Ян Мартел
Животът на Пи (83)

Глава 82

Аз складирах дъждовната вода и водата от слънчевите дестилатори в шкафчето, далеч от погледа на Ричард Паркър, в трите 50-литрови найлонови торби. Отгоре ги връзвах с конец. Тези найлонови торби не биха имали същата стойност за мен, ако съдържаха злато, сапфири, рубини и диаманти. Непрекъснато се безпокоях за тях. Най-лошият ми кошмар беше как една сутрин отварям шкафчето и откривам, че водата от трите торби се е изляла или — още по-лошо — торбите са се скъсали. За да предотвратя подобна трагедия, аз ги увивах в одеяла, за да ги предпазя от триене о металния корпус на лодката, и ги местех колкото може по-рядко, за да намаля до минимум износването и прекъсването. Но се страхувах за връхната част на торбите. Да не би конецът да ги изтърка? Как ще ги затварям, ако се прокъсат?

Когато имаше много вода, валеше проливен дъжд и торбите бяха пълни догоре, аз пълнех кофичките за изгребване на вода, двете пластмасови кофи, двата универсални пластмасови контейнера, трите мензури и празните кутии вода (които пазех ревниво). След това пълнех всички найлонови торби за повръщане, като ги връзвах отгоре на възел. После, ако дъждът продължаваше да вали, аз използвах себе си в качеството на контейнер. Лапвах края на тръбичката на контейнера за дъждовна вода и пиех ли, пиех.

Винаги добавях по малко морска вода във водата за пиене на Ричард Паркър, в по-големи пропорции в дните след дъжд и в по-малки по време на суша. Веднъж, още в началото на приключението ни, той подаде муцуна през борда, подуши океана и отпи няколко глътки, но бързо се отказа.

Въпреки това водата едва стигаше. Недостигът на питейна вода беше единственият постоянен източник на тревоги и страдание по време на нашето пътешествие.

Каквото и да уловях, Ричард Паркър получаваше лъвския пай, така да се каже. Аз нямах голям избор. Когато изтеглех на борда някоя костенурка, златна риба или акула, той веднага разбираше и аз трябваше да го нахраня бързо и обилно. Мисля, че в онези дни поставих световен рекорд по скоростно разрязване на коруба на костенурка. Колкото до рибите, тях накълцвах на парчета още докато се мятаха. Ако бях толкова непретенциозен по отношение на това, което слагам в уста, причината бе не просто нетърпимият глад, но и непрестанното бързане. Понякога нямах време дори да помисля какво държа в ръцете си. То или попадаше в устата ми на мига, или отиваше при Ричард Паркър, който пристъпяше, сновеше по границата на територията си и нетърпеливо сумтеше. Един ден с болка в сърцето осъзнах колко ниско съм паднал, когато забелязах, че ям като животно, че това шумно, припряно поглъщане на храната, без да я дъвча, досущ приличаше на начина, по който Ричард Паркър ядеше.