Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (23) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Пета глава
ВЪРХУ КАКВО СЕ КРЕПИ АРХИПЕЛАГЪТ

В Далечния изток дълго съществува град с верноподаническото название Цесаревич. Революцията го прекръства в град Свободни. Амурските казаци, които го населяват, са пръснати и градът опустява. Някой е трябвало да го засели. Заселват го: затворници и охраняващите ги чекисти. Целият град Свободни се превръща в лагер (БАМлаг).

Така символите сами се раждат в живота.

Лагерите не са просто „тъмната страна“ на нашия следреволюционен живот. Техният размах ги поставя не встрани, не открая, а едва ли не в центъра на събитията. Нашите петдесет години рядко са се проявили толкова последователно, толкова докрай в нещо друго.

Както всяка точка се образува от пресичането поне на две линии, всяко събитие — поне от две необходимости, така и до системата на лагерите, от една страна, ни води икономическата потребност, самостоятелно тя би могла да доведе и до трудовата армия, ала успява да се пресече с щастливо случилото се теоретично оправдание на лагерите.

И те пасват едно в друго като шип в гнездо, като издатина във вдлъбнатина. И така се ражда Архипелагът.

Икономическата потребност се проявява както винаги открито и алчно: държавата, замислила да укрепне за кратък срок (и тук три четвърти от работата срочно, както на Беломорканал!), без да прибягва до нищо отвън, се нуждае от работна сила:

а) пределно евтина, а най-добре — безплатна

б) непретенциозна, готова да бъде местена от място на място в какъвто и да е ден, необвързана със семейство, ненуждаеща се нито от благоустроен бит, нито от училища, нито от болници, а за известно време дори от кухня и баня.

Намирането на такава работна сила е възможно само чрез поглъщането на своите синове.

Теоретичното оправдание не би могло така уверено да се намери в припряността на тези години, ако не започва още от миналия век. Енгелс открива, че човекът започва не със зараждането на нравствената идея, не от мисленето — а от случайния и безсмислен труд: маймуната грабнала един камък в ръце — и оттук тръгнало всичко. Маркс пък, засягайки едно по-близко време („Критика на Готската програма“), с не по-малка увереност нарича единствено средство за превъзпитание на престъпниците (наистина, на криминалните; той, струва ми се, не отнася още към престъпниците политическите, както правят това неговите ученици) — отново не самостоятелни размишления, не нравственото самовглъбяване, не разкаянието, не терзанието (всичко това било надстройки) — а производителния труд. Самият той през живота си не се е докосвал до кирка, не е теглил количка, не е копал въглища, не е сякъл дървета, не знаем как е цепил и дърва — но ето че написва това върху хартията, и тя не му се съпротивлява.

За последователите им сега вече не е проблем да заставят затворника ежедневно да се труди (понякога по 14 часа, както е в колимските забои) — хем хуманно, хем преследващо неговото превъзпитаване. Напротив, да се затвори в тъмнична килия, с дворче и зеленчукова градинка, да му се даде възможност през тези години да чете книги, да пише, да мисли и спори — означава да бъде третиран „като скот“ (из същата тази „Критика“).

Наистина, през следоктомврийското горещо време на никого не му е до тези тънкости и за още по-хуманен минава просто разстрелът. Ония, които не ги разстрелват, а ги затварят в най-ранните лагери, са изолирани не за превъзпитание, а за обезвреждане, за чисто отстраняване.

Работата е там, че и тогава има умове, заети със санкциониращата теория, например Пьотър Стучка. В „Ръководни Начала по наказателното право на РСФСР“ от 1919 г. е подложено на ново определение самото понятие наказание. Наказанието, както много свежо се твърди там, не е нито възмездие (работническо-селската държава не отмъщава на престъпника), нито изкупване на вината (не може да има никаква индивидуална вина, а само класова причинност), а отбранителна мярка за защита на обществения строй — мярка за социална защита.

Е, щом е „мярка за социална защита“, тогава е разбираемо, на война като на война, трябва или разстрел („висша мярка за социална защита“), или затвор. Но в случая се тушира някак идеята за превъзпитанието, към която през същата 1919 г. призовава VIII конгрес на партията. И главно, неясно остава: от какво да се поправя човек, ако няма вина? А нали не е възможно поправяне от класовата причинност?!

Същевременно завършва Гражданската война, през 1922 г. се учредяват първите съветски кодекси, свиква се през 1923 г. „конгрес на работниците по наказателния труд“, съставят се през 1924 г. „Основни начала на наказателното законодателство“ — към новия Наказателен кодекс от 1926 г. (който стяга шията ни тридесет и пет години), — а новооткритите понятия, че няма „вина“ и няма „наказание“, а има „социална опасност“ и „социална защита“, се запазват.

Естествено, така е по-удобно. Такава теория разрешава да бъде арестуван който и да е като заложник, като „лице, намиращо се под съмнение“ (телеграмата на Ленин до Евгения Бош), да се изпращат на заточение дори цели народи по съображения за опасност от тях (примерите са известни), но трябва да бъдеш първокласен жонгльор, та да изграждаш и поддържаш в неопетнено състояние въпреки всичко това теорията за „превъзпитанието“.

Налице са обаче и жонгльорите, и теорията, и самите лагери се наричат именно изправителни. Дори и сега можем да прибегнем до много цитати.

Вишински: „Цялата съветска наказателна политика се гради върху диалектическото (?) съчетание на принципа за потискане и принуда с принципа на убеждението и превъзпитанието.“^[1] „Всички буржоазни пенитенциарни учреждения се мъчат «да довършат» престъпника, като му причинят физически и морални страдания“ (докато те искат да го „превъзпитат“). „За разлика от буржоазното наказание у нас страданията на затворниците не са цел, а средство. (Ами че и там май е същото — не цел, а средство. — А.С.) Целта у нас е действителното превъзпитание, та от лагерите да излязат съзнателни труженици.“

Ясно ли е вече? Макар и да принуждаваме, ние все пак превъзпитаваме (и също, както се оказва, чрез страдания), само че неизвестно от какво.

Но ето веднага, на съседната страница:

„С помощта на революционното насилие трудово-изправителните лагери локализират и обезвреждат престъпните елементи на старото общество.“^[2] (И все още — старото общество! И през 1952 г. — все още „старото общество“. Умрял кон не рита!)

Та значи за превъзпитанието, за изправянето — нито дума? Локализираме и обезвреждаме?

И през същата (1934) година:

„Двуединна задача за потискане плюс възпитание на когото може.“

На когото може. Значи: изправянето не е за всички.

И у второстепенните автори вече радостно пърха взетото кой знае откъде цитатче: „изправяне на изправимите“, „изправяне на изправимите“.

А неизправимите? В общата яма? На луната (Колима)? За претопяване (Норилск)?

От висотата на 1934-та юристите на Вишински упрекват дори трудово-изправителния кодекс от 1924 г. в „лъжлива представа за всеобщото превъзпитание“. Защото този кодекс не пише нищо за изтребване.

Никой не обещава, че осъдените по Петдесет и осми член ще бъдат превъзпитани.

Та затова и нарекох тази част — трудово-_изтребителни_. Както ги чувствувахме на собствения си гръб.

А ако някои цитатчета у юристите не си пасват, вдигнете от гроба Стучка, домъкнете Вишински — и да се разберат помежду си. Аз нямам вина.

Едва сега, докато пиша книгата си, реших да прелистя предшествениците си, и то благодарение на добрите хора, които ми помогнаха, че инак вече никъде не ще намериш съчиненията им. А докато се мъкнехме в своите лекьосани затворнически дрехи, не ни идваше и наум дори, че може да има такива книги. Че целият ни живот се определя не от волята на гражданина началник, а от някакъв легендарен кодекс на труда за затворниците — и не само за нас това бе смътен слух, партенка, но и майорът, началникът на ОЛП, за нищо на света не би повярвал. Издадени в служебни закрити тиражи, от никого нечетени, дали още се пазят те в гулаговските сейфове, или са изгорени без остатък като вредителски — никой не знае. От тях не са извличани цитати за лозунгите в културно-възпитателните кътове, нито са огласявани цифрички от дървените подиуми колко ли часа включва работният ден. Колко почивни дни се полагат на месец? Заплаща ли се трудът? Какво се полага за телесна повреда? Пък и своите ще те вземат на смях, ако зададеш такъв въпрос.

Ако трябва някой да е знаел и чел тези хуманни писания, това са нашите дипломати. Тъкмо те, струва ми се, размахват на конференциите тази книжка. И как няма да я размахват! Току-що попадам на едно цитатче — направо да те разплаче:

— в „Ръководни начала“ от 1919 г.: щом наказанието не е възмездие, не трябва да има никакви елементи на изтезание;

— от 1920 г.: да се забрани със затворниците да се говори на „ти“. (А, извинете за израза, а… „по зъбите“ — може ли?);

— трудово-изправителният кодекс от 1924 г., член 49 — „режимът трябва да бъде лишен от признаци на изтезания, да не се допускат в никакъв случай: белезници, карцер(!), строгоединична изолация, лишаване от храна, свиждания през решетка“.

Е, достатъчно. По-късни указания няма: за дипломатите и това стига, на ГУЛАГ и това не е нужно.

Още в Наказателния кодекс от 1926 г. има член 9-и, случайно попаднах на него и го назубрих:

„Мерките за социална защита не могат да имат за цел да причиняват физическо страдание или да унижават човешкото достойнство, нито пък си поставят за задача възмездие и наказание.“

Ето ви член от най-чиста проба! В старанието си да преметна началството на законни основания аз често им повтарях този член — и всички длъжностни лица от охраната блещеха очи от учудване и негодувание. Имаше между тях служили по двадесет години, наближаващи пенсионна възраст — никога никакъв Девети член не бяха чували, впрочем те и кодекса не бяха хващали в ръце.

О, „умна предвидлива човечна администрация от горе до долу“! — както пише в, „Лайф“ върховният съдия на щата Ню Йорк Лейбовиц, имал честта да посети ГУЛАГ. „Затворникът отбива срока на наказанието си, като запазва чувството за собствено достойнство“ — ето как е разбрал той това и как го е видял.

О, щастлив е щат Ню Йорк, щом има такова проницателно магаре за съдия!

Ах, сити, безгрижни, късогледи, безотговорни чужденци с бележници и химикалки! От категорията на онези кореспонденти, които още в Кем задават на зековете въпроси в присъствието на лагерното началство! Колко само сте ни навредили в тщеславната си страст да блеснете с разбиране там, където не сте разбрали нито бъкел.

„Собствено достойнство!“ У този, който е осъден без съд? Когото при слизане на гарите го карат да сяда в калта? Който под свистенето на камшика на гражданина надзирател човърка с пръсти земята, обляна с урина, и я изнася — за да не получи карцер? У онези образовани жени, които са удостоени като с велика чест да перат бельото и да хранят собствените свине на гражданина началник на лагпункта? И при първия му пиянски жест да заемат достъпна поза, за да не осакатеят утре на общите работи?

…Огън, огън! Клоните трещят и нощният вятър върти пламъка в късната есен. Зоната е тъмна, аз съм самичък до накладения огън, мога да донеса още дървени парчетии. Зоната е привилегирована, толкова привилегирована, че съм сякаш на свобода — това е райски остров, това е конструкторското „пандиз-бюро“ в Марфино^[3] през неговото най-привлекателно време. Никой не бди над мен, не ме прибира в килията, не ме гони от огъня. Увил съм се във ватенката — все пак е студеничко на резкия вятър.

А тя — колко ли часа вече поред стои на вятъра, застанала мирно с наведена глава и ту плаче, ту замира неподвижно. От време на време започва отново да моли с жалостив глас:

— Гражданино началник!… Простете!… Простете, това няма да се повтори…

Вятърът донася нейния стон до мен, сякаш тя стене над самото ми ухо. Гражданинът началник разпалва печката си в дежурната стая и не откликва на молбите й.

Това става в граничещия с нас лагер, откъдето техните работници идват в нашата зона да прокарват водопровода, да ремонтират старото здание на семинарията. Между мен и момичето има гъсто сплетена бодлива тел; то е на две крачки от дежурния, под ярката светлина на фенера, стои обезсилено, вятърът развява сивата му работническа пола, вледенява краката и забрадената му с лека кърпа глава. През деня, когато бяха копали отсам, беше топло. И едно друго момиче се спуснало в дерето, припълзяло към Владикинското шосе и избягало — охраната се била зазяпала. А по шосето се движи московски градски автобус, когато се усещат — момичето вече го няма. Вдигат тревога, идва вбесен мрачният майор, крещи, че за това бягство, ако не намерят избягалата, целият лагер ще бъде лишен от свиждания и полагащите се за месеца колети. Ръководителките на бригадите също освирепяват и крещят, особено една, която злобно върти очи: „Да я хванат веднъж, проклетницата, че с ножицата — цък! цък! — да й острижат главата пред строя!“ (Това не е оригинално нейно хрумване, така наказват жените в ГУЛАГ.) А това момиче тук въздъхва и казва: „Поне вместо нас да подиша на свобода!“ Надзирателят дочува думите й и ето че сега си носи наказанието: всички ги връщат в лагера, а нея я поставят в стоеж „мирно“ на входа. Това става в шест часа вечерта, а сега е единадесет през нощта. При всеки опит да потупа с крака, за да се сгрее, дежурният отвътре й крясва: „Стой мирно, к… да не стане по-лошо!“ Момичето не смее да шавне и само плаче:

— Простете ми, гражданино началник!… Пуснете ме в лагера, повече няма да се повтори!…

Но дори в лагера никой няма да й каже: Светицо! Влез!…

А затова и толкова дълго не я пускат да се прибере, защото утре е неделя и не е нужна за работата.

Такова едно русичко, простодушно, необразовано момиченце. Осъдено за някоя макара конци. Колко опасна мисъл си изказала обаче, сестричко! И искат сега да ти дадат урок за цял живот.

Огън, огън!… Воювахме и се взирахме в пламъка на огъня — гадаехме по него каква ще е Победата… Вятърът пръсва във въздуха недогорели огнени шлюпки.

На този огън и на теб, момиче, обещавам: целият свят ще узнае от мен за това.

Това става в края на 1947 г., преди чествуването на тридесетгодишнината от Октомври, в нашия престолен град Москва, току-що отпразнувал осемстотингодишнината на своите жестокости. На два километра от общосъюзната селскостопанска изложба. На по-малко от километър от останкинския Музей на крепостното изкуство.

* * *

Крепостните!… Това сравнение не случайно се натрапва в съзнанието на мнозина през малкото време за размисъл. Не отделни черти, а целият главен смисъл в наличието на крепостното право и Архипелага е един и същ: това са обществени устройства за принудително и безжалостно използуване на безплатния труд на милиони роби. Шест дни в седмицата, а често и седемте, туземците на Архипелага излизат на изтощителен ангариен труд, който не им носи никаква лична изгода. Не им остават нито петия, нито седмия ден да работят за себе си, тъй като издръжката им се отпуска като месячина^[4] — съответно лагерна дажба. По същия принцип тях ги делят на ангарийни (група „А“) и домашни (група „Б“), обслужващи непосредствено помешчика (началника на лагпункта) и имението (зоната). За недъгави (група „В“) се признават само ония, които вече съвсем не могат да слязат от печката (от наровете). Приблизително еднакви са и наказанията за провинилите се (група „Г“), с тази разлика, че предвид собствените си интереси помешчикът наказва с по-малка загуба на работни дни — с камшици в конюшнята, при него изобщо няма карцер, докато началникът на лагпункта в съответствие с държавната инструкция вкарва виновния в ШИзо (изолатор със санкциониращ режим) или БУР (барака с усилен режим). Както и помешчикът, началникът на лагера може да вземе когото си иска за лакей, готвач, бръснар или шут (може да направи и крепостен театър, ако това му харесва), да определи която си иска робиня за икономка, любовница или слугиня. Подобно на помешчика той може да върши ненаказано глупости, да проявява необуздано нрава си. (Началникът на химкинския лагер майор Волков вижда някакво момиче да суши на слънцето разпуснатите си след измиване дълги меки златисти коси; кой знае защо, това го разгневява и той отсича: „Да се остриже!“ И моментално остригват косите на момичето. 1945-а.) Смени ли се помешчикът или началникът на лагера, всички роби покорно остават да чакат новия, гадаят за неговите навици и предварително се поставят под неговата власт. Без да е в състояние да предвиди волята на господаря, крепостният и не се замисля за утрешния си ден — затворникът също. Крепостният не може да се ожени без волята на господаря си — да не говорим за затворника, който само при снизхождението на началника може да го сдобие с лагерна жена. Както крепостният няма пръст в своята робска съдба — той не носи вина за своето рождение, така и затворникът не я подбира — той също попада на Архипелага по чистата воля на съдбата.

Това сходство отдавна е възприето от руския език: „Нахранихте ли хората?“, „Изпратихте ли хора на работа?“, „Колко хора имаш на разположение?“, „Прати ми човек!“ Хора, човеци — за какви става дума? Така се говори за крепостните. Така се говори за затворниците.^[5] Така е невъзможно обаче да се каже за офицерите, за ръководителите — „колко хора имаш?“ — никой дори няма да разбере.

Но, ще ни възразят, все пак не са чак толкова много сходствата с крепостните. Разликите са повече.

Ще се съгласим: разликите са повече. Но ето кое е учудващото: всички разлики са в полза на крепостното право! Всички разлики са в ущърб на Архипелага ГУЛАГ!

Крепостните работят от зори до късна вечер. Зековете започват в тъмно и завършват в тъмно (а и невинаги завършват). При крепостните неделните дни са нещо неприкосновено, че и всичките там дванадесет главни празника и храмови чествувания, и малко ли дни от Коледа до Богоявление (маскирали са се!). Преди всеки неделен ден затворникът се вълнува: ще му разрешат ли почивката, или не? Други празници той изобщо не познава (както Волга — почивните…): 1-ви май и 7-и ноември носят повече мъки с обиските си и режима, отколкото радост от празника (а някои затворници ги затварят редовно всяка година през тези дни в карцера). За крепостните Рождество Христово и Великден са били истински празници; те изобщо не са знаели какво е това личен обиск било след работа, било сутрин („Застани до леглото!“). Крепостните са живели под постоянен покрив, считали са го за свой собствен и когато нощем са лягали — на печката, на одъра или скамейката, — са знаели: това точно място си е мое, отколе спя тук и така ще бъде и занапред. Затворникът не знае в каква барака ще го бутнат утре (и дори не са сигурни, когато се връщат от работа, че и този път ще спят на същото място). Те нямат „свои“ нарове, „своя“ вагонка. Където ги отведат.

Господарският крепостен притежава собствен кон, собствено рало, собствени брадва, коса, вретено, кошове, съдини, дрехи. Дори домашната прислуга, пише Херцен^[6], е притежавала всякакви „парцали“, които са оставяли като наследство на близките си и които почти никога не са били отнемани от помешчика. Зекът е длъжен да сдава зимните си дрехи през пролетта, летните — през есента. При инвентаризациите изтръскват торбата му и всеки излишен парцал се отнема в полза на държавата. Няма право дори на джобно ножче, дори на паница, а от живите твари — само на въшки. Крепостният чат-пат ще хвърли мрежа да улови някоя рибка. Зекът лови риба само с лъжицата за чорбата. Крепостният е имал я Сивушка, я козица, я кокошки. Зекът никога не помирисва дори мляко, а кокоши яйца не вижда с десетилетия, че и няма да знае какво е това, ако ги види.

През по-голямата част от своята история предишната Русия не познава глада. „В Русия от глад никой не е умрял“ — гласи пословицата. А пословиците току-тъй не изникват. Крепостните, макар и роби, са били сити.^[7]

А Архипелагът живее десетилетия наред, притиснат от жесток глад. Между зековете възникват вечни свади за някоя рибя опашка от кофата за боклука. Поне за Рождество Христово и Великден и най-последният крепостен мужик е отговявал със сланина. Но и най-първият работник сред първите в лагера може да вкуси сланина само ако я получи в колет.

Крепостните са живеели на семейства. Продажбата или размяната на крепостния отделно от семейството му е било признавано на всеослушание от всички за варварство, предизвиквало е негодуванието на публичната руска литература. Нека да са стотици, дори хиляди (макар че толкова едва ли) изтръгваните от семействата им крепостни. Но не милиони. Зекът е разлъчен със семейството си от първия ден на ареста и в половината от случаите — завинаги. Ако синът е арестуван с бащата (както сме чували от Витковски) или жената заедно с мъжа, то най-често гледат да не допуснат срещата им в един и същ лагпункт; ако пък се срещнат случайно, ги разделят колкото се може по-бързо. По същия начин всеки зек и зечка, свързвали се в лагера за кратка или истинска любов, бързо се наказват с карцер, разделят ги и ги разпращат на различни места. И дори най-сантименталните пишещи дами — Шагинян или Тес — не проронват ни една беззвучна сълзица в кърпичките си за това. (Е, може и да не са знаели. Или да са смятали, че така трябва.)

А и самото прехвърляне на крепостните от едно място на друго не става с бясна припряност: оставяли са ги да си съберат покъщнината, движимите си вещи и да се пренесат спокойно не по-далеч от петнадесет, най-много четиридесет версти. Затова пък етапът връхлита зека като хала: двадесет, десет минути време да предаде имуществото си на лагера, целият му живот се обръща нагоре с краката, и той се отправя някъде накрай света, може би — завинаги. През живота на един крепостен рядко се е падало повече от едно прехвърляне, а в повечето случаи крепостните са били оставяни на местата им. Затова пък е невъзможно да се посочат туземците на Архипелага, които да не познават етапите. А мнозина биват прехвърляни по пет, по седем, по единадесет пъти.

На крепостните се е удавало да се измъкнат на оброк^[8] — така те са оставали далеч от погледа на проклетия господар, търгували, забогатявали, живеели като свободни хора. А дори безконвойните зекове живеят в същата тази зона и от сутринта се включват в същото производство, където провеждат и колоната на останалите.

Домашната прислуга е представлявала в по-голямата си част развратени паразити („домашните слуги са просташко племе“), живеела е за сметка на ангарийните селяни, но поне не са ги управлявали самите те. Два пъти по-мъчително за зека е това, че развратените нагаждачи го управляват и малтретират на всичко отгоре.

А и изобщо цялото положение на крепостните се е облекчавало от това, че помешчикът е бил принуден да ги щади: те са стрували пари и чрез своята работа са му носели богатство. Лагерният началник не щади затворниците: той не ги купува, не предава децата им като наследство, а щом умрат едни — му пращат други.

Не, напразно се хванахме да сравняваме нашите зекове с крепостните на помешчиците. Трябва да признаем състоянието на последните за много по-спокойно и хуманно. Ако може още приблизително да сравняваме положението на туземците от Архипелага с нечие друго, то е с това на фабричните крепостни — уралските, алтайските и нерчинските. Или с аркчеевските заселници. (А някои ми възразяват: и това не е реално, в аракчеевските селища също има и природа, и семейство, и празници. Единствено древноизточното робство подхожда за истинско сравнение.)

И само едно, само едно предимство на затворниците пред крепостните ми идва наум: затворникът попада на Архипелага дори и да е невръстно дете на 12-15 години, но все пак не от деня на раждането си! Все пак някоя и друга година успява да опита от свободата, преди да го приберат. Що се отнася по предимствата на определения съдебен срок пред пожизненото селско закрепостяване, тук съществуват много уговорки: ако срокът не е двадесет и пет години; ако членът не е 58-и; ако не бъде „до специално разпореждане“; ако не ти лепнат втора лагерна присъда; ако след нея не последва автоматично заточение; ако, след като те освободят, не те върнат тутакси обратно на Архипелага за повторно излежаване на присъдата. Уговорките са непреодолимо множество, а си струва да си спомним, че понякога господарят е освобождавал от крепостничество по прищявка…

Ето защо когато, „император Михаил“ ни съобщи на Лубянка ширещата се сред московските работници анекдотична разшифровка на ВКП (б) като Второ Крепостно Право (болшевики), това не ни се стори смешно, а пророческо.

* * *

Комунистите търсеха нов стимул за обществения труд. Мислеха, че това ще са съзнателността и ентусиазмът, лишени от всякаква корист. Ето защо толкова много държаха на „великия почин“ на съботниците. Но този почин се оказа не начало на новата ера, а конвулсия на самоотвержеността на едно от последните поколения на революцията. От губернските тамбовски материали за 1921 г. се вижда например, че още тогава мнозина партийни членове правят опити да се отклонят от съботниците — и е въведено отмятане в партийната учебна карта за участие в съботника. Този порив стига още за десетина години при комсомолците и при нас — тогавашните пионери. Но след това секва и у нас.

Как да се постъпи тогава? Къде да се търси стимулът? Пари, работа на парче, премиални? Но това намирисва явно на неотдавнашния капитализъм и трябва да мине дълго време, да дойде друго поколение, докато дъхът му престане да дразни и стане възможно да се възприема като „социалистически принцип на материална заинтересованост“.

Тогава бръкват по-надълбоко в сандъка на историята и измъкват оттам това, което Маркс нарича „извъникономическа принуда“. В лагера и в колхоза тази находка си показва открито рогата.

Сетне им идва подръка Френкел, който като сатана сипва отрова в кипящия котел.

Известно е многократно повтаряното заклинание: „В новия обществен строй не може да има място нито за дисциплината на тоягата, на която се опираше крепостничеството, нито за дисциплината на глада, на която се държи капитализмът.“

Ето как Архипелагът съумява да съчетае чудесно едното с другото. За целта са били необходими само: 1. храна; 2. бригада; 3. две началства. (Последното не е толкова задължително: във Воркута например е имало винаги само едно началство, а работите са вървели.)

Та на тези именно три кита се крепи Архипелагът.

А ако гледаме на тях като на „трансмисии“ — точно те са, които го задвижват.

За храната вече е казано. Това е такова преразпределение на хляба и булгура, при което, за да получи средната дажба, давана на затворника в паразитните общества, без нещо да прави, нашият зек трябва порядъчно да се попревива и попъхти. Така той получава законно полагаемата му се дажба на добавъчни късчета от по сто грама, че и го смятат на всичко отгоре за ударник. Изработеното от него над стоте процента му дава право и на допълнителни (отнети преди това пак от него) лъжици каша. Какво безпощадно познаване на човешката природа! Нито тези късчета хляб, нито тези булгурени зрънца могат да оправдаят силите, изразходвани за тяхното припечелване. Но в това открай време е нещастието на човека — той не може да разбере кое е вещта и кое — цената за нея. Както един войник в чужда война бива вдиган в атака с чаша долнопробна водка и отдава за нея живота си, така и зекът за тези подаяния, подхлъзнал се от гредата, се дави в придошлата северна река или меси глина за кирпич в ледената вода с боси крака, които няма повече да стъпват по волна земя.

Но и сатанинската дажба не е всесилна. Не всички се хващат на тази въдица. Както крепостните някога са били разбрали: „по-добре трева да пасем, отколкото пънове да сечем“, така и зековете са осмислили: в лагера те погубва не малката дажба, а голямата. Ама че мързеливци! Ама че тъпаци! Ама че безчувствени полуживотни! Не искат да получат допълнително! Не искат къшей от този хранителен хляб, замесен от картофи, фий и вода! Те вече и предсрочно освобождаване не щат! И на почетната дъска не държат да се видят! Не искат да се издигнат до интересите на строежа и страната, не искат да изпълняват петилетките, макар петилетките да са в интереса на трудещите се! Те се пръсват по закътаните кьошета на шахтите, по етажите на строителния обект, предпочитат да се скрият от дъжда в някоя тъмна дупка, стига да не работят.

Не толкова често може да се уредят такива масови работи, както чакълената кариера край Ярославъл: винаги в полезрението на надзирателите, стотици затворници са струпани там на малко пространство и само някой да престане да се движи — веднага се вижда. Това са идеалните условия: никой не смее да забави темпа, да изправи гръб, да избърше потта си, докато не свалят знамето на хълма — условния знак за почивка. А как да се постъпи в останалите случаи?

Дълго го умуват. И измислят — бригадата. Че как да не се сетят за нея? У нас и народниците са искали да влязат в социализма — чрез общината, и марксистите — чрез „колектива“. Как пишат и до днес нашите вестници? „Главното за човека е трудът и непременно трудът в колектива!“

Така в лагера няма нищо освен труд, и то само в колектива. Значи трудово-изправителните лагери са именно висшата цел на човечеството? Значи главното е постигнато?

Вече имахме повод да обясним (3 глава) как бригадата служи на психологическото обогатяване на своите членове, как служи на подтикването, следенето и повишаване чувството за достойнство. В съответствие с целите на бригадата се подбират достойни задачи и бригадири (на лагерен език — „буци“). Като държи затворниците под заплахата на тоягата и лишаване от дажбата, бригадирът трябва да се справи с бригадата в отсъствие на началството, надзирателите и конвоя. Шаламов привежда примери, когато за един промивъчен сезон на Колима съставът на бригадата измира на няколко пъти, а бригадирът си остава все същият. В Кемерлаг такъв бригадир е Переломов — никога не прибягва до езика си — само до тоягата. Списъкът на тези фамилни имена би заел много страници, но аз не съм го и готвил. Интересно, че най-често подобни бригадири излизат от средата на рецидивистите, ще рече, от лумпените пролетарии.

Само че към какво ли не се приспособяват хората? Би било грубо от наша страна да не забележим как бригадата става понякога и естествена ядка на туземното общество подобно на семейството в цивилния живот. Самият аз съм виждал такива бригади — и не една. Наистина това не са бригадирите за общи работи — в тях някой трябва да умре, иначе останалите не биха могли да останат живи. Имам предвид обикновено специалните бригади: на електротехници, шлосери-стругари, дърводелци, бояджии. Колкото по-малобройни (до 10-12 души) са тези бригади, толкова по-явно проличава в тях началото на взаимната защита и поддръжка.^[9]

За такава бригада и за такава роля и бригадирът трябва да се случи подходящ: с мярка жесток; добре познаващ всички нравствени (безнравствени) закони на ГУЛАГ; проницателен и справедлив в бригадата; със своя отработена хватка срещу началството — кой с хрипкав лай, кой тихомълком; да респектира нагаждачите, да не пропуска случая да измъкне за бригадата допълнителните сто грама, ватирани панталони, чифт обувки. Но и да поддържа връзка с влиятелните нагаждачи, от които ще узнава всички лагерни новини и предстоящи промени, всичко това му е необходимо, за да ръководи правилно. Добре да познава работите и изгодните и неизгодните участъци (и на неизгодните да умее да пробута съседната бригада, ако има такава). С остър поглед върху тухтата — къде най-лесно през тази петдневка да я намери: в нормите или в обемите. И непоколебимо да отстоява тухтата пред техническия ръководител, когато последният вече докосва писалката до листа, за да „ореже“ наряда. И да умее да пробута сухо на нормировчика. И да знае кой е доносник в бригадата (и ако не е много умен и вреден — да не го закача, че инак по-лош ще му изпратят). А в бригадата той винаги знае кого да ободри с поглед, кого да напсува, а и кого да остави днес на по-лека работа. И такава бригада с такъв бригадир се сраства сурово и оцелява сурово. Липсват нежности, но и никой не пада. Работил съм при такива бригадири — при Синебрюхов, при Павел Боронюк. Ако трябва да съставям и тук списък — също доста страници ще се изпишат. И от многото разказани случки може да се заключи, че най-често такива разпоредителни разумни бригадири са от „кулашките“ синове.

А как трябва да се постъпи? След като бригадата е натрапвана неотклонно като форма за съществуване, как да се постъпи? Нали трябва някак да се приспособим? Ние гинем от работа, но и за да не загинем, е възможно само чрез работата. (Разбира се, тази философия е спорна. По-вярно е да се каже: не ме учи да загивам както ти искаш, остави ме да загина както аз искам. Само че и така няма да те оставят, там е работата…)

Не е голям изборът и на бригадира: не изпълни ли бригадата по дърводобива дневната си норма от 55 „кубика“ — в карцера отива бригадирът. А не искаш ли карцер — гони хората си до смърт. Кой превари, той натовари.

А двете началства са удобни за лагерите също както на клещите им трябва и лява, и дясна челюст, двете заедно. Двете началства са като чука и наковалнята, и те коват от зека онова, което е необходимо за държавата, а грохне ли — изхвърлят го на боклука. Макар издръжката на отделното зонно (лагерно) началство силно да увеличава разходите на държавата, макар поради тъпотията, капризността и бдителността си то често да затруднява и усложнява работния процес, все пак, щом го назначават, значи тук няма грешка. Две началства, ще рече, двама мъчители вместо един, сменящи се един друг, поставени в положение на съревнование: кой ще изстиска повече от арестанта и ще му даде по-малко.

В ръцете на едното началство са съсредоточени производството, материалите, инструментите, транспортът, но почти без работната сила. Всяка сутрин конвоят довежда от лагера тази работна сила и всяка вечер я отвежда в лагера (или на смени). През тези десет или дванадесет часа, когато зековете попадат в ръцете на производственото началство, те няма нужда да бъдат възпитавани и превъзпитавани, и дори ако в течение на работния ден издъхнат — това не може да огорчи нито едното, нито другото началство: по-лесно е да се отчислят мъртъвци, отколкото изгорели дъски или отмъкнат безир. За производственото началство е важно да накара затворниците да свършат повече работа през деня, а да запише по-малко в нарядните им листове, за да покрие невъзстановимите разходи и производствените липси: та кой ли не те обира — и тръстовете, и СМУ (строително-монтажните управления), и техническите ръководители, и десетниците, и домакинът, и шофьорите, и всъщност най-малко зековете, че и то не за себе си (няма къде да дянат отмъкнатото), а за своето лагерно началство и конвоя. А още по-големи са разхищенията от безотговорното и непредвидливо стопанисване, както и от това, че зековете също нищо не пазят — и за да се покрият всички тези липси, има само едно средство — да се плаща по-малко на работната сила.

Лагерното началство разполага само с рабсила (ама и езикът си знае как да съкращава!). Но това е решаващото. Лагерните началници не крият: можем ли да ги понатиснем (производствениците), къде ще намерят други работници? (В тайгата и пустинята ли да ги търсят?) И затова те гледат да измъкнат за своята рабсила повече пари, които внасят в хазната, а част от тях отива за издръжката на самото лагерно ръководство за това, че охранява (от свободата) зековете, пои ги, храни ги, облича и морално ги довършва.

Както винаги при нашето обмислено социално устройство, тук се сблъскват челно два плана: производственият план има по показателя заплата най-ниските разходи, а планът на МВР донася в лагера от производството най-големите доходи. За един страничен наблюдател остава необяснимо: защо двата плана да се довеждат до сблъсък? О, в това има голям смисъл! Тъкмо сблъсъкът между плановете смазва човека. Това е принцип, простиращ се извън бодливата телена мрежа на Архипелага.

И друго е важно: тези двама началници съвсем не се отнасят враждебно един към друг, както може да се помисли, ако се съди по техните постоянни спречквания и взаимни измами. Там, където е нужно по-плътно да притиснат, те се сдушват много бързо. Макар началникът на лагера да е роден баща за своите зекове, винаги на драго сърце ще признае и ще подпише акт, че за осакатяването си е виновен самият затворник, а не производството; няма да настояваме чак толкова, че затворникът се нуждае от работно облекло или че в някой от цеховете нямало вентилация (така да е, какво да се прави, временни трудности, а как бе по време на ленинградската блокада?…). Лагерното началство няма никога да откаже на производственото да вкара в карцера бригадира за грубост или работника, загубил лопатата, или инженера, изпълнил не както трябва заповедта. Не са ли тези две началства, които съставят висшето общество — индустриалните помешчици в глухите селища на тайгата? Не си ли ходят жените им една на друга на гости?

И ако все пак тухтата в нарядите непрекъснато е надувана, ако се записва изкопаване и засипване на траншея, каквато не е имало; ремонт на отоплението или струга, неизлязъл от строя; смяна на цели-целенички стълбове, които ще престоят още десет години — това дори не е подшушвано от лагерното началство, което не се съмнява, че парите, така или иначе, ще постъпят в лагера, а е дело на самите затворници (бригадири, нормировчици, десетници), защото такива са всички държавни норми: те са съобразени не със земния реален живот, а с някакъв лунен идеал. Колкото и да е самоотвержен, здрав, сит и бодър, човек не е в състояние да изпълни тези норми! Да не говорим за изтощения, хилавия, гладния и потиснат арестант. Държавното нормиране описва производството такова, каквото то не може да бъде в действителност — и с това напомня социалистическия реализъм в белетристиката. Но ако непродадените книги след това просто се претопяват, да се ликвидира промишлената тухта, е но-сложно нещо. Не и невъзможно обаче.

В постоянния кръговрат на вечното бързане директорът и техническият ръководител пропускат нещо, не успяват да открият тухтата. А волнонаемните десетници са неграмотни или пияни, или пък добронамерени към зековете (правят си сметката, че бригадирът ще отърве и тях в тежка минута). А през това време „процентчетата са изядени“, ха върни хляба от търбусите де? Счетоводните ревизии и отчети са известни с мудността си, те откриват тухтата със закъснение от месеци или години, когато и парите за тази работа отдавна са изфирясали, и остава единствено или да дадеш под съд някого от волнонаемните, или да туриш пепел на цялата работа и да я потулиш.

Трите кита: дажбата, бригадата и двете началства са поставени под Архипелага от Ръководството. А четвъртият и главният кит — тухтата, е дело на туземците и на самия живот.

За тухтата са нужни пробивни предприемчиви бригадири, но още по-нужно, още по-важно е производствените началници да са от затворниците. Има от тях не по-малко десетници, нормировчици, плановици и икономисти, защото по тия затънтени места трудно се намират волнонаемни. Едни от зековете на тези постове се забравят, ожесточават се повече и от волнонаемните, тъпчат своя брат-арестант и вървят по трупове към предсрочното си освобождаване. Други, обратно, запазват ясно съзнание за своята родина — Архипелага, и внасят разумна увереност в управляването на производството, разумно допустима тухта в отчетността. Твърде рисковано за тях: не защото ще получат нова присъда, тъй като сроковете им и така си ги бива — къде повече от този член, по който лежат, — а да не загубят своето място, да не разсърдят началството, да не попаднат в някой лош етап — и така незабелязано да загинат. Толкова по-достойни са тяхната твърдост, техният ум, след като помагат на своите братя да оцелеят.

Такъв е например Василий Григориевич Власов, когото знаем вече по Кадийския процес. През целия си дълъг срок (деветнадесет години без прекъсване) той запазва упоритата си убеденост, с която се държи пред съда, с която осмива Калинин и неговото помилване. През всичките тези години, когато съхне от глад и влачи хомота на непосилния труд, той не се чувствува изкупителна жертва, а истински политически и дори „революционер“, както се изразява сам в задушевни разговори. И когато благодарение на своята остра по природа хватка на стопанин, заменяща му незавършеното икономическо образование, той заема постовете на производствените нагаждачи, не просто вижда в това отлагане на своята гибел, а и възможност да стъкми така колата, че да е по-леко на момчетата да я теглят.

През 40-те години на една от Уст-Вимските дърводобивни командировки (УстВимЛаг) се отличава от общата схема по това, че има едно началство: самият лагер е включен в дърводобива, отчита и отговаря за плана пред Министерството по дърводобива). Власов съвместява длъжностите нормировчик и плановик. Той е там начело на всичко, и през зимата, за да поддържа секачите, прибавя на бригадите им излишни кубици. Една зима се случва особено сурова, момчетата в най-добрия случай изпълняват 60% от нормата си, но получават като за 125% и изкарват зимата с повишена дажба, без да спират работата дори за един ден. Извозваното обаче на „отсечените дървета“ (както е на хартия) силно изостава, до началника на лагера достигат лоши слухове. През март той изпраща в гората комисия от десетници — и те установяват недостиг от осем хиляди кубика дървени трупи! Разяреният началник извиква Власов при себе си. А той, след като го изслушва, му казва: „Дай им, началник, на всички по пет денонощия карцер, това заслужават мързеливците. Домързяло ги е да походят из гората, снегът там е дълбок. Състави нова комисия и назначи мен за председател.“ Със своята разумна тройка Власов, без да излиза от кабинета, съставя акт и „установява“ целия недостигащ дървен материал. За известно време началникът се успокоява, но през май се сепва отново: извозваните дървета са по-малко, отколкото трябва, отгоре вече питат. И пак повиква Власов. Дребничък, но винаги наперен (фот. 35), този път той не прави опит да се оправдава: няма дървета. „Как така си посмял да съставиш фалшив акт, твоята мама?!“ — „Че по-добре ли беше самият вие да идете в затвора? Ами че осем хиляди кубика са за волнонаемния три годинки, а на чекиста — пет.“ Началникът псува ли, псува, но вече е късно да наказва Власов: трябва да се държи за него. „Какво да правим?“ — „Да изчакаме, докато водата залее всичко наоколо.“ Водата залива пътищата — и зимни, и летни. И тогава Власов занася на началника да подпише и прати по-нагоре, в Управлението, технически подробно обоснована докладна. В нея той пише, че заради твърде успешната сеч през изминалата зима осем хиляди кубика са останали неизвозени с шейните. През блатистата гора е невъзможно да се изнесат. По-нататък се пресмята колко ще струва да се прокара път на гредова основа и се доказва, че тогава извозването на тези осем хиляди кубика ще струва по-скъпо от самите тях. А след година, като пролежат лятото и есента в блатата, не ще отговарят повече на договорните условия, инвеститорът ще ги приеме само като дърва за огрев. Управлението се съгласява със смислените доводи, които не е срамно да бъдат изложени пред всяка друга комисия — и снема от сметката тези осем хиляди кубически метра.

 

 

Така тези стволове са свалени, изядени, изписани — и отново гордо се зеленеят в гората. Впрочем и на държавата тези мъртви кубици не струват кой знае колко: неколкостотин самуна черен, слепнал се клисав хляб повече. Оцелелите хиляда ствола и стотици човешки живота не влизат в сметката — никой не брои това богатство на Архипелага.

Навярно не единствено Власов се е досещал така да шмекерува, защото от 1947 г. по всички дърводобивни участъци въвеждат нов ред: комплексни звена и комплексни бригади. Сега вече секачите се обединяват с извозващите в едно звено и на бригадата се зачитат не повалените дървета, а извозените до брега на реката, откъдето ще бъдат спуснати през пролетта по течението й.

И какво мислите? Че тухтата този път изчезва? Ни най-малко! Дори разцъфтява! Тя се разширява принудително, разширява се и кръгът на работниците, които се хранят от нея. Ако на читателите няма да е скучно, нека да вникнем по-внимателно.

1. Затворниците нямат право да спускат дърветата по реката (кой ще ги конвоира покрай реката? бдителност). Ето защо представител на кантората, състояща се от волнонаемни, приема дървените трупи от един предаващ (за всички лагерни бригади). Не е ли той човекът, който трябва да прояви строгост? Нищо подобно.

Предаващият от лагера надува обема на извършената работа в интерес на дърводобивните бригади и приемащият се съгласява с тях.

2. А ето защо. Кантората трябва също да храни своите волнонаемни работници, чиито норми също не са по силите им. Кантората записва и за себе си като сплавени тези добавени фиктивни дървени трупи.

3. При главната преграда на реката, където се събират дървените трупи от всички горски участъци, се намира тържището — тоест мястото за изваждането им на брега. С това отново се заемат затворниците, същият този УстВимЛаг (петдесет и двата острова на УстВимЛаг са пръснати върху територия от 250 х 250 километра, ето какво е нашият Архипелаг!) Предаващият от кантората е спокоен: приемащият от лагера приема този път обратно от него цялата тухта: на второ място, за да не подведе своя лагер, който е предал тези трупи за сплавяне, а на първо място, за да нахрани с тази тухта и своите затворници, работещи при извозването на трупите до реката (техните норми са също фантастични, те също трябва да заслужат хлебната си дажба с пот на челото)! Тук вече приемащият трябва да се поблъска за обществото: трябва не просто да приеме трупите в техния обем, а да впише покрай реалните и фиктивните греди по диаметър и дължина. Ето истинския благодетел! (Власов е имал честта да бъде и тук.)

4. Зад тържището има дъскорезница, където бичат гредите. И отново работници са зековете. Бригадите се хранят от обема на обработвания от тях дървен материал и „излишните“ фиктивни трупи повдигат тъкмо навреме процента на тяхната печалба.

5. По-нататък готовата продукция се складира, като според държавните норми тя трябва да възлиза на 65 % от обема на приетите от дъскорезницата дървени трупи. Така че и 65 % от тухтата постъпва невидимо на склад (и митичната продукция от бичени греди също се удостоверява по сортове: капаци, за обработване, според дебелината на дъската, изрязани, неизрязани…). Работниците, подреждащи дъските на стифи, също получават по нещо от тази тухта.

А по-нататък? Тухтата е опряла до склада. Складът се охранява от Вохра, безконтролни „загуби“ не може да има. Кой и как ще отговори този път за тухтата?

И тук на помощ на великия принцип на тухтата се притичва един друг велик принцип на Архипелага: принципът на ластика, тоест на всевъзможните протакания. Така и тухтата остава да се води и да се прехвърля от година на година. При инвентаризациите в този див и отдалечен край на Архипелага нещата все някак се уреждат — нали всички са си свои, всичко разбират. Е, пък и не може всичко да се преброи дъска по дъска. За щастие част от тухтата „се губи“ всяка година при съхраняването, минават я в развод. Е, ще махнат някой и друг завеждащ склад, ще го пратят да работи като нормировчик. Затова пък колко народ ще бъде изхранен!

А ето ви и още един начин: при товаренето на дъските във вагоните за потребителите (а приемащ няма, вагоните ще се разпределят по-късно по ордери) се товари и тухтата, тоест вписва се излишък (да не забравяме, че от това се хранят и товараческите бригади!). Железничарите поставят пломбата и повече не се интересуват какво ще става. След известно време някъде в Армавир или Кривой Рог отварят вагона и заприходяват фактически полученото. Ако недотовареното е умерено, всички тези несъвпадащи обеми се нанасят в някаква графа и остава вече на Държавната планова комисия да си ги обяснява. Ако натовареното е надуто съвсем безочливо, получателят изпраща до УстВимЛаг рекламация, ала тези рекламации се движат с милиони други хартийки, някъде се подшиват, а с течение на времето изчезват — те не могат да противодействуват на човешкия напор да се живее. (А и никакъв Армавир не ще се реши да върне вагона назад: приемай каквото ти дават. На юг дървеният материал е кът.)

Ще отбележим, че и държавата, и Министерството на дърводобива сериозно използуват в народностопанските си сведения тези фиктивни цифри за изсечени и обработени дървени трупи. Те са добре дошли и за министерството.^[10]

Но ето кое е най-удивителното в случая: на пръв поглед заради тухтата във всеки етап от преместването на дървения материал би трябвало той да намалява. За летния сезон обаче приемащият на тържището успява да надпише толкова тухта от извозването, че наесен в сплавкантората се образуват пред плаващата преграда на реката реални излишъци от трупи! До тях никой не е успял да се докопа, успели са да навъртят нормата и без тях. Те не бива да бъдат оставени така през зимата, за да не стане нужда напролет да се вика самолет да бомбардира. Ето защо този прахосан, вече на никого ненужен материал се спуска в Бяло море през късната есен!

Да се чудим ли, да се дивим ли? Но това е така не само на едно място. В Унжлаг например в складовете за дървен материал винаги се оставят „излишни“ трупи, които така и не попадат във вагоните и вече не се числят никъде!… И след пълното закриване на поредния склад години наред го посещават от съседните ОЛП за безстопанствени сухи дърва и горят в печките обезкоренените и обелени трупи за минни подпори, за чиято подготовка е била вложена толкова мъка.

За да не се получават тези излишъци при волнонаемните сплавачи, от лагпункта Талаг в Архангелска област се изпращат команди от разконвоираните рецидивисти, които скришом крадат свързаните на салове трупи и ги прибират: тоест открадват в полза на лагера добития от същия този лагер дървен материал, водещ се в момента на волнонаемните работници. И в лагерите ежегодно се планира изработване на мебели от… откраднатата дървесина.

 

И всичко това е замислено, за да се преживее, а съвсем не за да се забогатее, а съвсем не — за да се ограби държавата.

Държавата не бива да бъде толкова безмилостна и да тласка поданиците си към измама.

 

Има една лагерна поговорка: без тухтата и амонала нямаше да построим Канала.

 

Та Архипелагът се крепи на тези неща.