Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life of Pi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2015)
Разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Ян Мартел. Животът на Пи

Канадска. Първо издание

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

ИК „Прозорец“, София, 2004

ISBN: 954–733–364-X

История

  1. — Добавяне

На родителите и брат ми

От автора

Тази книга се роди, когато бях гладен. Нека ви обясня. През пролетта на 1996 година втората ми книга роман — излезе в Канада. Не беше посрещната добре. Критиците бяха и озадачени, и я хвалеха вяло, с което я осъдиха на провал. Читателите не й обърнаха внимание. Въпреки всичките ми усилия да се правя на клоун и на акробат медийният цирк не се впечатли. Нещата около романа ми не помръднаха. По лавиците в книжарниците виждах книги, строени в редици като играчи преди бейзболен футболен мач, и моята беше тромавото неатлетично момче, което никой не иска в отбора си. Скоро си отиде — кротко и незабелязано.

Провалът не ме обезсърчи кой знае колко. Вече се бях захванал с друга история — роман, чието действие се развиваше в Португалия през 1939 година. Само че не ме свърташе на едно място. А и парите ми бяха малко.

Затова отлетях за Бомбай. Не е толкова нелогично, ако си дадете сметка за три неща: че ленивият живот в Индия би убил всяка енергия у което и да било живо същество, че там с малко пари може да се живее дълго и че роман, в който действието се развива в Португалия през 1939 година, може да няма почти нищо общо с Португалия през 1939 година.

Вече бях ходил в Индия — в северната част — за пет месеца. При първото си пътуване бях тръгнал към субконтинента напълно неподготвен. Всъщност подготовката ми се състоеше от една дума. Когато споделих плановете си за пътуването с мой приятел, който познаваше добре страната, той ми каза небрежно:

В Индия говорят смешен английски. Обичат думи като „bamboozle“.

Припомних си това, когато самолетът ми започна да се спуска над Делхи, така че думата „bamboozle“[1] беше единствената ми подготовка за пъстрата, шумна, шеметна лудост на Индия. При всеки удобен случай използвах тази дума и да си призная честно, вършеше добра работа. Например на един чиновник на гарата казах:

Не предполагах, че билетът може да бъде толкова скъп. Не се опитвате да ме преметнете, нали?

Той се усмихна и отговори напевно:

Не, господине! За никакво премятане и дума не може да става. Казах ви точната цена.

При второто си пътуване до Индия знаех по-добре какво да очаквам, а знаех и какво искам: да се установя някъде в планините и да напиша романа си. Представях си как седя на маса на голяма веранда с разпилени листа пред мен, а до тях — чаша чай, от която се вдига пара. В краката ми лежат зелени хълмове, потънали в мъгла, а до слуха ми достигат пронизителни писъци на маймуни. Времето е точно каквото трябва — лек пуловер сутрин и вечер, денем нещо с къс ръкав. Седнал с химикалка в ръка в търсене на великата истина, аз превръщам Португалия в литературна измислица. Та нали за това е литературната измислица — за да може избирателно да преобразува реалността? Да я изопачава, за да извади на показ същината й? За какво ми е изобщо да ходя в Португалия?

Съдържателката ми разказва истории за борбата с британците и прогонването им. Разбираме се какво ще обядвам и вечерям на следващия ден. След като приключа с писането за деня, отивам на разходка по полегатите хълмове сред чаените плантации.

За съжаление обаче романът ми се задави, закашля се и издъхна. Това се случи в Матеран, недалеч от Бомбай, малко градче сред хълмовете с тук-таме някоя маймуна, но без чаени плантации. Такъв е проблемът на бъдещите писатели. Темата е добра, изреченията — също. Героите така кипят от живот, че им липсват само удостоверения за раждане. Сюжетът, в който си ги вплел, е грандиозен, прост и завладяващ. Направил си необходимите проучвания, събрал си фактите — исторически, социални, климатични, кулинарни, — които ще придадат автентичност на историята ти. Диалогът се ниже гладко и припуква от напрежение. Описанията изобилстват от цветове, контрасти и красноречиви подробности. Наистина романът не може да не стане велик. Само че нищо не казва. Въпреки привидното бляскаво обещание идва момент, в който осъзнаваш, че непрестанният тревожен шепот, закътан някъде в дълбините на съзнанието ти, разкрива плоската, ужасяваща истина: няма да се получи. Един елемент липсва — онази искрица, която съживява истинската история, независимо дали историческите или кулинарните факти са достоверни. Твоята история е емоционално мъртва, ето какъв е проблемът. Това откритие е донякъде саморазрушително, бих казал. Оставя те изпълнен с болезнен гняв.

От Матеран изпратих бележките от неуспелия си роман. Адресирах ги до измислено място в Сибир с обратен адрес, също така измислен, в Боливия. След като чиновникът подпечата плика и го хвърли в купа с писма за сортиране, аз седнах мрачен и обезверен. „А сега накъде, Толстой? Какви други блестящи идеи имаш за живота си?“ Запитах се аз.

Е, все още имах малко пари и все така продължаваше да не ме свърта на едно място. Станах, излязох от пощата и тръгнах из южната част на Индия.

На хората, които ме питаха какво работя, се изкушавах да отговоря: „Аз съм доктор“, защото лекарите са съвременните повелители на магията и чудото. Но не се съмнявах, че на следващия завой ме дебне някоя автобусна катастрофа и тогава, когато всички погледи се обърнат към мен, сред писъците и стоновете на жертвите ще ми се наложи да обяснявам, че съм доктор, но не по медицина, а по право; после, когато поискат да им помогна да осъдят правителството за катастрофата, ще трябва да призная, че всъщност съм бакалавър по философия; на гневните въпроси за философския смисъл на тази кървава трагедия ще ми се наложи да кажа, че едва съм стигнал до Киркегор, и така нататък. Реших да се придържам към скромната, измъчена истина.

По пътя си тук и там чувах в отговор: „Писател? Така ли? Имам история за вас.“ В повечето случаи историите бяха по-скоро анекдоти без вкус и без живот.

Пристигнах в град Пондичери, малка съюзна територия под собствено управление, южно от Мадрас, на брега на Томил Наду. По население и големина това е съвсем малка част от Индия — за сравнение остров Принц Едуард е гигантска част от Канада, — но историята я е обособила в отделна територия. Защото някога град Пондичери е бил столица на една от най-скромните колониални империи — Френска Индия. Французите несъмнено биха искали да си съперничат с британците, но единственият радж, с който са успели да се сдобият, е обхващал шепа малки пристанища. Те са се задържали в тях близо триста години. Напуснали са Пондичери през 1954 година, като са оставили след себе си хубави бели сгради, широки улици под прав ъгъл с наименования като „Рю дьо ла Марин“ и „Рю Сен Луи“, както и униформени каскети за полицаите.

Седях в индийското кафене на улица „Неру“. Това е просторно заведение със зелени стени и високи тавани. Над главата ти се въртят вентилатори, за да раздвижват топлия влажен въздух. Мястото е запълнено докрай с еднакви квадратни маси, всяка в комплект с четири стола. Сядаш, където намериш, в каквато компания се случи. Кафето е хубаво и предлагат препечени филийки по френски. Лесно се завързват разговори. Този път ме заговори енергичен възрастен мъж с искрящи очи и рунтави кичури чисто бяла коса. Потвърдих предположенията му, че в Канада е студено и че наистина в някои части се говори френски, както и че в Индия ми харесва, и така нататък — обичайният непринуден разговор между дружелюбни любопитни индийци и странстващи чужденци с раници. Той прие отговора на въпроса за работата ми с ококорени очи и кимване. Време беше да тръгвам. Вдигнах ръка с надеждата да привлека погледа на сервитьора, за да получа сметката.

Тогава възрастният мъж каза:

Знам една история, която ще ви накара да повярвате в Бога.

Вдигнатата ми ръка застина. Все пак имах съмнения. Дали не беше някой от Свидетелите на Йехова?

Действието на историята ви не се ли развива преди две хиляди години в отдалечен край на Римската империя? — попитах аз.

Не.

Може би беше нещо като мюсюлмански евангелист?

Тогава в Арабия през седми век?

Не, не. Историята започва от тук, от Пондичери, преди няколко години и съм щастлив да ви съобщя, че завършва точно в страната, откъдето сте и вие.

И ще ме накара да повярвам в Бога?

Да.

Това е много висока летва.

Не толкова висока, че да не можете да я прескочите.

Сервитьорът ми се появи. За миг се поколебах. Поръчах две кафета. Представихме се един на друг. Името му беше Франсис Адирубасами.

Моля ви, разкажете ми историята си — подканих го аз.

Трябва да слушате много внимателно — отвърна той.

Ще слушам внимателно — аз извадих химикалка и бележник.

Кажете ми, ходили ли сте в ботаническата градина? — попита човекът.

Вчера ходих там.

Забелязахте ли влаковите релси?

Да, забелязах ги.

В неделя още върви влакче, за да разхожда децата. Но някога минаваше всеки ден на половин час. Обърнахте ли внимание на имената на спирките?

Едната се казва „Розово градче“. Намира се точно до розовата градина.

Точно така. А другата?

Не помня.

Табелата е свалена. Някога другата спирка се казваше „Зоокът“. Преди време в ботаническата градина на Пондичери имаше животни.

Той продължи да разказва. Аз си водех бележки, като записвах отделните елементи в историята.

Трябва да говорите с него — каза възрастният мъж за главния герой. — Познавах го много, много добре. Сега е вече голям. Трябва да го разпитате за всичко, което ви интересува.

По-късно в Торонто прегледах деветте колони с фамилни имена „Пател“ в телефонния указател и го намерих — главния герой на историята. Докато набирах номера, сърцето ми туптеше неудържимо. В гласа, който ми отговори, долових индийски акцент, лек, но ясно различим, като следи от аромат на тамян във въздуха.

Това беше много отдавна — каза ми той.

И въпреки това прие да се срещнем. Срещахме се много пъти. Показа ми дневника си, в който е записвал събитията. Даде ми да прегледам пожълтелите изрезки от вестници, направили го за кратко почти известен. Разказа ми историята си. През цялото време аз си водех бележки. Близо година по-късно с големи затруднения получих запис и доклад от японското министерство на транспорта. Едва след като чух записа, се съгласих с господин Адирубасами, че това наистина е история, която може да те накара да повярваш в Бога.

Стори ми се естествено да предам историята на господин Пател от първо лице единствено число — с неговия глас и през неговите очи. Но всички неточности и грешки са мои.

Има няколко души, на които искам да благодаря. Съвсем очевидно съм задължен на господин Пател, благодарността ми към него е необятна като Тихия океан. Надявам се моят вариант на историята му да не го разочарова. За началото на историята трябва да благодаря на господин Адирубасами. За помощта при завършването й съм благодарен на трима чиновници за образцовия им професионализъм: на г-н Казуко Ода, по-късно започнал работа към японското посолство в Отава, на г-н Хироши Уатанабе от компанията за превоз „Ойка“ и особено на г-н Томохиро Окамото от японското министерство на транспорта, понастоящем пенсионер. Колкото до живата искра, много съм задължен на г-н Моасир Скляр. На последно място бих искал да изразя най-искрената си благодарност на тази велика институция, Канадският съвет по изкуствата, без чиято финансова подкрепа не бих могъл да преразкажа тази история, която няма нищо общо с Португалия през 1939 година. Ако ние, гражданите, не подкрепяме своите хора на изкуството, тогава принасяме в жертва въображението си на олтара на жестоката действителност и в резултат на това не вярваме в нищо и имаме безсмислени мечти.

Бележки

[1] Будалкам, премятам, баламосвам (англ. ез.). — Бел.прев.