Ян Мартел
Животът на Пи (91)

Глава 90

Аз попитах:

— Ричард Паркър, какво има? Да не си ослепял? — и размахах ръка пред очите му.

В продължение на ден-два той търкаше очи и безутешно мяукаше, но аз не обръщах внимание. Болките бяха единствената част от менюто ни, която имахме в изобилие. Бях уловил златна риба. Не бяхме яли нищо от три дни. Предишния ден една костенурка дойде при лодката, но аз бях прекалено слаб, за да я издърпам на борда. Разрязах рибата на две половини. Ричард Паркър гледаше към мен. Хвърлих му неговия дял. Очаквах ловко да го улови с уста. Парчето се удари в невъзмутимата му муцуна. Той се наведе. След като подуши наляво-надясно, намери рибата и започна да я яде. Сега и двамата се хранехме бавно.

Аз надзърнах в очите му. Те не изглеждаха по-различно от всеки друг път. Може би имаше малко повече секрет в кладенчетата, но не беше нищо страшно, със сигурност не по-страшно от целия му външен вид. Злополучното ни пътешествие бе оставило от нас само кожа и кости.

Осъзнах, че отговорът на въпроса ми се съдържа в погледа му. Аз надничах в очите му като очен лекар, а той ме съзерцаваше безизразно. Само сляпа дива котка би пропуснала да реагира на втренчен поглед като моя.

Стана ми жал за Ричард Паркър. Краят ни наближаваше.

На следващия ден започнах да усещам парене в очите. Търках ли, търках, но паренето не минаваше. Тъкмо обратното: ставаше все по-лошо и за разлика от очите на Ричард Паркър, моите започнаха да гноят. После всичко притъмня, колкото и да мърдах клепачи. Отначало се стъмни точно пред мен, черно петно по средата на всичко. Започна да се разраства, докато стигна до границите на полезрението ми. На следващата сутрин единственото, което видях от слънцето, беше тъничък сноп светлина в горния край на лявото ми око, като мъничко прозорче, разположено твърде нависоко. Към обяд всичко потъна в непрогледна тъмнина.

Аз се вкопчих в живота. Изпаднах в немощно оживление. Беше адска жега. Имах толкова малко сили, че не можех да се изправя на крака. Устните ми бяха твърди и напукани. Устата ми бе пресъхнала и клисава, покрита с лепкава слюнка, еднакво отвратителна както на вкус, така и на мирис. Кожата ми беше изгоряла. Съсухрените мускули ме боляха. Ръцете и краката, особено стъпалата, се бяха подули и превърнали в източник на непрекъснато страдание. Бях гладен, а пак нямаше храна. Колкото до водата, Ричард Паркър пиеше толкова много, че аз трябваше да се ограничавам с пет лъжици дневно. Но това физическо страдание бе нищо в сравнение с нравственото мъчение, на което бях подложен. В деня, когато ослепях, страданията ми стигнаха до крайност. Не мога да ви кажа кога точно стана това. Времето, както казах и по-рано, нямаше значение за мен. Може би се случи някъде между стотния и сто и осемдесетия ден. Бях сигурен, че следващ няма да има.

До следващата сутрин аз бях загубил всякакъв страх от смъртта и бях твърдо решен, че ще умра.

Стигнах до тъжния извод, че не мога повече да се грижа за Ричард Паркър. Бях се провалил като пазач на зоологическа градина. Неговата неминуема гибел ме вълнуваше много повече, отколкото моята собствена. Но наистина бях толкова съсипан и безпомощен, че не можех да направя нищо повече за него.

Природата бързо потъваше. Чувствах как в тялото ми се прокрадва фатална немощ. До вечерта щях да съм умрял. За да направя по-приятно пътуването си към отвъдното, аз реших най-после да утоля жаждата, с която бях живял така дълго. Изпих толкова вода, колкото можах да поема. Да имах сега и нещо за хапване, една последна хапка. Но по всичко личеше, че няма да имам. Легнах, като опрях глава в навития край на брезента. Затворих очи и зачаках духът ми да напусне тялото. Промърморих:

— Сбогом, Ричард Паркър. Съжалявам, че те подведох. Направих каквото можах. Прощавай. Скъпи татко, скъпа майко, скъпи Рави, здравейте. Вашият любящ син и брат идва. Не е минавал и час, през който да не мисля за вас. Мигът, когато ще се срещнем, ще бъде най-щастливият в живота ми.

Изведнъж чух думите:

— Има ли някой там?

Невероятно е какви неща се причуват на човек, когато лежи сам в мрака на угасващото си съзнание. Звукът без форма и цвят е странен. Когато си сляп, чуваш по различен начин.

Отново дочух думите:

— Има ли някой там?

Реших, че съм полудял. Тъжно, но това бе самата истина. Нещастието обича компанията и затова лудостта често го навестява.

— Има ли някой там? — упорито се обади гласът.

Лудостта ми беше поразително реалистична. Гласът притежаваше специфичен тембър, плътен, уморено дрезгав. Реших да му отвърна.

— Разбира се, че има някой — отговорих аз. — Винаги има някой. Иначе кой ще зададе този въпрос?

— Аз се надявах да има някой друг.

— В какъв смисъл друг? Осъзнаваш ли изобщо къде се намираш? Ако не ти харесва този плод на въображението, вземи си друг. Има колкото искаш фантазии, измежду които да избираш.

Хм. Плод на въображението. Плод. Как добре щеше да ми дойде сега един плод.

— Значи няма никой друг, така ли?

— Ш-шт… Мечтая за плодове.

— Плодове! Имаш ли някой плод? Моля те, дай ми едно резенче! Моля ти се. Само едно мъничко резенче! Умирам от глад.

— Аз нямам просто плод. Имам плод на въображението.

— Плод на въображението! О, моля те, дай ми малко! Аз…

Гласът, или странният звуков ефект, породен от вятъра и вълните, заглъхна.

— Плодовете пред мен са сочни, едри и ароматни — продължих аз. — Клоните на дървото са натежали, толкова са натежали от плодове. Трябва да има над триста по цялото дърво.

Тишина.

Гласът отново се обади:

— Хайде да си говорим за ядене…

— Каква чудесна идея.

— Ако можеше да си поръчаш всички ястия на света, които обичаш, кое щеше да избереш?

— Отличен въпрос. Щях да си поръчам цял бюфет. Щях да започна с ориз и самбар. После — черен ориз с нахут и млечен ориз, и…

— Аз пък бих си поръчал…

— Не съм свършил. Към ориза — самбар с подправки и тамаринд, лучен самбар и…

— Нещо друго?

— Точно това щях да кажа. И сагу с много зеленчуци, и зеленчукова корма, и картофена масала, и зелево вадаи, и масала досаи, и пикантен расам с леща, и…

— Разбирам.

— Почакай. И пориял с пълнен патладжан, и кокосов ям куту, и оризови идли, и вадаи с извара, и зеленчуково баджи, и…

— Звучи много…

— Споменах ли сосовете? Кокосов гъст сос и ментов сос, и мариновани зелени чушлета, и мариновано цариградско грозде, и към тях задължителните нан, попадом, парата и пури, разбира се.

— Звучи ми…

— А, салатите! Салата от манго, салата от окра и най-обикновена прясна салата от краставици. А за десерт — бадемов паясам и млечен паясам, и дебела палачинка, и фъстъчен карамел, и кокосово бурфи, и ванилов сладолед с горещ гъст шоколадов сироп.

— Това ли е?

— Ще завърша закуската си с десетлитрова чаша прясна, бистра, свежа, леденостудена вода и кафе.

— Звучи ми много добре.

— Така е.

— Кажи ми, какво е кокосов ям куту?

— Божествено ястие, това е. За да го приготвиш, ти трябва ям, печен кокос, зелени банани, чили, млян черен пипер, мляна куркума, семена ким, кафяво синапено семе и малко кокосово масло. Запържваш леко кокоса, докато стане златистокафяв…

— Може ли да предложа нещо?

— Какво?

— Вместо кокосов ям куту защо не опиташ варен телешки език със сос от горчица?

— Не ми звучи много вегетарианско.

— Така е. А после шкембе.

— Шкембе? Не стига, че ядеш езика на горкото животно, а сега искаш и стомаха!

— Да! Мечтая си за шкембе по каенски — топло, с момици.

— Момици? Това ми звучи по-добре. Какво е момици?

— Момиците са панкреасът на телето.

— Панкреасът!

— Задушен и полят с гъбен сос, направо чудно!

Откъде ли идваха тези отвратителни кощунствени рецепти? Нима бях стигнал дотам, че да мечтая за ястие, направено от крава и малкото й? Какъв чудовищен вятър ме бе довял тук? Дали лодката не се беше върнала при онези плаващи отпадъци?

— Какво ще бъде поредното светотатство?

— Телешки мозък с кафяв маслен сос!

— Значи пак се връщаме на главата, а?

— Суфле от мозък!

— Започва да ми прилошава. Има ли нещо, което не ядеш?

— Какво не бих дал за супа от говежда опашка! Или за печено прасенце сукалче, пълнено с ориз, шунка, кайсии и стафиди. За телешки бъбрек в масло с горчица и сос от магданоз. За маринован заек, задушен в червено вино. За пилешки дробчета. За пастет от свинско, дроб и телешко. За жаби. О, донесете ми жаби, донесете ми жаби!

— Едва издържам.

Гласът замлъкна. Аз треперех от гадене. Лудостта на ума е едно, но ако се прехвърли и на стомаха, това е прекалено.

Изведнъж ме осени прозрение.

— Ядеш ли кърваво сурово говеждо? — попитах аз.

— Разбира се! Обичам кървава пържола със сос тартар.

— Ядеш ли съсирена кръв на мъртво прасе?

— Редовно, с ябълков сос!

— Би ли изял всяка част от животното, до последните останки?

— Наденица и салам! Мога да изям пълна чиния!

— А какво ще кажеш за морковите? Можеш ли да изядеш най-обикновен суров морков?

Отговор не последва.

— Не ме ли чу? Ядеш ли сурови моркови?

— Чух те. Честно казано, ако имах избор, не бих ял моркови. Нямам навика да ям подобни неща. Струват ми се безвкусни.

Аз се разсмях. Така си и мислех. Не ми се причуваше. Не бях полудял. Ричард Паркър ми говореше! Пустият му хищник! Толкова време прекарахме заедно и той избра да ми проговори час преди да умрем. Фактът, че мога да водя разговор с тигър, ме въодушеви. Тутакси ме обзе вулгарно любопитство, като онова, което почитателите на филмови звезди изпитват към своите идоли.

— Любопитно ми е… можеш ли да ми кажеш… някога убивал ли си човек?

Съмнявах се. Хищници, които разкъсват хора, се срещат също толкова рядко в животинския свят, колкото убийци сред човечеството, а Ричард Паркър бе уловен още като бебе. Но кой можеше да знае дали майка му не е разкъсвала човек, преди Жадния да я хване?

— Що за въпрос! — отговори Ричард Паркър.

— Струва ми се разумен.

— Така ли?

— Да.

— Защо?

— Защото се ползваш с особена репутация.

— Така ли?

— Разбира се. Не го ли осъзнаваш?

— Не.

— Е, нека ти изясня нещо, което явно не ти е ясно: ти се ползваш с репутация на убиец. Е, убивал ли си човек?

Мълчание.

— Хайде, отговори ми.

— Да.

— О! Косата ми настръхна. Колко?

— Двама.

— Убил си двама?

— Да. Мъж и жена.

— Едновременно ли?

— Не. Първо мъжа, после жената.

— Ти си чудовище! Бас държа, че ти е било много приятно. Сигурно виковете им са ти се сторили доста забавни.

— Не съвсем.

— Хубави ли бяха?

— Дали са били хубави?

— Да. Не се прави на глупак. Вкусни ли бяха?

— Не, не бяха вкусни.

— Така си и мислех. Чувал съм, че повечето животни не харесват този вкус. И защо ги уби?

— Необходимост.

— Чудовищна необходимост. Изпитваш ли съжаление?

— Трябваше да избирам — или аз, или те.

— Това е необходимост, изразена по най-прост аморален начин. Но сега не съжаляваш ли?

— Трябваше да реагирам на момента. Такива бяха обстоятелствата.

— Инстинкт, нарича се инстинкт. Все пак не отговори на въпроса ми: сега не съжаляваш ли?

— Не се замислям за това.

— Животно по дефиниция. Такъв си ти.

— А ти какъв си?

— Човешко същество, ако не знаеш.

— Ама че надуто изказване!

— Това е самата истина.

— Значи ще хвърлиш първия камък, така ли?

— Ял ли си някога утапам?

— Не, не съм. Но ми е интересно. Какво е утапам?

— Толкова е хубаво!

— Звучи вкусно. Обясни ми по-подробно.

— Утапамът често се прави от останала смес за палачинки, но рядко нещо направено от останки може да бъде толкова вкусно.

— Вече си представям вкуса му.

Аз заспах. Или по-скоро изпаднах в предсмъртен делириум.

Но нещо не ми даваше мира. Не знаех точно какво. Каквото и да беше, то смущаваше умирането ми.

Сетих се. Вече знаех какво ме тормози.

— Извинявай…

— Да? — тихо се обади Ричард Паркър.

— Защо говориш с акцент?

— Не. Ти говориш с акцент.

— Не, аз нямам акцент. Ти казваш „зъ“ вместо, „дъ“.

— Аз казвам „зъ“ точно както трябва. Ти говориш така, все едно устата ти е пълна с горещи стъклени топчета. Имаш индийски акцент.

— А пък ти говориш, все едно имаш пила вместо език и режеш английските думи като дърво. Имаш френски акцент.

Това бе съвсем нелогично. Ричард Паркър беше роден^[1] в Бангладеш и израснал в Тамил Наду, откъде би могъл да има френски акцент? Вярно, че преди време Пондичери е бил френска колония, но никой не можеше да ме убеди, че някои от животните в зоологическата градина са посещавали френския алианс на улица „Дюма“.

Това страшно ме обърка. Отново потънах в мъглата на унеса.

Събудих се задъхан. Тук имаше някой! Този глас, който достигаше до ушите ми, не беше нито вятър, нито чужденец с акцент, нито говорещо животно. Беше някой друг! Сърцето ми заби ожесточено, като за последно изтласка кръв в изтощения ми организъм. Умът ми направи последен опит да се избистри.

— Боя се, че е само ехо — промърмори гласът едва чуто.

— Чакай, тук съм! — извиках аз.

— Ехо в океана…

— Не, ето ме!

— Така ще свърши всичко!

— Приятелю!

— Отивам си…

— Остани, остани!

Почти не го чувах.

Изкрещях.

Той изкрещя в отговор.

Това беше прекалено. Щях да полудея.

Хрумна ми нещо.

— Аз Се Казвам — със сетни сили се провикнах на вятъра, небето и морето — Писин Молитор Пател! — нима ехото можеше да си измисли име? — Чуваш ли? Аз съм Писин Молитор Пател, известен на всички като Пи Пател!

— Какво? Има ли някой там?

— Да, има!

— Какво? Не може да бъде! Моля те, кажи ми, имаш ли храна? Каквото и да е. Аз нямам вече никаква храна. Не съм ял от дни. Трябва да хапна нещо. Ще ти бъда благодарен, ако ми дадеш нещо за ядене, каквото и да е. Моля те.

— Само че и аз нямам храна — отговорих му смаян. — Самият аз не съм слагал нищо в уста от няколко дни. Надявах се ти да имаш храна. А вода имаш ли? Моите запаси са много оскъдни.

— Не, нямам. Ти нищо за ядене ли нямаш? Съвсем нищо?

— Не, нищо.

Последва мълчание, тежко мълчание.

— Къде си? — попитах аз.

— Тук съм — уморено отговори гласът.

— Но къде е това „тук“? Не мога да те видя.

— Защо не можеш да ме видиш?

— Защото ослепях.

— Какво? — възкликна той.

— Ослепях. Пред очите си виждам само тъмнина. Мигам в нищото. Така съм от два дни, ако съдя по това, което усещам с кожата си. Моля те, кажи ми, ден ли е или нощ?

В отговор чух страшен вой.

— Какво? Какво има, приятелю? — попитах аз.

Воят не спираше.

— Моля те, отговори ми! Какво има? Аз съм сляп и нямаме храна и вода, но имаме компания. Това е нещо. Нещо ценно. Така че кажи ми какво има, братко мой!

— И аз съм сляп!

— Какво?

— И аз мигам в нищото, както казваш.

Той отново започна да вие. Аз бях стъписан. Да срещна друг сляп човек в спасителна лодка в Тихия океан!

— Но как е възможно да си сляп? — промърморих.

— Може би по същата причина като теб. В резултат от лоша хигиена на гладуващ организъм на края на силите си.

И двамата избухнахме в плач. Той ридаеше, аз хлипах. Това беше прекалено, наистина прекалено.

— Сещам се за една история — не след дълго казах аз.

— История?

— Да.

— За какво ми е история? Искам да ям.

— Това е история за ядене.

— Думите нямат калории.

— Търси храна там, където може да я има.

— Това е добра идея.

Мълчание. Гладно мълчание.

— Къде си? — попита той.

— Тук. А ти?

— Тук.

Чух плясък на гребло във водата. Понечих да взема едно от греблата, които бях спасил след изчезването на сала. Беше много тежко. Опипах с пръсти наоколо и намерих най-близкия отвор в планшира. Сложих греблото. Дръпнах дръжката към себе си. Нямах сила. Но все пак загребах.

— Да чуем историята ти — каза корабокрушенецът задъхан.

— Имало едно време един банан. Той растял. Растял, докато станал голям, твърд, жълт и ароматен. После паднал на земята, някой го намерил и го изял.

Братът ми по съдба спря да гребе.

— Каква красива история!

— Благодаря ти.

— Просълзих се.

— Има продължение — казах аз.

— Какво е то?

— Бананът паднал на земята, някой го намерил и го изял — и след това се почувствал по-добре.

— Завладяващо! — възкликна той.

— Благодаря ти.

Мълчание.

— Да ти се намира някой банан?

— Не. Един орангутан ме разсея.

— Какво?

— Дълга история.

— А паста за зъби?

— Не.

— Страшно върви с риба. А цигари?

— Вече ги изядох.

— Изял си ги?

— Още пазя филтрите. Мога да ти ги дам, ако искаш.

— Филтрите? Какво да правя с цигарени филтри без тютюн? Как можеш да ядеш цигари?

— Какво трябваше да правя с тях? Аз не пуша.

— Трябваше да ги запазиш за размяна.

— За размяна? С кого?

— С мен!

— Братко, когато ги изядох, бях сам в спасителна лодка насред Тихия океан.

— Е, и?

— Вероятността да срещна някого в Тихия океан, с когото да разменя цигарите, не ми изглеждаше особено голяма.

— Трябва да мислиш в перспектива, глупаво момче! Сега нямаш нищо за размяна.

— Но дори да имах нещо за размяна, за какво щях да го разменя? Какво имаш ти да ми предложиш?

— Имам обувка — отвърна той.

— Обувка?

— Да, хубава кожена обувка.

— Какво да правя с кожена обувка в спасителна лодка насред Тихия океан? Да не мислиш, че излизам на разходка в свободното си време?

— Можеш да я изядеш!

— Да ям обувка! Ама че хрумване!

— Нали ядеш цигари — защо да не изядеш една обувка?

— Защото ми се струва отвратително. Чия е обувката впрочем?

— Откъде да знам?

— Предлагаш ми да изям обувката на напълно непознат човек?

— Какво значение има?

— Не мога да повярвам. Обувка. Като оставим настрана факта, че съм индуист, а индуистите смятат кравата за свещено животно, според мен да изям нечия кожена обувка означава да изям мръсотията от крака, който я е обувал, заедно с цялата мръсотия, в която може да е стъпвал.

— Тогава няма да я получиш.

— Дай първо да я видя.

— Не.

— Какво? Очакваш да взема нещо от теб, без да съм го видял?

— Може би трябва да ти напомня, че и двамата сме слепи.

— Опиши ми обувката тогава! Що за търговец си? Нищо чудно, че умираш от глад. Като нямаш клиенти…

— Така е. Умирам от глад.

— Е, кажи за обувката.

— Кожена обувка.

— Какъв тип кожена обувка?

— Най-обикновен тип.

— Какво означава това?

— Обувка с връзка, метални дупки и език. Със стелка отвътре. Най-обикновена.

— Какъв цвят?

— Черен.

— В какво състояние?

— Поизносена. Кожата е гладка и мека, приятна на допир.

— А миризмата?

— На топла ароматна кожа.

— Трябва да призная… Трябва да призная, че звучи изкусително!

— Няма да стане.

— Защо?

Мълчание.

— Отговори ми, братко!

— Нямам обувка.

— Нямаш обувка?

— Не.

— Много тъжно.

— Изядох я.

— Изял си обувката?

— Да.

— Вкусна ли беше?

— Не. Цигарите вкусни ли бяха?

— Не. Не можах да ги изям докрай.

— И аз не изядох докрай обувката.

— Имало едно време един банан. Той растял. Растял, докато станал голям, твърд, жълт и ароматен. После паднал на земята, някой го намерил, изял го и се почувствал по-добре.

— Съжалявам. Съжалявам за всичко, което съм казвал и вършил. Аз съм безполезен човек — избухна корабокрушенецът.

— Какво говориш? Ти си най-ценният, най-прекрасен човек на света. Ела, братко, ела да се съберем и да се порадваме взаимно на компанията си.

— Да!

Тихият океан не е подходящо място за гребци, особено когато са слаби и слепи, когато лодките им са големи и тромави и когато вятърът не им влиза в положението. Моят брат по съдба ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Минаваше ту отляво, ту отдясно, ту пред мен, ту зад мен. Но накрая успяхме. Лодките ни се доближиха с тъп удар, по-сладък за ухото дори от удара на костенурка в корпуса. Той ми хвърли въже и аз привързах лодката му към своята. Разперих ръце да го прегърна и зачаках неговата прегръдка. Очите ми бяха пълни със сълзи, усмихвах се. Той стоеше точно пред мен и присъствието му ме озаряваше въпреки слепотата.

— Мили братко! — прошепнах аз.

— Тук съм — отговори той.

Чух слабо ръмжене.

— Братко, забравих да ти кажа нещо.

Той тежко се стовари върху мен и двамата паднахме върху брезента и средната пейка. Ръцете му се протегнаха към врата ми.

— Братко — заговорих аз, задъхан от задушаващата му прегръдка, — сърцето ми ти принадлежи, но ти предлагам бързо да се оттеглим в друга част на скромната ми лодка.

— Много си прав за сърцето! — каза той. — И за черния дроб, и за месото!

Почувствах как слиза от брезента на средната пейка и — фатална грешка — стъпва на дъното на лодката.

— Не, не, братко! Недей! Ние не сме…

Опитах се да го издърпам нагоре. Уви, беше твърде късно. Преди още да съм произнесъл думата „сами“, аз отново останах сам. Чух само изтракване на зъби, падане на очила и в следващия миг моят скъп брат закрещя в лицето ми, тъй както никога не бях чувал човек да крещи. Ръцете му пуснаха врата ми.

Това беше ужасната жертва, която поиска Ричард Паркър. Той ми даде живот — моя собствен, — но в замяна взе друг. Оглозга месото от човешкия скелет и схруска костите. Мирисът на кръв изпълни ноздрите ми. В този момент нещо в мен умря и никога повече не се върна към живот.