Ян Мартел
Животът на Пи (50)

Глава 49

На сутринта не можех да помръдна. От умората бях залепнал за брезента. Дори мисленето ме съсипваше. Наложих си да разсъждавам трезво. Постепенно, бавно, като керван камили през пустинята, някои мисли започнаха да се свързват в нишка.

Денят беше същият като вчерашния — топъл и мрачен, с надвиснали облаци и лек бриз. Това бе първата мисъл. Лодката плавно се люлееше — още една.

За пръв път се замислих за прехраната си. От три дни насам не бях слагал в уста нито капка вода и нито залък, а не бях и мигвал. Това очевидно обяснение за общата ми отпадналост ме успокои донякъде.

Ричард Паркър все още беше на борда. Всъщност той се намираше точно под мен. Невероятно е, че подобен факт се нуждаеше от потвърждение, но едва след дълъг размисъл, след като подходих от различни ъгли и гледни точки, аз заключих, че това не е сън, нито илюзия, нито откъслечен спомен, нито приумица, нито каквато и да било друга неистина, а сигурен, достоверен факт, установен от мен в състояние на слабост и силна превъзбуда. Щях да се уверя в истинността му веднага щом се почувствам достатъчно добре, за да огледам лодката.

Как в продължение на два дни и половина бях пропуснал да забележа двестакилограмов тигър в спасителна лодка с дължина осем метра — това беше загадка, над която щях да си блъскам главата по-късно, когато имах повече сили. Със сигурност Ричард Паркър беше най-едрият гратисчия — от гледна точка на пропорциите — в историята на корабоплаването. Ако се пресметнеше дължината му от върха на носа до края на опашката, той заемаше близо една трета от дължината на плавателния съд.

Може би си мислите, че в този момент съм загубил всяка надежда. Така беше. В резултат на това аз се мобилизирах и се почувствах много по-добре. Такива неща се случват постоянно на спортни състезания, нали? В тениса аутсайдерът започва добре, но скоро загубва самоувереност в играта. Шампионът побеждава всички наред. Но във финалния сет, когато аутсайдерът няма какво да губи, той се отпуска, става спокоен, дързък. Изведнъж започва да играе отлично и шампионът с мъка успява да спечели последните точки. Така стана и с мен. Струваше ми се слабо вероятно да се справя с хиена, но Ричард Паркър така видимо ме превъзхождаше, че дори нямаше смисъл да кроя каквито и да било планове. С тигър на борда не ми оставаше друго, освен да се простя с живота. След като бях наясно с това, спокойно можех да се погрижа за пресъхналото си гърло.

Може би тъкмо по тази причина оцелях в онази сутрин, защото буквално умирах от жажда. След като думата „жажда“ се открои в главата ми, не можех да мисля за нищо друго, сякаш самата дума имаше непоносимо солен вкус и колкото повече си я повтарях, толкова по-лошо ставаше. Бях чувал, че нуждата от въздух превъзхожда потребността от вода. Само за няколко минути, бих казал. След няколко минути човек умира, а с него — и неприятното усещане на задушаване. Докато жаждата е нещо крайно мъчително. Вижте: Исус умрял на Кръста от задушаване, но единствената му молба била за вода. След като жаждата е толкова нетърпима, че дори Божието Въплъщение се оплаква от нея, представете си въздействието й върху простосмъртния. Аз имах чувството, че ще полудея. Никога не бях изпитвал по-мъчително физическо усещане от онзи отвратителен лепкав вкус в устата, онази нетърпима сухота в гърлото, чувството, че кръвта ми се е превърнала в гъст сироп, който тече едва-едва. Наистина в сравнение с това тигърът ми се струваше дреболия.

И така, аз отхвърлих всички мисли за Ричард Паркър и безстрашно тръгнах на оглед за прясна вода.

Пръчката за търсене на вода в съзнанието ми трепна, щом си спомних, че се намирам на истинска спасителна лодка и че на такава лодка не може да няма запаси от храна и вода. Това предположение ми се виждаше напълно разумно. Та кой капитан би допуснал такъв елементарен пропуск в осигуряване безопасността на своя екипаж? Нямаше съмнение. На борда със сигурност имаше вода. От мен се искаше само да я намеря.

А това означаваше, че трябва да се размърдам.

Добрах се до средата на лодката, до ръба на брезента. Придвижването беше трудно. Имах чувството, че се изкачвам по склона на вулкан и че ми предстои да надникна отвъд ръба в кипящия казан от оранжева лава. Легнах по корем. Внимателно източих врат. Надникнах точно толкова, колкото беше необходимо. Не видях Ричард Паркър. Хиената обаче се виждаше изцяло. Тя отново бе застанала зад останките от зебрата. И гледаше право към мен.

Аз вече не се страхувах от нея. Тя беше на около десет крачки от мен и въпреки това сърцето ми не подскочи. Присъствието на Ричард Паркър се оказа полезно поне от тази гледна точка. Да се страхувам от едно жалко куче, когато наоколо има тигър, беше като да се пазя от трески, когато край мен падат дървета. Изпитах силен гняв към хиената.

— Грозно, отвратително създание! — промърморих аз.

Единственото, което ми попречи да стана, да замахна с тояга и да я съборя от лодката, бе липсата на достатъчно сила и тояга, не и недостиг на смелост.

Дали хиената усети нещо? Дали си каза: „Свръх животното ме наблюдава, по-добре да не мърдам“? Не знам. Във всеки случай тя не помръдна. Всъщност дори наведе глава, сякаш искаше да се скрие от мен. Но нямаше смисъл да се крие. Скоро щеше да си получи заслуженото.

Присъствието на Ричард Паркър обясняваше странното поведение на останалите животни. Сега беше ясно защо хиената се е напъхала в това абсурдно тясно пространство зад зебрата и защо е чакала толкова дълго, преди да я убие. Страхувала се е от по-силното животно и не е смеела да посегне към храната му. Напрегнатото временно примирие между Портокалка и хиената, както и отлагането на моята смъртна присъда несъмнено се дължаха на същото: пред този опасен хищник всички ние бяхме плячка и това беше обичайно поведение за животните плячка. Изглежда, присъствието на тигъра ме бе спасило от хиената — чист пример за скачане от тигана в огъня.

Но най-силното животно не се държеше като най-силно животно, затова хиената си беше позволила някои волности. Пасивното поведение на Ричард Паркър в продължение на три дълги дни се нуждаеше от обяснение. Аз можех да го обясня само по два начина: седиране и морска болест. Баща ми редовно упояваше животните за намаляване на стреса. Възможно ли беше да е упоил Ричард Паркър непосредствено преди потъването на кораба? Дали шокът от корабокрушението — шумът, падането в морето, усилието да доплува до лодката — не бе засилил действието на упойващото вещество? Дали Ричард Паркър не страдаше от морска болест? Това бяха единствените възможни обяснения, които ми идваха наум.

Скоро загубих интерес към този въпрос. Единствено водата ме вълнуваше.

Аз тръгнах на оглед из спасителната лодка.