Ян Мартел
Животът на Пи (100)

Глава 99

Господин Окамото:

— Господин Пател, ние не вярваме на историята ви.

— Извинете ме, тези бисквити са хубави, но много се ронят. Това ме учудва. Защо?

— Не се връзва.

— Какво имате предвид?

— Бананите не плават.

— Извинете, не ви разбрах.

— Вие казахте, че орангутанът доплавал на остров от банани.

— Точно така.

— Бананите не плават.

— Напротив, плават.

— Прекалено тежки са.

— Не, не са. Ето, можете да опитате. Аз имам два банана.

Господин Чиба:

— Те пък откъде се взеха? Какво ли още крие под чаршафа?

Господин Окамото:

— По дяволите. Не, няма нужда.

— Там има мивка.

— Всичко е наред.

— Аз настоявам. Напълнете мивката с вода, пуснете бананите вътре и ще видим кой е прав.

— Бих предпочел да продължим.

— Аз настоявам.

(Мълчание.)

Господин Чиба:

— Какво да правим?

Господин Окамото:

— Чувствам, че ни предстои много дълъг ден.

(Звук от отместване на стол. Далечен шум от течаща вода.)

Пи Пател:

— Какво става? Не виждам от тук.

Господин Окамото (отдалеч):

— Пълня мивката.

— Пуснахте ли вече бананите?

(Отдалеч):

— Не.

— А сега?

(Отдалеч):

— Вътре са.

— И какво?

(Мълчание.)

Господин Чиба:

— Плават ли?

(Отдалеч):

— Плават.

— Е, плават ли?

(Отдалеч):

— Плават.

— Какво ви казах?

Господин Окамото:

— Да, да. Но все пак са нужни много банани, за да удържат един орангутан.

— Така е. Бананите бяха почти цял тон. Още ме заболява сърцето, като си спомня как всичките тези банани отплаваха и се изгубиха, когато можеха да бъдат мои, само ако бях протегнал ръка.

— Колко жалко. Сега да поговорим за…

— Може ли да ми върнете бананите?

Господин Чиба:

— Аз ще ги донеса.

(Звук от отместване на стол.)

(Отдалеч):

— Гледай ти. Наистина плават.

Господин Окамото:

— Ами онзи остров от водорасли, на който казахте, че сте слезли?

Господин Чиба:

— Ето ви бананите.

Пи Пател:

— Благодаря. Да?

— Извинете ни за откровеността, ние не искаме да ви засегнем, но нали не очаквате да ви повярваме? Хищни дървета? Водорасли, които ядат риба и произвеждат сладка вода? Гризачи, които живеят по дърветата? Такива неща не съществуват.

— Само защото никога не сте ги виждали.

— Точно така. Ние вярваме на очите си.

— И Колумб е бил като вас. Какво правите, когато е тъмно?

— Вашият остров е ботанически невъзможен.

— Казала мухата точно преди да кацне на цвете мухоловка.

— Защо никой досега не го е открил?

— Това е голям океан, корабите бързат. Аз плавах бавно и гледах много.

— Никой учен няма да ви повярва.

— Трябва да са като онези, които не повярвали на Коперник и Дарвин. Нима учените са престанали да откриват нови растения? В джунглите на Амазонка, да речем?

— Не и растения, които противоречат на природните закони.

— Които вие познавате от край до край, така ли?

— Достатъчно, за да отличим възможното от невъзможното.

Господин Чиба:

— Аз имам чичо, който знае много за ботаниката. Живее в едно село край Хита Гун. Отглежда бонзай.

Пи Пател:

— Какво?

— Бонзай. Нали знаете, бонзаите са малки дървета.

— Имате предвид храсти?

— Не, имам предвид дървета. Бонзаите са малки дървета. На височина едва достигат половин метър. Можете да ги вземете в ръце. Някои живеят много дълго. Чичо ми има дърво на повече от триста години.

— Дървета на по триста години, високи половин метър, които можете да вземете в ръце?

— Да. Те са много крехки. Нуждаят се от особени грижи.

— Къде се е чуло да има такива дървета? Те са ботанически невъзможни.

— Но аз ви уверявам, че съществуват, господин Пател. Чичо ми…

— Аз вярвам на очите си.

Господин Окамото:

— Извинете ни за момент. Ацуро, при цялото ми уважение към чичо ти, който живее на село близо до Хита Гун, ние не сме дошли тук да обсъждаме чудесата на ботаниката.

— Аз само се опитвах да помогна.

— Бонзаите на чичо ти ядат ли месо?

— Не мисля.

— Случвало ли се е някой от бонзаите ти да те ухапе?

— Не.

— В такъв случай бонзаите на чичо ти не са ни от помощ. Докъде бяхме стигнали?

Пи Пател:

— До дърветата с нормална височина и здрави корени в земята, за които ви разказвах.

— Хайде засега да ги оставим настрана.

— Няма да е лесно. Не съм се опитвал да ги изкоренявам и да ги местя.

— Вие сте забавен човек, господин Пател. Ха-ха-ха!

Пи Пател:

— Ха-ха-ха!

Господин Чиба:

— Ха-ха-ха! Не беше чак толкова смешно.

Господин Окамото:

— Продължавай да се смееш. Ха-ха-ха!

Господин Чиба:

— Ха-ха-ха!

Господин Окамото:

— А сега за тигъра. И тук имаме известни съмнения.

— Какво имате предвид?

— Трудно ни е да повярваме.

— Историята е невероятна.

— Точно така.

— Не знам как оцелях.

— Несъмнено е било мъчително.

— Ще си взема още една бисквитка.

— Няма повече.

— Какво има в онази кесия?

— Нищо.

— Може ли да видя?

Господин Чиба:

— Обядът ни замина.

Господин Окамото:

— Да се върнем на тигъра…

Пи Пател:

— Ужасна работа. Вкусни сандвичи.

Господин Окамото:

— Да, изглеждат хубави.

Господин Чиба:

— Гладен съм.

— Не са открили и следа от него. Малко не е за вярване, нали? В Северна и Южна Америка няма тигри. Ако наоколо се разхождаше див тигър, не мислите ли, че досега полицията щеше да е чула за това?

— Трябва да ви разкажа за черната пантера, която избягала от зоологическата градина в Цюрих посред зима.

— Господин Пател, тигърът е изключително опасно диво животно. Как бихте могли да оцелеете в една лодка с тигър? Това е…

— Вие не разбирате, че в очите на дивите животни ние сме странен и заплашителен биологичен вид. Те се страхуват от нас. Избягват ни, доколкото е възможно. Нужни са били векове, за да се потисне страхът у някои по-податливи животни — нарича се опитомяване, — но повечето не могат да го преодолеят и не ми се вярва изобщо някога да го направят. Ако дивите животни ни нападат, то е от отчаяние. Те се бият, когато чувстват, че нямат друг избор. Това е последната им възможност за спасение.

— На спасителна лодка? Хайде, господин Пател, това е просто невероятно!

— Невероятно? Какво знаете вие за невероятното? Искате нещо невероятно? Ще го получите. Сред индийските директори на зоологическите градини се пази в тайна една случка от 1971 година, когато от зоологическата градина в Калкута избягала полярната мечка Бара. Никой повече не чул за нея — нито полицията, нито ловците, нито бракониерите, нито който и да било друг. Предполага се, че живее на свобода по бреговете на река Хугли. Пазете се, ако отидете в Калкута, уважаеми господа: ако дъхът ви мирише на суши, можете да платите с живота си! Ако вземете Токио, обърнете го с небето надолу и го разтърсите, ще останете изненадани, като видите колко животни ще изпаднат от него: язовци, вълци, змии, дракони комодо, крокодили, щрауси, бабуини, шимпанзета, диви глигани, леопарди, морски крави, безброй преживни. Изобщо не се съмнявам, че избягали жирафи и хипопотами живеят в Токио от поколения, незабелязани от нито една жива душа. Някой ден няма да е зле да сравните мръсотиите, които полепват по обувките ви, докато вървите по улицата, с онова, което се въргаля по пода на клетките в Токийската зоологическа градина — а после да вдигнете очи! И очаквате да намерите тигър в мексиканска джунгла! Това е смешно, направо смешно! Ха-ха-ха!

— Напълно е възможно в Токио да живеят избягали жирафи и хипопотами и полярна мечка да живее на свобода в Калкута. Ние просто не вярваме, че на вашата спасителна лодка е живял тигър.

— Това е то самочувствието на хората от големия град! Във вашия метрополис може да има животни от целия земен Рай, а на моето скромно селище отказвате един-единствен бенгалски тигър!

— Господин Пател, моля ви, успокойте се.

— Ако така се блъскате над простичкия въпрос за вероятното, как изобщо живеете? Любовта не е ли невероятна?

— Господин Пател…

— Не ме залъгвайте с учтивите си обноски! Любовта е невероятна, попитайте всеки влюбен. Животът е невероятен, попитайте всеки учен. Бог е невероятен, попитайте всеки вярващ. Какъв ви е проблемът с невероятното?

— Ние просто сме разумни.

— И аз съм такъв! Използвам разума си всяка секунда. Разумът върши отлична работа при търсене на храна, дрехи и подслон. Разумът е най-полезният инструмент. Разумът е незаменим в пъденето на тигри. Но ако си прекомерно разумен, рискуваш да изхвърлиш цялата Вселена на боклука.

— Успокойте се, господин Пател, успокойте се.

Господин Чиба:

На боклука? Защо говори за боклук?

— Как да се успокоя? Да бяхте видели Ричард Паркър!

— Да, да.

— Огромен. Ей такива зъби! Нокти като ятагани!

Господин Чиба:

— Какво е ятагани?

Господин Окамото:

— Чиба сан, вместо да задаваш глупави въпроси за значението на думите, защо не се опиташ да помогнеш? Това момче е костелив орех. Направи нещо!

Господин Чиба:

— Вижте! Шоколадче!

Пи Пател:

— Чудесно!

(Дълго мълчание.)

Господин Окамото:

— Малко ли му беше, че излапа целия ни обяд! Още малко и ще поиска и да му сготвим нещо.

(Дълго мълчание.)

Господин Окамото:

— Започваме да губим нишката на разследването. Тук сме заради потъването на един товарен кораб. Вие сте единственият оцелял. Били сте само пътник. Не носите отговорност за станалото. Ние…

— Това шоколадче е толкова вкусно!

— Не искаме да повдигаме каквито и да било обвинения. Вие сте невинна жертва на корабокрушение. Ние просто се опитваме да разберем как и защо е потънал „Цимцум“. Надявахме се да ни помогнете, господин Пател.

(Мълчание.)

— Господин Пател?

(Мълчание.)

Пи Пател:

— Тигрите съществуват, спасителните лодки съществуват, океаните съществуват. Понеже никога в бедния си ограничен опит не сте виждали трите събрани на едно място, вие отказвате да повярвате, че това е възможно. И все пак истината е, че „Цимцум“ ги събра наедно и после потъна.

(Мълчание.)

Господин Окамото:

— Ами онзи французин?

— Какво французинът?

— Двама слепи в две отделни спасителни лодки се срещат в Тихия океан — това съвпадение звучи малко пресилено, нали?

— Със сигурност.

— Струва ни се много необичайно.

— Така е и с печалбите от лотарията, но въпреки това някой винаги печели.

— На нас ни се струва извънредно необичайно.

— И на мен така ми се струваше.

— Знаех си, че трябваше да си вземем почивен ден. И говорихте за храна?

— За храна.

— Той знаел доста ястия.

— Ако можете да ги наречете ястия.

— Готвачът на „Цимцум“ е бил французин.

— Французи има по цял свят.

— Може би французинът, когото сте срещнали, е бил готвачът.

— Може би. Откъде да знам? Изобщо не го видях. Бях сляп. После Ричард Паркър го изяде жив.

— Колко удобно.

— Ни най-малко. Беше отвратително и вонеше. Впрочем как си обяснявате това, че в лодката имаше кости от сурикати?

— Да, имало е кости от дребно животно…

— Повече от едно!

— … от няколко дребни животни по дъното на лодката. Може да са дошли от кораба.

— В нашата зоологическа градина нямаше сурикати.

— Нямаме доказателства, че костите са били от сурикати.

Господин Чиба:

— Може да са били кости от банани! Ха-ха-ха-ха!

— Ацуро, млъкни!

— Много се извинявам, Окамото-сан. От умората е.

— Петните репутацията на отдела ни!

— Много се извинявам, Окамото-сан.

Господин Окамото:

— Може да са били кости от друго дребно животно.

— От сурикати бяха.

— Може да са били от мангусти.

— Никой не купи мангустите. Оставихме ги в Индия.

— Те могат да живеят по корабите като плъхове. В Индия мангустите се срещат често.

— Мангусти да живеят на кораб?

— Защо не?

— И да плават в спасителна лодка през Тихия океан? Малко е невероятно, не мислите ли?

— Не толкова невероятно, колкото нещата, които чухме през последните два часа. Може би мангустите вече са били в лодката, както мишката, за която споменахте.

— Да не повярваш колко много животни е имало в тази лодка.

— Да не повярваш.

— Цяла джунгла.

— Да.

— Онези кости бяха от сурикати. Накарайте някой специалист да ги изследва.

— Не са останали чак толкова много. А и няма глави.

— Аз ги използвах за стръв.

— Съмнително е специалистът да ни каже дали са били от сурикати или от мангусти.

— Намерете специалист по съдебна зоология.

— Добре, господин Пател! Вие печелите. Не можем да обясним наличието на кости от сурикати, ако наистина са такива, в лодката. Но не това ни интересува сега. Ние сме тук, защото японски търговски кораб, собственост на Корабна компания „Ойка“, плаващ под панамски флаг, е потънал в Тихия океан.

— Нещо, което не мога да забравя и за минута. Аз изгубих цялото си семейство.

— Съжаляваме за това.

— Не колкото мен.

(Дълго мълчание.)

Господин Чиба:

— Какво да правим сега?

Господин Окамото:

— Не знам.

(Дълго мълчание.)

Пи Пател:

— Желаете ли бисквитка?

Господин Окамото:

— Да, ще ми дойде добре. Благодаря.

Господин Чиба:

— Благодаря.

(Дълго мълчание.)

Господин Окамото:

— Днес е хубав ден.

Пи Пател:

— Да. Слънчев.

(Дълго мълчание.)

Пи Пател:

— Това първото ви идване в Мексико ли е?

Господин Окамото:

— Да, първото.

— И на мен.

(Дълго мълчание.)

Пи Пател:

— Значи не ви хареса историята ми?

Господин Окамото:

— Не, напротив, много ни хареса. Нали, Ацуро? Ще я помним дълго, дълго време.

Господин Чиба:

— Наистина.

(Мълчание.)

Господин Окамото:

— Но за целите на разследването бихме желали да разберем какво се случи наистина.

— Какво се случи наистина?

— Да.

— Значи искате друга история?

— Хм… не. Бихме желали да разберем какво се случи наистина.

— Нима разказът за нещо не е винаги история?

— Хм… на английски може би. На японски историята трябва да съдържа елемент на измислица. Само че ние не искаме никаква измислица. Искаме да се придържаме към фактите, the straight facts^[1], както е изразът на английски.

— Нима самият разказ за нещо — с думи, било то английски или японски — не е донякъде измислица? Нима самият начин, по който гледаме на света, не е измислица?

— Хм…

— Светът не е просто такъв, какъвто е. Той е това, което мислим за него, нали? А когато мислим, ние прибавяме по нещо свое, нали така? Това не превръща ли всеки живот в история?

— Ха-ха-ха! Много сте умен, господин Пател.

Господин Чиба:

— За какво говори?

— Нямам представа.

Пи Пател:

— Искате думи, които отразяват действителността?

— Да.

— Думи, които не противоречат на действителността?

— Точно така.

— Но тигрите не противоречат на действителността.

— О, моля ви, само без тигри.

— Знам какво искате. Искате история, която да не ви учудва. Която да потвърди вече известното. Която да не ви кара да гледате по-нависоко, по-надалеч или по друг начин. Искате плоска история. Неподвижна история. Искате сухи факти без подправки.

— Хм…

— Искате история без животни.

— Да!

— Без тигри и орангутани.

— Точно така.

— Без хиени и зебри.

— Без тях.

— Без сурикати и мангусти.

— Не ни трябват.

— Без жирафи и хипопотами.

— Ще си запушим ушите!

— Значи съм бил прав. Искате история без животни.

— Искаме история без животни, която да обясни потъването на „Цимцум“.

— Дайте ми една минута, ако обичате.

— Разбира се. Мисля, че най-после стигнахме до някъде. Да се надяваме, че ще разкаже нещо смислено.

(Дълго мълчание.)

— Ето ви друга история.

— Добре.

— Корабът потъна. Издаде звук, подобен на чудовищно метално оригване. По повърхността плуваха предмети, пускаха мехурчета и после се изгубваха. Аз се намерих във водите на Тихия океан и заритах с крака. Заплувах към спасителната лодка. Това беше най-мъчителното плуване в живота ми. Струваше ми се, че не се движа. Непрекъснато гълтах вода. Беше много студено. Аз бързо губех сили. Нямаше да стигна, ако готвачът не ми бе хвърлил спасителен пояс и не ме беше издърпал. Аз се качих на лодката и припаднах.

Оцелели бяхме четирима. Майка ми се улови за чепка банани и доплува до лодката. Готвачът беше вече там заедно с един моряк.

Изяде мухите. Готвачът, имам предвид. Бяхме в лодката по-малко от ден, имахме храна и вода за седмици напред, имахме риболовни принадлежности и слънчеви дестилатори, нямахме причини да се съмняваме, че скоро ще ни спасят. И въпреки това той размахваше ръце, ловеше мухи и лакомо ги ядеше. От самото начало изпитваше ужас от глада. Казваше, че сме идиоти и глупаци, задето не следваме примера му. Ние се обидихме и отвратихме, но не го показахме. Държахме се много любезно. Той бе непознат човек и чужденец. Майка ми се усмихна, поклати глава и махна с ръка за отказ. Готвачът беше отвратителен. Устата му бе като кофа за боклук. Изяде и мишката. Наряза я на парченца и я изсуши на слънце. Аз — ще бъда откровен — изядох едно резенче, съвсем тъничко, зад гърба на майка си. Толкова бях гладен. А той беше такъв грубиян, този готвач, сприхав и лицемерен.

Морякът беше млад. Всъщност бе по-голям от мен, може би малко над двадесетте, но като скочи от кораба, си счупи крака и от страданието стана като дете. Беше красив. Нямаше никакви косми по лицето и кожата му бе светла, лъскава. Чертите му — широки скули, сплескан нос, издължени коси очи — изглеждаха много изискани. Стори ми се, че прилича на китайски император. Страданието му беше ужасно. Той не говореше английски нито дума, не знаеше дори „да“ и „не“, „здравей“ и „благодаря“. Говореше само китайски. Ние не разбирахме и дума от това, което казваше. Сигурно се е чувствал много самотен. Когато плачеше, майка ми държеше главата му в скута си, а аз държах ръката му. Беше много, много тъжно. Той страдаше, а ние не можехме да направим нищо.

Десният му крак беше лошо счупен при бедрото. Костта стърчеше навън. Морякът викаше от болка. Ние бяхме настанили крака му по най-удобния начин и се грижехме младежът да се храни и да пие редовно. Но раната се възпали. Макар че всеки ден изтегляхме гнойта, кракът му се влоши. Почерня и се поду.

Идеята бе на готвача. Той беше жестоко същество. Командваше ни. Мърмореше, че подутината ще се разпространи и че ако кракът не се ампутира, морякът няма да оживее. Понеже костта на бедрото била счупена, трябвало само да се изреже тъканта и да се сложи турникет. Още чувам злобното му мърморене. Каза ни, че ще свърши тази работа, за да спаси живота на моряка, но само ако му помогнем. Трябваше да държим младежа. Единствената упойка щеше да бъде изненадата. Ние се хвърлихме отгоре му. Двамата с майка ми хванахме ръцете му, а готвачът седна на здравия му крак. Морякът се мяташе и крещеше. Гърдите му се повдигаха и отпускаха. Готвачът бързо действаше с ножа. Кракът падна. Майка ми и аз веднага пуснахме моряка и се отдръпнахме. Решихме, че ако го пуснем, той ще спре да се мята. Мислехме, че ще лежи спокойно. Не стана така. Той веднага седна. Виковете му бяха още по-страшни заради това, че бяха неразбираеми. Той крещеше, а ние гледахме зашеметени. Навсякъде имаше кръв. Но което бе по-страшно, имаше ярък контраст между бясното суетене на моряка и кротката неподвижност на крака му, захвърлен на дъното на лодката. Той гледаше крака си втренчено, сякаш го молеше да се върне. Накрая се отпусна назад. Ние бързо се заловихме за работа. Готвачът покри костта с кожа. Ние увихме чукана в парче плат и вързахме въже над раната, за да спрем кървенето. Настанихме го колкото може по-удобно, като направихме дюшек от спасителни жилетки и го затоплихме. Аз мислех, че няма смисъл. Не можех да повярвам, че човешко същество е способно да преживее такава болка, такава загуба. Той стена цяла вечер и цяла нощ, като хриптеше и дишаше учестено. От време на време изпадаше в състояния на възбуда и бълнуваше. Очаквах да умре през нощта.

Морякът се бе вкопчил в живота. На разсъмване беше още жив. Ту губеше съзнание, ту се опомняше. Майка ми му даде вода. Погледът ми падна върху ампутирания крак. Дъхът ми секна. В суматохата се беше търкулнал настрана и бе останал да лежи в тъмното. От него беше изтекла някаква течност и сега изглеждаше по-слаб. Аз взех една спасителна жилетка, за да я използвам като ръкавица. Вдигнах крака.

— Какво правиш? — попита готвачът.

— Ще го хвърля през борда — отговорих му аз.

— Не ставай глупак. Ще го използваме за стръв. Това беше идеята.

Още докато произнасяше последните думи, той явно съжали, защото побърза да млъкне. Обърна се.

— Идеята ли? — попита майка ми. — Какво искаш да кажеш с това?

Той се престори на много зает.

Майка ми повиши тон:

— Искаш да кажеш, че сме отрязали крака на горкото момче не за да спасим живота му, а за да имаме риболовна стръв?

Грубиянът мълчеше.

— Отговори ми! — извика майка ми.

Готвачът вдигна очи като животно, хванато натясно, и я изгледа.

— Запасите ни свършват — отсече той. — Трябва ни още храна, иначе ще умрем.

Майка ми отвърна на погледа му.

— Запасите ни не свършват! Имаме предостатъчно храна и вода. Имаме толкова пакети с бисквити, че да се заринеш. Ще издържим, докато дойдат да ни спасят — тя взе пластмасовата кутия, в която държахме отворените пакети с бисквити. Кутията се оказа неочаквано лека. Вътре изшумоляха няколко останали трохи. — Какво? — майка ми я отвори. — Къде са бисквитите? Снощи кутията беше пълна!

Готвачът погледна настрана. Аз също.

— Егоистично чудовище! — закрещя тя. — Единствената причина храната да не стига е, че се тъпчеш като невидял!

— И той изяде няколко — отвърна готвачът и кимна към мен.

Погледът на майка ми се спря върху мен. Сърцето ми отиде в петите.

— Писин, вярно ли е?

— Беше нощ, майко. Аз бях задрямал, а бях толкова гладен. Той ми даде една бисквита. Изядох я, без да се замисля…

— Само една ли? — озъби се готвачът.

Майка ми на свой ред погледна настрана. Гневът й сякаш се изпари. Без да каже и дума повече, тя отиде да се грижи за моряка.

Исках да се разгневи. Исках да ме накаже. Само да не мълчи. Аз отидох да подложа няколко спасителни жилетки под гърба на моряка, за да бъда близо до нея. Прошепнах:

— Съжалявам, майко. Съжалявам.

Очите ми се напълниха със сълзи. Когато погледнах нагоре, забелязах, че и в нейните блестят сълзи. Но тя се обърна към мен. Очите й се взираха в някакъв спомен, застинал във въздуха.

— Съвсем сами сме, Писин, съвсем сами — каза майка ми с тон, който уби всяка надежда в мен. През целия си живот не се бях чувствал толкова самотен, колкото в този момент. Вече две седмици плавахме с лодката и отчаянието постепенно се загнездваше в нас. Все по-трудно ни беше да вярваме, че баща ми и Рави са оцелели.

Когато се обърнахме, видяхме как готвачът държи крака за глезена над водата, за да го изпразни от течностите. Майка ми закри с ръка очите на моряка.

Той умря тихо — животът се изля от него като течностите от крака му. Готвачът побърза да го нареже на парчета. От крака не излезе добра стръв. Мъртвата тъкан беше прекалено разложена, за да се задържи на куката, и просто се разпадаше във водата. Това чудовище не остави нищо да се похаби. Всичко наряза, дори кожата и червата на моряка, сантиметър по сантиметър. Не пощади дори гениталиите му. Когато приключи с туловището, готвачът се захвана с ръцете и краката. Двамата с майка ми треперехме от болка и ужас. Майка ми извика:

— Как можеш да вършиш това, чудовище? Къде е човешкото у теб? Нямаш ли срам? Какво ти е направило горкото момче? Чудовище! Чудовище!

Готвачът й отвърна с невероятно вулгарни думи.

— Поне лицето му покрий, за Бога! — продължи тя. Непоносимо ни беше да гледаме това красиво лице, толкова благородно и кротко, сред кървавите останки. Готвачът се нахвърли върху главата на моряка. Пред очите ни го скалпира и одра лицето му. Майка ми и аз повърнахме.

Когато свърши, той хвърли окървавения скелет през борда. Скоро след това цялата лодка се покри с парчета месо и части от органи, наредени да съхнат на слънце. Ние се отдръпнахме ужасени. Опитахме се да не гледаме натам. Миризмата не се разсейваше.

Следващия път, когато готвачът се приближи, майка ми го зашлеви по лицето — здрава звучна плесница, която рязко отекна във въздуха. Изобщо не бях очаквал подобна постъпка от майка си. Тя бе героична. Беше израз на гняв, съжаление, болка и смелост. Бе извършена в памет на онзи нещастен моряк. Беше опит за спасение на достойнството му.

Аз бях поразен. Готвачът — също. Той стоеше неподвижен и онемял, а майка ми го гледаше право в лицето. Забелязах как отбягваше погледа й.

Ние се оттеглихме по местата си за почивка. Аз останах близо до нея. Бях изпълнен със смесица от прехласнато възхищение и подъл страх.

Майка ми надзираваше готвача. Два дни по-късно го видя. Той се мъчеше да го прави дискретно, но тя забеляза как чудовището поднесе ръка към устата си. Извика:

— Видях те! Току-що изяде едно парче! Нали каза, че било за стръв! Знаех си. Чудовище! Животно! Как можа? Той е човек! Също като теб!

Ако очакваше от него да замръзне на място, да изплюе сдъвканото, да избухне в сълзи и да се извини, майка ми се заблуждаваше. Готвачът продължи да дъвче. Всъщност дори вирна глава и съвсем открито пъхна остатъка от парчето в устата си.

— Има вкус на свинско — промърмори той.

Майка ми изрази възмущението и отвращението си, като гневно се обърна. Готвачът изяде още едно парче.

— Вече се чувствам по-силен — добави той и се съсредоточи върху риболова.

Всеки от нас имаше свое кътче от лодката. Невероятно е как волята може да издига стени. Дни наред ние изобщо не забелязвахме присъствието му.

Все пак не можехме съвсем да го пренебрегваме. Той беше звяр, но практичен звяр. Беше сръчен и силен, познаваше морето. Постоянно му хрумваха добри идеи. Той се сети да направи сала, за да улесни риболова. Ако изобщо бяхме оцелели досега, то бе благодарение на него. Аз му помагах колкото можех. Той беше много сприхав, вечно ми викаше и ме обиждаше.

Ние с майка ми изобщо не хапнахме от тялото на моряка, нито едно парченце, въпреки че се чувствахме слаби, но започнахме да ядем това, което готвачът ловеше от морето. Майка ми, която бе вегетарианка откакто се помнеше, се принуди да яде сурова риба и месо от костенурка. Много й беше трудно. Така и не превъзмогна отвращението си. За мен беше по-лесно. Аз открих, че гладът прави всичко по-вкусно.

Когато си получил втори шанс за живот, не можеш да не изпиташ топли чувства към онзи, на когото го дължиш. Когато готвачът издърпаше на борда костенурка или уловеше едра златна риба, ние много се радвахме. На лицата ни се появяваха широки усмивки и гърдите ни се изпълваха с топлота, която не ни напускаше часове наред. Майка ми и готвачът разговаряха любезно, дори се шегуваха. Когато се наслаждавахме на величествен залез, животът на лодката беше почти хубав. В такива моменти аз изпитвах към него нежност — да, нежност. Любов. Въобразявах си, че сме приятели. Той беше груб даже когато бе в добро настроение, но ние се преструвахме, че не забелязваме, като залъгвахме дори себе си. Случваше се да каже, че наближаваме остров. Това бе най-голямата ни надежда. Очите ни заболяваха да се взираме в хоризонта, но остров не се виждаше. През това време той крадеше от храната и водата ни.

Равният и безкраен Тихи океан се простираше като огромна преграда около нас. Мислех, че никога няма да я преминем.

Той я уби. Готвачът уби майка ми. Умирахме от глад. Аз бях слаб. Не можах да удържа една костенурка. Заради мен той я изпусна. Удари ме. Майка ми удари него. Той й отвърна. Тя се обърна към мен, каза:

— Бягай! — и ме блъсна към сала.

Аз скочих. Мислех, че тя идва с мен. Паднах във водата. Покатерих се на сала. Те се биеха. Аз само гледах. Майка ми се биеше с едър мъж. Той беше зъл и мускулест. Хвана китката й и я изви. Тя изпищя и падна. Той се приближи към нея. Отнякъде се появи нож. Готвачът замахна във въздуха. Ръката му се спусна. После се вдигна — беше червена. Няколко пъти се спусна и се вдигна. Аз не виждах майка си. Беше на дъното на лодката. Виждах само него. Той спря. Вдигна глава и ме погледна. Хвърли нещо към мен. По лицето ми плисна кръв. Заболя ме повече от удар с камшик. В ръцете ми лежеше главата на майка ми. Пуснах я. Тя потъна във водата сред облак кръв и плитката й се проточи като опашка. Рибите се спуснаха спираловидно към нея, но дълга сива сянка на акула пресече пътя й и тя изчезна. Вдигнах поглед. Не го виждах. Той се криеше на дъното на лодката. Появи се, за да хвърли тялото на майка ми през борда. Устата му беше окървавена. Водата закипя от риба.

Аз прекарах остатъка от деня и нощта на сала, без да откъсвам поглед от готвача. Не си разменихме нито дума. Можеше да пререже въжето на сала. Но не го направи. Остави ме при себе си като гузна съвест.

На сутринта пред очите му придърпах въжето и се качих на лодката. Бях съвсем изнемощял. Той не каза нищо. Аз запазих мълчание. Той улови костенурка. Даде ми кръвта й. Наряза я и сложи най-хубавите парчета на средната пейка за мен. Ядох.

После се сбихме и аз го убих. Лицето му не изразяваше нищо, нито отчаяние, нито гняв, нито страх, нито болка. Той се предаде. Остави се да бъде убит, макар че все пак имаше битка. Знаеше, че е стигнал твърде далеч дори по своите зверски понятия. Беше преминал границата и не искаше да живее повече. Но така и не каза „съжалявам“. Защо така ревниво пазим злото у себе си?

През цялото време ножът стоеше на видно място на пейката. И двамата го знаехме. Той можеше да го грабне още в началото. Сам го беше оставил там. Аз го взех. Наръгах го в корема. Той направи гримаса, но продължи да стои. Аз извадих ножа и го наръгах повторно. Кръвта му изтичаше. Той пак не падаше. Гледаше ме в очите. Едва забележимо вдигна глава. Дали не искаше да ми каже нещо с това? Приех, че е така. Забих ножа в гърлото му, точно до адамовата ябълка. Той тупна като камък. И умря. Нищо не каза. Не изрече последни думи. Само изкашля кръв. Ножът притежава страховита динамична сила: замахнеш ли веднъж, трудно е да спреш. Аз го промуших няколко пъти. Кръвта му успокои напуканата кожа на ръцете ми. Сърцето му не се даваше — толкова много тръбички го държаха. Успях да го извадя. Имаше превъзходен вкус, много по-хубав от този на костенурката. Изядох черния дроб. Отрязах големи парчета от месото.

Той беше толкова зъл човек. Но по-лошото бе, че пробуди зло у мен — себичност, гняв, безскрупулност. Трябва да продължа да живея с това.

После започна самотата. Аз се обърнах към Бога. Оцелях.

(Дълго мълчание.)

— Така по-добре ли е? Има ли моменти, които ви се струват невероятни? Нещо, което бихте искали да променя?

Господин Чиба:

— Каква ужасна история.

(Дълго мълчание.)

Господин Окамото:

— И зебрата, и тайванският моряк бяха със счупен крак, забеляза ли?

— Не, не забелязах.

— А хиената прегриза крака на зебрата, точно както готвачът отряза крака на моряка.

— О, Окамото-сан, колко сте наблюдателен.

— Слепият французин от другата лодка призна, че е убил мъж и жена, нали?

— Да, наистина.

— Готвачът уби моряка и майка му.

— Много интересно.

— Историите му си приличат.

— Значи тайванският моряк е зебрата, майка му е орангутанът, готвачът е… хиената, следователно самият той е тигърът!

— Да. Тигърът уби хиената — и слепия французин, — точно както той уби готвача.

Пи Пател:

— Имате ли друго шоколадче?

Господин Чиба:

— Заповядайте!

— Благодаря.

Господин Чиба:

— Но какво означава това, Окамото-сан?

— Нямам представа.

— Ами островът? Кои са сурикатите?

— Не знам.

— Ами онези зъби? Чии са зъбите на дървото?

— Не знам. Не седя в главата на момчето.

(Дълго мълчание.)

Господин Окамото:

— Моля, извинете ме за въпроса, но дали готвачът не каза нещо за потъването на „Цимцум“?

— В другата история ли?

— Да.

— Не каза.

— Не е споменал нищо свързано с ранната сутрин на 2 юли, което би могло да обясни какво точно се е случило?

— Не.

— Нищо свързано с механиката или конструкцията?

— Не.

— Нищо за други кораби или предмети в морето?

— Не.

— И по никакъв начин не може да обясни потъването на „Цимцум“?

— Не.

— А може ли да каже защо не са изпратили сигнал „SOS“?

— И да бяха, какво? От опит знам, че когато потъне раздрънкан третокласен ръждясал танкер, ако няма късмета да превозва гориво, много гориво, достатъчно да унищожи цели екосистеми, никой не си мърда пръста и никой не научава за това. Човек трябва да се оправя сам.

— Когато от „Ойка“ са разбрали, че нещо не е наред, е било вече късно. Били сте много далеч за въздушна спасителна операция. Известили са корабите в района. Екипажите са докладвали, че не виждат нищо.

— И понеже подхванахме тази тема, не само корабът беше третокласен. Екипажът се състоеше от намусени, недружелюбни моряци, много усърдни, когато офицерите са наблизо, но съвсем мързеливи, когато няма кой да ги наглежда. Не знаеха нито дума английски и с нищо не ни помагаха. Някои смърдяха на алкохол още в ранния следобед. Кой знае какво са направили тези идиоти! Офицерите…

— Какво искате да кажете с това?

— С кое?

— „Кой знае какво са направили тези идиоти!“

— Исках да кажа, че може би в пристъп на пиянска лудост на някого е хрумнало да пусне животните.

Господин Чиба:

— У кого бяха ключовете от клетките?

— У баща ми.

Господин Чиба:

— Как тогава членовете на екипажа са отворили клетките, щом са нямали ключове?

— Не знам. Може да са използвали шперц.

Господин Чиба:

— Защо ще го правят? Защо изобщо някой ще иска да пусне опасно диво животно от клетката му?

— Не знам. Може ли някой да отгатне какво се мъти в една пияна глава? Аз мога само да ви кажа какво стана. Животните бяха вън от клетките.

Господин Окамото:

— Извинете ме. Имате съмнения относно качествата на членовете на екипажа?

— Сериозни съмнения.

— Вие лично видяхте ли някой от офицерите да е бил под влияние на алкохол?

— Не.

— Но сте видели членове на екипажа под влияние на алкохол?

— Да.

— Според вас офицерите държаха ли се компетентно и професионално?

— Ние не ги виждахме често. Те никога не се доближаваха до животните.

— Интересуваше ме командването на кораба.

— Откъде да знам? Да не мислите, че всеки ден си пиехме чая с тях? Те знаеха английски, но не бяха по-добри от екипажа. Караха ни да се чувстваме като натрапници в общото помещение и почти не обелваха дума по време на хранене. Говореха си на японски, сякаш ние не присъствахме. За тях ние бяхме просто бедно индийско семейство с неудобен товар. Накрая започнахме да се храним в каютата на майка ми и баща ми. „Приключенията ме зоват“ — казваше Рави. Това правеше пътуването поносимо — усещането за приключение. През повечето време ние ринехме изпражнения, миехме клетки и хранехме животните, докато баща ни се правеше на ветеринар. Ако животните бяха добре, и ние бяхме добре. Не знам дали офицерите са били компетентни.

— Казахте, че корабът се е килнал към левия борд, нали?

— Да.

— И че е имало наклон от носа към кърмата?

— Да.

— Значи е потънала първо кърмата?

— Да.

— Не носът, така ли?

— Не.

— Сигурен ли сте? Имало е наклон от предната част на кораба към задната?

— Да.

— Корабът блъсна ли се в друг кораб?

— Аз не видях друг кораб.

— Удари ли се в някакъв предмет?

— Поне аз не видях такъв.

— Заседна ли?

— Не, потъна и повече не се видя.

— Знаете ли да е имало някакви механични повреди след отплаването от Манила?

— Не.

— Имате ли представа дали корабът е бил натоварен както трябва?

— Това беше първото ми качване на кораб. Не знам как изглежда кораб, който е натоварен както трябва.

— Сигурен ли сте, че сте чули експлозия?

— Да.

— Други шумове?

— Хиляди.

— Имам предвид такива, които могат да обяснят потъването на кораба.

— Не.

— Казахте, че корабът е потънал бързо.

— Да.

— Можете ли да кажете за колко време?

— Трудно е да се каже. Много бързо. Мисля, че за по-малко от двадесет минути.

— И е имало много отломки?

— Да.

— Дали корабът не е бил ударен от силна вълна?

— Не мисля.

— Но е имало буря, нали?

— Морето ми се стори бурно. Имаше вятър и дъжд.

— Колко високи бяха вълните?

— Високи. Осем-девет метра.

— Всъщност това съвсем не е много.

— Не и когато си в спасителна лодка.

— Не, разбира се. Но за товарен кораб…

— Може да са били и по-високи. Не знам. Знам само, че времето беше достатъчно лошо, за да ме изплаши до смърт.

— Казахте, че после бързо се е оправило. Корабът е потънал и веднага след това времето е станало приятно, нали така казахте?

— Да.

— Прилича ми на най-обикновена кратка буря.

— Но потопи кораба.

— Затова се чудим.

— Цялото ми семейство загина.

— Съжаляваме за това.

— Не колкото мен.

— Та какво се случи, господин Пател? Объркани сме. Всичко е било нормално и после…?

— После нормалното потъна.

— Защо?

— Не знам. Вие би трябвало да ми кажете. Вие сте експертите. Приложете науката си.

— Ние не разбираме.

(Дълго мълчание.)

Господин Чиба:

— Сега какво?

Господин Окамото:

— Отказваме се. Обяснението за потъването на „Цимцум“ лежи на дъното на океана.

(Дълго мълчание.)

Господин Окамото:

— Да, това е. Да си ходим. Е, господин Пател, мисля, че научихме всичко необходимо. Благодарим ви за помощта. Много, много ни помогнахте.

— Няма защо. Но преди да си тръгнете, бих желал да ви попитам нещо.

— Да?

— „Цимцум“ потъна на 2 юли 1977 година.

— Да.

— А аз, единственият човек, оцелял след корабокрушението, стигнах брега на Мексико на 14 февруари 1978 година.

— Точно така.

— Разказах ви две истории за 227-те си дни в морето. — Да, така беше.

— Никоя от тях не обяснява потъването на „Цимцум“.

— Точно така.

— Никоя няма значение за вас от гледна точка на фактите.

— Това е вярно.

— Не можете да докажете коя история е вярна и коя — не. Трябва да приемете думите ми на доверие.

— Предполагам.

— И в двете истории корабът потъва, цялото ми семейство загива и аз страдам.

— Да, така е.

— Кажете ми тогава, след като това няма значение за вас от гледна точка на фактите и така или иначе не можете нищо да докажете, коя история предпочитате? Коя е по-добрата история — тази с животни или тази без животни?

Господин Окамото:

— Интересен въпрос…

Господин Чиба:

— Историята с животни.

Господин Окамото:

— Да. Историята с животните е по-добрата история.

Пи Пател:

— Благодаря. И с Бога.

(Мълчание.)

Господин Окамото:

— Няма защо.

Господин Чиба:

— Какво беше това, което каза?

Господин Окамото:

— Не знам.

Господин Чиба:

— О, вижте, той плаче.

(Дълго мълчание.)

Господин Окамото:

— Ще внимаваме на обратния път. Не искаме да се натъкнем на Ричард Паркър.

Пи Пател:

— Не се тревожете, няма да се случи. Той се крие на такова място, че никога не можете да го намерите.

Господин Окамото:

— Благодаря ви, че отделихте от времето си да поговорите с нас, господин Пател. Много сме ви признателни. И наистина съжаляваме за това, което ви се е случило.

— Благодаря.

Какво ще правите сега?

— Предполагам, че ще отида в Канада.

— Няма ли да се върнете в Индия?

— Не. Там вече нямам нищо. Само тъжни спомени.

— Разбира се, сигурно знаете, че ще получите пари от застрахователната компания.

— Хм.

— Да. От „Ойка“ ще се свържат с вас.

(Мълчание.)

Господин Окамото:

— Ние трябва да тръгваме. Желаем ви всичко най-хубаво, господин Пател.

Господин Чиба:

— Да, всичко най-хубаво.

— Благодаря ви.

Господин Окамото:

— Довиждане.

Господин Чиба:

— Довиждане.

Пи Пател:

— Искате ли малко бисквити за из път?

Господин Окамото:

— Би било добре.

— Ето, вземете си по три.

— Благодаря ви.

Господин Чиба:

— Благодаря ви.

— Няма защо. Довиждане. Бог да е с вас, братя мои.

— Благодаря ви. И с вас, господин Пател.

Господин Чиба:

— Довиждане.

Господин Окамото:

— Умирам от глад. Да вървим да ядем. Можеш да изключиш тази джаджа.