Ян Мартел
Животът на Пи (62)

Глава 61

На другата сутрин бях относително сух и се чувствах силен. Реших, че това е забележително предвид стреса, на който бях подложен, и факта, че се бях хранил доста оскъдно през последните няколко дни.

Денят беше хубав. Хрумна ми да се пробвам в риболова — за пръв път в живота си. След закуска, състояща се от три бисквити и една кутия вода, аз прочетох какво пише по въпроса в наръчника за оцеляване. Възникна първият проблем: нямах стръв. Замислих се за това. На лодката имаше умрели животни, но не исках да поемам риска да отмъквам храна изпод носа на тигър. Той нямаше да разбере, че това е инвестиция, която щедро ще му се възвърне. Реших да използвам кожената си обувка. И без това ми беше останала само една. Бях изгубил другата, когато корабът потъна.

Промъкнах се до спасителната лодка и извадих от шкафчето комплект риболовни принадлежности, ловния нож и кофа за улова. Ричард Паркър лежеше на една страна. Когато се покатерих на носа, опашката му се оживи, но главата не помръдна. Пуснах въжето на сала.

Сложих кукичка, метална макара и корда на въдицата. Окачих малко оловни тежести. Избрах три с интригуваща торпедо подобна форма. Свалих обувката си и я нарязах на парчета. Това бе трудна работа: кожата беше твърда. Внимателно нанизах едно парче на кукичката, без да го пробивам докрай, за да може върхът й да остане скрит. Спуснах въдицата дълбоко под повърхността на водата. Предната вечер имаше толкова много риба, че се надявах на лесен успех.

Не улових нищо. Цялата обувка изчезна парче по парче, една след друга щастливо отървали се риби леко подръпваха въдицата и аз все измъквах празна кукичка, докато накрая ми останаха само гумената подметка и връзката. Когато и връзката за обувка се оказа неубедителна в ролята на червей, в отчаянието си аз пробвах и подметката, цялата наведнъж. Идеята съвсем не беше добра. Усетих леко, обещаващо подръпване и после изведнъж въдицата олекна. Извадих само нея. Бях изгубил всичките такъми.

Тази загуба не ме съкруши. Имах и други кукички, макари и тежести, както и още един цял комплект риболовни принадлежности. А и не ловях риба за себе си. Аз имах достатъчно храна.

И все пак някакъв вътрешен глас — онзи, чиито съвети не искаме да слушаме — дълбоко в мен възропта: „Глупостта си има цена. Следващия път бъди по-мъдър и предпазлив.“

По-късно сутринта се появи втора костенурка. Мина точно под сала. Ако искаше, спокойно можеше да посегне и да ме ухапе по задника. Когато се появи от другата страна, аз докоснах единия й плавник и в същия миг се отдръпнах ужасен. Костенурката бързо се отдалечи.

Същият вътрешен глас, който се беше възмутил от риболовния ми провал, отново ме сгълча: „С какво смяташ да храниш този свой тигър? За колко време мислиш, че ще му стигнат три животински трупа? Трябва ли да ти напомням, че тигрите не ядат мърша? Със сигурност, когато вече не може да стои на краката си от глад, едва ли ще придиря. Но не ти ли е хрумвало, че преди да се примири и да започне да дъвче раздутата вмирисана зебра, ще се полакоми за прясното и крехко индийско момче, което плава на един хвърлей разстояние? А и как ще решиш проблема с водата? Знаеш колко се изнервят тигрите, когато са жадни. Скоро да си помирисвал дъха му? Смърди отвратително. Това е лош знак. Може би се надяваш, че в пристъп на отчаяна жажда ще излочи Тихия океан, та да можеш да стигнеш пеша до Америка? Тази ограничена способност да изхвърлят сол с изпражненията си, която са развили сандарбанските тигри, е наистина поразителна. По всяка вероятност тя се дължи на факта, че обитават влажните мангрови гори. Но все пак има ограничения. Нали казват, че когато пие твърде много солена вода, тигърът започва да яде хора? О, съвземи се. За вълка говорим, а той… Ето ти го и него. Виж го как се прозява. Леле-мале, каква бездънна розова пещера! Гледай какви дълги жълти сталактити и сталагмити. Май още днес ще ти излезе късметът да надникнеш вътре.“

Езикът на Ричард Паркър, който имаше големината и размерите на гумен розов термофор, се прибра и пастта се затвори. Животното преглътна.

До края на деня се поболях от безпокойство. Стоях на разстояние от спасителната лодка. Въпреки очакванията ми да се случи най-лошото Ричард Паркър беше относително спокоен. Все още имаше на разположение локва с дъждовна вода и като че ли не изпитваше глад. Но от лодката долитаха най-различни тигърски звуци — ръмжене, пъшкане и тям подобни, — които никак не ме успокояваха. Имах чувството, че се въртя в затворен кръг: за да ловя риба, аз се нуждаех от стръв, но можех да имам стръв едва след като уловях риба. Какво трябваше да направя? Да използвам някой от пръстите на краката си? Да отрежа едното си ухо?

Решението на проблема се появи в късния следобед по най-неочакван начин. Бях се покатерил на носа на лодката. Нещо повече, ровех се в шкафчето в отчаяно търсене на някоя дреболия, която да ми спаси живота. Бях вързал сала на около два метра от лодката. Въобразявах си, че с един скок и подръпване на въжето ще мога да избягам от Ричард Паркър. Отчаянието ме бе принудило да поема такъв риск.

След като не намерих нищо, нито стръв, нито предмет, който да ми подскаже нова идея, аз седнах и установих, че се намирам точно в центъра на полезрението на тигъра. Той беше в отсрещния край на лодката, там, където преди лежеше зебрата, седеше с лице към мен и гледаше сякаш в търпеливо очакване да го забележа. Как така изобщо не го бях чул да помръдва? Откъде ми беше хрумнало, че мога да го надхитря? Изведнъж някой силно ме удари по лицето. Аз извиках и затворих очи. С един котешки скок той се бе озовал в другия край на лодката и ме беше ударил. Сигурно лицето ми бе обезобразено от ноктите му — каква ужасна смърт ми беше отредена! Болката беше толкова нечовешка, че не чувствах нищо. Благословен да бъде шокът. Благословена да бъде онази част от нас, която ни предпазва от прекомерната болка и скръб. В сърцевината на живота има електротабло с бушони. Аз проплаках:

— Хайде, Ричард Паркър, довърши ме. Но, моля те, каквото и да правиш, прави го бързо. Нека не се предоверяваме на изгорял бушон.

Той не бързаше. Стоеше в краката ми и душеше. Несъмнено беше открил шкафчето и богатствата, които се съдържаха в него. Аз страхливо отворих едното си око.

Беше риба. В шкафчето имаше риба. Мяташе се, както правят рибите на сухо. Беше дълга около четиридесет сантиметра и имаше криле. Летяща риба. Продълговата, тъмносиво синя, с люспести голи крила и кръгли, немигащи, жълтеникави очи. Тази крилата риба ме беше ударила през лицето, не Ричард Паркър. Той стоеше на пет метра от мен и със сигурност се питаше какво съм си наумил. Но беше забелязал рибата. В погледа му се четеше остро любопитство. По всичко личеше, че възнамерява да я разгледа по-отблизо.

Аз се наведох, взех рибата и му я хвърлих. Това беше начинът да го опитомя! Летящата риба щеше да последва съдбата на мишката. За съжаление обаче летящата риба полетя. Точно преди да стигне отворената уста на Ричард Паркър, рибата се метна встрани и падна във водата. Това стана със светкавична бързина. Ричард Паркър рязко обърна глава, затвори уста и челюстите му изтракаха, но рибата беше по-бърза от него. Той погледна неприятно изненадан. Отново се обърна към мен. „Къде е лакомството ми?“ — сякаш питаше тигърът. Обзеха ме страх и отчаяние. Обърнах му гръб със свито сърце, почти загубил надежда, че ще успея да скоча на сала, преди да се е нахвърлил върху мен.

Точно в този миг нещо във въздуха затрепка и върху нас се изсипа дъжд от летящи риби. Те ни връхлетяха като скакалци. Приликата се дължеше не само на това, че бяха многобройни, но и на насекомоподобното бръждене на крилете им. Рибите изскочиха от водата — двадесетина наведнъж, — повечето с пляскане прелетяха около сто метра и паднаха точно преди да стигнат лодката. Някои я прескочиха. Други се блъснаха в борда със звук, подобен на конфети. Няколко щастливки паднаха върху брезента, отскочиха и цопнаха обратно във водата. Други нямаха този късмет и се озоваха право в лодката, където започнаха да пляскат с крила, да се мятат и блъскат. Трети налетяха право на нас. Аз стоях беззащитен и се чувствах като мъченика свети Себастиян. Всяка риба, която се удряше в мен, беше като стрела, забила се в тялото ми. Загърнах се в одеялото, за да се защитя, като в същото време се опитвах да уловя някоя риба. Цялото ми тяло се покри с белези и драскотини.

Причината за това нападение ми се изясни веднага: рибите изскачаха от водата в опит да избягат от преследване. Много по-едрите златни риби, които ги гонеха, не можеха да летят, но плуваха по-бързо, на къси, по-мощни тласъци.

Можеха да настигнат летящите риби и във въздуха, ако се намираха непосредствено зад тях и скачаха от водата едновременно в същата посока. Имаше и акули, които също скачаха над водата, не толкова грациозно, но с опустошителна последователност, особено когато гонеха отделни златни риби. Тази подводна гоненица не продължи дълго, но докато траеше, морето клокочеше и кипеше, рибите скачаха и здраво работеха с челюсти.

Ричард Паркър беше по-издръжлив от мен в схватката си с рибите и далеч по-добър ловец. Той стоеше на задни лапи и се опитваше да отблъсне, да улови с нокти и зъби колкото може повече риба. Много от тях погълна живи и цели, докато те пляскаха с крила в устата му. Това беше поразителна проява на сила и бързина. Всъщност впечатли ме не толкова бързината, колкото чистата животинска самоувереност, абсолютното съсредоточаване на сетивата. На тази смесица от лекота и концентрация, на това битие в настоящето можеха да завидят и най-добрите йоги.

Когато всичко свърши, резултатът — освен болката в цялото ми тяло — бяха шест летящи риби в шкафчето и много повече на дъното на лодката. Аз бързо загърнах една в одеяло, взех със себе си брадвичка и тръгнах към сала.

Залових се за работа с голямо старание. Загубата на такъмите сутринта ме беше отрезвила. Не можех да си позволя още една грешка. Внимателно разгънах рибата, като я притисках с ръка — бях съвсем наясно, че тя ще се опита да скочи и да се спаси. Колкото по-голяма част от рибата се показваше от одеялото, толкова по-силен страх и отвращение изпитвах. Главата й се подаде изцяло. Бях я хванал така, че приличаше на отвратителен люспест сладолед, стърчащ от фунийка, направена от вълнено одеяло. Създанието се задъхваше без вода, устата и хрилете му бавно се отваряха и затваряха. Чувствах как блъска с криле в ръката ми. Обърнах кофата и опрях главата на рибата в дъното. Взех брадвичката. Вдигнах я във въздуха.

Няколко пъти посягах да ударя с брадвичката, но не успявах да довърша до края започнатото. Такава сантименталност може да ви се стори смешна на фона на всичко, което бях видял през последните дни, но това бяха дела на други, на хищни животни. Предполагам, че отчасти съм отговорен за смъртта на мишката, но аз само я хвърлих, Ричард Паркър я уби. Между мен и съзнателното обезглавяване на рибата стояха години живот на безобиден вегетарианец.

Закрих главата на рибата с одеялото и обърнах брадвичката. Отново вдигнах ръка във въздуха. Мисълта да ударя по меката жива глава с чук ми беше непоносима.

Оставих брадвичката. Реших, че ще й счупя врата, без да гледам. Здраво стегнах рибата с одеялото. Започнах да огъвам с две ръце. Колкото повече огъвах, толкова повече рибата се мяташе. Представях си какво бих чувствал, ако бях увит в одеяло и някой се опитваше да ми счупи врата. Изпитвах ужас. Няколко пъти се отказвах. Въпреки това знаех, че трябва да го направя и че колкото повече отлагам, толкова по-дълго ще се мъчи рибата.

По бузите ми се стичаха сълзи, но аз се насилвах да продължа, докато накрая чух изпукване. Вече не усещах живота, който се съпротивляваше в ръцете ми. Разгънах одеялото. Летящата риба беше мъртва. Отстрани на главата, точно до хрилете, имаше кръв и зееше рана.

Разридах се от душа над това бедно мъртво създание. Това беше първото живо същество, което бях убил. Сега аз бях убиец. Бях виновен колкото Каин. Бях шестнадесетгодишно кротко момче, увлечено по книгите и религиите, а сега ръцете ми бяха изцапани с кръв. Това е непосилно бреме. Всеки живот е свещен. Никога не пропускам да спомена тази риба в молитвите си.

По-нататък беше лесно. След като бе мъртва, летящата риба приличаше на рибите, които бях виждал по пазарите в Пондичери. Сега беше различна, не се вписваше в основната схема на сътворението. Взех брадвичката, накълцах я на парчета и я сложих в кофата.

В последните часове на умиращия ден аз отново се опитах да наловя риба. Отначало късметът ми беше същият като сутринта. Но успехът не ми изглеждаше така недостижим. Рибите кълвяха ожесточено. Интересът им към стръвта беше очевиден. Осъзнах, че това са дребни рибки, твърде малки, за да се хванат на куката. Затова метнах въдицата по-надалеч и я оставих да потъне по-дълбоко, извън обсега на дребните риби, които кръжаха около сала и лодката.

Едва след като сложих за стръв рибешката глава и само с една тежест метнах въдицата надалеч, а после бързо я издърпах, улових първата си риба. Една златна риба се хвърли на стръвта. Аз отпуснах малко въдицата, за да се уверя, че е лапнала здраво стръвта, и после рязко дръпнах. Златната риба изскочи от водата и задърпа така, че за малко да ме събори от сала. Аз напрегнах всичките си сили. Кордата бе силно опъната. Беше хубава, нямаше опасност да се скъса. Започнах да я тегля към себе си. Златната риба се бореше отчаяно, скачаше, мяташе се и се гмуркаше. Кордата се вряза в дланите ми. Аз ги увих в одеялото. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Рибата беше силна като бик. Не бях сигурен, че ще успея да я издърпам.

Забелязах, че всички останали риби около сала и лодката бяха изчезнали. Без съмнение бяха почувствали, че златната риба е в беда. Аз се разбързах. Движенията й щяха да привлекат акулите. Но тя се съпротивляваше бясно. Ръцете ме боляха. Всеки път, щом успеех да я приближа към сала, рибата се мяташе така ожесточено, че се виждах принуден да отпусна малко корда.

Най-после съумях да я изтегля на сала. Беше около метър дълга. Кофата не можеше да ми послужи за нищо. От нея можеше да стане хубава шапка за златната риба. Задържах рибата, като коленичих отгоре й и я затиснах с ръце. Тя беше съпротивляваща се маса мускули, толкова голяма, че опашката й стърчеше изпод мен и удряше силно по сала. Така го клатеше, че аз се чувствах като каубой, който обяздва буен кон. Бях опиянен от победата си. Златната риба е великолепна на вид, голяма, силна и стройна, с издадено чело, което издава упорит нрав, много дълга гръбна перка, която стърчи гордо като гребен на петел, и плащ от гладки и лъскави люспи. Почувствах, че съм отправил сериозно предизвикателство към съдбата, като съм влязъл в битка с толкова красив противник. Чрез тази риба аз въставах срещу морето, срещу вятъра, срещу потъването на кораби, срещу всички обстоятелства, които работеха против мен.

— Благодаря ти, господарю Вишну, благодаря ти! — извиках аз. — Някога ти спаси света, като прие облика на риба. Сега спаси мен във формата на риба. Благодаря ти, благодаря ти!

Не ми представляваше проблем да я убия. Можех и да си спестя този труд — в края на краищата тя беше за Ричард Паркър, а той щеше да я разкъса ловко и бързо, — но се налагаше да извадя куката от устата й. Зарадвах се, че става въпрос за риба — нямаше да бъда толкова ентусиазиран, ако трябваше да вадя кука от устата на тигър. Пристъпих към работа, без да отлагам. Грабнах брадвичката с две ръце, обърнах я откъм страната на чука и заудрях рибата по главата (все още нямах куража да използвам заострения край). Преди да умре, златната риба направи нещо много странно: започна да мени цветовете си със светкавична последователност. Докато се мяташе, люспите й блестяха и трепкаха като неонови светлини в синьо, зелено, червено, златисто и виолетово. Имах чувството, че пребивам до смърт дъга (по-късно научих, че златната риба е известна с това, че когато умира, мени цветовете си). Накрая тя се отпусна неподвижна, изгубила цвят и блясък, и аз успях да измъкна куката от устата й. Възвърнах си дори част от стръвта.

Може би ще се изненадате, че за такова кратко време от момче, което оплаква смъртта на летяща рибка, аз се превърнах в закоравял убиец, злорадо пребиваш с чук златна риба. Бих ви възразил, че като се възползвах от навигационната грешка на една злополучна летяща рибка, аз изпитах срам и съжаление, докато въодушевлението от улова на голямата златна риба ме направи кръвожаден и самоуверен. Но в интерес на истината обяснението е друго. То е просто и жестоко: човек привиква към всичко, дори към убийството.

С гордостта на ловец аз придърпах сала към лодката. Приближих го към единия борд, като стоях ниско приведен. Вдигнах ръка и метнах рибата в лодката. Тя тупна тежко на дъното и Ричард Паркър изсумтя от изненада. След като я подуши един-два пъти, до мен достигнаха влажните мляскащи звуци на уста, която дъвче. Аз се оттласнах от лодката, като не пропуснах да надуя свирката няколко пъти, за да покажа на Ричард Паркър кой така щедро му е осигурил прясна храна. Спрях само да взема малко бисквити и кутия вода. Петте летящи риби, останали в шкафчето, бяха мъртви. Аз откъснах крилата им, изхвърлих ги и увих рибите в одеялото, което вече бе предназначено за улова ми.

Когато се измих от кръвта, почистих риболовните си принадлежности и се навечерях, вече се бе стъмнило. Тънък слой облаци закриваше звездите и луната и наоколо беше много тъмно. Аз бях уморен, но превъзбуден след събитията от последните часове. Чувството, че имам занимание, ми доставяше дълбоко удовлетворение: изобщо не мислех за нещастието си или за себе си. Със сигурност риболовът беше по-добър начин за запълване на времето, отколкото навиването на прежда или играта „опиши какво виждаш“. Реших утре да се захвана с риболов още при изгрев-слънце.

Заспах със спомен за хамелеоноподобното цветно проблясване на умиращата златна риба.