защо ти е стригана главата? Обирай си крушите, докато си жив. Че дойде ли дъщеря ми, ще те предадем!“

И не му дава мира на Коля през цялото време: защо на Иртиш ние пожалихме свободните граждани, а свободните граждани към нас нямат капчица жал? Сваля тогава от стената една фасонлия куртка (навън е застудяло, а той е само по костюм), навлича я — тъкмо по него. Старата врещи: „Ще те предам на милицията!“ А Коля гледа през прозореца: дъщерята се връща с още някого на велосипед. Вече го е предала!

Значи — „махмадера!“. Грабва пушката и крясва на старата: „В ъгъла! Легни!“ Лепва се до стената, изчаква двамата да влязат през вратата и командува: „Легни!“ И към мъжа: „А ти ми подари ботушите си за сватбата! Сваляй ги един по един!“ Под насоченото дуло на пушката човекът сваля ботушите си, Коля ги обува, като захвърля лагерните си скапани обувки, и заплашва, че който излезе след него, ще бъде застрелян.

И потегля с велосипеда. Но мъжът се спуска да го гони със своя велосипед. Коля скача, насочва пушката си срещу него. „Стой! Остави велосипеда! Отдръпни се!“ Отива и счупва спиците на велосипеда му, пробива гумите му с ножа си, след което потегля нататък.

Скоро излиза на шосето. Пред него е Омск. И тръгва направо затам. Ето и автобусна спирка. Жените вадят от градините си картофи. Зад гърба му се е прилепил мотоциклет с трима работници с ватенки. Изведнъж връхлита върху Коля и го събаря с коша си. Скачат от мотоциклета и започват да бият Жданок с пистолет но главата.

Жените писват от градините си: „Какво правите? Какво ви е сторил?!“

И наистина — какво им е сторил?

Но недостъпно остава за народа кой какво е сторил и тепърва ще стори. И тримата в мотоциклета се оказват с военни униформи под ватенките си (опергрупата денонощия наред е дежурила при влизането в града). И отвръщат на жените: „Този е убиец.“ Най-лесният начин за измъкване. И жените, които вярват в Закона, отново се залавят да копаят картофите си.

А опергрупата пита беглеца преди всичко останало дали има пари. Коля честно отвръща, че няма. Претърсват го и в един от джобовете на новопридобитата дреха намират 50 рубли. Спират пред една столова и ги изяждат и пропиват. Впрочем нахранват и Коля.

 

Така пускаме за дълго корени в затвора, съдът е определен за следващата година през юли. Девет месеца киснем в лагерния затвор и само от време на време ни извеждат за следствието. Води го началникът на режима Мачеховски и оперът лейтенант Вайнщейн. Следствието се домогваше да изкопчи: кои от затворниците са ни помагали? Кои от волнонаемните „по уговорка с нас“ са изключили тока в момента на бягството ни? (Ние, естествено, не им обяснявахме, че планът ни беше друг и че изгасването на светлината само ни попречи.) Къде е трябвало да стане конспиративната ни среща в Омск? През коя граница сме се канели да бягаме по-нататък? (Те не допускат, че хората ще искат да останат в родината си.) „Бягахме в Москва, в ЦК, да разкажем за престъпните арести, това е всичко!“ Не ни вярват.

След като не изкопчват нищо „интересно“, ни скалъпват обичайния за бегълците букет: 58–14 (контрареволюционен саботаж); 59 — 3 (бандитизъм); указ „Четири — шест“, член „Първи — две“ (кражба, извършена от апашка шайка); същият указ, но по член „Втори — две“ (бандитизъм, съпроводен с насилие, опасно за живота); член 182-ри (направа и носене на хладно оръжие).

Но цялата тази заплашителна поредица от наказателни членове не можеше да ни прикачи по-тежки окови от тези, които вече носехме. Съдебното наказание, отдавна прехвърлило всякакъв разумен предел, ни обещаваше по тези членове същите двадесет и пет години, които можеше да получи и някой баптист за молитвата си и които ние имахме и без каквото да било бягство. Така че този път при проверката трябваше да казваме просто, че „срокът на присъдата“ ни изтича не през 1973-та, а през 1975 г. Като че ли през 1951 г. бихме могли да почувствуваме тази разлика!

Имаше в следствието ни само един опасен момент — когато обещаха да ни съдят като икономически подривници. Тази невинна дума беше къде по-опасна от изтърканите „саботьор, бандит, разбойник, апаш“. Тази дума допуска смъртно наказание, въведено само година преди това.

А бяхме подривници затова, защото сме разстроили икономиката на народното стопанство. Както следователите ни разясняваха, за залавянето ни са похарчени 102 хиляди рубли; сума строителни обекти са бездействували няколко дни (затворниците не са били извеждани на работа, защото конвоят е бил включен в потерята); 23 моторни коли с войници ден и нощ са кръстосвали степите и за три седмици са изразходвали годишния си лимит за бензина; опергрупите са обикаляли всички близки градове и селища; било е обявено общосъюзно дирене и по страната са били разпратени 400 мои фотографии и 400 Колини.

Изслушваме изреденото с чувство на гордост…

 

И така, получихме по двадесет и пет години. Когато читателят вземе тази книга в ръка, нашите присъди вероятно още няма да са изтекли…

Докато читателят вземе тази книга в ръка, Георгий Павлович Тенно — атлет и дори теоретик на атлетизма, умира на 22 октомври 1967 г. от внезапно връхлетелия го рак. В живота си на легло едва успява да прочете тези глави и вече с вдървени пръсти да внесе някои поправки. Не така си е представял и обещавал на приятелите си своята смърт! Както и при планирането на бягството той се пали от мисълта да умре в бой. Казваше, че ще повлече непременно със себе си, докато умира, десетки убийци, и на първо място Вячик Фьфлека (Молотов), и на всяка цена — Хват (следователя по делото на Вавилов). Него трябва не да убият, а да го линчуват, щом като държавният закон охранява убийците. „След първите ти изстрели твоят живот е вече откупен — казва Тенно — и ти радостно преизпълняваш плана“. Но го настига болестта, настига го внезапно, без да му остави време да потърси оръжие, и мигновено лишила го от сили. (А и би ли могъл да убие? Нали си спомняте случая с бялото котенце?…) Вече болен, Тенно разнася моите писма до конгреса на писателите по различните пощенски кутии в Москва. Последното му желание е да бъде погребан в Естония. Пасторът му се оказва също стар затворник — преживял и хитлеристките, и сталинските лагери.

А Молотов остава безопасно да прелиства старите вестници и да пише мемоарите си на палач. А Хват спокойно си яде пенсията на улица Горки № 41.

Между другото след бягството на Тенно е ликвидирана художествената самодейност на КВЧ за цяла година.

Защото културата не е лошо нещо, но трябва да служи на потисничеството, а не на свободата.

Бележки

[1] Такива има доста много в Казахстан, останали от 1930–1933 г. Отначало оттук минава с конницата си Будьони (и досега в целия Казахстан няма нито един колхоз на негово име, нито един негов портрет), а сетне — гладът. — Б.а.

[2] Не ни ли мразеха така, когато ни погубваха, и пашите мъчители? — Б.а.

[3] Дълга и висока конска или волска кола в Русия. — Б.пр.

[4] При това Тенно страда от хемофилия. Поема всички рискове на бягството, а една драскотина би могла да му коства живота. — Б.а.