Ян Мартел
Животът на Пи (18)

Глава 17

Първото чудо оставя най-дълбока диря, следващото просто я следва. Аз дължа на индуизма първоначалния ландшафт на религиозното си въображение, градовете и реките, бойните полета и горите, свещените планини и дълбоките морета, където богове, светци, злодеи и обикновени хора съжителстват рамо до рамо и по този начин определят кои сме и защо сме такива. Първото, което познах в живота си, бе необятната космическа мощ на любящата благодат, изпълваща тази индуистка земя. Бог Кришна ми заговори. Аз го чух и го последвах. И в своята мъдрост и съвършена любов бог Кришна ме срещна с един човек.

Бях на четиринайсет — доволен от живота индуист, — когато по време на лятната ваканция срещнах Исус Христос.

Баща ми рядко почиваше от задълженията си в зоологическата градина, но през една от тези почивки ние отидохме до Мунар — съвсем наблизо, в провинция Керала. Мунар е малко градче сред планините, заобиколено от няколко чаени плантации, разположени на най-високата възможна надморска височина в света. Беше началото на май и сезонът на дъждовете още не бе започнал. Равнините на Тамил Наду бяха нажежени до бяло. Пристигнахме в Мунар след петчасово пътуване по криволичещия път от Мадурай. Прохладният въздух беше приятен като ментов бонбон. Направихме туристическа обиколка. Посетихме фабрика за производство на чай. Повозихме се с лодка по езерото. Разгледахме една кравеферма. Нахранихме със сол няколко Нилгири тар — вид диви кози — в националния парк. („В нашата зоологическа градина също има такива. Трябва да дойдете в Пондичери“ — каза баща ми на група швейцарски туристи.) Рави и аз се разходихме из чаените плантации край града. Всичко това беше опит да излезем от ленивото състояние на летаргия. В късния следобед баща ни и майка ни се отпуснаха на креслата в чайната на луксозния хотел като котки на припек край прозореца. Майка ми захвана да чете нещо, а баща ми се заприказва с другите гости на хотела.

В самия Мунар има три хълма. Те не могат да се сравняват с планинските върхове, които заобикалят града, но първата сутрин, докато закусвахме, аз забелязах нещо интересно: на всеки от тях имаше храм. На хълма отдясно, оттатък реката, на самия склон се издигаше индуистки храм, на хълма по средата, малко по-далеч от хотела, стоеше джамия, а на хълма отляво — християнска църква.

На четвъртия ден от престоя ни в Мунар към края на следобеда аз се озовах на левия хълм. Въпреки че посещавах християнско училище, никога не бях стъпвал в църква и сега не се осмелявах да вляза. Знаех съвсем малко за християнската религия. Тя се славеше с няколко хубави неща и с много насилие. Но и с добри училища. Обиколих църквата. Сградата ревниво криеше онова, което съдържаше в себе си с дебели, невзрачни бледосини стени и високи тесни прозорци, през които бе невъзможно да се надзърне вътре. Крепост.

Приближих се към къщата на свещеника. Вратата беше отворена. Скрих се зад ъгъла, за да огледам незабелязано. Отляво на вратата видях малка табелка с надпис „Енорийски свещеник“ и „Заместник енорийски свещеник“. Отстрани имаше правоъгълник със сменящи се надписи. И при свещеника, и при помощника му беше „ОТВОРЕНО“, както ме уведомяваха ясно различимите златни букви. Единият работеше в кабинета си, обърнат с гръб към сводестите прозорци, а другият седеше на пейка зад кръгла маса в големия вестибюл, който видимо служеше за приемна. Той гледаше към вратата и държеше книга в ръце — Библия по всяка вероятност. От време на време прочиташе нещо и вдигаше глава, пак прочиташе и пак поглеждаше нагоре. Правеше го някак унесено и същевременно съсредоточено. След няколко минути затвори книгата и я остави настрана. Скръсти ръце на масата и се загледа пред себе си с умиротворено изражение — нито на очакване, нито на примирение.

Стените във вестибюла бяха чисто бели, масата и пейките — от тъмно дърво, а свещеникът беше облечен в бяло расо — всичко бе така чисто, обикновено, просто. Почувствах как ме обзема покой. Но онова, което ме успокояваше дори повече от обстановката, бе интуитивното съзнание, че той е там — открит, търпелив, — достъпен за всеки, който иска да говори с него: душевен проблем, сърдечно бреме, угризения на съвестта — всичко ще изслуша с любов. Това бе човек, за когото любовта беше професия и той бе готов да предложи утеха и съвет на драго сърце.

Бях трогнат. Видяното се промъкна в сърцето ми и ме разтърси из основи.

Човекът стана. Помислих си, че ще затвори вратата, но той не го направи. Просто се оттегли по-навътре в сградата, като остави вратата между вестибюла и следващата стая отворена. Обърнах внимание на това колко широко отворени са и двете врати. По всичко личеше, че и той, и колегата му приемат посетители.

Отдалечих се и събрах смелост. Влязох в църквата. Стомахът ми се сви в юмрук. Ужасявах се от мисълта, че мога да срещна християнин, който да ми се развика: „Какво правиш тук? Как се осмеляваш да влизаш в това свято място, невернико? Веднага излез!“

Нямаше никого. И нищо не разбирах. Приближих се и огледах олтара. Там имаше картина. Това мурти ли беше? Нещо като човешко жертвоприношение. Разгневен бог, който трябваше да бъде умилостивен с кръв. Смаяни жени гледаха към небето, а наоколо кръжаха пълнички бебета с крилца. Красиви птици. Коя от тях беше бог? Отстрани на олтара имаше изрисувана дървена скулптура. Пак същата жертва, издраскана и дръзко окървавена. Загледах се в коленете му. Те бяха лошо ожулени. Розовата кожа се лющеше и приличаше на цветни листенца, под които аленееха капачките на колената. Трудно ми беше да направя връзката между тази кървава сцена и свещеника в приемната.

На следващия ден горе-долу по същото време аз влязох под надписа „ОТВОРЕНО“.

Католиците са известни със строгостта си, с непреклонните си съждения. Моят опит с отец Мартин съвсем не беше такъв. Отецът бе много любезен. Поднесе ми чай и бисквити в сервиз, който потракваше и дрънчеше при всяко докосване; държа се с мен като с възрастен и ми разказа една история. Или по-скоро — понеже християните много държат на главните букви — История.

И то каква! Първото увлекателно нещо в нея беше невероятният сюжет. Как е възможно? Човечеството греши, а Божият Син плаща за това! Опитах да си представя как баща ми казва:

— Писин, днес един лъв се промъкна в клетката на ламите и разкъса две. Вчера друг лъв изяде черен козел. Миналата седмица още два убиха камилата. Предишната седмица изгубихме щъркелите и сивите рибари. Все още не знаем кой е откраднал златното агути. Положението става нетърпимо. Трябва да се направи нещо. Аз реших, че единственият начин лъвовете да платят за греховете си е да ги нахраня с теб.

— Да, татко, това е най-правилното и логично решение. Почакай само да се изкъпя.

— Алилуя, синко.

— Алилуя, татко.

Ама че откачена история! Каква странна психология!

Помолих отец Мартин да ми разкаже още нещо с надеждата, че следващата история ще ми допадне. Със сигурност християнската религия разполагаше с повече от една истории за разказване — всички религии изобилстват от сюжети. Но отец Мартин ми даде да разбера, че историите, които предшестват тази — а те са наистина много, — са само пролог към християнството. Религията на християните има само една История, към която се връща отново и отново. И тя им стига.

Същата вечер в хотела не пророних и дума.

Разбирах, че всеки бог се сблъсква с много беди и нещастия. Боговете в индуизма постоянно си имат работа с крадци, убийци, насилници и тирани. Та какво е „Рамаяна“, ако не разказ за един дълъг и злополучен ден на Рама? Нещастия — да. Обрати на съдбата — да. Предателства — да. Но унижение? Смърт? Не можех да си представя, че бог Кришна би допуснал да го съблекат гол, да го измъчват, да му се подиграват, да го влачат по улиците и на всичкото отгоре да го разпънат на кръст — при това нищо и никакви простосмъртни. Никога не бях чувал за смърт на индуистки бог. Брахман-Проявление не би могъл да умре. Хиляди, дори милиони демони и злодеи умират като простосмъртни — това е целта на съществуването им. Материята също умира. Но божеството трябва да бъде недосегаемо за смъртта. Не е редно да умира. Душата на света не може да умре дори в една своя част. Не е правилно християнският Бог да остави въплъщението си да умре. Все едно да убие част от себе си. Защото ако Синът умира, това не може да стане наужким. Ако Бог на Кръста е Бог, който симулира човешка трагедия, Страстите Христови се превръщат във Фарс Христов. Смъртта на Сина трябва да бъде истинска. Отец Мартин ме увери, че е така. Но след като умре, Бог остава завинаги мъртъв, дори ако е възкръснал. Синът усеща вкуса на смъртта в устата си за вечни времена. Триединството е покварено от нея, десницата на Бог Отец е омърсена. Ужасът е истински. Защо Бог ще иска да си причини това? Защо не остави смъртта на смъртните? Защо да омърсява нещо красиво, да съсипва съвършенството?

От любов. Така ми отговори отец Мартин.

Ами поведението на Сина? Да вземем историята за детето Кришна, погрешно обвинено от приятели, че е изяло бучка пръст. Дойката му Яшода размахва заканително показалец: „Не бива да ядеш пръст, лошо момче!“ — смъмря го тя. „Но аз не ям“ — отговаря неоспоримият бог на все и вся в облика на уплашено човешко дете. „Шт! Шт! Отвори уста“ — нарежда му Яшода. Кришна се подчинява. Отваря уста. Яшода ахва. В устата на Кришна тя вижда от край до край цялата безначална и безкрайна Вселена, с всички звезди и планети и пространството между тях, всички земи и морета и живота в тях, вижда всички отминали и всички бъдещи дни, всички мисли и чувства, всичката милост и надежда, трите съставни части на материята, нито едно камъче, свещ, създание, село или галактика не липсва, всичко е там заедно с нея и всяка бучка пръст е на мястото си. „Боже Мой, затвори уста“ — почтително казва тя.

Ето и историята за Вишну, въплътен в джуджето Вамана. Той иска от царя демон Бали парче земя, голямо колкото три свои крачки. Бали се изсмива на жалкия дребосък и на скромната му молба. Приема да я изпълни. Вишну тутакси разкрива истинския си космически облик. С една крачка обхваща земята, с втора небесата, а с третата изритва Бали в долния свят.

Дори Рама — най-човешкото въплъщение, почти забравило за божествената си същност, докато се бори да получи обратно жена си Сита от Равана, злия владетел на Ланка — не се оставя да бъде унизен. Никакъв кръст не би го удържал. Когато ножът опира до кокала, той изпълва немощното си човешко тяло със сила, която никой човек, дори ако е въоръжен до зъби, не би могъл да надвие.

Такъв трябва да бъде Бог. Бляскав и могъщ, и силен. Който може да освободи, да спаси й да надвие злото.

От друга страна, този Син изпитва глад, страда от жажда, уморява се, тъгува, тревожи се, измъчват го и го тормозят, последователите не го разбират, а враговете не го уважават — що за бог е това? Прекалено човекоподобен е — ето какъв е проблемът. Да, прави чудеса, предимно от медицинско естество, понякога задоволява гладни стомаси, в най-добрия случай укротява буря и за кратко върви по вода. Ако това е чудо, то е скромно, от мащаба на триковете с карти. Всеки индуистки бог би се справил сто пъти по-добре. Този Син прекарва повечето си време в разказване на истории, в празни приказки. Ходи по земята — бог пешеходец, — при това в най-голямата жега, като обикновен човек, сандалите му допират камъните по пътя, а когато реши да използва превозно средство, избира най-просто магаре. Този Син умира за три часа със стенания, пъшкане и жалби. Що за бог е това? Какво вдъхновяващо има в него?

Любов, каза ми отец Мартин.

И на всичкото отгоре се появява един-единствен път, преди много години, някъде далеч! Сред недотам известно племе в затънтен край на Западна Азия, в пределите на отдавна изчезнала империя! И умира, преди на главата му да се е появил и един бял косъм? Без да остави потомство — само откъслечни, непоследователни свидетелства — и цялото му дело е забулено в тайнственост. Я почакайте! Това не е обикновен случай на сценична треска. Този Брахман е егоист. Този Брахман не е нито щедър, нито честен. Този Брахман практически не демонстрира същността си. Ако има само един син, това означава, че се отнася с жените, както Кришна с доярките, нали? Каква може да е причината за подобно божествено скъперничество?

Любов, повтори отец Мартин.

Предпочитам моя Кришна, много благодаря. Неговата божествена природа ми допада повече. Не ми трябва вашият изтормозен, приказлив Син.

Ето как се срещнах с този чудат раби отпреди хиляди години: с недоверие и досада.

Три дни подред пих чай с отец Мартин. Всеки път, когато чашата се удареше в чинийката, когато лъжичката издрънчеше при допира си с порцелана, аз задавах въпрос.

Отговорът бе винаги един и същ.

Той ме безпокоеше, този Син. С всеки изминал ден изпитвах все по-силно възмущение от Него, намирах все повече недостатъци.

Той е капризен! Една сутрин във Витания Бог е гладен, иска да закуси. Наближава смокиново дърво. Сега не е сезонът на смокините, затова на дървото няма плодове. Бог се дразни. Синът промърморва: „Дано никога не родиш плодове“, и тутакси дървото изсъхва. Така казва Матей, подкрепен от Марк.

Питам ви, дървото ли е виновно, че не е дошъл сезонът на смокините? Какво е това отношение към едно невинно смокиново дърво — да пожелаеш тутакси да изсъхне?

Той не ми излизаше от главата. Така е до ден-днешен. В продължение на три дни мислих за Него. Колкото повече ме смущаваше, толкова по-трудно ми беше да го забравя. И колкото повече научавах, толкова по-малко ми се искаше да изоставя мислите за Него.

В последния ден, няколко часа преди да отпътуваме от му нар, бързо изкачих хълма отляво. Сега тази случка ме поразява с типично християнския си характер. Християнството е припряна религия. Спомнете си за света, създаден за седем дни. Дори на символично ниво това е сътворение набързо. За човек, роден в религия, където битката за една душа може да трае с векове с участието на много поколения, които си предават бойната сопа, бързото разрешение на християнството оказва зашеметяващо въздействие. Ако индуизмът тече спокойно като Ганг, християнството се суети като уличното движение в Торонто в пиковите часове. Тази религия се стрелка като лястовица, хвърчи като кола на „Бърза помощ“. Върти се като монета от десет цента, изразява се на мига. За секунда си изгубен и спасен. Християнството се простира далеч назад във вековете, но дълбоко в себе си съществува само в едно време: сега.

Изкачих хълма. Макар че над вратата на отец Мартин не пишеше „ОТВОРЕНО“ — за съжаление, в момента той не приемаше, — слава Богу, беше вътре.

Задъхан, аз казах:

— Отче, искам да стана християнин, моля ви.

Той се усмихна.

— Ти вече си християнин, Писин — в сърцето си. Всеки, който срещне Христа с вяра, е християнин. Тук, в Мунар, ти срещна Христа.

Отецът ме потупа по главата. Всъщност не беше съвсем потупване. Ръката му произведе „бам-бам-бам“ по главата ми.

Помислих, че ще се пръсна от радост.

— Когато се върнеш, пак ще пием чай, сине мой.

— Да, отче.

Той ме дари с хубава усмивка. Усмивката на Христа.

Влязох в църквата — този път без страх, защото сега тя беше и мой дом. Отправих молитви към Христос, който е жив. После се втурнах надолу по левия хълм и тичешком изкачих десния — за да благодаря на бог Кришна за това, че ме е срещнал с Исус от Назарет, чиято човешка същност така ми допадаше.