Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (38) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Двадесета глава
КУЧЕШКАТА СЛУЖБА

Озаглавили сме с това хапливо оскърбление тази глава без никаква преднамереност, ала сме задължени да се съобразяваме с лагерната традиция. Всъщност самите те са си избрали този жребий: службата им е също като тази на охраняващите кучета, пък и е свързана с кучетата, и цели офицерски комисии следят работата на отделното куче, дресират в него отлична злоба. И ако издръжката на едно кутре за година струва на народа 11 хиляди до-хрушчовски рубли (овчарските ги хранят къде по-добре от затворниците)[1], то какво да кажем за издръжката на всеки един офицер на такава служба?

Трябва да си признаем, че на страниците на тази книга през цялото време изпитваме затруднение: как изобщо да ги наричаме? „Началство, началници“ е твърде общо, то е в употреба и в живота на свобода, отнася се към целия живот на страната, пък и е вече изтъркано някак. „Господар“ — също. Може би „лагерни разпоредители“. Доста неясен израз, показващ нашата безпомощност. А може би направо „псета“, както ги наричат в лагера? Е, това е някак грубо, ругателно. Напълно в духа на езика би била думата лагерничар по аналогия с „тъмничар“ за разлика от „лагерник“, пък и би изразявала точния и единствен смисъл: тези, които управляват лагерите. Изпросили по такъв начин от строгите си читатели правото за тази нова дума (и не съвсем нова, щом в езика е оставена за нея празна клетка), ние от време на време ще прибягваме до нея.

Така че в тази глава ще говорим за лагерничарите (а и за тъмничарите също). Би трябвало да започнем от генералите им, щеше да е отлично, ала нямаме материал. За нас, червеите и робите, бе невъзможно да узнаем нещо за тях и да ги видим отблизо. А когато ги виждахме, ни заслепяваше сиянието на златото по тях и не можехме да различим нищо повече.

Така нищо не знаем и за сменилите се един друг началници на ГУЛАГ — тези царе на Архипелага. И стига да ни попадне снимка на Берман или думичка от Апетер, мигом ги прибираме. Чували сме за „гаранинските разстрели“, но за самия Гаранин нищо не знаем. Известно ни е само, че му е било малко да разписва разстрелите; ходел из лагера и не се гнусял да стреля собственоръчно с маузера си по всеки, чиято физиономия не му допадала. Пишем например за Кашкетин, а не сме го виждали изобщо (и слава Богу). За Френкел се е понасъбрал материалец, а за Абрам Павлович Завенягин не. Него, покойника, не го погребаха с ежовско-бериевската компания, та как ли не го величаят във вестниците: „легендарният строител на Норилск“. Може пък и сам да е иззидал камъните му? Легендарен вертухай, виж, това е по-точно. Като знаем колко го е обичал горе Берия и колко добре се е изказвал за него долу енкаведистът Зиновиев, можем да си представим какъв звяр е бил. А и как иначе биха му построили Норилск.

Да благодарим на инженер Побожий[2], който ни е написал за началника на Енисейския лагер Антонов. Съветваме всички да се запознаят с дадената там картинка: разтоварване на шлепове на река Таз. На заден план — тундрата, където още не е прокаран път (а и ще го прекарат ли?), египетските мравки теглят локомотивите по снега, а от височинката ги наблюдава Антонов и определя времето за разтоварването. Той е прелетял по въздуха и по въздуха ще си замине след малко, свитата му подскача пред него, нищо, че не е Наполеон, а личният му готвач пак тук му поднася на сгъваема масичка сред полярната мразовитост пресни домати и краставички. И никого не кани за компания, кучият му син, всичко сам тъпче в търбуха си.

В тази глава достъпни за обзора ни ще бъдат от полковник надолу. Ще поговорим малко за офицерите, после ще преминем към сержантите, две-три думи ще споменем за стрелковата охрана, и толкоз. Който знае повече, да напише. Ето на какво се дължи нашата ограниченост: когато лежиш в затвора или лагера, характерът на тъмничарите те интересува единствено за това как да избегнеш техните заплахи и да използуваш слабостите им. И повече за нищо друго не ти се иска да се интересуваш от тях, те са недостойни за твоето внимание. Страдаш самият ти, страдат около теб несправедливо затворените и в сравнение с този сноп от страдания, който не можеш да обхванеш дори с две ръце — до тези ли тъпи хора ще ти е, с длъжност на песове? Дали до техните дребни интереси? Дали до нищожните им склонности? Дали до служебните им успехи и неуспехи?

А сега вече със закъснение ти става ясно, че си се вглеждал недостатъчно в тях.

За някакво там дарование и да не говорим — може ли да стане тъмнично-лагерен надзирател човек, способен поне от малко за някаква полезна дейност? А и дали изобщо може да бъде добър човек един лагерничар? Каква система за морален подбор имат в живота си? Първият подбор е при приемането във войските на МВД, в школите на МВД или в курсовете им. Всеки човек, получил макар и трошица духовно възпитание, склонен поне от малко да погледне съвестно на нещата, да различи доброто от злото, ще се възпротивява инстинктивно, с всички средства да не попада в този мрачен легион. Но нека допуснем, че не му се е удало да се измъкне. Идва ред на втория подбор: по време на обучението и първата служба самото началство се вглежда и отчислява всички онези, които са проявили вместо воля и твърдост (жестокост и безсърдечност), небрежност (доброта). И накрая — дългогодишният трети подбор: всички, които, не са си представяли къде ги изпращат и с какво се залавят, този път вече трябва да са разбрали и да са се ужасили. Не всеки и не веднага успява да се превърне в постоянно оръдие на насилието, в постоянен участник в злото! Ами нали, докато тъпчеш чуждите съдби, нещо в теб се обтяга, нещо се прекършва и по-нататък става вече невъзможно да се живее така! Макар и с голямо закъснение, но така или иначе, мнозина започват да се измъкват, да се правят на болни, снабдяват се със справки, преминават на по-ниско платена длъжност, свалят пагоните — само и само да се махнат, да се махнат, да се махнат!

А останалите значи свикват? И гледат на съдбата си като на нормална? И без съмнение като на полезна? И дори като на почтена? Но за някои не е ставало нужда да свикват: те от самото начало са си такива.

Благодарение на този подбор може да заключим, че процентът на безсърдечните и жестоките сред лагерничарите е значително по-висок, отколкото в коя да е произволно взета група от населението. И колкото по-продължително, колкото по-непрекъснато и неприкрито служи човек в Органите, с толкова по-голяма вероятност може да се твърди, че е злодей.

Съвсем не искаме да отминем възвишените думи на Дзержински: „Който от вас е закоравял, който не може отзивчиво и внимателно да се отнася към изтърпяващите наказанието си — напуснете това учреждение!“ Само че никак не можем да съотнесем тези думи с действителността. На кого са казани? И колко ли е сериозно? Ако си спомним дори само за Косирев (Първа част, 8 глава)? И кой ли се е вслушвал в това? Нито „терорът като средство за убеждение“, нито арестите по признака за „съмнителност“, нито разстрелите на заложниците, нито концлагерите, изпреварили с 15 години хитлеристките, не ни дават някак да повярваме в тези отзивчиви сърца, в тези рицари. И ако все пак е имало през тези години хора, които са напускали по своя воля Органите, те са тъкмо онези, на които Дзержински е предлагал да останат, тоест които не са могли да закоравеят. А който е закоравял или е бил корав, той е останал. (А много е възможно при други случаи Дзержински да е давал съвсем други съвети, само че не разполагаме с такива цитатчета.)

Колко прилепчиви са баналните изрази, които сме склонни да заучим, без преди това да ги обмислим и проверим. Стар чекист! — кой не е чувал тези думи, произнесени бавно в знак на особено уважение. Когато искат да изтъкнат някой лагерничар, да го отличат от неопитните, суетливите, кряскащите за щяло и нещяло, но без булдожка хватка, казват: „А началникът там е стааар чекист!“ (Както, да кажем, майорът, който изгаря каторжната соната на Клемпнер.) Самите чекисти са ни пробутали тази думичка, а ние я повтаряме, без да помислим. „Стар чекист“ — ами нали това най-малко означава, че и при Ягода си го е бивало, и при Ежов, и при Берия, на всички е угодил.

Но да не се разводняваме и да не говорим за „чекистите изобщо“. За тях в буквалния смисъл, за чекистите от оперативно-следствената група, вече посветихме една глава. А лагерничарите само парадират със званието чекист, само гледат да си го присвоят, иначе идват като на почивка тук, където нервите им не са изложени на напрежение и здравето им не е застрашено от нищо. Тукашната им работа не изисква нито развитието, нито активната безмилостна принуда, които ги има в ЧКГБ. Там трябва да бъдеш проницателен и непременно да се издигаш в очите на началството, докато в МВД е достатъчно да бъдеш тъп и да се прицелваш точно в черепа.

Макар и с огорчение, не ще се наемем да обясняваме защо лозунгът за „внедряване на пролетарски и комунистически дух в състава на лагерните работници[3], успешно реализиран в живота, не създава на Архипелага трепетното човеколюбив, за което говори Дзержински. От най-ранните революционни години в курсовете при Централния Наказателен Отдел и губернските наказателни отдели се подготвя младши административно-режимен състав (тоест вътрешен надзор) за затворите и лагерите „без откъсване от производството“ (тоест вече служейки в затворите и лагерите). Към 1925 г. остават само 6% от царския надзорсъстав. А средният лагерен командирски състав е изцяло съветски от още попреди. Те продължават да се учат: отначало в правните факултети към Народния комисариат по просветата (да, към Наркомпрос! И да се учат не на безправие, а на право!), от 1931 г. това са вече трудово-изправителните филиали на институтите по право към НКЮ в Москва, Ленинград, Казан, Саратов и Иркутск. Завършващите ги са 70% работници и 70% комунисти! От 1928 г. с постановление на Совнаркома и на никога невъзразяващия ЦИК са разширени допълнително пълномощията на тези началници на затвори и лагери с „внедрен пролетарски и комунистически дух“, но кой знае защо, от човеколюбието нищо не излиза! От тях са пострадали милиони хора, къде повече, отколкото от фашистите, при това не пленници, не покорени, а техни съотечественици, хора, намиращи се на родна земя.

Кой ще ни обясни това?

Дали сходството в житейските пътища и сходството в положенията довеждат до сходство в характерите? Изобщо не. За хората с висок дух и разум — не, те вземат собствени решения, запазват своите особености, често съвсем неочаквани. Но лагерничарите, издържали строгия — нравствен и умствен — отрицателен подбор, демонстрират поразително сходство в характерите си, така че няма да ни е трудно вероятно да проследим техните основни общовалидни черти.

Високомерие. Той живее на отделен остров, почти откъснат от далечната външна власт, и на този остров е безусловно пръв: подчиняват му се унизено всички зекове, пък и волнонаемните също. Тук той е с най-голямата звезда на пагоните. Властта му не познава граници и грешки: всеки, дръзнал да потърси правото си, винаги се оказва неправ (бива ликвидиран). Той има най-добрия дом на острова. Най-доброто превозно средство. Следващите го в йерархията лагерничари са също много нависоко. И тъй като целият им предишен живот не е вложил в тях нито искрица критична способност, за тях е невъзможно да гледат на себе си другояче, освен като на специална раса — на властници по рождение. От това, че никой не е в състояние да им се противопостави, те си въобразяват, че управляват крайно мъдро, че имат особен талант за това („организационен“). Всеки ден и всеки обикновен случай им демонстрира собственото превъзходство: при тяхната поява всички скачат на крака и застават мирно, покланят се, повиканият от тях не се приближава, а дотичва и получил заповедта им, не тръгва, а побягва. И ако той (БАМлаг, Дукелски) отива до портите да погледа как, охранявана от овчарските кучета, се точи в колона мръсната сбирщина на неговите работници, самият плантатор е с белоснежен костюм. И ако те (Унжлаг) са намислили да тръгнат на коне да проверят работата на картофеното поле, където жените с черни дрехи тънат до кръста в калта и се мъчат да копаят картофите (впрочем не ще успеят да ги изкарат и през пролетта ще ги прекопаят за наторяване), самите елегантни ездачи с лъснатите им ботуши и безупречни шевиотени мундири минават покрай затъналите в калта робини като истински олимпийци.

От самодоволството винаги непременно следва тъпотата. Приживе обожественият знае всичко до основи, той няма нужда да чете, да учи и никой не може да му съобщи нещо достойно за размисъл. Чехов среща сред сахалинските чиновници хора умни, дейни, с научни наклонности, проучили старателно местността и бита и пишещи географски и етнографски изследвания, но дори като за шега не можем да си представим макар и един такъв лагерничар на целия Архипелаг! И ако Кудлатий (началникът на една от уствимските командировки) решава, че изпълнението на държавните норми със 100% още не са никакви сто процента, а трябва да бъде изпълнено неговото (текнало му в главата) сменно разпореждане, в противен случай всички ще минат за наказание на намалена дажба — няма човек, който да може да го разубеди. Изпълнили само стоте процента, всички получават за назидание намалена дажба. Кабинетът на Кудлатий е отрупан с томовете на Ленин. Той извиква В. Г. Власов и го поучава: „Ето тук Ленин пише как трябва да се отнасяме към паразитите.“ (Под паразити той разбира затворниците, изпълнили само 100%, а под пролетариат — себе си. У тях това се побира някак заедно в главата: ето моето имение, и аз съм пролетарий.)

Старите помешчици-крепостници са били къде по-образовани: мнозина от тях са учили в Петербург, а някои дори в Гьотинген. И гледаш, излезли от тях Аксаковци, Радишчевци, Тургеневци. Но от нашите емведисти никакъв не е излязъл и няма да излезе. И най-важното — помешчиците сами са управлявали именията си или поне от малко са имали понятие от стопанските работи. Докато наперените офицери от МВД, засипани с какви ли не държавни блага, са далеч от това да поемат върху себе си и труда на стопанското ръководство. Твърде лениви и тъпи са за такова нещо. И те прикриват своето безделие с мъглата на строгостта и секретността. И в резултат на това държавата (съвсем невинаги управлявана най-отгоре, историята ще го отчете: твърде често именно средната прослойка със своята инерция на бездействие определя държавното не-развитие) е принудена успоредно с цялата им златопагонна йерархия да издига и втора такава от тръстовете и комбинатите. (Но това никого никога не е учудвало: какво в нашата страна не се дублира, като се почне от самата власт на Съветите?)

Самовластие. Дерибейство. В това отношение лагерничарите напълно са се изравнили с най-лошите от помешчиците от XVIII и XIX век. Безчет са примерите за безсмислени разпоредби, единствената цел на които е да изтъкнат кой тук командува. И колкото това е някъде по-далеч в Сибир и на Север — толкова по-подчертано, макар че така е и в Химки, до самата Москва (напоследък вече в самата Москва), където майор Волков забелязва на 1-ви май, че зековете не са весели. Следва заповед: „Всички да се развеселят незабавно! Видя ли някого с провесен нос — в карцера!“ И за да развесели инженерите, изпраща при тях момичета от криминалните с трети присъди да им пеят непристойни частушки. Ще ни забележат, че това не е дерибейство, а политическо мероприятие. Така да бъде. В същия лагер пристига нов етап. Един от новаците, на име Ивановски, се представя като танцьор от Болшой театър. „Какво? Артист ли? — свирепее Волков. — В карцера за двайсет денонощия! Тръгвай сам и доложи на началника на ШИзо!“ След малко звъни там: „Затворихте ли артиста?“ — „Затворихме го.“ — „Сам ли дойде?“ — „Сам.“ — „Пуснете го! Назначавам го за помощник-комендант.“ (Същият този Волков, вече писахме, който заповядва да острижат нула номер една жена за това, че косите й били красиви.)

Хирургът Фустер, испанец, не угажда на началника на ОЛП. „Да бъде изпратен на каменните кариери!“ Изпращат го. Но скоро самият началник се разболява и се налага операция. Има и други хирурзи, може да постъпи и в централната болница, но не, той вярва единствено на Фустер! Да се върне от кариерите! Ще ми направиш операцията! (Но умира на масата.)

А ето как постъпва друг един началник: зекът Козак, геолог по професия, се оказва добър драматичен тенор, преди революцията вземал уроци в Петербург при италианеца Репето. Началникът на лагера също решава, че притежава добър глас. Годините са 1941 — 1942-ра, някъде там се води война, но началникът е добре защитен с тиловата си служба и взема уроци по пеене от своя зек. А той вехне, слабее, отправя официални запитвания за своята жена, която пък от своя страна го търси от заточението си чрез ГУЛаг. Запитванията и в двете посоки се събират в ръцете на началника и той може да свърже двамата съпрузи, но не го прави. Защо? Той „успокоява“ Козак, че жена му, О. П., е… интернирана, но живее добре (педагог, тя работи в зърноприемателната кантора като чистачка, по-късно — в колхоза). И продължава да взема уроци по пеене. Когато през 1943 г. Козак е вече съвсем на умиране, началникът се смилява, изписва го с протокол и го пуска да умре при жена си. (Чак не толкова лош началник?)

На всички лагерни началници е присъщо чувството за бащиния. Те гледат на своя лагер не като на час от някаква държавна система, а като на бащиния, предоставена им с неограничени права, докато ще се намират на тази си длъжност. Оттук и целият произвол над чуждия живот, над личностите, оттук и големеенето им един пред друг. Началникът на един кенгирски лагпункт: „При мен един професор съм го оставил да работи в банята!“ Но началникът на друг лагпункт, капитан Стадников, реже до корен: „А при мен дневален е един академик — изнася кофата за ходене по нужда!“

Алчност, изнудвачество. Тази е най-универсалната черта сред лагерничарите. Не всеки е тъп, не всеки е дерибей, но всеки, все едно дали главен началник на това място или второстепенен, гледа да се обогати за сметка на безплатния труд на зековете и за сметка на държавното имущество. Не само аз, но и никой от моите приятели не може да си припомни безкористен лагерничар и никой от пишещите ми бивши зекове също не е назовавал такъв.

В жаждата им да изтръгнат колкото се може повече, никакви неизброими законни изгоди и предимства не могат да ги наситят. Нито високата заплата (с двойни и тройни надбавки „за работа отвъд полярния кръг“, „за отдалеченост“, „за опасност“). Нито паричните награди (предвидени за ръководните сътрудници в лагерите по 79-и член на трудово-изправителния кодекс от 1933 г. — същия кодекс, който не пречи да се установи за затворниците 12-часов работен ден и без неделни дни). Нито изключително изгодният съкратен срок за стажа. (На Север, където е разположена половината от Архипелага, годината се зачита за две, а трудовият стаж за „военните“ е 20 години. Следователно завършили на 22-годишна възраст съответните училища и школи, офицерите от МВД могат да излязат в пълна пенсия и да отидат да живеят в Сочи на 32 години!)

Малко им е! Всеки изобилен или оскъден канал, по който могат да протичат безплатни услуги или продукти, или предмети — винаги се използува от всеки лагерничар жадно и ненаситно. Още на Соловки началниците започват да си присвояват от затворниците — готвачки, перачки, коняри, дървосекачи. Оттогава никога не се е прекъсвал (и никога не е бил забраняван от горе) този изгоден обичай и лагерничарите използуват за нуждите си също краварки, градинари или преподаватели за децата си. И през годините на най-продънващия ушите звън за равенство и социализъм, например през 1933 г., в БАМлаг всеки волнонаемен е можел да получи лична прислуга от затворниците срещу невисоко заплащане в касата на лагера. В Княж-Погост леля Маня Уткина гледа кравата на началник лагера, за което получава по чаша мляко на ден. Според нравите на ГУЛАГ това е направо щедро. (А още по-вероятно според нравите на ГУЛАГ е, че кравата не е била на началника, а „за подобряване на болничната храна“, но млякото го е прибирал началникът.)

Не с чаши, а с кофи и чували, кой колкото може да изяде и изпие за сметка на затворническата дажба — всеки гледа непременно да го направи! Препрочетете, читателю, писмото на Липай от 9-та глава, този вопъл на бивш вероятно магазинер. Разбира се, че не от глад, не от нужда, не от бедност Курагин, Пойсуйшапка и Игнатченко отмъкват чували и бъчви от склада, а просто: защо да не намажат за сметка на безропотните, беззащитните и умиращите от глад роби? А толкова повече по време на войната, когато всички наоколо плячкосват? Ако не живееш по този начин, всеки ще ти се смее! (И това, без да подчертавам като особено качество тяхното предателство по отношение на нагаждачите, уличени в липси при проверка.) Колимчани също си спомнят: стига да имат такава възможност, и началник лагерът, началник режимът, началникът на КВЧ, волнонаемните-служещи, дежурните надзиратели — всеки непременно отмъква по нещо. А дежурните на портала мъкнат там сладкия чай. Дори лъжичка захар да е, но да е излапана за сметка на затворника! Да я отнемеш от умиращия, е още по-сладко…

А какво само става, когато им попадат в ръцете „американските подаръци“ (събрани от жителите на Щатите за съветския народ)! На Уст-Нер през 1943 г., по разказа на Т. Сговио, началникът на лагера полковник Нагорний, на политотдела — Голоулин, на Индигирското управление Биков и на геоложкото управление Раковски заедно с жените си сами отварят всички сандъци с подаръците, разграбват ги и се дърпат помежду си. Малкото останало, което не прибират за себе си, го раздават след това като премии на събрание на волнонаемните. Още и преди 1948 г. дневалните началства продават на черния пазар остатъците от американските подаръци.

За началниците на КВЧ по-добре да не говорим — не стават и за смях. От всичко мъкнат, но все някак на дребно (нещо по-голямо не им се разрешава). Ще викне началникът на КВЧ магазинера и ще му пъхне в ръцете вързоп — окъсани памучни панталони, увити в „Правда“ — вземи, с една дума, и ми донеси нови. А началникът на КВЧ през 1945 — 1946 г. изнася от Калужка застава всеки ден извън зоната наръч дръвца, събрани за него от зековете на строителството. (Че после пък да пътуваш по Москва в автобуса с шинел и тези дръвца в ръце, също не говори за сладък живот…)

На лагерните господари им е малко, че самите те и семействата им са обувани и обличани от лагерните майстори (дори костюмът „гълъб на мира“ за маскен-бала се шие в стопанския двор за дебелата жена на началника на ОЛП). Малко им е, че там им се изработват мебелите и всякакви домакински потреби. Малко им е, че там им изливат и сачмите (за бракониерство в съседния резерват). Малко им е, че си хранят свинете от лагерната кухня. Все им е малко! Отличават се от старите помешчици по това само, че властта им не е пожизнена и наследствена. И затова помешчиците не са били принуждавани да крадат от самите себе си, докато на лагерните началници само това им е в главите — как да отмъкнат още нещо от повереното им стопанство.

Подбирам оскъдно примери само за да не претрупвам изложението. От нашия лагер на Калужка застава гърбавият, вечно мрачен Невежин не си тръгваше с празни ръце, така си го и виждам още — облечен с дълъг офицерски шинел и понесъл я кофичка безир, я стъкла или маджун, но така или иначе, в количества, хилядократно превишаващи нуждите на едно семейство. А шкембестият капитан, началник на 15-о ОЛП от Котелническа крайбрежна, всяка седмица пристигаше в лагера ни с лека кола за безир и маджун (в следвоенна Москва тия неща бяха направо злато). И всичко това предварително се крадеше за тях от производствената зона и се пренасяше в лагерната — крадеше се от същите тези зекове, които бяха получили по 10 години за снопче слама или пачка гвоздеи! И пак ние, полусъветските, отдавна се бяхме изправили и приспособили в родината си, така че това ни беше само смешно. Но кой знае какво им е било на немските военнопленници в ростовския лагер! Началникът ги изпращал да крадат нощем за него строителни материали: той и другите началници си строели къщи. Как са се решавали на това хрисимите немци, след като им е било известно, че същият началник за откраднато канче е изправял хората пред трибунал и там са им лепвали по 10 и 25 години? И немците го измислят: връчват на преводачката Т. С оправдателен документ: заявление, че на еди-коя си дата са изпратени да крадат принудително. (А строели железопътни съоръжения и поради постоянната кражба на цимента ги поставяли почти върху пясъка.)

Наминете някой ден в Екибастуз в дома на началника на радиоуправлението Д. М. Матвеев (заради стесняването на ГУЛАГ сега той е в радиоуправлението, иначе е бил началник на Екибастузкия лагер от 1952 г.). Къщата му е отрупана с картини, дърворезба и други предмети, правени му безплатно от туземците.

Похот. Не се отнася за всекиго, естествено, това е свързано с физиологията, но положението на лагерния началник и съвкупно взетите му права откриват пълен простор за харемни наклонности. Началникът на буреполомския лагпункт Гринберг прибира при себе си всяка новопристигнала хубавичка млада жена. (А и какво би могла тя да избере друго освен смъртта?) В Кочемас началникът на лагера Подлесни е любител на нощни хайки в женските бараки (както ги видяхме в Ховрино). Той самолично отмята завивките от жените, уж че търси скрити там мъже. При наличието на красавица жена той едновременно има три любовници от затворничките. (Веднъж застрелва една от тях от ревност и сам си тегли куршума.) Филимонов, началникът на КВО за целия Дмитлаг, е снет „за битово разложение“ и изпратен за превъзпитание (на същата длъжност) в БАМлаг. Тук той продължава нашироко да пиянствува и блудствува и прави своята наложница битовачка… началник на КВЧ. (Синът му се сдушава с бандитите и скоро сам влиза в затвора за бандитизъм.)

Злоба, жестокост. Не съществуват нито реални, нито нравствени юзди, които да удържат тези качества. Неограничената власт в ръцете на ограничени хора винаги води до жестокост.

Като дива плантаторка се носи на коня си сред своите робини Татяна Меркулова — жената-звяр (13-и дърводобивен женски ОЛП в Унжлаг.) Майор Громов, според спомените на Пронман, ходи като болен в деня, когато не е затворил поне неколцина души в БУР. Капитан Медведев (3-ти лагпункт в Уствимлаг) стои по няколко часа ежедневно сам на кулата и записва мъжете, вмъкващи се в женските бараки, за да ги напъха след това в карцера. Той обича да има винаги пълен изолатор. Ако килиите в изолатора не са претъпкани, животът му е като празен. Вечер обича да строи зековете и да им прави внушения от рода на: „Вашата карта е бита. Никога не ще излезете оттук на свобода, не си въобразявайте!“ В същия Уствимлаг началникът на лагпункта Минаков (бивш заместник-началник на Краснодарския затвор, лежал в него две години заради превишаване на властта, но вече завърнал се сред ченгетата) самолично смъква от наровете отказвачите за краката; сред тях се случват и рецидивисти, те започват да се съпротивляват, размахват дъски; тогава той нарежда да бъдат измъкнати прозоречните рамки (при минус 25 градуса) и през зейналите отвори да лисват вътре кофи с вода.

Те всички знаят (а и туземците го знаят): дотук телеграфните жици не стигат! Плантаторите развиват и перверзна злоба, направо садизъм. Пред Шулман, началника на спецотдела в Буреполом, е построен новият етап. Той знае, че целият етап до последния човек ще бъде изпратен сега да копае. Ала си прави удоволствието да ги пита: „Има ли инженери? Да вдигнат ръце!“ Вдигат се десетина ръце над светналите от надежда лица. „Я виж ти! А може би има и академици? Сега ще ви донесат моливи!“ И им донасят… Ломове. Началникът на вилнюската колония лейтенант Карев вижда сред новаците младши лейтенанта Белски (още с ботушите си и с окъсана офицерска униформа). Съвсем доскоро този човек е бил също такъв съветски офицер както и Карев, носил е същите пагони с една черта. И какво, дали у Карев се събужда съчувствие при вида на тази оръфана униформа? Остава ли той поне в границите на безразличието? Не — желанието да унизи, дори да избива, е с предпочитания! И той се разпорежда да го из-1 пратят (със същата униформа, без да я сменя с лагерна) да разнася в градината животинска тор. В същата колония пристигат; отговорни работници от литовската УИТЛК и искат да бъдат търкани в банята не от какви да е затворници, а непременно от изтърпяващите по Петдесет и осми.

Че погледнете физиономиите им, те ходят и до днес сред нас, заедно с нас могат да се окажат във влака (не в общи, то се знае, вагони, а в тези с меките купета), в самолета. Непременно със затъкнато венче в петлицата, неизвестно какво увенчаващо венче, а пагоните им вече не са сини наистина (стесняват се), но със синьо кантче или дори червено, или малиново. Върху физиономиите им — утаена вкочанена жестокост и неизменно мрачно-недоволен израз. Като си помислиш, всичко в живота им е наред, но ето че изразът им е недоволен. Дали пък не им се струва, че все още пропускат нещо по-хубаво? Или пък Господ белязва непременно мерзавките за всичките им злодейства? Вологодските, архангелските и уралските влакове са пълни с такива военни. Покрай прозорците се мяркат очуканите лагерни кули. „Ваше ли е това стопанство?“ — пита съседът. Военният кима утвърдително, дори гордо: „Наше.“. „Там ли отивате?“ — „Да.“ — „Жена ви също ли работи?“. „Заплатата й е деветдесет. Моята двеста и петдесет (майор). Две деца. Няма как!“ Ето този например е с градски дори маниери, много приятен събеседник за влака. Замяркват се колхозните блокове, той обяснява: „Работите в селското стопанство потръгнаха значително по-добре. Сеят каквото си искат вече.“ (Социализъм! А когато за пръв път са излезли от пещерите да засяват площта на изгорената гора, не са ли сеели „каквото си искат“…)

През 1962 г. пътувах с влак през Сибир за пръв път като свободен гражданин. И да се не надяваш! В купето се оказах с един млад енкаведист, току-що завършил Тавдинското училище и разпределен в иркутското УИТЛ. Направих се на съчувствуващ глупак и той ми разказа как са изкарали стажа в съвременните лагери и до каква степен нахални, безчувствени и безнадеждни били затворниците. Върху лицето му още не се бе отпечатала онази постоянна жестокост, но той ми показа празничната снимка на техния 3-ти Тавдински випуск, където сред младоците личаха и отдавнашни лагерничари, довършващи образованието си (по дресировка, дебнене, лагерознание и марксизъм-ленинизъм) главно за да повишат вече пенсията си, а не толкова за самата служба, и аз, дето съм патил и препатил, едва не ахнах. Черната душа избива на лицето! Само колко умело ги подбират измежду хората!

В лагера за военнопленници в Ахтма (Естония) имало такъв случай: руска медицинска сестра влиза в близки отношения с немски военнопленник. Това се разкрива. И не да я натирят просто от своята благородна среда — о, не! За тази жена, носеща офицерски съветски пагони, сковават до портала зад зоната дъсчена будка (не пожалили труда си) с малко прозорче. Държат я там цяла седмица и всеки волнонаемен, идващ „на работа“ и отиващ си след „работа“, хвърля камъни по будката, като плюе и крещи: „Немска к…!“

Та ето как ги подбират.

Нека помогнем да останат в историята фамилните имена на колимските лагерничари палачи, проявили (края на 30-те години) безгранична власт и изобретателна жестокост: Павлов, Вишневецки, Гакаев, Жуков, Комаров, М. А. Кудряшов, Логовиненко, Меринов, Никишов, Резников, Титов, Василий „Дуровой“. Да не забравим и Светличний, знаменития изтезател от Норилск, много отнети живота му приписват зековете.

Все ще се намери някой и без нас да разкаже за такива чудовища като Чечев (разжалвай от прибалтийското МВД в началник на Степлаг); Тарасенко (началник на Усоллаг); Коротицин и Дидоренко от Каргаполлаг; за свирепия Барабанов (началник на Печорлаг от края на войната); за Смирнов (началник на режима във Воркутлаг). Само изреждането на тези знаменити имена би заело десетки страници. Моето самотно перо не ще смогне да го направи. Пък и властта продължава да е в ръцете им. Никой не ми е предоставил още кантора, в която да събирам тези материали, и никой не ми предлага да се обърна по общосъюзното радио за изнасяне на всички техни имена.

Ще се спра още само на Мамулов — и достатъчно. Това е все същият Мамулов, чийто брат бе началник на секретариата на Берия. Когато нашите освобождават половината Германия, много от най-големите риби сред енкаведистите се юрват натам, включително и Мамулов. Оттам подкарва ешелони с пломбирани вагони до своята гара Хорвино. Вагоните ги вкарват в лагерната зона, за да не ги забележат обикновените железничари (уж че са някакво „ценно оборудване“ за завода), а от своите зекове, които ги разтоварват, няма какво да се стесняват. Вътре е нахвърляно всичко, което обезумелите грабители прибират на бърза ръка: изтръгнати от тавана полилеи, музейни и битови мебели, сервизи надве-натри увити в изпомачкани покривки за маса, и кухненски съдове, бални и домашни рокли, дамско и мъжко бельо, цветни фракове, цилиндри и дори бастуни. Сега вече на място всичко това внимателно се сортира и което се е запазило здраво, се разнася по различните жилища, раздава се на познати. Мамулов докарва от Германия и Дял парк трофейни моторни коли и дори подарява на 12-годишния си син (тъкмо на възрастта на малолетка!) един опел кадет. Дълги месеци лагерната шивачница и обущарница са заети с прекрояване и преправяне на краденото. Пък и Мамулов разполага с не едно жилище в Москва и с не една жена, която трябва да осигури. Но любимото му жилище е извънградското, при лагера. Тук понякога пристига и самият Лаврентий Павлович. Докарват от Москва истински цигански хор и дори допускат на тези оргии двама зекове — китариста Фетисов и танцувача Малинин (от ансамбъла за песни и танци на Червената армия), като ги предупреждават: гькнете ли някъде думичка, простете се с живота! А ето що за тип е и Мамулов: връщали се от риболов, влачили лодката си през зеленчуковата градина на някакъв дядо и я изпогазили. Дядото взел да негодува. Как да го възнаградят? Просто го напердашили, но така, че той останал да хърка, проснат на земята. За моето добро — на мен с ръжен в ребро…[4]

Чувствувам обаче, че разказът ми става еднообразен. Дали не се повтарям! Или за това вече някъде сме чели, чели, чели?…

Възразяват ми! Възразяват ми! Да, имало е отделни факти… Но предимно при Берия… Но защо не давате и светли примери? Опишете и добрите! Покажете ни нашите бащи…

Не, извинете, който е виждал такива, да ги посочва. Аз не съм виждал. Вече стигнахме до общия извод, че лагерният началник не може да бъде добър — в такъв случай той ще си счупи главата или ще излети набързо от поста си. Хайде да допуснем за минута: лагерничарят замисля да върши добро и сменя кучешкия режим в своя лагер с човешки — кой ще го остави да направи това? Кой ще му разреши? Как ще допуснат такова нещо? Това е като да изнесеш самовара на студа и той там да се нагрява.

Склонен съм да приема за „добри“ само тези, които всякак искат да се измъкнат, които още не са си отишли, но ще си идат. Например на директора на московската обувна фабрика М. Герасимов му отнемат партийната книжка, но не го изключват от партията (и такава форма има). Но оттук нататък къде? Изпращат го лагерничар в Уст-Вим. Та ето на, разправят, че тази му длъжност го терзаела, че бил мек със затворниците. След пет месеца се измъкнал и напуснал. Или пък началникът на лагпункта в Оратул (1944 г.) Смешко. От него не видели нищо лошо, но и той гледал с четири очи да се измъкне. В УСВИТЛ началникът на отдела (1946 г.), бившият летец Морозов, се отнасял добре към затворниците, затова пък началството към него — зле. Или да вземем капитан Сиверкин, държал се, разправят, добре в Нироблаг. И какво? Изпращат го в Парма на наказателна командировка. И имал там само две занимания — да жули водката и да слуша западните станции, по тамошните места те се заглушавали слабо (1952 г.). Пък и моят събеседник във влака, випускникът на Тавда, е също с добри пориви.“ в коридора някакъв момък пътуваше без билет, цяло денонощие на крак. Та моят каза: „Да се постесним малко, за да му направим място, а? Нека поспи.“ Но оставете го да послужи годинка като началник, и ще постъпи съвсем другояче. Ще иде при придружаващата вагона служителка. „Изхвърлете гратисчията!“ Прав ли съм?

Ще си призная честно, че все пак познавам един много добър енкаведист, вярно, не лагерничар, а тъмничар — подполковник Цуканов. За малко време бе началник на марфинския специален затвор. Не само аз, всички тамошни зекове признават: никой нищо лошо не е видял от него, само добро. Малко да зависеше от него да заобиколи инструкцията в полза на зековете, непременно го правеше. Където можеше да отслаби в нещо режима, непременно го отслабваше. И какво? Прехвърлиха нашата спецтъмница в разряда на по-строгите и него го разкараха. Беше вече на възраст, служил дълго в МВД. Не мога да си обясня. Загадка.

Ето на, и Арнолд Рапопорт ме уверява, че инженер полковник Михаил Митрофанович Малцев, армейски сапьор, от 1943 г. до 1947 г. началник на Воркутлаг (едновременно на строителството и на самия лагер), бил, виждате ли, добър. В присъствието на чекиста се ръкувал със зековете инженери и се обръщал към тях по малко и бащино име. Не търпял професионалните чекисти, пренебрегвал началника на Политотдела полковник Кухтиков. Когато му присвояват гебистко звание — на генерален комисар трети ранг, не го приема (нима е възможно?): аз съм инженер. И постига своето: става обикновен генерал. По време на неговото управление, твърди Рапопорт, във Воркута не е скалъпено нито едно лагерно дело (а годините са военни, добре дошли за такива „дела“), жена му била прокурор в град Воркута и парализирала творчеството на лагерните ченгета. Това е много важно свидетелство, стига А. Рапопорт да не се поддава на неволни преувеличения поради привилегированото си по онова време положение на инженер. Но на мен някак малко ми се вярва: защо тогава не са натирили този Малцев? Ами че той е трябвало да бъде на всички трън в очите! Да вярваме, че все някога някой ще установи тук истината. (Като командуващ сапьорна дивизия край Сталинград, Малцев изважда командира на полка пред строя и собственоръчно го разстрелва. Във Воркута попада именно като изпаднал в немилост, но не за този случай, а за нещо друго.)

В този и в други подобни случаи паметта и личните наслоения понякога преиначават спомените. Когато говорят за някакви добри, ми се ще да попитам: добри — към кого? Към всички ли?

И бившите фронтоваци съвсем не са по-добра замяна на коренните емведисти. Чулпеньов свидетелствува, че ставало не по-добре, а по-лошо, когато старият лагерен пес бил заменян (в края на войната) с някой раняван фронтовак от рода на полковия комисар Егоров. Без да имат и най-малкото понятие от лагерния живот, те дават несериозни повърхностни разпореждания и напускат зоната, за да пиянствуват с разни жени, а оставят лагера във властта на мерзавците от нагаждачите.

Ала тези, които особено настойчиво крещят за „добрите чекисти“ в лагерите, а това са добронамерените правоверни, имат предвид думата „добри“ не в смисъла, в който я разбираме ние: не тези, които се опитват да създадат обща човешка обстановка за всички с цената на неизпълняването на зверските инструкции на ГУЛаг. Не, те смятат за „добри“ тъкмо лагерничарите, които честно изпълняват всички мръсни инструкции, тормозят и инквизират затворниците, с изключение на бившите комунисти. (Какъв широк поглед върху нещата имат само тези добронамерени! Винаги те са единствените наследници на общочовешката култура.)

Такива, разбира се, „добри“ с лопата да ги ринеш. Например Кудлатий с томовете на Ленин — с какво е по-лош? Дяков ни разказва за подобно благородство: началникът на един лагер посещава по време на московската си командировка семейството на намиращ се в лагера му правоверен, ала когато се връща, пристъпва към изпълнение на всичките си мръсни задължения. Генерал Горбатов също си спомня за един такъв „добър“ на Колима: „Прието е да ни смятат за някакви изроди — споделя пред него той, — но това не е вярно. На нас ни е също приятно да съобщим някое радостно известие на затворника.“ А всъщност този „добър“ колимски пес има единствената грижа Горбатов да не разкаже „горе“ за произвола в неговия лагер. Заради това е и цялата им приятна беседа. И в края: „Бъдете внимателен в разговорите си.“ (И Горбатов пак нищо не схваща…)

Ето че и Лекович пише в „Известия“ (6.9.1964 г.), дето се вика, пламенна, а ако питате нас — поръчана статия: че била срещала уж в лагерите неколцина добри, умни, строги, печални, измъчени и т.н. чекисти и че такъв един комендант в Джамбул, на име Капустин, се опитвал да намира работа за интернираните жени на комунистите, заради което бил принуден да се застреля. Това си е вече чист брътвеж, дрън-дрън… Комендантът е задължен да настанява интернираните на работа дори насила. И ако наистина се е застрелял, трябва да се е забъркал или в някакво мошеничество, или в някаква женска история.

Да, ето ви още един „добър“ — нашият екибастузки подполковник Матвеев. При Сталин си показваше острите зъби и тракаше с тях, а щом Таткото умря, щом Берия изхвърча — и ето че стана пръв либерал, баща на туземците! Е, докато повее нов вятър. (Но скришом поучава бригадира Александров и през тази година: „Който не ви слуша, му хвърлете здрав бой, няма да имате неприятности, обещавам ви!“.

Не, не са ни притрябвали такива „добри“. Всички те не струват пукната пара. За нас, ако ни питат, са добри тогава, когато самите тях ги вкарват в лагер.

Има и такива случаи. Само че ги съдят съвсем за друго.

* * *

Лагерният надзор се изпълнява от младшия команден състав на МВД. Това са гулаговските подофицери. Такава е и задачата им — да те напъхат, където им трябва, и да не те пускат оттам. Те са стъпили на същата гулаговска стълба, само че на по-ниско стъпало. Затова правата им са по-малки, но им се налага по-често да прибягват до нанасяне на побоища. В това отношение впрочем не си жалят силите и ако трябва да пребият някого до смърт в наказателния изолатор или в надзирателската стая, не се колебаят да се нахвърлят смело трима срещу един. От година на година загрубяват все повече и не ще прочетеш по лицата им нито сянка на съжаление към прогизналите, зъзнещите, гладните, капналите и умиращите арестанти. Пред тях затворниците са толкова безправни и незащитени, колкото и пред голямото началство, те могат да ги тъпчат по същия начин и да се чувствуват при това истински хора. И няма никаква преграда за това да излеят своята злоба, да проявят своята жестокост. А вземеш ли да биеш безнаказано, веднъж заловиш ли се с тая работа, не ти се ще да спираш. Произволът разпалва възбудата ти и вече самият ти се чувствуваш толкова страшен, че се боиш дори от себе си. Надзирателите подражават на драго сърце на своите офицери и в поведението, и в чертите на характера — само дето няма по тях толкова злато и шинелите им са замърсени, и навсякъде се движат пеш, и не им се полага прислуга от затворниците, сами трябва да се трудят в зеленчуковата градина, сами да се грижат и за добитъка си. Е, може, разбира се, да дръпнат зека за половин ден у дома си — дръвца да му насече, пода да измие — това може, но да не става много открито. За сметка на работещите не бива, значи за сметка на почиващите. (Табатеров — Березники, 1930 г. — едва полегнал след нощна дванадесетчасова смяна, надзирателят го вдига и го изпраща да работи в къщата му. А опитай да откажеш…) Надзирателите нямат бащиния, лагерът все пак не им е бащиния, а служба, затова и нямат тази надменност, нито този размах в дерибейщината. Трудности имат и с краденето. Това си е жива несправедливост: началството, дето и без туй е въшливо с пари, може да си присвоява в къде по-големи размери от надзора, който едва свързва двата края. Кой ще ти даде да изнесеш от склада цял чувал — най-много някоя торбичка. И досега е пред очите ми сержантът Кисельов — с едри черти на лицето и с ленени на цвят коси: влиза в счетоводството (1945 г.) и командува: „Да не се изписват нито грам мазнини за кухнята на зековете! Само за волнонаемните!“ (С мазнините беше трудно.) Това им беше и единственото предимство всъщност — мазнини по норма… За да си ушият нещо в лагерната шивачница, трябва разрешение от началника, а и дълго чакане на реда си. Докато по време на производството може да накараш зека да ти свърши някоя дребна работа — да запои, да завари, да изкове, да наточи. И невинаги може да изнесеш някоя по-голяма табуретка. Такова ограничаване в кражбите обижда силно надзирателите, особено жените им, и затова те трупат много горчивина срещу началството, затова животът им се струва още много несправедлив и в надзирателските гърди се появяват ако не струни, то такива незапълнености, празноти, в които отеква стонът човешки. Случва се понякога нисшите надзиратели да поговорят съчувствено със зековете. Не чак толкова често, но не и рядко. Във всеки случай в тъмничния или лагерен надзирател все още може да срещнеш човека, всеки затворник е виждал не един такъв на своя път. В офицера обаче това е почти изключено. Това всъщност е общият закон за обратната зависимост между социалното положение и човечността.

За истински надзиратели трябва да смятаме тези, които служат в лагерите по 15 и по 25 години. Които, заселят ли се по тези проклети затънтени места, така и не мърдат вече оттам. Веднъж заучили устава и правилата за реда, повече не им трябва нищо да четат и знаят в живота, само да слушат радио, първа московска програма. И тъкмо техният корпус олицетворява за нас тъповато-неизразителното, непреклонното, недостъпното за никаква мисъл лице на ГУЛаг.

По време на война обаче надзирателският състав доста пострадва и се променя. В залисията военните власти пренебрегват безупречната служба на надзора и изпращат тоз-онзи на фронта, вместо тях изпращат тук войници от войсковите части след болницата — но тези ги подбират още по-тъпи и по-жестоки. Случват се обаче и старци: с мобилизирането им — от къщи направо тук. Та сред тези именно беловласи много често ще срещнеш и добродушни непредубедени хора — те разговарят кротко, претърсват те ей тъй, колкото да се каже, нищо не ти отнемат, че и пуснат някоя шега отгоре. От тях никога не постъпват жалби или рапорти за изпращане в карцера. Но скоро след войната ги мобилизират и повече такива не ти попадат.

Необичайно явление за надзорсъстава са и тези (също наложени от военното време) от рода на „Сенин“, за когото вече стана дума, и на още един евреин надзирател в нашия лагер на Калужка застава — възрастен, по нищо не приличащ на военен, много спокоен, незаядлив, непричинил на никого зло. Той до такава степен не проявяваше никаква строгост, че веднъж се престраших да го попитам: „Кажете, каква ви е гражданската специалност?“ Той не се обиди, погледна ме със спокойни очи и ми отвърна тихо: „Комерсант.“ Преди да постъпи в нашия лагер по време на войната, служел в подолския край, където, както се разправяше, всеки ден умирали тогава от изтощение по 13 — 14 човека (ето ви вече 20 хиляди смъртни случая). Във „войските“ на НКВД той, изглежда, завършваше войната, а сега, след като беше приключила, трябваше да прояви умение и да не заседне тук завинаги.

А ето че старшината Ткач, страшилището и помощникът на режимния началник в екибастузкия лагер, бе създаден като по поръчка за надзорсъстава, сякаш от пеленаче бе служил само и изключително тук, сякаш се бе родил заедно с ГУЛАГ. Това беше едно винаги смразено зловещо лице с провиснал над него черен перчем. Страшно бе да се окажем в полезрението му или да се срещнеш с него на лагерната пътечка: той не можеше да мине покрай някого, без да му причини зло — ще го върне, ще го накара нещо да работи, ще отнеме, ще наплаши, ще накаже, ще арестува. Дори след вечерната проверка, когато бараките се заключваха отвън, но с отворени, преградени с решетки прозорци през лятото, Ткач се промъкваше на пръсти под тях, подслушваше, после надничаше — цялата стая се стъписваше, — а той подобно на нощна черна птица обявяваше наказанията зад решетката: за това, че не спят, за това, че разговарят, за това, че вършат забранени неща.

И не щеш ли — Ткач изчезна завинаги. Плъзна по лагера слухът (не можахме да го проверим точно, но такива упорити слухове обикновено са верни), че бил разобличен като фашистки палач от окупираната територия, за което го арестували и осъдили на двадесет и пет години. Това беше през 1952 г.

Как се случва така обаче, че фашисткият палач (подвизавал се като такъв не по-малко от три години) седем години след войната се ползува с най-добра репутация в органите на МВД?

* * *

„Конвоят стреля без предупреждение!“ В това заклинание се съдържа целият особен статут на конвоя, неговата власт над нас отвъд закона.

Като казваме „конвой“, употребяваме битовата дума на Архипелага: наричаха го още (в ИТЛ дори по-често) — вохра или просто „охра“. Официално те се наричаха Военизирана стрелкова охрана към МВД и „конвоят“ бе само една от възможните служби на вохра наред със службата „в караул“, „на зоната“, „в обкръжение“ и „в дивизион“.

Службата на конвоя, дори и война да няма, е като фронтовата. Конвоят не подлежи на никакви разследвания и не се налага да дава каквито и да е обяснения. Всеки стрелящ е прав. Всеки убит е виновен, че е искал да бяга или да престъпи чертата.

Ето ви две убийства в лагпункта Ортау (умножете ги по броя на всички лагпунктове). Войникът води подконвойна група, един безконвоен се приближава до своето момиче, вървящо в групата, тръгва с него. „Отстрани се!“ — „А на теб какво ти бърка?“ Изстрел. Убит. Съдебната комедия, войникът е оправдан: оскърбен е при изпълнение на служебните си задължения.

Притичва до друг един войник на портала някакъв зек с уволнителен лист (на следващия ден се освобождава), моли: „Пусни ме до пералнята (отвън зоната), ще притичам и мигом се връщам!“ — „Не може.“ — „Абе от утре съм свободен, глупако!“ Застрелва го. И дори не го съдят.

А в разгара на работата колко му е на затворника да не забележи всички тези резки и нишани по дърветата, които са въображаемата пунктирна линия, заместваща бодливата тел в гората. Соловьев (бивш армейски лейтенант) отсича един смърч и върви заднишком, докато го почиства от клоните. Той вижда само своето повалено дърво. А конвоят, „таншаевски вълк“, се прицелва и чака, той няма да викне на зека дори „стой!“. Той чака — и ето че Соловьов, без да забележи, пристъпва заднишком покрай дървото. Изстрел! Куршум дум-дум и разкъсани бели дробове. Соловьов е убит, а за таншаевския вълк 100 рубли премия. („Таншаевски вълци“ се наричат местните жители в Таншаевски район край Буреполом, които почти без изключение постъпват да служат във вохра по време на войната, за да са близо до вкъщи и да не ги пратят на фронта.)

Тази ултимативност в отношението на конвоя към затворниците, това неизменно право на охраната да прибягва до куршуми вместо до думи, не може да не даде отражение върху характера на вохровските офицери, а и върху самите вохровци. Животът на затворниците е в тяхната власт за по-малко от денонощие, но затова пък възможно най-пълно, изцяло. За тях туземците съвсем не са хора, а някакви движещи се плашила, които те по волята на съдбата трябва да бродят, да ги подкарват по-бързо до работата им и след работа и да не им позволяват да се разпръсват много по време на работа.

Ала още по-голям е произволът, който си позволяват офицерите от вохра. В тези младоци, в тези лейтенантчета се изработва някакво злобно-своеволно усещане за господство над битието. Едни са само гръмогласни (старши лейтенант Чорний в Нироблаг), други се опиват от своята жестокост и дори я пренасят върху своите войници (лейтенант Самутин, пак там), трети не признават вече никакви граници за своето всесилие. Командирът на вохра Невски (Уст-Вим, 3-ти лагпункт) открива липсата на своето кученце, не на някакво овчарско куче, а на любимото му кученце. Тръгва да го търси, естествено, в зоната и сварва точно момента, когато петима туземци нарязват трупа му. Невски вади пистолета и убива на място един. (Този случай не довежда до никакви административни последици, освен до наказването на останалите четирима с карцер.)

През 1938 г. в Приуралието на река Вишера се разгаря с ураганна бързина горски пожар — от гората той се прехвърля в двата лагерпункта. Какво да правят със зековете? Трябва да се вземе моментално решение, няма време за съгласуване. Охраната не ги пуска — и те всички изгарят. Така е по-спокойно. А ако ги пуснеш да излязат, ще се разбягат и после ще съдят охраната.

Само в едно вохровската служба ограничава клокочещата енергия на своите офицери: взводът е основна единица и цялото всесилие свършва с взвода, а пагоните — с две малки звездички. Придвижването напред в дивизиона само отдалечава от реалната взводна власт, то води до задънена улица.

Това кара властолюбивите и силните от вохровците да се прехвърлят във вътрешната служба на МВД и да се придвижват вече там. Някои известни гулаговски биографи са именно такива. Споменатият вече Антонов, властителят на задполярния „Мъртъв път“, започва като командир от вохра и има едва четирикласно образование.

Няма съмнение, че подборът на стрелковата охрана на МВД е от голямо значение за министерството, а и във военния комисариат имат същото тайно указание. Много тайна работа вършат военкоматите, а ние се отнасяме към тях добродушно. Защо например така решително се отказаха те от идеята за териториалните войски през 20-те години (проектът на Фрунзе) и дори напротив, с изключително упорство пращат новобранците да служат в армията колкото се може по-далеч от родните им места (азербайджанците — в Естония, латвийците — в Кавказ)? Ами защото войските трябва да бъдат чужди на местното население желателно и по расов признак (както бе проверено в Новочеркаск през 1962 г.). Така и при подбора на конвойните войски не без умисъл бива постигнато повишаване броя на татарите и други национални малцинства: тяхната по-ограничена просветеност, тяхната по-лоша осведоменост са съкровище за държавата, гаранция за нейната устойчивост.

Но истинското научно комплектуване и дресиране на тези войски започва със създаването на Специалните лагери — от края на 40-те и началото на 50-те години. Започват да приемат само 19-годишни момчета и веднага да ги подлагат на пълно идеологическо облъчване. (За този конвой ще говорим по-нататък отделно.)

Дотогава ГУЛАГ остава сякаш все настрана. А и целият ни народ, макар и социалистически, още не се е доразвил, не се е издигнал до стабилно жестоко равнище, за да доставя достойна лагерна охрана. Съставът на вохра бива доста пъстър и не оправдава първоначалния си замисъл да бъде стена на ужаса. Особено се размеква през годините на съветско-германската война: най-добре тренираните („първокачествено озлобени“) млади момчета са прехвърлени на фронта, а във вохра постъпват хиляди запасняци, с негодно здраве за действуващата армия, а по озлобеност съвсем неподготвени за ГУЛАГ (възпитавани не през съветските години). В най-безпощадните и гладни военни лагерни години това разхлабване на вохра (където бива допуснато, не навсякъде, естествено) поне отчасти облекчава живота на затворниците.

Нина Самшел си спомня за своя баща, който в напреднала възраст през 1942 г. е призован в армията, а го изпращат да служи като охрана в един лагер в Архангелска област. Пристига при него и семейството му. „Вкъщи баща ми разказваше с мъка за живота в лагера и за добрите хора там. Когато му се случваше да охранява сам селскостопанската бригада (още нещо, типично за военното време — един войник за цяла бригада, не е ли това облекчение за нея?), често го навестявах там и той ми разрешаваше да разговарям със затворниците. Те уважаваха много баща ми: той никога не ги нагрубяваше, пускаше ги, ако го помолят, до магазина и никой никога не му избяга. Те ми казваха: „Де всички конвойни да бяха като твоя татко.“ Той знаеше, че много от хората лежат невинни, и винаги се възмущаваше, но само вкъщи — във взвода бе невъзможно да каже нещо такова, щяха да го съдят.“ След края на войната веднага се демобилизира.

Но и по Самшел не бива да съдим за вохра по време на войната. Това го доказва по-нататъшната му съдба: още през 1947 г. той е прибран по 58-и член! През 1950 г. е пуснат в безнадеждно състояние и 5 месеца след това умира в дома си.

След войната тази разхлабена охрана продължава още година-две и много често се чува от вохровци да говорят за службата си като за срочна: „Като ми изтече срокът.“ Те разбират позорния характер на тази служба, за която не можеш се престраши да разкажеш дори на съседите си. В същия Ортау един войник укрива нарочно някакъв предмет от КВЧ, бива разжалван, съден и тутакси амнистиран — останалите войници му завиждат: виж как се е досетил, хитрецът му, браво на него!

Наталия Столярова си спомня за един войник, който я задържа при опита й за бягство, но скрива това и тя не бива наказана. Друг пък се застрелва от любов към една затворничка, отправена в етап. До въвеждането на истински строги ограничения в женските лагпунктове между жените и конвоите често възникват дружелюбни, добри, а и сърдечни отношения. Дори нашата велика държава не смогва да унищожи доброто и любовта.

Младите попълнения през следвоенните години също не веднага стават такива, каквито ги иска ГУЛаг. Когато Владилен Задорни (за него тепърва ще говорим) се бунтува открито в нироблагската стрелкова охрана, неговите връстници и другари по служба се отнасят към съпротивата му доста съчувствено.

Особено място в историята на лагерната охрана заема самоохраната. Още през първите години след революцията се провъзгласява, че самокараулването в Съветския съюз е задължение на самите затворници. Това на практика се прилага не без успех на Соловки, твърде разпространено е на Беломорканал и на Волгоканал: всеки социално близък, ако не желае да бута товарната количка, може да вземе пушката срещу своите другари.

Не твърдим непременно, че това е бил съзнателен пъклен замисъл за моралното разложение на народа. Както винаги в нашата полувековна съветска история възвишената комунистическа теория и пълзящата морална низост се преплитат естествено и лесно намират общ език. Но от разкази на стари зекове ни е известно, че самоохранниците са били жестоки към своите събратя, гледали са да напреднат, да се задържат на кучешката си служба, понякога са разчиствали старите си сметки и със смъртоносен изстрел.

Не, отговорете ми: ще се намери ли такова лошо нещо, на което да не можете да научите народа, хората, човечеството?

Дори в юридическата литература се посочва: „В много случаи лишените от свобода изпълняват задълженията си по охраняването на колонията и поддържането на реда по-добре от щатните надзиратели.“[5]

Този цитат е от 30-те години, а Задорни го потвърждава и за края на 40-те: самоохраняващите са озлобени срещу другарите си и току си намират повод да убиват. В Парма, в наказателната командировка на Нироблаг, лежат например, забележете, само по Петдесет и осми и самоохраната е единствено от Петдесет и осми! Политически…

Владилен разказва за някакъв Кузма от самоохраната, бивш офицер, момък на малко повече от двадесет години. През 1949 г. получава десетка по 58 — 10. Как да кара живота си по-нататък? Не намира друг изход. През 1952 г. Владилен вече го заварил като самоохранник. Това положение го гнетяло, разправял, че няма да издържи това бреме — пушката; когато го включвали в конвоя, често не я зареждал. Нощем плачел, като наричал себе си продажна твар и дори искал да се застреля. Бил младеж с високо чело и нервно лице. Обичал поезията и ходели с Владилен в тайгата да четат стихове. А после пак — пушката…

Той познавал и друг самоохранник — Александър Лунин, вече на възраст, с венец посивели коси около челото и с предразполагаща добродушна усмивка. По време на войната бил пехотен лейтенант, после — председател на колхоз. Получава десетка (като битовак) за това, че не изпълнил нареждането за районния комитет, а раздал самоволно от добивите на колхозниците. Следователно мислел е повече за ближните, отколкото за себе си — такъв човек! А ето че в Нироблаг става самоохранник. Дори успява да издействува от началника на лагпункта „Промеждутъчна“ — съкращаване на присъдата си.

Границите на човека! Колкото и да недоумяваме, те остават непостижими за ума ни…

Бележки

[1] Всичко за кучетата е от повестта на Метер „Мурат“. („Новый мир“. 1960, № 6) — Б.а.

[2] „Мертвая дорога“. „Новый мир“. 1964, № 8. — Б.а.

[3] А всичко в РСФСР към 1.10.1923 г. са вече 12 хиляди; към 1.1.1925 г. — 15 хиляди. ЦГАОР, ф. 393, оп.39, д.48, л.4 и 13; оп. 53, д.141, л.4. — Б. а. Сборник „От тюрем…“, стр. 421. — Б.а.

[4] С падането на Берия през 1953 г. се проваля и Мамулов, но не за дълго, защото все пак принадлежи към управляващите кадри. Отново се въздига и става един от началниците на Мосстрой. След това още веднъж хлътва с незаконна продажба на жилища. И накрая пак стъпва на крака. Време му е вече да вземе тлъстата пенсия. — Б.а.

[5] Сборник „От тюрем…“, стр. 141.