Ян Мартел
Животът на Пи (46)

Глава 45

Замръзвах. Отбелязах го разсеяно, сякаш не ме засягаше. Съмна се. Стана бързо и някак незабележимо. Едно ъгълче в небето се обагри в различни цветове. Въздухът започна да се изпълва със светлина. Спокойното море се разгърна пред мен като огромна книга. Все още ухаеше на нощ. Внезапно настана ден.

Почувствах топлина едва когато слънцето, подобно на електрическа крушка във формата на портокал, пресече хоризонта. Не се наложи да чакам дълго, за да я усетя. Още с първите светли лъчи тя оживя в мен: надеждата. Докато нещата придобиваха очертания и се изпълваха с цвят, надеждата набираше сили и постепенно зазвуча като песен в душата ми. О, каква наслада! Всичко щеше да се нареди. Най-лошото бе отминало. Бях преживял нощта. Днес щяха да ме спасят да мисля за това, да произнасям тези думи наум, само по себе си беше извор на надежда. Надежда, подхранена с надежда. Когато хоризонтът се превърна в ясна, чиста линия, аз жадно я огледах. Денят пак беше ясен, имаше съвършена видимост. Представих си, че Рави пръв ще ме посрещне и веднага ще ме подкачи: „Какво е това? — ще каже. — Намерил си голяма спасителна лодка и си я напълнил с животни? За Ной ли се мислиш?“ Баща ми ще се появи небръснат и рошав. Майка ми ще погледне към небето и ще ме прегърне. Представях си десетки варианти на това какво ще бъде на кораба — вариации на тема „среща след раздяла“. Тази сутрин каквато и да бе линията на хоризонта, линията на устните ми се разминаваше с нея — аз се усмихвах.

Колкото и странно да ви звучи, едва след известно време ми хрумна да видя какво става на лодката. Хиената беше нападнала зебрата. Устата й бе яркочервена, тя дъвчеше парче кожа. Машинално се огледах за жертвата. Ахнах от ужас.

Счупеният крак на зебрата липсваше. Хиената го беше отхапала и го бе довлякла на кърмата зад гърба на животното. От грубо откъснатия чукан висеше парче кожа. Кръвта още течеше. Жертвата търпеливо понасяше страданията, без излишни демонстрации. Единственият видим признак за болката й беше бавното и непрекъснато скърцане със зъби. Обзе ме болка, отвращение и гняв. Изпитах силна омраза към хиената. Започнах да мисля как да я убия. Но не предприех нищо. А и гневът ми трая кратко. Трябва да бъда откровен с вас. Нямах достатъчно жалост в себе си, за да я хабя за зебрата. Когато собственият ви живот е в опасност, чувството ви за състрадание е заслепено от страшен егоистичен глад за оцеляване. Мъчно ми беше, че страда така — и тъй като беше едро и здраво животно, мъките и нямаше да свършат скоро, — но нищо не можех да направя. Изпитах малко жалост — и толкова. Не се гордея с това. Съжалявам, че проявих такова коравосърдечие. Не съм забравил горката зебра и онова, което преживя. Една молитва няма, в която да не съм я споменал.

Портокалка още не се виждаше. Отново обърнах поглед към хоризонта.

Същия следобед вятърът малко се усили и аз забелязах нещо: въпреки тежестта си спасителната лодка се носеше леко по водата, несъмнено, защото вместимостта й бе по-голяма от товара. Разстоянието между повърхността на водата и планшира беше голямо: можехме да потънем само при наистина бурно море. Но това означаваше също, че от която и страна да духа вятърът, лодката можеше да се обърне и да застане напречно на вълните. При наличието на малки вълни резултатът беше непрестанно блъскане като с юмрук по корпуса, а големите вълни предизвикваха изтощително клатене на лодката. От това неравномерно и непрекъснато движение ми се гадеше.

Реших, че в друго положение може да се почувствам по-добре. Плъзнах се надолу по греблото и се наместих на носа. Седнах с лице към вълните, като лодката ми се падаше от лявата страна. Бях по-близо до хиената, но тя не помръдваше.

Тъкмо докато дишах тежко и се опитвах да пропъдя гаденето, видях Портокалка. Мислех, че се е скрила изцяло под брезента до самия нос на лодката, за да бъде максимално далеч от хиената. Не беше така. Седеше на страничната пейка, близо до територията на хищника, скрита от погледа ми заради издутия ръб на подгънатия брезент. Тя повдигна глава с около два сантиметра и тогава я видях.

Любопитството ми надделя. Трябваше да я разгледам по-добре. Въпреки люлеенето на лодката успях да коленича. Хиената ме погледна, но не помръдна. Сега виждах Портокалка. Беше силно приведена и се държеше за планшира с две ръце, а главата й висеше ниско между лактите. Устата й бе отворена и изплезеният й език се мяташе насам-натам. Виждаше се, че диша тежко. Въпреки трагедията, която ме беше сполетяла, макар че не се чувствах добре, аз се разсмях. В този момент всичко в Портокалка говореше за едно: тя страдаше от морска болест. В главата ми се оформи образ на нов животински вид: рядко срещан морски зелен орангутан. Отново заех седнало положение. Горкото животно изглеждаше така човешки болно! Много е забавно да откриваш човешки черти у животните, особено у маймуните, където това е особено лесно. Човекоподобните маймуни са най-правдивите ни огледала в животинския свят. Тъкмо затова се радват на такава популярност в зоологическите градини. Аз отново се разсмях. Обхванах гърдите си с ръце, изненадан от смеха си. Боже мой. Този смях беше като вулкан от щастие, изригнал в мен. Портокалка не само ме развесели: тя сякаш пое върху себе си и моето неразположение. Сега аз се чувствах добре.

Отново се загледах в хоризонта, изпълнен с надежда.

Освен морската болест имаше и друго, което ми направи впечатление в Портокалка: тя не беше пострадала. Седеше с гръб към хиената, сякаш се чувстваше в безопасност. Екосистемата на тази лодка определено беше странна. Тъй като не съществуваха природни условия, в които петниста хиена и орангутан биха могли да се срещнат, тъй като първите не живееха в Борнео, а в Африка нямаше от вторите, никой не знаеше какви взаимоотношения биха могли да възникнат между тях. Но все пак ми се струваше много невероятно, ако не и напълно невъзможно, че тези плодоядни, които живеят по дърветата, и хищниците от саваната ще си разделят територията така радикално, че изобщо няма да си обръщат внимание. Със сигурност хиената би следвало да надуши в орангутана плячка, макар и необичайна на вид, която после щеше да запомни заради огромните топки косми, но несъмнено по-добра на вкус от ауспух и доста опасна, ако се намира в близост до дървета. А орангутанът със сигурност щеше да надуши в хиената хищник, от който би трябвало да се пази, ако му хрумне да вдигне от земята случайно изпуснато парче плод. Но природата винаги крие изненади. Може би и тук нещата стояха другояче. Ако кози могат да съжителстват дружелюбно с носорози, защо не и орангутани с хиени? Това би било голяма атракция в зоологическата градина. Трябваше да се сложи табела. Вече си представях надписа: „Уважаеми посетители, не се бойте за орангутаните! Те са по дърветата, защото живеят на тях, а не защото се страхуват от петнистите хиени. Елате по обяд или при залез-слънце, когато ожадняват, и ще видите как слизат от дърветата и се разхождат по земята, без хиените да ги нападат.“ Баща ми щеше да бъде заинтригуван.

По някое време следобед видях първия представител на онзи вид, който впоследствие щеше да стане мой скъп и доверен приятел. Чух трополене и стържене по корпуса на лодката. След няколко секунди се появи голяма морска костенурка: тя мина така близо край лодката, че можех да се наведа и да я хвана. Плавниците й мърдаха лениво, а главата й стърчеше над водата. Изглеждаше странно грозна в грапавата си жълто-кафява коруба, дълга около метър, с полепнали по нея водорасли и тъмнозелена глава, заострена отпред, без устни, с две големи дупки за ноздри и черни очи, които ме гледаха втренчено. Погледът й беше презрителен и суров като на сприхав старец, който постоянно се оплаква. Най-странното нещо в животното беше самото то. Изглеждаше някак неуместно във водата, с толкова необичайна форма в сравнение с източеното хлъзгаво тяло на рибата. И все пак беше съвсем на мястото си — неуместният тук бях аз. То се задържа край лодката няколко минути.

Аз му прошепнах:

— Върви при някой кораб и кажи, че съм тук. Върви, върви.

Костенурката се обърна и потъна в дълбините, като задните плавници оттласкваха водата на равномерни махове.