Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (24) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Шеста глава
ДОКАРАХА ФАШИСТИ

— Фашисти докараха! Фашисти докараха! — възбудено търчат из лагера и крещят младите зекове — момчета и момичета, когато два наши камиона, всеки натоварен с по тридесет фашисти, влизат в чертите на неголемия квадрат на лагера Нови Йерусалим.

Току-що сме преживели един от върховните часове на своя живот — един час пътуване дотук от Красная Пресня, — това, което се нарича близък етап. Макар да бяхме нахвърлени със свити крака в каросерията, но си бяха наши — всичкият въздух, всичката скорост, всичките цветове. О, забранена яркост на света! — трамваите червени, тролейбусите сини, тълпата в бяло и пъстро. Дали те самите виждат тези цветове, докато се блъскат да се качат? А и още, кой знае защо, днес всички сгради и стълбове са украсени със знамена и флагчета, някакъв празник — 14 август, съвпадащ с празника на нашето освобождаване от затвора. (В този ден се съобщава за капитулацията на Япония, за края на седемдневната война.) На Волоколамското шосе уханието на окосеното сено ни залива на талази и предвечерната свежест на ливадите облъхва стриганите ни глави. Кой по-жадно от арестантите би могъл да вдишва този ливаден въздух? Естествената зеленина заслепява очите ни, привикнали към сивото и само сивото. Ние с Гамеров и Ингал бяхме попаднали заедно в етапа, заедно излежавахме присъдата си и сега ни се струва, че сме се запътили да прекараме весело на някоя вила. Нищо мрачно не можеше да предвещава краят на такова прелестно пътуване.

И ето че скачаме от каросерията, разтъпкваме отеклите си крака, разкършваме се и се оглеждаме. Зоната на Нови Йерусалим ни харесва, намираме я дори симпатична: не е оградена изцяло, а само с преплетена бодлива тел и от всички страни се вижда хълмистата, жива, селска и вилна звенигородска картина. И сякаш сме част от това весело обкръжение, сякаш виждаме тази земя със същите очи, както и онези, които пристигат тук да почиват и да се наслаждават, дори я виждаме по-обемна (очите ни са свикнали с плоските стени, плоските нарове и тесните килии), дори възприемаме като по-сочна повехналата вече през август зеленина, която ни ослепява, а може би е така сочно, защото слънцето е на залез.

— Вие сте фашисти, нали? Всички ли сте фашисти? — с някаква надежда ни питат заобиколилите ни зекове. И уверили се, че сме такива, мигом се пръсват, разотиват се. С нищо повече не сме им интересни.

(Вече знаем, че „фашисти“ е прякор на осъдените по Петдесет и осми член, измислен от наблюдателните рецидивисти и приет с одобрение от началството: някога са ни наричали „каери“, но постепенно това излиза от употреба, необходимо е ефектно клеймо.)

След бързото ни пътуване на свеж въздух тук като че ли ни е по-топло и поради това още по-уютно. Продължаваме да оглеждаме малката зона с нейната двуетажна тухлена сграда за мъжете и дървена с надстройка — за жените, и със съвсем селски бараки-съборетини за помощните служби; след това — дългите черни сенки от дърветата и сградите, които вече лягат навсякъде по полето; високия комин на тухларната, запалващите се вече прозорци на двете й здания.

— Какво пък! Тук не е зле… като че ли… — говорим помежду си, като се мъчим да се убедим взаимно и поотделно.

Един момък с онзи остро-напрегнат недоброжелателен израз, който започваме вече да забелязваме не само при него, се задържа по-дълго около нас, за да разгледа по-добре „фашистите“. Накривил е ниско над челото черния си лекясал каскет, застанал е с ръце в джобовете и слуша какво бръщолевим.

— Не било лошо! — изтръгва се от гърдите му. Оглежда ни още веднъж с презрение и натъртва с изкривени устни: Су-кал-че-та!… Ще опънете петалите!

Изплюва се пред краката ни и отминава. Не е в състояние да понася повече такива глупаци като нас.

Сърцата ни се свиват.

Първата нощ в лагера!… Вие летите, летите вече по хлъзгава гладка повърхност все по-надолу и някъде все още има спасителна издатина, в която трябва да се вкопчите, но не знаете къде е тя. Във вас оживява всичко най-лошо от възпитанието ви: всичко недоверчиво, мрачно, неотстъпчиво, жестоко, внедрено чрез гладното чакане на опашка, чрез явната несправедливост на силните. Това най-лошо във вас е подсилено, мъчително изострено още и от предварителните слухове за лагерите: пазете се да не попаднете само на „общите“! Вълчи лагерен свят! Живи ще ви изядат! Който се спъне тук, го стъпкват! Само да не попаднете на общите работи! Но как да не се попадне? Къде да идеш? Какво трябва да се даде? Нещо трябва да се даде на някого! Но какво именно? Но на кого? Но как се прави това?

Не минава и час и един от нашите етапници пристига вече сдържано сияещ: назначили го за инженер-строител в зоната. И още един: на него пък разрешили да открие бръснарница за волнонаемните във фабриката. И още един: срещнал познат, ще работи в Плановия отдел. Сърцето ти замира: всичко това е за твоя сметка! Те ще оцелеят в канцелариите, в бръснарниците си. А ти ще загинеш. Ще загинеш.

Зоната. Двеста крачки от едната до другата телена мрежа, че и не трябва да се приближаваш близко до нея. Да, наоколо звенигородските предхълмия ще се зеленеят и ще сияят, а тук — гладната трапезария, циментовото мазе на ШИзо, калпавият навес над готварската печка за „индивидуално готвене“, барачката, отредена за баня, сивата будка на занемарената тоалетна с прогнилите й дъски — и няма къде да се денеш, това е всичко. Възможно е в твоя живот това островче да е последното късче земя, което още ти е съдено да тъпчеш с краката си.

В стаите са наставени празни вагонки. „Вагонката“ е изобретение на Архипелага, приспособление за спане на туземците и не се среща никъде другаде по света: това са четири дървени плоскости на два етажа върху две кръстовидни опори — откъм главата и в краката. Когато един от спящите се размърда, останалите трима започват да се клатят.

В този лагер не се полагат дюшеци или торби за пълнеж. Думата „бельо“ е непозната за туземците на новойерусалимския остров: тук няма спално, не дават и не перат долно, остава сам да се грижиш за онова, с което си дошъл. И думата „възглавница“ е непозната на домакина на този лагер; възглавниците могат да бъдат само собствени, и то у жените и криминалните. Вечер, преди да легнеш върху голите дъски, можеш до си свалиш обувките, но помни — ще ти ги задигнат. По-добре спи с тях. И дрешките си не разхвърляй: ще задигнат и тях. Когато тръгваш сутрин на работа, нищо не трябва да оставяш в бараката — от което не се съблазнят крадците, ще го приберат надзирателите: не се разрешава! Сутрин тръгвате на работа така, както се вдигат от стана си чергарите, дори още по-чисто: не оставяйте нито пепел от накладения огън, нито оглозгани животински кости, стаята е пуста, сякаш с метла пометено, заселвай я, ако щеш, през деня с други. И твоята спална дъска не се отличава по нищо от дъските на твоите съседи. Те са голи, оплескани, излъскани от хълбоците ни.

Но и на работа ти нищо не носиш със себе си. Сутрин събираш партакешите си, заставаш на опашка пред инвентарното помещение за личните вещи и там те се прибират в куфар или чувал. Когато се върнеш от работа — заставаш отново на опашка пред инвентарното и вземаш онова, което сметнеш, че ще ти трябва за пренощуването. Сметката ти трябва да е точна, втори път не може да идеш до инвентарното.

И така — десет години. Не губи кураж!

Сутрешната смяна се връща в лагера след два часа през деня. Тя се измива, обядва, изчаква на опашката пред инвентарното помещение — и веднага след това започва проверката. Всички, намиращи се в лагера, се строяват в редици и неграмотният надзирател ходи с шперплатова дъсчица, плюнчи с устни молива, мръщи с умствено усилие челото си и все шепне и шепне. Преброява няколко пъти строя, обхожда няколко пъти всички помещения, а през това време строените в редици зекове чакат. Ту ще сгреши нещо в аритметиката, ту ще обърка колко са болните, колко са затворените в ШИзо „без правото да излязат“. Това безсмислено губене на време продължава час, че и час и половина. Особено безпомощно и унизително се чувствуват онези, които скъпят времето си — една не много развита в нашия народ и съвсем не развита сред зековете потребност да свършиш нещо успешно дори в условията на лагера. В строя не може да се чете. Моите момчета — Гамеров и Ингал, стоят със затворени очи, те съчиняват стихове или проза, или писма — но дори и така не те оставят да стоиш в редицата, защото изглежда като че ли спиш и с това оскърбяваш проверката, а ушите ти остават отворени и псувните, и тъпите шеги, и унилите разговори ги пълнят непрекъснато. (Тече 1945 година. Вече е разграден атомът, скоро ще се формулира кибернетиката — а тук бледночелите интелектуалци стоят и чакат — „не шавай!“, — докато тъпият червеномутрест истукан лениво прави наум своя баланс.) Проверката свършва, сега вече в пет и половина би могъл да легнеш да спиш (защото предната нощ е била кратка, но още по-кратка може да се окаже следващата) — след един час обаче е вечерята, времето се накъсва.

Администрацията в лагера е толкова ленива и бездарна, че нито желае, нито се сеща да раздели работниците на три различни смени в три различни помещения. След седем часа, след вечерята, първата смяна би могла да се успокои, но не стихва глъчта на ситите и неуморените, и апашорите едва сега започват да играят на карти върху пухените завивки, да си дерат гърлата и да театралничат. Ето, един крадец с вид на азербайджанец демонстративно се прокрадва, скача, обикаляйки стаята, от вагонка на вагонка по покривните им дъски и по работниците и реве: „Така е настъпвал Наполеон срещу Москва за тютюн!“ Набавил си тютюна, той се връща по същия път, като настъпва и прескача хората: „Така Наполеон е бягал за Париж!“ Всяко хрумване на криминалните е толкова поразяващо и непривично, че ние само ги наблюдаваме със зяпнали уста. От девет вечерта започва да клатушка вагонките, да топурка, да се стяга, да отнася вещите си в инвентарното помещение нощната смяна. Извеждат я към десет часа, сега поне да се поспи! Но в единадесет се връща дневната. Този път тя започва тежко да топурка, да разклаща вагонките, да се мотае, да отива за вещите си, да вечеря. Може би чак след единадесет и половина изнемогналият лагер заспива.

Но в четири и четвърт звънът на кънтящ метал се разнася над нашия малък лагер и над потъналата в сън колхозна околност, където старците помнят още добре звъна на истинските камбани. Може би и нашата лагерна среброгласа камбана е от манастира и още оттам е свикнала да вдига с първите петли монасите за молитва и труд.

„Ставай, първа смяна!“ — крещи надзирателят във всяка стая. Главата ти е като пияна от недоспиване, не можеш още да си отвориш очите — какво ти умиване! Не става нужда да се обличаш, нали си спал с дрехите… Така че — направо в трапезарията. Влизаш там, все още се олюляваш от съня. Всеки се блъска и твърдо знае какво иска: едни бързат за хляба, други за чорбата. Единствено ти се луташ като лунатик в мъждукащата светлина на лампите, без да виждаш от парата на чорбата къде трябва да получиш едното и другото. Най-сетне получаваш — петстотин и петдесет пиршествени грама хляб и глинена паница с нещо черно и горещо. Това е копривена чорба. Черни парцалчета от изварените листенца плават в чернеещата се гола водица. Нито риба, нито месо, нито мазнинка. Нито дори сол, докато се свари, копривата поглъща всичката сложена сол, затова са решили изобщо да не я слагат: ако тютюнът е лагерното злато, то солта е лагерното сребро, готвачите гледат да я скътат. От копривената безсолна чорба ти се повдига! Колкото и да си гладен — изобщо не можеш да я изсърбаш.

Повдигни очи. Не към небето, а под тавана. Очите вече са привикнали към мъждивата светлина и този път разчитат дългия покрай стената лозунг — обичайните тапетни букви върху червена хартия:

И тръпки пронизват гръдта ти. О, мъдреци от Културно-възпитателната част! Колко трябва да сте доволни, че сте намерили за лагерната трапезария този велик евангелски и комунистически лозунг. Само че в Евангелието от Матея е казано: „Трудещият се е достоен за препитание.“ Но във Второзаконието е казано: „Да не обвържеш устата на вола, когато вършее.“^[1]

А у нас — удивителна! Благодарим ви от името на вършеещия вол. Сега вече ще знам, че стискате изтънелия ми врат съвсем не от недостиг, че ме душите не просто от ненаситност, и заради светлия принцип на идното общество! Само че не виждам в лагера работещите да ядат. Нито пък неработещите да гладуват.

Разсъмва се. Бледнее предутринното августовско небе. Само най-ярките звезди се виждат още на него. На югоизток, над фабриката, където ще ни поведат сега, се виждат Процион и Сириус — най-светлите от съзвездията Малкото и Голямото Куче. Всичко ни е зарязало, дори небето заедно с тъмничарите: кучетата на небето, както и на земята, са държани на ремък от конвоите. Те лаят бясно, мятат се, искат да се доберат до нас. Отлично са ги тренирали за човешко месо.

Първи ден в лагера! И на най-големия си враг не го пожелавам! Мозъкът ти не побира несъвместимостта на цялата тази жестокост. Какво ще става? Какво ме очаква? Дълбае главата ти една и съща мисъл, а на новаците дават най-безсмислената работа само и само да ги ангажират с нещо, докато се оправят. Безкраен ден. Носиш носилки или буташ колички и с всяка количка денят се скъсява само с пет, само с десет минути, а главата ти е в състояние да размишлява само за едно: какво ще става? Какво ще става?

Разбираме безсмислието от прехвърлянето на този боклук и гледаме да разменим по някоя дума между количките. Като че ли сме се изтощили още от първите колички, като че ли сме им отдали вече изцяло силите си, а как ще ги теглим цели осем години? Гледаме да говорим за друго, за нещо, в което чувствуваме силата си, личността си — Ингал разказва за погребението на Тинянов, за ученик на когото се смята — и започваме да спорим за историческите романи: кой се решава изобщо да ги пише? Ами че историческият роман описва неща, които авторът никога не е виждал. Обременен от отдалечеността на времето, както и от зрелостта на своя век, авторът може да си втълпява колкото ще, че добре е осъзнал миналото, но все пак е невъзможно да се живее в него и, ще рече, историческият роман е преди всичко фантастичен.

Но ето че започват да привикват новия етап по няколко души в кантората за назначения и всички ние зарязваме количките. Ингал е успял предишния ден да се запознае с някого си — и сега него, литератора, го изпращат във фабричното счетоводство, макар смехотворно да бърка цифрите и никога през живота си да не е ползувал сметало. Гамеров не го бива, дори от това да зависи живота му, да моли и да се присламчва. Назначават го за общ работник. Той идва, ляга на тревата и това е последният час, когато все още не е общ работник. Разказва ми за съсипания поет Павел Василиев, за когото никога не бях чувал. Кога тези момчета бяха успели толкова нещо да прочетат и научат?

Дъвча стръкче трева и се колебая — с какво да се пробутам: с математиката или с офицерството си? Не съм способен да се отстраня така гордо както Борис. Някога ми бяха внушавани и други идеали, но от тридесетте години насам суровият живот ни тласкаше само в една посока да се домогваме и да си проправяме път до нещо.

От само себе си се получи някак така, че когато прекрачих прага на директора на фабриката, изопнах под широкия офицерски колан гънките на рубашката от корема към хълбоците (докарал се бях този ден нарочно, нищо, че трябваше да бутам количката). Правата ми яка бе строго закопчана.

— Офицер? — веднага забеляза директорът.

— Тъй вярно!

— Опит в работата с хора?^[2]

— Имам.

— Какво сте командували?

— Артилерийски дивизион. (Излъгах, без да се замислям, батареята ми се стори недостатъчна.)

Той ме гледаше и с доверие, и със съмнение.

— А тук — ще се справите ли? Тук е трудно.

— Мисля, че да! (Изобщо не подозирах какъв хомот си нахлузвам. Главното бе да се домогна до нещо и да си проправя път!)

Той присви очи и помисли. (Съобразяваше лесно ли ще е да се превърна в куче и дали е яка челюстта ми.)

— Дадено. Ще работите като сменен майстор в кариерата за глина.

И още един бивш офицер — Николай Акимов, бе назначен за майстор в кариерата. Излязохме с него от кантона сродени, радостни. Не можехме да разберем още, дори да ни го бяха казали, че сме избрали стандартното за армейците лакейско начало за излежаване на присъдата. Неинтелигентното, непретенциозно лице на Акимов издаваше, че той е прямодушно момче и добър войник.

— Какво толкова ни плаши директорът? С двадесет човека ли няма да се справим? Нито е минирано, нито бомбардират — какво толкова има да не се справим?

Искаше ни се да възродим в себе си предишната си фронтова увереност. Същински палета, ние не разбирахме до каква степен Архипелагът не прилича по нищо на фронта, до каква степен неговата обсадна война е по-тежка от нашата експлозивна.

В армията може да командува глупак и нищожество, и то с толкова по-голям успех, колкото по-висок е заеманият от него пост. Ако на взводния командир е необходима и съобразителност, и неуморимост, и безстрашие, и разбиране на войнишкото сърце, за всеки маршал е достатъчно да мърмори, ругае и слага подписа си. Всичко останало ще направят за него в оперативния отдел на щаба, някой там акъллия офицер с неизвестно име ще му поднесе плана за операцията. Войниците изпълняват заповедите не защото са убедени в тяхната правилност (често тъкмо наопаки), а защото заповедите се предават от горе на долу по йерархия, това са заповеди машини и който не ги изпълни, се лишава от главата си.

Но на Архипелага за зека, назначен да командува другите зекове, съвсем не е така. Цялата златопагонна йерархия ни най-малко не се възправя зад гърба ти и ни най-малко не поддържа твоята заповед: тя ще те предаде и изхвърли веднага, ако не успееш да осъществиш тези заповеди със собствените си сили, със собственото си умение. А умението е следното: или юмрука ти, или безжалостно морене с глад, или такова задълбочено осъзнаване на Архипелага, че заповедта да изглежда за всеки затворник като единственото му спасение.

Зеленикавата полярна влага трябва да замени в теб топлата кръв — едва тогава ще бъдеш в състояние да командуваш зекове.

Тъкмо в тези дни от ШИзо бяха започнали да извеждат на кариерата като на най-тежка работа наказателната бригада — група рецидивисти, едва не заколили преди това началника на лагпункта (не са искали чак да го колят — не са такива ахмаци, а да го изплашат, за да ги върне обратно на Пресня: били решили, че Нови Йерусалим не е място за тях, че тук не могат нищо да намажат). Докараха ми ги в края на смяната. Те налягаха в кариерата на завет, разголиха дебелите си къси ръце, крака, тлъсти татуирани кореми и гърди и блажено се заприпичаха на слънце след влажната изба на ШИзо. Приближих се до тях със своето военно облекло и ясно и коректно ги подканих да пристъпят към работа. Слънцето ги бе настроило благодушно, та затова само се разсмяха и ме пратиха да вървя на майната си. Възмутен и объркан, аз се отдръпнах, без нищо да постигна. В армията бих започнал с командата: „Стани!“ Но тук бе ясно, че ако някой все пак стане, ще бъде, за да ме намушка с нож между ребрата. Докато се чудех как да постъпя (нали останалата кариера гледаше и също можеше да зареже работата), смяната ми свърши. Само благодарение на това обстоятелство мога днес да пиша изследването на Архипелага.

Смени ме Акимов. Криминалните продължават да се припичат. Той ги призова веднъж, втори път им ревна командно (може би дори „Стани!“), третия път ги заплаши с началника — те наскачаха върху него, смъкнаха го в дерето на кариерата и премазаха бъбреците му с лост. Откараха го направо в областната затворническа болница, с това завърши неговата командна служба, а може би и присъдата и самият живот. (Вероятно директорът ни бе поставил като плашила за биене от криминалните.)

Кратката ми кариера на кариерата продължи няколко дни повече от тази на Акимов и ми донесе не удовлетворение, както бях очаквал, а постоянна душевна потиснатост. Влизах в шест часа сутринта в работната зона по-потиснат, отколкото ако бях копал самичък глината. Тътрех се напълно обезсилен към кариерата, изпълнен с омраза и към нея, и към своята роля в нея.

От фабриката за мокро пресоване до кариерата имаше теснолинейка. Там, където свършваше — равната площадка и релсите се спускаха в разработката, имаше скрипец върху платформа. Този моторен скрипец беше едно от малкото чудеса на механизацията в цялата фабрика. Работягите в кариерата трябваше да бутат вагонетките с глината по целия релсов път до скрипеца и сетне от него до фабриката. Скрипецът ги вдигаше само при изкарването от кариерата. Кариерата се намираше в най-далечния край на фабричната зона и представляваше разкопана скална повърхност. Скалните наслагвания лъкатушеха като ровини и между тях оставаха незасегнати височинки. Глината се намираше веднага под повърхността на тънък пласт. Можеше вероятно да вадим глината и от дълбочина, и изцяло на ширина, но никой не знаеше как трябва, никой не даваше план за разработването, всичко се ръководеше от бригадира на сутрешната смяна Баринов — млад нагловат московчанин, битовак, с миловидна външност. Баринов разработваше кариерата просто където му е удобно, където можеше по-малко да се работи, а повече да се натовари. Много надълбоко не се копаеше, за да не се налага после да се изкачват стръмно вагонетките. Всъщност Баринов командуваше тези осемнадесет-двадесет души, които единствено работеха в моята смяна в кариерата. Той бе и единственият истински началник на смяната: познаваше момчетата, хранеше ги, тоест стараеше се да им осигури по-добра дажба, и всеки ден единствено той мъдро решаваше колко вагонетки трябва да бъдат изкарани, но така, че да не бъдат прекалено много или малко. Баринов ми се харесваше и ако се бяхме оказали заедно някъде в затвора върху наровете — бихме се спогаждали весело. Това и сега не пречеше — така ми се щеше да се посмеем заедно с него, че ето на, директорът ме е назначил на длъжност междинен джавкаджия, а аз — нищо не разбирам. Но офицерското ми възпитание не допускаше подобно нещо. И аз се стараех да се държа с него строго и да изисквам подчинението му, макар че не само аз и не само той, но и цялата бригада виждаше, че аз съм им тръснат на главата подобно на инструктор от районния комитет по време на сеитбена кампания. Баринов се дразнеше, че са поставили над главата му некадърник, и неведнъж остроумно ме разиграваше пред бригадата. За всичко, което смятах за нужно да се направи, той тутакси ми доказваше, че не бива. Като крещеше високо: „Майсторе! Майсторе!“, той току ме викаше от различни краища на кариерата и молеше за указания: как да се снемат старите и да се поставят новите релси; как да се закрепят върху оста изскочилите колела на количките; или че уж скрипецът е отказал да тегли и какво да правим сега; или къде да се наточи изтъпената лопата. Под неговите насмешки командният ми порив с всеки изминал ден гаснеше, вече бях доволен, ако той накараше от сутринта момчетата да копаят (което не правеше всякога) и ако не ме тормозеше с досадните си въпроси.

Тогава тихо се измъквах и се скривах от своите подчинени и началници зад високите купища откъртена скална маса, сядах на земята и замирах. Моят дух бе скован от няколкото първи лагерни дни. О, това не е затворът! Затворът е крила. Затворът е простор за мисълта. Да гладуваш и спориш в затвора, е весело и леко. Ала опитай тук — десет години да гладуваш, да работиш и да мълчиш — опитай това! Желязната гъсеница ме всмукваше, за да ме погълне. Безпомощен, не знаех как, а така исках да се измъкна встрани. Да си поема дъх. Да дойда на себе си. Да вдигна глава и да видя:

Ей там, зад бодливата тел, оттатък падинката — хълмче. На него — малко селце с десетина къщи. Изгряващото слънце го озарява с мирните си лъчи. Значи непосредствено до нас изобщо няма лагер! (Впрочем и там не е по-добре от лагер, но за това забравяш.) Дълго там не се забелязва никакво движение, сетне ще мине някоя стрина с кофа, ще притича някое детенце през лободата на улицата. Ще изкукурига петел, ще измучи крава — всичко това се чува ясно на кариерата. Ще джафне кученце — ех, че мил гласец! — това не ти е конвойният пес.^[3]

И от всеки тамошен звук, и от самата неподвижност на селото в душата ми прелива заветен покой. И твърдо зная — ако ми кажат сега: това ще ти е свободата! Ала до самата си смърт ще живееш в това село! Откажи се от градовете и от целия свят, от твоите дръзки желания, от твоите убеждения, от истината — от всичко се откажи и живей в това село (но не като колхозник!), всяка сутрин гледай изгрева на слънцето и слушай петлите. Съгласен ли си? — О, не само съм съгласен, но, Господи, прати ми такъв живот! Защото чувствувам, че няма да издържа лагера.

От другата страна на фабриката, която не виждам сега оттук, по ржевската железопътна линия гърми пътнически влак. В кариерата викат: „Нагаждаческият!“ Тук всеки влак се знае, по него се отчита времето. „Нагаждаческият“ означава девет без четвърт, а в девет отделно, извън смените ще доведат във фабриката от лагера нагаждачите — канторските и началниците. Най-любимият от влаковете е в един и половина, „Хранача“, скоро след него свършваме работа и отиваме на обяд.

Заедно с нагаждачите, а понякога, когато сърцето я заболи за работа, и по-рано, спецконвоят извежда на работа и моята началничка зечка Олга Петровна Матронина. Аз въздишам, излизам от укритието си и тръгвам покрай релсите към фабриката за мокро пресоване, за да й докладвам.

В тухларната всъщност има две фабрики — за мокро и сухо пресоване. Нашата кариера обслужва само мокрото пресоване и началник на мокрото пресуване е Матронина, инженер силикатчик. Какъв инженер е тя — не зная, но е суетлива и упорита. Та е от ония непоколебимо благонамерени, каквито вече съм виждал тук-там в килиите (а те и изобщо не са много), но на чиято изключителна висота не можах да се задържа. По буквения ЧС като член от семейството на разстрелян тя получава 8 години чрез ОСО и ето че сега доизлежава последните си месеци. Наистина през цялата война политическите не са пускани и нея също ще я задържат до прословутото Специално разпореждане. Но и това не хвърля сянка върху нейното състояние: тя служи на партията, все едно дали е на свобода или в лагер. Тя е от болшевишкия резерват. Забражда се в лагера с червена и само с червена кърпа, макар да е прехвърлила четиридесетте (такива кърпи не носи във фабриката нито една лагерна девойка и нито една волнонаемна комсомолка). Тя не изпитва никаква обида за разстреляния си мъж и за собствените си изтърпени осем години. Всички тези несправедливости са дело, според нея, на отделни ягодинци или ежовци, а при другаря Берия прибират хората само правилно. Когато при първото ни запознанство ме видя с дрехите на съветски офицер, тя каза: „Тези, които ме затвориха, сега вече могат да се убедят в моята правоверност!“ Малко преди това написала писмо до Калинин и цитира на всички, които са склонни да я слушат или са принудени да го правят: „Дългият срок на присъдата ми не сломи моята воля в борбата за съветска власт, за съветската промишленост.“

Впрочем, когато Акимов й долага, че криминалните не му се подчиняват, тя не отива сама да обяснява на тези социално близки вредността от поведението им за промишлеността, а го смъмря: „Ами че заставете ги! За това сте назначени!“ След като пребиха Акимов, тя не продължи да се бори, а написа до лагера: „Повече не ни изпращайте този контингент.“ Гледа спокойно и на това как във фабриката момичетата работят като автомати през целите осем часа, без да прекъсват еднообразните си движения пред конвейера. Тя казва: „Няма как, за механизацията има по-важни участъци.“ Вчера, в събота, се разнесе слух, че днес пак няма да ни признаят неделята (така и не ни я признаха). Момичетата автомати я обградиха плътно и жалостиво взеха да я молят: „Олга Петровна! Пак ли няма да имаме неделя? Ами че тази е третата поред! Нали войната вече свърши?“ С червената си забрадка тя негодуващо надига сухия си тъмен профил — нито на жена, нито на мъж: „Момичета, за каква неделя може да става дума? В Москва строителството е спряло по липса на тухли!“ (Тоест не че тя може да знае на какъв строеж ще изпратят нашите тухли, но с умствения си взор вижда обобщено великото строителство, докато на момичетата им се е приискало подло да се поизперат.)

Чрез мен Матронина искаше да се удвои броят на вагонетките за смяната. Тя не се съобразяваше със силите на работещите, с годността на вагонетките и поглъщателната способност на фабриката, а само изискваше — да се удвои! (И как освен с юмрук би могъл да удвои вагонетките един страничен, непросветен в тази работа човек?) Аз не ги удвоих и изобщо при мен продукцията не се промени нито с една вагонетка — и Матронина ме ругаеше безпощадно пред Баринов и работниците, без женското й пипе да побере това, което знае и последният сержант: че дори ефрейторът не бива да се ругае пред редовия боец. И ето че веднъж, убедил се в пълното си поражение на кариерата и, ще рече, в неспособността си да ръководя, аз отивам при Матронина и колкото се може по-меко моля:

— Олга Петровна! Аз съм добър математик, бързо смятам. Чух, че имате нужда във фабриката от счетоводен служител. Вземете ме!

— В счетоводството?! — възмущава се тя и суровото й лице става още по-мрачно, а краищата на червената й забрадка се прехвърлят един връз друг на темето. — Там ще пратя коя да е девойка, а тук са ни нужни командири на производството! С колко вагонетки не изпълнихте смяната? Вървете! — И като нова Атина Палада ме отпраща с протегната длан на кариерата.

А само след един ден се съкращава длъжността майстор на кариерата, аз съм разжалван, но не просто, а отмъстително. Матронина повиква Баринов и заповядва:

— Постави го да работи с лост и го дръж под око! Да товари по шест вагонетки за смяна! Да му дойде акълът!

И ето че сега, в своите офицерски одежди, с които толкова се гордея, аз отивам да копая глина. На Баринов му е весело, той е предвидил моето падение.

Ако бях разбирал по-добре скритата изчаквателна връзка между всички лагерни събития, бих могъл да предвидя участта си още вчера. В йерусалимската трапезария имаше специално прозорче, откъдето се раздаваше храната за ИТР („инженерно-техническите работници“). Оттук се хранеха инженерите, счетоводителите… и обущарите. След като бях назначен за майстор в кариерата, усвоих първия си лагерен навик да отивам пред това прозорче, за да получа храна. Готвачките се колебаеха, казваха, че ме няма в списъка на ИТР, но ме хранеха всеки път, по-късно дори без всякакви коментарии, така че сам скоро повярвах, че съм в списъка. Както по-късно си обяснявах — аз бях за кухнята още неясна фигура: едва пристигнал, веднага се бях издигнал, държах се гордо, ходех с военни дрехи. Такъв човек, колко му е, ще стане след седмица старши наряден разпределител или старши счетоводител в зоната, или лекар (в лагера всичко е възможно!) — и тогава всички ще са в ръцете ми. И макар че всъщност фабриката още само ме проверяваше и не ме включваше в никакви списъци, кухнята ме хранеше за във всеки случай. Но едно денонощие преди моето падане, когато още и фабриката не знаеше за него, лагерната кухня вече знаеше всичко и ми затръшна прозорчето под носа: бях се оказал евтин левак. В този малък епизод е целият въздух на лагерния свят.

Това толкова често човешко желание да се откроим чрез дрехите си всъщност ни демаскира, особено под зорките лагерни погледи. Само си мислим, че се обличаме, а всъщност се събличаме и показваме колко струваме. Не разбирах, че моята военна униформа не е нещо повече от червената забрадка на Матронина. Едно проницателно око виждаше всичко това от своето прикритие. И изпрати за мен някакъв дневален. Лейтенантът ви вика, ето там, в отделната стая.

Младият лейтенант разговаря много приятно. В уютната чиста стая сме само той и аз. Предвечерното слънчице ни огрява, ветрец полюшва пердето. Той ме поканва да седна. Кой знае защо, ми предлага да напиша автобиографията си — и не можеше да направи по-приятно предложение от това. След следствените протоколи, в които аз се самооплювах като антисъветски клеветник, след униженията в „гарваните“ и препращанията ми от място на място, след конвоирането ми и затворническия надзор, след криминалните и нагаждачите, отказали да признаят в мен бившия капитан от нашата славна Червена армия, ето че този път седя на масата и неподтикван от никого, под доброжелателния поглед на симпатичния лейтенант пиша с хубаво гъсто мастило върху отлична гладка хартия, каквато в лагера няма, че съм бил капитан, че съм командувал батарея, че съм награждаван с еди-какви си ордени. И от самия факт, че пиша, в мен се завръща сякаш моята личност, моето „аз“. (Да, моят гносеологически субект „аз“! Нали все пак бях учил в университет, бях от цивилните, докато за армията оставах случаен човек? Да не говорим колко неизкоренимо е това у офицера — да изисква уважение към себе си.) И прочел автобиографията ми, лейтенантът остава напълно доволен: „Та вие сте съветски човек, нали?“ Ами как не, разбира се, защо да не съм? Колко приятно е да се измъкнеш от калта и праха и отново да станеш съветски човек, то е равносилно на половината свобода.

Лейтенантът ме моли да намина при него след пет дни. За тези пет дни обаче съм принуден да се разделя с военната си униформа, защото е неудобно да копая глината с нея. Скривам рубашката и брича в куфара, а от инвентарното помещение получавам кърпени избелели вехтории, изпрани, след като сякаш цяла година са гнили в боклукчийската кофа. Това е важна крачка, макар още да не съзнавам значението й: душата ми още не е зековска, но кожата ми става такава. Остриган до голо, измъчван от глад и притискан от врагове, скоро ще придобия и зековски поглед: неискрен, недоверчив, забелязващ всичко около себе си.

В такъв именно вид се явявам след пет дни пред оперативния работник, без още да разбирам каква цел преследва той. Него обаче го няма на мястото му. Той изобщо престава да идва. (Той вече знае, а ние не знаем: само след седмица нас всички ще ни разформироват, а вместо нас ще докарат в Нови Йерусалим немци.) Така се лишавам от възможността да видя лейтенанта.

Обсъждаме с Гамеров и Ингал за какво е трябвало да пиша автобиографията си и като същински деца не се досещаме, че това е първият нокът на хищника, забит в нашето гнездо. А всъщност картинката е толкова ясна: пристигат с новия етап трима млади хора и през цялото време разсъждават и спорят за нещо помежду си, а единият от тях — който е мургав, заоблен, намръщен, с малки мустачки и който е настанен в счетоводството, нощем не спи и пише ли, пише нещо върху нара си и го крие. Разбира се, колко му е да пратят някого да отмъкне това, дето го крие, но за да не го изплашат, е по-лесно да узнаят всичко от онзи от тримата, който ходи с брич. Очевидно той е военен и съветски човек и ще помогне на духовния надзор.

Жора Ингал, който през деня не се преуморява на работното си място, си налага да не спи половината нощ и по този начин да отстои независимостта на творческия дух. На мястото си върху горната платформа на вагонката, без дюшек, възглавница и одеяла, той седи с ватенка (в стаите не е топло, нощите са есенни), с обувки. Изпънал крака на пода, допрял гръб до стената, той посмуква молива и гледа сурово листа си. (По-лошо поведение от това не може да се измисли в лагера! Но нито той, нито ние разбираме още колко се набива в очи това и как се следи.)^[4]

Нощем той пише, а през деня крие новелата си за Кампесино, испански републиканец, с когото бил лежал в една килия и от чиято селска солидарност останал възхитен. А съдбата на Кампесино е проста: след победата на Франко в Испания пристига в Съветския съюз и след известно време е хвърлен в затвора.^[5]

Ингал не е приветлив, сърцето му не се отзовава веднага насреща (написах това и помислих: а нима аз съм приветлив?). Но твърдостта му е достойна за пример. Да пише в лагера! До това и аз някога ще се домогна, ако не загина. Но засега съм измъчен от своето суетливо търчане, потиснат съм още в първите дни от копането на глината. През една хубава септемврийска вечер ние с Борис намираме време да поседим малко върху купчина сгурия край портала на зоната.

Откъм Москва, на шестдесет километра оттук, небето припламва цветно от салюти — това е „празникът на победата над Япония“. Но лампите на нашата лагерна зона светят унило и мъждиво. Прозорците на фабриката хвърлят червеникави враждебни отблясъци. И лампите върху стълбовете на обширната фабрична зона се нижат в мрака подобно на тайнствена верига, както годините и месеците на излежаваната от нас присъда.

Обгърнал коленете си, слабичкият кашлящ Гамеров повтаря:

Живях години трийсет аз

с любов към края свиден

и снизхождение от вас

не чакам…

И да видя.

* * *

„Фашисти докараха! Фашисти докараха!“ Така крещят не само в Нови Йерусалим. През късното лято и есента на 1945 г. е така на всички острови на Архипелага. С нашето идване — на „фашистите“, се открива възможност за освобождаването на битоваците. За своята амнистия те узнават още на 7 юли, оттогава ги фотографират, приготвят им справките за освобождаването, оправят им сметките в счетоводството — но отначало цял месец, а някъде и втори, че и трети амнистираните зекове се измъчват в дотегналите до смърт черти на теленото заграждение — няма с кого да ги заменят.

Няма с кого да ги заменят! А ние, сляпородените, още смеехме да се надяваме в своите залостени килии на амнистия през цялата пролет и цялото лято! Да се надяваме, че Сталин ще ни пожали!… Че след като ни бяха пропуснали при първата юлска амнистия, той ще даде след това специално втора за политическите… (Разказваше се дори подробност: тази амнистия лежала вече готова върху масата на Сталин, оставало само да я подпише, но бил в отпуск. Непоправимият народ очаква истинска амнистия, непоправимият народ вярва!…) Но ако помилват и нас — кой ще работи в шахтите? Кой ще иде да сече дърветата в гората? Кой ще пече тухли и ще ги иззижда в стени? Комунистите съумяха да създадат такава система, че ако тя прояви великодушие — и мор, и глад, и обезлюдяване, и разорение мигом биха обхванали цялата страна.

„Фашисти доведоха!“ Винаги ненавиждали ни или пренебрегващи ни, този път битоваците ни гледат почти с любов, задето сме дошли да ги сменим. И същите тези пленници, които в немския плен узнават, че няма на света нация по-презряна от всички, по-изоставена, по-чужда и ненужна от руската, сега, когато скачат от червените вагони и камионите на руската земя, разбират, че и сред този отритнат народ те са най-нещастното му, най-лошото му коляно.

Ето каква се оказва голямата сталинска амнистия, каквато „светът не е виждал още“. И къде наистина светът е виждал амнистия, която да не засяга политическите затворници?!

Амнистията освобождава осъдените по Петдесет и осми член до три години, на какъвто срок почти никого и не осъждат; едва ли ще се набере и половин процент. Но и в този половин процент от случаите непримиримият дух на амнистията надделява над смекчаващата буква. Знам един момък — казваше се май Матюшин (беше художник в лагера на Калужка застава), който получава 58-1-6 за плен някак твърде рано, в края на 1941 г., когато още не е решено как да се квалифицира това, колко да се присъжда. Матюшин е осъден за плен едва на три години — небивал случай. След изтичането на срока, естествено, не го освобождават и отлагат това до Специално Нареждане. Но ето че е обявена амнистия. Матюшин започва да моли (има си хас — да претендира) за освобождаването си. Почти пет месеца, до декември 1945 г., изплашените чиновници от отчетно-разпределителната част му отказват. Най-сетне го пускат да се върне в Курската си област. Плъзва слух (а на друго не може и да се вярва), че скоро след това го прибират отново за нови десет години. Не бива да се злоупотребява с разсеяността на първия съд!

Освобождават се решително всички, които са обирали жилища, ограбвали са минувачи, изнасилвали са момичета, развращавали са малолетни, мамели са в кантара купувачите, хулиганствували са, осакатявали са беззащитните, разграбвали са хищнически горите и водоемите, встъпвали са в многоженство, прибягвали са до изнудване и шантажи, вземали са рушвети, мошеничествували са, клеветили са, правели са лъжливи доноси (впрочем такива не са лежали), търгували са с наркотици, сводничили са, били са сутеньори, допускали са поради невежество или безотговорност човешки жертви (в случая аз просто прехвърлям членовете от кодекса, попаднали под амнистията, това не е форма на красноречие).

И след всичко това искат от народа нравственост!…

Опрощават половината от срока на: допусналите злоупотреби, фалшификаторите на документи и хлебни талони, спекулантите и държавните крадци (за държавния джоб Сталин все пак се обижда).

Но нищо не вбесява по-силно бившите фронтоваци и пленници от поголовното всеопрощаване на дезертьорите по време на войната! Всички, които бягат в страха си от частите, зарязват фронта, не се явяват на повиквателните пунктове, крият се дълги години в някоя яма в градината на майка си, в мазето или зад печката (винаги при майките си, по принцип дезертьорите не се доверяват на жените си), без с години да произнесат нито дума на глас, превръщайки се в прегърбени, обрасли с косми зверове, всички те, стига да са изловени или сами да са се явили към датата на амнистията, се обявяват за равноправни, неопетнени, неосъждани, съветски граждани. (Ето кога намира оправдание предвидливостта на старата пословица: по-добре да бягаш за срам, отколкото да станеш зян.)

Ония, които не трепват, не проявяват страхливост, които посрещат за родината удара и заплащат за него с плен — за тях не може да има прошка, така го разбира Върховният Главнокомандуващ.

Дали пък в дезертьорите Сталин не открива нещо родно, свое? Дали не си е спомнил за собственото си отвращение към задължителната войнишка служба, на която подлежи през зимата на 1917 г.? Или е разсъдил, че за неговата власт страхливците не са опасни, а са опасни само смелите? Защото, както ми се струва, дори от Сталинова гледна точка е съвсем неразумно да се амнистират дезертьорите: така сам показваш на своя народ колко по-сигурно и по-просто можеш да спасиш кожата си в една бъдеща война.^[6]

В друга моя книга разказвам историята на доктор Зубов и неговата жена: една старица укрива в техния дом някакъв дезертьор, който по-късно пише донос срещу тях, съпрузите Зубови получават по десет години въз основа на член 58-и. Съдът вижда тяхната вина не толкова в укриването на дезертьора, колкото в безкористността на това укриване: той не е техен роднина, значи тук има място антисъветски умисъл! По сталинската амнистия дезертьорът е освободен, без да излежи и три години, той дори забравя за този малък епизод от своя живот. Не такава е участта на Зубови. След пълните десет години, които отбиват в лагерите (от тях по четири — в Специалните), и още по четири — без всякаква присъда — в заточение; освободени са едва след като изобщо се ликвидира самото заточение, но съдимостта им не бива отменена нито тогава, нито след шестнадесет, нито дори след деветнадесет години. Тази съдимост не ги пуска да се завърнат в своя дом край Москва, пречи им да доживеят тихо старините си!

През 1958 г. Главната военна прокуратура на СССР им отговаря: вашата вина е доказана и няма основания за преразглеждането й. Едва през 1962 г., след 20 години, тяхното дело по 58–10 (антисъветски умисъл) и 58–11 („организация“ от съпруг и съпруга) е прекратено. Пр член 193-17-7-г пък (съучастие в дезертьорство) им се присъждат 5 години, които биват отменени (след двадесет години!) със сталинската амнистия. Точно така пишат на двамата съсипани старци през 1962 г.: „От 7 юли 1945 г. вие се смятате за освободени със снемане на съдимостта!“

Ето от какво се бои и от какво не се бои злопаметният, отмъстителен, неправосъдещ закон.

След амнистията четките на КВЧ се топват в боята и почват да украсяват с издевателски лозунги вътрешните арки и стените на лагерите: „На широката амнистия, дадена от родната партия и правителството — да отговорим с удвоена производителност на труда!“

Амнистирани са криминалните престъпници и битоваците, те излизат, и да отговарят с удвоена производителност, остават политическите… Чувството за хумор не е нещо присъщо на началството.

С нашето „фашистко“ пристигане в Нови Йерусалим започват тутакси ежедневни освобождавания. Още вчера ти си виждал тези жени в зоната като безобразни, дрипави, сквернословещи — и ето ги сега преобразени, измити, със сресани коси и с кой знае откъде измъкнати раирани или на точки рокли, с прехвърлени на ръка жакети, те вървят към гарата. Нима някой във влака ще се сети колко цветисто ги бива да псуват?

А ето че излизат през портата рецидивистите и полуцветът (подражаващите). Те не се отказват от своите безцеремонни маниери и сега: кълчат се, подскачат, махат на оставащите и крещят, а от прозорците им отвръщат с крещене техните приятелчета. Охраната не се намесва — на апашите всичко е позволено. Един апашор поставя „на майтап“ куфара си стоешком, леко се качва отгоре му и като отмята назад ушанката си и разтваря полите на сакото, свито при някое етапно прехвърляне или спечелено на карти, подрънква на мандолина прощална серенада на лагера и пее някаква тарикатска дивотия. Гръмлив смях.

Освободените вървят още дълго по пътечката около лагера и по-нататък през полето — и телената мрежа не пречи на открития обзор. Днес тези крадци ще се разхождат по московските булеварди, може би още през първата седмица ще направят скок (ще оберат някое жилище), ще съблекат на нощната улица твоята жена, сестра или дъщеря.

А засега вие, фашистите (и Матронина е такъв също фашист), удвоете производителността на труда!

* * *

Амнистията става причина никъде да не достига работна ръка, работата да прекъсва. Временно ме „прехвърлят“ от кариерата в цеха. Тук можах да се нагледам на механизацията на Матронина. Всички си изпащахме, но най-удивително от всички работеше едно девойче — наистина героиня на труда, но неподходяща за вестниците. Мястото й, длъжността й в цеха не се наричаше никак, а би могла да се нарече „горна подреждачка“. До лентата, идваща от пресата с нарязани мокри тухли (току-що замесени от глина, те са невероятно тежки), стоят две момичета — долната подреждачка и подавачката. На тях двете не се налага да се навеждат, а само да се обръщат, и то под неголям ъгъл. Но горната подреждачка — изправената върху постамент царица на цеха, трябва непрекъснато да се навежда, да поема поставената в краката й от подавачката мокра тухла, да я вдигне, без да я пръсне до височината на кръста или дори до раменете, без да променя положението на краката, да извива снагата си под прав ъгъл (понякога надясно, понякога наляво, в зависимост от това коя от пристигащите вагонетки товари) и да реди тухлите върху пет дървени рафта, по дванадесет на всеки. Движенията й не допускат почивка, прекъсване, промяна, те се извършват в бързо темпо — и така през цялата осемчасова смяна, ако само не се повреди пресата. През цялото време й се подават тухли — половината от всички произведени във фабриката за една смяна. Долу момичетата се сменят, нея обаче никой не сменя за осемте часа. От пет минути такава работа, от това постоянно извъртане на главата и тялото всичко би трябвало да се върти пред очите. Че отгоре на това през първата половина на смяната девойката се усмихва (от грохота на пресата е невъзможно да разговарят), може би й харесва, че е поставена на пиедестал като царица на красотата и всички гледат босите й голи здрави крака под приповдигнатата рокля, както и балетната гъвкавост на снагата й.

За тази работа й се полага най-високата разкладка в лагера: допълнителни триста грама хляб (общо за деня — 850 грама) и на вечеря освен общата черна помиеста чорба — „три стахановки“: — три жалки порции рядка каша от грис, забъркана с вода — те едва покриват дъното на глинената паница.

„Ние работим за пари, а вие за хляб, това не е тайна“ — казва ми волнонаемният черничък механик, поддържащ изправността на пресата.

С едноръкия алтаец Пунин имаме грижата да отместваме пълните вагонетки. Те са като високи кулички — клатушкат се, защото от десетте рафта с по дванадесет тухли на всеки центърът на тежестта им е високо. Огъваща се, вибрираща, напомняща етажерка, препълнена с книги — такава вагонетка трябва да се тегли за желязната й ръчка по прави релси; да се вдигне върху подвижна количка; да се застопори на нея; след това по други релси извозваме тази количка покрай сушилните помещения. След като спрем пред нужното, трябва да свалим вагонетката от количката и вече в новата посока да бутаме вагонетката пред себе си в помещението. То представлява дълъг тесен коридор, по стените на който се нижат десет жлеба и десет планки. Трябва бързо, без грешка да се провре вагонетката в дълбочина, там да се дръпне постът, да се поставят всички десет рафта с тухли върху десетте планки, а десетте чифта железни скоби да се освободят и мигом да се измъкнем с празната вече вагонетка. Цялото това изобретение е, струва ми се, немско, от миналия век (върху вагонетките е изписана немска фамилия), само че немците са предполагали, че освен релсите, крепящи вагонетката, настланият под трябва също да държи извозвача — а при нас дъските са изгнили, изпочупени и аз стъпвам лошо и пропадам между тях. Предполагало се е вероятно да има и вентилация в помещенията, но такава няма и докато аз се бавя с подреждането на тухлите (често лягат накриво, рафтовете се закачат един за друг, не се наместват както трябва, мокрите тухли се свличат връз главата ми) успявам да се нагълтам с въглеокис, от който гърлото ми започва да смъди.

Така че не тъгувам много по цеха, когато отново ме връщат на кариерата. Не достигат хора за вадене на глината — тях също ги освобождават. Пращат и Боря Гамеров и започваме да работим заедно. Нормата е известна: за една смяна всеки трябва да изкопае, натовари и откара до скрипеца шест вагонетки (шест кубически метра) глина. На двамата ни се падат дванадесет. При сухо време успяваме да стигнем до пет. Но започва ситен есенен дъждец. Цяло денонощие, че и две, и три, при пълно безветрие, той ръми, без да се усилва и без да престава. Тъй като не е проливен, никой не би се решил да прекрати работата навън. „На трасето дъждът не съществува!“ е знаменитият лозунг на ГУЛАГ. Но в Нови Йерусалим не ни дават и ватенки, и под този досаден дъждец в ръждивата кариера се превиваме от работа и изплескваме старите си фронтовашки шинели, попили за два дни по цяла кофа вода. Лагерът не ни дава и обувки, така че последните ни фронтовашки ботуши разкисват в рядката глина.

Първия ден все още се шегуваме:

„Не намираш ли, Борис, че сега барон Тузенбах^[7] сериозно би ни завидял? Ами че той непрекъснато мечтае да работи в тухларна фабрика. Помниш ли? Така яко да поработи, че като се върне вкъщи, да се просне на леглото и моментално да заспи. Предполагал е очевидно, че мокрият ще има къде да се изсуши и че ще му се полага легло и топла храна с първо и второ.“

Откарваме две вагонетки и като очуквам сърдито лопатата си о желязната стеничка на следващата вагонетка (глината лошо се отделя), казвам вече раздразнено:

„Кажи ми за какъв дявол трите сестри не са си седели на задниците? Никой не ги е карал през неделните дни да събират с децата железни отпадъци, нали? Кой им е искал в понеделник да представят конспекти върху Свещеното писание? Да не би да са им натрапвали безплатно класно ръководство? Или да са ги пращали по жилищата на хората да провеждат задължително обучение?“

И след още една вагонетка:

„През всичкото време слушаш само празните им дрънканици: да се трудим! Да се трудим! Да се трудим! Че трудете се, дявол да ви вземе, кой ви е спрял? Такъв щастлив ще стане животът! Такъв! Такъв! Какъв? Да ви бяха погнали с овчарски кучета в този щастлив живот, че да разберете!…“

Борис е по-слаботелесен от мен, едва върти лопатата, натежала от прилепналата глина, и едва я изтърсва във вагонетката. Все пак втори ден се мъчи да ни държи на равнището на Владимир Соловьов. И се оказва, че тук ме превъзхожда — толкова бях чел Соловьов, а не бях запомнил нито ред покрай своите безоблачни функции.

И каквото си спомни — ми го казва, а аз се мъча да го запомня, но едва ли ще мога, главата ми не е за това сега.

Не, как все пак може да запазим живота си и да се доберем при това до истината? Защо непременно трябва да стигнем лагерното дъно, за да разберем своята жалка същност? Той разправя:

— Владимир Соловьов ни учи да се радваме на смъртта. По-лошо, отколкото е тук, няма да бъде.

Това е вярно…

Товарим колкото можем. Ще ни накажат с намалена дажба, да ни наказват, дявол ги взел! Избутваме деня и се потътряме към лагера. Но нищо радостно не ни очаква там: три пъти на ден все същата черна безсолна помия от копривени листа и веднъж — черпаче кашичка, една трета от литъра. А хляба вече са ни го ограничили — сутрин ни дават 450 грама, а през деня и вечерта — нито троха. Строяват ни за проверка под дъжда. И отново лягаме да спим върху голите нарове целите мокри, измазани с глина, и зъзнем, защото бараките не се отопляват.

А на следващия ден същият ситен дъжд продължава да ръми. Кариерата се е размекнала и краката ни затъват. Колкото и да гребнеш с лопатата и колкото и да я изтръскваш с чукане по ръба на вагонетката, глината не се отлепва. Принудени сме всеки път да я сваляме с ръка във вагонетката. Скоро се убеждаваме, че вършим излишна работа. Зарязваме лопатите и започваме да загребваме направо с ръце жвакащата под краката ни глина и да я хвърляме във вагонетката.

Боря кашля. В гърдите му е останало парче от немски танков снаряд. Той е слаб и жълт. Носът, ушите и лицевите му кости са мъртвешки изострени. Вглеждам се в него и вече не съм сигурен: ще изкара ли зимата в лагера?

Все още се мъчим да се разсеем и да превъзмогнем тежкото си положение с мислене. Но вече нито философията, нито литературата ни идват на помощ. Дори ръцете ни тежат като лопати и се свличат. Борис предлага:

— Не, с разговорите изразходвахме много сили. По-добре да мълчим и да мислим с полза. Да съчиняваме например стихове. Наум.

Трепвам — нима е способен да съчинява сега стихове? Отпечатък на смъртта, но и отпечатък на някакъв упорит талант лежи върху жълтото му чело!^[8]

Мълчим и пренасяме глината на ръце. Дъждът не спира… Ала не само, че не ни прибират от кариерата, а идва Матронина, мята огнени погледи (тъмната наметка закрива червената й глава) и сочи от височината с ръце на бригадира към различни краища на кариерата. Досещаме се: днес няма да освободят бригадата ни след смяната в два часа, а ще ни държат, докато не изпълним нормата. Едва тогава ще получим обяда и вечерята наведнъж.

В Москва строителството е спряно поради недостиг на тухли…

Но Матронина си отива, а дъждът се усилва. Навсякъде под краката ни и във вагонетката се образуват светлоръждиви локви. Поръждавели са и кончовите на ботушите ни, на гъсти ръждиви петна са и шинелите ни. Ръцете ни са вкочанясали от студената глина, вече и с тях не можем да пълним вагонетката. Тогава зарязваме това безполезно занятие, покатерваме се по-нависоко до тревата, сядаме там, свиваме глави между раменете и вдигаме високо яките на шинелите си.

Погледнато отстрани — два ръждиви камъка сред полето.

Някъде наши връстници се учат в сорбоните и оксфордите, играят на тенис през свободното си време, спорят по световните проблеми в студентските кафенета. Тях вече ги печатат, излагат картините им. Чудят се как по нов начин да изопачат обкръжаващия ги, недостатъчно оригинален свят. Те се сърдят на класиците, че им били изчерпали сюжетите и темите. Сърдят се на своите правителства и на своите реакционери, които не желаят да разберат и възприемат прогресивния съветски опит. Дават интервюта по микрофоните на радиорепортерите и като се вслушват в собствените си гласове, кокетно поясняват какво били искали да кажат в своята последна или първа книга. Твърде уверено съдят за всичко на света, но особено — за процъфтяването и висшата справедливост в нашата страна. И едва в старостта си, когато ще съставят енциклопедии, те с удивление няма да намерят достойни руски имена на нашите, на всички наши букви…

Дъждът барабани по тиловете ни, тръпки пълзят по мокрите ни гърбове.

Оглеждаме се. Недотоварени и преобърнати вагонетки. Всички са си отишли. Няма никой в цялата кариера, по цялото поле отвъд зоната. В сивата завеса — заветното селце, и всички петли са се изпокрили на сушина.

Вземаме лопатите, за да не ни ги отмъкнат — те ни се водят по списък, и ги повличаме като тежки колички след себе си. Заобикаляме матронинската фабрика и се скриваме под навеса, където около хофмановите пещи, в които се изпичат тухлите, се вият празни галерии. Тук има течение, студено е, но пък сухо. Напъхваме се в прахта под тухления свод, седим.

Недалеч от нас има голяма купчина въглища. Двама зекове се ровят в нея и оживено тършуват нещо. Когато го намерят, го пробват със зъби и го прибират в торбите. Сетне сядат и започват да гризат някакви сивочерни парчета.

Какво дъвчете, момчета?

Това е морска глина. Лекарите не я забраняват. От нея ни полза, ни вреда. Ама като прибавиш килограм от нея към дажбата — и сякаш си се натъпкал. Търсете, има я много тук сред въглищата…

 

… Така и до вечерта кариерата не изпълнява нормите. Матронина нарежда да ни оставят и през нощта. Но загасва навсякъде електричеството, зоната остава в тъмнина и прибират всички ни. Заповядват ни да се хванем под ръка и под усилен конвой, под лая на песовете и псувните ни отвеждат в жилищната зона. Наоколо мрак. Вървим, без да виждаме къде са локви, къде е сухо, както свърнем, препъваме се и се блъскаме един друг.

И в жилищната зона е тъмно — само „индивидуалната печка“ гори с адски червеникав пламък. И в трапезарията — две газови лампи до прозорчето за раздаване на храната — нито лозунга да прочетеш, нито в паницата си да видиш двойната порция копривена чорба, а я сърбаш пипнешком.

И утре ще бъде така, и всеки ден: шест вагонетки ръждива глина — три черпака черна помиеста чорба. Струва ми се, че слабеехме и в затвора, но тук — много по-бързо. В главата ти вече сякаш отеква кънтеж. Обзема те приятната слабост, когато е по-лесно да отстъпиш, отколкото да се биеш.

А в бараките е тъмно като в рог. Лежим мокри до кости върху голия под и ни се струва: ако не се съблечем, ще ни бъде топло като от компрес.

Лежим с отворени очи — към черния таван, към черното небе.

Господи, Господи! Под снарядите и бомбите аз Те молех да запазиш живота ми. А сега Те моля — прати ми смъртта…