Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (40) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Двадесет и втора глава
НИЕ СТРОИМ

След всичко, казано за лагерите, естествен е „въпросът: добре де! Изгоден ли е за държавата трудът на затворниците? И ако не е бил изгоден, струвало ли си е да се захващат с целия този Архипелаг?

В самите лагери сред зековете съществуваха и двете гледни точки и ние често обичахме да спорим за това.

Естествено, ако вярваме на вождовете, тук нямаше място за спор. Другарят Молотов, вторият някога човек в държавата, заяви пред VI конгрес на Съветите на СССР по повод използуването на затворническия труд: „Правили сме това преди, правим го сега, ще го правим и занапред. Това е изгодно за обществото и полезно за самите престъпници.“

Не за държавата е изгодно, забележете, а за самото общество. А за престъпниците пък е полезно. И ще продължи занапред! За какво ли да спорим?

А и целият ред на сталинските десетилетия, когато в началото се планират строителните обекти, а после вече се набират престъпници, за да работят по тях, потвърждава, че правителството като че ли не се съмнява в икономическата изгода от лагерите. Икономиката върви пред правосъдието.

Очевидно е обаче, че зададеният въпрос изисква уточняване и разчленяване:

— оправдани ли са лагерите в политически и социален смисъл;

— оправдани ли са икономически;

— рентират ли се те (при привидното сходство между втория и третия въпрос тук има разлика)?

На първия въпрос не е трудно да се отговори: за целите на Сталин лагерите са прекрасно място, където може да се откарат милиони — за страх. Ще рече, политически те са оправдани. Да не говорим, че лагерите са и користно изгодни за огромен социален слой — за нямащите брой лагерни офицери: те им дават „военна служба“ в безопасния тил, специален порцион, специална заплата, униформи, жилища, положение в обществото. Покрай тях обират каймака и сума ти надзиратели, и кютуците от охраната, дремещи по лагерните кули (когато по същото време тринадесетгодишни момченца ги карат да учат в професионални училища). Всички такива паразити поддържат по всякакъв начин Архипелага — този разсадник на крепостна експлоатация. Те винаги са се страхували от всеобща амнистия като от чума.

Но на нас ни беше вече ясно, че в лагерите изпращат далеч не само инакомислещи, далеч не само отбилите се от стадния път, набелязан от Сталин. Набирането на хора в лагерите явно надхвърляше политическите нужди, надхвърляше нуждите от терора — то се съгласуваше (може би само в Сталиновата глава) с икономическите замисли. А нима не лагерите (и заточението) ни помогнаха да излезем от кризисната безработица през 20-те години? От 1930 година нататък копаенето на канали започва не за да се намери работа за дремещите лагери, а напротив — лагерите се използуват за замислените канали. И не броят на реалните „престъпници“ (или дори на „съмнителните лица“) определя дейността на съдилищата, а заявките на стопанските управления. При започването на Беломорканал изведнъж проличава недостигът от соловецки зекове и става ясно, че три години са твърде малък, нерентабилен срок за Петдесет и осми, че трябва да ги натикват поне за две петилетки наведнъж.

Още Томас Мор, прадядото на социализма, предсказва в своята „Утопия“ икономическата изгода от лагерите. За унизителни и особено тежки работи, които никой не ще поиска да извършва при социализма — ето за какво е нужен трудът на зековете. За работа в отдалечени диви местности, където с години може и да не се строят жилища, училища, болници и магазини. За работа с кирка и лопата — в разцвета на двадесетия век. За великите строежи на социализма, когато за тях няма още икономически средства.

На великия Беломорканал дори моторната кола е рядкост. Всичко се е създавало, както се казва в лагера, като „с пръдня боя“.

На още по-великия Волгоканал (със седем пъти по-големи по обем работи, отколкото на Беломорканал или в сравнение с Панамския и Суецкия) са прокопани 128 километра при дълбочина повече от 5 метра и широчина в горната част 85 метра и всичко това почти само с кирка, лопата и количка.[1] Бъдещото дъно на Рибинското море е покрито с дървени трупи, сваляни там на ръка, без никакви електротриони, а клоните и вършините са оставяни на пълните инвалиди да ги горят.

Кой друг, ако не затворници, биха работили на дърводобива по 10 часа, че и да извървяват по тъмно сутрин 7 километра до гората и толкова по обратния път вечер при минус тридесет градуса, без да знаят през годината други почивни дни освен 1-ви май и 7-ми ноември (Волголаг, 1937 г.)?

Кой друг, ако не туземци, биха изкоренявали пънове през зимата? Кои в откритите находища на Колима биха мъкнали на гръб огромните кошове с рудата? Или ще влачат дървените трупи на километър от река Коин (приток на Вим) по дълбокия сняг с финландски къси шейнички, впрегнати по двама в хамути (примката на хамута се обшива за по-меко с парцали от някоя негодна за носене дреха и хамутът се наденва през едното рамо)?

Е, наистина пълномощният комунистически журналист Ю. Жуков[2] твърди, че по същия начин и комсомолците са строили Комсомолск на Амур (1932 г.): секли дърветата без брадви — нямали ковачници, нямали хляб и измирали от скорбут. И се възхищава: ах, колко героично строяхме! А не е ли по-подобаващо да се възмути: кои са тези, които са оставили своя народ да строи по такъв начин? Но защо да се възмущава? Знаем какви „комсомолци“ строят Комсомолск. Сега пишат, че същите комсомолци били основали и Магадан.

А кого би било възможно да спускат за сухо сондиране в джезказганските рудници при 12-часов работен ден? Силикатният прах от пробивната скала изпълва въздуха като мъгла, маски няма и след 4 месеца пращат човека с необратимата силикоза да умира. Кого би могло да спускат с асансьори без спирателна обувка в неукрепените срещу срутвания, в незащитените от наводняване шахти? За кого единствено през XX век не се отпускат средства за скъпата обезопасяваща техника?

И как няма да са икономически изгодни след всичко това лагерите?

Прочетете, прочетете в „Мъртвия път“ на Побожий[3] тази картина на слизането и разтоварването от шлеповете на река Таз, тази полярна Илиада на Сталиновата епоха: как в дивата тундра, където не е стъпвал човешки крак, мравките затворници под мравешкия конвой мъкнат на гръб хилядите докарани греди и строят пристани, и поставят релси, и бутат в тази тундра локомотиви и вагони, които никога не е съдено да отпътуват сами оттук. Зековете спят по 5 часа в денонощието върху голата земя, обкръжена с табелки, на които е изписано „Зона“.

И той описва по-нататък как затворниците прокарват през тундрата телефонна линия: живеят в колиби, направени от клони и мъх, комарите хапят незащитените им тела, от блатната мокротия и кал дрехите и особено обувките им никога не изсъхват. Трасето им не е разучено както трябва, не е прокарано по най-добрия начин (и е обречено на повторно проправяне), за стълбовете не се намират дървета, наблизо и трябва да ходят по за два-три дни (!) да домъкват тези стълбове от отдалечени места.

Не се е случило друг някой Побожий да разкаже как преди войната е строена една друга железопътна линия: Котлас—Воркута, където на всяка поставена траверса се падат по две оставени глави. Добре, железопътната линия как да е, но преди това трябва да проправят път със слабите си ръце и с изтъпени брадви през непроходимата гора пред очите на безучастния конвой.

Та кой освен затворниците би свършил това? И как така изведнъж лагерите да не са изгодни?

Лагерите са неповторимо изгодни с покорността на робския труд и неговата евтина цена — не, дори не с евтина цена, а с безплатността си, защото за покупката на античния роб се е плащало все пак с пари, а за покупка на лагерника никой нищо не плаща.

Дори на следвоенните лагерни съвещания индустриалните помешчици признават: „з/к з/к изиграха голяма роля в работата на тила, в победата“.

Ала над костите им никой никога не ще напише върху мраморна плоча техните забравени имена.

Колко незаменими са били лагерите стана ясно през хрушчовските години по време на кресливите комсомолски призиви за овладяването на целинните земи и строителството в Сибир.

Друг е въпросът за рентабилността на този труд. Държавата отдавна точи лиги за това. Още „Постановлението за местата за изолация“ от 1921 г. настоява „поддържането на местата за изолация да се изплащат по възможност с труда на затворниците“. От 1922 г. някои местни изпълнителни комитети въпреки работническо-селската си природа проявяват „тенденция към аполитично търгашество“, а именно: преследват не само рентабилността на местата за изолация, но гледат да изстискат от тях печалба за местния бюджет, да реализират по-голяма сума за самоиздръжка. Трудово-изправителният кодекс от 1924 г. изисква също рентабилност от местата за изолация. През 1928 г. на 1-вото общосъюзно съвещание на пенитенциарните дейци се настоява упорито „цялата мрежа от предприятията на местата за изолация да върне на всяка цена на държавата направените от нея разходи за тях“.

Страшно, страшно им се е искало да имат лагерчета — и то безплатно! От 1929 г. всички трудово-изправителни учреждения са включени в народностопанския план. А от 1 януари 1931 г. се постановява с декрет всички лагери и колонии в РСФСР и Украйна Да минат на пълна самоиздръжка!

И какво мислите? Незабавен успех, естествено! През 1932 г. юристите тържествуват: разходите за трудово-изправителните учреждения се съкращават (на това можем да повярваме), а условията за издръжката на лишените от свобода с всяка година се подобряват (?).

Бихме ли се чудили и маели как се постига това, ако не бяхме изпитали на собствен гръб как въпросната издръжка се повишаваше все повече…

Впрочем толкова ли е трудно? Какво е нужно? Да се уеднаквят разходите за лагерите с доходите от тях, нали така? Разходите, както четем, се съкращават. А да се увеличават доходите е още по-просто: трябва да се понатиснат затворниците! Ако в соловецкия период на Архипелага за принудителния труд се прави официална 40-процентна отстъпка (смятало се е, кой знае защо, че трудът под размахана тояга не е толкова производителен), от Беломорканал нататък вече, въвеждайки „скалата за стомаха“, учените мъже на ГУЛаг откриват, че напротив: гладният производителен труд е най-производителният в света! Украинското управление на лагерите, когато им нареждат да минат от 1931 г. на самоиздръжка, направо решава: производителността на труда в сравнение с предишните години да се увеличи ни повече, ни по-малко с 242% (двеста четиридесет и два процента!), тоест направо три пъти и половина, при това без каквато и да било механизация[4]. (Ама и как научно са го изчислили само: двеста и четиридесет, че и още два процента. Само че още не са знаели другарите, че това се нарича Големият скок под трите червени знамена.)

Ама и как е знаел ГУЛаг накъде духа вятърът! Тук се притурват тъкмо навреме и безсмъртно-историческите Шест Условия на Другаря Сталин, а сред тях и за самоиздръжката, а ние вече сме го предвидили! Вече сме го предвидили! Там има още: използуване на специалистите. А какво по-просто от това: вземаш инженерите от общите работи и ги правиш производствени нагаждачи. (Началото на 30-те години е за техническата интелигенция на Архипелага е най-привилегированото време: тя почти не участвува в общите работи, дори новопостъпилите ги уреждат направо по специалността им. Преди това, през 20-те години, инженерите и техниците загиват безполезно на общите работи, защото няма приложение и перспектива за техните познания. След това пък, от 37-а до 50-те години, самоиздръжката и историческите Шест Условия са забравени, а исторически главна става тогава Бдителността — и проникването на инженерите поединично сред нагаждачите се заменя с връщането на всички тях до един от общите работи.) А и по-евтино ти излиза да имаш за инженер затворник, а не волнонаемен: не се налага да му плащаш заплата. Ето ти пак изгода, пак стопанска сметка! Отново е прав другарят Сталин!

Така че тази линия се води отдалеч, водят я точно: да направят Архипелага безплатен.

Но въпреки всичките старания, колкото и да драскат с нокти до изпочупване, колкото и да преправят по двадесет пъти ведомостите за изпълнението на работите — няма самоиздръжка на Архипелага и никога не ще я има. И никога разходите няма да се уеднаквят тук с доходите, и ще трябва нашата млада работническо-селска държава (а по-късно и застаряла общонародна) да влачи на себе си този мръсно-кървав чувал.

А ето и причините. Първата и главната — несъзнателността на затворниците, немарливостта на тези тъпи роби. Не само липсва у тях социалистическа саможертвеност, но дори не проявяват просто капиталистическо прилежание. Гледат само как да скапят обувките си и да не ходят на работа; Как да развалят скрипеца, да изкривят колелото, да счупят лопатата, да потопят кофата — само и само да има повод да поседят и попушат. Всичко, което лагерниците правят за родната държава, е явна и абсолютна халтура: направените от тях тухли се чупят с ръце, боята се оронва от панелите, мазилката се откъртва, стълбовете падат, масите се клатят, краката им се разтеглят встрани, облегалките на столовете се отделят. Навсякъде недоглеждания и грешки. Час по час трябва да се смъква някой вече закован капак, да се отравя някоя вече затрупана траншея, да се издълбават с лом и чук някои вече иззидани стени. През 50-те години докарват в Степлаг новичка шведска турбина. Тя е поместена в дъсчена обшивка, все едно в къщичка. Навън е зима, студ, проклетите зекове се намърдват вътре между дъските и турбината и разпалват огън, за да се сгреят. Разпоява се сребърната спойка на перките — и турбината я изхвърлят. А струва три милиона и седемстотин хиляди. На ви стопанска сметка.

А покрай зековете — и това е втората причина — на волнонаемните също като че ли нищо не им е притрябвало, като че ли строят не за себе си, а за някого си, че и крадат на всичко отгоре яката, много яко. (При строежа на един жилищен дом слободняците задигат няколко вани, а те съответствуват на броя на жилищата. Как да предадат обекта? Техническият ръководител, разбира се, няма да си признае това, той тържествено показва на приемната комисия 1-вия етаж, но не забравя да надниква с комисията във всяка баня, за да покаже ваната в нея. След това качва комисията до 2-рия етаж, до 3-тия и без да бърза, и все без да забравя да надникнат и в банята, а чевръстите обучени зекове под ръководството на опитния санитарнотехнически десетник изкъртват през това време ваните от жилищата на първия етаж и на пръсти през тавана ги примъкват на 4-тия етаж, където бързо ги поставят и зазиждат до идването на комисията. И който не си е отварял очите, нека после се разплаща… Направо сюжет за кинокомедия, само че кой ще я пусне: в нашия живот не може да има нищо смешно, всичко смешно е на Запад.)

Третата причина е несамостоятелността на затворниците, тяхната неспособност да живеят без надзиратели, без лагерна администрация, без охрана, без зоната с наблюдателните кули, без Планово-Производствена, Отчетно-Разпределителна, Оперативно-Чекистка и Културно-Възпитателна част, без висшите лагерни управления, включително това на самия ГУЛаг; без цензура, без ШИзо, без БУР, без нагаждачи, без магазин и складове: неспособността им да се движат без конвой и без кучета. И държавата е принудена да наема за всеки работещ туземец поне по един надзирател (а надзирателят има семейство). А и добре, че е така, иначе от какво щяха да живеят тези надзиратели?

Инженерите умници лансират и четвърта причина: че един вид необходимостта от зони на всяка крачка, от усилен конвой, от допълнителни хора за него — стеснявала, виждате ли, техническите им възможности, както например при стоварването на река Таз, та от това, тъй да се каже, всичко се вършело ненавреме и излизало много по-скъпо. Като ги изправиш пред Политбюро и ги наболиш хубаво — и цялата им причина ще отпадне. Да си блъскат, както искат, главите, но да намерят изход.

А извън тези причини има естествени и напълно извинителни недоглеждания на самото Ръководство. Както казва другарят Ленин, не греши само този, който нищо не върши.

Например както и да планираш изкопните работи, рядко се случва да се извършат през лятото, а винаги, кой знае защо, през есента или зимата, сред кал и студ.

Ето, например на извора Заросший в Щурмовото находище (Колима) през март 1938 г. поставят 500 души да сондират на 8 — 10 метра във вечната замръзналост. Свършват тази работа (половината от зековете умират). Следващата стъпка е да взривят, но не, размислят: съдържанието на метала е много ниско. Зарязват обекта. През май шурфовете се наводняват, цялата работа отива на вятъра. А след две години, пак през март, в колимските студове, ги осенява: трябва да копаят шурфове! На същото място! И спешно! Без да се жалят хората!

Ето ви излишни разходи…

Или на река Сухона край селището Опоки — затворниците правят бент. А придошлите води мигом го отнасят. Всичко пропада.

Друг случай: заплануват за талажкия дърводобив на Архангелското управление да произвежда мебели, но забравят да заплануват доставката на дървесина, от която тези мебели се изработват. Но планът си е план! Трябва да се изпълнява! Принуждават се да изпратят специални бригади от разконвоирани битоваци да измъкват от реката аварийната дървесина — тоест изоставащите при сплавянето трупи от основната маса. Оказват се недостатъчно. Тогава започват да отбиват по цели салове от свързани трупи и да ги разграбват. Но нали тези трупи фигурират в плана на някои други и сега няма да могат да го изпълнят. А Талага не може да изписва наряди на нашите юначаги: нали става дума за кражба? Та ето ви пак самоиздръжка…

Или както в Уствимлаг (1943 г.) решават да преизпълнят плана за спусканите (поединично) трупи по реката: ускоряват сечта в гората, за целта изкарват всички — и можещи, и неможещи — и събират по този начин твърде много дървени трупи в запана[5]: 200 000 кубически метра. Не успяват да ги изтеглят на сухо до зимата и те замръзват в леда. А малко по-надолу от запаната има железопътен мост. Ако през пролетта тази споена в леда маса не се разпадне и тръгне нацяло — ще отнесе моста, а началникът ще иде под съд. И какво правят? Изписват цели вагони динамит, спускат го през зимата на дъното, взривяват вледенената дървесина и след това изтеглят колкото се може по-бързо отделените дървени трупи на брега и ги изгарят (през пролетта те вече няма да са годни за обработка). Тази дейност въвлича целия лагпункт — двеста души, за работа в ледените води им изписват сланина, ала нито една операция не може да бъде потвърдена с наряд, защото всичко това е излишно. И изгореният дървен материал също отива на вятъра. На ви пак самоиздръжка.

А целият Печорски железопътен лагер строи линия до Воркута — лъкатушеща, както дойде. А вече след това са залавят да изправят готовата линия. И за чия сметка? Ами железопътната линия Лалск (на река Луза) — Пинюг (че и до Сиктивкар имат намерение да я продължават)? През 1938 г. там събират големи лагери, построяват 45-километров път и го зарязват… Така всичко отива на вятъра.

Да речем, че тези малки грешки са неизбежни във всяка работа. Никой Ръководител не е застрахован от такива.

А какво да кажем за пътя Салехард—Игарка? Насипват диги на стотици километри през блатата и когато Сталин умира, остават 300 километра до съединяването на двата края. И също всичко зарязват (фот.39). Ето че и това е грешка — страшно е да се каже чия. Ами че на самия Най-Най…

gulag_photo-39.jpgМъртвият рът (фот. 39)

 

 

Дотам я докарват с тази стопанска сметка, че началникът на лагера не знае понякога как да се отърве от нея, как да върже двата края. След войната заповядват на инвалидния лагер Кача край Красноярск (хиляда и петстотин инвалиди) също да мине на стопанска сметка: да произвежда мебели. И тези инвалиди са принудени да секат дърветата с обикновени бичкии (лагерът не е дърводобивен, не му се полага механизация), извозват трупите до лагера с волска тяга (транспорт също не им се полага, а има кравеферма). Себестойността на един диван се оказва 800 рубли, докато продажната му цена е 600… В случая самото лагерно началство е заинтересовано да преведе колкото се може повече инвалиди в 1-ва група или да ги признае за болни, за да не ги извеждат на работа извън зоната: и незабавно от губещо стопанство на самоиздръжка те са прехвърлени към сигурния държавен бюджет. Всички тези причини говорят, че Архипелагът не само не може да се самоиздържа, но и че страната плаща скъпо и прескъпо за удоволствието да го има.

 

Стопанският живот на Архипелага се усложнява още и от това, че тази велика общодържавна социалистическа стопанска сметка е необходима за цялата държава, необходима е на ГУЛаг, но началниците на отделните лагери хич не ги е еня за това: е, ще ги смъмрят малко, е, ще им орежат малко премиите (но все пак ще си ги получат). Главният доход и развързването на ръцете, главното удобство и удоволствие за всеки началник на отделен лагер е наличието на самостоятелно натурално стопанство, наличието на свое уютно малко имение, бащиния. В Червената армия, а и сред офицерите от МВД съвсем не на шега, а напълно сериозно се е разпространило и наложило солидното, основателно, гордо и приятно понятие — стопанин. Както най-отгоре над страната има един Стопанин, така и командирът на всяко отделно подразделение трябва да бъде непременно — Стопанин.

Но при жестокия гребен за групите А-Б-В-Г, който безпощадният Френкел е заврял завинаги в гривата на ГУЛАГ, стопанинът трябва да умее хитро да се измъкне и да прекара през този гребен такова количество работници, без които не би могъл да построи своето патриархално стопанство. Там, където според щатовете на ГУЛаг се полага един шивач, се урежда цяла шивашка работилница, където се полага един обущар — обущарска работилница, а и колко още други полезни майстори би им се искало да имат за себе си подръка! Защо например да не си обзаведат парници и да имат парникови зеленчуци на официалната си трапеза? Понякога дори при разумния началник ще видите голямо лично зеленчуково стопанство, за да подсилва храната със зеленчуци дори и на затворниците — те ще му ги отработят, това е просто в интерес на самия стопанин, но откъде да вземе хора?

А изход има — да понатовари повечко всички тези затворени бачкатори и да поизлъже мъничко ГУЛаг и мъничко — производството. За големите вътрешнозонови работи, за някаква например постройка, може да се накарат всички затворници да поработят в неделя или вечер след края на работния (10-часов) ден. За редовната постоянна работа се раздуват цифрите на излизащите бригади: работниците, оставащи в зоната, се смятат за излезли със своята бригада на работа — и оттам бригадирът трябва да донесе за тях съответния процент, тоест част от произведеното, отнето от останалите бригади (неизпълняващи и без това нормите си). Работягите работят повече и ядат по-малко, за да се укрепи феодалното стопанство и другите офицери да живеят по-разнообразно и приятно.

А в някои лагери началниците проявяват голям стопански размах, намират някой инженер с фантазия — и в лагерната зона се оформя мощен стопански двор, воден вече и по документи, с открити вече щатове и наемащ се да изпълнява промишлени поръчки. Но той не може да се вмъкне в плановото снабдяване с материали и инструменти, ето защо, без нищо да има, той трябва да върши всичко.

Но да видим какво представлява стопанският договор на кенгирския лагер например. Не си струва да споменаваме дори за шивачницата, кожухарницата, книговезницата и дърводелската работилница. Кенгирският стопански двор има своя леярна, своя шлосерска работилница и дори — в средата на XX век — изработва ръчно свредлопробивна и точилна машина! Стругарска наистина не съумяват сами да направят, но в случая се прибягва до лагерен лендлиз: открадват посред бял ден машината от производствения обект. Ето как става това: докарват лагерния камион, дочакват, когато началникът на цеха си отива — и цялата бригада се втурва към машината, натоварват я на камиона и минават без проблеми портала, договорили се предварително с охраната, нейният дивизионен е от същите МВД, на бърза ръка откарват машината в лагера, а там вече никой от свободните граждани няма достъп. И край! А кой ще пита тъпите безотговорни туземци? Началникът на цеха реве и се щура: къде се е изпарила машината? Но никой нищо не знае: нима е имало машина? Не сме видели. По същия начин се доставят и най-важните инструменти в лагера, дори още по-лесно — в джоба и под полите на дрехата.

Веднъж стопанският двор се заема да отлива за обогатителната фабрика на Кенгир капаци за канализационни люкове. Излезли сполучливи. Но им свършва чугунът — откъде да го вземе лагерът в края на краищата? Тогава от самата нея, от същата тази обогатителна фабрика, нареждат на затворниците да задигат първокласните английски чугунени конзоли (останали още от концесията преди революцията), претапят ги в лагера и ги връщат в обогатителната фабрика, но вече като люкове, за което на лагера се превеждат пари.

Сега вече на читателя ще му стане ясно как един такъв деен стопански двор може да укрепва самоиздръжката, а и цялата икономика на страната.

И какво ли само не се наема да извършва този стопански двор! Едва ли самият Круп би се заел с всичко. Захващат се да правят големи глинени тръби за канализацията. Вентилатори с вятърно задвижване. Сламорезачки. Брави. Водни помпи. Да ремонтират машини за мелене на месо. Да съшиват трансмисионни ремъци.

Да поправят автоклави за болницата. Да струговат свредели за черепна трансплантация. А и какво ли не би се заела да върши безизходността! Неволята учи! А и нали, ако кажеш: няма да съумея, утре ще те погнат извън зоната на общите работи? А в стопанския двор е по-леко: няма излизане на развод, няма ходене под конвой, пък и не те карат да се пребиваш от работа, освен това ще направиш нещо и за себе си. Болницата ти се отплаща за някоя своя поръчка с „освобождаване“ за два дни, кухнята — с „добавка“, друг някой с махорка, а началството ще подхвърли плюс всичко и хлебец отгоре.

И смешно, и любопитно. Инженерите са пред вечната главоблъсканица: от какво, как? Парче подходящо желязо, намерено някъде на бунището, често променя цялата замислена конструкция. Вентилаторът е направен, но ето че пружина, която да го обърне към вятъра, не може да се намери. Принуждават се да вържат просто две въжета и да заставят двама зекове, щом вятърът промени посоката си, да търчат и обръщат вентилатора с въжетата. Правят и свои тухли: някоя от жените реже със струна подаваната глинена лента по дължината на бъдещите тухли, а по-нататък те се движат на транспортьор, който същата жена включва в движение. Но как? Нали ръцете й са заети? О, безсмъртна изобретателност на хитрите зекове! Измислили са две стръки, които плътно прилягат към таза на работничката, и докато тя отрязва с двете си ръце тухлите, едновременно движи със силно и често завъртване на таза лентата на конвейера! Уви, не можем да покажем на читателя такава фотография.

А кенгирският помешчик се уверява окончателно: няма нищо такова на грешната земя, което неговият стопански двор да не може да не направи. И заповядва веднъж на главния инженер: да се пристъпи към незабавно производство на стъкла за прозорци и на гарафи за вода! Как се прави такова стъкло? Зековете не знаят. Поглеждат в случайно намерен том на енциклопедичния речник. Общи думи, рецепти няма. Все пак поръчват сода, намират отнякъде и кварцов пясък, а главно: накарват зековете, които строят „новия град“, да им носят натрошените стъкла от обектите — там такива колкото щеш. Всичко това напъхват в пещта, разтопяват го, бъркат го, изтеглят го и получават листа от прозоречно стъкло! Само дето от едната страна е с дебелина един сантиметър, а от другата изтънява до два милиметра. През такова стъкло никак не е възможно да познаеш и най-добрия си приятел. А срокът наближава — продукцията трябва да се покаже на началника. Да си спомним как живее зекът! Ден за ден: днес да оцелея, а утре — както се случи. Открадват от обекта готови нарязани стъкла, замъкват ги в стопанския двор и ги показват на началника на лагера. Той остава доволен: „Юнаци! Като истинско е! Хайде, пристъпвайте към масовото му производство!“ — „Повече няма да можем, гражданино началник.“ — „Че как тъй?“ — „Виждате ли, прозоречното стъкло не става без молибден, а колкото имахме, го свършихме.“ — „И никъде ли не може да се намери?“ — ;Че откъде да го доставим?“ — „Жалко. А гарафи стават ли без него?“ — „Гарафи ще станат.“ — „Е, действувайте.“ Но и гарафите им излизат все разкривени едни и, иди ги разбери, неочаквано се разпадат. Взема един надзирател такава гарафа да му налеят мляко и остава само с гърлото й в ръка, млякото — по земята. „Ах, мерзавци! — псува той. — Вредители! Фашисти! Всички сте за разстрел до един!“

Когато в Москва на улица Огарьов събарят старите здания, построени преди повече от един век, не само не изхвърлят гредите от междуетажните плочи, не само не ги използуват за дърва за огрев, ами влизат в работа за мебелни изделия! Това е било звънтящо чисто дърво. Толкова качествено са сушили дървото нашите прадеди.

Ние все бързаме, все за нищо не ни стига времето. Кой ще ти чака, докато гредите изсъхнат? На Калужка застава мажехме гредите с най-новите обеззаразяващи средства и все едно гредите загниваха, в тях се появяваха гъбички, и то така бързо, че преди още да предадем зданието, се налагаше да разбиваме подовата настилка и да сменяме тези греди.

Ето защо след сто години всичко, което сме строили ние, зековете, а и цялата наша страна, няма вероятно да звънти така, както старите греди от улица Огарьов.

В деня, когато СССР протръби света за пускането на първия си изкуствен спътник, срещу моя прозорец в Рязан две двойки работнички, облечени в мръсни зековски телогрейки и с памучни панталони, мъкнеха разтвор до 4-тия етаж с носилки.

— Вярно е, така е — ще ми възразят. — Но какво ще кажете? „И все пак тя се върти!“

Ей това не могат да ни отнемат, дявол го взел! Тя се върти!

* * *

Би било уместно да завършим тази глава с дълъг списък на работите, изпълнени от затворниците поне за периода от първата сталинска петилетка до хрушчовските времена. Но аз, разбира се, не съм в състояние да го напиша. Мога само да го започна, а които желаят, да го допълнят и продължат.

— Беломорканал (1932 г.), Волгоканал (1936 г.), Волгодон (1952 г);

— жп линията Котлас—Воркута с разклонение до Салехард;

— жп линията Рикасиха—Молотовск;[6]

— жп линията Салехард—Игарка (зарязана);

— жп линията Лалск—Пинюг (зарязана);

— жп линията Караганда—Моинти—Балхаш (1936 г.);

— жп линията до десния бряг на Волга при Камишин;

— рокадните жп линии покрай финландската и персийската граница;

— втората жп линия на Сибирската магистрала (1933–1935 г., около 4000 км);

— жп линията Тайшет—Лена (началото на БАМ);

— жп линията Комсомолск—Совгаван;

— жп линията до Сахалин от гара Победино за съединяването й с японската жп мрежа;

— жп линията до Улан-Батор[7] и шосейните пътища в Монголия;

— автотрасето Москва—Минск (1937–1938 г.); автотрасето Ногаево—Атка—Нера;

— построяването на Куйбишевската водна електроцентрала; построяването на Нижнетуломската водна електроцентрала (близо до Мурманск);

— построяването на Уст-Каменогорската водна електроцентрала;

— построяването на Балхашкия медодобивен комбинат (1934-1935 г.);

— построяването на Соликамския хартиен комбинат;

— построяването на Березниковския химически комбинат;

— построяването на Магнитогорския комбинат (частично);

— построяването на Кузнецкия комбинат (частично);

— построяването на заводи и мартенови пещи;

— построяването на Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“ (1950–1953 г., частично);

— строителството на град Комсомолск на Амур;

— строителството на град Совгаван;

— строителството на град Магадан;

— целият Далстрой;

— строителството на град Норилск;

— строителството на град Дудинка;

— строителството на град Воркута;

— строителството на град Молотовск (Северодвинск, от 1935 г.);

— строителството на град Дубна;

— строителството на пристанището на Находка;

— строителството на петролопровода Сахалин—материка;

— построяването почти на всички обекти на атомната промишленост;

— добивът на радиоактивни елементи (уран и радий — край Челябинск, Свердловск и Тура);

— работата в разделителните и обогатителните заводи (1945 — 1948 г.);

— добивът на радий в Ухта; нефтообработването на Ухта, получаването на тежка вода;

— въгледобивът в басейните на Печорск и Кузнецк, в местонаходищата на Карагадинск, Сучанск и др.

— рудодобивът в Джезказган, Южен Сибир, Бурят—Монголия, Шория, Хакасия, на Колския полуостров;

— златодобивът на Колима, Чукотка, в Якутия, на остров Вайгач, в Майкаин (Баян—Аулският район на Павлодарската област);

— добивът на апатити на Колския полуостров (от 1930 г.);

— добивът на флуорит в Амдерма (от 1936 г.);

— добивът на редки метали (находището „Сталинское“. Акмолинска област, до 50-те години);

— дърводобивът за експорта и вътрешните нужди на страната. Целият европейски руски Север и Сибир. Не сме в състояние да изброим дърводобивните лагпунктове, това е половината от Архипелага. Ще се убедим от първите наименования: лагерите по река Коин; по река Уфтюга Двинска; по река Нем, приток на Вичегда (изселените немци); на Вичегда край Рябов; на Северна Двина край Черевков; на Малая Северна Двина край Аристов…

 

А и възможно ли е да се състави такъв списък?… На какви карти или в чия памет са се запазили тези хиляди временни горски лагерни участьци, уредени за година, за две, за три, докато се изсече близката гора, след което ги вдигат оттам окончателно? Но защо само свързаните с дърводобива? А пълният списък на всички островчета на Архипелага, намирали се някога над повърхността — знаменитите устойчиви с десетки години лагери и местещите се от място на място пунктове по дължината на строящите си трасета, и могъщите централни зандани и лагерните палатъчни етапни затвори? И нима някой би се наел да нанесе върху такава карта КПЗ? И затворите във всеки град (а там те са по няколко)? И селскостопанските колонии с техните коситбени и животновъдни подкомандировки? И малките промишлени колонии, засипали градовете като посевно семе? Колкото до Москва и Ленинград, те трябва на бъдат отделно изписани. (Да не забравим лагерния участък на половин километър от Кремъл — при започване строителството на Двореца на Съветите.) Пък и през 20-те години Архипелагът е един, а през 50-те — съвсем друг, съвсем на други места. Как да си Представим неговото разрастване във времето? Колко карти ще трябват? А Нироблаг или Уствимлаг, или Соликамските, или Потминските лагери трябва да бъдат защриховани като цели области — но кой от нас е обходил изцяло техните граници? Надяваме се все пак да видим и такава карта.

 

— товаренето на параходите с дървен материал в Карелия (до 1930 г. След призивите на английския печат да не се приема дървен материал, товарен от затворници, спешно махват зековете от тези работи и ги прибират навътре в Карелия);

— доставки за фронта по време на войната (мини, снаряди, опаковка, шиене на униформено облекло);

— строителството на совхози в Сибир и Казахстан…

 

И дори да отминем без внимание 20-те години и производството на затворническите домове, изправителните домове, трудово-изправителните домове — с какво се занимават, какво произвеждат четвърт столетие (1929–1953 г.) стотиците промишлени колонии, без които няма построен приличен град в страната?

А какво отглеждат стотици и стотици селскостопански колонии?

По-лесно е да се изреди с какво никога затворниците на са се занимавали: с приготвянето на колбаси и сладкарски изделия.

Бележки

[1] Когато се возите с катер по канала, помнете всеки път онези там на дъното. — Б.а.

[2] „Литературная газета“, ноември, 1963. — Б.а.

[3] „Новый мир“. 1964, № 8, стр. 152-154. — Б.а.

[4] И. Л. Авербах. „От преступления к труду“, стр. 23. — Б.а.

[5] Обградено с плаваща преграда място в река, където събират спусканите но течението дървени трупи. — Б.пр.

[6] Лагерите по река Кудма, на остров Ягри, в селището Рикасиха. — Б. а.

[7] При построяването на тази жп линия заповядват на разконвоираните затворници да се представят пред монголците като комсомолци и доброволци. Монголците ги изслушвали и им отвръщали: не ни трябва вашата железопътна линия, върнете ни нашите овни! — Б.а.